понеделник, 2 май 2011 г.

ЕДНА "АМЕРИКАНСКА БЪЛГАРКА" НА ГРОБА НА СВ. ИВАН РИЛСКИ






Има един възлов въпрос, който пряко касае превръщането на един човек в емигрант. Става дума за това, какво е принуден един бъдещ емигрант да изостави в родината си и каква е цената на онова, което получава като имигрант в новата си родина. Въпросът е, има ли реципрочност, каква е степента й и как стои този въпрос спрямо българите, които в различните епохи имигрират в САЩ.
Етапите на българската имиграция в Северна Америка са няколко. Първият е в края на ХІХ в., вторият е свързан с икономическия бум в Америка до Великата депресия от 30-те години, третият е по времето на комунистическото управление у нас и последният четвърти етап е едва след демократичните промени в България от 1989 г. Днес може би сме свидетели на един пети етап, когато българският интелект търси по-големи възможности за реализация в САЩ и това може да се окаже самостоятелен имигрантски период.
Във всеки от тези етапи, когато наши сънародници са вземали важното решения да напуснат България и да заживеят в друга държава, в конкретния случай-в САЩ, всеки един от тях е бил принуден да изостави нещо в родината си, в замяна на друго нещо, което очаква да получи в Новия свят на неограничените възможности. Тези относителни смислови равновесия са били различни, в различните периоди на емиграцията от България към САЩ.
В началото българите тръгват да пътуват, защото са притиснати от неяснотата на икономическото положение след Освобождението от 1878 г. В онези години България е наречена "икономическо чудо", но мащабите, които предлага Америка по това време са доста по-големи и това подтиква някои да тръгнат на едно толкова рисковано пътуване в името на един нов и което е по-важното-по-добър живот. Те оставят неяснотата на бъдещето в полза на сравнително сигурния живот в Америка в онези години.
Обстоятелствата се променят някъде след 1903 г., когато се очертава един икономически спад в развитието на страната ни след Илинденско-преображенското възстание. Именно тогава стартира и вторият имигрантски етап в САЩ. Тогавашните българи търсят спасение и отново по-добър живот в Америка. Те са принудени да изоставят семейства и роднини, да изоставят родния си край, наричан "стария край". Пътуванията отново са рисковани, продължителни и успехът не е зад гърпба на всеки.
Промяна в онова, което емигрантите изоставят в родината си настъпва едва в третия етап на емиграцията-по време на комунистическото управление в България. Политическият и очевидният икономически дисбаланс тогава подтиква българи буквално да "бягат" в Америка, за да се спасят от репресии, за да търсят утеха и да градят нови надежди. Те изоставят една родина, която ги облича в изключително грозното прозвище "невъзвръщенци", родина, която на практика не ги обича и ги счита за национални предатели. Въпреки мелодраматичните опити на тогавашните власти да привлекат тези хора обратно в България с различни типове манипулации, една от които е създаването на така наречените "славянски комитети", една голяма част от тях все пак намира именно в САЩ своята истинска втора родина.
С отпадането на политическите репресии след 1989 г. българите отново търсят пътя към Америка и този път водещ мотив е икономиката. Страната ни изпада в тежка криза, решението на която за много българи е именно в Америка. Сънародниците ни изоставят всичко тук и градят успешен живот навън. Там те намират най-сетне утеха в труда си и в реалните плодове от него. Днес българите отново виждат в Америка възможност да се реализират професионално по-добре и да постигнат повече заради мащаба и заради правилата, които съществуват там. Във века на комуникациите и бързите възможности за превоз от едно на друго място в света, изоставянето в родината е много по-малко като обем във физически и емоционален аспект.
През 1978 г. в София пристига Христина Мирчова-дъщеря на емигрантско семейство, което се е установило първоначално в Сиракюз, а по-късно в Калифорния. Тя е трето поколение имигрант в САЩ, но е родена там и вече е повече американка, но и не по-малко българка. Братът на Христина-Фреди и неговата майка Цветанка са били за последно в България през 1937 г. Цветанка посещава страната още няколко пъти, като последният от тях е през 1973 г. Христина идва в България-родината на своя дядо, за да види, къде са корените й. Тя посещава родното село на баща си край Ловеч, посещава Рилския манастир и именно там разбира силата на своя род, силата на българското в нея. Леко подразнена от липсата на обективни правила, липсата на социална елегантност и политическа търпимост, Христина все пак се връща към своята родова история. Тя заминава отново за родната си Америка, но сега вече е малко повече българка.
Онова, което прави впечатление през всичките периоди на имиграцията на българите в САЩ и върви като златна нишка през времето е връзката с родината. Никога, дори и за миг сънародниците ни не забравят своите близки, своите роднини и приятели в България. Тя остава в сърцата им и те всячески се стремят да подпомагат роднините си в "стария край" и емоционално, и финансово, и чисто физически, като ги канят на гости в Америка и им показват другата страна на медала, която е в противовес на онова, което в различните периоди им липсва в родината.
Трогателно е, когато можем да видим една американка от български произход край гроба на Св. Иван Рилски в онова далечно лято на 1978 г. Това е една историческа и времева трансмисия, която свързва пръснатите по света с корените им. Трогателни са сълзите на една родена в Америка жена, сълзи, които бликват в очите й при заминаването й от софийското летище. Това са български сълзи, сълзи за България. Тя е дошла в страната, за да търси себе си, но е намерила много повече, намерила е рода си-хората, които са познавали дядо й, баща й и майка й тук, на толкова хиляди километра от нейната първа родина Америка.

Венцислав Жеков
кореспондент на вестник "България" в София

Снимки архив на автора.