ЕДИН „АМЕРИКАНСКИ ШПИОНИН”, ПРЕХОДЪТ И „ВЪЗМЕЗДИЕТО”

·        Как капитан Алексиев от обикновен разузнавач стана президентски съветник!?

Някъде  през 80-те години на миналия век, завръщайки се от учение с Врачанското окръжно управление  на МВР, ръководителят му полковник Здравко Атанасов докладва на началника си генерал Грозьо Грозев, че посредникът към началника на районното управление в град Мездра, капитан Виктор Алексиев се е отлъчил от изпълнение на служебните си задължения. Той определя деянието като „извънредно произшествие” и предлага Алексиев за наказание от Военния съвет.

Капитан Алексиев е бил две години в чужбина, като военен разузнавач в Брюксел, който по това време е наричан „цитадела на НАТО”. Официално той е помощник-началник на военния  ни аташе. Поради възникнал конфликт с генерал-полковник Васил Зикулов, Алексиев по-късно е изведен от Разузнавателно управление в армията и е предложен за началник на разузнаването на пазарджишкия полк. Така от Брюксел, капитанът, който владее свободно два западни езика, което в онези години е твърде рядко срещано, се оказва… в Пазарджик!

По това време генерал-лейтенант Васил Коцев – началник на Първо главно управление на комунистическата „Държавна сигурност”  (тайната милиция/полиция), определя Алексиев като човек с „надменно отношение към началниците” и „авантюрист”, което в онези години е равно на нещо като некачествен кадър, човек, на който не може да се има вяра, защото праволинейността е считана за основна благодетел в дейността на всеки служител в държавата.

По-интересен обаче е престоят на капитан Алексиев в Брюксел, като помощник на военния аташе, при това в продължение на цели две години! Първо, да работиш в Западна Европа в онези години е изключително трудно, освен ако не си твърде близък на тайните служби, с една дума да си ченге от най-ниска морална проба.

Една вечер Алексиев изчезва със служебната кола от Брюксел и се озовава в…Париж…! По-късно той обяснява, че е изпълнил свой служебен дълг, като „разкрива” и залавя бившия си колега – разузнавач – майор Димитър Димитров, известен по-късно като „Митко шпиончето”. Според тогавашната власт в България, въпросният майор „доброволно се предложил за агент на ЦРУ”. Той е обвинен, че направил списък с разузнавачи, работещи под прикритие в министерствата на външните работи, външната търговия и други ведомства. Родното разузнаване често ползва тази формулировка, за да набеди за виновен набелязания. Твърди се, че майорът дори получил дебела пачка долари за това си деяние.

За „разкриването” на „шпионина”, Алексиев получава орден. Въпреки това, през 1987 г., заради опърничавосттта си, той е уволнен от министъра на вътрешните работи. Алексиев се жалва пред Централния комитет на комунистическата партия, но няма ефект.

Оказва се, че въпреки „доброто” което прави Алексиев на партията, като набеждава свой колега за шпионин на ЦРУ, все пак самият Алексиев също е наказан, като е изхвърлен от системата. Никой не обича доносниците…!

По-късно Алексиев успява да се изкара репресиран от комунизма и става съветник по въпросите на националната сигурност на първия демократично избран президент на България, д-р Желю Желев.

Това е историята на един обикновен капитан от армията и от милицията/полицията, стигнал до върховете на държавата и съветвал президента. Това е историята на един човек, взел активно участие в прехода ни към демокрация и олицетворяващ една голяма част от лицата, които заемаха постове, без да имат  моралното право да са част от прехода, защото принадлежаха на старото време, което беше отречено и заклеймено.

Тези личности не бива да се забравят, защото те са емблематични. И ако днес се чудим, защо преходът ни към демокрация е толкова дълъг и болезнен, а и сякаш все още не е свършил, то това е така и заради хора като въпросният капитан Алексиев, играл си с хора като с пионки в шах и поставял съдби „в мат”, за да се „представи” пред началниците си. Хора са умирали заради клевети, че са сътрудничели на западни разузнавания. А техните палачи по-късно се опитаха да станат част от демократичния преход! За съжаление някои от тях успяха и именно заради това днес най-романтичното време - когато се разделяхме с комунизма и приемахме демокрацията, изглежда някак странно невярно, неприлично прелъстително, а чувството е като след изневяра…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България” в София

СИМВОЛИТЕ НА ЗАПАДА РАЗРУШАВАХА „ЖЕЛЯЗНАТА ЗАВЕСА”

Снимка: auction.bg

                                 Снимка: korekombg.com

·        Опаковките от „Кореком” се превръщаха във възможности за промяна на света.

Символите на Запада някога бяха не просто забранени в България, те бяха подсъдни. Да притежаваш американски долари беше престъпление, което се считаше за криминално. За това човек можеше да влезе в затвора.  Тази валута, както и другите, които идваха от Запада, се търгуваха нелегално. Хората сами определяха тарифите и продаваха валута с риск за свободата си. Тези, които купуваха, също рискуваха, защото също попадаха под ударите на закона.

Сдобил се със заветните няколко долара, човек можеше да си купи афтършейф „Маскулин”, или дънки, или пък някаква безалкохолна напитка от лелеяния магазин „Кореком”. Да, понякога се налагаше да се чака на опашка, понякога трябваше да се преодолее неизменното присъствие на човек от тайната полиция пред магазина, който дебнеше кой, какво приказва, докато чака, но пък си струваше.

В „Кореком” бяха всичките западни символи, нещата, които един човек от социализма можеше само да съзерцава, а много рядко и да притежава.

И така, символите на Запада бяха много, но най-отявлените разбира се бяха дънките и дънковите облекла. Особено ценни обаче бяха безалкохолните напитки. Те се продаваха в найлонови шишета, които бяха много здрави и напълно прозрачни. В ранните години на демокрацията, тези бутилки бяха многократно подлагани на всевъзможни тестове, един от които беше, съответното шише да се напълни с вода, след като съдържанието разбира се се изконсумира. След това то се поставяше така, че през него да премине автомобил, а когато шишето се оказваше напълно здраво след теста, това създаваше истинска еуфория.

Ефектът беше особено голям, защото по времето на социализма, а и в ранната демокрация, опаковките бяха доста по-рехави, слаби, обикновени и направо грозни, а тези шишета бяха нещо като бутилки за многократна употреба. Когато човек извадеше такова шише, пълно с вода, това показваше на околните, че този човек е пазарувал в „Кореком”, придаваше му някакво мистично обаяние и го превръщаше в специален, по някакъв особен начин.

Кенчетата от всевъзможните безалкохолни напитки също бяха сред големите ценности. Когато съдържанието им се изконсумираше, кутийката внимателно се изрязваше и се ползваше за моливник, защото кенчетата бяха истинска рядкост и можеха да се намерят единствено и само в заветния „Кореком”.

Този тип магазини създаваше възможност за многократна употреба на цял един куп опаковки, които можеха да създават истински статут, да демонстрират, да показват нещо, което може и да не съществува, но създава усещания и възможности за положение в едно обикновено и стандартизирано общество, каквото беше нашето по време на комунизма, а  и в началото на ранната ни демокрация, след 1989 г.

Всички тези символи, както и още много, създаваха така наречените западни символи. Те изграждаха в съзнанието на човека усещането, че българинът е част от света, част от нормалния, съвременен свят. Именно по този начин се пробиваше „желязната завеса”, чрез символи, индиректно и ефектно. Така Западът навлизаше в света на комунистическия лагер, където много трудно пробиваше информация отвън, информация от останалия свят.

Николинка израства в центъра на София. В една стара къща, близо до дома й живее „баба Фрау”. Тя е жена от германски произход. Има връзка със света извън комунистическа България и често получава парфюми. Празните шишенца дава на децата от квартала, които се радват, защото ароматите им са непознати и екзотични, а също и много трайни.

Децата вкусват от аромата на външния свят, на онзи свят, който мнозина от тях не просто не са виждали, но някои няма и да видят. Това също са символи, те показват на хората пътища, начини на мислене, видове светоусещания.

Символите на Запада проникваха постепенно в хората и създаваха стереотипи. Тези стереотипи създаваха от своя страна паралелни реалности, които постепенно отваряха очите на хората и те проглеждаха, виждаха светът наоколо и пораждаха изводи, а след изводите следваха сравнения, от които следваха равносметки, които правеха светът да изглежда глобален и единен.

Именно по този странен, но и твърде реалистичен начин, опаковките от Запада се превръщаха в символи, а символите променяха света и разрушаваха „тухла по тухла” така наречената „желязна завеса”, която разделяше планетата, държавите, поколенията, хората, семействата дори.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България” в София

ЕДИН БЪЛГАРИН - ДО АВСТРАЛИЯ И…НАЗАД, НО НЕ СЪВСЕМ!

Снимка: - www.eurochicago.com

                          
                                          Снимка:  - www.eurochicago.com

Снимка: -архив на автора. 

·        Пътуване до края на света

·        Христо Шишков заминава за държавата-континент, иска да се завърне в родината си, но…нещо се случва…?

Въвеждащо каре

Христо Иванов Шишков е роден в село Тънки ръд през 1870 г. След Освобождението, бързо се развила търговията, чрез която той решил да бъде полезен на обществото и на себе си. Христо създал семейство с Атанаска Тодорова. Заминава за Русе, където започва да се занимава с манифактурна търговия. Тук се ражда първият му син – Иван.

В Стражица е родното място на пет от децата им – Тодор, Димитър, Пеньо, Марийка и Райчо, от които Пеньо почива като дете, а Марийка като съпруга на Илия Желев от Провадия, умира като родилка на близнаци, от родилна треска.

Окуражен от доверието на търговците в Русе, Христо успява да засили и разшири търговската си дейност, с която скоро става известен в Стражица и околността.

Непреминал още всички изпитания на живота, допуска сериозни грешки в търговската си дейност, като раздава на клиентите стока на кредит, с което вреди много на състоянието си. При такова разорено материално положение и сложно душевно състояние, през 1912 г., по време на Балканската война, Христо заминава за Австралия.

Той е уверен, че именно по този начин ще ликвидира поетото пред търговците задължение и ще осигури издръжката на семейството си.

Преминал годините на изпитания в най-големите градове на държавата-континент. В началото Христо отглежда банани, тютюн, захарна тръстика, после се залавя с птицевъдство и други стопански дейности.

Христо успява да уреди търговските си задължения и изпраща средства в България, а съпругата му ги разпределяла според нуждите. По-късно, изведнъж той спира да пише писма и да изпраща пари, но дали това се дължи на материално затруднение, или защото децата му вече били големи и задомени, не е известно. Той прекъсва връзката си с България от 1935 г. до 1946 г.

Децата се устроили в живота и това облекчава постепенно самотната майка. Тя не излиза сама дори на полето, за да работи, за да не говорят хората. Гледа копринени буби, идва рано при внука си Христо и отиват да берат черничеви листа, преди още да е паднала роса. Докато реже клоните в дървото, по което се изкачвала, тя шепне нещо, сякаш изплаква мъката си, но малкият Христо никога не разбира, какво точно си шепне баба му.

Христо Иванов Шишков е един от малцината българи, възможно е и да е първият, който заминава за Австралия през далечната 1912 г. Повечето българи тогава пътуват в Европа, за да учат, да търгуват, да живеят. Повечето избират Америка – „Новият свят”, „страната на неограничените възможности”, за да припечелят и да се завърнат в „Стария край”.

Един българин обаче, решава да замине не къде да е, а в самия край на света, в една от географски най-отдалечените точки от България – Австралия – държавата-континент.

Вероятно това е била новата емигрантска дестинация, след като Америка вече е била пренаселена и е предлагала друг тип работа за бедните източноевропейци.

Внукът на Христо, който също се казва Христо, открива списание „Интернация Културо” от 1946 г., от където намира адреса на австралийката Агнис Куртис – юрист в щата Куинсланд, където е град Макай. Именно тук е живял дядо му Христо Шишков. Така внукът намира адреса на своя дядо и му пише. Разменят си 3-4 писма, в които той изразява желание да се върне в родината си. Дори се интересува от валутните курсове, за да разбере, дали може да живее тук с парите, които е спечелил в Австралия, без да притеснява някого. Той си прави медицински прегледи, преди пътуването за България. Така се надява да се види със своите деца и близки до края на 1946 г. За съжаление, Христо умира на 21 ноември 1946 г., малко преди да тръгне за родината си. Семейството му получава телеграма с лошата вест.

В Австралия, Христо има малка къща и земя, където сеел захарна тръстика, бил и акционер в районната захарна фабрика. Бил материално обезпечен и живеел самостоятелно. Тази информация внукът на Христо получава от друг българин, завърнал се от Австралия – Георги Димитров от  село Дебър, Първомайска околия, през 1958 г.

Георги разказал, че смъртта на Христо в Австралия била причинена от циклон, който навял от пустинята пясък и отнел живота на много възрастни хора, които страдали от астма.

По спомените на Христо Шишков-внук в неговия „Исторически очерк за един самозабравил се род от фамилията Шишкови, за периода от 1767 г. до 1987 г…” – 1987 г.- гр. Асеновград.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България” в София

КАК СЕ ПЪТУВА ДО АМЕРИКА ПРЕЗ ДАЛЕЧНАТА 1904 Г.

·        Човек спокойно може да се пресели в Америка в онези години, дори с цялото си семейство.

Как се заминава за Америка през 1904 г.? Това е колкото романтично, толкова и опасно, но и толкова трудно, а в същото време и необходимо, мечтано и …постигано за някои българи. „До Америка потребни са 300 лв., само да се докопаш от американския бряг, а ако искаш да отиваш във вътрешността, не стигат и 400 лв.”, споделя в пътеписа си „Отиванието в Америка и връщането ми”, Христо Н. Соколов. Творбата му е препечатана в сборника „Българинът по света в началото на ХХ в.”, със съставител Румяна Пенчева, издадена от издателство „Кибеа” в София.

Христо разказва изключително интересни моменти от пътуването си до Новия свят като не пропуска и хубавите неща, така и лошите. Според него, човек спокойно може да се пресели в Америка в онези години, дори с цялото си семейство. 15 денонощия са необходими през океана, за да стигне човек с кораб до брега на Америка.

По това време главната агенция за изпращане на работници в Америка се намира в германския град Бремен. Според Христо,  немците, които пътуват за новия континент се ползват с привилегии, на кораба имало дори помещение за евреи, където те сами си подготвяли храната и имало табела, на която пише: „За израилтяните”.

„…В морето вълни от вода, на парахода – от хора. Матросите и дежурните, вместо да въдворяват ред и тишина, попадат от смях и още повече усилват вълнението със своето „коман” (скоро)! Пътниците от 1-вий клас са на горните етажи, които са в средата на парахода и там са повече немци-чиновници, задоволни от добра храна, чиста квартира, липсва им само смях за удоволствие. Ето и той се явява на сметка на славянството и никой не се смущава от тази анархия, а всякой се смее и се възхищава…”, разказва Христо в пътеписа си.

Според него, докторите не се грижели добре за пътниците от ІІІ-та класа. Изключително интересни са обаче спомените му за комисията, която преглежда току що пристигналите европейци. Първият въпрос е за имената.  И от къде е човекът, както и на колко е години. След това питали за причината да се пътува до Америка, има ли близки и познати в новата земя, от къде е събрал пари за разноски, както и има ли средства за гаранция. Ако човек е над 50 години и отива като работник, а не със смейството си, бива връщан. Ако  някой не успее да даде ясно обяснение, защо идва в Америка, също бива връщан към Европа, защото е съмнителен. Ако някой има брат, или баща в Америка, или ако парите за пътуването му са осигурени от тях, кандидат-емигрантът бива връщан, защото комисията не иска да събира роднини, защото те започват да се организират и да се съюзяват, а основната цел е да се работи!

Христо разказва, как до фабриките имало бараки, където били настанени работниците. Това са дървени постройки, в които били поставени по четири легла – две двойни. Наемът за всяка барака бил по два долара на месец. „Нощно време там е зрелище жално, печално, сърцераздирателно от охканията, пъшканията и стенанията на измъчените работници, щото на човека космите настръхват. … Връщането (от Америка) е много по-мъчно от отиването. При отиванието, поне отчасти има веселие, щото се отива с надежда. При връщането представлява се твърде печална картина. Пътниците са повече от славянското племе, но няма нито 10% щастливци, защото връщат се, кой без ръка, кой без нога, кой без око, кой полудял, защото изгубил, кой е болен и прочие…”, спомня си Христо Соколов в творбата си.

Към края на разказа си, Христо ни оставя едни от най-точните съвети, как човек да посети Америка и какво му е необходимо да знае. На първо място, трябва да има най-малко 20 „наполеона” пари и да носи,колкото се може по-малко багаж. Трябва да се плаща такса само за път до Американския бряг, не и за вътрешността по железниците, защото това струва повече пари от Европа. Трябва да се пътува до Ню Йорк, защото пътят до Америка с тези кораби е само 6-7 дни, а и храната е по-добра. Параходите, които отиват до Балтимор пътуват 15-16 денонощия. Христо съветва да се купува билет само за 1-вий клас и да се търси настаняване в средните отделение на парахода, защото там клатенето било по-слабо.

Един „наполеон” струвал четири долара. Особено ценен е съветът за пътуването с парахода, където според Христо, човек трябва да си носи кромид лук, оцет и пипер – продукти, които закрепват стомаха.

Според разказа на Христо, по-лесно било човек да се пресели със семейството си в Америка, но това щяло да му коства вярата и езика. „След години, неговите синове и внуци ще бъдат англичани по език и вяра. Славяните…се преселват в Америка, но цели села и градове и там образуват колонии и по такъв начин запазват своя език и религия”, твърди Христо в своя пътепис за пътуването си до Америка през 1904 г.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България” в София

Снимки: Архив на автора.

Текстове на снимките:

Снимка 1 – Пощенска картичка с реклама за пътуване до Америка от края на 20-те години на миналия век.

Снимка 2 – Пощенска картичка за работа в металургичен завод в Охайо – 1919 г.

Снимка 3 – Пощенска картичка за ежедневния живот в Охайо – 1920 г. 

УНИКАЛЕН РЪКОПИСЕН ПЪТЕПИС ЗА ЕДНО „ЗАБРАНЕНО” ПЪТЕШЕСТВИЕ ДО АМЕРИКА

·        Един писмен документ от едни мрачни времена, когато „правилното” беше „лошо”, а неправилното – „добро”!

Истинска находка е, когато човек попадне съвършено случайно на автентично описание, от първа ръка, на заминаване за Америка през далечната 1971 г. Още по-интересното е, че става дума за заминаване за САЩ …., но от България..! Няма как да разкажем едно такова приключение, поради което повече ще цитираме, като между отделните цитати, ще оставяме малко въздух, за да имаме възможност за възклицания..!

Става дума за българите от София Георги и Елена, които имат намерение да пътуват до Америка, където живее сестрата на Георги, също българка. За да отидат при нея обаче, двамата съпрузи преминават серия от изпитания. Ето как започва разказа си Георги: „Подадохме молба на 15 октомври 1970 г. в Дирекция на милицията в София, за разрешение за заминаване в Америка. След 15 дни получихме съобщение, че не ни се разрешава. Елена ходи да ни запише да се явим пред комисия. Беше определено за 8 ноември. Явих се само аз, защото тя беше ангажирана. Отидох в 13 ч. на обяд, но се наложи да чакам до 17 ч. следобед. Приеха ме. Разпитаха ме. След пет дена получих съобщение, че се разрешава пътуване само на мен. Последва ново явяване на Елена пред комисията и едва тогава разрешиха и на нея. Определихме заминаването за 30 януари 1971 г…”.

Това е началото на разказа на Георги за едно наистина уникално за онова историческо време пътуване, което те въпреки „желязната завеса” успяват да осъществят. Той описва в подробности всичко по пътя, какво вижда от самолета, как напускат България и как единственото, което остава да му напомня за родината е едно букетче розови зюмбюли, което пръска аромат наоколо.

По-късно семейството каца в Париж. Пътуват с автобус от летище „Бурже”, до летище „Орли”. Там се настаняват в хотел. На другия ден се качват в четиримоторен самолет с 300 места, с който трябва да пътуват до Америка. Георги описва, как все гонят слънцето и как все не могат да го стигнат. Самолетът каца в Лос Анжелис. Георги и Елена вече са в Америка, колкото и това да е невероятно за онези години и онова време, когато Америка беше най-големият враг на социалистическия блок.

Двамата обикалят цяла Америка, виждат неща, които много от нашите сънародници никога не са виждали, въпреки, че живеят в Америка от много години. Те пътуват по легендарния Route 66. Днес едно такова пътуване може да ни се стори стандартна туристическа дестинация, но в онези години, да пътуваш по Route 66 е не просто шанс, а истинско чудо на чудесата, когато става дума за хора, които идват от другата страна на „желязната завеса” , от комунистическа България!

Георги описва Америка в подробности. Той пише на ръка цял пътепис, като отбелязва дори най-малки детайли. Впечатляват го всички гледки и той се отдава на страстта си да предаде максимално точно всичко, което вижда около се бе си.

7 ноември 1971 г. е последният ден на Георги и Елена в САЩ. Ето как го описва той: „…В 12,30 ч. тръгнахме за летището. Милка Типова ни беше свързала с приемчика на багажа – чернокожа. Тя не ни го мери и така влязохме с повече багаж от позволеното. …В 14,32 ч. самолетът на „Атлантис” се отлепи от пистата и излетя. …В 17,35 ч. се приземихме в Чикаго. …След час и 22 мин. Отново излетяхме. …В 12,30 ч. Слънцето изгря, което за нас не беше нормално. …В самолета бяхме 80 човека. …По едно време ни съобщиха, че летим над Амстердам. …Приземихме се във Франкфурт. От тук пътувахме с влак до Мюнхен. Нощувахме в хотел. …В този град през следващата 1972 г. ще се проведе лятна олимпиада. …Следобед към 17,20 ч. тръгнахме с влак към България. …На разсъмване минахме австрийската граница. …През Югославия, вечерта бяхме на централната гара в София. … В 21 ч. си бяхме в къщи…!”. Така телеграфно предаваме разказа на Георги.

Завършва едно удивително по мащабите си пътуване, което двама обикновени българи осъществяват през 1971 г. Те посещават места, които някои хора никога няма да имат шанса да видят. При това пътуването им се осъществява в годините, когато почти беше невъзможно да излезеш от България в посока – капиталистическа държава, особено пък…САЩ!

Три са ключовите думи, които Георги използва докато пише на ръка, къде с писалка, къде с молив, своя уникален по рода си пътепис – „българин”, „дом” и …”баница”. Неотдавна в Америка почина Фредерик Мирчов, племенник на Георги от неговата сестра. След смъртта му, неговият син Браян писа, че в памет на баща си ще приготви именно българска баница. Баницата е едно от нещата, които българите в Америка считат като нещо почти свещено. Баницата за българите в САЩ е не просто национално ястие, тя е ритуал, тя е преживяване, тя е религия!

Именно заради това, Георги съвършено несъзнателно допуска употребата на тези три думи – „дом”, „българин” и „баница”! Това са трите думи, които се набиват на очи, когато четем ръкописния пътепис на Георги за пътуването му в Америка в далечната 1971 г., когато да видиш Ниагарския водопад беше много по-трудно, отколкото по времето на Алеко Константинов…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент в София на в. „България”

Снимки архив на автора.

ТЕКСТОВЕ НА СНИМКИТЕ:

Снимка 1 – Георги и Елена, заедно със сестрата на Георги, на Големия каньон.

Снимка 2 – Георги и Елена на Ниагарския водопад.

Снимка 3 – На летището в Лос Анжелис, преди отпътуването. 

НОВИ ФАКТИ ЗА СТОЙО КРУШКИН, ХРИСТО СЕРАФИМОВ И ПОТЪВАНЕТО НА ЛЕГЕНДАРНИЯ "ТИТАНИК"

Снимка: bulevard.bg

Доказано е, че на борда на "Титаник" е имало българи. Стотици хиляди български мъже са на фронта, докато други търсят шанса си на запад. Афиши по селата примамвали селяните да търсят по-охолен живот, взимайки билет за Америка. Разбира се, това удоволствие струвало скъпо и някои от бъдещите пасажери били принудени да продават добитъка си, даже и имотите си. Две агенции имат "вина" за това – "Уайт Старлайн" и "Лойд Стайн Лайд". Те били предимно от села, като най-многобройни били от Ветрен, Сенник и Терзийско, Гумощник. Българите се качили на парахода последователно на трите пристанища – в Саутхемптън, Шербур и Ирландия. Така общият им брой станал 91 човека. Това е едната теория, пише bulgarianhistory.org.

Разбира се, това са неофициални данни. Според данните на "Лойд" броят им бил 38 човека. Отдавна обаче тази информация не се счита за достоверна, а доказателството е, че в село Гумощник е издигнат паметник на 8 загинали в катастрофата българи. Те обаче не фигурират в списъците на застрахователната компания. Това кара изследователите да считат, че 38 далеч не е реалната цифра на българите, които са имали злата участ да си набавят билет за кораба на смъртта. Трудно е да предположим коя от двете теории е истинна, защото разследванията по "Титаник" продължават и до ден днешен. Така или иначе няма спорове около загиналите българи. Техният брой е 15.

Интерес пораждат няколко имена на българи, които се оказват големи късметлии, като поради един или друг фактор не успяват да се качат на кораба. Типичен пример за такива наши сънародници са Стефан Клийновски и Христо Ковачев, за които се твърди, че закъснели за отплаването, защото "запивали" в една кръчма в близост до пристанището в Саутхемптън. Христо Ангелов пък заменил билета си за "Карпатия", корабът, който тръгнал малко преди "Титаник". За Нанко Нанков от село Садовец се твърди, че проиграл билета си на карти. Доколко тези истории са факт, никога няма да разберем, но ние не виждаме нищо невъзможно в тях.

И последният мит или факт, който ще споменем е спасяването на Стою Крушкин, за когото се твърди че бил в оркестъра на "Титаник". Той успял да достигне спасителна лодка и не намерил смъртта си. За това обаче липсват сериозни доказателства.

Сайтът http://www.sibir.bg/ твърди, че Във списъка на пътниците качили се от пристанище Шербур фигурира името на Стою Крушкин. - http://www.sibir.bg/blog/mladenovich/?blogPage=blogPreviewArticle&artID=587606

Особено интересна е информацията в сайта - http://www.sibir.bg/blog/mladenovich/?blogPage=blogPreviewArticle&artID=573794, където се посочва, че Христо Серафимов- съдружникът на Стойо Крушкин, се е качил на кораба от пристанище Шербур и е сред спасените! Той е в списъка под № 72. 

ПОЧИНА ФРЕД МИРЧОВ

На 13 април-Цветница, почина Фредерик Мирчов. Той е син на Флоранс /Цветанка/ Мирчова, дъщеря на Стойо Крушкин. Фреди е роден на 12 декември 1929 г. Бог да го прости!