Bulgarians
(Bulgar; adjective bulgarski, Bulgarian)
This part of the Slavic race inhabits the present Kingdom of Bulgaria, and the Turkish provinces of Eastern Rumelia, representing ancient Macedonia. Thus it happens that the Bulgarians are almost equally divided between Turkey and Bulgaria. Their ancestors were the Bolgars or Bulgars, a Finnish tribe, which conquered, intermarried, and coalesced with the Slav inhabitants, and eventually gave their name to them. The Bulgarian tongue is in many respects the nearest to the Church Slavonic, and it was the ancient Bulgarian which Sts. Cyril and Methodius are said to have learned in order to evangelize the pagan Slavs. The modern Bulgarian language, written with Russian characters and a few additions, differs from the other Slavic languages in that it, like English, has lost nearly every inflection, and, like Rumanian, has the peculiarity of attaching the article to the end of the word, while the other Slavic tongues have no article at all. The Bulgarians who have gained their freedom from Turkish supremacy in the present Kingdom of Bulgaria are fairly contented; but those in Macedonia chafe bitterly against Turkish rule and form a large portion of those who emigrate to America. The Bulgarians are nearly all of the Greek Orthodox Church; there are some twenty thousand Byzantine Catholics, mostly in Macedonia, and about 50,000 Latin-Rite Catholics. The Greek Patriach of Constantinople has always claimed jurisdiction over the Bulgarian Orthodox Church, and he enforced his jurisdiction until 1872, when the Bulgarian exarch was appointed to exercise supreme jurisdiction. Since that time the Bulgarians have been in a state of schism to the patriarch. They are ruled in Bulgaria by a Holy Synod of their own, whilst the Bulgarian exarch, resident in Constantinople, is the head of the entire Bulgarian Church. He is recognized by the Russian Church, but is considered excommunicate by the Greek Patriarch, who however retained his authority over the Greek-speaking churches of Macedonia and Bulgaria.
Bulgarians came to the United States as early as 1890; but there were then only a few of them as students, mostly from Macedonia, brought hither by mission bodies to study for the Protestant ministry. The real immigration began in 1905, when it seems that the Bulgarians discovered America as a land of opportunity, stimulated probably by the Turkish and Greek persecutions then raging in Macdeonia against them. The railroads and steel works in the West needed men, and several enterprising steamship agents brought over Macedonians and Bulgarians in large numbers. Before 1906 there were scarcely 500 to 600 Bulgarians in the country, and these chiefly in St. Louis, Missouri. Since then they have been coming at the rate of from 8000 to 10,000 a year, until now (1911) there are from 80,000 to 90,000 Bulgarians scattered throughout the United States and Canada. The majority of them are employed in factories, railroads, mines, and sugar works. Granite City, Madison, and Chicago, Illinois; St. Louis, Missouri; Indianapolis, Indiana; Steelton, Pennsylvania; Portland, Oregon, and New York City all have a considerable Bulgarian population. They also take to farming and are scattered throughout the northwest. They now (1911) have three Greek Orthodox churches in the United States at Granite City and Madison, Illinois, and at Steelton, Pennsyvania, as well as several mission stations. Their clergy consist of one monk and two secular priests; and they also have a church in Toronto, Canada. There are not Bulgarian Catholics, either of the Greek or Roman Rite sufficient to form a church here. The Bulgarians, unlike the other Slavs, have no church or benefit societies or brotherhood in America. They publish five Bulgarian papers, of which the "Naroden Glas" of Granite City in the most important.
четвъртък, 15 януари 2009 г.
Южнославянската имиграция в Америка-En.
South Slavic immigration in America
George Prpic
CHAPTER 19
World War I and After
I. After the War Was Lost
II. The Religious Life
III. Bulgarians and Americanization
IV. The Macedonian Struggle
The Bulgarians had not yet recovered from the defeat in the Balkan Wars when they had to face the dilemma of World War that broke out in late 1914. In October 1915 Bulgaria joined the Central Powers: Germany, Austria-Hungary, and Turkey. The main reason for the decision of King Ferdinands government was Macedonia. Ferdinand, a native of Germany, was convinced that after a victorious war he would be able to gain Macedonia that had been taken away from him by Serbs and Greeks.
When by the end of 1915, the Bulgarian armies occupied Serbia, the Bulgarians in America were happy. However, the response of a majority of those who joined the Bulgarian army was less than enthusiastic because of bad experiences only two years earlier. Many Bulgarian Socialists, who were especially strong in the Midwest, followed the general anti-war line taken by their American comrades.
The Bulgarians in America, especially those who had not become citizens, did not fare well. It was probably because "their continued opposition to Serbian and Greek rule in Macedonia was looked upon by U.S. authorities with distrust." Moreover, the Greek and Serbian colonies also conducted their campaign against them. In spite of these obstacles the Macedonian revolutionary group continued its activities, and in 1918, a large Macedonian conference was held in Chicago, and passed a resolution in favor of liberty of Macedonia. [1]
One of the enemies of Bulgarian aspirations was the Serbian scientist and scholar, Professor Michael Pupin, who also served as an honorary Serbian consul in New York. In his speeches and articles he constantly advocated a Great Serbia in which Macedonia was to be merely Southern Serbia. All the Bulgarians
225
who were not American citizens were regarded by American authorities and many influental people as German allies and enemies, especially after April of 1917. It was difficult to be a Bulgarian in America during World War I.
One of the outspoken Bulgarians at the time was Todor Cvetkov, a Bulgarian Socialist who arrived in Chicago at the end of 1908. Cvetkov had left Bulgaria for political reasons and lived for a while in the Croatian capital Zagreb which traditionally attracted many young Bulgarians. Vvetkov was a former theology student and in Zagreb he learned fluent Croatian, having experienced his conversion to Socialism. In Chicago he became the editor of the Croatian Socialist weekly Radnička Straža (Worker's Sentinel) that started to appear in December 1907. Later on Cvetkov finished his studies in the Law School at Valparaiso University, Indiana, where many South Slavs received their degrees.
Cvetkov became attorney-at-law and then worked among the the Croatians and Bulgarians and wherever his help was needed. A dedicated Socialist, he was for years a friend and adviser to many people in need. Turing the war Cvetkov was in the forefront of those that denounced the war. He also attacked the activities of the South Slav movement and even engaged in public debates with some of its leaders. As an editor of Radnička Straža Cvetkov aroused the ire of U.S. authorities. In the fall of 1917 they prohibited the publication of his paper because of its anti-war stand. Later on the paper continued for a while under several different titles always adhering to its radical Socialist ideas. [2]
The Socialists were strong among the Bulgarians and very active in publishing newspapers and periodicals. Until 1930 there were in the United States close to Thirty such publications. Because the Bulgarian language uses the Cyrillic alphabet all were printed this way. As a majority of Bulgarians were uneducated and illiterate, many learned to write and read in America. One of the primary goals of the Socialist Bulgarian press was to educate its readers, to inform them about events in the homeland and in America, to report the activities of Bulgarian and other Socialist workers, and to help them adapt to their life in America.
226
In New York City the Robotnik (The Worker) was started in 1906. In September of 1907 the first Bulgarian daily Naroden Glas — The National Herald came into exisence in Granite City, Illinois, at the time the main and largest Bulgarian colony in America. [3]
I. After the War Was Lost
For his principles of self-determination which he had publicly announced, President Wilson was hailed by several of the Slavic peoples in Europe. However after the end of the war in which hundreds of thousands of Balkan soldiers had perished, self-determination was denied to several Slavic nations. One of them was Bulgaria. In the autumn of 1018 the Allies defeated the Bulgarian armies. The victors then imposed on Bulgaria the peace treaty of Neuilly on November 27, 1919. Bulgaria lost Macedonia in the west and the access to the Aegean Sea which she had gained in 1913. King Ferdinand abdicated in favor of his son Boris. Alexander Stambuliski, an agrarian politician, formed the new government. The country suffered a great deal from the consequences of the war and the punitive peace treaty which also limited its army to a minimum. [4] But most of all, the Bulgarians suffered emotionally from the loss of Macedonia. It was again placed under the harsh rule of Belgrade and Athens. Between 1918 and 1941, the Serbs and Greeks treated Bulgarian-speaking Macedonians as enemies and mercilessly suppressed any signs of Bulgarian nationalism, forced the people to change their family names, abolished their schooh, subjugated their Orthodox Church, arrested men by the thousands, declared an open season on all patriots, liquidated large numbers, and an the whole treated the Macedonians worse than the Turks had done. As the Macedonians had many friends among the former Western Protectant missionaries (most of whom were expelled by the new conquerors) and among the scholars, a great deal of publicity in the West followed.
Thus the Bulgarian defeat and loss of Macedonia caused bitter feelings among the Bulgarians and Macedonians in America. During and after the war a few thousand Bulgarians returned to the homeland. Some again made the trip back to America
227
alone or with their families. Many wives and children, after 1919, joined the immigrants in America. There were now many more women among them than before 1914. And a new American-born generation was now making its appearance. Also, there was an increasing number of educated people and professionals.
II. The Religious Life
Over ninety percent of all Bulgarians and Macedonians belong to the Bulgarian Orthodox Church which is administered by the Patriarch in Sofia. In America the first Bulgarian Proteatant group was organized in Chicago around 1905. Its leader was P. D. Vassilef. An evangelical mission was started in the Methodist church on Monroe Street. Gradually there were established Methodist, Congregational, Presbyterian, and Baptist missions among the Bulgarians in Granite City and Madison, Illinois, and in Battle Creek, Michigan. Most of the books the ministers used were in the Bulgarian language. [5]
The only Bulgarian parochial school in the United States at that time was in Steelton, Pennsylvania, There were, however, evening schools for the children and grown-ups in Granite City and Madison, Illinois; Indianapolis, Indiana; Detroit and Battle-Creek, Michigan; Toledo and Lorain, Ohio; Homestead and Johnstown, Pennsylvania; and Lackawanna, New York.
The first Bulgarian Orthodox church to America, that at Sts. Cyril and Methodius, was established in 1909 in Granite City, Illinois. Other churches were founded in Steelton, Pennsylvania (1910); St. Stephen, Indianapolis (1915); St. Clement Ohridsky, Detroit (1929); St. Trinity, Madison, Illinois (1929); and one in Lorain, Ohio, in 1934. The number of regtstered parishioners was approximately eight thousand at the end of the 1920s.
As an administrative body, the Bulgarian Church began its official activities in 1920 as the Bulgarian Orthodox Mission under the jurisdiction of the Holy Synod of the Bulgarian Exarchate in Sofia. (In 1953 it was elevated to the Patriarchate.) The first head of the mission was Reverend Dr. K. Tsenoff. The center for the mission for the entire United States and Canada was in Indianapolis, Indiana. In 1937 it was named the Bul-
228
garian Eastern Orthodox Church, Diocese of the United States and Canada. [6]
In 1947 a canonical conference in Buffalo, New York, under the Chairmanship of Metropolitan Leonty, Primate of the Russian Orthodox Metropolia, elected Bishop Audrey Velitcki as the administrator of the diocese. The conference severed ties with the Holy Synod in Bulgaria "due to the takeover by the communists." However, in 1963 "for unjustified reasons, Bishop Andrey subordinated himself to the administrative orders of Sofia... without the knowledge and against the will of the entire clergy and elected representatives the parishes." As a result the diocese experienced many difficulties.
In 1963 another canonical conference convened in Detroit and decided not to accent the administrative orders from Sofia even though continuing "a spiritual relationship with the Mother Church." The Holy Synod then reorganized its structure in the United States "to settle the problems of church life ss determined by the conditions of this country." The Holy Synod of Sofia recently instructed Bishop Andrey to limit his activities to the city of New York. In the rest of the United States and Canada the head of the Bulgarian Church is still Bishop Kyril, who does not recognize the patriarch in Sofia.
There are twenty-five parishes in America and Canada served by full-time clergy. As Bishop Kyril says: "We are blessed with beautiful churches, educational buildings, social halls, choirs, and a very normal religious life." The headquarters of Bishop Kyril are in Toledo, Ohio. He was consecrated as bishop in the Russian Orthodox Monastery, Holy Trinity, Jordanville, New York, in August 1984. He refused to recognize the recently created Macedonian Church with the see at Ohrid, Macedonian Republic of Yugoslavia. In his statement in the Macedonian Tribune Bishop Kyril also said:
We, the Bulgarians, regardless of place of birth, are true Orthodox believers. We love and hold dear our traditions and national customs. But at the same tune, we are very devoted and thankful to the citizens of this great country of America — to worship, preach and teach without being disturbed by any outside sources. [7]
229
While a great majority of the members of the diocese before the 1950s were the immigrants from Macedonia and their descendants, hundreds of newcomers from Bulgaria, mostly refugees from the Communist rule, became new members during the last twenty years. They were also joined by the Immigrants from the Yugoslav Macedonian Republic whose center is in Skoplje.
The split within the Bulgarian Church in America and Canada is still wide open, causing a lot of bitter feelings on both sides. The controversy goes on in the same fashion as in the American Serbian Orthodox Church. It remains to be seen how and when — if ever — it will be resolved. [8]
III. Bulgarians and Americanization
Even though a Balkan immigrant may not be a regular churchgoer, the church always played a great role in his life. Basically, most old-timers — the peasant immigrants from Bulgaria — were conservative. In America many changed their views. In fact, some Bulgarians came as Socialists from the old country or from a stopover in Europe. Bulgarians like all other Slavic peasants possessed a lot of natural intelligence and inherited from the long time of struggle against the Turks an inborn sense of distrust, suspicion, and shrewdness.
It is interesting that the Dictionary of Races and Peoples of the Reports of the Immigration Commission (1910-1911) described the Bulgarians "less warriors in spirit" than some of their neighbors, und "more settled as agriculturists" due to their, traditional skill in horticulture. [9] While the assertion about Bulgarians as being less warlike may not be true, their ability as farmers and gardeners has been well known for a long time.
Surprisingly, many educated Bulgarians embraced Americanization eagerly and deliberately severed all ties with their mother country. This was, for instance, the case of the Bulgarian Stoyan Christowe, a fairly successful American writer. Born in 1896 in Konomlady, Macedonia, he came to the United States as a young lad and was educated at Valparaiso University, Valparaiso, Indiana. He described, in his autobiography, how eagerly he embraced Americanization. To him this was not
230
"the shock of alienation." Christowe claims that, while visiting in Bulgaria in the spring of 1838, during the audience with King Boris in Sofia it was easier tor him to talk with the king in English than in his native Bulgarian. He felt that "America, my America, stretched her arms across the distance so that I might hold on to her hand." So poignant was his nostalgia for America that he could hug a Ford car just because it was made there. He was afraid that after a few months he might become "re-Balkanized" and was happy when his friends told him: "You belong to America. America belongs to you. You don't know how fortunate you are." [10]
John Gunther, the American writer, who visited Bulgaria during the l930s calls the Bulgarians "poor, clean, intensely honest ... the best people in the Balkans." These are high compliments by a writer who traveled all over Europe at the time and met many other peoples. Gunther was impressed with the beauty of the Bulgarian country and the modesty of its king. Appropriately he called Bulgaria "the unfortunate little country ... mercilessly chopped asunder ... by the peace treaties." [11]
Reuben Markham, who spent years In Sofia as a correspondent of The Christian Science Monitor, also highly praised the Bulgarians and was their true friend. In 1931 he published a book Meet Bulgaria which reflected his intimate knowledge of the subject. The work was considered the best general discussion of Bulgaria in the English language.
The people that Gunther called "the best ... in the Balkans" have had, like the rest of the Slavs, their share of problems in experiencing adjustment, alienation, and assimilation in America. Christowe (who partly anglicized his Bulgarian family name) after all his eager attempts to become a true American reflected in one of his writings upon some problems that Bulgarians experienced in the process of becoming Americans. "While I am not a whole American, neither am I what I was when I first landed here; that is, a Bulgarian," he wrote. His inherited native traits barred him "forever from complete assimilation." As a visitor in Bulgaria he "felt like a foreigner and was so regarded." While in Bulgaria he was not wholly a Bulgarian. in the United States he was not wholly an American. Thus he had to go "through life with a dual nationality." In America
231
he longed for the sleepy villages and the intimate life of the Balkans. When he was in the Balkans he dreamed of America day and night. "Yes I cannot leave America," he writes, "though I am but half American." [12]
Christowe modified his views later on. At least to a certain degree this is how many educated Bulgarians felt about the problem. Millions of immigrants reacted differently in each individual case. Many even second and third generation ethnics have in a way dual personalities. They are torn apart by two loves: one for America, one for the country of their ancestors. Many Bulgarian immigrants, their children, and grandchildren have remained "half Americans." Indeed it can be said that millions of other ethnics feel the same way.
IV. The Macedonian Struggle
The activities of the church, press, and political organizations contributed to the making of many Bulgarians "half Americans." Most of the Bulgarian political activities in this country were, caused and prolonged by the Macedonian problem. The situation in Serbian and Greek controlled parts of divided Macedonia remained precarious. During the 1920s and 1930s the American and Western press kept reporting about the fighting in mountains and valleys in the heart of the Balkans: between the troops, and gendarmes on one side and the guerillas of the Internal Macedonian Revolutionary Organization on the other side. IMRO's leader was Ivan Mihajlov, popularly known as Vanča. The armed struggle in Yugoslavia went on for years. Mihajlov directed his struggle against Belgrade from his hideouts Sofia and the Bulgarian part of Macedonia.
The American Macedonians reacted vehemently against despotic rule, against the terror, killing, tortures, and burning in their native land. Their postwar organization in America was the Union of Macedonian Political Organizations. In Octobers 1922 it convened in a congress in Fort Wayne, Indiana. Delegates represented the organizations from some fifteen cities. The result of this gathering was the creation of the Macedonian Patriotic Organization, a union of all Macedonian patriotic organizations "under one standard and with one ideal: the liberation and
232
unification of Macedonia." The president of the Central Committee was Anastas Stephanoff of Port Wayne; its secretary was Atanas Lebamoff. The center of the MPO moved to Indianapolis, Indiana.
The MPO claims to be the political spokesman of the American and Canadian Macedonians and has generally supported the goals and activities of the homeland IMRO. In its official creed the Macedonians are regarded as an integral part of the Bulgarian nation and the Macedonian language as a Bulgarian dialect. Since its founding the MPO has undertaken numerous activities and printed papers, memoranda, pamphlets, books, and almanacs in English and Bulgarian on the Macedonian struggle. It has tried to attract the interest of congressmen and senators In Washington and has appealed to several U.S. Presidents to intervene diplomatically in favor of Macedonians outside Bulgaria. It has also held yearly congresses at which many American and foreign scholars have spoken in sympathy with and in support of the Macedonian cause.
On February 10, 1927, the first issue of Makedonska Tribuna — The Macedonian Tribune, a weekly organ of the MPO, appeared in Indianapolis. It has been published ever since. It also serves as the voice of the Macedono-Bulgarian Orthodox Church in the United States and Canada. For fifty years it has been an interesting chronicle of the lives of Macedonians and other Bulgarians on this continent and in the homeland. It is printed in both Macedonian (with Cyrillic letters) and English. [13]
Out of the movement that was founded by patriotic Macedonians during the 1920s has developed a well-concerted effort by a large number of Macedonians in America and foreign lands. Trieir goals are described by the leader of the IMRO, Ivan Minailoff, in his book in English, Macedonia: A Switzerland of the Balkans.
When he was a young revolutionary leader in the mountains of the Balkans, and his name was mentioned in whispers in Yugoslav Macedonia, he received Stoyan Christowe in his mountainous hideout in Bulgaria. Christowe as correspondent of the Chicago Daily News was the first foreign correspondent to be granted such an opportunity by Mihailoff. John Gunther who then worked for the same paper was refused an interview
233
by "Vanča." The Daily News and scores of other American papers featured Christowe's articles on Mihailoff and the Macedonian revolutionary struggle in the Balkans. Later on Christowe wrote his book Heroes and Assassins on the same subject. However, the book was a great disappointment to the Macedonians. His hosts in the mountains expected him "to be a Macedonian first, a writer and an American afterward." [14]
George Prpic
CHAPTER 19
World War I and After
I. After the War Was Lost
II. The Religious Life
III. Bulgarians and Americanization
IV. The Macedonian Struggle
The Bulgarians had not yet recovered from the defeat in the Balkan Wars when they had to face the dilemma of World War that broke out in late 1914. In October 1915 Bulgaria joined the Central Powers: Germany, Austria-Hungary, and Turkey. The main reason for the decision of King Ferdinands government was Macedonia. Ferdinand, a native of Germany, was convinced that after a victorious war he would be able to gain Macedonia that had been taken away from him by Serbs and Greeks.
When by the end of 1915, the Bulgarian armies occupied Serbia, the Bulgarians in America were happy. However, the response of a majority of those who joined the Bulgarian army was less than enthusiastic because of bad experiences only two years earlier. Many Bulgarian Socialists, who were especially strong in the Midwest, followed the general anti-war line taken by their American comrades.
The Bulgarians in America, especially those who had not become citizens, did not fare well. It was probably because "their continued opposition to Serbian and Greek rule in Macedonia was looked upon by U.S. authorities with distrust." Moreover, the Greek and Serbian colonies also conducted their campaign against them. In spite of these obstacles the Macedonian revolutionary group continued its activities, and in 1918, a large Macedonian conference was held in Chicago, and passed a resolution in favor of liberty of Macedonia. [1]
One of the enemies of Bulgarian aspirations was the Serbian scientist and scholar, Professor Michael Pupin, who also served as an honorary Serbian consul in New York. In his speeches and articles he constantly advocated a Great Serbia in which Macedonia was to be merely Southern Serbia. All the Bulgarians
225
who were not American citizens were regarded by American authorities and many influental people as German allies and enemies, especially after April of 1917. It was difficult to be a Bulgarian in America during World War I.
One of the outspoken Bulgarians at the time was Todor Cvetkov, a Bulgarian Socialist who arrived in Chicago at the end of 1908. Cvetkov had left Bulgaria for political reasons and lived for a while in the Croatian capital Zagreb which traditionally attracted many young Bulgarians. Vvetkov was a former theology student and in Zagreb he learned fluent Croatian, having experienced his conversion to Socialism. In Chicago he became the editor of the Croatian Socialist weekly Radnička Straža (Worker's Sentinel) that started to appear in December 1907. Later on Cvetkov finished his studies in the Law School at Valparaiso University, Indiana, where many South Slavs received their degrees.
Cvetkov became attorney-at-law and then worked among the the Croatians and Bulgarians and wherever his help was needed. A dedicated Socialist, he was for years a friend and adviser to many people in need. Turing the war Cvetkov was in the forefront of those that denounced the war. He also attacked the activities of the South Slav movement and even engaged in public debates with some of its leaders. As an editor of Radnička Straža Cvetkov aroused the ire of U.S. authorities. In the fall of 1917 they prohibited the publication of his paper because of its anti-war stand. Later on the paper continued for a while under several different titles always adhering to its radical Socialist ideas. [2]
The Socialists were strong among the Bulgarians and very active in publishing newspapers and periodicals. Until 1930 there were in the United States close to Thirty such publications. Because the Bulgarian language uses the Cyrillic alphabet all were printed this way. As a majority of Bulgarians were uneducated and illiterate, many learned to write and read in America. One of the primary goals of the Socialist Bulgarian press was to educate its readers, to inform them about events in the homeland and in America, to report the activities of Bulgarian and other Socialist workers, and to help them adapt to their life in America.
226
In New York City the Robotnik (The Worker) was started in 1906. In September of 1907 the first Bulgarian daily Naroden Glas — The National Herald came into exisence in Granite City, Illinois, at the time the main and largest Bulgarian colony in America. [3]
I. After the War Was Lost
For his principles of self-determination which he had publicly announced, President Wilson was hailed by several of the Slavic peoples in Europe. However after the end of the war in which hundreds of thousands of Balkan soldiers had perished, self-determination was denied to several Slavic nations. One of them was Bulgaria. In the autumn of 1018 the Allies defeated the Bulgarian armies. The victors then imposed on Bulgaria the peace treaty of Neuilly on November 27, 1919. Bulgaria lost Macedonia in the west and the access to the Aegean Sea which she had gained in 1913. King Ferdinand abdicated in favor of his son Boris. Alexander Stambuliski, an agrarian politician, formed the new government. The country suffered a great deal from the consequences of the war and the punitive peace treaty which also limited its army to a minimum. [4] But most of all, the Bulgarians suffered emotionally from the loss of Macedonia. It was again placed under the harsh rule of Belgrade and Athens. Between 1918 and 1941, the Serbs and Greeks treated Bulgarian-speaking Macedonians as enemies and mercilessly suppressed any signs of Bulgarian nationalism, forced the people to change their family names, abolished their schooh, subjugated their Orthodox Church, arrested men by the thousands, declared an open season on all patriots, liquidated large numbers, and an the whole treated the Macedonians worse than the Turks had done. As the Macedonians had many friends among the former Western Protectant missionaries (most of whom were expelled by the new conquerors) and among the scholars, a great deal of publicity in the West followed.
Thus the Bulgarian defeat and loss of Macedonia caused bitter feelings among the Bulgarians and Macedonians in America. During and after the war a few thousand Bulgarians returned to the homeland. Some again made the trip back to America
227
alone or with their families. Many wives and children, after 1919, joined the immigrants in America. There were now many more women among them than before 1914. And a new American-born generation was now making its appearance. Also, there was an increasing number of educated people and professionals.
II. The Religious Life
Over ninety percent of all Bulgarians and Macedonians belong to the Bulgarian Orthodox Church which is administered by the Patriarch in Sofia. In America the first Bulgarian Proteatant group was organized in Chicago around 1905. Its leader was P. D. Vassilef. An evangelical mission was started in the Methodist church on Monroe Street. Gradually there were established Methodist, Congregational, Presbyterian, and Baptist missions among the Bulgarians in Granite City and Madison, Illinois, and in Battle Creek, Michigan. Most of the books the ministers used were in the Bulgarian language. [5]
The only Bulgarian parochial school in the United States at that time was in Steelton, Pennsylvania, There were, however, evening schools for the children and grown-ups in Granite City and Madison, Illinois; Indianapolis, Indiana; Detroit and Battle-Creek, Michigan; Toledo and Lorain, Ohio; Homestead and Johnstown, Pennsylvania; and Lackawanna, New York.
The first Bulgarian Orthodox church to America, that at Sts. Cyril and Methodius, was established in 1909 in Granite City, Illinois. Other churches were founded in Steelton, Pennsylvania (1910); St. Stephen, Indianapolis (1915); St. Clement Ohridsky, Detroit (1929); St. Trinity, Madison, Illinois (1929); and one in Lorain, Ohio, in 1934. The number of regtstered parishioners was approximately eight thousand at the end of the 1920s.
As an administrative body, the Bulgarian Church began its official activities in 1920 as the Bulgarian Orthodox Mission under the jurisdiction of the Holy Synod of the Bulgarian Exarchate in Sofia. (In 1953 it was elevated to the Patriarchate.) The first head of the mission was Reverend Dr. K. Tsenoff. The center for the mission for the entire United States and Canada was in Indianapolis, Indiana. In 1937 it was named the Bul-
228
garian Eastern Orthodox Church, Diocese of the United States and Canada. [6]
In 1947 a canonical conference in Buffalo, New York, under the Chairmanship of Metropolitan Leonty, Primate of the Russian Orthodox Metropolia, elected Bishop Audrey Velitcki as the administrator of the diocese. The conference severed ties with the Holy Synod in Bulgaria "due to the takeover by the communists." However, in 1963 "for unjustified reasons, Bishop Andrey subordinated himself to the administrative orders of Sofia... without the knowledge and against the will of the entire clergy and elected representatives the parishes." As a result the diocese experienced many difficulties.
In 1963 another canonical conference convened in Detroit and decided not to accent the administrative orders from Sofia even though continuing "a spiritual relationship with the Mother Church." The Holy Synod then reorganized its structure in the United States "to settle the problems of church life ss determined by the conditions of this country." The Holy Synod of Sofia recently instructed Bishop Andrey to limit his activities to the city of New York. In the rest of the United States and Canada the head of the Bulgarian Church is still Bishop Kyril, who does not recognize the patriarch in Sofia.
There are twenty-five parishes in America and Canada served by full-time clergy. As Bishop Kyril says: "We are blessed with beautiful churches, educational buildings, social halls, choirs, and a very normal religious life." The headquarters of Bishop Kyril are in Toledo, Ohio. He was consecrated as bishop in the Russian Orthodox Monastery, Holy Trinity, Jordanville, New York, in August 1984. He refused to recognize the recently created Macedonian Church with the see at Ohrid, Macedonian Republic of Yugoslavia. In his statement in the Macedonian Tribune Bishop Kyril also said:
We, the Bulgarians, regardless of place of birth, are true Orthodox believers. We love and hold dear our traditions and national customs. But at the same tune, we are very devoted and thankful to the citizens of this great country of America — to worship, preach and teach without being disturbed by any outside sources. [7]
229
While a great majority of the members of the diocese before the 1950s were the immigrants from Macedonia and their descendants, hundreds of newcomers from Bulgaria, mostly refugees from the Communist rule, became new members during the last twenty years. They were also joined by the Immigrants from the Yugoslav Macedonian Republic whose center is in Skoplje.
The split within the Bulgarian Church in America and Canada is still wide open, causing a lot of bitter feelings on both sides. The controversy goes on in the same fashion as in the American Serbian Orthodox Church. It remains to be seen how and when — if ever — it will be resolved. [8]
III. Bulgarians and Americanization
Even though a Balkan immigrant may not be a regular churchgoer, the church always played a great role in his life. Basically, most old-timers — the peasant immigrants from Bulgaria — were conservative. In America many changed their views. In fact, some Bulgarians came as Socialists from the old country or from a stopover in Europe. Bulgarians like all other Slavic peasants possessed a lot of natural intelligence and inherited from the long time of struggle against the Turks an inborn sense of distrust, suspicion, and shrewdness.
It is interesting that the Dictionary of Races and Peoples of the Reports of the Immigration Commission (1910-1911) described the Bulgarians "less warriors in spirit" than some of their neighbors, und "more settled as agriculturists" due to their, traditional skill in horticulture. [9] While the assertion about Bulgarians as being less warlike may not be true, their ability as farmers and gardeners has been well known for a long time.
Surprisingly, many educated Bulgarians embraced Americanization eagerly and deliberately severed all ties with their mother country. This was, for instance, the case of the Bulgarian Stoyan Christowe, a fairly successful American writer. Born in 1896 in Konomlady, Macedonia, he came to the United States as a young lad and was educated at Valparaiso University, Valparaiso, Indiana. He described, in his autobiography, how eagerly he embraced Americanization. To him this was not
230
"the shock of alienation." Christowe claims that, while visiting in Bulgaria in the spring of 1838, during the audience with King Boris in Sofia it was easier tor him to talk with the king in English than in his native Bulgarian. He felt that "America, my America, stretched her arms across the distance so that I might hold on to her hand." So poignant was his nostalgia for America that he could hug a Ford car just because it was made there. He was afraid that after a few months he might become "re-Balkanized" and was happy when his friends told him: "You belong to America. America belongs to you. You don't know how fortunate you are." [10]
John Gunther, the American writer, who visited Bulgaria during the l930s calls the Bulgarians "poor, clean, intensely honest ... the best people in the Balkans." These are high compliments by a writer who traveled all over Europe at the time and met many other peoples. Gunther was impressed with the beauty of the Bulgarian country and the modesty of its king. Appropriately he called Bulgaria "the unfortunate little country ... mercilessly chopped asunder ... by the peace treaties." [11]
Reuben Markham, who spent years In Sofia as a correspondent of The Christian Science Monitor, also highly praised the Bulgarians and was their true friend. In 1931 he published a book Meet Bulgaria which reflected his intimate knowledge of the subject. The work was considered the best general discussion of Bulgaria in the English language.
The people that Gunther called "the best ... in the Balkans" have had, like the rest of the Slavs, their share of problems in experiencing adjustment, alienation, and assimilation in America. Christowe (who partly anglicized his Bulgarian family name) after all his eager attempts to become a true American reflected in one of his writings upon some problems that Bulgarians experienced in the process of becoming Americans. "While I am not a whole American, neither am I what I was when I first landed here; that is, a Bulgarian," he wrote. His inherited native traits barred him "forever from complete assimilation." As a visitor in Bulgaria he "felt like a foreigner and was so regarded." While in Bulgaria he was not wholly a Bulgarian. in the United States he was not wholly an American. Thus he had to go "through life with a dual nationality." In America
231
he longed for the sleepy villages and the intimate life of the Balkans. When he was in the Balkans he dreamed of America day and night. "Yes I cannot leave America," he writes, "though I am but half American." [12]
Christowe modified his views later on. At least to a certain degree this is how many educated Bulgarians felt about the problem. Millions of immigrants reacted differently in each individual case. Many even second and third generation ethnics have in a way dual personalities. They are torn apart by two loves: one for America, one for the country of their ancestors. Many Bulgarian immigrants, their children, and grandchildren have remained "half Americans." Indeed it can be said that millions of other ethnics feel the same way.
IV. The Macedonian Struggle
The activities of the church, press, and political organizations contributed to the making of many Bulgarians "half Americans." Most of the Bulgarian political activities in this country were, caused and prolonged by the Macedonian problem. The situation in Serbian and Greek controlled parts of divided Macedonia remained precarious. During the 1920s and 1930s the American and Western press kept reporting about the fighting in mountains and valleys in the heart of the Balkans: between the troops, and gendarmes on one side and the guerillas of the Internal Macedonian Revolutionary Organization on the other side. IMRO's leader was Ivan Mihajlov, popularly known as Vanča. The armed struggle in Yugoslavia went on for years. Mihajlov directed his struggle against Belgrade from his hideouts Sofia and the Bulgarian part of Macedonia.
The American Macedonians reacted vehemently against despotic rule, against the terror, killing, tortures, and burning in their native land. Their postwar organization in America was the Union of Macedonian Political Organizations. In Octobers 1922 it convened in a congress in Fort Wayne, Indiana. Delegates represented the organizations from some fifteen cities. The result of this gathering was the creation of the Macedonian Patriotic Organization, a union of all Macedonian patriotic organizations "under one standard and with one ideal: the liberation and
232
unification of Macedonia." The president of the Central Committee was Anastas Stephanoff of Port Wayne; its secretary was Atanas Lebamoff. The center of the MPO moved to Indianapolis, Indiana.
The MPO claims to be the political spokesman of the American and Canadian Macedonians and has generally supported the goals and activities of the homeland IMRO. In its official creed the Macedonians are regarded as an integral part of the Bulgarian nation and the Macedonian language as a Bulgarian dialect. Since its founding the MPO has undertaken numerous activities and printed papers, memoranda, pamphlets, books, and almanacs in English and Bulgarian on the Macedonian struggle. It has tried to attract the interest of congressmen and senators In Washington and has appealed to several U.S. Presidents to intervene diplomatically in favor of Macedonians outside Bulgaria. It has also held yearly congresses at which many American and foreign scholars have spoken in sympathy with and in support of the Macedonian cause.
On February 10, 1927, the first issue of Makedonska Tribuna — The Macedonian Tribune, a weekly organ of the MPO, appeared in Indianapolis. It has been published ever since. It also serves as the voice of the Macedono-Bulgarian Orthodox Church in the United States and Canada. For fifty years it has been an interesting chronicle of the lives of Macedonians and other Bulgarians on this continent and in the homeland. It is printed in both Macedonian (with Cyrillic letters) and English. [13]
Out of the movement that was founded by patriotic Macedonians during the 1920s has developed a well-concerted effort by a large number of Macedonians in America and foreign lands. Trieir goals are described by the leader of the IMRO, Ivan Minailoff, in his book in English, Macedonia: A Switzerland of the Balkans.
When he was a young revolutionary leader in the mountains of the Balkans, and his name was mentioned in whispers in Yugoslav Macedonia, he received Stoyan Christowe in his mountainous hideout in Bulgaria. Christowe as correspondent of the Chicago Daily News was the first foreign correspondent to be granted such an opportunity by Mihailoff. John Gunther who then worked for the same paper was refused an interview
233
by "Vanča." The Daily News and scores of other American papers featured Christowe's articles on Mihailoff and the Macedonian revolutionary struggle in the Balkans. Later on Christowe wrote his book Heroes and Assassins on the same subject. However, the book was a great disappointment to the Macedonians. His hosts in the mountains expected him "to be a Macedonian first, a writer and an American afterward." [14]
История на Лейбгвардейския конен полк, където е служил Стойо Иванов Крушкин
История на Лейбгвардейския конен полк, където е служил Стойо Иванов Крушкин
ЛЕЙБГВАРДЕЙСКИЯТ КОНЕН ПОЛК
В БАЛКАНСКАТА ВОЙНА 1912–1913 г.
Анатолий ПРОКОПИЕВ, подп. д-р
Участието на България в Балканската война през 1912–1913 г. е една от най-славните страници в българската военна летопис. Във войната се отличава с героизма си Лейбгвардейският конен полк. Завидната му бойна дейност се дължи на високия дух и традиционното рицарско възпитание, на здравата дисциплина, на чувството за чест, доблест и саможертва. В тези добродетели гвардейците са възпитавани още от формирането на частта.
В навечерието на войната българската кавалерия се състои от три конни бригади (две с по три конни полка и една с четири) и Гвардейския конен полк – общо 11 конни полка1 .
С назряване на опасността от война с Турция началникът на щаба на армията разпорежда още на 15 септември 1912 г. (стар стил) конните полкове да започнат съсредоточаване към турската граница за прикриване на мобилизацията и съсредоточаване на армията.
Възможностите на конницата като най-бързоподвижна и окомплектована част я правят най-пригодна за усилване и прикриване на границата и отделните оперативни направления. По този начин тя изпълнява задачата на първи ешелон на прикритието.
Според мобилизационния план на Лейбгвардейския конен полк самата му мобилизация следва да се извърши в София, а полкът в мирновременния си състав трябва веднага след обявяването на мобилизацията да замине за границата. В София се оставят 78 души за формиране на допълващ ескадрон, който да извърши мобилизацията на полка и да го попълни до военновременния му състав. Предназначението на допълващия ескадрон е да посрещне и организира запасните чинове от полка, да ги облече, въоръжи и снабди с коне. След извършване на организационно-строевото сглобяване запасните се изпращат за попълване на заминалите на фронта ескадрони. За командир на допълващия ескадрон е назначен домакинът на полка майор Паун Бананов2 .
В изпълнение на този план се предвижда 2-ри и 3-и ескадрон от полка да заминат за границата като Лейбгвардейски конен полк, а Лейб¬ескадронът да се приведе към Главната квартира за изпълнение на ординарска и охранителна служба.
С шифрограма № 1833 от 17 септември 1912 г. на полка се заповядва да започне мобилизация и да потегли от София за Търновосеймен (дн. Симеоновград). Телеграмата е получена в 16.25 ч. на същата дата от Кавалерийската инспекция3 .
Ескадроните тръгват около 3 часа след получаването на телеграмата за обявяването на мобилизацията. На жп гарата те са изпратени от бившия командир на Гвардейския полк генерал Марков, който ги поздравява от името на царя. Полкът е в състав от 13 офицери, 237 подофицери и войници, 235 коня и 19 коли. За по-голяма експедитивност при извозването той се разделя на два ешелона. В първи ешелон заминава 2-ри ескадрон, воден от ротмистър Александър Марков. С втория ешелон отпътува 3-и гвардейски ескадрон, командван от ротмистър Стефан Косев. С ешелона заминават и щабът на полка начело с командира полковник Иван Колев, адютантът Христо Ботйов, завеждащият прехраната ротмистър и полковият лекар – санитарен поручик д-р Михаил Васев4 . Лейбескадронът на полка остава в София за лична охрана на царя и подготовката на допълващия ескадрон. На 30 септември 1912 г. е прехвърлен в Стара Загора за охрана на Главната квартира и носене на караулната служба при царския влак5 .
На 18 септември Лейбгвардейският конен полк пристига в Харманли. Там вече са съсредоточени 3-и и 6-и конен полк, които наблюдават и прикриват Маричиното направление. На същия ден от трите полка се формира Сборна конна бригада с командир полковник Танев, а бригадата влиза в състава на 2-ра армия6 .
Полкът получава задача да се установи в Ярджелий (дн. Малко Брягово) и да наблюдава долината на р. Марица по посока на турската граница. Наблюдението се извършва с изпращане на офицерски разезди, наблюдателни постове и охранителни застави7 .
На 24 септември Сборната конна бригада се премества в Хебибчево (дн. Любимец), където служи до 1 октомври. Предвид предстоящите бойни действия и обстоятелството, че Лейбгвардейският конен полк е най-добре запознат с района, командването на 2-ра армия разпорежда службата по долината на р. Марица да се носи само от него. Трети и шести конен полк се преместват в Корашлии и осигуряват връзката с Хасковския отряд8 .
Майор В. Даскалов начело на Лейбгвардейския конен полк (окт. 1912, Кара Консул)
На 3 октомври 1912 г. в Хебибчево пристига последният ешелон от запасни за окончателно попълване на полка в състав от 113 души и 133 коня. Заедно с ешелона пристига майор Владимир Даскалов, който поема командването на полка9 . Полковник Колев е назначен за началник на щаба на Ямболския укрепен пункт. На този ден по нареждане от щаба на 8-а Тунджанска пехотна дивизия към нейната 2-ра бригада се предава един полуескадрон от гвардейския полк. В изпълнение на заповедта поручик Карастоянов с 47 гвардейци заминава за с. Бунакли. Останалата част от полка остава в разпореждане на командира на 8-а пехотна дивизия.
Лейбгвардейският конен полк, влизащ в състава на 2-ра армия, с телеграма № 328 получава първата си бойна задача в 20,25 часа на 4 октомври 1912 г. В телеграмата се съобщава, че войната с Турция е обявена и полкът трябва да се подготви за поход. В полунощ задачата му се доуточнява – да прикрива настъплението на 1-ва бригада от 8-а Тунджанска пехотна дивизия по долината на р. Марица и заслоняването на Одринската крепост от север10 .
При преминаване на границата през нощта на 5 октомври 1912 г. разездите от 2-ри ескадрон на полка, водени от ротмистрите Л. Босилков и Хр. Цанев и поручиците Филипов и Сарълиев, със смелите си атаки превземат турските гранични постове при Мезек и Карабаа и влизат в Мустафапаша (дн. Свиленград)11 . Те навлизат в града към 16.30 ч., преди да е напълно напуснат от противника, като успяват да овладеят важния мост на р. Марица. Той е леко повреден, а под моста са открити три сандъка с динамит, които турците не успяват да възпламенят поради неочакваната поява на гвардейските конни разезди. По този начин се осигурява преминаването през реката на основните сили на армията12 .
По същество Мустафапаша е първият град, превзет от българската войска, което е и първата реална победа в бойната история на Лейбгвардейския полк. След войната в чест на тази победа на страничната каменна подпора на моста в Мустафапаша е поставена паметна плоча с надпис „Лейбгвардейски на Негово Величество конен полк 5. Х. 1912 г.“ По-късно след завръщането си турците я изваждат и унищожават13 .
От 6 до 23 октомври полкът извършва разузнаване на противника, бродовете и състоянието на пътищата в долините на реките Арда и Марица. Това е важен етап от задачата на 8-а Тунджанска пехотна дивизия за заслоняването на Одринската крепост. Още през първия ден конните разезди донасят ценни сведения за състава и положението на противника, което е от особена важност за изясняване на обстановката в началото на бойните действия. На следващия ден гвардейците по своя инициатива съдействат на пехотата за отхвърляне на противника от разузнатите позиции и доказват възможността за водене на съвместни действия между двата рода войска. С действията си през следващите дни полкът доказва и значението на конницата за воденето на разузнавателна бойна дейност. При тежки атмосферни условия и в непрекъснат досег с противника гвардейците своевременно донасят за всяко изменение на обстановката, определят подходящите бродове на реките и ги охраняват14 .
На 23 октомври със заповед № 20 на командващия 2-ра армия полкът влиза в състава на Източния сектор на войските, обкръжаващи Одринската крепост. Той трябва да заеме левия им фланг и да разузнава в зоната между пътя Одрин – Баба Ески и долината на р. Марица15 .
На 25 октомври вечерта полкът пристига в с. Оглупаша и на следващия ден пристъпва към изпълнението на задачата си. В същото време на левия фланг на Източния сектор българските войски успяват да прекъснат връзката по шосето Одрин–Цариград и овладяват височините по левия бряг на р. Сазлъдере до отм. 58, 9. Височините южно от шосето и равнината между р. Сазлъдере и р. Марица се заемат все още от турците.
Гвардейците в походна колона по време на Балканската война
На Гвардейския полк се възлага задачата да разчисти тази зона от турските части, да я разузнае и да започне наблюдение на Одринската крепост от южно направление. Силите на полка се оказват недостатъчни за покриване на такова обширно пространство и майор Даскалов решава да действа със самостоятелни разезди в западна посока към долината на р. Марица, а с основните сили на полка да осигурява левия фланг на българските войски.
Към 9.00 ч. на същия ден се получава заповед № 18 на началника на Източния сектор, с която се разпорежда полкът да се разположи на левия фланг на войските, като се формира конен отряд в състав: Лейбгвардейският конен полк (13 офицери, двама лекари, два ескадрона с общо 363 офицери и подофицери и 375 коня), Тимошкият сръбски конен полк (16 офицери, двама лекари и три ескадрона с 307 конници и четири картечници) и 2-ра дружина от 54-и пехотен полк (13 офицери и 1709 войници, обединени в четири роти)16 . По-късно в състава на конния отряд влиза и новопристигналият Дунавски сръбски конен полк. За началник се назначава командирът на Лейбгвардейския конен полк мойор Даскалов. За изпълняващ длъжността командир на полка е назначен командирът на 2-ри ескадрон ротмистър Марков, а неговото място се заема от ротмистър Илиев17 .
На конния отряд се поставя задача: да охранява местността на юг от Одрин между левия фланг на българските войски и р. Марица; да възпрепятства съобщенията и събирането на продоволствени припаси и средства от противника; да събира сведения за противника и за местността, като проучи бродовете на р. Марица и Кулели Бургас и да влезе във връзка със Сборната конна бригада на десния бряг на р. Марица18 . По този начин се затваря окончателно обсадата на Одринската крепост.
В изпълнение на възложените на отряда задачи Лейбгвардейският полк изпълнява най-разнообразни поръчения по охранителната и разузнавателната служба. Често към линията на охранението на противника се изпращат разезди под командването на офицери с цел залавяне на пленници и определяне на мястото на инженерните заграждения пред фортовете на крепостта. Тези набези, въпреки че се извършват при много трудни условия, под силния пушечен огън на противника, постигат своята цел.
Например на 28 октомври Лейбгвардейският и Тимошкият конен полк се придвижват по пътя от Каракасъм към долината на р. Марица. Там се натъкват на един турски табор (дружина) от около 1000 души, който се движи от юг по левия бряг на р. Марица по посока на Одрин. Командирът на отряда изпраща един взвод от трети ескадрон (18 гвардейци) начело с подпоручик Ботйов към височините, западно от чифл. Таякадима, да охраняват десния фланг на отряда. Останалите три ескадрона (от които един сръбски) и командата от четири картечници се разполагат на височините, източно от Каракасъм. Втори ескадрон е оставен в резерв с готовност за действие в конен строй19 . Ескадроните се спешават и прикривани от огъня на картечниците, настъпват към противника. В завързалата се престрелка турският табор е разбит и преследван от гвардейците до входовете на крепостта. Целият обоз на турците, състоящ се от провизии, облекла, палатки и боеприпаси, е пленен от 3-и ескадрон на полка20 . От сражението командването на сектора разбира, че противникът е с нисък боен дух, а смелите и енергични действия на конницата предизвикват паника в неговите редици.
Този начин на охранение на левия фланг на войските от Източния сектор и наблюдение на долината на р. Марица продължава през целия октомври. В края на месеца полкът се настанява на квартири в Каракасъм, като заема източната половина на селото, по левия бряг на р. Сазлъдере. За осигуряване на непрекъснато наблюдение на заповядания участък от състава на полка започват да се излъчват и нощни разезди.
На 7 ноември командването на полка поема новоназначеният му командир Генко Мархолев. Под неговото ръководство полкът продължава да изпълнява задачата си. Службата се носи при тежки атмосферни условия поради постоянните проливни дъждове и мъгли. Наред с ежедневното дежурство и наблюдение се налага да се вземат мерки за недопускане на заразяване от холера и тифус. От състава на полка се изпращат непрекъснати карантинни постове в околните села. Водата за пиене се преварява, а хлябът се припича. На гвардейците се раздават топъл чай и топла храна, а землянките и квартирите се отопляват. В резултат от предприетите мерки при пребиваването си около Одрин полкът не дава нито една жертва на болестите21 .
В това положение, намирайки се на 18 км югоизточно от Одрин, Лейбгвардейският конен полк дочаква на 21 ноември вестта за примирието. До възобновяването на бойните действия на 22 януари 1913 г. гвардейците остават на квартири в Каракасъм22 .
На 11 март 1913 г. Гвардейският полк извършва обичайната охрана в долината р. Марица. Там именно се получава очакваната с голямо нетърпение заповед за атака на Одринската крепост.
Решението на командващия 2-ра армия генерал Никола Иванов е Одринската крепост да се атакува с открита сила с нощна атака за две денонощия. За целта Източният сектор се разделя на два отдела – Северен и Южен.
Около 22.00 часа полкът получава заповед от началника на Южния отдел № 87, в която се съобщава, че предните позиции на противника са на фронта Мезартепе, Демиркапу и р. Марица. Те се заемат с около осем табора, а близките им резерви са около линията на фортовете. Замисълът е войските от всички сектори да атакуват противника едновременно, като войските от Южния сектор да настъпят в 4.00 ч. на 12 март в две колони: дясната (57-и пехотен полк) под командването на полковник Клисуров да атакува северно и южно от Мезартепе и да преследва противника до долината на Халваджидере; лявата (58-и пехотен полк) с командир подполковник Панайотов във взаимодействие с конния отряд да настъпи северно от Демиркапу до шосето23
.
Полковник Мархолев
Конният отряд под общото командване на полковник Мархолев получава задача да атакува участъка южно от шосето Одрин–Цариград, като поддържа най-тясно взаимодействие със съседните си части – отдясно с 58-и пехотен полк за обхват на противника в Демиркапу и отляво с 8-а пехотна дивизия, по десния бряг на р. Марица24 .
За изпълнение на възложената задача конният отряд се съсредоточава в 2.00 ч. на 12 март източно от редут № 8 на височината Карабаир. За свръзка с 58-и пехотен полк се изпраща един разезд с командир ротмистър Филипов, а в щаба на 8-а пехотна дивизия е един разезд от Тимошкия конен полк. За разузнаване по долината на р. Марица потеглят четири офицерски разезда в посока към Одрин, а един ескадрон в пеши строй с две картечници – западно от чифлика Пашатча. Използвайки мъглата, нощта и удобните гънки на местността, преодолявайки осветяването от противников прожектор, конният отряд маневрира в определеният участък, готов да съдейства на левофланговата колона от 58-и пехотен полк.
На разсъмване пехотна турска рота, която заема позицията южно от ханчето „Хадимаа“, настъпва към спешения ескадрон. В помощ на спешената част командирът на отряда веднага изпраща друг ескадрон. Гъста мъгла покрива бойното поле и под нейното прикритие целият конен отряд се спуска в долината по посока на ханчето. Към 10.00 ч. на 12 март мъглата се вдига и отрядът се оттегля към Карабаир. Частите от лявата колона в това време са на източните склонове на Хавалджидере. Още в 7.00 ч. Мезартепе и Демиркапу са окончателно заети. Българското знаме се развява и над фортовете Айджийолу и Айвазбаба. Пред войските на Южния сектор остава все още непревзет Кавказтабия25 .
В 19.30 ч. на 12 март конният отряд отново се спуска в долината към чифлика Пашатча, като оставя един спешен ескадрон при ханчето „Хадимаа“ със задача да съдейства на 58-и пехотен полк в случай на нужда. Изпращат се и два офицерски разезда за усилване на разузнаването в посока на Одрин, южно от шосето.
В 00.10 ч. на 13 март 1913 г. се получава заповед от командващия на Източния сектор, съгласно която на войските от южния отдел се заповядва да атакуват фронтовата линия на Кавказтабия – Топйолу, като лявата колона да настъпи срещу Кавказтабия. На конния отряд се поставя задачата да съдейства с огън на 58-и полк и да охранява левия бряг на р. Марица, като по този начин прикрива фланга на лявата колона. Атаката трябва да започне в 3.30 ч. на 13 март26 .
Командирът на 58-и пехотен полк съставя план, според който две дружини трябва да атакуват форта от изток, а една дружина следва да премине през телените мрежи на шосето и да обходи Кавказтабия от южната страна.
За да се изпълни този план, е необходимо конният отряд да събере допълнителни сведения за разположението на противника. За целта един офицерски разезд се изпраща със задача да разузнае препятствията, обграждащи форта, частите, заемащи окопите около шосето, и наличието на артилерия при входа на града. За осъществяване на взаимодействието с 58-и пехотен полк друг ескадрон се спешава с назначение да се движи вляво от шосето на фланга на третата му дружина.
След получаването на нужните сведения започва атаката на форта. Разузнавателният разезд на поручик Илиев донася, че спешеният ескадрон е попаднал под силен противников обстрел. В негова помощ е изпратен още един ескадрон. Към 7.00 ч. натискът за овладяването на Кавказтабия се усилва. Неприятелският артилерийски огън от тази посока става все по-рядък. Гъсти противникови колони се показват от склоновете на форта и започват да отстъпват на запад.
На конния отряд се разпорежда да премине към преследване на войските от гарнизона на Кавказтабия. В изпълнение на заповедта ескадроните настъпват с галоп по шосето за Одрин. Но сред командирите на сръбските части настъпва разколебаване. Те заявяват, че ще настъпят напред само ако Лейбгвардейският конен полк бъде назначен в авангард27 . Полковник Мархолев разпорежда на първия взвод от 2-ри ескадрон под командата на ротмистър Босилков да застане в челото на колоната. Към него се присъединяват разездите на ротмистър Филипов и подпоручиците Ботев и Блъсков. Четиримата офицери застават в челната редица на гвардейците и с вихрен галоп се понасят напред. В такъв ред взводът, следван на около 300–400 крачки от главните сили на отряда, в походна колона по четирима с извадени саби и викове „ура“ навлиза в града.
В Одрин царят безредие и уплаха. Във всички посоки бягат офицери, войници, коне и коли. Появяването на българската конница в тила на противника, докато артилерията още обстрелва града, е толкова неочаквано, че бегълците дори не посмяват да стрелят по препускащия авангард. Нещо повече – отстъпващите турци, захвърляйки оръжието си, скачат от конете и се укриват в околните къщи. Освободените коне се присъединяват към галопиращия взвод и правят гледката още по-величествена. В центъра посрещат конницата българи, които ликуват от радост28 .
Генерал Георги Вазов и плененият Шукри паша (Одрин, 1913)
Отрядът преминава през целия град, като до моста на р. Марица обезоръжава застигнатите турски войници. Там се оставя един взвод за охрана. За възстановяване на реда в града се изпращат конни разезди. В конака полковник Мархолев приема сабята на плацкоменданта на Одрин Исмаил паша. Двамата, придружени от един взвод от 2-ри ескадрон, се отправят към Каиктабия, след това – в укреплението Хадарлък. Там заварват коменданта на крепостта Шукри паша с неговия щаб. Полковник Мархолев му съобщава, че фортовете са в български ръце и от този момент пашата е пленник. Шукри паша му отговаря с думите: „Изпратих още тази сутрин парламентьори с условията за сдаването на крепостта, но досега никой от тях не се е завърнал, а вашата кавалерия е вече в града“29 . След това комендантът написва писмо на турски език, което подава на полковник Мархолев да го завери с подписа си, като го помолва да му позволи да остане с обещанието да не напуска стаята си.
Отрядът триумфално преминава през града. Радостта на гвардейците, както и на цялото християнско население на Одрин, и особено на българите, е неописуема.
Така завършва славното участие на Лейбгвардейския конен полк в битката при Одрин. Действията на полка са високо оценени от командването на 2-ра армия и Източния сектор. Командващият 2-а армия генерал Никола Иванов споделя следното: „С голямо удоволствие си спомням за заслугите на Лейбгвардейския конен полк, въобще под Одрин и специално в деня на превземането на крепостта… Дръзкото нахлуване на Лейбгвардейския конен полк в Одрин, преди да бъде свършен боят на Западния, Южния, Северния и част от Източния сектор, е една от светлите точки на оня тъмен хоризонт, върху който се проектира изобщо дейността на нашата конница през Балканската война“. И генерал Никола Иванов продължава: „Действията на Гвардейския конен полк под Одрин (1912/1913 г.) бе над всяка похвала. При самата атака той, воден от своя храбър командир, с нечувана смелост навлезе в града, където залови коменданта на крепостта, осигури реда и предотврати всяко евентуално намерение на турците да се съпротивляват там. Слава на гвардейците!„30
Участието на Лейбгвардейския конен полк от началото до края на Балканската война в състава на обсадната 2-ра армия е факт, с който гвардейците особено се гордеят. Техен боен празник става именно 13 март – деня на превземането на Одрин.
Бележки:
1 Балканската война 1912–1913. С., 1961, с. 94.
2 Босилков, Л. История на Гвардейския на Негово Величество конен полк 1878 - 1918, б. м. г., ЦВА, Инв. № 3565, Ръкопис, л.191.
3 ЦВА, ф.1447, оп. 2, а. е. 1, л. 2.
4 Босилков, Л. История на …, л. 193.
5 ЦВА, ф. 1447, оп. 2, а. е. 3, л. 2.
6 Войната между България и Турция. С., 1937, т. 1, с. 285–286.
7 ЦВА, ф. 1447, оп. 2, а. е. 1, л. 4.
8 А. А. Т. Около Одрин. - Нашата конница, 1923, кн. 7, с. 13.
9 ЦВА, ф. 1447, оп. 2, а. е. 1, л. 18.
10 ЦВА, ф. 1447, оп. 1, а. е. 1, л. 20.
11 Марков, Ал. Към Одрин и Букова глава. – Нашата конница, 1923, кн. 7, с. 18.
12 Иванов, Н. Балканската война 1912–1913. Действията на II армия, обсада и атака на Одринската крепост. С., 1924, с. 46.
13 Рачев, М. В Каракасъм и Одрин през 1912–1913 г. – Нашата конница, 1912, кн. 7, с. 34.
14 Марков. Ал. Към Одрин и …, с. 19.
15 ЦВА, ф. 1447, оп. 2, а. е. 1, л. 42.
16 ЦВА, ф. 474-в, оп. 1, а. е. 1, л. 2.
17 ЦВА, ф. 1447, оп. 2 а. е. 1, л. 46.
18 Пак там, ф. 474-в, оп. 1, а. е. 1 л. 2.
19 ЦВА, ф. 1447, оп. 2, а. е. 1, л. 50.
20 Пак там, а. е. 2, л. 157.
21 ЦВА, Инв. № 3665, Босилков, Л. История на …, л. 243.
22 Сарълиев, Г. Лейбгвардейският полк под Одрин. – Нашата конница, 1923, кн. 7, с. 25.
23 Ботйов, Х. Лейбгвардейският конен полк при атаката на Одрин. – Нашата конница, 1923, кн. 7, с. 8.
24 ЦВА, ф. 474-в, оп. 1, а. е. 1, л.22.
25 Сарълиев, Г. Лейбгвардейският полк под Одрин. – Нашата конница, 1923, кн. 7, с. 27.
26 ЦВА, ф.474-в, оп. 1, а. е. 1, л. 23.
27 Ротмистър Ботйов. Лейбгвардейският конен полк при атаката на Одрин. – Нашата конница, 1922, кн. 9, с. 5.
28 Босилков, Л. Спомени от атаката на Одрин. – Нашата конница, 1923, кн. 7, с. 29.
29 Ботйов, Х. Лейбгвардейският конен полк при …, с. 10.
30 Нашата конница, 1923, кн. 7, с. 6–7.
ЛЕЙБГВАРДЕЙСКИЯТ КОНЕН ПОЛК
В БАЛКАНСКАТА ВОЙНА 1912–1913 г.
Анатолий ПРОКОПИЕВ, подп. д-р
Участието на България в Балканската война през 1912–1913 г. е една от най-славните страници в българската военна летопис. Във войната се отличава с героизма си Лейбгвардейският конен полк. Завидната му бойна дейност се дължи на високия дух и традиционното рицарско възпитание, на здравата дисциплина, на чувството за чест, доблест и саможертва. В тези добродетели гвардейците са възпитавани още от формирането на частта.
В навечерието на войната българската кавалерия се състои от три конни бригади (две с по три конни полка и една с четири) и Гвардейския конен полк – общо 11 конни полка1 .
С назряване на опасността от война с Турция началникът на щаба на армията разпорежда още на 15 септември 1912 г. (стар стил) конните полкове да започнат съсредоточаване към турската граница за прикриване на мобилизацията и съсредоточаване на армията.
Възможностите на конницата като най-бързоподвижна и окомплектована част я правят най-пригодна за усилване и прикриване на границата и отделните оперативни направления. По този начин тя изпълнява задачата на първи ешелон на прикритието.
Според мобилизационния план на Лейбгвардейския конен полк самата му мобилизация следва да се извърши в София, а полкът в мирновременния си състав трябва веднага след обявяването на мобилизацията да замине за границата. В София се оставят 78 души за формиране на допълващ ескадрон, който да извърши мобилизацията на полка и да го попълни до военновременния му състав. Предназначението на допълващия ескадрон е да посрещне и организира запасните чинове от полка, да ги облече, въоръжи и снабди с коне. След извършване на организационно-строевото сглобяване запасните се изпращат за попълване на заминалите на фронта ескадрони. За командир на допълващия ескадрон е назначен домакинът на полка майор Паун Бананов2 .
В изпълнение на този план се предвижда 2-ри и 3-и ескадрон от полка да заминат за границата като Лейбгвардейски конен полк, а Лейб¬ескадронът да се приведе към Главната квартира за изпълнение на ординарска и охранителна служба.
С шифрограма № 1833 от 17 септември 1912 г. на полка се заповядва да започне мобилизация и да потегли от София за Търновосеймен (дн. Симеоновград). Телеграмата е получена в 16.25 ч. на същата дата от Кавалерийската инспекция3 .
Ескадроните тръгват около 3 часа след получаването на телеграмата за обявяването на мобилизацията. На жп гарата те са изпратени от бившия командир на Гвардейския полк генерал Марков, който ги поздравява от името на царя. Полкът е в състав от 13 офицери, 237 подофицери и войници, 235 коня и 19 коли. За по-голяма експедитивност при извозването той се разделя на два ешелона. В първи ешелон заминава 2-ри ескадрон, воден от ротмистър Александър Марков. С втория ешелон отпътува 3-и гвардейски ескадрон, командван от ротмистър Стефан Косев. С ешелона заминават и щабът на полка начело с командира полковник Иван Колев, адютантът Христо Ботйов, завеждащият прехраната ротмистър и полковият лекар – санитарен поручик д-р Михаил Васев4 . Лейбескадронът на полка остава в София за лична охрана на царя и подготовката на допълващия ескадрон. На 30 септември 1912 г. е прехвърлен в Стара Загора за охрана на Главната квартира и носене на караулната служба при царския влак5 .
На 18 септември Лейбгвардейският конен полк пристига в Харманли. Там вече са съсредоточени 3-и и 6-и конен полк, които наблюдават и прикриват Маричиното направление. На същия ден от трите полка се формира Сборна конна бригада с командир полковник Танев, а бригадата влиза в състава на 2-ра армия6 .
Полкът получава задача да се установи в Ярджелий (дн. Малко Брягово) и да наблюдава долината на р. Марица по посока на турската граница. Наблюдението се извършва с изпращане на офицерски разезди, наблюдателни постове и охранителни застави7 .
На 24 септември Сборната конна бригада се премества в Хебибчево (дн. Любимец), където служи до 1 октомври. Предвид предстоящите бойни действия и обстоятелството, че Лейбгвардейският конен полк е най-добре запознат с района, командването на 2-ра армия разпорежда службата по долината на р. Марица да се носи само от него. Трети и шести конен полк се преместват в Корашлии и осигуряват връзката с Хасковския отряд8 .
Майор В. Даскалов начело на Лейбгвардейския конен полк (окт. 1912, Кара Консул)
На 3 октомври 1912 г. в Хебибчево пристига последният ешелон от запасни за окончателно попълване на полка в състав от 113 души и 133 коня. Заедно с ешелона пристига майор Владимир Даскалов, който поема командването на полка9 . Полковник Колев е назначен за началник на щаба на Ямболския укрепен пункт. На този ден по нареждане от щаба на 8-а Тунджанска пехотна дивизия към нейната 2-ра бригада се предава един полуескадрон от гвардейския полк. В изпълнение на заповедта поручик Карастоянов с 47 гвардейци заминава за с. Бунакли. Останалата част от полка остава в разпореждане на командира на 8-а пехотна дивизия.
Лейбгвардейският конен полк, влизащ в състава на 2-ра армия, с телеграма № 328 получава първата си бойна задача в 20,25 часа на 4 октомври 1912 г. В телеграмата се съобщава, че войната с Турция е обявена и полкът трябва да се подготви за поход. В полунощ задачата му се доуточнява – да прикрива настъплението на 1-ва бригада от 8-а Тунджанска пехотна дивизия по долината на р. Марица и заслоняването на Одринската крепост от север10 .
При преминаване на границата през нощта на 5 октомври 1912 г. разездите от 2-ри ескадрон на полка, водени от ротмистрите Л. Босилков и Хр. Цанев и поручиците Филипов и Сарълиев, със смелите си атаки превземат турските гранични постове при Мезек и Карабаа и влизат в Мустафапаша (дн. Свиленград)11 . Те навлизат в града към 16.30 ч., преди да е напълно напуснат от противника, като успяват да овладеят важния мост на р. Марица. Той е леко повреден, а под моста са открити три сандъка с динамит, които турците не успяват да възпламенят поради неочакваната поява на гвардейските конни разезди. По този начин се осигурява преминаването през реката на основните сили на армията12 .
По същество Мустафапаша е първият град, превзет от българската войска, което е и първата реална победа в бойната история на Лейбгвардейския полк. След войната в чест на тази победа на страничната каменна подпора на моста в Мустафапаша е поставена паметна плоча с надпис „Лейбгвардейски на Негово Величество конен полк 5. Х. 1912 г.“ По-късно след завръщането си турците я изваждат и унищожават13 .
От 6 до 23 октомври полкът извършва разузнаване на противника, бродовете и състоянието на пътищата в долините на реките Арда и Марица. Това е важен етап от задачата на 8-а Тунджанска пехотна дивизия за заслоняването на Одринската крепост. Още през първия ден конните разезди донасят ценни сведения за състава и положението на противника, което е от особена важност за изясняване на обстановката в началото на бойните действия. На следващия ден гвардейците по своя инициатива съдействат на пехотата за отхвърляне на противника от разузнатите позиции и доказват възможността за водене на съвместни действия между двата рода войска. С действията си през следващите дни полкът доказва и значението на конницата за воденето на разузнавателна бойна дейност. При тежки атмосферни условия и в непрекъснат досег с противника гвардейците своевременно донасят за всяко изменение на обстановката, определят подходящите бродове на реките и ги охраняват14 .
На 23 октомври със заповед № 20 на командващия 2-ра армия полкът влиза в състава на Източния сектор на войските, обкръжаващи Одринската крепост. Той трябва да заеме левия им фланг и да разузнава в зоната между пътя Одрин – Баба Ески и долината на р. Марица15 .
На 25 октомври вечерта полкът пристига в с. Оглупаша и на следващия ден пристъпва към изпълнението на задачата си. В същото време на левия фланг на Източния сектор българските войски успяват да прекъснат връзката по шосето Одрин–Цариград и овладяват височините по левия бряг на р. Сазлъдере до отм. 58, 9. Височините южно от шосето и равнината между р. Сазлъдере и р. Марица се заемат все още от турците.
Гвардейците в походна колона по време на Балканската война
На Гвардейския полк се възлага задачата да разчисти тази зона от турските части, да я разузнае и да започне наблюдение на Одринската крепост от южно направление. Силите на полка се оказват недостатъчни за покриване на такова обширно пространство и майор Даскалов решава да действа със самостоятелни разезди в западна посока към долината на р. Марица, а с основните сили на полка да осигурява левия фланг на българските войски.
Към 9.00 ч. на същия ден се получава заповед № 18 на началника на Източния сектор, с която се разпорежда полкът да се разположи на левия фланг на войските, като се формира конен отряд в състав: Лейбгвардейският конен полк (13 офицери, двама лекари, два ескадрона с общо 363 офицери и подофицери и 375 коня), Тимошкият сръбски конен полк (16 офицери, двама лекари и три ескадрона с 307 конници и четири картечници) и 2-ра дружина от 54-и пехотен полк (13 офицери и 1709 войници, обединени в четири роти)16 . По-късно в състава на конния отряд влиза и новопристигналият Дунавски сръбски конен полк. За началник се назначава командирът на Лейбгвардейския конен полк мойор Даскалов. За изпълняващ длъжността командир на полка е назначен командирът на 2-ри ескадрон ротмистър Марков, а неговото място се заема от ротмистър Илиев17 .
На конния отряд се поставя задача: да охранява местността на юг от Одрин между левия фланг на българските войски и р. Марица; да възпрепятства съобщенията и събирането на продоволствени припаси и средства от противника; да събира сведения за противника и за местността, като проучи бродовете на р. Марица и Кулели Бургас и да влезе във връзка със Сборната конна бригада на десния бряг на р. Марица18 . По този начин се затваря окончателно обсадата на Одринската крепост.
В изпълнение на възложените на отряда задачи Лейбгвардейският полк изпълнява най-разнообразни поръчения по охранителната и разузнавателната служба. Често към линията на охранението на противника се изпращат разезди под командването на офицери с цел залавяне на пленници и определяне на мястото на инженерните заграждения пред фортовете на крепостта. Тези набези, въпреки че се извършват при много трудни условия, под силния пушечен огън на противника, постигат своята цел.
Например на 28 октомври Лейбгвардейският и Тимошкият конен полк се придвижват по пътя от Каракасъм към долината на р. Марица. Там се натъкват на един турски табор (дружина) от около 1000 души, който се движи от юг по левия бряг на р. Марица по посока на Одрин. Командирът на отряда изпраща един взвод от трети ескадрон (18 гвардейци) начело с подпоручик Ботйов към височините, западно от чифл. Таякадима, да охраняват десния фланг на отряда. Останалите три ескадрона (от които един сръбски) и командата от четири картечници се разполагат на височините, източно от Каракасъм. Втори ескадрон е оставен в резерв с готовност за действие в конен строй19 . Ескадроните се спешават и прикривани от огъня на картечниците, настъпват към противника. В завързалата се престрелка турският табор е разбит и преследван от гвардейците до входовете на крепостта. Целият обоз на турците, състоящ се от провизии, облекла, палатки и боеприпаси, е пленен от 3-и ескадрон на полка20 . От сражението командването на сектора разбира, че противникът е с нисък боен дух, а смелите и енергични действия на конницата предизвикват паника в неговите редици.
Този начин на охранение на левия фланг на войските от Източния сектор и наблюдение на долината на р. Марица продължава през целия октомври. В края на месеца полкът се настанява на квартири в Каракасъм, като заема източната половина на селото, по левия бряг на р. Сазлъдере. За осигуряване на непрекъснато наблюдение на заповядания участък от състава на полка започват да се излъчват и нощни разезди.
На 7 ноември командването на полка поема новоназначеният му командир Генко Мархолев. Под неговото ръководство полкът продължава да изпълнява задачата си. Службата се носи при тежки атмосферни условия поради постоянните проливни дъждове и мъгли. Наред с ежедневното дежурство и наблюдение се налага да се вземат мерки за недопускане на заразяване от холера и тифус. От състава на полка се изпращат непрекъснати карантинни постове в околните села. Водата за пиене се преварява, а хлябът се припича. На гвардейците се раздават топъл чай и топла храна, а землянките и квартирите се отопляват. В резултат от предприетите мерки при пребиваването си около Одрин полкът не дава нито една жертва на болестите21 .
В това положение, намирайки се на 18 км югоизточно от Одрин, Лейбгвардейският конен полк дочаква на 21 ноември вестта за примирието. До възобновяването на бойните действия на 22 януари 1913 г. гвардейците остават на квартири в Каракасъм22 .
На 11 март 1913 г. Гвардейският полк извършва обичайната охрана в долината р. Марица. Там именно се получава очакваната с голямо нетърпение заповед за атака на Одринската крепост.
Решението на командващия 2-ра армия генерал Никола Иванов е Одринската крепост да се атакува с открита сила с нощна атака за две денонощия. За целта Източният сектор се разделя на два отдела – Северен и Южен.
Около 22.00 часа полкът получава заповед от началника на Южния отдел № 87, в която се съобщава, че предните позиции на противника са на фронта Мезартепе, Демиркапу и р. Марица. Те се заемат с около осем табора, а близките им резерви са около линията на фортовете. Замисълът е войските от всички сектори да атакуват противника едновременно, като войските от Южния сектор да настъпят в 4.00 ч. на 12 март в две колони: дясната (57-и пехотен полк) под командването на полковник Клисуров да атакува северно и южно от Мезартепе и да преследва противника до долината на Халваджидере; лявата (58-и пехотен полк) с командир подполковник Панайотов във взаимодействие с конния отряд да настъпи северно от Демиркапу до шосето23
.
Полковник Мархолев
Конният отряд под общото командване на полковник Мархолев получава задача да атакува участъка южно от шосето Одрин–Цариград, като поддържа най-тясно взаимодействие със съседните си части – отдясно с 58-и пехотен полк за обхват на противника в Демиркапу и отляво с 8-а пехотна дивизия, по десния бряг на р. Марица24 .
За изпълнение на възложената задача конният отряд се съсредоточава в 2.00 ч. на 12 март източно от редут № 8 на височината Карабаир. За свръзка с 58-и пехотен полк се изпраща един разезд с командир ротмистър Филипов, а в щаба на 8-а пехотна дивизия е един разезд от Тимошкия конен полк. За разузнаване по долината на р. Марица потеглят четири офицерски разезда в посока към Одрин, а един ескадрон в пеши строй с две картечници – западно от чифлика Пашатча. Използвайки мъглата, нощта и удобните гънки на местността, преодолявайки осветяването от противников прожектор, конният отряд маневрира в определеният участък, готов да съдейства на левофланговата колона от 58-и пехотен полк.
На разсъмване пехотна турска рота, която заема позицията южно от ханчето „Хадимаа“, настъпва към спешения ескадрон. В помощ на спешената част командирът на отряда веднага изпраща друг ескадрон. Гъста мъгла покрива бойното поле и под нейното прикритие целият конен отряд се спуска в долината по посока на ханчето. Към 10.00 ч. на 12 март мъглата се вдига и отрядът се оттегля към Карабаир. Частите от лявата колона в това време са на източните склонове на Хавалджидере. Още в 7.00 ч. Мезартепе и Демиркапу са окончателно заети. Българското знаме се развява и над фортовете Айджийолу и Айвазбаба. Пред войските на Южния сектор остава все още непревзет Кавказтабия25 .
В 19.30 ч. на 12 март конният отряд отново се спуска в долината към чифлика Пашатча, като оставя един спешен ескадрон при ханчето „Хадимаа“ със задача да съдейства на 58-и пехотен полк в случай на нужда. Изпращат се и два офицерски разезда за усилване на разузнаването в посока на Одрин, южно от шосето.
В 00.10 ч. на 13 март 1913 г. се получава заповед от командващия на Източния сектор, съгласно която на войските от южния отдел се заповядва да атакуват фронтовата линия на Кавказтабия – Топйолу, като лявата колона да настъпи срещу Кавказтабия. На конния отряд се поставя задачата да съдейства с огън на 58-и полк и да охранява левия бряг на р. Марица, като по този начин прикрива фланга на лявата колона. Атаката трябва да започне в 3.30 ч. на 13 март26 .
Командирът на 58-и пехотен полк съставя план, според който две дружини трябва да атакуват форта от изток, а една дружина следва да премине през телените мрежи на шосето и да обходи Кавказтабия от южната страна.
За да се изпълни този план, е необходимо конният отряд да събере допълнителни сведения за разположението на противника. За целта един офицерски разезд се изпраща със задача да разузнае препятствията, обграждащи форта, частите, заемащи окопите около шосето, и наличието на артилерия при входа на града. За осъществяване на взаимодействието с 58-и пехотен полк друг ескадрон се спешава с назначение да се движи вляво от шосето на фланга на третата му дружина.
След получаването на нужните сведения започва атаката на форта. Разузнавателният разезд на поручик Илиев донася, че спешеният ескадрон е попаднал под силен противников обстрел. В негова помощ е изпратен още един ескадрон. Към 7.00 ч. натискът за овладяването на Кавказтабия се усилва. Неприятелският артилерийски огън от тази посока става все по-рядък. Гъсти противникови колони се показват от склоновете на форта и започват да отстъпват на запад.
На конния отряд се разпорежда да премине към преследване на войските от гарнизона на Кавказтабия. В изпълнение на заповедта ескадроните настъпват с галоп по шосето за Одрин. Но сред командирите на сръбските части настъпва разколебаване. Те заявяват, че ще настъпят напред само ако Лейбгвардейският конен полк бъде назначен в авангард27 . Полковник Мархолев разпорежда на първия взвод от 2-ри ескадрон под командата на ротмистър Босилков да застане в челото на колоната. Към него се присъединяват разездите на ротмистър Филипов и подпоручиците Ботев и Блъсков. Четиримата офицери застават в челната редица на гвардейците и с вихрен галоп се понасят напред. В такъв ред взводът, следван на около 300–400 крачки от главните сили на отряда, в походна колона по четирима с извадени саби и викове „ура“ навлиза в града.
В Одрин царят безредие и уплаха. Във всички посоки бягат офицери, войници, коне и коли. Появяването на българската конница в тила на противника, докато артилерията още обстрелва града, е толкова неочаквано, че бегълците дори не посмяват да стрелят по препускащия авангард. Нещо повече – отстъпващите турци, захвърляйки оръжието си, скачат от конете и се укриват в околните къщи. Освободените коне се присъединяват към галопиращия взвод и правят гледката още по-величествена. В центъра посрещат конницата българи, които ликуват от радост28 .
Генерал Георги Вазов и плененият Шукри паша (Одрин, 1913)
Отрядът преминава през целия град, като до моста на р. Марица обезоръжава застигнатите турски войници. Там се оставя един взвод за охрана. За възстановяване на реда в града се изпращат конни разезди. В конака полковник Мархолев приема сабята на плацкоменданта на Одрин Исмаил паша. Двамата, придружени от един взвод от 2-ри ескадрон, се отправят към Каиктабия, след това – в укреплението Хадарлък. Там заварват коменданта на крепостта Шукри паша с неговия щаб. Полковник Мархолев му съобщава, че фортовете са в български ръце и от този момент пашата е пленник. Шукри паша му отговаря с думите: „Изпратих още тази сутрин парламентьори с условията за сдаването на крепостта, но досега никой от тях не се е завърнал, а вашата кавалерия е вече в града“29 . След това комендантът написва писмо на турски език, което подава на полковник Мархолев да го завери с подписа си, като го помолва да му позволи да остане с обещанието да не напуска стаята си.
Отрядът триумфално преминава през града. Радостта на гвардейците, както и на цялото християнско население на Одрин, и особено на българите, е неописуема.
Така завършва славното участие на Лейбгвардейския конен полк в битката при Одрин. Действията на полка са високо оценени от командването на 2-ра армия и Източния сектор. Командващият 2-а армия генерал Никола Иванов споделя следното: „С голямо удоволствие си спомням за заслугите на Лейбгвардейския конен полк, въобще под Одрин и специално в деня на превземането на крепостта… Дръзкото нахлуване на Лейбгвардейския конен полк в Одрин, преди да бъде свършен боят на Западния, Южния, Северния и част от Източния сектор, е една от светлите точки на оня тъмен хоризонт, върху който се проектира изобщо дейността на нашата конница през Балканската война“. И генерал Никола Иванов продължава: „Действията на Гвардейския конен полк под Одрин (1912/1913 г.) бе над всяка похвала. При самата атака той, воден от своя храбър командир, с нечувана смелост навлезе в града, където залови коменданта на крепостта, осигури реда и предотврати всяко евентуално намерение на турците да се съпротивляват там. Слава на гвардейците!„30
Участието на Лейбгвардейския конен полк от началото до края на Балканската война в състава на обсадната 2-ра армия е факт, с който гвардейците особено се гордеят. Техен боен празник става именно 13 март – деня на превземането на Одрин.
Бележки:
1 Балканската война 1912–1913. С., 1961, с. 94.
2 Босилков, Л. История на Гвардейския на Негово Величество конен полк 1878 - 1918, б. м. г., ЦВА, Инв. № 3565, Ръкопис, л.191.
3 ЦВА, ф.1447, оп. 2, а. е. 1, л. 2.
4 Босилков, Л. История на …, л. 193.
5 ЦВА, ф. 1447, оп. 2, а. е. 3, л. 2.
6 Войната между България и Турция. С., 1937, т. 1, с. 285–286.
7 ЦВА, ф. 1447, оп. 2, а. е. 1, л. 4.
8 А. А. Т. Около Одрин. - Нашата конница, 1923, кн. 7, с. 13.
9 ЦВА, ф. 1447, оп. 2, а. е. 1, л. 18.
10 ЦВА, ф. 1447, оп. 1, а. е. 1, л. 20.
11 Марков, Ал. Към Одрин и Букова глава. – Нашата конница, 1923, кн. 7, с. 18.
12 Иванов, Н. Балканската война 1912–1913. Действията на II армия, обсада и атака на Одринската крепост. С., 1924, с. 46.
13 Рачев, М. В Каракасъм и Одрин през 1912–1913 г. – Нашата конница, 1912, кн. 7, с. 34.
14 Марков. Ал. Към Одрин и …, с. 19.
15 ЦВА, ф. 1447, оп. 2, а. е. 1, л. 42.
16 ЦВА, ф. 474-в, оп. 1, а. е. 1, л. 2.
17 ЦВА, ф. 1447, оп. 2 а. е. 1, л. 46.
18 Пак там, ф. 474-в, оп. 1, а. е. 1 л. 2.
19 ЦВА, ф. 1447, оп. 2, а. е. 1, л. 50.
20 Пак там, а. е. 2, л. 157.
21 ЦВА, Инв. № 3665, Босилков, Л. История на …, л. 243.
22 Сарълиев, Г. Лейбгвардейският полк под Одрин. – Нашата конница, 1923, кн. 7, с. 25.
23 Ботйов, Х. Лейбгвардейският конен полк при атаката на Одрин. – Нашата конница, 1923, кн. 7, с. 8.
24 ЦВА, ф. 474-в, оп. 1, а. е. 1, л.22.
25 Сарълиев, Г. Лейбгвардейският полк под Одрин. – Нашата конница, 1923, кн. 7, с. 27.
26 ЦВА, ф.474-в, оп. 1, а. е. 1, л. 23.
27 Ротмистър Ботйов. Лейбгвардейският конен полк при атаката на Одрин. – Нашата конница, 1922, кн. 9, с. 5.
28 Босилков, Л. Спомени от атаката на Одрин. – Нашата конница, 1923, кн. 7, с. 29.
29 Ботйов, Х. Лейбгвардейският конен полк при …, с. 10.
30 Нашата конница, 1923, кн. 7, с. 6–7.
Един случаен епизод от утвърждаването на имигрантската ни общност в Северна Америка
Съвършено случайно попаднах на една книга публикувана в интернет– „Етническия опит в Пенсилвания” от Джон Боднар. В глава 12, озаглавена: „Славянската имиграция в Стилтън”, авторът дава твърде интересни и ценни сведения за един епизод от битността на имигрантите ни в САЩ, както и за оркестър „Bulgarian Balkan Band” на капелмайстор Стойо Иванов Крушкин. Снимката е публикувана в блога ми малко по-долу, заедно с още две снимки на текстове от книгата, на английски език.
Оказва се, че през лятото на 1918 г. в Харисбург, на Денят на независимостта, за първи път се документира общ парад на хора от славянски произход, чернокожи и представители на местното население по повод празника. До тогава дефилирането по улиците е било от една страна чернокожите и имигрантите от славянски произход и от друга страна – местното население. Това показва, че се променя отношението на държавната власт в Пенсилвания към имигрантите, които до тогава са били смятани за заплаха - хора, на които не може да се разчита много, както е било по време на голямата европейска война – Първата световна война. Този Ден на независимостта поставя едно ново начало и визуализира една важна промяна, която тепърва ще играе важна роля за утвърждаването на славянската имиграция в Северна Америка.
Губернаторът на щат Пенсилвания Уилям Спроул коментира, че тези хора са сърцати и отбелязва, че в сърцата им той е съзрял един „неочаквано дълбок патриотизъм и на тях може да се разчита в бъдеще, ако се наложи”. По-нататък в книгата се посочва, че американската среда представя имигрантите като хора с множество проблеми, които полагат усилия да се утвърдят като общност. „Българите спорят до каква степен трябва да запазят връзките си с Европа....Етническите групи не са просто част от американската културна среда, те са и продукт на имигрантското общество, основано в Америка...”, се казва още в книгата, по повод българите в Северна Америка.
Нашите сънародници в САЩ не просто декларират своята нова национална принадлежност, а напротив, въпреки, че те си остават българи по сърце и душа, показват, че са лоялни и благодарни на втората си родина за това, че им е дала възможност да работят, да живеят и по този начин и да подпомагат своите семейства отвъд океана.
Това отношение на официалната власт в Пенсилвания показа и още нещо. Въпреки първоначалните опасения за патриотизма на имигрантите през войната, които дори са били разглеждани като врагове, те, със своя труд и със своите умения и упоритост доказват, че са достойни членове на едно ново общество, макар и твърдо стоейки в позицията си на хора от друга държава, хора, които не само обичат родината си, но и държат да бъдат считани за българи, хървати, македонци...и не забравят родния си край, който често наричат "старият край".
Местният вестник „Telegraph” отбелязва, че оркестър „Bulgarian Balkan Band” от град Стилтън на Стойо Иванов Крушкин, който също дефилира по улиците на Харисбург по повод Деня на независимостта, събира множество аплаузи от публиката. Тук дефилира също и първият духов оркестър, съставен изцяло от чернокожи. Ето това признание е било необходимо на нашите имигранти, за да утвърдят себе си като хора от един друг свят, които са достойни граждани на „Новия свят”, където са отишли, за да търсят един по-добър живот за себе си и за техните семейства. Това става възможно благодарение на усилията на всички в тази посока и благодарение на българския оркестър „Bulgarian Balkan Band”. Със своите виртуозни изпълнения той спечелва сърцата и на имигрантите, които имат нужда да си спомнят за своя роден край, но и на местните хора, които постепенно стопяват ледовете между тях и своите нови съседи, дошли отвъд океана.
Оказва се, че през лятото на 1918 г. в Харисбург, на Денят на независимостта, за първи път се документира общ парад на хора от славянски произход, чернокожи и представители на местното население по повод празника. До тогава дефилирането по улиците е било от една страна чернокожите и имигрантите от славянски произход и от друга страна – местното население. Това показва, че се променя отношението на държавната власт в Пенсилвания към имигрантите, които до тогава са били смятани за заплаха - хора, на които не може да се разчита много, както е било по време на голямата европейска война – Първата световна война. Този Ден на независимостта поставя едно ново начало и визуализира една важна промяна, която тепърва ще играе важна роля за утвърждаването на славянската имиграция в Северна Америка.
Губернаторът на щат Пенсилвания Уилям Спроул коментира, че тези хора са сърцати и отбелязва, че в сърцата им той е съзрял един „неочаквано дълбок патриотизъм и на тях може да се разчита в бъдеще, ако се наложи”. По-нататък в книгата се посочва, че американската среда представя имигрантите като хора с множество проблеми, които полагат усилия да се утвърдят като общност. „Българите спорят до каква степен трябва да запазят връзките си с Европа....Етническите групи не са просто част от американската културна среда, те са и продукт на имигрантското общество, основано в Америка...”, се казва още в книгата, по повод българите в Северна Америка.
Нашите сънародници в САЩ не просто декларират своята нова национална принадлежност, а напротив, въпреки, че те си остават българи по сърце и душа, показват, че са лоялни и благодарни на втората си родина за това, че им е дала възможност да работят, да живеят и по този начин и да подпомагат своите семейства отвъд океана.
Това отношение на официалната власт в Пенсилвания показа и още нещо. Въпреки първоначалните опасения за патриотизма на имигрантите през войната, които дори са били разглеждани като врагове, те, със своя труд и със своите умения и упоритост доказват, че са достойни членове на едно ново общество, макар и твърдо стоейки в позицията си на хора от друга държава, хора, които не само обичат родината си, но и държат да бъдат считани за българи, хървати, македонци...и не забравят родния си край, който често наричат "старият край".
Местният вестник „Telegraph” отбелязва, че оркестър „Bulgarian Balkan Band” от град Стилтън на Стойо Иванов Крушкин, който също дефилира по улиците на Харисбург по повод Деня на независимостта, събира множество аплаузи от публиката. Тук дефилира също и първият духов оркестър, съставен изцяло от чернокожи. Ето това признание е било необходимо на нашите имигранти, за да утвърдят себе си като хора от един друг свят, които са достойни граждани на „Новия свят”, където са отишли, за да търсят един по-добър живот за себе си и за техните семейства. Това става възможно благодарение на усилията на всички в тази посока и благодарение на българския оркестър „Bulgarian Balkan Band”. Със своите виртуозни изпълнения той спечелва сърцата и на имигрантите, които имат нужда да си спомнят за своя роден край, но и на местните хора, които постепенно стопяват ледовете между тях и своите нови съседи, дошли отвъд океана.
сряда, 14 януари 2009 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)