УНИКАЛЕН РЪКОПИСЕН ПЪТЕПИС ЗА ЕДНО „ЗАБРАНЕНО” ПЪТЕШЕСТВИЕ ДО АМЕРИКА

·        Един писмен документ от едни мрачни времена, когато „правилното” беше „лошо”, а неправилното – „добро”!

Истинска находка е, когато човек попадне съвършено случайно на автентично описание, от първа ръка, на заминаване за Америка през далечната 1971 г. Още по-интересното е, че става дума за заминаване за САЩ …., но от България..! Няма как да разкажем едно такова приключение, поради което повече ще цитираме, като между отделните цитати, ще оставяме малко въздух, за да имаме възможност за възклицания..!

Става дума за българите от София Георги и Елена, които имат намерение да пътуват до Америка, където живее сестрата на Георги, също българка. За да отидат при нея обаче, двамата съпрузи преминават серия от изпитания. Ето как започва разказа си Георги: „Подадохме молба на 15 октомври 1970 г. в Дирекция на милицията в София, за разрешение за заминаване в Америка. След 15 дни получихме съобщение, че не ни се разрешава. Елена ходи да ни запише да се явим пред комисия. Беше определено за 8 ноември. Явих се само аз, защото тя беше ангажирана. Отидох в 13 ч. на обяд, но се наложи да чакам до 17 ч. следобед. Приеха ме. Разпитаха ме. След пет дена получих съобщение, че се разрешава пътуване само на мен. Последва ново явяване на Елена пред комисията и едва тогава разрешиха и на нея. Определихме заминаването за 30 януари 1971 г…”.

Това е началото на разказа на Георги за едно наистина уникално за онова историческо време пътуване, което те въпреки „желязната завеса” успяват да осъществят. Той описва в подробности всичко по пътя, какво вижда от самолета, как напускат България и как единственото, което остава да му напомня за родината е едно букетче розови зюмбюли, което пръска аромат наоколо.

По-късно семейството каца в Париж. Пътуват с автобус от летище „Бурже”, до летище „Орли”. Там се настаняват в хотел. На другия ден се качват в четиримоторен самолет с 300 места, с който трябва да пътуват до Америка. Георги описва, как все гонят слънцето и как все не могат да го стигнат. Самолетът каца в Лос Анжелис. Георги и Елена вече са в Америка, колкото и това да е невероятно за онези години и онова време, когато Америка беше най-големият враг на социалистическия блок.

Двамата обикалят цяла Америка, виждат неща, които много от нашите сънародници никога не са виждали, въпреки, че живеят в Америка от много години. Те пътуват по легендарния Route 66. Днес едно такова пътуване може да ни се стори стандартна туристическа дестинация, но в онези години, да пътуваш по Route 66 е не просто шанс, а истинско чудо на чудесата, когато става дума за хора, които идват от другата страна на „желязната завеса” , от комунистическа България!

Георги описва Америка в подробности. Той пише на ръка цял пътепис, като отбелязва дори най-малки детайли. Впечатляват го всички гледки и той се отдава на страстта си да предаде максимално точно всичко, което вижда около се бе си.

7 ноември 1971 г. е последният ден на Георги и Елена в САЩ. Ето как го описва той: „…В 12,30 ч. тръгнахме за летището. Милка Типова ни беше свързала с приемчика на багажа – чернокожа. Тя не ни го мери и така влязохме с повече багаж от позволеното. …В 14,32 ч. самолетът на „Атлантис” се отлепи от пистата и излетя. …В 17,35 ч. се приземихме в Чикаго. …След час и 22 мин. Отново излетяхме. …В 12,30 ч. Слънцето изгря, което за нас не беше нормално. …В самолета бяхме 80 човека. …По едно време ни съобщиха, че летим над Амстердам. …Приземихме се във Франкфурт. От тук пътувахме с влак до Мюнхен. Нощувахме в хотел. …В този град през следващата 1972 г. ще се проведе лятна олимпиада. …Следобед към 17,20 ч. тръгнахме с влак към България. …На разсъмване минахме австрийската граница. …През Югославия, вечерта бяхме на централната гара в София. … В 21 ч. си бяхме в къщи…!”. Така телеграфно предаваме разказа на Георги.

Завършва едно удивително по мащабите си пътуване, което двама обикновени българи осъществяват през 1971 г. Те посещават места, които някои хора никога няма да имат шанса да видят. При това пътуването им се осъществява в годините, когато почти беше невъзможно да излезеш от България в посока – капиталистическа държава, особено пък…САЩ!

Три са ключовите думи, които Георги използва докато пише на ръка, къде с писалка, къде с молив, своя уникален по рода си пътепис – „българин”, „дом” и …”баница”. Неотдавна в Америка почина Фредерик Мирчов, племенник на Георги от неговата сестра. След смъртта му, неговият син Браян писа, че в памет на баща си ще приготви именно българска баница. Баницата е едно от нещата, които българите в Америка считат като нещо почти свещено. Баницата за българите в САЩ е не просто национално ястие, тя е ритуал, тя е преживяване, тя е религия!

Именно заради това, Георги съвършено несъзнателно допуска употребата на тези три думи – „дом”, „българин” и „баница”! Това са трите думи, които се набиват на очи, когато четем ръкописния пътепис на Георги за пътуването му в Америка в далечната 1971 г., когато да видиш Ниагарския водопад беше много по-трудно, отколкото по времето на Алеко Константинов…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент в София на в. „България”

Снимки архив на автора.

ТЕКСТОВЕ НА СНИМКИТЕ:

Снимка 1 – Георги и Елена, заедно със сестрата на Георги, на Големия каньон.

Снимка 2 – Георги и Елена на Ниагарския водопад.

Снимка 3 – На летището в Лос Анжелис, преди отпътуването. 

НОВИ ФАКТИ ЗА СТОЙО КРУШКИН, ХРИСТО СЕРАФИМОВ И ПОТЪВАНЕТО НА ЛЕГЕНДАРНИЯ "ТИТАНИК"

Снимка: bulevard.bg

Доказано е, че на борда на "Титаник" е имало българи. Стотици хиляди български мъже са на фронта, докато други търсят шанса си на запад. Афиши по селата примамвали селяните да търсят по-охолен живот, взимайки билет за Америка. Разбира се, това удоволствие струвало скъпо и някои от бъдещите пасажери били принудени да продават добитъка си, даже и имотите си. Две агенции имат "вина" за това – "Уайт Старлайн" и "Лойд Стайн Лайд". Те били предимно от села, като най-многобройни били от Ветрен, Сенник и Терзийско, Гумощник. Българите се качили на парахода последователно на трите пристанища – в Саутхемптън, Шербур и Ирландия. Така общият им брой станал 91 човека. Това е едната теория, пише bulgarianhistory.org.

Разбира се, това са неофициални данни. Според данните на "Лойд" броят им бил 38 човека. Отдавна обаче тази информация не се счита за достоверна, а доказателството е, че в село Гумощник е издигнат паметник на 8 загинали в катастрофата българи. Те обаче не фигурират в списъците на застрахователната компания. Това кара изследователите да считат, че 38 далеч не е реалната цифра на българите, които са имали злата участ да си набавят билет за кораба на смъртта. Трудно е да предположим коя от двете теории е истинна, защото разследванията по "Титаник" продължават и до ден днешен. Така или иначе няма спорове около загиналите българи. Техният брой е 15.

Интерес пораждат няколко имена на българи, които се оказват големи късметлии, като поради един или друг фактор не успяват да се качат на кораба. Типичен пример за такива наши сънародници са Стефан Клийновски и Христо Ковачев, за които се твърди, че закъснели за отплаването, защото "запивали" в една кръчма в близост до пристанището в Саутхемптън. Христо Ангелов пък заменил билета си за "Карпатия", корабът, който тръгнал малко преди "Титаник". За Нанко Нанков от село Садовец се твърди, че проиграл билета си на карти. Доколко тези истории са факт, никога няма да разберем, но ние не виждаме нищо невъзможно в тях.

И последният мит или факт, който ще споменем е спасяването на Стою Крушкин, за когото се твърди че бил в оркестъра на "Титаник". Той успял да достигне спасителна лодка и не намерил смъртта си. За това обаче липсват сериозни доказателства.

Сайтът http://www.sibir.bg/ твърди, че Във списъка на пътниците качили се от пристанище Шербур фигурира името на Стою Крушкин. - http://www.sibir.bg/blog/mladenovich/?blogPage=blogPreviewArticle&artID=587606

Особено интересна е информацията в сайта - http://www.sibir.bg/blog/mladenovich/?blogPage=blogPreviewArticle&artID=573794, където се посочва, че Христо Серафимов- съдружникът на Стойо Крушкин, се е качил на кораба от пристанище Шербур и е сред спасените! Той е в списъка под № 72. 

ПОЧИНА ФРЕД МИРЧОВ

На 13 април-Цветница, почина Фредерик Мирчов. Той е син на Флоранс /Цветанка/ Мирчова, дъщеря на Стойо Крушкин. Фреди е роден на 12 декември 1929 г. Бог да го прости! 

С ПРЕЗОКЕАНСКИЯ ПАРАХОД „ВАШИНГТОН”, ПРЕЗ 1947 г.

·        Пътешествие

·        Българинът Гьончо Белев от Ихтиман описва едно епично пътуване

Не са чак толкова много корабите, които пътуват от Америка до Европа, корабите, които са били ползвани и от нашите емигранти , които живеят и работят в САЩ, както и техните близки. Един от най-известните от тези презокеански лайнери е параходът „Вашингтон”. Има един българин, Гьончо Белев . Той е български писател и общественик, роден в Ихтиман на 12 юни 1889 г. През 1946 година той планира пътуване до Америка, но поради обстоятелствата, на път за там заминава със самолет, но се връща с параход и това е именно „Вашингтон”.

През 1946 г. са определени да се състоят два конгреса на славянските емигранти – на 8 и 9 септември в Торонто и на 18, 19 и 20 септември в Ню Йорк. Българската делегация се състои от тогавашния главен секретар на славянския комитет в България – емблематичната Цола Драгойчева, председателят на комитета Георги Петров и писателят Гьончо Белев.

Спомените на писателя за пътуването му от Америка към Европа с кораба „Вашингтон” е изключително интересно и представлява по същество уникален исторически документ на пътуванията между двата континента в следвоенните години.

Параходът „Вашингтон” е пуснат на вода на 20 януари 1931 г. Той принадлежи на компанията „United States Lines”. Негов кораб-сестра е параходът „Манхатън”, който също като „Вашингтон” е създаден от „New York Shipbuilding”. Това са два от няколкото презокеански лайнера на САЩ.

Параходът разполага с 580 места в „Cabin class”, 400 места в туристическата класа и 150 места в трета класа. Двата кораба имат славата на едни от най-високостандартните и луксозни параходи.

САЩ подписва договор за създаването на параходите „Манхатън” и „Вашинготн” през 1931 г. Изграждането им струва 21 млн. долара, всеки.

Параходът „Вашингтон” е ангажиран по време на Втората световна война в полза на Американската армия, което става на 6 юни 1941 г.

Военният „запас” на парахода приключва през януари 1946 г. и той отново става пътнически лайнер през февруари  1947 г. Корабът пътува до 1953 г., когато е изваден от вода в река Хъдсън и е даден за скрап едва през 1965 г., в Ню Джърси.

Белев разказва, че преди качването си на „Вашингтон”, се подписва декларация, с която пасажерът се съгласява с това, че капитанът има права на съдия. За лошо поведение и при инфекциозна болест, пътникът може да бъде свален. Всеки е длъжен да декларира, че не изнася повече от два револвера и 500 патрона.

Белев описва, как тръгва параходът, минават покрай Уол стрийт, от дясната палуба се намира Джърси сити. След това се минава покрай  Елис айлънд, следва Статуята на свободата. Параходът излиза от устието на река Хъдсън и засилва ход.

Белев подробно описва парахода, каютите, екипажа, както и удобствата, с които предлагат. Става ясно, че в цената на билета влиза и храната. За двата кораба „Вашингтон” и „Манхатън”, цената за „cabin class” на човек е 186 долара, а в туристическа класа – 127 долара.

Каютата на Белев в мирно време е била нещо като малък апартамент, но през войната, когато корабът е изпълнявал курсове в полза на армията, същата каюта е била офицерска спалня. През 1946 г. леглата представлявали тесни пружини, закачени една върху друга на метални стълби – така наречените „вишки”. Към всяко легло имало прикрепена спасителна риза от корк, които често били използвани за допълнителна възглавница…!

Всяка нощ пътниците преместват стрелките на часовниците си с един час напред, докато пътуват през океана към Европа. Белев описва, как първо видели брега на Ирландия. Нощта прекарват в застой в Англия. По-късно прекосяват Бристолския канал и виждат Плимут. Следва Саутхемптън, където, както пише Белев, до самия параход пристигат и заминават влакове. По-нататък корабът навлиза в Ламанша и виждат брега на Хавър, а в дясно се вижда линията на Шербург.

Хавърското пристанище е осеяно с потънали параходи, чийто корпуси се показват над водата. Малко параходче с криволичене отвежда „Вашингтон” успешно до пристанището. Градът силно е пострадал от войната. Къщите са разрушени, а на практика от пристанището не е останало нищо. Презокеанският лайнер акустира в набързо построен кей. 

Така българинът Гьончо Белев от Ихтиман вижда едно пътуване от Америка до Европа през 1946-7 г., което е описал с големи подробности в книга, преиздадена през 1949 г. Разказът е напълно достоверен, защото е представен от първо лице, единствено число и по този начин описанието придобива много по-голям авторитет. Благодарение на този разказ, можем да имаме авторска информация за това, как са пътували някои нашенци преди и след Втората световна война от и за Америка.

Към края на книгата си, авторът пише: „Все пак Ню Йорк е град, когото можеш да мразиш, но и да обичаш”…! Тази реплика, изказана през 1949 г. в България е истинска емоционална революция и представя живата емоция на един българин, пътувал до „Нови свят” веднага след голямата война.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в. „България” в София

Текстове на снимките:

Снимка 1 – Изглед от близо от парахода „Вашингтон”. – Снимка: cruiselinehistory.com

Снимка 2 – Параходът „Вашингтон” напуска Америка и се отправя през океана към Европа. – Снимка: en.wikipedia.org

"БЕЛИЯТ ДОМ" В..."ЧУДОТО" НА СОЦИАЛИЗМА - „КРЕМИКОВЦИ”!

Снимка: www.dnevnik.bg

ИСТОРИЧЕСКИ РЕПОРТАЖ

„Кремиковци” – един от най-зловещите силуети на еколозите в София, страшилището на икономиката ни, челичената дамга на комунистическото ни минало. Комбинатът днес е обект на нов вид туризъм – така наречения „dark”-туризъм.

Когато човек застане пред някое от многото КПП-та на „Кремиковци”, чувството е сякаш се връщаш във времето, сякаш усещаш аромата на миналото. Тук е толкова замърсено във всички смисли на думата, че казват че ще са необходими хилядолетия, за да си възвърне природата онова състояние, което е било преди построяването на едно от социалистическите „чудовища” на България.

Стоейки пред една от портите на „Кремиковци”, сякаш стоим пред портал на времето, който ни отнася назад, назад и стигаме до една вледенена декемврийска утрин, когато служебният автобус спира пред КПП-то, изчаква да се вдигне бариерата, а след това изръмжава уморено, но и някак уверено, като за последно, за да изсипе малко след това „съдържанието” си от полу-заспали хора на около средната възраст. Това са работниците. Някой е дошъл да работи тук, за да вземе така желаното тогава и трудно постижимо „софийско жителство”, други са тук, защото спестяват „ужасяващата” казарма, трети работят в комбината, защото са попаднали по „злощастно” разпределение, а има и такива, които са дошли в „Кремиковци” само заради голямата заплата.

Някои работят в комбината, за да вземат по-лесно и бързо апартамент в София, вярно, в някой от крайните, така наречени, „работнически” квартали, но, все пак в София и все пак – жилище, при това-поне двустайно! Най-накрая, тук има последни два типа работници – идеалистите, за които и днес идеята за възраждане на комбината „Кремиковци” звучи поне като „6-ца от ТОТО-то”, а другите са…затворниците от затвора край квартал „Кремиковци”.

Влизаме в едно от халетата на някога „социалистическата” ни гордост. Вратите скърцат, уморени от времето, уплашени от неизвестното и изнервени от натрапниците, от нас. Вътре цари тишина, някаква странна тишина, миризма на старост. Шумовете са абсорбирани от невидими филтри, които са приспали време-прострнствените аргументи на историческото време.

Изведнъж, „машината на времето” ни „отвежда” 35 години назад, в същото това хале, в което се намираме сега. Тук е пълно с хора с работни комбинезони – това са инженерите, работниците са със сини престилки, вехти и въз замърсени. На главите си някои носят очила за предпазване от горещото желязо, което в комбината се подчинява на човешката воля, защото просто няма друг избор! Хората работят, пренасят втечнено желязо в колички, които са снабдени със специални „кофи”, то се плиска като вулканична лава, иска да излезе, да се разлее и да завладее пространството, но не успява и само пръски горещ метал подсказват, че в „кофата” има нещо живо, нещо което има собствена воля, подчинена на желанието на човека,…поне за сега...!

В края на халето друга група работници товарят готова продукция. Влаковата композиция е готова да тръгне за Узбекистан, където ще се строи мост над най-дългата река в Средна Азия, вливаща се в Аралско море – река Амударя. Тези работници не са обикновени, те са затворници от местния затвор. На тях им е забранено да говорят с останалите работници, както и на останалите им е забранен контакт със затворниците. Те са тук, за да работят, а работата им намалява присъдите – един ден в комбината се брои за два от присъдените!

В халето е и мъж около 30-те години. Той е дошъл на работа днес, но е болен. Има температура 39 градуса. Въпреки това той е тук, защото трябва да изкара пари, защото се е хванал на тази работа и защото просто не може да се откаже.

„Машината на времето” отново ни връща в настоящето. Халето отново е тихо и празно, само нашето натрапчиво присъствие смущава историята, но създава впечатления, нови впечатления. Тишината е необичайна, но осезаема. През счупените стъкла на огромните прозорци прозира къс небе, къс светло син цвят, който е нарушен от тежка миризма на нещо гниещо. 

В „Кремиковци” се съхраняват бали със смет от столицата. Дори когато автобусът от Бухово буквално профучава през района на самия комбинат, отвратителната миризма нахлува в нагло в ноздрите на деня и дразни обонянието, сякаш иска да допълни отчаяната гледка на застиналата история на тежката ни промишленост.

Въпреки това, като истинска бяла лястовица в дъното най-накрая се добираме до „белия дом”. Сградата се отличава от всичко наоколо. Тя наистина е бяла, а тук някога се е помещавало ръководството на металургичния ни мастодонт. Работниците иронично нарекли сградата на началниците – „белия дом”, по аналогия с дома на един от най-големите врагове на комунизма – президентът на САЩ.

След „Генералния щаб” на родната ни металургия се насочваме към изхода, където кльоновете на оградата са наклонени навътре, сякаш за да ни задържат още малко, или да съхранят поне историята, след като „икономиката” отдавна е напуснала това място.

Пред погледа ни се ширва широкото поле, което някога, според старите софиянци, е било достатъчно, за да „изхрани” столицата. Днес това поле е едно от най-замърсените в страната, въпреки, че тук все пак могат да се видят градини и дори по-мащабни земеделски инициативи.

Зад гърба ни остава едно от „чудесата” на социалистическата ни планова икономика, която изгражда металургичен комбинат на място, където няма почти никакви природни изкопаеми, комбинат, който почти изцяло работи за нуждите на братския по това време СССР.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН “АМЕРИКАНСКИ” БЪЛГАРИН ОТ 1925 г.

 Памет

 Рагтайм-а навлиза в България чрез емигрантските ни оркестри

Въвеждащо каре:

Владимир Гаджев в своето изследване “Джазът в България и българите в джаза” изказва предположение, че емигрантските музикални състави са били проникнати от духа на рагтайм-а – новата американска, градска музика и когато емигрантите се завръщат по един, или друг повод в родината си, те пренасят стила и репертоара и така тази музика навлиза и у нас. Тази история е свързана с едно малко тефтерче, историята на което завладява цяло поколение. 

През 1925 г. издателство “The Ideal Diary Co.” – Ню Йорк издава малка книжка - “Дневник – 1925”, която трябва да послужи на хората за нещо като тефтер за всичко. В него има кратко изложена информация за последното преброяване от юли 1923 г., друга полезна информация, данни за президентите на САЩ – кога и къде са родени, кога са станали президенти, кога и къде са починали. Освен това има разбира се и календар на 1925 г., както и календари за отминалата 1924 и предстоящата тогава 1926 г., по дни, нещо, което е характерно за тефтерите и бележниците, които се изработват много по-късно у нас в България.
Такова малко, джобно тефтерче-дневник попада и в ръцете на емигранта от София Стойо Иванов Крушкин и той отбелязва в него концертите на своя оркестър “Bulgarian Balkan Band” от Стилтън, Пенсилвания, за когото в. “България” писа нееднократно.
Не е ясно обаче, дали информацията за концертите касае именно този оркестър, защото е известно, че Стойо създава и втори емигрантски оркестър в САЩ, след разпаданаето на “Bulgarian Balkan Band”. В същото време е известно, че той напуска Америка през 1920 г. и се връща в България. Така че информацията може би се отнася за времето, когато през 1923 г. се връща в САЩ и вероятно създава втория си оркестър, за когото пише във въпросния бележник-дневник, през 1926 г. Така, или иначе, това е един невероятно интересен и ценен исторически документ за живота на българската емиграция в Северна Америка, който представяме на читателите на в. “България” за първи път”.
Интересното е това, че един наистина на пръв поглед невзрачен, незначителен бележник, може да съхранява такава изключително цена историческа информация. Оказва се, че именно от няколкото кратки бележки, само на някакви си четири странички, намираме данни за това, къде са свирили оркестрантите от знаменития емигрантски оркестър и по колко концерта са имали, както и какви средства е получавал капелмайсторът Стойо за всеки един концерт, в зависимост от това, къде и пред каква публика са се изявявали.
Например през септември 1926 г., “Bulgarian Balkan Band” на Стойо свирят в Утика, Ню Йорк.
На 19 септември същата година за конрцерта, Стойо получава 4,90 американски долара. Такава му е заплатата и за концертите на 26 септември и 3, 10, 17, 24 и 31 октомври. За концерт на 6 ноември, той получава 14,40 американски долара. Така доходът му възлиза до 48,70 долара за времето от 19 септември до 6 ноември.
Дните около коледните и новогодишните празници на 1926 г. срещу 1927 г. не са особено заети за оркестъра. Концерти има на 10 декември 1926 г., както и на 2 и 29 януари 1927 г. За тях капелмайсторът Стойо получава 126,20 американски долара.
Междувременно оркестърът изнася концерти и в Сиракюз, Ню Йорк, недалеч от Утика. Тук те свирят в гимназии, както и в местния университет. Освен това са чести гости в хотели, където забавляват гостите в ресторантите.
Всичко това показва, че оркестърът е бил популярен, защото е пътувал, имал е концерти в различни градове, свирил е не само пред емигрантска публика, но и в обществени инстнитуции, където е показвал таланта си и пред местни жители. Това означава и още нещо. Едва ли Стойо си е позволявал да свири само нашенска, родна музика там. По всяка вероятност той е представял популярна музика от американски автори, за да бъде интересът към  оркестърът висок и за да разпознава публиката мелодиите, които се изпълняват.
Владимир Гаджев дава интересни данни за това, в книгата си “Джазът в България и българите в джаза”, където споменава, че “..В бита /на емигрантите бел. ред./значимо място заемат лйбителските оркестри, някои от които получават популярност и изъвн тесните рамки на преселническите колонии. Един от тях е …“Bulgarian Balkan Band”, събран през 1915 г….от капелмайстора Стойо Иванов, бивш музикант от Лейбгвардейската на Н.В. Царя военна музика в София. Съществуват още няколко вече загубени за историята формации, главно брас бендове, които влагат също скромен принос за българското музикално присъствие в САЩ”.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на в. “България” в София

СНИМКИ ОТ ФАМИЛИЯТА НА ВАСИЛ ДУНДОВ - МУЗИКАНТ В ОРКЕСТЪРА НА СТОЙО КРУШКИН - "BULGARIAN BALKAN BAND"