Още един щрих за имиграцията ни в Северна Америка-En.

...But within months of Washington's speech in 1895, a large wave of Italians, Serbs, Croats, Slovenes, and Bulgarians broke over Steelton, and this was followed by one wave after another until World War I. Bodnar found that the immigration had a "devastating impact upon the town's black working force." Black workers stopped progressing up the job ladder, they lost semi-skilled occupations to the Slavs and Italians, and many were forced to leave town in search of work. The black population declined...

Още за имиграцията ни в Северна Америка

Българи
When, in 1893, the famous Bulgarian writer Aleko Konstantinov recounted his journey to the World's Columbian Exposition , he could not have known that his remarkable book Do Chikago i nazad (To Chicago and Back) would become instrumental in the immigration and the choice of final destination of generations of Bulgarians. Когато, през 1893, на известния български писател Алеко Константинов recounted пътуването му към света Колумбов изложение, той не би могъл да знае, че неговата забележителна книга Да Chikago I назад (до Чикаго и назад) ще станат инструментални в имиграцията и избора на окончателното местоназначение на поколения българи. By the year 2000 the Chicago area was among the largest Bulgarian settlements in the United States. До 2000 година в Чикаго беше сред най-големите български селища в Съединените щати. The census counted 5,683 people of Bulgarian ancestry in metropolitan Chicago, and unofficial community estimates ranged from 20,000 to 30,000. Преброяването брои 5683 души на българските прадеди в метрополни Чикаго, и неофициални общността оценки варират от 20000 до 30000.
The first Bulgarians who began to arrive in Chicago, as early as 1870s, were students sent by American Protestant missionaries for further study in the United States. Първите българи, които започнаха да пристигат в Чикаго, като най-рано 1870s, са били студенти, изпратени по американските протестантски мисионери за по-нататъшно проучване в Съединените щати. Most returned, but those who remained formed the basis of an ethnic presence. Повечето върнати, но тези, които останаха формира на основата на етническа присъствие.
There were two major waves of Bulgarian immigration to the United States. Там имаше две големи вълни на българската емиграция в Съединените щати. In the beginning of the twentieth century, unemployment and overpopulation stimulated emigration. В началото на двадесети век, безработицата и пренаселване стимулирани емиграция. Approximately 50,000 predominantly single men from Bulgaria proper (“the kingdom”) and from its lost territory of Macedonia moved to the United States in the first years of the twentieth century. Около 50000 предимно мъже от България, едно-единствено правилното ( "царство") и от нейната територия на Македония загубил премества в Съединените щати през първите години на двадесети век. Most were peasants or unskilled laborers who worked in mines, steel mills, or railroad construction. Повечето са селяни или неквалифицирани работници, които са работили в мините, стомана мелници или жп строителство.
The second wave began with the fall of state socialism in Eastern Europe. Втората вълна започна с падането на държавния социализъм в Източна Европа. After 1989, thousands of young, well-educated Bulgarians arrived in Chicago, not with the intention of earning some money and returning back home as many of their predecessors had, but intent on building a new life in America. След 1989 г., в хиляди млади, добре образовани българи пристигнаха в Чикаго, а не с намерение да печелите пари и връщане обратно вкъщи колкото се може повече от своите предшественици имаше, но намерение за изграждане на нов живот в Америка. Between those two waves, because of the US restriction on immigration in the period from 1924 to 1965 and changes in Bulgarian emigration regulations, only small numbers of job-seeking youths and opponents to the Communist regime emigrated. Между тези две вълни, тъй като на САЩ ограничаване на имиграцията в периода от 1924 до 1965 г. и промените в българската емиграция наредби, само малък брой млади хора, търсещи работа и противници на комунистическия режим емигрират.
Bulgarians initially formed a distinct community centered on Adams Street, just east of Halsted. Българите първоначално образува отделна общност центъра на Адамс улица, само на изток от Halsted. The first two Bulgarian bookstores in the United States opened there, as well as a growing number of bakeries, taverns, and travel and employment agencies. Първите две български книжарниците в САЩ откри там, както и нарастващият брой на пекарни, механи, и за пътуване и работа агенции. Later, numerous Bulgarian families that had traveled to America through Germany settled among Germans in Lincoln Square or in Albany Park before moving to the northern suburbs. До скоро, много български семейства, които са пътували до Америка през Германия уреждат сред германците в Линкълн Square или в Олбъни Парк преди да се преместите в северните предградия.
In 1902, the first Bulgarian newspaper, Struggle, appeared in Chicago, followed by Bulgarian News a year later. През 1902, на първия български вестник, борба, се яви в Чикаго, следвани от Българската телеграфна година по-късно. Around 1905, the first Bulgarian Protestant Group was organized. Около 1905, първите български протестантски Групата бе организиран. An evangelical mission Zhivot (Life), a neighborhood cultural club, and a few fraternal and mutual benefit societies were started in 1911. Един евангелски мисия Zhivot (живот), A квартал културен клуб, и няколко братски и взаимна полза общества са започнали през 1911 г.. The two Bulgarian Eastern Orthodox churches, St. Sophia, established in 1938, and St. John of Rila, founded in 1996, have been not only religious places but also social centers devoted to maintaining ethnic awareness, language, and traditions through Sunday schools and social gatherings. The numerous political organizations that Bulgarians have joined or established, such as the Macedonian Political Organization (founded 1922), the Bulgarian Socialist Labor Federation (1910–1917), the American Slav Congress (1930s), the right-wing Bulgarian National Committee—Free and Independent Bulgaria (founded 1949), and the Bulgarian National Front (founded 1958), have also aimed at preserving ethnic pride. Двамата български Източна православни църкви, Св. София, създадена през 1938 г., и св. Йоан Рилски, основана през 1996 г., са били не само религиозни места, но също и социални центрове, посветена на поддържането етнически съзнание, език и традиции, до неделя училища и социални събирания. Многобройните политически организации, че българите са се присъединили или установени, като македонска политическа организация (основан 1922), Българската социалистическа федерация на труда (1910-1917), американският конгрес Слав (1930s), в дясното крило Българската национална Комисия по-свободна и независима България (основан 1949), и Българската народна фронт (основан 1958), също са насочени към запазване на етническия гордост. Chicagoans of Bulgarian descent more recently contributed to metropolitan culture with the festivities on the occasion of the donation of the bust of Aleko Konstantinov to the University of Chicago in November 1996. Chicagoans на български произход по-скоро са допринесли за метрополни култура с празненства по повод на дарение на бюст на Алеко Константинов към Университета в Чикаго през ноември 1996 година.
Daniela S. Hristova Даниела С. Христова

Още за Българите в Северна Америка-En.

THE FIRST BULGARIANS IN AMERICA
Aside from the rare adventurer, few Bulgarians settled in the United States before the great immigration wave of the early twentieth century, in which thousands of southern and eastern Europeans altered the country's ethnic cast. The earliest documented Bulgarian immigrants were converts to Protestantism, who arrived around the middle of the nineteenth century to pursue higher education in America, as Nikolay G. Altankov notes in The Bulgarian-Americans, published by Ragusan Press in 1979. Their passages were funded by American Protestant groups intent on grooming talented natives for missionary work back in Bulgaria. Although some Bulgarian students did return home to spread the gospel, others chose to remain in the States, settling in their adopted country with their families.
Early Bulgarian Americans included Ilya S. Iovchev, who arrived in 1870 and became a journalist, and Hristo Balabanov, who came to the States in 1876, earned an M.D., then established a medical practice in Tacoma, Washington, in 1890.
SIGNIFICANT IMMIGRATION WAVES
Bulgarians have a long tradition, dating to the Byzantine period, of migrating to flee political turmoil. Every unsuccessful revolt against the Turks in the eighteenth and nineteenth centuries was accompanied by mass migrations of Bulgarians to Russia, the Ukraine, Moldavia, Hungary, Romania, Serbia, and other Balkan nations. Expatriate Bulgarian communities formed and thrived in some of those countries. Today, an estimated two million ethnic Bulgarians live beyond the country's borders, with the vast majority residing in Russia and Romania.
Bulgarians first started immigrating to the United States in large numbers between 1903 and 1910. During this period, approximately 50,000 Bulgarians from Turkish-occupied Macedonia and from Bulgaria proper, or "the kingdom," arrived in the United States. Economic opportunity was the primary attraction for Bulgarians from "the kingdom," who were escaping overpopulation and unemployment in their native regions. Macedonian-Bulgarians had an additional impetus to emigrate; the unsuccessful St. Ilya's Day revolt of 1903 drew brutal reprisals from the Turkish army, which laid waste to three Macedonian provinces and killed 5,000 revolutionaries and villagers. Some 330,000 homeless Macedonians fled to Bulgaria. Within months, the largest wave of Bulgarian and Macedonian Bulgarian emigration had begun.
After 1910, political developments continued to influence the ebb and flow of emigration from Bulgaria. Territorial loss following the Balkan Wars and the First World War drove between 400,000 and 700,000 ethnic Bulgarians from Aegean Thrace, Macedonia, and Dobrudzha into Bulgaria proper. Their arrival strained the already limited economic resources of the country and led many Bulgarians, in turn, to seek work abroad.
For the typical Bulgarian immigrant of the early twentieth century, passage to the United States was not obstacle-free. With little of value to his name, a peasant would sell his land and livestock, mortgage his farm, or take a high-interest loan from a steamship agent in order to fund his transatlantic trip. Such a costly outlay meant there was no turning back. Some immigrants began their journeys at Danube River ports, traveling to Vienna and continuing overland by train to any number of European port cities (Hamburg, Le Havre, Trieste), where they spent up to a week or more in detention camps before boarding a ship to New York. Others embarked from the Greek ports of Piraeus or Salonika. Although their points of departure varied, most immigrants spent the month-long ocean voyage in steerage, in the hold of the ship, where crowded, unsanitary conditions and poor food encouraged the spread of disease. Many Bulgarians sought to avoid stringent entrance exams at Ellis Island, the immigration station in New York City, by entering the country illegally, through Canada or Mexico.
Bulgarian immigration never boomed the way immigration from other southern or eastern European countries did, and in 1924, the National Origins Immigration Act limited the number of Bulgarians who could enter the United States to a mere 100 a year. From 1924 until the lifting of the national origins quota restrictions in 1965, only 7,660 Bulgarians were officially admitted to the United States. Historians believe thousands more made America their home during this period, entering illegally via Canada or Mexico or with non-Bulgarian passports issued by the country of their last residence rather than the country of their birth. Many Bulgarians, it is believed, have been recorded as Turks, Greeks, Serbs, Romanians, Russians, or Yugoslavs. At one point, U.S. immigrations statistics did not distinguish Bulgarians from Serbs and Montenegrins. For these reasons, the actual number of people of Bulgarian ancestry living in the United States is believed to be significantly higher than the 1990 U. S. Census figure—slightly over 70,000 as opposed to the official 20,894.
The 1924 quota restrictions affected not only the dimension of Bulgarian immigration but its character as well. Most of the immigrants of the interwar years (1919-1939) were women and children joining husbands and fathers who had already established themselves in America. Otherwise, immigration from Bulgaria during these years had dwindled to a trickle.
The rise of the Communist state in 1945 precipitated a new wave of immigration. In contrast to the earlier immigrants, the postwar emigres were primarily political refugees and professionals who left Bulgaria with no expectation of returning. Thousands fled in the wake of the Soviet invasion of Bulgaria in 1944. Following retreating German troops to Germany or Austria, some Bulgarians settled in western European countries; others entered the United States under the Displaced Persons Act of 1947. A handful became Americans under the auspices of a 1944 congressional act that granted citizenship to refugees who were accepted into U. S. military service overseas. Until the Bulgarian borders were sealed in 1949, refugees continued to leave by the thousands. The route to America was often circuitous, with refugees typically spending several years in non-Communist European countries— Greece, Turkey, Italy, Austria, Germany—or even in South America before finally making their way to the United States. After 1956, the flow of postwar refugees slowed to a mere 100 to 300 a year, but periodic relaxations on travel or border regulations continued to give the determined occasion to flee.
In 1989, the demise of single-party rule in Bulgaria brought an end to Communist restraints on travel and opened the country's borders. Many Bulgarians, fleeing economic instability under the new government, are once again leaving for western European countries or America. Since 1990, they have been immigrating to the United States at a rate of about 1,000 a year. Like those who emigrated during the Cold War, these immigrants are predominantly skilled workers and professionals.
SETTLEMENT PATTERNS
The early immigrants tended to settle in Slavic or Balkan enclaves in the Midwest and the Northeast, where unskilled laborers could find work in factories, mills, and mines. The earliest recorded Bulgarian communities arose shortly after the turn of the century in the cities of Steelton and Philadelphia, Pennsylvania; Cleveland and Dayton, Ohio; Chicago, Illinois; St. Louis, Missouri; and New York City. Smaller numbers of Bulgarians settled in the American West or Northwest as farmers or railroad workers. Between 1910 and 1914, a group of ethnic Bulgarians from Bessarabia established a farming community in North Dakota. Another group established itself in Yakima, Washington, as fruit growers.
Nevertheless, the most popular destination for new arrivals was the Midwest, where, for instance, the twin cities of Granite City and Madison, Illinois counted over 6,000 Bulgarian inhabitants in 1907. As the automobile industry grew, Detroit became home to the largest concentration of Bulgarians in this country—there were 7,000 in the city alone in 1910, with an additional 1,500 scattered in nearby Michigan cities. An estimated 10,000 Bulgarian Americans continue to live in Michigan today. In contrast, only about three to four thousand Bulgarians reside in the New York metropolitan area. Other cities hosting large numbers of Bulgarian Americans include Gary, Fort Wayne, and Indianapolis, Indiana; Lorain, Toledo, Cleveland, Youngstown, and Akron, Ohio; and Los Angeles, California. Pittsburgh, once a hub for Bulgarian immigrants, has declined in importance in recent years, while the greater New York and Los Angeles areas have attracted growing numbers of recent immigrants.
ACCULTURATION AND ASSIMILATION
As an ethnic group, Bulgarian Americans do not have a conspicuous or clearly defined image in the United States. Scholars have attributed the group's low profile to a number of factors. Bulgarian immigration, even at its height (1907-1910), never approached the magnitude of immigration by other comparable southern or eastern European nationalities. Practically nonexistent before 1900, Bulgarian immigration also occurred later. Those who did come led largely nomadic lives or were dispersed around the country and tended not to form distinct ethnic communities. There were no "little Bulgarias" from which the American public could draw its stereotypes.
According to Nikolay Altankov, the first scholar to make an extensive study of Bulgarian Americans, the group's own attitudes may have encouraged the indifference of the general public. Far from being vocal or visible, Bulgarians tend to shy away from involvement in public life. With some exceptions, they prefer to devote their energies to friends and families rather than to politics or ethnic activities.
When the early immigrants did attract notice, their "Bulgarian-ness" was often obscured by their identification with other Slavs. During the heyday of Bulgarian immigration, outsiders might have recognized Granite City's "Hungary Hollow" as an eastern European enclave, but few bothered to distinguish Bulgarians from their Magyar or Slavic neighbors. Insofar as Bulgarians were confused with larger Slavic groups, they encountered the same prejudices as those immigrants. Their opportunities for employment were limited, and they took the low-paying, unskilled, and often dangerous work that the native-born refused. They faced the inevitable derogatory epithets. Established Americans looked down on the newcomers, whose unfamiliar customs and lack of English skills alienated them from the mainstream and whose poverty forced them to live in crowded, unsanitary conditions.
By contrast, immigrants who arrived during the Cold War as political refugees received a more welcome reception. Their strong anti-Communist stance inspired sympathy. They were better educated, more cosmopolitan, and more highly skilled than the earlier immigrants. As academics, doctors, engineers, and small business owners, they had stronger financial prospects in their adopted country. However, because their numbers were small and they were even less likely to settle in specifically Bulgarian neighborhoods, they failed to raise the profile of Bulgarian Americans.
"While I am not a whole American, neither am I what I was when I first landed here; that is, a Bulgarian.... I have outwardly and inwardly deviated so much from a Bulgarian that when recently visiting in that country I felt like a foreigner.... In Bulgaria I am not wholly a Bulgarian; in the United States not wholly an American."
Stoyan Christowe in 1919, cited in Ellis Island: An Illustrated History of the Immigrant Experience, edited by Ivan Chermayeff et al. (New York: Macmillan, 1991).
The descendants of the early immigrants, the second generation, often chose to live in non-Bulgarian neighborhoods and marry out of their ethnicity. Educated in American schools and steeped in American culture, they were eager to cast aside the "differentness" that marked their parents. Increasingly, they spoke only English. Observance of Bulgarian customs went the way of regular attendance at a Bulgarian church. In short, second-generation Bulgarian Americans assimilated into American life, frequently at the expense of ethnic heritage. And yet, from the relatively comfortable vantage point as third-generation Americans, their children are feeling the draw of their past. Many Americans of Bulgarian descent are re-discovering their ethnic roots. Bulgarian folk dance and music, in particular, are enjoying a new popularity among Bulgarians and non-Bulgarians alike.

Кратка историческа справка за българската имиграция в Северна Америка-En.

Bulgarians
(Bulgar; adjective bulgarski, Bulgarian)
This part of the Slavic race inhabits the present Kingdom of Bulgaria, and the Turkish provinces of Eastern Rumelia, representing ancient Macedonia. Thus it happens that the Bulgarians are almost equally divided between Turkey and Bulgaria. Their ancestors were the Bolgars or Bulgars, a Finnish tribe, which conquered, intermarried, and coalesced with the Slav inhabitants, and eventually gave their name to them. The Bulgarian tongue is in many respects the nearest to the Church Slavonic, and it was the ancient Bulgarian which Sts. Cyril and Methodius are said to have learned in order to evangelize the pagan Slavs. The modern Bulgarian language, written with Russian characters and a few additions, differs from the other Slavic languages in that it, like English, has lost nearly every inflection, and, like Rumanian, has the peculiarity of attaching the article to the end of the word, while the other Slavic tongues have no article at all. The Bulgarians who have gained their freedom from Turkish supremacy in the present Kingdom of Bulgaria are fairly contented; but those in Macedonia chafe bitterly against Turkish rule and form a large portion of those who emigrate to America. The Bulgarians are nearly all of the Greek Orthodox Church; there are some twenty thousand Byzantine Catholics, mostly in Macedonia, and about 50,000 Latin-Rite Catholics. The Greek Patriach of Constantinople has always claimed jurisdiction over the Bulgarian Orthodox Church, and he enforced his jurisdiction until 1872, when the Bulgarian exarch was appointed to exercise supreme jurisdiction. Since that time the Bulgarians have been in a state of schism to the patriarch. They are ruled in Bulgaria by a Holy Synod of their own, whilst the Bulgarian exarch, resident in Constantinople, is the head of the entire Bulgarian Church. He is recognized by the Russian Church, but is considered excommunicate by the Greek Patriarch, who however retained his authority over the Greek-speaking churches of Macedonia and Bulgaria.
Bulgarians came to the United States as early as 1890; but there were then only a few of them as students, mostly from Macedonia, brought hither by mission bodies to study for the Protestant ministry. The real immigration began in 1905, when it seems that the Bulgarians discovered America as a land of opportunity, stimulated probably by the Turkish and Greek persecutions then raging in Macdeonia against them. The railroads and steel works in the West needed men, and several enterprising steamship agents brought over Macedonians and Bulgarians in large numbers. Before 1906 there were scarcely 500 to 600 Bulgarians in the country, and these chiefly in St. Louis, Missouri. Since then they have been coming at the rate of from 8000 to 10,000 a year, until now (1911) there are from 80,000 to 90,000 Bulgarians scattered throughout the United States and Canada. The majority of them are employed in factories, railroads, mines, and sugar works. Granite City, Madison, and Chicago, Illinois; St. Louis, Missouri; Indianapolis, Indiana; Steelton, Pennsylvania; Portland, Oregon, and New York City all have a considerable Bulgarian population. They also take to farming and are scattered throughout the northwest. They now (1911) have three Greek Orthodox churches in the United States at Granite City and Madison, Illinois, and at Steelton, Pennsyvania, as well as several mission stations. Their clergy consist of one monk and two secular priests; and they also have a church in Toronto, Canada. There are not Bulgarian Catholics, either of the Greek or Roman Rite sufficient to form a church here. The Bulgarians, unlike the other Slavs, have no church or benefit societies or brotherhood in America. They publish five Bulgarian papers, of which the "Naroden Glas" of Granite City in the most important.

Южнославянската имиграция в Америка-En.

South Slavic immigration in America
George Prpic

CHAPTER 19
World War I and After

I. After the War Was Lost
II. The Religious Life
III. Bulgarians and Americanization
IV. The Macedonian Struggle

The Bulgarians had not yet recovered from the defeat in the Balkan Wars when they had to face the dilemma of World War that broke out in late 1914. In October 1915 Bulgaria joined the Central Powers: Germany, Austria-Hungary, and Turkey. The main reason for the decision of King Ferdinands government was Macedonia. Ferdinand, a native of Germany, was convinced that after a victorious war he would be able to gain Macedonia that had been taken away from him by Serbs and Greeks.

When by the end of 1915, the Bulgarian armies occupied Serbia, the Bulgarians in America were happy. However, the response of a majority of those who joined the Bulgarian army was less than enthusiastic because of bad experiences only two years earlier. Many Bulgarian Socialists, who were especially strong in the Midwest, followed the general anti-war line taken by their American comrades.

The Bulgarians in America, especially those who had not become citizens, did not fare well. It was probably because "their continued opposition to Serbian and Greek rule in Macedonia was looked upon by U.S. authorities with distrust." Moreover, the Greek and Serbian colonies also conducted their campaign against them. In spite of these obstacles the Macedonian revolutionary group continued its activities, and in 1918, a large Macedonian conference was held in Chicago, and passed a resolution in favor of liberty of Macedonia. [1]

One of the enemies of Bulgarian aspirations was the Serbian scientist and scholar, Professor Michael Pupin, who also served as an honorary Serbian consul in New York. In his speeches and articles he constantly advocated a Great Serbia in which Macedonia was to be merely Southern Serbia. All the Bulgarians


225

who were not American citizens were regarded by American authorities and many influental people as German allies and enemies, especially after April of 1917. It was difficult to be a Bulgarian in America during World War I.

One of the outspoken Bulgarians at the time was Todor Cvetkov, a Bulgarian Socialist who arrived in Chicago at the end of 1908. Cvetkov had left Bulgaria for political reasons and lived for a while in the Croatian capital Zagreb which traditionally attracted many young Bulgarians. Vvetkov was a former theology student and in Zagreb he learned fluent Croatian, having experienced his conversion to Socialism. In Chicago he became the editor of the Croatian Socialist weekly Radnička Straža (Worker's Sentinel) that started to appear in December 1907. Later on Cvetkov finished his studies in the Law School at Valparaiso University, Indiana, where many South Slavs received their degrees.

Cvetkov became attorney-at-law and then worked among the the Croatians and Bulgarians and wherever his help was needed. A dedicated Socialist, he was for years a friend and adviser to many people in need. Turing the war Cvetkov was in the forefront of those that denounced the war. He also attacked the activities of the South Slav movement and even engaged in public debates with some of its leaders. As an editor of Radnička Straža Cvetkov aroused the ire of U.S. authorities. In the fall of 1917 they prohibited the publication of his paper because of its anti-war stand. Later on the paper continued for a while under several different titles always adhering to its radical Socialist ideas. [2]

The Socialists were strong among the Bulgarians and very active in publishing newspapers and periodicals. Until 1930 there were in the United States close to Thirty such publications. Because the Bulgarian language uses the Cyrillic alphabet all were printed this way. As a majority of Bulgarians were uneducated and illiterate, many learned to write and read in America. One of the primary goals of the Socialist Bulgarian press was to educate its readers, to inform them about events in the homeland and in America, to report the activities of Bulgarian and other Socialist workers, and to help them adapt to their life in America.


226

In New York City the Robotnik (The Worker) was started in 1906. In September of 1907 the first Bulgarian daily Naroden Glas — The National Herald came into exisence in Granite City, Illinois, at the time the main and largest Bulgarian colony in America. [3]


I. After the War Was Lost

For his principles of self-determination which he had publicly announced, President Wilson was hailed by several of the Slavic peoples in Europe. However after the end of the war in which hundreds of thousands of Balkan soldiers had perished, self-determination was denied to several Slavic nations. One of them was Bulgaria. In the autumn of 1018 the Allies defeated the Bulgarian armies. The victors then imposed on Bulgaria the peace treaty of Neuilly on November 27, 1919. Bulgaria lost Macedonia in the west and the access to the Aegean Sea which she had gained in 1913. King Ferdinand abdicated in favor of his son Boris. Alexander Stambuliski, an agrarian politician, formed the new government. The country suffered a great deal from the consequences of the war and the punitive peace treaty which also limited its army to a minimum. [4] But most of all, the Bulgarians suffered emotionally from the loss of Macedonia. It was again placed under the harsh rule of Belgrade and Athens. Between 1918 and 1941, the Serbs and Greeks treated Bulgarian-speaking Macedonians as enemies and mercilessly suppressed any signs of Bulgarian nationalism, forced the people to change their family names, abolished their schooh, subjugated their Orthodox Church, arrested men by the thousands, declared an open season on all patriots, liquidated large numbers, and an the whole treated the Macedonians worse than the Turks had done. As the Macedonians had many friends among the former Western Protectant missionaries (most of whom were expelled by the new conquerors) and among the scholars, a great deal of publicity in the West followed.

Thus the Bulgarian defeat and loss of Macedonia caused bitter feelings among the Bulgarians and Macedonians in America. During and after the war a few thousand Bulgarians returned to the homeland. Some again made the trip back to America


227

alone or with their families. Many wives and children, after 1919, joined the immigrants in America. There were now many more women among them than before 1914. And a new American-born generation was now making its appearance. Also, there was an increasing number of educated people and professionals.


II. The Religious Life

Over ninety percent of all Bulgarians and Macedonians belong to the Bulgarian Orthodox Church which is administered by the Patriarch in Sofia. In America the first Bulgarian Proteatant group was organized in Chicago around 1905. Its leader was P. D. Vassilef. An evangelical mission was started in the Methodist church on Monroe Street. Gradually there were established Methodist, Congregational, Presbyterian, and Baptist missions among the Bulgarians in Granite City and Madison, Illinois, and in Battle Creek, Michigan. Most of the books the ministers used were in the Bulgarian language. [5]

The only Bulgarian parochial school in the United States at that time was in Steelton, Pennsylvania, There were, however, evening schools for the children and grown-ups in Granite City and Madison, Illinois; Indianapolis, Indiana; Detroit and Battle-Creek, Michigan; Toledo and Lorain, Ohio; Homestead and Johnstown, Pennsylvania; and Lackawanna, New York.

The first Bulgarian Orthodox church to America, that at Sts. Cyril and Methodius, was established in 1909 in Granite City, Illinois. Other churches were founded in Steelton, Pennsylvania (1910); St. Stephen, Indianapolis (1915); St. Clement Ohridsky, Detroit (1929); St. Trinity, Madison, Illinois (1929); and one in Lorain, Ohio, in 1934. The number of regtstered parishioners was approximately eight thousand at the end of the 1920s.

As an administrative body, the Bulgarian Church began its official activities in 1920 as the Bulgarian Orthodox Mission under the jurisdiction of the Holy Synod of the Bulgarian Exarchate in Sofia. (In 1953 it was elevated to the Patriarchate.) The first head of the mission was Reverend Dr. K. Tsenoff. The center for the mission for the entire United States and Canada was in Indianapolis, Indiana. In 1937 it was named the Bul-


228

garian Eastern Orthodox Church, Diocese of the United States and Canada. [6]

In 1947 a canonical conference in Buffalo, New York, under the Chairmanship of Metropolitan Leonty, Primate of the Russian Orthodox Metropolia, elected Bishop Audrey Velitcki as the administrator of the diocese. The conference severed ties with the Holy Synod in Bulgaria "due to the takeover by the communists." However, in 1963 "for unjustified reasons, Bishop Andrey subordinated himself to the administrative orders of Sofia... without the knowledge and against the will of the entire clergy and elected representatives the parishes." As a result the diocese experienced many difficulties.

In 1963 another canonical conference convened in Detroit and decided not to accent the administrative orders from Sofia even though continuing "a spiritual relationship with the Mother Church." The Holy Synod then reorganized its structure in the United States "to settle the problems of church life ss determined by the conditions of this country." The Holy Synod of Sofia recently instructed Bishop Andrey to limit his activities to the city of New York. In the rest of the United States and Canada the head of the Bulgarian Church is still Bishop Kyril, who does not recognize the patriarch in Sofia.

There are twenty-five parishes in America and Canada served by full-time clergy. As Bishop Kyril says: "We are blessed with beautiful churches, educational buildings, social halls, choirs, and a very normal religious life." The headquarters of Bishop Kyril are in Toledo, Ohio. He was consecrated as bishop in the Russian Orthodox Monastery, Holy Trinity, Jordanville, New York, in August 1984. He refused to recognize the recently created Macedonian Church with the see at Ohrid, Macedonian Republic of Yugoslavia. In his statement in the Macedonian Tribune Bishop Kyril also said:

We, the Bulgarians, regardless of place of birth, are true Orthodox believers. We love and hold dear our traditions and national customs. But at the same tune, we are very devoted and thankful to the citizens of this great country of America — to worship, preach and teach without being disturbed by any outside sources. [7]


229

While a great majority of the members of the diocese before the 1950s were the immigrants from Macedonia and their descendants, hundreds of newcomers from Bulgaria, mostly refugees from the Communist rule, became new members during the last twenty years. They were also joined by the Immigrants from the Yugoslav Macedonian Republic whose center is in Skoplje.

The split within the Bulgarian Church in America and Canada is still wide open, causing a lot of bitter feelings on both sides. The controversy goes on in the same fashion as in the American Serbian Orthodox Church. It remains to be seen how and when — if ever — it will be resolved. [8]


III. Bulgarians and Americanization

Even though a Balkan immigrant may not be a regular churchgoer, the church always played a great role in his life. Basically, most old-timers — the peasant immigrants from Bulgaria — were conservative. In America many changed their views. In fact, some Bulgarians came as Socialists from the old country or from a stopover in Europe. Bulgarians like all other Slavic peasants possessed a lot of natural intelligence and inherited from the long time of struggle against the Turks an inborn sense of distrust, suspicion, and shrewdness.

It is interesting that the Dictionary of Races and Peoples of the Reports of the Immigration Commission (1910-1911) described the Bulgarians "less warriors in spirit" than some of their neighbors, und "more settled as agriculturists" due to their, traditional skill in horticulture. [9] While the assertion about Bulgarians as being less warlike may not be true, their ability as farmers and gardeners has been well known for a long time.

Surprisingly, many educated Bulgarians embraced Americanization eagerly and deliberately severed all ties with their mother country. This was, for instance, the case of the Bulgarian Stoyan Christowe, a fairly successful American writer. Born in 1896 in Konomlady, Macedonia, he came to the United States as a young lad and was educated at Valparaiso University, Valparaiso, Indiana. He described, in his autobiography, how eagerly he embraced Americanization. To him this was not


230

"the shock of alienation." Christowe claims that, while visiting in Bulgaria in the spring of 1838, during the audience with King Boris in Sofia it was easier tor him to talk with the king in English than in his native Bulgarian. He felt that "America, my America, stretched her arms across the distance so that I might hold on to her hand." So poignant was his nostalgia for America that he could hug a Ford car just because it was made there. He was afraid that after a few months he might become "re-Balkanized" and was happy when his friends told him: "You belong to America. America belongs to you. You don't know how fortunate you are." [10]

John Gunther, the American writer, who visited Bulgaria during the l930s calls the Bulgarians "poor, clean, intensely honest ... the best people in the Balkans." These are high compliments by a writer who traveled all over Europe at the time and met many other peoples. Gunther was impressed with the beauty of the Bulgarian country and the modesty of its king. Appropriately he called Bulgaria "the unfortunate little country ... mercilessly chopped asunder ... by the peace treaties." [11]

Reuben Markham, who spent years In Sofia as a correspondent of The Christian Science Monitor, also highly praised the Bulgarians and was their true friend. In 1931 he published a book Meet Bulgaria which reflected his intimate knowledge of the subject. The work was considered the best general discussion of Bulgaria in the English language.

The people that Gunther called "the best ... in the Balkans" have had, like the rest of the Slavs, their share of problems in experiencing adjustment, alienation, and assimilation in America. Christowe (who partly anglicized his Bulgarian family name) after all his eager attempts to become a true American reflected in one of his writings upon some problems that Bulgarians experienced in the process of becoming Americans. "While I am not a whole American, neither am I what I was when I first landed here; that is, a Bulgarian," he wrote. His inherited native traits barred him "forever from complete assimilation." As a visitor in Bulgaria he "felt like a foreigner and was so regarded." While in Bulgaria he was not wholly a Bulgarian. in the United States he was not wholly an American. Thus he had to go "through life with a dual nationality." In America


231

he longed for the sleepy villages and the intimate life of the Balkans. When he was in the Balkans he dreamed of America day and night. "Yes I cannot leave America," he writes, "though I am but half American." [12]

Christowe modified his views later on. At least to a certain degree this is how many educated Bulgarians felt about the problem. Millions of immigrants reacted differently in each individual case. Many even second and third generation ethnics have in a way dual personalities. They are torn apart by two loves: one for America, one for the country of their ancestors. Many Bulgarian immigrants, their children, and grandchildren have remained "half Americans." Indeed it can be said that millions of other ethnics feel the same way.


IV. The Macedonian Struggle

The activities of the church, press, and political organizations contributed to the making of many Bulgarians "half Americans." Most of the Bulgarian political activities in this country were, caused and prolonged by the Macedonian problem. The situation in Serbian and Greek controlled parts of divided Macedonia remained precarious. During the 1920s and 1930s the American and Western press kept reporting about the fighting in mountains and valleys in the heart of the Balkans: between the troops, and gendarmes on one side and the guerillas of the Internal Macedonian Revolutionary Organization on the other side. IMRO's leader was Ivan Mihajlov, popularly known as Vanča. The armed struggle in Yugoslavia went on for years. Mihajlov directed his struggle against Belgrade from his hideouts Sofia and the Bulgarian part of Macedonia.

The American Macedonians reacted vehemently against despotic rule, against the terror, killing, tortures, and burning in their native land. Their postwar organization in America was the Union of Macedonian Political Organizations. In Octobers 1922 it convened in a congress in Fort Wayne, Indiana. Delegates represented the organizations from some fifteen cities. The result of this gathering was the creation of the Macedonian Patriotic Organization, a union of all Macedonian patriotic organizations "under one standard and with one ideal: the liberation and


232

unification of Macedonia." The president of the Central Committee was Anastas Stephanoff of Port Wayne; its secretary was Atanas Lebamoff. The center of the MPO moved to Indianapolis, Indiana.

The MPO claims to be the political spokesman of the American and Canadian Macedonians and has generally supported the goals and activities of the homeland IMRO. In its official creed the Macedonians are regarded as an integral part of the Bulgarian nation and the Macedonian language as a Bulgarian dialect. Since its founding the MPO has undertaken numerous activities and printed papers, memoranda, pamphlets, books, and almanacs in English and Bulgarian on the Macedonian struggle. It has tried to attract the interest of congressmen and senators In Washington and has appealed to several U.S. Presidents to intervene diplomatically in favor of Macedonians outside Bulgaria. It has also held yearly congresses at which many American and foreign scholars have spoken in sympathy with and in support of the Macedonian cause.

On February 10, 1927, the first issue of Makedonska Tribuna — The Macedonian Tribune, a weekly organ of the MPO, appeared in Indianapolis. It has been published ever since. It also serves as the voice of the Macedono-Bulgarian Orthodox Church in the United States and Canada. For fifty years it has been an interesting chronicle of the lives of Macedonians and other Bulgarians on this continent and in the homeland. It is printed in both Macedonian (with Cyrillic letters) and English. [13]

Out of the movement that was founded by patriotic Macedonians during the 1920s has developed a well-concerted effort by a large number of Macedonians in America and foreign lands. Trieir goals are described by the leader of the IMRO, Ivan Minailoff, in his book in English, Macedonia: A Switzerland of the Balkans.

When he was a young revolutionary leader in the mountains of the Balkans, and his name was mentioned in whispers in Yugoslav Macedonia, he received Stoyan Christowe in his mountainous hideout in Bulgaria. Christowe as correspondent of the Chicago Daily News was the first foreign correspondent to be granted such an opportunity by Mihailoff. John Gunther who then worked for the same paper was refused an interview


233

by "Vanča." The Daily News and scores of other American papers featured Christowe's articles on Mihailoff and the Macedonian revolutionary struggle in the Balkans. Later on Christowe wrote his book Heroes and Assassins on the same subject. However, the book was a great disappointment to the Macedonians. His hosts in the mountains expected him "to be a Macedonian first, a writer and an American afterward." [14]

История на Лейбгвардейския конен полк, където е служил Стойо Иванов Крушкин

История на Лейбгвардейския конен полк, където е служил Стойо Иванов Крушкин
ЛЕЙБГВАРДЕЙСКИЯТ КОНЕН ПОЛК
В БАЛКАНСКАТА ВОЙНА 1912–1913 г.
Анатолий ПРОКОПИЕВ, подп. д-р
Участието на България в Балканската война през 1912–1913 г. е една от най-славните страници в българската военна летопис. Във войната се отличава с героизма си Лейбгвардейският конен полк. Завидната му бойна дейност се дължи на високия дух и традиционното рицарско възпитание, на здравата дисциплина, на чувството за чест, доблест и саможертва. В тези добродетели гвардейците са възпитавани още от формирането на частта.
В навечерието на войната българската кавалерия се състои от три конни бригади (две с по три конни полка и една с четири) и Гвардейския конен полк – общо 11 конни полка1 .
С назряване на опасността от война с Турция началникът на щаба на армията разпорежда още на 15 септември 1912 г. (стар стил) конните полкове да започнат съсредоточаване към турската граница за прикриване на мобилизацията и съсредоточаване на армията.
Възможностите на конницата като най-бързоподвижна и окомплектована част я правят най-пригодна за усилване и прикриване на границата и отделните оперативни направления. По този начин тя изпълнява задачата на първи ешелон на прикритието.
Според мобилизационния план на Лейбгвардейския конен полк самата му мобилизация следва да се извърши в София, а полкът в мирновременния си състав трябва веднага след обявяването на мобилизацията да замине за границата. В София се оставят 78 души за формиране на допълващ ескадрон, който да извърши мобилизацията на полка и да го попълни до военновременния му състав. Предназначението на допълващия ескадрон е да посрещне и организира запасните чинове от полка, да ги облече, въоръжи и снабди с коне. След извършване на организационно-строевото сглобяване запасните се изпращат за попълване на заминалите на фронта ескадрони. За командир на допълващия ескадрон е назначен домакинът на полка майор Паун Бананов2 .
В изпълнение на този план се предвижда 2-ри и 3-и ескадрон от полка да заминат за границата като Лейбгвардейски конен полк, а Лейб¬ескадронът да се приведе към Главната квартира за изпълнение на ординарска и охранителна служба.
С шифрограма № 1833 от 17 септември 1912 г. на полка се заповядва да започне мобилизация и да потегли от София за Търновосеймен (дн. Симеоновград). Телеграмата е получена в 16.25 ч. на същата дата от Кавалерийската инспекция3 .
Ескадроните тръгват около 3 часа след получаването на телеграмата за обявяването на мобилизацията. На жп гарата те са изпратени от бившия командир на Гвардейския полк генерал Марков, който ги поздравява от името на царя. Полкът е в състав от 13 офицери, 237 подофицери и войници, 235 коня и 19 коли. За по-голяма експедитивност при извозването той се разделя на два ешелона. В първи ешелон заминава 2-ри ескадрон, воден от ротмистър Александър Марков. С втория ешелон отпътува 3-и гвардейски ескадрон, командван от ротмистър Стефан Косев. С ешелона заминават и щабът на полка начело с командира полковник Иван Колев, адютантът Христо Ботйов, завеждащият прехраната ротмистър и полковият лекар – санитарен поручик д-р Михаил Васев4 . Лейбескадронът на полка остава в София за лична охрана на царя и подготовката на допълващия ескадрон. На 30 септември 1912 г. е прехвърлен в Стара Загора за охрана на Главната квартира и носене на караулната служба при царския влак5 .
На 18 септември Лейбгвардейският конен полк пристига в Харманли. Там вече са съсредоточени 3-и и 6-и конен полк, които наблюдават и прикриват Маричиното направление. На същия ден от трите полка се формира Сборна конна бригада с командир полковник Танев, а бригадата влиза в състава на 2-ра армия6 .
Полкът получава задача да се установи в Ярджелий (дн. Малко Брягово) и да наблюдава долината на р. Марица по посока на турската граница. Наблюдението се извършва с изпращане на офицерски разезди, наблюдателни постове и охранителни застави7 .
На 24 септември Сборната конна бригада се премества в Хебибчево (дн. Любимец), където служи до 1 октомври. Предвид предстоящите бойни действия и обстоятелството, че Лейбгвардейският конен полк е най-добре запознат с района, командването на 2-ра армия разпорежда службата по долината на р. Марица да се носи само от него. Трети и шести конен полк се преместват в Корашлии и осигуряват връзката с Хасковския отряд8 .
Майор В. Даскалов начело на Лейбгвардейския конен полк (окт. 1912, Кара Консул)
На 3 октомври 1912 г. в Хебибчево пристига последният ешелон от запасни за окончателно попълване на полка в състав от 113 души и 133 коня. Заедно с ешелона пристига майор Владимир Даскалов, който поема командването на полка9 . Полковник Колев е назначен за началник на щаба на Ямболския укрепен пункт. На този ден по нареждане от щаба на 8-а Тунджанска пехотна дивизия към нейната 2-ра бригада се предава един полуескадрон от гвардейския полк. В изпълнение на заповедта поручик Карастоянов с 47 гвардейци заминава за с. Бунакли. Останалата част от полка остава в разпореждане на командира на 8-а пехотна дивизия.
Лейбгвардейският конен полк, влизащ в състава на 2-ра армия, с телеграма № 328 получава първата си бойна задача в 20,25 часа на 4 октомври 1912 г. В телеграмата се съобщава, че войната с Турция е обявена и полкът трябва да се подготви за поход. В полунощ задачата му се доуточнява – да прикрива настъплението на 1-ва бригада от 8-а Тунджанска пехотна дивизия по долината на р. Марица и заслоняването на Одринската крепост от север10 .
При преминаване на границата през нощта на 5 октомври 1912 г. разездите от 2-ри ескадрон на полка, водени от ротмистрите Л. Босилков и Хр. Цанев и поручиците Филипов и Сарълиев, със смелите си атаки превземат турските гранични постове при Мезек и Карабаа и влизат в Мустафапаша (дн. Свиленград)11 . Те навлизат в града към 16.30 ч., преди да е напълно напуснат от противника, като успяват да овладеят важния мост на р. Марица. Той е леко повреден, а под моста са открити три сандъка с динамит, които турците не успяват да възпламенят поради неочакваната поява на гвардейските конни разезди. По този начин се осигурява преминаването през реката на основните сили на армията12 .
По същество Мустафапаша е първият град, превзет от българската войска, което е и първата реална победа в бойната история на Лейбгвардейския полк. След войната в чест на тази победа на страничната каменна подпора на моста в Мустафапаша е поставена паметна плоча с надпис „Лейбгвардейски на Негово Величество конен полк 5. Х. 1912 г.“ По-късно след завръщането си турците я изваждат и унищожават13 .
От 6 до 23 октомври полкът извършва разузнаване на противника, бродовете и състоянието на пътищата в долините на реките Арда и Марица. Това е важен етап от задачата на 8-а Тунджанска пехотна дивизия за заслоняването на Одринската крепост. Още през първия ден конните разезди донасят ценни сведения за състава и положението на противника, което е от особена важност за изясняване на обстановката в началото на бойните действия. На следващия ден гвардейците по своя инициатива съдействат на пехотата за отхвърляне на противника от разузнатите позиции и доказват възможността за водене на съвместни действия между двата рода войска. С действията си през следващите дни полкът доказва и значението на конницата за воденето на разузнавателна бойна дейност. При тежки атмосферни условия и в непрекъснат досег с противника гвардейците своевременно донасят за всяко изменение на обстановката, определят подходящите бродове на реките и ги охраняват14 .
На 23 октомври със заповед № 20 на командващия 2-ра армия полкът влиза в състава на Източния сектор на войските, обкръжаващи Одринската крепост. Той трябва да заеме левия им фланг и да разузнава в зоната между пътя Одрин – Баба Ески и долината на р. Марица15 .
На 25 октомври вечерта полкът пристига в с. Оглупаша и на следващия ден пристъпва към изпълнението на задачата си. В същото време на левия фланг на Източния сектор българските войски успяват да прекъснат връзката по шосето Одрин–Цариград и овладяват височините по левия бряг на р. Сазлъдере до отм. 58, 9. Височините южно от шосето и равнината между р. Сазлъдере и р. Марица се заемат все още от турците.
Гвардейците в походна колона по време на Балканската война
На Гвардейския полк се възлага задачата да разчисти тази зона от турските части, да я разузнае и да започне наблюдение на Одринската крепост от южно направление. Силите на полка се оказват недостатъчни за покриване на такова обширно пространство и майор Даскалов решава да действа със самостоятелни разезди в западна посока към долината на р. Марица, а с основните сили на полка да осигурява левия фланг на българските войски.
Към 9.00 ч. на същия ден се получава заповед № 18 на началника на Източния сектор, с която се разпорежда полкът да се разположи на левия фланг на войските, като се формира конен отряд в състав: Лейбгвардейският конен полк (13 офицери, двама лекари, два ескадрона с общо 363 офицери и подофицери и 375 коня), Тимошкият сръбски конен полк (16 офицери, двама лекари и три ескадрона с 307 конници и четири картечници) и 2-ра дружина от 54-и пехотен полк (13 офицери и 1709 войници, обединени в четири роти)16 . По-късно в състава на конния отряд влиза и новопристигналият Дунавски сръбски конен полк. За началник се назначава командирът на Лейбгвардейския конен полк мойор Даскалов. За изпълняващ длъжността командир на полка е назначен командирът на 2-ри ескадрон ротмистър Марков, а неговото място се заема от ротмистър Илиев17 .
На конния отряд се поставя задача: да охранява местността на юг от Одрин между левия фланг на българските войски и р. Марица; да възпрепятства съобщенията и събирането на продоволствени припаси и средства от противника; да събира сведения за противника и за местността, като проучи бродовете на р. Марица и Кулели Бургас и да влезе във връзка със Сборната конна бригада на десния бряг на р. Марица18 . По този начин се затваря окончателно обсадата на Одринската крепост.
В изпълнение на възложените на отряда задачи Лейбгвардейският полк изпълнява най-разнообразни поръчения по охранителната и разузнавателната служба. Често към линията на охранението на противника се изпращат разезди под командването на офицери с цел залавяне на пленници и определяне на мястото на инженерните заграждения пред фортовете на крепостта. Тези набези, въпреки че се извършват при много трудни условия, под силния пушечен огън на противника, постигат своята цел.
Например на 28 октомври Лейбгвардейският и Тимошкият конен полк се придвижват по пътя от Каракасъм към долината на р. Марица. Там се натъкват на един турски табор (дружина) от около 1000 души, който се движи от юг по левия бряг на р. Марица по посока на Одрин. Командирът на отряда изпраща един взвод от трети ескадрон (18 гвардейци) начело с подпоручик Ботйов към височините, западно от чифл. Таякадима, да охраняват десния фланг на отряда. Останалите три ескадрона (от които един сръбски) и командата от четири картечници се разполагат на височините, източно от Каракасъм. Втори ескадрон е оставен в резерв с готовност за действие в конен строй19 . Ескадроните се спешават и прикривани от огъня на картечниците, настъпват към противника. В завързалата се престрелка турският табор е разбит и преследван от гвардейците до входовете на крепостта. Целият обоз на турците, състоящ се от провизии, облекла, палатки и боеприпаси, е пленен от 3-и ескадрон на полка20 . От сражението командването на сектора разбира, че противникът е с нисък боен дух, а смелите и енергични действия на конницата предизвикват паника в неговите редици.
Този начин на охранение на левия фланг на войските от Източния сектор и наблюдение на долината на р. Марица продължава през целия октомври. В края на месеца полкът се настанява на квартири в Каракасъм, като заема източната половина на селото, по левия бряг на р. Сазлъдере. За осигуряване на непрекъснато наблюдение на заповядания участък от състава на полка започват да се излъчват и нощни разезди.
На 7 ноември командването на полка поема новоназначеният му командир Генко Мархолев. Под неговото ръководство полкът продължава да изпълнява задачата си. Службата се носи при тежки атмосферни условия поради постоянните проливни дъждове и мъгли. Наред с ежедневното дежурство и наблюдение се налага да се вземат мерки за недопускане на заразяване от холера и тифус. От състава на полка се изпращат непрекъснати карантинни постове в околните села. Водата за пиене се преварява, а хлябът се припича. На гвардейците се раздават топъл чай и топла храна, а землянките и квартирите се отопляват. В резултат от предприетите мерки при пребиваването си около Одрин полкът не дава нито една жертва на болестите21 .
В това положение, намирайки се на 18 км югоизточно от Одрин, Лейбгвардейският конен полк дочаква на 21 ноември вестта за примирието. До възобновяването на бойните действия на 22 януари 1913 г. гвардейците остават на квартири в Каракасъм22 .
На 11 март 1913 г. Гвардейският полк извършва обичайната охрана в долината р. Марица. Там именно се получава очакваната с голямо нетърпение заповед за атака на Одринската крепост.
Решението на командващия 2-ра армия генерал Никола Иванов е Одринската крепост да се атакува с открита сила с нощна атака за две денонощия. За целта Източният сектор се разделя на два отдела – Северен и Южен.
Около 22.00 часа полкът получава заповед от началника на Южния отдел № 87, в която се съобщава, че предните позиции на противника са на фронта Мезартепе, Демиркапу и р. Марица. Те се заемат с около осем табора, а близките им резерви са около линията на фортовете. Замисълът е войските от всички сектори да атакуват противника едновременно, като войските от Южния сектор да настъпят в 4.00 ч. на 12 март в две колони: дясната (57-и пехотен полк) под командването на полковник Клисуров да атакува северно и южно от Мезартепе и да преследва противника до долината на Халваджидере; лявата (58-и пехотен полк) с командир подполковник Панайотов във взаимодействие с конния отряд да настъпи северно от Демиркапу до шосето23
.
Полковник Мархолев
Конният отряд под общото командване на полковник Мархолев получава задача да атакува участъка южно от шосето Одрин–Цариград, като поддържа най-тясно взаимодействие със съседните си части – отдясно с 58-и пехотен полк за обхват на противника в Демиркапу и отляво с 8-а пехотна дивизия, по десния бряг на р. Марица24 .
За изпълнение на възложената задача конният отряд се съсредоточава в 2.00 ч. на 12 март източно от редут № 8 на височината Карабаир. За свръзка с 58-и пехотен полк се изпраща един разезд с командир ротмистър Филипов, а в щаба на 8-а пехотна дивизия е един разезд от Тимошкия конен полк. За разузнаване по долината на р. Марица потеглят четири офицерски разезда в посока към Одрин, а един ескадрон в пеши строй с две картечници – западно от чифлика Пашатча. Използвайки мъглата, нощта и удобните гънки на местността, преодолявайки осветяването от противников прожектор, конният отряд маневрира в определеният участък, готов да съдейства на левофланговата колона от 58-и пехотен полк.
На разсъмване пехотна турска рота, която заема позицията южно от ханчето „Хадимаа“, настъпва към спешения ескадрон. В помощ на спешената част командирът на отряда веднага изпраща друг ескадрон. Гъста мъгла покрива бойното поле и под нейното прикритие целият конен отряд се спуска в долината по посока на ханчето. Към 10.00 ч. на 12 март мъглата се вдига и отрядът се оттегля към Карабаир. Частите от лявата колона в това време са на източните склонове на Хавалджидере. Още в 7.00 ч. Мезартепе и Демиркапу са окончателно заети. Българското знаме се развява и над фортовете Айджийолу и Айвазбаба. Пред войските на Южния сектор остава все още непревзет Кавказтабия25 .
В 19.30 ч. на 12 март конният отряд отново се спуска в долината към чифлика Пашатча, като оставя един спешен ескадрон при ханчето „Хадимаа“ със задача да съдейства на 58-и пехотен полк в случай на нужда. Изпращат се и два офицерски разезда за усилване на разузнаването в посока на Одрин, южно от шосето.
В 00.10 ч. на 13 март 1913 г. се получава заповед от командващия на Източния сектор, съгласно която на войските от южния отдел се заповядва да атакуват фронтовата линия на Кавказтабия – Топйолу, като лявата колона да настъпи срещу Кавказтабия. На конния отряд се поставя задачата да съдейства с огън на 58-и полк и да охранява левия бряг на р. Марица, като по този начин прикрива фланга на лявата колона. Атаката трябва да започне в 3.30 ч. на 13 март26 .
Командирът на 58-и пехотен полк съставя план, според който две дружини трябва да атакуват форта от изток, а една дружина следва да премине през телените мрежи на шосето и да обходи Кавказтабия от южната страна.
За да се изпълни този план, е необходимо конният отряд да събере допълнителни сведения за разположението на противника. За целта един офицерски разезд се изпраща със задача да разузнае препятствията, обграждащи форта, частите, заемащи окопите около шосето, и наличието на артилерия при входа на града. За осъществяване на взаимодействието с 58-и пехотен полк друг ескадрон се спешава с назначение да се движи вляво от шосето на фланга на третата му дружина.
След получаването на нужните сведения започва атаката на форта. Разузнавателният разезд на поручик Илиев донася, че спешеният ескадрон е попаднал под силен противников обстрел. В негова помощ е изпратен още един ескадрон. Към 7.00 ч. натискът за овладяването на Кавказтабия се усилва. Неприятелският артилерийски огън от тази посока става все по-рядък. Гъсти противникови колони се показват от склоновете на форта и започват да отстъпват на запад.
На конния отряд се разпорежда да премине към преследване на войските от гарнизона на Кавказтабия. В изпълнение на заповедта ескадроните настъпват с галоп по шосето за Одрин. Но сред командирите на сръбските части настъпва разколебаване. Те заявяват, че ще настъпят напред само ако Лейбгвардейският конен полк бъде назначен в авангард27 . Полковник Мархолев разпорежда на първия взвод от 2-ри ескадрон под командата на ротмистър Босилков да застане в челото на колоната. Към него се присъединяват разездите на ротмистър Филипов и подпоручиците Ботев и Блъсков. Четиримата офицери застават в челната редица на гвардейците и с вихрен галоп се понасят напред. В такъв ред взводът, следван на около 300–400 крачки от главните сили на отряда, в походна колона по четирима с извадени саби и викове „ура“ навлиза в града.
В Одрин царят безредие и уплаха. Във всички посоки бягат офицери, войници, коне и коли. Появяването на българската конница в тила на противника, докато артилерията още обстрелва града, е толкова неочаквано, че бегълците дори не посмяват да стрелят по препускащия авангард. Нещо повече – отстъпващите турци, захвърляйки оръжието си, скачат от конете и се укриват в околните къщи. Освободените коне се присъединяват към галопиращия взвод и правят гледката още по-величествена. В центъра посрещат конницата българи, които ликуват от радост28 .
Генерал Георги Вазов и плененият Шукри паша (Одрин, 1913)
Отрядът преминава през целия град, като до моста на р. Марица обезоръжава застигнатите турски войници. Там се оставя един взвод за охрана. За възстановяване на реда в града се изпращат конни разезди. В конака полковник Мархолев приема сабята на плацкоменданта на Одрин Исмаил паша. Двамата, придружени от един взвод от 2-ри ескадрон, се отправят към Каиктабия, след това – в укреплението Хадарлък. Там заварват коменданта на крепостта Шукри паша с неговия щаб. Полковник Мархолев му съобщава, че фортовете са в български ръце и от този момент пашата е пленник. Шукри паша му отговаря с думите: „Изпратих още тази сутрин парламентьори с условията за сдаването на крепостта, но досега никой от тях не се е завърнал, а вашата кавалерия е вече в града“29 . След това комендантът написва писмо на турски език, което подава на полковник Мархолев да го завери с подписа си, като го помолва да му позволи да остане с обещанието да не напуска стаята си.
Отрядът триумфално преминава през града. Радостта на гвардейците, както и на цялото християнско население на Одрин, и особено на българите, е неописуема.
Така завършва славното участие на Лейбгвардейския конен полк в битката при Одрин. Действията на полка са високо оценени от командването на 2-ра армия и Източния сектор. Командващият 2-а армия генерал Никола Иванов споделя следното: „С голямо удоволствие си спомням за заслугите на Лейбгвардейския конен полк, въобще под Одрин и специално в деня на превземането на крепостта… Дръзкото нахлуване на Лейбгвардейския конен полк в Одрин, преди да бъде свършен боят на Западния, Южния, Северния и част от Източния сектор, е една от светлите точки на оня тъмен хоризонт, върху който се проектира изобщо дейността на нашата конница през Балканската война“. И генерал Никола Иванов продължава: „Действията на Гвардейския конен полк под Одрин (1912/1913 г.) бе над всяка похвала. При самата атака той, воден от своя храбър командир, с нечувана смелост навлезе в града, където залови коменданта на крепостта, осигури реда и предотврати всяко евентуално намерение на турците да се съпротивляват там. Слава на гвардейците!„30
Участието на Лейбгвардейския конен полк от началото до края на Балканската война в състава на обсадната 2-ра армия е факт, с който гвардейците особено се гордеят. Техен боен празник става именно 13 март – деня на превземането на Одрин.
Бележки:
1 Балканската война 1912–1913. С., 1961, с. 94.
2 Босилков, Л. История на Гвардейския на Негово Величество конен полк 1878 - 1918, б. м. г., ЦВА, Инв. № 3565, Ръкопис, л.191.
3 ЦВА, ф.1447, оп. 2, а. е. 1, л. 2.
4 Босилков, Л. История на …, л. 193.
5 ЦВА, ф. 1447, оп. 2, а. е. 3, л. 2.
6 Войната между България и Турция. С., 1937, т. 1, с. 285–286.
7 ЦВА, ф. 1447, оп. 2, а. е. 1, л. 4.
8 А. А. Т. Около Одрин. - Нашата конница, 1923, кн. 7, с. 13.
9 ЦВА, ф. 1447, оп. 2, а. е. 1, л. 18.
10 ЦВА, ф. 1447, оп. 1, а. е. 1, л. 20.
11 Марков, Ал. Към Одрин и Букова глава. – Нашата конница, 1923, кн. 7, с. 18.
12 Иванов, Н. Балканската война 1912–1913. Действията на II армия, обсада и атака на Одринската крепост. С., 1924, с. 46.
13 Рачев, М. В Каракасъм и Одрин през 1912–1913 г. – Нашата конница, 1912, кн. 7, с. 34.
14 Марков. Ал. Към Одрин и …, с. 19.
15 ЦВА, ф. 1447, оп. 2, а. е. 1, л. 42.
16 ЦВА, ф. 474-в, оп. 1, а. е. 1, л. 2.
17 ЦВА, ф. 1447, оп. 2 а. е. 1, л. 46.
18 Пак там, ф. 474-в, оп. 1, а. е. 1 л. 2.
19 ЦВА, ф. 1447, оп. 2, а. е. 1, л. 50.
20 Пак там, а. е. 2, л. 157.
21 ЦВА, Инв. № 3665, Босилков, Л. История на …, л. 243.
22 Сарълиев, Г. Лейбгвардейският полк под Одрин. – Нашата конница, 1923, кн. 7, с. 25.
23 Ботйов, Х. Лейбгвардейският конен полк при атаката на Одрин. – Нашата конница, 1923, кн. 7, с. 8.
24 ЦВА, ф. 474-в, оп. 1, а. е. 1, л.22.
25 Сарълиев, Г. Лейбгвардейският полк под Одрин. – Нашата конница, 1923, кн. 7, с. 27.
26 ЦВА, ф.474-в, оп. 1, а. е. 1, л. 23.
27 Ротмистър Ботйов. Лейбгвардейският конен полк при атаката на Одрин. – Нашата конница, 1922, кн. 9, с. 5.
28 Босилков, Л. Спомени от атаката на Одрин. – Нашата конница, 1923, кн. 7, с. 29.
29 Ботйов, Х. Лейбгвардейският конен полк при …, с. 10.
30 Нашата конница, 1923, кн. 7, с. 6–7.

Един случаен епизод от утвърждаването на имигрантската ни общност в Северна Америка

Съвършено случайно попаднах на една книга публикувана в интернет– „Етническия опит в Пенсилвания” от Джон Боднар. В глава 12, озаглавена: „Славянската имиграция в Стилтън”, авторът дава твърде интересни и ценни сведения за един епизод от битността на имигрантите ни в САЩ, както и за оркестър „Bulgarian Balkan Band” на капелмайстор Стойо Иванов Крушкин. Снимката е публикувана в блога ми малко по-долу, заедно с още две снимки на текстове от книгата, на английски език.
Оказва се, че през лятото на 1918 г. в Харисбург, на Денят на независимостта, за първи път се документира общ парад на хора от славянски произход, чернокожи и представители на местното население по повод празника. До тогава дефилирането по улиците е било от една страна чернокожите и имигрантите от славянски произход и от друга страна – местното население. Това показва, че се променя отношението на държавната власт в Пенсилвания към имигрантите, които до тогава са били смятани за заплаха - хора, на които не може да се разчита много, както е било по време на голямата европейска война – Първата световна война. Този Ден на независимостта поставя едно ново начало и визуализира една важна промяна, която тепърва ще играе важна роля за утвърждаването на славянската имиграция в Северна Америка.
Губернаторът на щат Пенсилвания Уилям Спроул коментира, че тези хора са сърцати и отбелязва, че в сърцата им той е съзрял един „неочаквано дълбок патриотизъм и на тях може да се разчита в бъдеще, ако се наложи”. По-нататък в книгата се посочва, че американската среда представя имигрантите като хора с множество проблеми, които полагат усилия да се утвърдят като общност. „Българите спорят до каква степен трябва да запазят връзките си с Европа....Етническите групи не са просто част от американската културна среда, те са и продукт на имигрантското общество, основано в Америка...”, се казва още в книгата, по повод българите в Северна Америка.
Нашите сънародници в САЩ не просто декларират своята нова национална принадлежност, а напротив, въпреки, че те си остават българи по сърце и душа, показват, че са лоялни и благодарни на втората си родина за това, че им е дала възможност да работят, да живеят и по този начин и да подпомагат своите семейства отвъд океана.
Това отношение на официалната власт в Пенсилвания показа и още нещо. Въпреки първоначалните опасения за патриотизма на имигрантите през войната, които дори са били разглеждани като врагове, те, със своя труд и със своите умения и упоритост доказват, че са достойни членове на едно ново общество, макар и твърдо стоейки в позицията си на хора от друга държава, хора, които не само обичат родината си, но и държат да бъдат считани за българи, хървати, македонци...и не забравят родния си край, който често наричат "старият край".
Местният вестник „Telegraph” отбелязва, че оркестър „Bulgarian Balkan Band” от град Стилтън на Стойо Иванов Крушкин, който също дефилира по улиците на Харисбург по повод Деня на независимостта, събира множество аплаузи от публиката. Тук дефилира също и първият духов оркестър, съставен изцяло от чернокожи. Ето това признание е било необходимо на нашите имигранти, за да утвърдят себе си като хора от един друг свят, които са достойни граждани на „Новия свят”, където са отишли, за да търсят един по-добър живот за себе си и за техните семейства. Това става възможно благодарение на усилията на всички в тази посока и благодарение на българския оркестър „Bulgarian Balkan Band”. Със своите виртуозни изпълнения той спечелва сърцата и на имигрантите, които имат нужда да си спомнят за своя роден край, но и на местните хора, които постепенно стопяват ледовете между тях и своите нови съседи, дошли отвъд океана.

 

 

 

История на град Стилтън-Пенсилвания-En.

Steelton, Pennsylvania

Steelton served as an opportune fieldwork site for the American Mosaic because of its rich racial and ethnic diversity, its economic history, and its genuine charm. It is also a short drive (about a half-hour) from the Dickinson College campus. On a map of the greater Harrisburg area, Steelton's shaded representation is long and thin, stretching a short distance of the Susquehanna River. Driving down Front Street, the community's main drag, the length of Steelton seeems determined by the Pennsylvania Steel Technologies works that dominate the banks of the river. In fact, the steel works have controlled much of Steelton's history, right down to the source of its name. When the steel mill was erecte d, the stretch of land was named Steel City; that name eventually evolved into the proper title, Steelton.: "tons of steel." Before the works were built in 1866, the undeveloped land housed only six families. In the heyday of the steel industry, it was ho me to over 16,000 residents, representing 33 different ethnic groups. With increasing deindustrialization and the closing down of many of the steel mill 's operations, the population has declined to 5,162 people.
The Steelton plant was the first mill in the United States dedicated exclusively to the process of making steel. Its construction in 1866 and the growth of the industry drew a diverse, immigrant workforce from England, Ireland, Germany, Italy, Eastern Eur ope, and Mexico in the late 19th and early 20th centuries. A large black population migrated from the southern United States during this period as well. Both job categories in the mll and the residential neighborhoods were segregated by ethnic group. Each culture established their own places of worship and social organizations to strengthen kinship ties and maintain a sense of connection to their homeland.
Today, ethnic neighborhoods are less distinct and the five Catholic churches that once were strongly ethnically identified have been merged. Steelton has remained a largely working-class community, with most of its residents entering into the workforce i mmediately after high school. According to the 1993 Dauphin County Data Book, only 10% of the population holds a college degree. Consistent with education levels, in 1989, the median income of households was $28,181.
A number of businesses and service agencies operate on and around Front Street. Chain stores such as Turkey Hill Mini-Market and the Rite Aid Pharmacy coexist with small family-owned enterprises such as Fromm's Uniforms and Mike's Shoe Repair. In many w ays, the downtown area with its small shops and ten-cent parking meters, seems frozen in another era. However, Steelton's newest enterprise, the Divine Light New Age Bookstore, clearly demonstrates otherwise.
Front Street is also the town's social center, where the employees of Pennslvania Steel Technologies can stop for a drink, and gather at fraternal organizations such as the Moose and Masonic Lodges or the VFW building. Churches, in the residential areas, provide a force which binds the citizens and eases the sense of insecurity which looms within the Steelton plant. Though the downsizing of the mill may continue, the diverse-yet-cohesive Steelton community continues to survive, seemingly as resilient as t he steel rail they produce.

Postcards from the collection of Steelton local Historian and collector Harold Kerns.
Born in 1921, Mr. Kerns was raised in the "Westside" section of Steelton. The Westside was home to many working class Irish, Croatian, Hungarian, and African Americans. He graduated from Steelton High School in 1939. From October 3rd until his retireme nt on February 1st 1983, Mr. Kerns worked as a highly skilled machinist at the steel mill in Steelton. Working within thousandth of inch tolerances, Mr. Kerns and his colleagues made raw steel and then fabricated and machined raw steel into finely-honed line shafts and gears for World War II battleships, structural elements for the Golden Gate Bridge, frog-switches and rail for every major railroad in the country. These men and women are the unsung heros of our American material culture. Mr. Kerns was active in the organization of the steel workers union which brought for the first time in a century, a measure of dignity and security to steel workers and their families.
Witha deep love of Steelton, its people, and history, Mr. Kerns has been collecting memorabilia, documents, artifacts, and photographs most of his life. His collection and knowledge of Steelton history is extensive. In collaboration with the late John Y etter, who was also a local machinist-historian, Mr. Kerns produced the photo history Stop, Look, and Listen: A History of Steelton, PA, published in 1980. Mr. Kerns and his wife, Sue Duke Kerns, currently live in Enhaut, a small community adjace nt to Steelton.
The American Mosaic Semester faculty and students are deeply grateful for the many hours Harold Kerns spent sharing his knowledge of the people of Steelton and for sharing so much of himself in the process.

Родовете в САЩ и етапите на емигрантските вълни

Информация за рода в САЩ

Историците отбелязват пет етапа на българската емиграция в САЩ, а именно: Първи етап от 1875 до 1903 година, втори етап 1903-1912, трети етап 1912-1939, четвърти етап 1939-1990, пети етап 1990 до сега (2001).
Богата персонална и родова информация е запазена от втори и трeти етап. От 1933 година в САЩ се въвежда социална осигурителна номерация и всеки американски гражданин получава персонален осигурителен номер. На тази база понастоящем има данни за всички починали лица от 1937 до 2000 година и тя е разположена на CD-ROM диск. На същия носител съществуват данни за бракове сключени в 20 щата, списъци на пасажерите пътували с презокеански кораби и др.

Имена на български градове и села в САЩ-данни за емигрантските ни среди

Двадесет Българии, три Варни, по една Македония, София, Шипка, Плевен, Симеон (кръстен на българския цар от Х век), Преслав, Крум и още много други родни названия носят градове, села и улици в далечни и непознати земи из Европа и Северна Америка. Техни създатели и кръстници са наши сънародници, емигрирали в различни страни по света. Главният им подтик е била носталгията, а може би и онова познатото: "И ний сме дали нещо на света."
Картата на Северна Америка е изпъстрена с градове като Одеса и Петербург; Атина, Арго, Илирия и Спарта; Париж, Ватерло и Маренго; Мадрид и Толедо, чиито имена подсказват от каква народност са техните основатели. Намерили са се и немски емигранти, които са увековечили железния си канцлер с град Бисмарк.
Първите компактни групи български заселници, предимно мъже, се установяват в САЩ и Канада през 1902-1903 г. Само за десетина години броят им толкова се увеличава, че през 1912 година във връзка с участието в Балканската война българската държава се загрижва за бойната си сила и прави първата по-точна статистика. Данните от нея показват, че само в САЩ броят на нашите сънародници по това време е около 50 000 души, разселени в над 700 села и градове във всички американски щати, та дори и в Аляска. Мнозинството от тях произхождат от селата. В "стария край", както емигрантите наричат родината си, са се занимавали със земеделие и естествено в Щатите нито имат влечение, нито навици за фабричен труд. Тези наши емигранти създават и няколко земеделски колонии в Америка.
Първата, а и до днес най-известната е София в щата Ню Мексико. Тя е основана през 1911 година. Тогава щатът имал прекалено малко жители и... прекалено много земя, та в желанието си да привлекат повече емигранти местните сенатори гласували закон, който гласял, че всеки заселник можел да получи земя, която да достигне максимален размер до 5000 акра. Законът си е закон, но той земя не обработва и добиви не изкарва. Перспективата за такава необятност обаче се оказала примамлива за десетина български семейства и те се заселили в щата. Получили обещаната земя и се опитали да станат американски фермери - върху нея започнали да отглеждат пшеница, ечемик и просо, царевица, зеленчуци, че дори боб и картофи. Както подобава на упорити, а и можещи българи, работата потръгнала, оказало се, че и в Щатите може да се печели със земеделие, и за две години колонията се разраснала с нови пришълци, къщи и ниви. Всичко вървяло добре - труд, пари, нови имоти, къщи и коли, но започнало да се обособява цяло градче, което нямало име.
През 1912 година, съвсем по принципите на демокрацията, жителите му се събрали на общо събрание, което имало една цел - да избере име на новооснованото селище. Първото предложение било за Джорджтаун, по американския вариант на малките имена на първите двама заселници Георги Белчев и Георги Коларов. Самите те обаче не се съгласили градът да носи техните имена, тъй като смятали (според стародавната българска традиция) за лоша поличба, ако градът е кръстен на живи хора.
Последвало предложението Търново, по името на старата престолнина, защото някои от емигрантите били от този край. И то не било прието. Накрая след дълги дебати новооснованото градче било кръстено София, на името на столицата ни. През 1914 година там била построена и железопътна линия, която минавала край градчето София и го свързвала с окръжния център Гринвил. Отворено било и училище, в което освен на английски се учело и на български. През 30-те години на миналия век първият ни епископ в Северна Америка - Андрей Велички, отслужил в града тържествен молебен.
Възходът на американската София продължил около три десетилетия. След края на Втората световна война градът западнал. Една от последните му известни атракции е престарялата баба Неделя, една от основателките, която през 80-те години на миналия век правела кисело мляко и с удоволствие давала да похапнат на американците, които от любопитство посещавали градчето.
И втората българска колония в САЩ е създадена през 1911, само че в щата Луизиана, близо до границата с Арканзас. Нейни основатели са бивши работници на железопътната компания "Гълф коуст", на които копаенето през скалите на новото трасе им се сторило убийствен труд. Скоро те напуснали строителната компания и решили да се захванат със земеделие. И тази работа не им потръгнала, едва издържали две лета, в които не изкарали добиви, които да им позволят да живеят от земеделски труд (да не говорим за печалба), колонията се разтурила, а чифликчиите мераклии пак станали общи работници по строителството на железопътната линия.
Третата българска земеделска колония се е намирала близо до Хюстън, щата Тексас. Нейните основатели са били изцяло македонски българи, които съвсем логично й дават името Македония. И тази българска колония в Щатите просъществува само две години - оказва се, че въпреки традициите у нас земеделието, практикувано в САЩ, не идело отръки на българите. Като изключим земеделската колония, основала градчето София, то на останалите места нашенци не могли да отглеждат зърно и зеленчуци в специфичните условия на американския климат и се разорявали въпреки старанието и вложения труд. Така и основателите на колония Македония станали отново фабрични работници.
Въпреки това с прословутата българска упоритост, понякога граничеща с инат, докъм 1920 г. нашите емигранти се опитвали да се занимават със земеделие и да създават колонии в САЩ. Съдбата на всички обаче била еднаква - скоро пропилявали спестените пари и като логично последствие от това колониите се разтуряли. Днес от тези опити е останал само споменът за българското присъствие в градчета и селца, носещи имена на наши градове и царе. Плевен има в щата Монтана, Варна - в щатите Ню Йорк и Илиноис, Крум - в Тексас, Симеон - в Небраска. Мнозина от нявгашните им жители са описвали перипетиите си около земеделските си начинания на страниците на вестник "Народен глас", създаден през 1902 г. в Гранит Сити, който от 1913 до 1926 година е единственият български ежедневник, издаван в чужбина.
По-друга е съдбата на селцето Шипка в провинция Онтарио в Канада, в което и днес има живот. То се намира на няколко километра от известния в провинцията курорт Гранд Бенд, съвсем близо до град Уиндзор, край границата със САЩ. Сега са запазени петнадесетина къщи, почти всички превърнати във вили за сезонно ползване. Любопитното е, че нищо - както в основаването, така и в родовете на жителите му - не говори за присъствие на наши сънародници емигранти в него.
Първите заселници на градчето са англичани и германци, харесали си тази земя още в далечната 1833 година. Дълго време техен поминък е дърводобивът и през 1875 г. те си построяват дъскорезница. Изглежда, че в ония времена име на новооснованото селище не им е трябвало, но в 1878 година там се открива пощенска служба, която работила до 1913 г. Неин пръв началник става някой си Фридрих Хайнцман - както показва името му, емигрант от Германия. Секачите рядко се мяркали из селцето, пощенският началник нямал кой знае каква работа, а и съвсем рядко пристигало по някое писмо. Хайнцман обаче подобно на съвременен български чиновник не толкова от любознателност, а от нямане какво да прави,убивал работното си време в четене на вестници. Особен възторг у него предизвиквали съобщенията за сражения и войни. Любимите му вестници станали "Дейли нюз" и "Ню Йорк хералд", в които полагаемото им се място заемали и кореспонденциите на Макгахан за хода на освободителната Руско-турска война през 1878 година. Хайнцман подробно четял за боевете на Шипка, вдъхновил се от героизма на българи и руси и решил, че споменът за тези епични боеве трябва да остане в историята и на Канада. Та именно германецът кръстил градчето Шипка. Още по-любопитна е историята за градчетата Варна в Канада и Дания.
В провинция Онтарио, съвсем близо до Шипка, има още едно градче с българско име - Варна. В малка книжчица за името и произхода на селището неговият жител мистър Макаш е записал: "Мистър Секорд е дошъл на това място от Чингакузи, близо до Брентън, в 1853 година. Заселил се и го нарекъл Варна, по името на българската крепост, от която хиляди съюзнически войски се отправяли към бойните полета на Крим."
Просветеният читател разбира, че става дума за Руско-турската война през 1853-1856, наречена още и Кримска.
Днес Варна е селце с около 20 къщи само на няколко километра от главния път към провинциалната столица Торонто, свързващ Гранд Бенд и Годеридж.
В началото на миналия век датски кораб претърпял корабокрушение в Черно море край варненския бряг. Рибари се притичат на помощ, спасяват моряците и откарват кораба на ремонт във Варна. По време на този принудителен престой обаче един от датските моряци се влюбва във варненско момиче. За тази любов се разчуло, стигнало до ушите и на патриархалния баща. Нямало сила, която да го накара да даде чедото си на чуждоземец. Съкрушеният моряк отплавал към друго пристанище, където противно на морското поверие със сигурност не е срещнал друга жена. След няколко години обаче родното село на датчанина, забито някъде из северните фиорди, било прекръстено на Варна. Бившият моряк станал заможен и уважаван човек, но споменът за българската любов не му давал мира.
Улица Варна има и в Торонто. Тя се намира в Еврейския квартал на града и е успоредна на една от централните улици, наречена "Батърс". Някога около нея са се намирали нивите на българските емигранти, после градът се разраснал, имотите им влезли в регулационния план и те дали името на новата улица.
Улица Плевен пък има в Лондон. Тя е приела това име по време на Руско-турската освободителна война през 1878 година и имайки предвид как англичаните държат на традициите, едва ли улицата скоро ще бъде преименувана.
Съдейки по имената на местности и градове, става ясно, че и в Италия е бродил български крак. Част от прабългарите се заселват на Апенините още с лонгобардите, десетки хиляди идват с Аспаруховия брат Алцек, след няколко века богомилите се роят в албигойци и катари и се заселват в тази земя. Хаотичните връзки между двата народа са оставили много имена в италианската топонимия, сочат архиви на Народната библиотека. Най-значителното сред тях е на графство Булгария, съществувало от IХ до ХIIl век. Един известен средновековен болонски юрист бил от български произход и за това най-красноречиво говори името му - Булгаро де Булгарис. След неговата смърт на мястото на родната му къща се издига черквата "Санта Мария дей Булгарис". Днес тя е в района на най-стария университет в Европа - Болонския.
В областта Салерно има селище Киезо ди Булгария, а близо до Неапол е планината Булгария. Булгаро Торинезе се наричат община и селце близо до Торино. Град Булгарно пък има между Форца и Чезена.
Името на старата българска столица Преслав е увековечено и на брега на Азовско море. Неговите основатели са българи, дошли от Шуменско по време на Кримската война. Съвсем естествено те му дават име, което да подчертава връзката им със стария край.
Според последните данни бесарабските българи и техните потомци са около 700 000. Преселването им из необятните украински степи започва още по времето на Петър I, продължава при Екатерина Велика и при молдовските князе, жадуващи за самостоятелност. Когато свършва Кримската война, Русия и Турция записват като отделна клауза в мирния договор и уреждането на българския емигрантски въпрос. Такава спогодба между бившия Съветски съюз и България не е имало, да не говорим пък за днешно време. Съществуващите около Одеса села Главан и Горица имат своите съименници в Хасковско и Варненско. Градище в Молдова пък е името на село във Варненско. Инзово в Запорожието е името на село Генерал Инзово в Бургаско.

Григор Николов

НОВА ИНФОРМАЦИЯ ЗА СТОЙО ИВ.КРУШКИН

НОВА ИНФОРМАЦИЯ ЗА СТОЙО ИВАНОВ КРУШКИН ОТ ИНТЕРНЕТ-САЙТА http://www.myheritage.com

Last Name- KROUSHKIN
First Name- STOIO
Middle- IVANOFF
Birth Date-12/25/1882
Mother Maiden- MITROVA
Father Last- TANCHOFF
Sex- M
Birth Place- REST (OTHER)
Death Place-ORANGE
Death Date-03/17/1957
Age-74 yrs

Българите в Северна Америка

Секретен документ на САЩ доказва, че "македонците" са българи
Георги Генов, Огнян Русев
в-к "Македония", брой 39, 28 октомври 1998 г.
В резултат на дебаркирането в Сицилия на американо-английската армия и на Сталинградската битка (17 юли 1942 - 2 февруари 1943 г.) в хода на Втората световна война настъпва коренен прелом. Съюзниците от антинацистката коалиция: САЩ, СССР, Англия и др., получават превъзходство над силите на оста Берлин - Токио, от която през септември 1943 г. отпада Италия. На 28 ноември 1943 г. в Техеран се срещат Ф. Рузвелт, У. Чърчил и Й. Сталин. На конференцията (продължила до 1 декември 1943 г.) се вземат важни решения за съвместни действия във войната и за следвоенното сътрудничество. САЩ и Англия поемат ангажимента да открият втори фронт в Европа не по-късно от 1 май 1944 г. Обсъждат се важни проблеми, свързани с териториалното устройство на редица държави след тяхното освобождение и най-вече за съдбата на Иран. Този ход на събитията поставя на дневен ред и въпроса за следвоенните граници в Европа.
Документът, който предлагаме, показва, че разузнавателните служби на САЩ са следели "под лупа" всяко действие, всяко изказване и писание, изхождащо от лидери на МПО. Разбира се, много по-голям е техният интерес към прокомунистическите групи сред емиграцията от Македония.
Документът, озаглавен "Българо-американците и Македонският въпрос", се съхранява в Архива на Македонските политически организации (АМПО) във форт Уейн, Индиана, САЩ. Той бе открит от д-р Георги Генов по време на обработката и класифицирането на споменатия архив (1990-1991 г.) и носи сигнатура АМПО, Сб. 8, Американски документи за македонските българи, оп. 1, а.е. 3, л. 1-7. Той произхожда от Службата за стратегически проучвания и по-точно от нейния Отдел за чуждестранните националности. Носи номер 189 от 13 май 1944 г. и е предназначен да информира Президентството на САЩ по въпроси, които - както е отбелязано в предупредителния гриф - са от секретно естество и засягат националната сигурност на държавата.
Документът представлява ценна находка с огромно значение за нашата най-нова история, но и за актуалната политическа ситуация на Балканите.


Документът в превод на български
СЕКРЕТНО (OSS) (FN)
Служба за стратегически проучвания
Отдел за чуждестранни националности
Този документ съдържа информация, засягаща националната защита (сигурност) на САЩ - за българската принадлежност на славянските емигранти от Македония. В съответствие с Емигрантски Акт 50 на Конграса на Съединените щати предоставянето му по какъвто и да било начин на неоторизирано лице е забранено по закон.

ЧУЖДЕСТРАННИ НАЦИОНАЛНИ ГРУПИ В СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ
Меморандум от Отдела за чуждестранните националности
До Директора на Службата за стратегически проучвания................
...................
БЪЛГАРИТЕ В СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ
Въпреки че преброяването от 1940 г. показва само 15 500 лица от български произкод, самите българомакедонски американци заявяват общата си численост на приблизително 40 000 души. Те посочват, че много българи са вписани в преброяването поради това, че са родени в места, сега присвоени от Гърция, Югославия или Турция, съответно като гърци, югославяни или турци. В частност повечето български емигранти в Съединените щати не идват от България. Уточнено е, че около 70% от българските емигранти са дошли от Македония. Началото е още през 1878 г., като резултат от печалните последствия за тях след приключванвто на Руско-турската война. В началото на ХХ в. една нова вълна преселници българи, на брой около 40 000 души, достигат бреговете на Америка. След 1920 г. значителен брой българи от Македония, за да избегнат потисничеството и намерят по-сносен начин на живот, емигрират от териториите, анексирани от Гърция и Югославия. Повечето от тях се заселват в миньорските и промишлените центрове на щатите Индиана, Охайо, Илинойс и Мисури. Малцина избират работа във фермите. В Европа числеността на българите от Македония според различни изчисления варира от един и половина до три милиона души. Македонците в езиково отношение са от един род с българите, а не със сърбите, а също така в политическо отношение са по-близки до българите, отколкото до гърците или югославяните. Особено в политически нестабилни времена славяните-македонци обръщат погледите си към България - тенденция, която намира потвържденив във факта, че тяхната православна църква се стреми към София, а не към Атина или Белград.
................

История на българската емиграция в САЩ според вестник "Народен глас"

вестник "НАРОДЕН ГЛАС"

Запазената документация, свързана с историята на българската емиграция в Съединените щати, показва, че ролята на безспорен пионер в развитието на българския културен бизнес сред емиграцията се пада на акционерното дружество "Народен глас". То е основано през 1907 година в град Гранит сити, щата Илиноис. Началото му е положено през втората половина на 1906 година. Инициативата е поета от четирите основни търговски къщи в Гранит сити и Медисън - тези на Константин Мицарев и Никола Алабаков (Гранит сити) и Лазаров и Евангелов и "Гичо" в Медисън. А функцията на непосредствени изпълнители е подета от българите Христо Недялков и Атанас Матеев. По това време Недялков и Матеев са служители в параходната агенция на американския гражданин от хърватски произход Франк Зоти в Ню Йорк. Още през 90-те години на XX век Зоти успява да обхване по-голямата част от българския емигрантски пътникопоток от Съединените щати за Европа. За да информира своите клиенти за цените на параходните билети, разписанието, по което се движат корабите и пр., Франк Зоти започва в началото на XX век да издава периодически малки рекламни вестници на съответните балкански езици (сръбски, хърватски, руски и др.) Съдържанието им е предимно рекламно-информационно и имат за цел да поддържат връзката между фирмата и клиентелата, за да може тя да купува билети само от фирмата "Франк Зоти". По същия повод през 1906 година Зоти започва да финансира в Ню Йорк издаването и на българския вариант на рекламния си вестник, който е наречен "Работник" За неговото описване са наети Недялков и Матеев. За около две години те овладяват тънкостите на вестникарския занаят. Двамата разбират от собствен опит, че "с помощта на един вестник може в скоро време да се засили своята търговия", тъй като годините 1906-1907 отбелязват първия пик в активизирането на българския емигрантски поток за Съединените щати.
По същото време до аналогични изводи в Гранит сити и Медисън достигат и акционерите в първите големи български търговски къщи в САЩ - "Константин Мицарев и Ко", "Ник Алабак", "Лазаров и Евангелов" и "Братя Гичеви". В двата близкостоящи града тогава вече живеят към 5 000 български емигранти. Четирите търговски къщи печелят с бързи темпове от хотелите, бакалниците, хлебарниците и кафенетата си. Немалко доходи им носят и продажбата на параходни билети, както и препращането на пари до България. По сведения на съвременници само от Гранит сити и Медисън през 1906-1907 година всяка седмица се изпращат за България "повече от 25 000 долара, от които се реализираше добра печалба" от страна на посредниците.
До лятото на 1907 година четирите български търговски къщи в Гранит сити и Медисън обаче получават само половината от печалбата, идваща от продажбата на параходните билети и препращането на паричните запаси. Те все още действат като "агенти", представляващи Франк Зоти. Следователно Зоти получава втората половина от печалбата. При наличието вече на бързо разрастващото се българско емигрантско тяло търговците решават да прекъснат отношенията си с фирмата "Франк Зоти". Сами да сключат договори с параходните компании и да ги представляват - без посредничеството на хърватския търговец.
През юни 1907 година А. Матеев напуска службата си при Франк Зоти и влиза в сдружение със споменатите четири български търговски къщи в Гранит сити и Медисън. Така през юли 1907 година е създадено ново българско акционерно дружество "Американ Балканик Асосиейшън". Седалището му е в Ню Йорк. Главни акционери в него са търговските къщи "Константин Мицарев и Ко", "Ник Алабак", "Братя Гичеви" и "Лазаров и Евангелов". За пръв управител на фирмата е избран А. Матеев: "Целта на дружеството бе, се казва в един документ, щото всички параходни билети да се вземат направо от компаниите чрез дружеството и се разпределят между съдружниците, както и да се препращат парите - пак по същия начин, с което се реализираше почти двойна печалба". Така е отстранен посредникът Франк Зоти.
За да привлекат трайно и изцяло българската клиентела към себе си, акционерите в "Американ Балканик Асосиейшън" решават да започнат да издават най-напред собствен вестник на български език. "Именно основаването на това дружество стана причина да се приложи по-скоро в действие идеята за издаването на български вестник, с който се гонеше целта да се развие и закрепи частната търговия между българските търговци тук. Да се развие и засили търговията на новооснованото дружество "Американ Балканик" посредством реклами".
През август 1907 година акционерите на "Американ Балканик Асосиейшън" се събират на първото си общо събрание в кантората на Константин Мицарев в Гранит сити. Като гости са поканени и Петър Гошев, технически управител на Мицаревата фирма, и журналиста Христо Недялков. По това време той също вече е напуснал редакцията на спонсорирания от хърватите вестник "Работник". Като най-запознат с вестникарския бизнес Христо Недялков дава точна информация колко ще струва създаването на една българска печатница в Съединените щати, за да може акционерното дружество да разполага със собствена техника, с чиято помощ да разгърне и друга издателска дейност. В последна сметка тогава е решено:
"Вестникът да се започне в едно най-скоро време и да се поръчат нужните букви". Акционерите се договарят да проведат още едно подготвително събрание, на което да се избере име на новосъздадената първа българска печатница в Съединените щати.
Второто заседание на акционерите е проведено към края на август 1907 година в кафене "Македония" на Иван Цолов в град Медисън. Стига се до дебати за името на печатницата и особено за това на вестника, който ще се издава най-напред там. Никола Алабаков настоява предприятието да се кръсти "Македония" като вестникът носи същото име. Съдружниците му обаче смятат, че по този начин би се привнесъл политически елемент в едно чисто комерсиално издание, което се подготвя. Затова надделява становището да започне издаването на вестник "Народен глас", като печатницата носи също това име. Обиден, Никола Алабаков напуска събранието с уговорката, че няма да участва с капитал при изграждането на първата българска издателска фирма в Съединените щати. Запазвал си правото да сътрудничи със съакционерите си само в търговията с параходни билети. Тогава като основатели и собственици на новосъздадената печатница остават само фирмите "Константин Мицарев и Ко", "Лазаров и Евангелов" и "Братя Гичеви". Те подписват договор, който им дава равни права и задължания върху издателската фирма, публикувания от нея вестник "Народен глас" и от евентуалната печалба.
За пръв служител в новосъздадената печатница е назначен Христо Недялков в качеството му на редактор на планирания вестник "Народен глас". Уточнено е, че новият вестник на първо време ще излиза два пъти седмично, страниците му ще се набират на ръка, а отпечатването ще се осъществява с чужда печатарска машина с кирилски шрифт, "докато се види как отива вестникът и се купи собствена негова печатница". За помощник редактор в новата печатница е повикан от Чикаго българинът Георги Зафиров. След двуседмична работа е подготвен първия брой на вестник "Народен глас", който е публикуван в град Гранит сити на 12 септември 1907 година.
Вестник "Народен глас" е посрещнат много добре от българската емиграция в Съединените щати. Неговите издатели още в началото започват да разпространяват не само рекламна информация, но и полезно четиво за ограмотяването на емиграцията, за разширяването на знанията и за условията на живот и работа в щатите. Затова още към края на 1907 година постоянните абонати на вестника достигат нелеката за реализация цифра в Америка - 400 броя. Разширяването на работата налага собствениците да наемат още трима словослагатели, за да може производственият колектив да се справя навреме с работата си. За настаняването на издателството е наето едно помещение на улица "Д" N 1830 в град Гранит сити. Много скоро обаче идват и изпитанията.
През есента на 1907 година в Съединените щати избухва тежка икономическа криза. Над половината от българските емигранти остават без работа в продължение на близо три години. Замира и търговията. В тези условия, след завръщането на голяма част от гурбетчиите в Отечеството, секва и притокът на абонаменти за вестник "Народен глас". Едва зараждащият се български "културен бизнес" още непроходил, съответно също преживява и първата своя криза. Как се развива тя?
Най-напред търговските къщи "Братя Гичеви" и "Лазаров и Евангелов" заявяват, че оттеглят дяловото си участие от печатарското дружество. Цялата негова издръжка ляга върху търговската къща "Константин Мицарев и Ко". Тъй като вестник "Народен глас" се набира на ръка, се оказва, че неговото издаване започва да поглъща ненужно много средства. В допълнение и печатницата, в която се отпечатва вестникът, увеличава цената на извършваните услуги. При това положение постоянно нарастващите пасиви от дейността на първата издателска фирма в Съединените щати се стоварват само върху бюджета на търговската къща "Константин Мицарев и Ко", която вече е станала едноличен собственик на фирмата.
Останал с намалена заплата при условията на кризата през лятото на 1908 година, Христо Недялков си подава оставката от издателството като негов главен редактор. На овакантеното място е преназначен дотогавашният му заместник Георги Зафиров. За да се намалят разходите за наем на първата българска издателска фирма, Зафиров премества редакцията си в помещение на търговската къща "Константин Мицарев и Ко". А за да се елиминират и големите такси за печатането на вестник "Народен глас" и другите планирани издания, е решено издателството да се възползва от занижените цени по време на кризата, за да бъде закупена собствена печатарска техника. През есента на 1908 година Константин Мицарев заплаща цената за една печатарска машина, а за помощник на Георги Зафиров от Ню Йорк е доведен Матю Георгиев. До този момент той е успял да спести 1500 долара, които внася доброволно на съхранение в касата на Константин Мицарев, за да се подобри финансовото състояние на новоизгражданата българска издателска фирма. Освен това М. Георгиев е добър художник карикатурист и се очаква неговата дарба да се отрази положително върху качеството на печатарската продукция на фирмата.
Предприетите мерки обаче се оказват недостатъчни за спасяването на издателството. Търговските къщи "Лазаров и Евангелов" и "Братя Гичеви" поставят настойчиво искането Константин Мицарев да им върне обратно дяловия капитал, с който те участват при основаването на печатарското акционерно дружество през 1907 година. Тъй като Мицарев изпитва много сериозни финансови затруднения, бившите му съдружници отнасят въпроса до американския съд. Съответно от там, през февруари 1909 година, е наложен запор върху собствеността на издателството - включително и върху печатарската машина. Впоследствие полицията отнема цялата техника с изключение на печатарската преса, която е оставена на Мицарев. Така разходите за издръжката на първата българска печатница в Съединените щати допринасят в определена степен за фаталното задълбочаване на кризата, преживявана по това време от търговската къща "Константин Мицарев и Ко". През февруари 1909 година тя обявява официален фалит.
На 12 март 1909 година Мицарев, П. Гошев и М. Георгиев правят отчаян опит да спасят новото си предприятие. Тримата подписват договор за съдружна работа с уговорката да внесат по 500 долара дялов капитал и така с обединени финансови усилия да продължи издаването поне на вестник "Народен глас". През март обаче, вследствие на официално обявения фалит, държавният синдик влиза във владение на всички имоти, собственост на Константин Мицарев, поради големите дългове, които той има да връща на американските си кредитори, натрупани още при набирането на стартовия капитал за основаването на неговата търговска къща. Опитът за спасяване на първото българско издателство чрез неговото "преосноваване" след обявения фалит и с други акционери (П. Гошев и М. Георгиев) не успява. В резултат през март 1909 година на практика първата издателска фирма, създадена от българи в Съединените щати през първата половина на XX век, е ликвидирана.
Съгласно договора, подписан между Матю Георгиев и Константин Мицарев през март 1909 година, Георгиев обаче става съсобственик на фирмата "Народен глас". След като Константин Мицарев е обявен във фалит, Матю Георгиев фактически остава единственият собственик на марката "Народен глас", съгласно регистрационната практика на американското законодателство. Тъй като Константин Мицарев след фалита не е в състояние да върне на Георгиев сумата от 1500 долара, внесени в неговата каса на съхранение, Мицарев реално няма основание да претендира вече за "съсобственост" върху търговската марка "Народен глас". Самият Матю Георгиев обаче няма собствен опит във вестникарството и печатарския бизнес изобщо. Затова той решава, че сам не е в състояние да възроди издателството си, чийто единствен реален собственик вече е. В резултат през пролетта на 1909 година Матю Георгиев кани за свой съдружник българина Васил Стефанов. Той е роден през 1879 година в село Габарево, Казанлъшко. На младини работи като печатар около Константин Бозвелиев в град Казанлък. От 1903 до 1906 година се премества в София, където работи в печатницата на най-добрия независим български вестник по това време - вестник "Вечерна поща", издаван в столицата на България от С. Шангов. През 1907 година Васил Стефанов емигрира в Съединените щати и започва работа като чиновник в администрацията на търговската къща "Константин Мицарев и Ко". Останал обаче без работа след фалита на нейния собственик, Стефанов решава да се завърне отново към печатарския занаят. Така той приема предложението да стане съдружник на Матю Георгиев в издателската фирма "Народен глас". Съответно двамата сключват вече нов партньорски договор, по силата на който от втората половина на 1909 година те стават съсобственици и издатели и на вестника. По същество започва изграждането на ново акционерно дружество. Реално обаче издателската фирма "Народен глас" през 1909 година съществува само чрез своите двама собственици, които с големи усилия продължават да списват вестник "Народен глас". М. Георгиев и В. Стефанов не притежават вече нищо от старото имущество, закупено от трите търговски къщи, тъй като то, както вече беше казано, е продадено, за да бъдат върнати дълговете на Константин Мицарев към американските му кредитори. През 1909 година вестник "Народен глас" се печата в една американска печатница в град Сент Луис, която разполага и с кирилски шрифт. Тъй като там липсвал опит за печатането на издания на български език, текстът се набира на руски матрици по системата "монотайп".
Въпреки липсата на собствена материална база търговската марка "Народен глас" оцелява. Нещо повече! Двамата нови собственици на първото българско издателство в Съединените щати си поставят за цел да променят коренно облика на издателската си фирма. За целта те започват най-напред с промяната в основното, което издават и продават на зараждащия се български културен пазар в Съединените щати - вестника "Народен глас". От предимно рекламно информационно издание, обслужващо преди всичко бизнес интересите на своите непосредствени издатели - търговските къщи в Гранит сити и Медисън, вестникът е "обърнат в един общонароден, прогресивен и независим български вестник". Тоест разширен е диапазонът на издателския интерес, засилен е стремежът изданието да внася повече българска култура и духовност сред емиграцията - обстоятелство, което означава качествена промяна на политиката, реализирана от малцината деятели, опериращи по това време на българския културен пазар в Съединените щати. В резултат от разширяването на издателския кръгозор на вестник "Народен глас" се увеличава ролята на фирмата в духовния живот на българската общност зад океана. Вестник "Народен глас" постепенно се превръща в мощен фактор, съдействащ за "ускореното сглобяване" на един много по-цялостен и системно функциониращ културен пазар сред българската диаспора в Съединените щати.
Междувременно през лятото на 1909 година Матю Георгиев се разболява тежко от туберкулоза. Лекарите му препоръчват да замине за известно време на почивка из топлите южни щати на САЩ, за да може организмът му по-лесно да се пребори с болестта. В продължение на десет месеца Георгиев се настанява и прекарва в град Сан Антонио, Тексас. През това време, тъй като икономическата криза все още бушува, за да намали печатарските си разходи, Васил Стефанов продължава борбата за възраждането на първата българска издателска фирма в Америка.
Публикуването на вестник "Народен глас" е прехвърлено от град Сент Луис в Гранит сити.
Отново в американска печатница - при това по-лоша, но работеща с по-изгодни цени за услугите, които извършва.Като се възползва от падналите цени на пазара на печатарската техника, Васил Стефанов закупува и първите собствени матрици за изливането на българските букви при набирането на текста. В това време (28 юли 1910 година) Матю Георгиев умира. Тъй като всички разходи, свързани с неговото лечение, са поети от съдружника му Васил Стефанов, от началото на август 1910 година той съответно става едноличен собственик на издателската фирма "Народен глас". Естествено Васил Стефанов разработва и собствена бизнес стратегия за възраждането и окончателното стабилизиране на своята фирма. Обобщавайки изминатия път, той разбира, че успехът му в издателския бизнес минава само през създаването на собствена печатница, която е в състояние да затвори напълно издателския цикъл. Само така може да се намалят до минимум издателските разходи, които е принуден да плаща ежедневно на американските фирми. Затова в продължение на половин година той проучва откъде може да се сдобие с печатарска техника на най-изгодната за него цена.
В началото на 1911 година Васил Стефанов е поканен да посети град Жиниди, щат Ню Йорк. Там една руска емигрантска издателска къща продава изгодно печатарска техника. След проведените разговори на място е договорено в Гранит сити да бъде транспортирана линотипна печатарска машина, снабдена с преса. Подписан е договор за изплащането на техниката чрез месечни вноски. Към края на март 1911 година закупената печатарска техника пристига в Гранит сити. Васил Стефанов наема подходящо помещение на ъгъла, образуван от улиците "С" и "Д" в Гранит сити, и там инсталира печатницата, която създава сам. Така "се поставиха основите на нова, независима, модерна и доста добре уредена печатница", обобщава в едно свое издание Васил Стефанов.
За обслужването на машините в новоизграждащата се българска издателска фирма са наети на работа словослагателите Тодор Калев и Спиро Розов. Благодарение на тяхната сръчност и професионална опитност от пролетта на 1911 година вестник "Народен глас" започва да излиза три пъти седмично - в понеделник, сряда и петък, Васил Стефанов за пръв път е в състояние да започне отпечатването на чужди вестници срещу заплащане, за да увеличи приходите на фирмата си и да разшири своята дейност в перспектива. Началото е поставено с публикуването на новооснования тогава вестник "Работническа просвета", орган на образувания през 1910 година "Българо-македонски социалдемократически просветен съюз". Започва печатането и на първите брошури с нравствено и религиозно-възпитателно съдържание, написани от ръководителя на "Българската протестантска мисия в Америка" - пастор Цвятко Багрянов. Налага се практиката издателската фирма "Народен глас" да отпечатва ценоразписите на търговските фирми, обявления, некролози, покани за тържествени случаи и др. Така първата българска издателска фирма в Съединените щати, макар и бавно, започва да печели. Съответно собственикът й продължава да обмисля стратегията си за разширяването на своята дейност върху бавно формиращия се български културен пазар сред емиграцията.
Важна роля за цялостното по-нататъшно възходящо развитие на българската издателска фирма в Съединените щати изиграват още двама български емигранти - Васил Граматиков и Александър Шуменов. Граматиков е роден в село Екши Су, Леринско. Средното си образование започва в гръцка гимназия в град Лерин, а се дипломира в Битолската българска гимназия. След това няколко години живее и работи в град Пловдив, където създава и семейство. Знае гръцки, турски и френски език. През 1910 година пристига в град Индианаполис, щат Индиана, и там научава и английски език при Димитър Медичков. Така че, когато Васил Стефанов се нуждае от нови съдружници, за да може да осъществи проектите си за разширяването на първото българско издателство в Съединените щати, и решава да покани Васил Граматиков да стане съдружник във фирмата "Народен глас", Граматиков вече е един добре подготвен човек за работа в културния бизнес. През пролетта на 1912 година издателската фирма "Народен глас" вече се движи от Васил Стефанов и неговия нов съдружник Васил Граматиков. Вестникът излиза редовно, а останалите печатарски услуги се извършват качествено и в срок. Затова приходите от абонамент, рекламата, публикувана върху страниците на вестник "Народен глас", и публикуването на чужди издания, продължават да растат, като към края на 1911 година за пръв път надхвърлят 10 000 долара-една добра печалба за времето си. Добрият финансов резултат показва, че първата фирма, работеща на новоформиращия се български емигрантски културен пазар в Съединените щати, работи в правилна посока. Затова през май 1912 година Васил Стефанов и Васил Граматиков пристъпват към осъществяването на нов проект, свързан с по-нататъшното разширяване на предприятието им.
По това време в град Гранит сити живее и българинът Александър Шуменов. Той открива първата книжарница в Америка за доставката от България и продажба сред емиграцията в Съединените щати на разнообразна книжнина на български език (библии, буквари, художествена литература, календари и др. - главно издания на издателство "Христо Г. Данов"). Шуменов е роден в Ресенско, Македония. Няколко години живее и работи в Цариград и София. През 1906 година пристига в Съединените щати и отваря книжарницата си. Големите трудности обаче, които среща в своята търговия, го подтикват той също да потърси съдружници. Така близките бизнес интереси на издателската фирма "Народен глас" и първата българска книжарница в САЩ стават база за обединението на двете предприятия, работещи успоредно за формирането на самостоен български културен пазар сред емиграцията зад океана. Преговорите за сдружаването се водят през май 1912 година, а през месец юни е основано ново, съвместно акционерно дружество "Първо Българско Издателско Дружество - "Народен глас" Пъблишинк Ко". Същият месец то е регистрирано по търговския закон на щата Илиноис и започва работа. За председател и касиер на фирмата е избран Васил Стефанов, подпредседател става Александър Шуменов, а Васил Граматиков е определен за секретар.
На практика освен издателската дейност през 1912 година издателското дружество установява монопол и върху доставката от България и разпространението сред емиграцията в Съединените щати и Канада на всякаква учебникарска, научна и художествена литература. Изключително благоприятно отражение за развитието на нейния бизнес през есента на 1912 година оказват драматичните събития, разиграли се на Балканите.
През октомври 1912 година избухва Балканската война. Тогава пламва "небивал глад", по израза на един съвременник, за информация от родината. Поради това "тиражът на вестника, а така също и обявленията и приходите се удвоиха и утроиха” по сведения на самите акционери. Освен увеличаването на печалбата издателската фирма "Народен глас" по това време спечелва и изключително висок морален престиж сред емиграцията. По инициатива на Васил Стефанов вестник "Народен глас" открива подписка за набирането на доброволни помощи, събирани от емиграцията за подпомагането на Българския червен кръст и ранените войници по време на Балканската война. Общо за два - три месеца вестник "Народен глас" събира и изпраща в София сумата от 7000 долара. Общо през цялата война сумата на събираните дарения надхвърля 100 000 долара. В израз на благодарност цар Фердинанд, царица Елеонора и премиерът на България, Иван Евстатиев Гешов, изпращат неколкократно благодарствени телеграми за изключително полезната народолюбива кампания, организирана от вестник "Народен глас". Така в масовото съзнание на емиграцията се утвърждава представата, че издателската фирма "Народен глас" е получила и формалното "институционализиране" като безспорен лидер на духовния живот на диаспората - обстоятелство, което увеличава още повече моралната тежест и авторитета на всичко онова, което Васил Стефанов и неговите съдружници пишат по-късно. Затова, когато през август - септември 1913 година в Съединените американски щати съзрява идеята за свикването на първия общоемигрантски конгрес, вестник "Народен глас" се налага като инструмент, който съдейства най-много за подготовката и създаването на "Българо-македонския народен съюз в САЩ". Всички тези обстоятелства позволяват издателската фирма "Народен глас" да се стабилизира напълно и окончателно като главен фактор, опериращ на българския емигрантски културен пазар в Северна Америка.
В началото на 1913 година капиталът на фирмата е увеличен от 10 000 на 25 000 долара. Той е набран чрез продажбата на нови акции на стойност от 15 000 долара. Теса закупени главно от тримата собственици. За да се преустановят напълно плащанията на наем, е решено да се закупи свободно място в град Гранит сити и там да се построи собствено здание, в което да се настани цялото предприятие. Васил Стефанов, Александър Шуменов и Васил Граматиков изготвят сами плана на двуетажна сграда с дължина 60 фута и широчина 35 фута. На първия етаж са предвидени обширни помещения за печатарските цехове, а на втория са обособени два апартамента за семействата на Васил Стефанов и Васил Гра-матиков. Строежът е поверен на предприемача Димитър Лазаров, който предава готовото здание само за 6 месеца.
По същото време за сума от 7000 долара е закупена нова печатарска машина, която е в състояние за един час да отпечата 6000 вестника направо върху хартия, развивана от рулон. Така на 1 юли 1913 година на улица "Д" N 1812-1814 в град Гранит сити отваря врати първото българско модерно издателство в Съединените щати - "Народен глас".
Високопроизводителната техника и особено небивалото увеличаване на интереса сред емиграцията за събитията на Балканите през Междусъюзническата война позволяват от юли 1913 година вестник "Народен глас" да се превърне в ежедневник. Така се появява първото печатно издание, което се разпространява всеки ден между българската диаспора в САЩ, разнасяйки информация за родината, за проблемите на емиграцията, осигурявайки й ценно четиво по различни обществени, морално-етични и образователни въпроси. Вестникът излиза вече в тираж 3000 броя и се разпространява из всички щати, където по това време работят българи - от източното до западното крайбрежие на Съединените щати и Канада.
Обявяването на Първата световна война през лятото на 1914 година и последствията от нея дават ново благоприятно отражение върху по-нататъшния напредък на издателството. Преустановените пътувания през океана приковаватза шест години петдесетхилядната българска емиграция в Америка. Интересът към съдбата на Македония, особено след намесата и на България във военните действия, също увеличава абонамента на единствения ежедневен български вестник в Новия свят. Увеличената норма на печалбата през военновременния период дава мощен тласък за развитието и на частния български бизнес от страна на емиграцията. Новосъздадените фирми започват да рекламират своята дейност по страниците на "Народен глас" и също увеличават приходите на неговите издатели. В резултат през 1915 година тиражът му се вдига на 4000 броя, а след 1916 година достига максимума, реализиран някога изобщо в тиража - 6000 броя323. Тоест само за три години тиражът е удвоен, като съответно и печалбите стават два пъти по-големи. През 1917 година издателство "Народен глас" вече отчита приходи в размер на 21 466 долара. Добрите печалби през годините на Първата световна война позволяват на акционерите да закупят по това време напълно нова печатарска техника, с която механизират изцяло производствения процес.
В края на 1916 година за 3000 долара е закупена модерна машина за нареждане на буквите - "Линотип" N 19. Тя позволявала се организират бързо текстовете за заглавия, реклами и обявления, изискващи различни размери на шрифта и нееднаква широчина между буквите. През 1917 година Васил Стефанов закупува още една машина за бързо нареждане на вече готовия вестник - "Линотип" N 5. За да се облекчи доставката на печатните издания, през 1917 година са закупени още две машини. Едната се нарича "Графотайп". Тя позволява да се отпечатват на малки медени пластинки адресите на абонатите и клиентите, до които се изпращат изданията на издателство "Народен глас". А втората е известна като "Адресограф". С нея става отпечатването на адресите върху страниците на печатната продукция, която се изпраща на конкретния потребител. Набавени са и необходимото количество пишещи машини - марка "Роял" - три с кирилски и три с латински шрифт, както и всички други печатарски принадлежности, необходими за една високоскоростна и обемна издателска дейност.
Цялата техника на издателство "Народен глас" се движи с електрическа енергия. По същество през 1917 година вече е оборудван един напълно затворен издателски цикъл, който позволява на фирмата "Народен глас", освен вестниците, да печата спокойно и"разни книги за прочит". Така издателство "Народен глас" окончателно се налага като водеща българска фирма в Съединените щати за производството на вестници и литература. Книжарницата към издателството му позволява то да започнела играе ролята освен на производител и на главен доставчик и разпространител както на собствените издания, така също и на книжната продукция, доставяна след войната от България. Общата стойност на инвестирания капитал в дружеството към края на Първата световна война възлиза на 50 000 долара - сума, която показва, че в "Народен глас" е направена една от най-големите български инвестиции в частен бизнес през второто десетилетие на XX век. В резултат издателство "Народен глас" се издига към началото на 20-те години до положението на "единствената, най-модерна българска печатница не само в Америка, но и в България".
През май 1917 година настъпва промяна в управлението на фирмата. По това време Александър Шуменов завършва право и решава да премине на свободна професия като адвокат. Тъй като новата му работа е свързана с много пътувания и чести отсъствия от Гранит сити, той преценява, че не може да я съвместява с вестникарството и книжарството. Затова през май 1917 година Шуменов продава дяловия си капитал в акционерното дружество - включително имуществото и правата си над книжарницата в Гранит сити, съществуваща като търговски отдел към издателството.
Промени за известно време настъпват и в статута на Васил Стефанов. Той също решава да следва висше образование във "Вашингтон юнивърсити" в град Сент Луис и се нуждае от повече свободно време. По тази причина е обявена продажба на акции и е разширен съставът на управителното тяло на фирмата. На 25 май 1917 година е проведено общо събрание. Свободните акции са закупени от д-р Димитър Стайков, Илия Георгиев и Атанас Златарев. Съответно избран е и нов управителен съвет в състав: Илия Георгиев -председател, д-р Димитър Стайков - касиер, Васил Граматиков и Атанас Златарев - членове на управителния съвет. Скоро обаче между членовете на новото управително тяло избухва конфликт.
При изплащането на новопридобитите акции сумите са внесени навреме само от д-р Стайков. И. Георгиев и А. Златарев поради дългове към други кредитори не успяват да осигурят дяловия си капитал в общата каса на дружеството. Това налага проблемът за тяхното правоучастие в приходите и разходите на акционерното дружество да се отнесе пред съдебната власт в град Гранит сити. Затова в края на 1917 година, когато съдът се произнася, че Георгиев и Златарев нямат реални собственически права - съответно и властта им в управителното тяло е фиктивна, Васил Стефанов отново поема функциите си на управител във фирмата. Доктор Стайков остава касиер, а Васил Граматиков - секретар на Управителния съвет. Под ръководството на тримата издателската фирма "Народен глас" се развива до средата на 20-те години. След войната д-р Д. Стайков се отдава изцяло на лекарска практика, така че реални собственици и съуправители на издателството през почти целия междувоенен период са Васил Стефанов - управител, и Васил Граматиков - секретар-касиер на фирмата.
В архивите на емиграцията са запазени исторически документи, които разкриват в детайли производствената процедура и търговската система, използвана от издателство "Народен глас" за пласиране на продукцията му върху оформилия се български културен пазар в Съединените щати. През 20-те и 30-те години на XX век фирмата публикува ежедневно вестник "Народен глас". За тази цел на нея постоянно са й необходими големи количества хартия. За да се избегнат кризисни ситуации поради липсата на хартия и за да се намалят търговските разходи, от 1918 година доставката на хартия се извършва "на едро" - с вагони, композирани на гарата в град Гранит сити. От рампата ролоните се превозват с камиони и се съхраняват в собствения склад. Оттам ежедневно се черпи необходимото количество, като своевременно се и попълва нужното. Средномесечният разход на хартия през междувоенния период надхвърля пет тона.
В структурно отношение фирмата е изградена така: Основно нейно звено, от което се дирижира целият издателски процес, е редакцията, следват административният отдел, печатницата и експедицията. Главните действащи лица в редакцията са Васил Стефанов и Васил Граматиков. Тъй като описването на ежедневник от 8 страници е практически непосилна работа за двама души, през 20-те години издателство "Народен глас" си изгражда широко разклонена мрежа от кореспонденти и сътрудници. Това са предимно български емигранти - главно хора със свободни професии, които живеят в онези американски градове, където съществуват най-големите български заселнически колонии. Освен това издателството поддържа, след Първата световна война, постоянни кореспонденти и в България, Канада и Австралия. По този начин всеки ден сътрудниците на вестник "Народен глас" изпращат в редакцията аналитични статии по различни политически въпроси, дописки, свързани с живота и постиженията на българските емигрантски колонии, факсимилета от документи, коментари за събитията в България и т.н. Васил Стефанов и Васил Граматиков обработват стилно всички получени текстове, отстраняват евентуални неточности и подписват материалите за набор и печат. След като текстът бъде набран отново, те преглеждат коректурите и пускат матриците за окончателно отпечатване. За своите материали сътрудниците и кореспондентите на вестник "Народен глас" получават хонорари. В поместената по-долу таблица са дадени адресите и имената на повече от 70 българи, които вземат най-дейно участие като кореспонденти и автори при създаването на един от най-стойностните продукти, разпространяван на българския културен пазар, възникнал през първата половина на XX век.
Административният отдел на издателство "Народен глас" през целия междувоенен период се завежда от съпругата на Васил Стефанов - Стефанка Стефанова. Неин помощник там е Верка Винарова, родом от град Кюстендил.
Всеки ден в административния отдел на "Народен глас" постъпват между 25 и 50 нови абонамента, а други 30-50 читатели променят адресите си. Това налага административният отдел на фирмата постоянно да отразява тези промени, за да може изданията й винаги да се получават на точните адреси. Административният отдел прави и най-различни справки, отговаря на запитванията на читатели и търговци доставчици на хартия и мастила, на автори на материали и особено на рекламодателите. На административния отдел е поверено също така и воденето на сметките за постъпващите суми в касата на фирмата и разходите за плащанията, които издателството реализира ежедневно. Практиката показва обаче, че административният отдел не може да се справи с проблема за набирането на нови абонати и особено с навременното събиране на дължимите средства. Затова от юли 1917 година издателство "Народен глас" за пръв път в историята на българския "културен пазар" в Съединените щати си назначава и т. н. "пътуващ агент".
Длъжността е поверена на българина Никола Михайлов, родом от град Битоля. Задачата му е да пътува из градовете на Съединените щати, където живеят големи български заселнически колонии. Там той събира стари дългове от абонати и рекламодатели, договаря сключването на договори за нови рекламни карета за българските фирми , записва нови абонати, проучва читателските предложения за подобряване качествата на изданията, следи как се получават те от абонатите по места и т.н. Всеки път, преди да тръгне на обиколка, във вестник "Народен глас" се появява съобщение, в което се казва, че търговската задача на Никола Михайлов е: "Да събира абонати и обявления (реклами) за вестника, както и да разпространява изданията на "Народен глас". Затова всички българи в Съединените щати се умоляват да имат пълно доверие в него и му съдействат в работата", за което фирмата благодари предварително на всички. Преценявана глобално, функцията на пътуващия търговски агент позволява на първата българска фирма, оперираща на културния емигрантски пазар, редовно да извършва маркетингови проучвания на собствения си пазар и да реагира своевременно на всички негови нови изисквания.
Проучванията на българския културен пазар в Съединените щати от Никола Михайлов показват, че на много места проблеми най-често възникват около навременното получаване от страна на клиентите, на изпратените от "Народен глас" издания - особено при промяна в адресната регистрация. Трудностите възникват най-често от обстоятелството, че чиновниците в американските пощенски станции не знаят добре български език и понякога объркват доставката на пратките. Заради това, с цел да се избегнат грешките, през 20-те години издателство "Народен глас" постепенно си изгражда и собствена система от специално упълномощени "търговски представители". Това обикновено са видни българи в големите заселнически колонии, които са популярни не само сред емиграцията, но и са познати и на градската администрация в съответното населено място - включително на пощенските станции. Тези хора установяват и поддържат постоянна връзка с пощите и издателство "Народен глас" (чрез телефона) .Съответно в случай на нужда те дават всякаква информация на интересуващите се по въпроси, свързани с разпространението на продукцията, изпращана от издателство "Народен глас". В поместената таблица са дадени имената на най-важните търговски представители на издателство "Народен глас" в Съединените щати и Канада през междувоенния период:
Трябва да се отбележи, че между кореспондентите и търговските представители съществува разлика в ангажиментите по отношение на издателство "Народен глас". Кореспондентите носят отговорност главно за навременното създаване на качествен "културен продукт". Те пишат материалите, които се публикуват в изданията на фирмата. Докато търговските представители носят отговорността за търговската реализация на продукцията на пазара. Те подпомагат навременното получаване на всичко, което "Народен глас" произведе и разпространи сред българите в Съединените щати и Канада. Макар че функциите на пътуващия търговски агент Никола Михайлов и търговските представители в известен смисъл се дублират, те не са тъждествени. Защо? Защото във времето, през което търговският пътник не пребивава в даден американски град, цялата отговорност за навременното и точно пласиране на пратките носят търговските представители. Така че на базата на тези факти може да се каже , че през междувоенния период издателство "Народен глас" вече разполага с цялостна система за опериране върху структурирания български културен пазар. Тази система свидетелства както за предприемчивостта на фирмата, за нейните сериозни ангажименти към духовния живот на българите в Северна Америка, така също и за наличието на един добре развит и работещ ефективно български културен пазар в тази част на Новия свят.
В печатницата на издателство "Народен глас" през 20-те и 30-те години най-дълго работят българските словослагатели Поликсена Граматикова - съпруга на Васил Граматиков, Тодор Апостолов и Борис Григоров. Те набират текстовете в матрици, форматират ги и "връзват" всяка страница поотделно, за да бъде отпечатана. Сглобено по този начин, изданието - особено вестник "Народен глас", около 14 часа вече е готово за печат. Машините се пускат в действие около 15 час« и само за един час вестникът е готов. Продукцията преминава съответно в отдел "Експедиция" на фирмата.
Експедицията на вестник "Народен глас" се оформя напълно като производствено звено през междувоенния период. През 20-те и 30-те години тя се завежда от Александър Градинаров - син на Васил Градинаров. Негови помощници са 10 български деца от местната емигрантска колония. Ежедневно те идват на работа от 16 до 18 часа на почасово заплащане, за да сортират готовата продукция за експедиране. За своя труд те получават месечно възнаграждение по 10 долара. Всеки вестник се завива в отделен плик, върху който се поставя лепенка с адреса на получателя. След това пратките за различните щати се поставят в отделни пощенски чували. Върху тях се стикира името на щата и града, в който трябва да се достави пратката. В 18,30 часа пристига пощенската кола на Гранит сити. Тя товари чувалите и ги откарва в пощата, където пратката се тегли и се определя стойността на таксата, която издателство "Народен глас" трябва да заплаща ежемесечно за услугата. Накрая пощенските служители прехвърлят чувалите с продукцията на издателство "Народен глас" на нощните влакове на гарата в Гранит сити. До сутринта и след обяд българите получават своите колети навсякъде из щатите. Така благодарение и на добре уредената производствено-експедиционна процедура и създадената мрежа по места за разпространение на книжната продукция, реализирана от изда телство "Народен глас", фирмата успява от началото на 20-те години да приключи със структурирането на собствения културен пазар -българския културен пазар в Съединените щати, на който оперира през целия междувоенен период.
Сравнен с пазара на американските издателски фирми, той е несравнимо по-малък и това е напълно естествено, тъй като става въпрос само за сегмент от него - тоест за един относително самостоятелен емигрантски пазар. Сравнен обаче с пазара, на който боравят останалите български емигрантски фирми, културният пазар, формиран от издателство "Народен глас", е неизмеримо по-широк. С известна относителност може да се каже, че именно издателство "Народен глас" е първата българска фирма в Съединените щати, която започва успешно да оперира върху "целия географски" пазар на САЩ. Дори нещо повече - единствената българска фирма, която разпростира границите на пазара си и в Канада и Австралия. В това се състои уникалността на българския културен пазар, формиран до средата на XX век в Северна Америка, а именно, че той далеч надхвърля рамките на регионалните потребителски пазари, на които оперират търговските къщи и различните фирми, създадени от българските предприемачи зад океана до средата на XX век.
Известно е, че паралелно с издателство "Народен глас" през междувоенния период в Съединените щати работят още 3 български печатници: Печатницата на "Българския социалистически работнически съюз" - седалище в град Гранит сити, Илиноис, издава вестник "Работническа просвета" и теоретични трудове в духа на американския юнионизъм; Печатницата на българските комунистически групи - седалище град Детройт, издава вестник "Съзнание", а след него "Народна воля" и брошурна литература с комунистическо съдържание; Печатницата на "Македонската политическа организация" (МПО) - седалище град Индианаполис, издава вестник "Македонска трибуна" и брошурна литература с патриотично съдържание.
Съпоставени с издателство "Народен глас", тези три печатници се различават от него по три главни особености. Първо, това са крайно идеологизирани издателски центрове, които защитават и пропагандират собствената си идеология. Те не са търговски предприятия в истинския смисъл на думата, защото съществуват не от приходите си, получени на пазара, а посредством безвъзмездната помощ на членската маса, която стои зад всяка от трите посочени емигрантски организации. От тук и втората особеност - трите споменати печатници не оперират на целия български културен пазар в Съединените щати. Техните издания се разпространяват само между членовете на юнионисткия съюз (около 1500 души), на МПО (около 5000 души) и на Българските комунистически групи (около 500 души). Докато издателство "Народен глас" се изявява като класическо производствено и търговско предприятие, което работи единствено за задоволяването на фундаменталните културни потребности на цялата българска емигрантска общност зад океана. (Да не говорим, че трите политически печатници, за които стана дума, не участват в разработването на българския културен пазар след 1907 година.) Затова единствено издателство "Народен глас" се изявява като градивен, силно консолидиращ фактор в усилията да се изгради един общобългарски културен живот в Съединените щати. Издателската продукция на "Народен глас" не разпространява идеологии. Тя не насажда вражди между различните емигрантски прослойки, затова издателството постоянно съдейства и за развитието, за обогатяването на потребностите на българския културен пазар от гледна точка увеличаването на интереса към свободолюбивото и демократично четиво. В същото това време останалите три несравнимо по-малки печатници обективно действат в точно обратната посока - с крайно идеологизираната си печатна продукция те обективно разединяват емиграцията на политическа основа. Настройват едни нейни пластове срещу други. В резултат те на практика спомагат да се нарушава единния духовен живот на емиграцията. Оттам логично те спъват и нормалното функциониране (особено разрастването) на българския културен пазар в Съединените щати. Така че сред големите заслуги на издателство "Народен глас" през първата половина на XX век трябва да се прибави и тази, че то отстоява най-последователно идеята за идейно единство на българската диаспора в Новия свят, за постоянно разрастване на единния български духовен пазар зад океана, така че американците от български произход да се интегрират в структурата на новоприютилата ги нация като елемент, носител на традиционните добродетели на българската нация.
Ролята на издателство "Народен глас" за развитието и функционирането на българския културен пазар в Америка изпъква още по-релефно, ако се направи кратък преглед и на нейното собствено книгоиздаване - второто важно направление (след публикуването на първия български ежедневник в САЩ - вестник "Народен глас") в производствената и търговската дейност на тази българска фирма. При това в случая ще вземем под внимание не книгите, публикувани изобщо в нейната печатница, тъй като подобна равносметка на този етап от развитието на българската емигрантистика не може да се направи поради липсата на сведения точно колко "чужди" книги са били публикувани от издателство "Народен глас". (Във всеки случай става дума за стотици заглавия, но този въпрос трябва да се изследва отделно.) Тук ще стане дума само за книги, които са били подготвени редакционно, финансирани и разпространени само от издателство "Народен глас" за задоволяване на важни цивилизационни потребности на българската диаспора в Съединените щати до средата на XX век.
Общо през първото десетилетие от своето съществуване до края на Първата световна война издателство "Народен глас" публикува със собствени сили (текст и финанси) общо 31 книги.
Ако се хвърли един най-бегъл поглед върху съдържанието на таблицата, не може най-напред да не впечатли количествената страна на публикуваната собствена книжна продукция. Общият обем на книгите, финансирани от издателство "Народен глас" само за едно десетилетие (от 1911 до 1920 година) надхвърля 4000 печатни страници. При това става въпрос за създаването на много трудни и скъпо струващи на издателя заглавия, каквито са например осемте чуждестранни речници. Само техният обем надхвърля 2000 страници. Въпреки рисковете, а и трудностите, които издателство "Народен глас" среща и преодолява при реализирането на тази своя продукция, то издава речниците, тъй като българската емиграция в Съединените щати има най-голяма нужда именно от тях в своята ежедневна практика. Това показва, че издателската фирма действително търси и задоволява най-неотложните потребности на младия български културен пазар в Америка. Нейната продукция полага стабилните комуникационни основи, за да може емиграцията да се интегрира по-лесно в структурата на американската нация. В това се състои най-важният резултат от нейната стопанска дейност.
Заглавията като историята на Македоно-одринското опълчение и монографията на професор У. Мънроу пък доказват началото на съзнателен стремеж да се създаде сериозна научноаргументирана база за патриотичните среди на емиграцията, в усилията й да защити националната кауза на българския народ след войните. По този начин издателство "Народен глас" практически съдейства и за изграждането на т.н. "Западен щит" за защита на българщината през XX век, който ще играе важна роля в по-нататъшното развитие на балканския исторически процес. Важно е да се спомене също така, че именно издателство "Народен глас" първо стимулира зараждането и на оригиналното емигрантско литературно творчество, проява на което са драмата на Н. Багрянова и Ст. Стефанова и есеистичната книга на Л. Гошев. Благодарение на правилната си издателска политика "Народен глас" съдейства за появата и на българския емигрантски литературен превод. Там са реализирани първите издания на литературен български език на един от най-нашумелите литературни бестселъри на американската литература до края на Първата световна война. Книжната продукция на издателство "Народен глас" полага основите и на българската емигрантска здравна библиотека. Ясно е следователно, че в обстановката, когато условията на световната война прекъсват напълно търговските отношения между България и Съединените щати, книжната продукция на първата българска издателска фирма в САЩ задоволява основни културни потребности на емиграцията. Тяхното удовлетворяване щеше да стане много по-трудно и по-бавно, ако издателство "Народен глас" не работеше упорито за създаването на самостоятелния български културен пазар в Америка.
Намерили своята производствено-търговска ниша, през 1917 година Васил Стефанов и Васил Граматиков замислят една уникална поредица от издания, които ще останат като техен най-съществен принос, за цялостното развитие на българската емигрантска култура в Новия свят. Става дума за подготовката и публикуването на четирите безценни алманаха, които днес са най-сериозният извор за изучаване на всички аспекти на българската емигрантска история зад океана.
Идеята за появата на първия алманах се заражда през 1917 година. Тогава издателската фирма "Народен глас" навършва 10 години от своето основаване. За да се отбележи юбилеят, управителният съвет решава да създаде специален "Юбилеен сборник на вестник "Народен глас". Като образец са използвани подобни алманаси, издавани от другите емигрантски общности в Съединените щати.
На 6 октомври 1917 година във вестник "Народен глас" е публикувана обява под надслов: "Турен е под печат Юбилейният сборник на вестник "Народен глас". В нея се съобщава, че книгата ще съдържа "интересно четиво из живота на българите в Америка -история на българската емиграция, българската търговия, земеделие, черква, дружества, журналистика, религия и пр., и пр." Като илюстрации към текстовете е предвидено да бъдат публикувани 2000 снимки и портрети на български емигранти. Заплануваният тираж е 25 000 броя - тираж, който нито преди, нито след това не е достиган от никакво друго българско емигрантско издание в Съединените щати. Замисълът на издателство "Народен глас" е сборникът да се печата на луксозна хартия и дори да се раздава "безплатно на всички читатели" на вестник "Народен глас", които побързат да се абонират до края на годината. След обявяването на идеята българските фирми в Съединените щати и Канада са поканени да дадат рекламите си (и снимков материал) по най-бързия начин, за да не изпуснат възможността да се рекламират и представят добре пред емиграцията. Самият юбилеен сборник е отпечатан през декември 1918 година.
В структурно отношение книгата е разделена на 4 части. В първата подробно се описва историята на акционерното книгоиздателско дружество "Народен глас". Текстът е богато илюстриран с портрети на неговите създатели, собственици и работници. Втората част е посветена на все още бушуващата Първа световна война -българското участие, намесата на САЩ, постиженията на военната техника и мореплаването. В третата част се съдържа информация за най-важните периоди от историята на Съединените щати, за американската конституция, политическата система в държавата, нейната икономика, вероизповедания, постиженията в културната област. Преведен е и е публикуван за пръв път на български език и американският "Закон за емиграцията", който регулира правилата за притока на нови заселници. Последната, четвърта част може да се нарече "енциклопедия" на емиграцията. След като внимателно са проучени, там са разработени такива важни въпроси като: кога е възникнала всяка от българските заселнически колонии, изградени в Съединените щати; какво развитие - особено стопанско, е отбелязала тя; с какъв бизнес се занимават нейните представители и пр. Основен акцент е поставен и върху описанието на постиженията, регистрирани специално от младата и малобройна българска емигрантска интелигенция.
В цялост "Юбилейният сборник..." поставя началото на усилията за цялостно преосмисляне на икономическите постижения, реализирани от българската емиграция в Съединените щати. Обобщени са както грешките, така също и ценният опит, натрупан от деятелите на българския емигрантски бизнес. Особено ценни са препоръките, които се дават за "американизацията" на търговския маркетинг и мениджмънта, за да могат фирмите да останат трайно на американския пазар и да се развиват във възходяща посока. В последна сметка с тази уникална книга е създаден един незаменим "колективен каталог" от енциклопедичен тип, в който българският емигрант по всяко време може да намери нужната му информация за всяка по-значителна българска фирма във всеки голям град на Съединените щати (адрес, собственици, предмет на дейност, възможности за бизнес контакти и т.н.)
С появата на "Юбилеен сборник..." на издателство "Народен глас" се създават нови, още по-добри възможности за интензивни бизнес контакти между самите български фирми, работещи вече в Америка. Дотогава хората не се познават един друг, не знаят нищо за бизнеса си и следователно не могат да си сътрудничат. Направена е решителна, колективна равносметка върху стопанския живот и постиженията на българската емиграция изобщо, реализирани до края на Първата световна война. Всичко това дава нов тласък за развитието на бизнес средата през междувоенния период.
10 000 броя от тиража на "Юбилеен сборник... " са разпространени още през 1919 година навред из Съединените щати от Ню Йорк на изток до Сиатъл на запад и от Чикаго на север до Маями на юг - навред, където живеят българи. Трудът се посреща с небивал възторг от емиграцията, защото той й позволява тя за пръв път да се самоогледа. В новата книга българите в Съединените щати виждат както дефектите си, така също и своите безспорни постижения. А всичко това дава много по-реална представа за възможностите на тези хора, за повишаване на самочувствието им. Дори през 20-те години вече се забелязват първите признаци на гордост от собствените постижения. Затвърждава се убеждението, че българите също могат уверено да "правят" сполучлив бизнес на изключително динамичния и конкурентен американски регионален пазар. Затова още на следващата 1920 година от всички емигрантски колонии постъпват предложения издателство "Народен глас" да преиздаде сборника. Вместо да се препечатва, акционерите обаче решават създаването на нов тип енциклопедично издание.
През 1921 година е публикуван "Българо-американски алманах за 1921 година". Томът е в обем 200 едроформатни страници, като всички текстове са снабдени с подходяща снимкова илюстрация. Това издание е уникален факт в българското емигрантско книгоиздаване с опита на емиграцията да създаде първият собствен каталог за икономическото развитие на старото си отечество - България, и възможностите да се прави бизнес там от страна на емигрантски фирми. За целта в първата част на тома е публикувана подробна статистическа информация за населението, стопанската структура, вътрешната и външната търговия, акционерните дружества, и концесиите работещи в държавата. Много място е отделено и на въпросите, свързани с жителите и икономиката на големите български градове, адресите и предмета на дейност на най-известните български банки, кредитни, производителни и търговски кооперации, на големи частни фирми. Във втората част на алманаха са подредени рекламните карета на вече стабилизираните български емигрантски фирми в Съединените щати, като се посочват техният адрес, предмет на дейност и бизнес интересите им.
Втората стопанска енциклопедия на българската емиграция в Съединените щати е разпространена през 1922 година в 20 000 екземпляра. Тя също е посрещната с огромен интерес от емигрантските фирми. В резултат през 1923 година издателство "Народен глас" подготвя и публикува нов "Българо-американски алманах за 1923-1924 година". Третият, общо взето, спазва вече възприетата структура с тази разлика, че сега основният общо икономически масив съдържа повече данни за стопанството, фирмите, природните богатства и икономическите закони на Съединените щати. Втората част е съответно рекламно пано за най-активно работещите български емигрантски фирми на американския регионален пазар. Алманахът за 1923-1924 година е в обем 162 страници, също съдържа над 500 нови снимки на български предприятия, търговски обекти и портретите на бизнес деятелите. И тази книга е финансирана изцяло от издателство "Народен глас" и е разпространена сред емиграцията в тираж от 10 000 екземпляра.
На практика от края на Първата световна война до средата на 20-те години книгоиздателската фирма "Народен глас" в Съединените щати реализира най-големия си стопански успех, постиган някога на българския културен пазар сред емиграцията. В продължение на пет години тя продава трите си най-многотиражни издания. Така първата книгоиздателска българска фирма в Новия свят задоволява напълно една голяма потребност за стопанския живот на емиграцията ни зад океана изобщо - нуждата от систематизирана и вярна информация за възможните делови връзки, обмяната на опит и евентуално взаимоподпомагане на себеподобните - стопанските деятели от български произход. Така че, когато български търговец посети Чикаго, Сент Луис, Детройт, Индианаполис или Ню Йорк например, той да може да отседне в български хотел, да се нахрани добре в български ресторант, да бъде упътен, докато си свърши работата, и на тръгване да напазарува в български магазин. Все белези за създаването на стопански връзки не само вътре в рамките на българските емигрантски колонии, а и между самите колонии навсякъде в Съединените щати. Тоест продукцията на "Народен глас" спомага да се надживее "регионалният характер" на българските стопански общувания в Съединените щати, които преобладават до края на Първата световна война. Така че през междувоенния период все по-отчетливода се забележат и наченките на един "общоамерикански български пазар", колкото и условно да е това название за означаване на стопанските връзки, излизащи вече извън рамките на дадената колония или дадения щат, където стопанските деятели са се заселили в началото и където правят първите си успешни стъпки в бизнеса.
До началото на 20-те години на XX век подобни възможности все още не съществуват главно поради непознаването на състоянието и стратификацията на главните стопански субекти, формиращи българския бизнес пазар в Съединените щати. Затова определено може да се каже, че енциклопедичните бизнес издания на издателство "Народен глас" изиграват знаменита роля за цялостното формиране на чувството сред българите в Съединените щати за принадлежност към една единна, относително обособена, непрекъснато напредваща в своето развитие българска стопанска общност, която е в състояние да се развива и да се взаимоподпомага. Така "културният бизнес", развиван от "Народен глас", оказва и то най-непосредствено, положително влияние върху цялостното развитие на българския стопански живот в Съединените щати през междувоенния период. Затова през 1933 година Васил Стефанов и Васил Граматиков подготвят и правят четвъртия си - и най-подробен алманах на вестник "Народен глас" и българите в Америка. Това е най-пълното и обемно енциклопедично издание на фирмата, свързано със стопанския живот на българите в Съединените щати. Обемът му надхвърля 500 страници, а рекламните карета на фирмите, адресите им и снимковата илюстрация се превръщат в нов, солиден аргумент за покачване на самочувствието и за активизирането на бизнес контактите между българите. Това всъщност е най-пълният и основен бизнес справочник за всичко, постигнато от българската емиграция в Съединените щати в стопанския сектор до средата на XX век. Затова и "25-годишният юбилеен алманах" е разпространен в 25 000 тираж сред диаспората.
Важно място специално в търговската дейност на издателство "Народен глас" от годините на Първата световна война заема и разпространението на грамофонни плочи със записи на българска, балканска и класическа музика. Плочите се записват в най-голямата звукозаписна фирма по това време в света - "Колумбия рекърдс", работеща в Съединените щати. Изпълнители са български емигранти -добри музикални изпълнители. Най-популярна от всички е певицата Вера Гронева, която се смята и за първата професионална изпълнителка на български народни песни, разпространявани в Съединените щати. От известната засега документация става ясно, че до 1920 година в Съединените щати са издадени 11 грамофонни плочи за българския култрен пазар. Те се появяват на българския културен пазар в следната последователност:
Търговията с музикални плочи се реализира по приблизително същата схема, по която се разпространява вестник "Народен глас" и се продават книгите, публикувани от издателство "Народен глас". Готовата стока се складира в книжарницата на "Народен глас" в град Гранит сити. Вестник "Народен глас" публикува специални рекламни карета, в които се съобщава за новоизлязлата грамофонна плоча, нейното съдържание, цената и от къде може да се закупи. Поради по-особения вид на плочите като стока, освен в Гранит сити обаче, те се продават и в редица магазини, собственост на български емигранти. Няколко емигранти създават и специални магазини за търговия с грамофонни плочи, грамофони, графоноли и всички духови, струнни и клавишни музикални инструменти. С навлизането на радиоапарата в семейния бит през 20-те години и особено с израстването на втората емигрантска генерация в Съединените щати през 30-те години, която се увлича по американския джаз и другите модерни музикални стилове преди Втората световна война, търговията с грамофонни плочи със записи на българска музика постепенно намалява. Почти във всеки български дом обаче в средата на XX век в Съединените щати неизбежно присъства и този важен елемент, създаден и реализиран на българския културен пазар в Северна Америка през първата половина на XX век.
Ролята на издателско-търговската фирма "Народен глас" за разработването на българския културен пазар в Съединените щати, а и мащабите на този пазар, ще останат неизяснени напълно, ако не се очертае още едно важно направление в стопанската активност на тази фирма. Става въпрос за доставката и търговията с културни ценности (учебници, вестници, списания, художествена литература, научна книжнина, географски карти, календари, илюстровани сборници, картини, панорамни снимки от различни гардове в България и Македония), произведени в България, но продавани като стока на българския емигрантски културен пазар в Съединените щати. Тоест търговията с "културен продукт", внесен от "старото отечество", предназначен за ползване от емиграцията в "новото".
Като част от фирмената бизнес стратегия, търговската дейност е замислена около 1912 година. При създаването на второто акционерно дружество по това време, в което като съсобственик влиза и книжарят Александър Шуменов, неговата книжарница се превръща в отделно -търговско, звено в структурата на предприятието. То е преименувано в "Книжарница "Народен глас", която се намира в специално помещение, разположено на партерния етаж на зданието, в което работи фирмата в град Гранит сити. На практика книжарницата действа като търговски обект на фирмата.
В началото клиентите купуват оттам предимно тетрадки, бележници, листове за писма, стари издания на вестник "Народен глас" и книги, които Шуменов вече е успял да достави от издатели, работещи в България (до 1913 година най-много издания на издателство "Христо Г. Данов"). Литературата, с която се търгува обаче, все още е малко. Първо, защото Александър Шуменов в началото не разполага със значителен капитал, за да е в състояние да доставя голямо количество книги от България. И на второ място, поради обстоятелството, че читателският интерес сред емиграцията все още е сравнително слаб. (От значение е и сравнително ниската норма на печалбата, реализирана в книжарската търговия.) Преобладаващата част от гурбетчиите, пребиваващи до 1912 година в Съединените щати, се завръщат след няколко годишна работа в родината си, липсват семействата с децата и т.н.
Ангажирането на издателско-търговската фирма "Народен глас" с доставката и търговията с книжна продукция от България също в началото не потръгва с бързи темпове. И при нея стагниращо влияние оказват слабият читателски интерес, финансовият фактор, разпръснатостта на емиграцията на едно пространство от около 4000 километра. В допълнение изключително важно специфично обстоятелство, което през второто десетилетие на XX век спъва в решаваща степен търговията с книги, доставяни от България, са трите войни - Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. На практика от 1912 до 1920 година търговските връзки между България и Съединените щати са разрушени напълно. Така за близо едно десетилетие не съществува никаква възможност да се доставя нова книжна продукция от старото отечество. Ето защо през второто десетилетие на XX век издателската фирма "Народен глас" се ангажира със собствено книгоиздаване, за което стана дума по-горе. За 7-8 години тя успява да реализира 31 заглавия.
Появата на собствената книжарска продукция, застоят, настъпил сред емиграцията поради невъзможността ида пътува до Европа и особено стопанското замогване на българите, и появата на семействата постепенно налагат през годините на Първата световна война да се обърне по-голямо внимание и на търговията с книги. Запазените исторически документи показват, че още преди появата на всяка новоиздавана книга Васил Стефанов и Васил Граматиков публикуват във вестник "Народен глас" подробна информация за новия си книжен продукт- какво е съдържанието на книгата, какъв е обемът, каква е цената и по какъв начин може да се получи. След като се произведе, книгата се поставя на склад в "Книжарница "Народен глас" в град Гранит сити. До 1917 година доставките се извършват чрез американската пощенска служба. Всеки клиент изпраща в издателство "Народен глас" пощенски запис със сумата, включваща цената на интересуващата го книга плюс 30 цента за пощенски разходи, плюс адреса на получателя. Оттам човек от административния отдел на издателството (обикновено Стефанка Стефанова) поставя книгите в специални пликове, адресира ги и ги изпраща чрез пощенската станция до получателя.
Към 1917 година обаче тази система за търговия с български книги в Съединените щати показва някои несъвършенства. За тежките речници например пощите започват да искат такси, които почти доближават цената им. Това оскъпява стоката двойно както за производителя, така също и за купувачите. Понякога пратките се губят при пътуването по пощите, клиентите не са в състояние лично да разгледат интересуващата ги книга, която купуват, както и други неудобства. По тези причини от 1917 година издателско-търговската фирма "Народен глас" започва да си изгражда и собствена търговска мрежа - отделна от тази, която функционира вече във връзка с разпространението на вестник "Народен глас". Тя е предназначена специално за търговията с български книги в Съединените щати и Канада. Тогава точно Васил Стефанов и Васил Граматиков създават свои "търговски агентства" в онези градове, където вече съществуват големите български заселнически колонии. Тяхната цел е книжната продукция да се "доближи" до регионалния културен пазар в отделните щати на САЩ и така да се намалят търговските разходи и да се увеличи възможността за личен избор на клиентите.
От историческата документация се вижда, че такива търговски агентства през 1917 година най-рано са открити в Чикаго- Илиноис, Индианаполис - Индиана, Толидо - Охайо, Торонто - Канада. Длъжността търговски агент на "Народен глас" там съответно изпълняват Никола Драмсъзов и Марко Калудов за Чикаго, Димитър Медичков в Индианаполис, Стефан Кочанов в Толидо и Емануил Станчев за Канада. Тези българи по един или друг начин до началото на 20-те години също работят на българския културен пазар в Северна Америка. Марко Калудов например е известен обществен деятел сред емиграцията и един от издателите на вестник "Свобода", излизащ в Чикаго от 1914 до 1918 година.
Димитър Медичков основава в Индианаполис още през 1916 година второто от общо две български емигрантски училища, съществували в Съединените щати до 1919 година, за дистанционно изучаване на английски език. Никола Драмсъзов през 1917 година открива в Чикаго втората българска книжарница "Никола Драмсъзов" и т.н. Следователно всички те при условията на преустановената напълно търговия между България и Съединените щати предпочитат да станат търговски представители (агенти) на "Народен глас", с което, ако не да разширят, то поне да спасят търговската си дейност предвид опасността от фалит. В резултат разпространението на българската книжнина въобще в Северна Америка от края на второто десетилетие на XX век се подобрява качествено.
През 1919 година веригата от търговски агентства, работещи за "Народен глас", е разширена. Открити са още три представителства на фирмата в Ню Йорк, Детройт и Кливленд. В Ню Йорк функцията на търговски агент изпълнява известният финансист и търговец Александър Ангелинов, в Детройт агент представител е търговецът Георги Попов, а в Кливленд е Симеон Георгиев. В долната таблица са посочени пълните данни на търговските обекти, чрез които между двете световни войни се осъществява търговията в Съединените щати с книжна продукция, доставена от България:
Анализът на данните показва, че след изграждането на мрежата от собствени търговски агентства издателско-търговската фирма "Народен глас" променя и системата, по която търгува с книгите. За пръв път новите правила се прилагат при разпространението на юбилейния сборник на вестник "Народен глас" през 1918-1919 година. При появата на новоотпечатаната книга, фирмата издател обявява чрез вестник "Народен глас" какво количество от нея се намира на склад в Гранит сити. Съответно и цените за търговия на едро и дребно. След това по заявки на търговските агенти, които познават отблизо регионалния културен интерес, изданията на Народен глас се изпращат в агентствата на фирмата в Ню Йорк, Чикаго, Детройт, Индианаполис, Торонто, Толидо, Пеория и Кливленд.Там книгите се разпродават, а търговските агенти връщат обратно дължимите суми за стоката в Гранит сити, като задържат за себе си най-често по 10 % от печалбата. Изградената стройна мрежа за разпространението и на книжната продукция на български език в Съединените щати способства не малко за още по-активното функциониране на българския културен пазар в северна Америка.
Всъщност, ако към началото на 20-те години изобщо може да се говори за трайно обособяване на един относително самостоятелен "български пазар" в Америка, то именно "културният пазар" - т.е. търговията с книжна продукция, е едно от неговите най-ярки проявления. В нито една от останалите области на бизнеса, където работят български предприемачи, не са изградени толкова трайни "вътрешнопазарни" връзки и механизми за реализация на дейността, каквито се наблюдават на културния пазар. Съответно нито един друг дял от българския емигрантски бизнес не зависи така жизнено преди всичко от българския потребител, както това е на културния пазар. А за неговите мащаби може да се съди от факта, че към началото на 20-те години ежегодно там се върти един капитал от 30 до 50 000 долара.
Натрупаният търговски опит, наличието на повече свободен капитал и особено на един вече разработен и добре структуриран български емигрантски културен пазар (като институции, връзки и механизми) позволяват след Първата световна война книжарската търговия на българите в Съединените щати да отбележи сериозен възход. Ако се сравнят фактите на българския културен пазар до 1919 година и след това през 20-те и 30-те години - особено с онези от периода след Втората световна война, когато светът е обхванат от "Студената война", дори може да се каже следното: Между-военните десетилетия (1920-1939 година) отбелязват "златният век" на българското книгоразпространение в Америка и в Съединените щати в частност. Никога преди, а и след това, през следващия половин век (до промените през 1989 година), книжна продукция, издавана в България, не е продавана в Новия свят в такива големи количества и с такова разнообразие в тематиката. Не би било пресилено ако се каже, че всичко стойностно, излязло на български език в София из областта на художествената литература, науката, техниката, селското стопанство през 20-те и 30-те години, е пласирано веднага и на българския емигрантски културен пазар в Съединените щати и Канада.
Ролята на главен търговски посредник и разпространител на книжната продукция отново е поета от лидера в този бранш -издателско-търговската фирма "Народен глас" в град Гранит сити, Илиноис. Нейните собственици, Васил Стефанов и Васил Граматиков, подписват договорите за доставката на книги, вестници и списания от България. Фирмата продължава най-активно да работи с издателство "Хр. Г. Данов". В Ню Йорк стоката пристига с параходите и се посреща от търговския агент на "Народен глас" - Алескандър Ангелинов. Оттам той я препраща в централния склад в Гранит сити. Васил Стефанов съобщава за новопристигналите заглавия чрез обяви във вестник "Народен глас", а след това по заявка на търговските агентства в останалите американски градове, периодически се изпращат поръчаните количества.(В самото начало на 20-те години се доставят само по 5 броя от всяка новоизлязла книга в София, но от средата на 20-те години количествата се увеличават многократно.)
За да се облекчи още повече връзката с клиентите от 1920 година книгоиздателската и търговска фирма "Народен глас" започва да публикува и специален каталог, съдържащ цялата книжна продукция, която се съхранява в склада в Гранит сити. Търговските агенти на фирмата раздават това рекламно издание на всеки желаещ безплатно, за да се запознае спокойно у дома с онова, което иска да купи. По този начин "Народен глас" по същество обогатява и разнообразява и българската бизнес реклама, използвана на българския културен пазар, като заимства в това отношение от американските книгоиздателски и разпространителски фирми. (Тъй като търговията само с книги не може да осигури достатъчно доходи на търговските агенти на издателство "Народен глас", те заедно с книгите продават още грамофонни плочи, тетрадки, бележници, листове за писма, цигарена хартия, цигари, пури и други дребни стоки.)
Първата доставка на голяма партида книги, издадени в България, пристига в Съединените щати през ноември 1919 година. Тя включва 58 заглавия. Втората голяма партида е получена на 15 август 1920 година. В нея се съдържат 300 нови заглавия. Презянуари 1921 година от България е доставена третата поръчка от 500 нови заглавия и т.н. След 1922 година търговският отдел на "Народен глас" ежегодно закупува всички новоизлизащи заглавия в София, които биха представлявали интерес за българската емиграция в Съединените щати.
Задълбоченият анализ на историческата документация обаче показва нещо интересно: Усилията, полагани от издателско-търговската фирма "Народен глас" да осигурява редовно абонаменти на емигрантите за списанията и особено за вестници, излизащи в София, не дават резултат. Първо, пратките с тях пътуват от България до Съединените щати минимум един месец. Така че, след като вестникът пристигне в Америка, съдържащата се в него информация вече е остаряла, тъй като информационната агенция Асошиейтет прес отдавна вече е съобщила нови факти за България и Балканите. Следователно четенето на вестниците става безполезно. На второ място, Васил Стефанов и Васил Граматиков бързо схващат, че редовната доставка на периодика от България подкопава позициите и търсенето на собственото им издание - вестник "Народен глас". Софийските вестници, ако и със закъснение, винаги по-задълбочено коментират събитията в "старото отечество", отколкото "Народен глас". Така че, за да не се подкопават позициите на собствения вестник и за да поднася винаги само обобщена информация, фирмата "Народен глас" още преди средата на 20-те години прекратява посредническия си бизнес, свързан специално с абонирането на емигрантите за вестници и списания, излизащи в София.
През междувоенния период в Гранит сити се получават основните вестници и списания, издавани в столицата на България, но само за собствени нужди на издателството - т.е. за да се използва по-детайлната информация там при описването на вестник "Народен глас".
Появата на нови жанрове в музиката през 30-те години в Съединените щати и особено израстването на втората емигрантска генерация -децата на българските изселници, родени в Съединените щати, ограничават интереса и към грамофонните плочи със записи на българска народна музика. Така че доминиращо място в търговския оборот, реализиран на българския емигрантски културен пазар в САЩ през междувоенния период, се пада на книгите. По данни на Васил Стефанов и Васил Граматиков само през 20-те години издателско-търговската фирма "Народен глас" доставя и продава в Съединените щати над 2000 заглавия на книги, издавани в София. Ако се приеме, че интересът към книгата е останал същият и през 30-те години (което е малко вероятно, защото тогава емиграцията нараства и обективно се увеличава интересът към книгата - особено с появата на децата), то по най-груби изчисления може да се приеме, че до средата на XX век в Съединените щати са продадени над 4000 заглавия на книги из всички области на знанието и литературата, които са били публикувани в София. Това позволява във всеки емигрантски дом да се изгради собствена семейна българска библиотека. Тя съдържа всичко ценно и непреходно от българското книгоиздаване от първата половина на XX век.
Обобщена, цялостната дейност на издателско-търговската фирма "Народен глас" показва, че тя трябва да се посочи и като един от най-динамично работещите фактори за увеличаване на общия стокооборот при търговския обмен, реализиран между България и Съединените щати изобщо. Ако се изключи розовото масло, нито един друг продукт, създаден в България, не присъства така масово на американския регионален пазар (т.е. на "българския емигрантски културен пазар" в САЩ), както книгите, печатани в София. Следователно фирмата, работеща на българския емигрантски културен пазар в Съединените щати, дава най-голям принос в сравнение с всички останали дялове на българския емигрантски бизнес за общото развитие на двустранните търговски отношения между България и Съединените щати. И още нещо - културният бизнес създава един от най-надеждните инструменти за съхраняването на българското национално съзнание сред емиграцията. С перспектива за формирането и на едно пробългарсколоби. Защото наличието на богатата "културна следа", останала от функционирането на българския емигрантски културен пазар в Съединените щати през първата половина на XX век, позволява да се поддържа будно българското национално съзнание и сред второто емигрантско поколение, налице е научна аргументация за защита на националните интереси на българския народ.