МЕЖДУ СИРИЯ И КАНАДА-ЕДНА „СБЪДНАТА” СЪДБА

Пол Анка в България...! Това е нещо толкова невероятно, че само до преди двадесетина години щяха да ни помислят за луди, особено ако такъв музикант и изпълнител идва малко преди друга звезда от такъв ранг, като Том Джоунс...! Невероятно, но факт, обстоятелствата в България отдавна вече са различни от тези през далечната 1989 г. и звезди фигури като Пол Анка вече могат да бъдат видени и в родината ни.
До неотдавна тези имена на световноизвестни изпълнители представляваха нещо като теми „ТАБУ”. Това беше така, защото те не бяха познати в страната ни, а не бяха познати, защото изкуството им беше възприемано като проводник на западно влияние в социалистическа България и това не се харесваше на тоталитарните ни управници. Тук, отвъд „желязната завеса” бяха популярни руските частушки и родната естрада, в което няма нищо лошо, освен, когато този тип изкуство се толерираше от официалната власт и се представяше като единственото „прогресивно” творчество, за разлика от всичко останало. Такива бяха времената, колкото и сега да не ни се вярва.
Софийските, а и не само софийските „ашлаци”, както ги наричаха в онези години, бяха всъщност истинските фенове на Пол Анка и цялата плеяда талантливи и известни по целия свят изпълнители, които си пробиваха малки дупки в „желязната завеса” и през тях нахлуваха в ограничени, „тайни” общества, предимно в градовете. Тук младежите попиваха изпълненията на „Бийтълс” и Елвис Пресли, а след това и на водопада от качествена музика от САЩ, Канада и останалия цивилизован и демократичен свят. По този начин тези млади хора се култивираха не само музикално, но и чисто духовно, защото имаха достъп до така наречения „нормален свят”. В същото време обаче те бяха заклеймявани, защото не бяха „класово” управляеми и сами по себе си представляваха заплаха за установената политическа система. Тези момчета бяха репресирани, като бяха изпращани да служат в задължителната по онова време казарма, в по-отдалечени райони на страната, където се очакваше да бъдат окончателно „превъзпитани”. За щастие това не се случваше с всички и след като отбиваха задължителната си военна служба, много от тях продължаваха да слушат и да търсят новата западна музика.
Присъствието на име като Пол Анка в културния афиш на София и България днес до голяма степен е и благодарение на тези млади хора в онези бездиханни години, когато те рискуваха щастието на младостта си и сигурността на бъдещето си, за да подържат жив духа на Запада в България. Голяма роля за това имат и българските емигранти по света. Българите, които живеят в САЩ в онези години изпращат по свои близки, които макар и рядко идват в родината си, плочи и аудио-касети с най-новите записи. В този смисъл диаспората ни изиграва ролята на културен медиатор в годините на „развития социализъм”, когато си мислехме, че живеем, но всъщност живуркахме. По този повод Георги Иванов, чийто баща и сестра живеят в Америка, споделя, че „...американците работят, за да живеят, а ние живеем, за да работим...!”. С това той изразява убеждението си, че хората отвъд „желязната завеса” знаят, как да живеят, докато ние тук знаем само, как да работим.
През не толкова далечната 1992 г. в София пристига Вера. Тя е българка, която заминава за Америка през 20-те години на ХХ в. И остава да живее там. Вера носи аудио-касета със записи на Пери Комо, по поръчка на свой близък в България. Тази касета предизвиква истинска еуфория, защото в онези години тук все още човек не може да се добере лесно до подобна музика, още по-малко пък-оригинален запис, правен в Америка. Една обикновена аудио-касета става повод за празник в едно софийско семейство, защото то може да се зарадва на нещо истинско, ценителско и стойностно, нещо, до което не е имало легален достъп само до преди две-три години.
Всъщност самият Пол Анка също, оказва се, е имигрант в Канада. Неговият прадядо напуска Сирия и започва бизнес в Отава-Канада. Бащата на Пол пък продавал сандвичи срещу сградата на парламента. За момчето от рано става ясно, че бъдещето му се очертава в границите на ресторантьорството, но съдбата е предопределила друго за него. Нa 10-годишна възраст той умело имитира Джони Рей, като първата му публична изява е пред група копачи на канавки недалеч от дома му. На 13 години той сформира трио с двама свои съученици наречено Bobbysoxers, като с изпълненията си те печелят до 15 долара на вечер. Когато е на 15 години, Анка има постоянен ангажимент към нощен клуб.
В училище от рано разбират, че момчето има друго бъдеще и на практика отказват да го обучават, а Пол поема по пътя на славата. На един Великден, който се оказва наистина велик ден за него, той заминава за Ню Йорк, където една канадска група с името Rover Boys му е уредила прослушване за наскоро основания лейбъл ABC Paramount Records. В компанията са впечатлени от ентусиазма на Пол и неговата дарба да композира звучни мелодии примесени с обикновен език, който е разбираем за децата. И така той подписва договор с тях. Това е само началото на пътя на един от най-известните изпълнители от онова златно поколение, които оставят трайни следи в историята на музиката. Именно поради това, посещението и концертът на Пол Анка в София сами по себе си представляват истинско културно събитие за страната ни.
Шоуто, което представи Пол в София беше феноменално, защото той показа класа от световен мащаб. Публиката също беше по-различна от останалите концерти. Хората бяха облечени официално, все едно отиваха на светско събитие. Дрес-кодът сякаш беше естествено задължителен. Макар че повечето се шегуваха, че публиката е предимно от “набори” на Пол Анка, имаше и много млади хора, което показа, че изпълнителят има почитатели и не е оставил името си само в миналото, но е популярен и днес. Закачките с публиката, реминисценциите за семейството и известните приятели на Пол подчертаха по един елегантен начин класата на таланта. Два часа и половина Пол Анка накара публиката си да изпита истинско удоволствие от досега с една мечта, мечта, която отлежава повече от 40 години в съзнанието на една отбрана, елитна част от столичната и българската културна общественост.
Този концерт и следващия на Том Джоунс, като че ли поставят едно ново начало, с което се надяваме и други изпълнители от подобен ръст да зарадват българските ценители на тази музика. След като легендарни рок-банди „откриха” България, време беше и „динозаврите” на западната музика също да я „открият”, защото българите заслужават, след толкова години на музикално „затъмнение”, да получат поне малко радост от изворите, а какво по-подходящо от концерт на имена като Пол Анка и Том Джоунс!

ЕДИН ПЪТЕН ДНЕВНИК НА ЕДИН „ИЗТОЧЕН ЧОВЕК”

Пътуването до Америка-„страната на неограничените възможности”, както я наричаме, и днес дори е приключение за българите. Макар че границите отдавна са отворени, възможностите са далеч по-постижими и условията са коренно различни, едно такова пътуване все още е блян за мнозина от нашенците. Въпреки това новият отворен свят дава неограничени възможности и много хора успяха и успяват да се възползват, така те заминават за Америка, за да работят и да живеят там. Да, родината винаги липсва, но когато в родината си не може да намериш нормално препитание и достоен живот, човек започва да го търси навън.
Да видиш Америка е приключение, защото космополитността на тази държава е огромна, както е огромен и мащабът, размахът на живота там. Именно заради това българинът, като един класически балкански космополит, винаги е имал желание да отиде до Америка, да я види, а когато се върне, да разказва за онова, което е видял и всички да се удивляват от разказите му. Това е историческа традиция в поведенческите стереотипи на българския човек още от времето на Възраждането, когато нашенци са пътували до Истанбул, Божи гроб и разбира се до заветната тогава Царска Русия. Разказите им са били повод за вечеринки, на които те неуморно са разказвали вечер след вечер своите преживявания и по този начин са внасяли големия свят в съзнанието на „малкия човек” по нашите земи.
Тази историческа традиция разбира се се пренася във времето и достига до втората половина на ХХ век. Георги, чийто баща и сестра живеят и работят в САЩ заминава за Америка в началото на 1971 г. и остава там заедно със своята съпруга Елена до ноември същата година. Това изречение би звучало абсурдно, когато се отнася за тази година, но то звучи още по-абсурдно, когато помислим и за препятствията, които се налага да преодолее семейството, за да замине за Америка.
След серия от ходатайства по различни инстанции, Георги и Елена успяват все пак да заминат за САЩ. Тук те отсядат при сестрата на Георги-Цветанка. В същото време обаче те успяват да обиколят почти целите Съединени американски щати. Посещават места, които малцина, дори от емигрантите ни, са посетили, макар, че вече десетилетия живеят и работят в Америка. Георги и Елена виждат забележителности, които и някои американци, родени в САЩ, не са могли да видят. Това освен, че се превръща в повод за гордост, оставя толкова трайни следи в съзнанието на двамата, че до и до смъртта си те не забравят видяното и то се превръща в нещо като модел на живот, на подражание и заветна мечта, да постигнат същия стандарт, на какъвто са били свидетели в Америка.
Георги си води нещо като пътен дневник, докато обикаля Америка. Тази вехта тетрадка днес е истинска атракция, защото показва Америка през погледа на един човек отвъд „желязната завеса”. Това е гледната точка на един очарован от всичко човек, който се удивлява на всяка стъпка от своето пътешествие. С такова усърдие той описва всичко видяно, че в един момент читателят има чувството, че наистина наблюдава в момента приказните гледки и величествените сгради.
Записките на Георги са детайлно разделени на два основни компонента. Първият включва подробни описания и исторически справки за местата, които посещава. Втората част е определена за биографични справки за американските президенти, като се започне от първия президент Джордж Вашингтон и се стигне до Калвин Кулидж.
Първата забележителност, с която започват пътните бележки на Георги е Ню Йорк. Заглавието му гласи: „Какво да се види...?”. Следва подробно описание на града и неговите забележителности. Георги нарича Ню Йорк – „град на страхопочитанието”. Тук разбира се е обърнато специално, подобаващо внимание на статуята на свободата, като към текста е добавена дори графика, на ръка. Следва подробно до педантичност описание на почти всички забележителности на града като се започне от китайския квартал, сградата на ООН, селището Гринуич, Централния зоопарк и се стигне до Уолстрийт, гробницата на Грант, Бруклин, Рокфелер-център, та чак до Метрополитен опера.
Макар и да няма плавен преход между отделните части на пътните бележки, все пак не предизвиква естетическо раздразнение фактът, че веднага след величествения Ню Йорк, следват бележки за Южна Калифорния. Тук специално внимание е отделено и на Пасадина, Санта Барбара, разбира се-Дизниленд, Сан Бернардино. Следват бележки за „величествения Холивуд” и кратки описания на Бевърли хилс, самия Лос Анжелис, Санта Моника, Лагуна бийч и Лонг бийч.
Тъй като Георги отсяда при сестра си в Южна Калифорния, бележките му за тази част на САЩ са разбираемо най-пълни и доминират в текста. По-нататък той описва остров Каталина, където е запленен от залеза над залива Авалон, срещу казино „Уей”. Всеки град и забележителност, която посещава, запазват в съзнанието на Георги незабравими спомени, които той описва понякога с на пръв поглед досадни подробности, но след като читателят ги прочете, той остава с осезаемото, почти нереално усещане, че лично е посетил тези места.
Следващите страници от пътните бележки из САЩ описват Инглевуд, Палм Спрингс, Ню Орлиънс, Чикаго, метеорния кратер в Аризона и стигат чак до едно от природните чудеса на света-Ниагарския водопад. Тук Георги прави едно отклонение, с което допълва представата на читателя за цялостната картина. Стигайки до водопада, той, заедно със съпругата си Елена и сестра му Цветанка, решават да се разходят и в един момент установяват, че може би без да забележат са минали границата между САЩ и Канада. Цветанка е американски гражданин и за нея няма да има проблем да се завърне в САЩ, но Георги и Елена имат визи само за едно влизане и излизане от САЩ. Успокоението им е голямо, когато питат служител по подръжката и разбират, че не са преминали границата!
Пътните бележки на Георги в САЩ представляват една жива картина на Америка от 1971 г., такава, каквато я вижда един „източен човек”, човек-от другата страна на „желязната завеса”. Георги има уникалния шанс да види градове, природни феномени и паметници на съвременното изкуство, които малцина от българите в САЩ и само избрани нашенци от родината, са имали щастието да опознаят.
Този пътен дневник не претендира за литературност, но представлява илюстрация на реалността, снимка на времето и именно с това той придобива известна историческа стойност. Така вижда Америка един обикновен българин и този поглед го променя завинаги, защото формира нов модел на мислене, нов мащаб на действие и ново качество на живот.
Овехтелите и вече пожълтели страници от тези записки днес представляват семейна реликва в архива на столичното семейство Жекови. Този пътепис за тях е една от най-четените книги, защото е писана първо от техен близък роднина и защото впечатленията от преживяванията му в Америка оживяват винаги, когато се разлистят вехтите страници на тази малка по обем, но голяма по съдържание тетрадка. Затваряме дневника с един цитат от последната му страница. Тук Георги цитира президента Калвин Кулидж, наричан още „мълчаливият Кал”, който споделя, че „когато бизнесът се развива добре, държавата трябва да му осигури самостоятелен периметър за действие!”. Това прави силно впечатление на Георги и той го отразява изрично в своите бележки. Тетрадката завършва с отворени кавички за цитат, които за най-голямо съжаление остават отворени завинаги...!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

ЕДНА "АМЕРИКАНСКА БЪЛГАРКА" НА ГРОБА НА СВ. ИВАН РИЛСКИ

Има един възлов въпрос, който пряко касае превръщането на един човек в емигрант. Става дума за това, какво е принуден един бъдещ емигрант да изостави в родината си и каква е цената на онова, което получава като имигрант в новата си родина. Въпросът е, има ли реципрочност, каква е степента й и как стои този въпрос спрямо българите, които в различните епохи имигрират в САЩ.
Етапите на българската имиграция в Северна Америка са няколко. Първият е в края на ХІХ в., вторият е свързан с икономическия бум в Америка до Великата депресия от 30-те години, третият е по времето на комунистическото управление у нас и последният четвърти етап е едва след демократичните промени в България от 1989 г. Днес може би сме свидетели на един пети етап, когато българският интелект търси по-големи възможности за реализация в САЩ и това може да се окаже самостоятелен имигрантски период.
Във всеки от тези етапи, когато наши сънародници са вземали важното решения да напуснат България и да заживеят в друга държава, в конкретния случай-в САЩ, всеки един от тях е бил принуден да изостави нещо в родината си, в замяна на друго нещо, което очаква да получи в Новия свят на неограничените възможности. Тези относителни смислови равновесия са били различни, в различните периоди на емиграцията от България към САЩ.
В началото българите тръгват да пътуват, защото са притиснати от неяснотата на икономическото положение след Освобождението от 1878 г. В онези години България е наречена "икономическо чудо", но мащабите, които предлага Америка по това време са доста по-големи и това подтиква някои да тръгнат на едно толкова рисковано пътуване в името на един нов и което е по-важното-по-добър живот. Те оставят неяснотата на бъдещето в полза на сравнително сигурния живот в Америка в онези години.
Обстоятелствата се променят някъде след 1903 г., когато се очертава един икономически спад в развитието на страната ни след Илинденско-преображенското възстание. Именно тогава стартира и вторият имигрантски етап в САЩ. Тогавашните българи търсят спасение и отново по-добър живот в Америка. Те са принудени да изоставят семейства и роднини, да изоставят родния си край, наричан "стария край". Пътуванията отново са рисковани, продължителни и успехът не е зад гърпба на всеки.
Промяна в онова, което емигрантите изоставят в родината си настъпва едва в третия етап на емиграцията-по време на комунистическото управление в България. Политическият и очевидният икономически дисбаланс тогава подтиква българи буквално да "бягат" в Америка, за да се спасят от репресии, за да търсят утеха и да градят нови надежди. Те изоставят една родина, която ги облича в изключително грозното прозвище "невъзвръщенци", родина, която на практика не ги обича и ги счита за национални предатели. Въпреки мелодраматичните опити на тогавашните власти да привлекат тези хора обратно в България с различни типове манипулации, една от които е създаването на така наречените "славянски комитети", една голяма част от тях все пак намира именно в САЩ своята истинска втора родина.
С отпадането на политическите репресии след 1989 г. българите отново търсят пътя към Америка и този път водещ мотив е икономиката. Страната ни изпада в тежка криза, решението на която за много българи е именно в Америка. Сънародниците ни изоставят всичко тук и градят успешен живот навън. Там те намират най-сетне утеха в труда си и в реалните плодове от него. Днес българите отново виждат в Америка възможност да се реализират професионално по-добре и да постигнат повече заради мащаба и заради правилата, които съществуват там. Във века на комуникациите и бързите възможности за превоз от едно на друго място в света, изоставянето в родината е много по-малко като обем във физически и емоционален аспект.
През 1978 г. в София пристига Христина Мирчова-дъщеря на емигрантско семейство, което се е установило първоначално в Сиракюз, а по-късно в Калифорния. Тя е трето поколение имигрант в САЩ, но е родена там и вече е повече американка, но и не по-малко българка. Братът на Христина-Фреди и неговата майка Цветанка са били за последно в България през 1937 г. Цветанка посещава страната още няколко пъти, като последният от тях е през 1973 г. Христина идва в България-родината на своя дядо, за да види, къде са корените й. Тя посещава родното село на баща си край Ловеч, посещава Рилския манастир и именно там разбира силата на своя род, силата на българското в нея. Леко подразнена от липсата на обективни правила, липсата на социална елегантност и политическа търпимост, Христина все пак се връща към своята родова история. Тя заминава отново за родната си Америка, но сега вече е малко повече българка.
Онова, което прави впечатление през всичките периоди на имиграцията на българите в САЩ и върви като златна нишка през времето е връзката с родината. Никога, дори и за миг сънародниците ни не забравят своите близки, своите роднини и приятели в България. Тя остава в сърцата им и те всячески се стремят да подпомагат роднините си в "стария край" и емоционално, и финансово, и чисто физически, като ги канят на гости в Америка и им показват другата страна на медала, която е в противовес на онова, което в различните периоди им липсва в родината.
Трогателно е, когато можем да видим една американка от български произход край гроба на Св. Иван Рилски в онова далечно лято на 1978 г. Това е една историческа и времева трансмисия, която свързва пръснатите по света с корените им. Трогателни са сълзите на една родена в Америка жена, сълзи, които бликват в очите й при заминаването й от софийското летище. Това са български сълзи, сълзи за България. Тя е дошла в страната, за да търси себе си, но е намерила много повече, намерила е рода си-хората, които са познавали дядо й, баща й и майка й тук, на толкова хиляди километра от нейната първа родина Америка.

Венцислав Жеков
кореспондент на вестник "България" в София

Снимки архив на автора.

КАДРИ ОТ ПОГРЕБЕНИЕТО НА СТОЙО КРУШКИН НА 21 МАРТ 1957 Г. В КАЛИФОРНИЯ

"СЕВЕРНАТА ЕМИГРАЦИЯ" НА БЪЛГАРИТЕ-ЕДНА ОТКРИТА ЗАГАДКА

Когато наблюдаваме българската емиграция в Северна Америка в края на ХІХ и началото на ХХ век, една твърде интересна тенденция се набива на очи. Защо българите се заселват предимно в северните щати? По традиция нашенецът е земеделски човек. Той е свикнал да обработва земя и от това да прехранва семейството си, дори и да припечелва по малко. Заминавайки за Америка, българите в преобладаващото си мнозинство работят в индустриални центрове, мини и по ж.п. линиите. Очертава се една промяна на отрасловата ориентираност за препитание, която има едно логично обяснение. Преди обаче да го предоставим, нека обърнем малко повече внимание на българската емигрантска среда в САЩ. Тук на помощ ни идват някои съществуващи исторически факти от изследването на д-р Иван Гаджев "История на българската емиграция в Северна Америка поглед отвътре", том 1-1860-1944, на издателска къща "Гутенберг".
"...Според преброяване от 30 юни 1890 г. и редовно водени американски статистики за емиграционния поток, българите по това време са около 300 души... Едва през 1920 г. се фиксира национална принадлежност "българин". През периода 1901-1910 г. броят на нашенците, избрали Съединените щати за втора родина, е към 100 000...". До тук се уточнява, кога българинът като национална принадлежност е отразен в американските архиви. Предстои да уточним някои характерни особености при емиграцията му в САЩ.
"...На 2 август 1903 г. избухва Илинденско-Преображенското въстание...След глътката свобода идват безчинствата на озверелите от дързостта на раята османлии...". Това именно дава началото на един от най-мащабните емигрантски потоци в родната ни история. В началото новите емигранти "...предпочитат да търсят препитание в райони, не толкова отдалечени от нюйоркското пристанище, където акостират корабите им...Смелчаците все пак "атакуват" товарните влакове в различни посоки. Съществуващото тогава суеверие, че ако свалиш подобен бедняк-гратисчия, предизвикваш съдбата да ти прати премеждие по линиите, им позволява безплатно да пропътуват стотици километри...".
Българското правителство е сериозно обезпокоено от увеличаващата се емиграция към Северна Америка. То е притеснено от изтичането предимно на мъже в разцвета на силите си. Причините за това се установяват в следното официално твърдение: "...с една невероятна бързина земеделското население задлъжня и фактически загуби собствеността си...Упадъкът на земеделието и занаятите повлече след себе си западването на търговията...". Ето тук именно се крие ключът към разгадаването на причините за заселването на българските емигранти предимно в северните индустриални райони на САЩ. На първо място те искат да са близо до нюйоркското пристанище, където пристигат, за да могат евентуално по-лесно, бързо и безпроблемно да се завърнат в родния си край. Това е един вид обяснима защитна рефлексия. На второ място обаче причината да търсят индустриалните професии се корени в загубата на доверие в земеделието като отрасъл. В България те са изгубили земите си, изгубили са надежда, че земята ще им помага да изхранват семействата си и да припечелват. Заминавайки за Новия свят, тези окаяници търсят успеха си в нов отрасъл-индустрията, където се надяват да успеят да спечелят пари, с които да се върнат в "Стария край".
Подобен е случаят с Цветанка С. Иванова-дъщеря на емигрантски музикант от Стилтън-Пенсилвания. Тя получава в дома си в София пощенска карта от генералния представител Тома Бакрачев, който урежда пътуванията до Америка, с която девойката е приканена да ползва неговата агенция. Датата на картата е 12 май 1927 г. Текстът гласи: /запазваме правописа на автора/: "Уважаема госпожице, Бихте ли ни посетили при първа възможностъ за да ни уведомите какъ стои въпроса съ Вашето заминаване за Америка? Съ Почитание..../следва печат. Пощенската карта очевидно е рекламна на популярната по това време линия за пътувания през океана-"Red star line". На картата е изобразен параходът "Lapland". В долния десен ъгъл на картата, която изглежда е рисунка на въпросния кораб, има подпис, в който се вижда цифрата "25". Вероятно това е годината на производство на самата пощенска карта, или поне на картината, която е отпечатана върху картата. Тома Бакрачев е от село Вишен, Костурско. Той е участник в атентата срещу Отоманската банка, за което и лежи по турските затвори. Работи в Белград и София и през годините обслужва над 10 000 души. Предприемчиви българи от САЩ също се включват в този бизнес. Такива са: Алекс Ангелинов, Васил Попстефанов, Карагьозов и Фортомаров, както и много, много други.
Не са известни повече обстоятелства около пътуването на Цветанка, но през август същата 1927 г. тя вече се намира при баща си, вече в Сиракюз-също голям индустриален център с българско население около 300 души, по данни от 1920 г.
Българите се заселват първоначално именно в северните индустриални райони, където колониите им са средно между 50 и 200 души. Най голямата българска колония в САЩ по данни отново към 1920 г. се намира в големия индустриален град Толедо и наброява между 2000 и 5000 души. С родни колонии от около 1500 души са: центърът на автомобилната индустрия-Детройт, индустриалният Индианаполис, също индустриалният Кливлънд и други. Малко по-малки, с по около 1000 души, са колониите във Форт Уейн-където повечето са от Костурско и Гери-където се намира американският стоманен тръст. С около 600 до 800 души българи са градове като железопътният център Йънгстаун, където има и железолеярници, както и Лакауана, където също значително се развива стоманената индустрия.
Едни от най-масовите колонии с по около 500 души са споменатият вече Стилтън, Хомстед и Уест Хомстед, Лорейн, Месилън, Портланд и други индустриални центрове в една, или друга отраслова специализация. Дейтън и Спрингифл наброяват нашенски колонии с по около 400 души и от тук тръгват най-масовите малки, но сплотени родни колонии, основани предимно на родови и съседски, по-рядко приятелски принципи, установени още в "Стария край".
Ако трябва да направим кратка равносметка, щатите, където има най-много български емигранти по данни към 1920 г. са Пенсилвания и Охайо-центрове, където тежката индустрия търпи разцвет и където на практика държавата има нужда от труда на емигрантите. Така е намерено едно разумно обяснение на "северната емиграция" на българите в САЩ, които постепенно израстват като професионалисти в различни области и постигат завидни резултати, някои от които наистина достигат до своята собствена "американска мечта" и дори я надскачат.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на вестник "България" в София

ПОЩЕНСКА КАРТА ОТ ХРИСТО СЕРАФИМОВ ДО СТОЙО КРУШКИН

Пощенска карта, изпратена от Христо Серафимов-съдружник, приятел на Стойо Крушкин и съосновател на оркестър "Bulgarian Balkan Band". Изпратена е до "Мейн стрийт" № 143 в град Стилтън, където по това време живее Стойо. Христо по това време се намира в Чикаго. Датата на картата е 9 декември 1915 г. Текстът, който може да се прочете гласи следното: /запазваме правописа на автора на картата-бел. на редактора/: "ДрагиСтою,ида да ти собща радостната вестъ, че днес на 9-ти т.м. в 9 часа сутринта съобщихъ наи сетне на генералъ боса на нашия флоръ (апартамент № 2343) за моятъ отъ давна желателен квит, да тръгна за Steelton при теб. Днес по целата....а като гръм се разнесе ....регателно уволнени.... Опоздрави всички п...съ поздравъ Христо...". В страни на картата, почти в полето е записано следното: /запазваме правописа на автора на картата-бел. на редактора/: "че наи сетне и туй се свърши". Интересното в случая е, че въпросната пощенска карта е от София, с изглед от софийско пазар, но е изпратена от Чикаго до Стилтън. Очевидно Христо емила такива български пощенски карти още, когато е заминавал от България.

ПОЩЕНСКА КАРТА ОТ ТОМА БАКРАЧЕВ, ПО ПОВОД ЗАМИНАВАНЕТО НА ЦВЕТАНКА ЗА АМЕРИКА

Пощенска карта, адресирана до дъщерята на Стойо Крушкин-Цветанка, относно заминаването й за Америка. Датата на картата е 120 май 1927 г. и е изпратена от генералния представител на Тома К. Бакрачев в София, който се е намирал на пл. Лъвов мост. Текстът гласи: /запазваме правописа на автора-бел. на редактора/: "Уважаема госпожице, Бихте ли ни посетили при първа възможностъ зада ни уведомите какъ стои въпроса съ Вашето заминаване за Америка? Съ Почитание..../следва печат на генерален представителъ Тома К.Бакрачевъ София-пл. Лъвовъ мостъ/".
Пощенската карта очевидно е рекламна на популярната по това време линия за пътува през океана "Red star line". На картата е изобразен параходът "Lapland". В долния десен ъгъл на картата, която изглежда е рисунка на въпросния кораб, има подпис, в който се вижда цифрата "25". Вероятно това е годината на производство на самата пощенска карта, или поне на картината, която е отпечатана върху картата.