СИМВОЛИТЕ НА ЗАПАДА РАЗРУШАВАХА „ЖЕЛЯЗНАТА ЗАВЕСА”

Снимка: auction.bg

                                 Снимка: korekombg.com

·        Опаковките от „Кореком” се превръщаха във възможности за промяна на света.

Символите на Запада някога бяха не просто забранени в България, те бяха подсъдни. Да притежаваш американски долари беше престъпление, което се считаше за криминално. За това човек можеше да влезе в затвора.  Тази валута, както и другите, които идваха от Запада, се търгуваха нелегално. Хората сами определяха тарифите и продаваха валута с риск за свободата си. Тези, които купуваха, също рискуваха, защото също попадаха под ударите на закона.

Сдобил се със заветните няколко долара, човек можеше да си купи афтършейф „Маскулин”, или дънки, или пък някаква безалкохолна напитка от лелеяния магазин „Кореком”. Да, понякога се налагаше да се чака на опашка, понякога трябваше да се преодолее неизменното присъствие на човек от тайната полиция пред магазина, който дебнеше кой, какво приказва, докато чака, но пък си струваше.

В „Кореком” бяха всичките западни символи, нещата, които един човек от социализма можеше само да съзерцава, а много рядко и да притежава.

И така, символите на Запада бяха много, но най-отявлените разбира се бяха дънките и дънковите облекла. Особено ценни обаче бяха безалкохолните напитки. Те се продаваха в найлонови шишета, които бяха много здрави и напълно прозрачни. В ранните години на демокрацията, тези бутилки бяха многократно подлагани на всевъзможни тестове, един от които беше, съответното шише да се напълни с вода, след като съдържанието разбира се се изконсумира. След това то се поставяше така, че през него да премине автомобил, а когато шишето се оказваше напълно здраво след теста, това създаваше истинска еуфория.

Ефектът беше особено голям, защото по времето на социализма, а и в ранната демокрация, опаковките бяха доста по-рехави, слаби, обикновени и направо грозни, а тези шишета бяха нещо като бутилки за многократна употреба. Когато човек извадеше такова шише, пълно с вода, това показваше на околните, че този човек е пазарувал в „Кореком”, придаваше му някакво мистично обаяние и го превръщаше в специален, по някакъв особен начин.

Кенчетата от всевъзможните безалкохолни напитки също бяха сред големите ценности. Когато съдържанието им се изконсумираше, кутийката внимателно се изрязваше и се ползваше за моливник, защото кенчетата бяха истинска рядкост и можеха да се намерят единствено и само в заветния „Кореком”.

Този тип магазини създаваше възможност за многократна употреба на цял един куп опаковки, които можеха да създават истински статут, да демонстрират, да показват нещо, което може и да не съществува, но създава усещания и възможности за положение в едно обикновено и стандартизирано общество, каквото беше нашето по време на комунизма, а  и в началото на ранната ни демокрация, след 1989 г.

Всички тези символи, както и още много, създаваха така наречените западни символи. Те изграждаха в съзнанието на човека усещането, че българинът е част от света, част от нормалния, съвременен свят. Именно по този начин се пробиваше „желязната завеса”, чрез символи, индиректно и ефектно. Така Западът навлизаше в света на комунистическия лагер, където много трудно пробиваше информация отвън, информация от останалия свят.

Николинка израства в центъра на София. В една стара къща, близо до дома й живее „баба Фрау”. Тя е жена от германски произход. Има връзка със света извън комунистическа България и често получава парфюми. Празните шишенца дава на децата от квартала, които се радват, защото ароматите им са непознати и екзотични, а също и много трайни.

Децата вкусват от аромата на външния свят, на онзи свят, който мнозина от тях не просто не са виждали, но някои няма и да видят. Това също са символи, те показват на хората пътища, начини на мислене, видове светоусещания.

Символите на Запада проникваха постепенно в хората и създаваха стереотипи. Тези стереотипи създаваха от своя страна паралелни реалности, които постепенно отваряха очите на хората и те проглеждаха, виждаха светът наоколо и пораждаха изводи, а след изводите следваха сравнения, от които следваха равносметки, които правеха светът да изглежда глобален и единен.

Именно по този странен, но и твърде реалистичен начин, опаковките от Запада се превръщаха в символи, а символите променяха света и разрушаваха „тухла по тухла” така наречената „желязна завеса”, която разделяше планетата, държавите, поколенията, хората, семействата дори.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България” в София

ЕДИН БЪЛГАРИН - ДО АВСТРАЛИЯ И…НАЗАД, НО НЕ СЪВСЕМ!

Снимка: - www.eurochicago.com

                          
                                          Снимка:  - www.eurochicago.com

Снимка: -архив на автора. 

·        Пътуване до края на света

·        Христо Шишков заминава за държавата-континент, иска да се завърне в родината си, но…нещо се случва…?

Въвеждащо каре

Христо Иванов Шишков е роден в село Тънки ръд през 1870 г. След Освобождението, бързо се развила търговията, чрез която той решил да бъде полезен на обществото и на себе си. Христо създал семейство с Атанаска Тодорова. Заминава за Русе, където започва да се занимава с манифактурна търговия. Тук се ражда първият му син – Иван.

В Стражица е родното място на пет от децата им – Тодор, Димитър, Пеньо, Марийка и Райчо, от които Пеньо почива като дете, а Марийка като съпруга на Илия Желев от Провадия, умира като родилка на близнаци, от родилна треска.

Окуражен от доверието на търговците в Русе, Христо успява да засили и разшири търговската си дейност, с която скоро става известен в Стражица и околността.

Непреминал още всички изпитания на живота, допуска сериозни грешки в търговската си дейност, като раздава на клиентите стока на кредит, с което вреди много на състоянието си. При такова разорено материално положение и сложно душевно състояние, през 1912 г., по време на Балканската война, Христо заминава за Австралия.

Той е уверен, че именно по този начин ще ликвидира поетото пред търговците задължение и ще осигури издръжката на семейството си.

Преминал годините на изпитания в най-големите градове на държавата-континент. В началото Христо отглежда банани, тютюн, захарна тръстика, после се залавя с птицевъдство и други стопански дейности.

Христо успява да уреди търговските си задължения и изпраща средства в България, а съпругата му ги разпределяла според нуждите. По-късно, изведнъж той спира да пише писма и да изпраща пари, но дали това се дължи на материално затруднение, или защото децата му вече били големи и задомени, не е известно. Той прекъсва връзката си с България от 1935 г. до 1946 г.

Децата се устроили в живота и това облекчава постепенно самотната майка. Тя не излиза сама дори на полето, за да работи, за да не говорят хората. Гледа копринени буби, идва рано при внука си Христо и отиват да берат черничеви листа, преди още да е паднала роса. Докато реже клоните в дървото, по което се изкачвала, тя шепне нещо, сякаш изплаква мъката си, но малкият Христо никога не разбира, какво точно си шепне баба му.

Христо Иванов Шишков е един от малцината българи, възможно е и да е първият, който заминава за Австралия през далечната 1912 г. Повечето българи тогава пътуват в Европа, за да учат, да търгуват, да живеят. Повечето избират Америка – „Новият свят”, „страната на неограничените възможности”, за да припечелят и да се завърнат в „Стария край”.

Един българин обаче, решава да замине не къде да е, а в самия край на света, в една от географски най-отдалечените точки от България – Австралия – държавата-континент.

Вероятно това е била новата емигрантска дестинация, след като Америка вече е била пренаселена и е предлагала друг тип работа за бедните източноевропейци.

Внукът на Христо, който също се казва Христо, открива списание „Интернация Културо” от 1946 г., от където намира адреса на австралийката Агнис Куртис – юрист в щата Куинсланд, където е град Макай. Именно тук е живял дядо му Христо Шишков. Така внукът намира адреса на своя дядо и му пише. Разменят си 3-4 писма, в които той изразява желание да се върне в родината си. Дори се интересува от валутните курсове, за да разбере, дали може да живее тук с парите, които е спечелил в Австралия, без да притеснява някого. Той си прави медицински прегледи, преди пътуването за България. Така се надява да се види със своите деца и близки до края на 1946 г. За съжаление, Христо умира на 21 ноември 1946 г., малко преди да тръгне за родината си. Семейството му получава телеграма с лошата вест.

В Австралия, Христо има малка къща и земя, където сеел захарна тръстика, бил и акционер в районната захарна фабрика. Бил материално обезпечен и живеел самостоятелно. Тази информация внукът на Христо получава от друг българин, завърнал се от Австралия – Георги Димитров от  село Дебър, Първомайска околия, през 1958 г.

Георги разказал, че смъртта на Христо в Австралия била причинена от циклон, който навял от пустинята пясък и отнел живота на много възрастни хора, които страдали от астма.

По спомените на Христо Шишков-внук в неговия „Исторически очерк за един самозабравил се род от фамилията Шишкови, за периода от 1767 г. до 1987 г…” – 1987 г.- гр. Асеновград.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България” в София

КАК СЕ ПЪТУВА ДО АМЕРИКА ПРЕЗ ДАЛЕЧНАТА 1904 Г.

·        Човек спокойно може да се пресели в Америка в онези години, дори с цялото си семейство.

Как се заминава за Америка през 1904 г.? Това е колкото романтично, толкова и опасно, но и толкова трудно, а в същото време и необходимо, мечтано и …постигано за някои българи. „До Америка потребни са 300 лв., само да се докопаш от американския бряг, а ако искаш да отиваш във вътрешността, не стигат и 400 лв.”, споделя в пътеписа си „Отиванието в Америка и връщането ми”, Христо Н. Соколов. Творбата му е препечатана в сборника „Българинът по света в началото на ХХ в.”, със съставител Румяна Пенчева, издадена от издателство „Кибеа” в София.

Христо разказва изключително интересни моменти от пътуването си до Новия свят като не пропуска и хубавите неща, така и лошите. Според него, човек спокойно може да се пресели в Америка в онези години, дори с цялото си семейство. 15 денонощия са необходими през океана, за да стигне човек с кораб до брега на Америка.

По това време главната агенция за изпращане на работници в Америка се намира в германския град Бремен. Според Христо,  немците, които пътуват за новия континент се ползват с привилегии, на кораба имало дори помещение за евреи, където те сами си подготвяли храната и имало табела, на която пише: „За израилтяните”.

„…В морето вълни от вода, на парахода – от хора. Матросите и дежурните, вместо да въдворяват ред и тишина, попадат от смях и още повече усилват вълнението със своето „коман” (скоро)! Пътниците от 1-вий клас са на горните етажи, които са в средата на парахода и там са повече немци-чиновници, задоволни от добра храна, чиста квартира, липсва им само смях за удоволствие. Ето и той се явява на сметка на славянството и никой не се смущава от тази анархия, а всякой се смее и се възхищава…”, разказва Христо в пътеписа си.

Според него, докторите не се грижели добре за пътниците от ІІІ-та класа. Изключително интересни са обаче спомените му за комисията, която преглежда току що пристигналите европейци. Първият въпрос е за имената.  И от къде е човекът, както и на колко е години. След това питали за причината да се пътува до Америка, има ли близки и познати в новата земя, от къде е събрал пари за разноски, както и има ли средства за гаранция. Ако човек е над 50 години и отива като работник, а не със смейството си, бива връщан. Ако  някой не успее да даде ясно обяснение, защо идва в Америка, също бива връщан към Европа, защото е съмнителен. Ако някой има брат, или баща в Америка, или ако парите за пътуването му са осигурени от тях, кандидат-емигрантът бива връщан, защото комисията не иска да събира роднини, защото те започват да се организират и да се съюзяват, а основната цел е да се работи!

Христо разказва, как до фабриките имало бараки, където били настанени работниците. Това са дървени постройки, в които били поставени по четири легла – две двойни. Наемът за всяка барака бил по два долара на месец. „Нощно време там е зрелище жално, печално, сърцераздирателно от охканията, пъшканията и стенанията на измъчените работници, щото на човека космите настръхват. … Връщането (от Америка) е много по-мъчно от отиването. При отиванието, поне отчасти има веселие, щото се отива с надежда. При връщането представлява се твърде печална картина. Пътниците са повече от славянското племе, но няма нито 10% щастливци, защото връщат се, кой без ръка, кой без нога, кой без око, кой полудял, защото изгубил, кой е болен и прочие…”, спомня си Христо Соколов в творбата си.

Към края на разказа си, Христо ни оставя едни от най-точните съвети, как човек да посети Америка и какво му е необходимо да знае. На първо място, трябва да има най-малко 20 „наполеона” пари и да носи,колкото се може по-малко багаж. Трябва да се плаща такса само за път до Американския бряг, не и за вътрешността по железниците, защото това струва повече пари от Европа. Трябва да се пътува до Ню Йорк, защото пътят до Америка с тези кораби е само 6-7 дни, а и храната е по-добра. Параходите, които отиват до Балтимор пътуват 15-16 денонощия. Христо съветва да се купува билет само за 1-вий клас и да се търси настаняване в средните отделение на парахода, защото там клатенето било по-слабо.

Един „наполеон” струвал четири долара. Особено ценен е съветът за пътуването с парахода, където според Христо, човек трябва да си носи кромид лук, оцет и пипер – продукти, които закрепват стомаха.

Според разказа на Христо, по-лесно било човек да се пресели със семейството си в Америка, но това щяло да му коства вярата и езика. „След години, неговите синове и внуци ще бъдат англичани по език и вяра. Славяните…се преселват в Америка, но цели села и градове и там образуват колонии и по такъв начин запазват своя език и религия”, твърди Христо в своя пътепис за пътуването си до Америка през 1904 г.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България” в София

Снимки: Архив на автора.

Текстове на снимките:

Снимка 1 – Пощенска картичка с реклама за пътуване до Америка от края на 20-те години на миналия век.

Снимка 2 – Пощенска картичка за работа в металургичен завод в Охайо – 1919 г.

Снимка 3 – Пощенска картичка за ежедневния живот в Охайо – 1920 г.