НЕОСЪЩЕСТВЕНО ПЪТУВАНЕ С „ТИТАНИК”-ПОВОД ЗА СТРАХ ОТ РЕПРЕСИИ

Да пътуваш с „Титаник” е нещо изключително авантюристично, за съжаление – зловещо авантюристично. Един българин има невероятният шанс да си купи билет за „злополучния „Титаник”, но заради забавяне на влака, да не успее да се качи на кораба-ковчег. Това е Стойо Крушкин, за когото вестник „България” писа нееднократно. Настоящата история обаче касае един друг нюанс, става дума за правнука на Стойо, който се прочува в София още като дете като правнук именно на „пришълец” от „Титаник”.

Нека да припомним, че Стойо се завръща в София след седмици, много, след като новината за потъването на кораба вече е обиколила света и е дошла и в България. Неговата съпруга Николица е направила помен за упокоение на душата му, защото е убедена, че като пътник в трета класа, нейният Стойо няма как да е оцелял. Когато Стойо се появява в дома си, Николица е напълно шокирана от това.

Години по-късно историята за „Титаник” все още е актуална, интересна и вълнува хората. Правнукът на Стойо постъпва в предучилищна паралелка на столичното 55-то Основно училище „Петко Каравелов” в кв. „Дървеница”. Първоначално детето е мълчаливо и свито, но по-късно осъзнава, че има една тема, която може би ще развълнува неговите съученици, това е именно темата за „Титаник”.

Правнукът започва да разказва по малко на децата, а те, което е характерно за тях, не обръщат особено внимание, защото всяко от тях има един набор от теми, някои от които напълно измислени. Правнукът е чувал историята за прадядо си от неговия дядо, който е син на Стойо Крушкин. Постепенно децата в предучилищната паралелка започват да понадават ухо на разказите на внука и се стига до един момент, който е процес от няколко дни, в които правнукът разказва с часове за „Титаник” и за своя прадядо, който се е спасил, като е закъснял да се качи на кораба.

Децата постепенно се увличат и се тълпят около правнука. Те го слушат в захлас, не правят нищо друго и това напълно удовлетворява учителките в предучилищната паралелка. Те имат време за себе си, не се чувстват задължени да се занимават с децата, защото те са около правнука на Стойо и не мърдат от там!

Постепенно обаче историята за потъването с „Титаник” става твърде популярна и започва да притеснява родителите на правнука на Стойо. Те се опасяват да нямат проблеми с властите в България, която по това време се управлява еднопартийно и тоталитарно от една единствена комунистическа партия – Българската комунистическа партия.

Както е известно, „Титаник” потъва, докато пътува към Америка, с много емигранти на борда, включително и българи, голяма част от които са от село Гумощник, в Троянския балкан. В онези години, на комунизъм, емиграцията е сред нещата, които властите приемат за форма на „държавна измяна”. Ето заради това родителите на правнука на Стойо забраняват на детето да разказва повече за своя прадядо и за неговия опит да пътува с един от най-популярните кораби в световната история на корабоплаването.

Правнукът спира да говори за това пред своите съученици, но те го питат и продължават да настояват да получават все повече и повече информация за това пътуване, за историята на кораба, дори и истината, която им се представя да не е напълно ясна, или пък на места да е леко поукрасена.

Ето така една история, която е частен случай, но е популярна и интересна, история, в която по никакъв начин няма замесена политика, където човешките съдби се развиват самостоятелно, в зависимост от мечтите и въжделенията на самите хора, се превръща в една относително политизирана история, която е традиционна, типична за времената, в които дори и мисленето беше строго регламентирано.

Автоцензурата на това семейство се задейства сама, като защитен механизъм, за да опази едно невинно дете, което разказва истории, които евентуално могат да се окажат опасни.

Един исторически кораб се превръща в залог за политическа коректност, на което виси сигурността на едно средностатистическо семейство в България, от края на 70-те години на миналия ХХ век.

Едно дете, правнук на „пришълец” от злополучния „Титаник” не подозира, колко опасно може да бъде това, че семейството му се свързва с човек, който е опитал да замине именно за Америка. Това, че той е щял да пътува с „Титаник” не е интересно за властите, интересното е, че той е искал да напусне страната, а впоследствие е успял и е живял в Америка. Това е интересно за властите и именно поради тази причина, семейството се притеснява да не пострада, да не бъде репресирано заради една невинна история.

Въпреки това темата за „Титаник” не умира, правнукът на Стойо продължава да разказва за своя славен роднина, понякога украсява историята, като привнася елементи и случки, които не са се случили, но така или иначе, тази история остава в съзнанието на съучениците му и те го уважават за това, че той има такъв близък.

Минават години и правнукът на Стойо Крушкин продължава да пише и да разказва тази история, с все повече подробности, които намира в родовата история, открива и много снимки, които допълват битието и житието на Стойо в Америка. Разказите на живите роднини също са част от целия пъзел, който постепенно се сглобява и придобива мащабите на истинска сага.

Така тази история не умира, а остава жива дори и през годините на комунизма, когато да имаш роднини в Америка беше почти равно на това да си изменник на родината. „Титаник” се превръща в нещо като родов талисман, който е предпазил от самия себе си и участта си един достоен българин, който все пак успява да замине за Америка да има своя шанс за прословутата „американска мечта”.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София

ЗАЩО И УЧИТЕЛИТЕ РЕПРЕСИРАХА ЗАРАДИ АМЕРИКА?

Годината е някъде около края на 50-те години на ХХ в. Николинка е ученичка в софийското училище „Димитър Полянов”, което днес някои  наричат „Бастилията”. Другарката Иванова (в онези години към учителите се обръщахме с комунистическото обръщение – другарко и другарю, а не както е сега – госпожице, госпожо и господине, което се считаше за капиталистическо влияние) изпитва Николинка по география и я кара да покаже на картата, къде се намира град Варна.

Николинка е подготвена, научила си е урока. Баща й редовно й помага с ученето и я изпитва, за да придобие тя повече смелост и да може да се представи по-добре в училище. Николинка се обръща към картата, но на мястото на Варна не пише „Варна”, а пише друго – пише „Сталин”. Николинка изпада в стрес, блокира и не може да реагира. Тя знае, че именно там се намира Варна, един от големите български градове по Черноморието, но на картата в училището надписът на същото място е друг. Тя се притеснява и мълчи. Учителката няколко пъти я подканя да посочи, къде се намира град Варна на картата, но Николинка така и не може да извърши това и се стига до очакваната развръзка. Учителката иска бележника на Николинка и й поставя оценка „Слаб 2”.

Николинка се прибира в дома си разплакана. Баща й я пита, какво се е случило и остава много учуден, когато разбира, че дъщеря му не е посочила местоположението на Варна, при положение, че предния ден лично той е проверил знанията й, а тогава тя е знаела, къде именно е Варна.

Оказва се, че на картата в училище на мястото на Варна е написано старото име на града – Сталин. Николинка обаче има по-нова карта и на нея градът си е с името, което носи и днес – Варна, тя не знае, че този град преди време за малко се е казвал Сталин. Така учителката, която би трябвало да е запозната с това, че картата в училище е по-стара и има особености, които очевидно заблуждават децата, които са едва 4-ти клас, реагира първосигнално и наказателно, което тогава е модерно по Макаренковата метода – наказание като форма на обучение!

Това обаче за преподавателката Иванова не е проблем и тя спокойно „оценява” със слаба оценка Николинка, защото не знае, къде се намира Варна…!

Проблемът обаче е малко по-дълбок и не се корени само в безхаберието, или професионалното безсилие на учителката. Става дума за това, че Николинка идва от „съмнително” семейство. Нейната леля – сестра на баща й, както и дядо й по бащина линия живеят в Америка. Това е огромен проблем в онези години, защото хора от такива семейства са считани за „ненадеждни елементи”, които е възможно да са били повлияни от така нареченото „упадъчно западно влияние” и да не са съвсем лоялни на единствената управляваща комунистическа партия в България в онези години – Българската комунистическа партия - БКП.

Бащата на Николинка е следен от службите, защото поддържа епистоларна кореспонденция с роднините си в Америка. Това превръща автоматично Николинка в обект на превъзпитание от страна на комунистическите репресивни органи. Тя вече е гледана с друго око, уведомени са учителите й, класната й ръководителка и разбира се ръководството на училището, в която тя учи, че семейството й подържа връзки с Америка, а в онези години това се счита почти за „държавна измяна”.

Поддържането на каквито и да е връзки, дори с роднини отвъд океана, тогава се счита за опасен рецидив, което може да разколебае „здравите комунистически основи на обществото” и това се препятства по всички възможни законни и напълно незаконни, дори криминални начини.

Николинка е малка, тя не може да бъде репресирана открито, но това не пречи да й се покаже по един по-различен начин, че нещо в семейството й не е на ред от гледна точка на властта и това е, като й се пишат слаби оценки нарочно, дори в подобна комична ситуация, когато очевидно става дума за объркване. Да не говорим, че грешката е в училището и картата, която то е подсигурило като учебно поматало, а не е в ученичката от 4-ти клас!

Така неглижирайки детето, поставяйки го в ситуация на неизбежна изолация, се „удря” по семейството, като се показва, че това семейство е маргинално, защото поддържа връзки с Америка, а тогава Америка е най-опасният враг на СССР и световната социалистическа система.

Жертвата се явява едно малко момиче, което няма никаква вина, че леля й и дядо й живеят в САЩ, но това се оказва проблем за властите в България и те индиректно репресират именно това момиче, като му вменяват вина за нещо, което напълно не зависи от него.

Именно по този начин действа партията в годините на комунистическата окупация на страната ни. Всичко и всички се държат в силно стегната хватка, за да може да се контролират лесно, било то с открити репресии, било с фалшиви съдебни процеси по още по-фалшиви и абсурдни обвинения, било и индиректно, като се оказва натиск върху най-милото на човека – децата му, по един отвратителен начин!

Това, че едно дете в 4-ти клас не знае, къде се намира Варна не е проблем, Варна лесно ще бъде намерена на картата, проблемът е в това, че една учителка не си задава въпроса, защо тази ученичка, която е преди всичко дете, не посочва, къде именно се намира на картата град Варна, но учителката не се замисля и за друго, дали пък това дете не е подложено на стрес, заради нещо, за което дори и родителите му нямат вина, защото просто няма нарушение!

Големият проблем обаче е, че в онези години да си виновен без вина беше нещо, което се приемаше за нормално, защото така казваше партията…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София

Снимки: Архив на автора