неделя, 5 декември 2010 г.
вторник, 23 ноември 2010 г.
неделя, 21 ноември 2010 г.
вторник, 9 ноември 2010 г.
“КОРЕКОМ” БЕШЕ “МАЛКИЯТ ЗАПАД” В “ГОЛЕМИЯ СОЦИАЛИЗЪМ”
Изразът “леля в Америка” придоби почти нарицателно значение по време на така наречения “милиционеро-социализъм “ в България. Възможността обаче да получаваш регулярно финансова помощ от Америка беше нещо повече от немислимо, защото това беше страна, наричана “гнездото на осите”-тоест, най-опасната държава не просто за вездесъщия Съветски съюз, но и за целя клакьорски политически лагер, подчинен на руския ботуш.
Съдбата обаче решава, че след смъртта на Стойо Крушкин, неговата овдовяла съпруга в София-Николица, следва да получи пенсията на починалия, както е редно по международноправните норми. До тук всичко е на ред, освен фактът, че се оказва, че една обикновена българка ще получава пари от чужбина, при това не от къде да е, а от самата Америка и още повече без изричната възможност за одобрителна санкция от страна на “благоволяващата” партия и държава у нас. Това според властите автоматично ще я направи неблагонадеждна в политически смисъл, защото тя ще стане независима, ще има повече възможности, от които са умишлено лишени голяма част от българите и по този начин по-голямата свобода, може да окаже върху нея “пагубно идеологическо влияние”. Ето защо официалните власти в у нас признават правото на Николица да получава пенсия от починалия си съпруг в САЩ, но я вкарват в безкрайните лабиринти на административното чудовище в социалистическа България.
Започва едно непрекъснато подаване на безумни молби, умопомрачителни удостоверения, изискването на никому ненужни справки, документалното потвърждаване на очевидни факти и всичко това продължава с години. Синът на Николица-Георги, не се отказва и смело и упорито извървява лабиринта на комунистическата администрация. Усилията му се оказват ненапразни, защото в едни прекрасен ден, някъде в началото на 1962 или 1963 г., Николица получава първата пенсия от починалия си чак през 1957 г. съпруг. Може би не малка заслуга за това има и дъщеря й Вилоета, която по това време работи в Националната банка на България. Николица ще се радва на пенсията едва около седем години, защото тя умира през 1969 г.
С получаването на първия транш от полагащите се пари завършва и първата битка с българската административна безкрайност, но предстои втора битка с идеологическата действителност у нас. Николица получава правото да пазарува официално в магазините “Кореком”, в които се пазарува само с валута. На същия принцип работят вериги безмитни магазини в други социалистически страни - „Интершоп“ в ГДР, „Тузекс“ в Чехословакия, „Певекс“ в Полша, руската „Берьозка“ и украинската „Каштан“ в СССР. Началото е положено от външнотърговското предприятие „Булет“, което създава веригата безмитни магазини за задоволяване на потребителското търсене на луксозни вносни стоки, като печели търсената свободно конвертируема валута. Те са наречени Corecom - съкращение от френското словосъчетание COmptoir de REpresentation COMmerciale (кантора за търговско представителство). След преобразуването на „Булет“ във външнотърговското предприятие „Интеркомерс“ така се нарича и дирекцията, която се обособява като отделно външнотърговско предприятие през 1964 г. В края на 1980-те и особено в началото на 1990-те год. се нарояват редица безмитни магазини, чиято дейност се налага да се регламентира в средата на 1990 г., като те остават да съществуват само по граничните контролно-пропускателни пунктове - тоест на границите и по международните летища на страната. Под външен натиск България приема те да бъдат закрити в началото на 21 век.
За да не позволяват спекула на идеологическо ниво, официалните власти в България въвеждат системата на боновете. На Николица не се дават доларите, които тя има право да получава, а й се предоставят едни хартийки, които имат стойността на пари и равностойността на сумата, която следва да получава като пенсия от починалия й съпруг. Така тя не може да изнася от страната тези “книжни пари”, защото извън България те нямат никаква стойност. Това лишава от възможност Николица да спестява и на практика я принуждава да харчи всичките пари от Америка.
По това време “Кореком” съвместява почти всички видове магазини, в които се продават стоки от Западна Европа и Америка. Достъп до тези магазини имат само хора, работили в чужбина и чужденци, както и една шепа избрани, които по една, или друга причина имат валута, между които попада и Николица.
Като цяло официалната нагласа на властите е да не се допуска масово хората да пазаруват в тези магазини, за да не виждат високото качество на стоките и по този начин да променят виждането си за “светлия комунизъм” и неговите виртуално неограничени икономически възможности. По-късно комунистическата партия и държава ще ограничи стоките в “Кореком” и ако в началото в него са се продавали всякакви стоки, включително храни и техника, то в късния етап, почти преди падането на световната комунистическа система, в “Кореком” се продават само дрехи, парфюми и ограничено количество техника, предимно – адио и видео. По този начин властта държи хората в страни от европейското и световното качество и заблуждава, макар и малцината останали верни комунисти, че в съветската система качеството на стоките и услугите е най-високо в света.
По това време, в началото на 60-те години на миналия ХХ в., Николица купува от “Кореком” нафтова печка, хладилник “Зануси”, които не могат да се намерят никъде по останалите магазини. Тук тя купува още слънчеви очила, палта и ботуши. Куриозен е случаят с ботушите на внучката й Николинка, кръстена на нея. Това са нов модел боти, които имат каракул отвътре. Николинка не иска да ги носи, защото в училище й се подиграват, поради факта, че такива обувки в България няма и те се различават по всичко от масовите обувки, които носят децата в социалистическото училище.
Николица купува от “Кореком” още кайзер, сирене, символа на свободния свят-шоколада “Тоблерон” и…банани! По това време обаче внучката Николинка не е опитвала вкуса на бананите и отказва да ги яде, защото не познава този плод.
Именно пред “Кореком” е и мястото, където тайната полиция, наречена милиция, държи постоянни цивилни постове, които да “слухтят” за зловредни намерения и изказвания против властта на опашките пред вратите. Не малко хора, придобили известно самочувствие от възможността да пазаруват в тези магазини и докоснали се макар и съвсем условно до западната свобода чрез тях, попадат в лапите на тайните агенти. Многобройни са случаите, които разказват за хора издърпани от опашка пред “Кореком” и вкарани насилствено в колите на тайната полиция. Какви са причините за това, можем да се досетим, а какво е станало с тези хора, никой не знае, но можем да предполагаме.
Всичко това предстявлява един букет от малки абсурдчета, които сглобяват големия политически, а в не малка степен и икономически абсурд на така наречената “световна социалистическа система”. Съветът за икономическа взаимопомощ – СИВ, който беше създаден в соцлагера като контрапункт на европейските и световни икономически структури, на практика не осъществи функцията си, защото се превърна в жалък инструмент на една шизофренна политика. От тук и икономическото раздалечаване на формалния комунистически Изток и свободния демократичен Запад, се задълбочава все повече, което довежда и до такива търговски сурогати като системата от магазини “Кореком”. Какво означава тази дума може би почти никой не знае. Направихме си труда да проверим в два речника-Синонимен речник на българския език и Речник на българския жаргон. Във втория открихме само думата “корекомче”. Тя беше обяснена с: “момиче, което е облечено с дрехи, закупени от “Кореком”. Дали това е абревиатура, дали е съкращение на срички по съветски модел, дали е нещо друго едва ли има толкова голямо значение, защото днес “Кореком”-и няма, такъв е вече всеки магазин у нас, но беше време, когато за едни маркови чорапи и шешенце с ароматна тоалетна вода се чакаше с часове пред лъснатите витрини на това социалистическо икономическо недоносче с примамливо лъчезарното и измамно име “Кореком”.
Венцислав Жеков
кореспондент на вестник “България” в София.
ИСТОРИЧЕСКИТЕ АБСУРДИ РАЖДАТ ЕМИГРАНТСКИ ДРАМИ
Зорка е бедно момиче от столичния квартал “Хаджи Димитър”. Живее в малка, почти схлупена къщичка, където в едната стая e брат й, а в другата е тя, с майка си Фанка и дъщеря си Занка, която след като завършва училище ще се преименува на Жана. Това е съдбата на една българка, която заедно със съпруга си ще стане жертва на историческите абсурди на ХХ в.
Някъде в края на 1947 г. Зорка се омъжва за Цветан от Брезник. Той също е бедно момче, дошло в София да търси препитание. Скоро Зорка забременява със Занка /Жана/, но бащата се налага да отиде войник. Той служи в гранична застава на българо-гърцката граница, където е фурнаджия на поделението. Дали тежката служба, или по някакви други причини, но един ден Цветан хвърля оръжието си, минава нелегално границата и се озовава в Гърция. От тук пътят му продължава към бежански лагер, след това, друг бежански лагер в Триест-Италия и накрая успява да замине за Англия. Не е известно, къде точно се установява Цветан, но така, или иначе, неговият път продължава и той заминава за Сидни-Австралия. До колкото е известно, там е работил на тръстика в първоначалния етап от емигрантския си живот. Успява да закупи своя къща и решава да установи кореспонденция със семейството си в България. Междувременно Зорка ражда първото си и единствено дете-Занка/Жана/, през октомври 1948 г.
Зорка обаче, преживяла първоначалния шок от емиграцията на съпруга си, се страхува да общува с него, защото наскоро завзелата властта комунистическа партия преследва хората, които имат контакти с външния свят и особено с капиталистически страни, каквато на практика се явава и Австралия. Зорка отказва кореспонденция и прехвърля инициативата на друг адрес, където живее нейн втори братовчед-Георги. Неговият баща е емигрант в Америка и Зорка решава, че така ще е по-безопасно за нея, да комуникира със съпруга си чрез втория си братовчед. Основанието за това е, че Георги така и така вече е в обектива за наблюдение от тайните служби, поради връзките с баща му в САЩ.
Георги започва редовна кореспонденция с Цветан в Австралия, а Зорка посещава братовчед си, където научава новините за съпруга си. Това тя прави рядко, когато има малко свободно време, защото работи в софийската фабрика “Начо Иванов”, на три смени като тъкачка.
През 1971 г. Георги пътува до Америка при сестра си и от там продължава да пише писма на Цветан в Австралия, като в тези свои писма вече свободно описва безумията на властта в България. Цветан запазва всички писма от България и от Америка, които му изпраща Георги. Години по-късно те попадат в ръцете на съпруга на Жана-Веско, който сътрудничи на тайната политическа милиция в България, но той не издава Георги за неговите антикомунистически възгледи.
Георги споделя на Зорка мъката на нейния съпруг Цветан по изгубеното семейство. Той пише, че обикаля сам стаите в къщата и плаче във всяка от тях, защото не може да се събере със жена си и детето си. Зорка обаче остава непреклонна, съмнявайки се във верността на съпруга си и страхувайки се от преследване от милицията в България.
Жана също не общува с баща си под давлението на своята майка, защото се страхува от преследване. Тя дори не споделя пред съучениците си, че баща й живеев Австралия. Тази информация става публично достояние на един нейн рожден ден, когато един братовчед неволно споделя пред съучениците й за нейния баща. Тя се разплаква и от този момент престава да общува с този свой роднина.
Някъде към средата на 70-те години на ХХ век Цветан умира, като не доживява среща със своето семейство. Негови съседи изпращат на съпругата му всички запазени писма. Продават къщата му в Сидни и неговата дъщеря Жана получава около 15 хиляди долара в наследство. Тази сума помага на семейството й да си стъпи на крака финансово. Зорка надживява съпруга си с много години и умира в началото на ХХІ в., около 2005 г., в София.
Дали това семейството щеше да бъде толкова нещастно, ако не бяха историческите абсурди на ХХ век, дали Жана щеше да живее в Австралия, дали Зорка щеше да продължи да обича съпруга си, дали той щеше да живее повече, без да я има мъката по родината и изгубеното семейство…? Това са въпроси, които нямат отговор. На тях служебно може да отговори само историята с една гола и зловеща статистика.
Това е поредната тъжна, но показателна съдба на едно разделено семейство, което носи кармата на една епоха. Може би ако ги нямаше абсурдите на ХХ век, една такава вестникарска история никога нямаше да намери публика, жалкото е, че дори и след толкова години, тази лична история все още звучи актуално с абсурдността си.
Венцислав Жеков
кореспондент на вестник “България” в София
сряда, 13 октомври 2010 г.
БЪЛГАРСКИ ЕМИГРАНТ ВОЮВАЛ В ИРАК
Понякога става така, че българите, които живеят извън България са по-българи от тези, които живеем в самата държава. Това може би намира някакво обяснение във факта, че когато човек е загубил нещо, или то се намира на разстояние от него, той като че ли го цени повече. Питаме се, защо нашите сънародници извън България се събират, общуват, ходят на църква в неделя, празнуват националните празници заедно и общо…?! Това е така, защото хората намират утеха в общността, защото наоколо всичко друго също е общност, но тя не е родова, не е родна.
В годините след 1989 г., когато в Източна Европа рухна бутафорното управление на “моралната нищета”, за първи път от много години широко се отвориха вратите на съветските сателитни държави. Много хора се възползваха от отварянето им след толкова време на “заключено заточение” и отидоха да работят и да живеят в други държави, предимно на Запад, а една не малка част от тях отидоха в така бленуваната и идеологически заклеймявана Америка.
В това няма нищо лошо, защото свободният човек може и трябва да живее и да работи там, където се чувства най-добре. Това е правилно, това е демокрация, това е свобода. Разбира се, намериха се и такива българи, които критикуваха това право и обвиниха новите емигранти в безродие и в национално предателство/!/. Инерцията на онази зловеща дума “невъзвръщенец”, с която се жигосваха българите в чужбина по време на комунизма, продължаваше. Различни бяха само нюансите, защото те придаваха модерност на абсурда и по този начин той звучеше морализаторски и правдиво.
Много българи намериха себе си в Америка, там те създадоха своите семейства и изградиха живота си. Това ново поколение емигранти на свободна България беше поредното. Българите, които живеят в САЩ от много години вече имат по няколко поколения наследници и въпреки разраждането с други нации и раси, българският корен все пак е жив и не просто жив, но жилав. Така се очертават два типа емигранти-тези, които от скоро живеят в Америка и тези, които имат български корен, но са родени в САЩ. Един такъв българин, от втория тип е Тайлър Бловелт. Предполагаме, че правилно транскрибираме фамилията, защото тя има полски, /или датски,…не е ясно/ произход. Тайлър е син на Памела и Брюс. Памела е с български произход-нейната баба е родена в София и заминава при баща си в Америка когато минава 20-та си годишнина. Брюс е син на полски, /или датски,..не е ясно/ емигранти в Калифорния.
Памела никога не е посещавала България, но това не й пречи тя да уважава произхода на своите предци и в същото време не просто да познава корените си, но и да не се срамува от тях, че дори и да ги предава на своите деца. Тайлър е малкият син на Памела. Той е четвърто поколение емигрант с български произход и на практика българският му корен е един от многото. В същото време той не забравя българското в кръвта си и още като дете се интересува от България. Едно особено затрогващо негово писмо илюстрира окрупненото поведение на споменатият втори тип емигранти-такива, които са родени в САЩ, но не са забравили рода си. В своето писмо Тайлър преписва от енциклопедията си данни за България-площ, население, език, вид валута и други. След това той собственоръчно рисува националния трикольор и дори се опитва да прекопира тогавашния държавен герб. Това е едно невинно детско писмо, писано преди години, писмо, което илюстрира един архетип на възпитание, който заслужава адмирации и днес, и дори особено днес.
Тайлър живее в Кътидръл сити-Южна Калифорния, заедно с майка си, брат си Райън и дядо си Фредерик. При мобилизацията във връзка с предприетите военни мерки срещу Ирак на Саддам Хюсеин, Тайлър се записва доброволец и служи като ефрейтор в Американския морски корпус-Първа флотска логистична дивизия, в командването на Първи батальон.
“Войната е война, където и да е по света”, казва Тайлър, след като става очевидец на войната като действие. “Ще се бием в една дискусионна война, но ние сме от морската пехота и винаги сме в готовност. Разбрах, че да кажеш “сбогом” е твърде неприятно задължение. Само преди няколко седмици виждах тази война като едно приключение. Усмихвам се, когато си спомням за интервюто за доброволец в Ирак. Тогава ми казаха, че ми предстои едно приятно почти околосветско пътешествие…!”. Това пише Тайлър до близките си. Писмото е публикувано в местния вестник на Кътидръл сити, както и в интернет сайта на Палм Спрингс-“http://www.mydesert.com/”. Той се завръща от войната здрав и пораснал. По неофициални данни обаче, в тази война към месец април 2010 г. са загинали 4 417 американски войници и са ранени 46 132-ма.
Българите сме особен модел хора. Смятаме, че едва ли не сме в дъното на всички исторически събития. Това е една малко странна позиция на недооценени, или преоценени хора. В същото време обаче сами можем да се убедим, че българи наистина стоят в основата на редица епохални съвременни открития, при това не дежурно свързани с Джон Атанасов и компютъра. Мястото ни в историята наистина е значително и това се доказва непрекъснато и от историците, и от археолозите, а Тайлър Бловелт, със своя скромен принос, представлява неразделна част от хастара на модерната национална история в един доста по-широк мащаб.
Не е нужно човек да е Джон Атанасов, а и не е възможно всеки да е като него. Понякога с наивността в едно детско писмо и смелостта да отидеш доброволно на война се изгражда личност, която е не по-малко достойна за уважение и дори за възхищение. Макар и четвърто поколение емигрант, Тайлър Бловелт от Кътидръл сити носи в себе си българския дух още от дете. Този дух го отвежда и на фронта в Ирак, от където се завръща жив и здрав, защото българите са добри войници, а добрите войници са добри хора, където и да се намират по широкия свят.
вторник, 5 октомври 2010 г.
четвъртък, 23 септември 2010 г.
ОЩЕ ЕДНА БЪЛГАРСКА СЛЕДА НА ТРАНСАТЛАНТИЧЕСКАТА ЛЕГЕНДА "БРЕМЕН"
ЕДНА МОРСКА ЛЕГЕНДА ЖОНГЛИРА СЪС СЪДБАТА
Пътуването до САЩ от Европа днес е едно рутинно придвижване. Само за няколко часа, в зависимост от началната точка, човек може да достигне Новия свят. От тези скорости и дестинации се ползват стотици хиляди всеки ден. Те са бизнесмени, туристи, емигранти, авантюристи и пътешественици. Днес такова пътуване е лесно, но в миналото тези начинания са отнемали цели седмици и дни и въпреки това хората са пътували, поставяли са своеобразни рекорди, тръпнели са в очакване да видят близките си след дълго отсъствие от родните си страни. Ето защо тези пътувания до Америка в годините непосредствено преди и по време на Втората световна война представляват по свой начин едни като че ли по-романтични и по-истински пътешествия от днешните. Пътниците тогава сякаш са полагали повече усилия и са влагали като че ли повече енергия, за да пътуват, каквито и да са били причините за това.
Нека се опитаме само за миг да си представим не днешните суперлуксозни, скъпи и предимно круизни лъскави кораби, нека се опитаме да се потопим в атмосферата на един голям, хладен, ръмжащ, миришещ на гориво кораб, претъпкан с куфари и всякакви пътници, бързащи, нетърпеливи, сприхави и уморени. Този кораб тромаво и трогателно целеустремено пори океанските вълни на път към Новия свят-светът на неограничените възможности, където трудът е онова велико нещо, което може да те направи богат. Едно такова пътуване е това на Флоранс Мирчоф и нейният син Фредерик.
Те тръгват с кораба “Бремен” от пристанище Шербург във Франция на 17 декември 1937 г. и пристигат в пристанището на Ню Йорк на 22 декември. Те са уморени от пътуването, но са щастливи, защото са посетили родината на Флоранс-България. Майката е щастлива, защото е показала своя роден край на сина си, роден в Америка. Българското име на Флоранс е Цветанка. Тя е дъщеря на прочутия в Америка български, емигрантски капелмайстор Стойо Крушкин.
По това време Фреди посещава България за първи и последен път и това за него е едно невероятно пътешествие от родната Калифорния, през огромния Атлантик до Европа и през целия континент до неговия югоизточен край. Това сякаш е пътуване до Ориента, изпълнено с приключения, борба с океанските вълни, борба с безсънието при безкрайното пътуване с влак от Франция до България. Сега майката и синът се завръщат в Америка на борда на един от най-младите презокеански лайнери, на когото му предстои тепърва да заблести със своята собствена светлина в историята на трансатлантическите пътешествия, макар и в началото на залеза на легендарните пътнически линии през недружелюбния океан.
“Бремен” е построен през 1929 г. за Norddeutscher Lloyd line (NDL) и предназначението му е да извършва предимно презокеански пътнически превози. Това е внушителен кораб с модерен дизаин. Той има кораб-сестра-“Европа”, а по-късно: “Либерте”. Това са едни от най-бързите презокеански лайнери на 30-те години на ХХ век. Това е и четвъртият кораб на компанията, който носи името “Бремен”. Този клас е пригоден да развива до 27,5 възела скорост. Това позволява на компанията да организира ежеседмични пътувания през океана с два кораба, като до този момент те са били извършвани с три морски съда. По време на изпитанията, “Бремен” достига за кратко 32 възела скорост, което се равнява на около 59 км./ч. по земя. Корабът е построен от една млада компания, която се нарича “Deutsche Schiff- und Maschinenbau AG”. Той е изграден от 7000 тона усилена стомана, която издържа до 52 кг. на кв. см. Пуснат е на вода на 2 август 1928 г. от германския президент маршал Паул фон Хинденбург. Корабът разполагал с 170 души инженерен екипаж. На борда има малък катапулт за самолет, който осъществява бързи връзки, при необходимост, той е пускан няколко часа преди пристигането на кораба в пристанището.
“Бремен” се отправя на своето първо пътуване до Америка на 16 юли 1929 г., заедно със своя кораб-сестра “Европа”. Тя обаче претърпява пожар и е сериозно повредена, така “Бремен” остава сам в океана, под командването на комодор Леополд Зигенбейн. Той пътува 4 дни, 17 часа и 42 минути. Този курс е забележителен и с първата въздушна поща, която е изпратена от самолет, пуснат от кораб. Обратният курс отнема 4 дни, 14 часа и 30 минути и това е първият път, когато кораб поставя два рекорда за едно и при това първо пътуване.
На 25 юли 1935 г. група демонстранти се качват на борда точно преди корабът да отплува, разкъсват знамето на нацистката партия и го изхвърлят в река Хъдсън. На 11 февруари 1939 г. “Бремен” се отправя на своето първо пътуване до Южна Америка, и става първият кораб от този клас, който преминава през Панамския канал. На 22 август 1939 г. се осъществява последното пътуване на “Бремен” до Ню Йорк. За десет години той е осъществил почти 190 презокеански курса.
На 26 август 1939 г. “Бремен”, който е на два дни път от Ню Йорк, получава заповед да се завърне в Германия във връзка с нападението над Полша. Капитанът решава да пътува до Ню Йорк, за да остави там 1770 пасажери и се връща празен на 30 август 1939 г. ”Бремен” е пребоядисан в сив камуфлажен цвят и получава военни заповеди, касаещи операции с кораби в руското пристанище Мурманск.
Това е кратката история на един легендарен кораб, поставил още по-легендарни рекорди. Това е и скромната българска следа на “Бремен”. Поводът ни за гордост е, че има български момент в едни от най-напрегнатите и опасни пътувания на този океански съд преди и по време на Втората световна война. Нека се замислим, каква смелост и каква обич към родината трябва да притежава човек, за да се осмели да тръгне на пътешествие от другия край на света при обстоятелствата, които наблюдаваме в периода след 1933 г., когато в Германия на власт идва Адолф Хитлер! Именно тогава-през 1937 г., месеци преди началото на една от най-кървавите войни на ХХ век, Цветанка /Флоранс/ и синът и Фреди пътуват до България първо през океана, а след това и почти през цяла Европа, с единствената цел да видят родния край на една българка, намерила новия си дом в Америка.
Венцислав Жеков
кореспондент на вестник “България” в София
СПИСЪК НА ПЪТНИЦИТЕ-АМЕРИКАНСКИ ГРАЖДАНИ, ПЪТУВАЩИ С КОРАБА "БРЕМЕН"-17-22 ДЕКЕМВРИ 1937 Г.-ИЗТОЧНИК: http://www.ancestry.com/
От настоящия списък може да се проследят подробности около пътуването на Цветанка /Флоранс/ и Фредерик Мирчоф до Америка от Шербург, Франция, под № 14 и № 15. Те пътуват в трета класа и документът е запазен на страница № 76 от архивите,на която има и оригинален печат от компанията, осъществяваща пътуванията през океана.
четвъртък, 16 септември 2010 г.
сряда, 15 септември 2010 г.
БЪЛГАРСКАТА СЛЕДА НА КОРАБА “АКВИТАНИЯ”
Има хора, за които светът наистина представлява една шепа пръст и вода. Тези хора са наричани “космополити” и това е така, не защото са “полетели в Космоса”, а защото мисълта им, животът им, цялото им същество е с мащабите на Космоса. За да бъдеш космополит не е необходимо само да си авантюрист, но трябва човек да е и смел, да е принуден от някакви важни обстоятелства, за да прояви онова, което носи в себе си-смелостта да живее въпреки всичко, дори и срещу стихиите, дързостта да живее собствения си живот.
“Титани на своето време”, такива са хората, осмелили се да пътуват през океана от Америка до Европа в онези смътни години на Първата световна война, между войните и особено по време на Втората световна война. Тези хора не са войници и професията им не ги задължава да кръстосват опасните океани. Те са туристи, те са имигранти, те са родолюбци, които се подлагат на риск в името на някаква своя цел-велика, величава, недостижима днес, когато светът вече е дори още по-малък от една шепа пръст и вода.
Тези пътувания се осъществяват с легендарни кораби, един от които е “Аквитания”. Той е построен от John Brown & Co., Ltd., Clydebank, Гласгоу, Шотландия. Побира 597 пътници в първа класа, 614-във втора класа и 2052 пътници в трета класа. “Аквитания” е пусната на вода на 21 април 1913 г. от контесата на Дерби, в присъствието на повече от сто хиляди гости. Първото пътуване на лайнера е от 30 май до 5 юни 1914 г., от Ливърпул до Ню Йорк. Първият капитан на “Аквитания” е Уилям Т. Търнър, който по-късно е капитан и на кораба “Лузитания” във времето, когато тя е потопена, през 1915 г.
По време на Първата световна война “Аквитания” патрулира в Ирландско море и в Северния Атлантик. Преобразуван е във военен кораб през август 1914 г. В периода 1915-1919 г. е медицински кораб. Превозвал е и военни подразделения по време на световната война. Първото от трите такива пътувания е до Дарданелите, през юли 1915 г., където товари 2400 войници за Англия. Като болничен кораб през войната, “Аквитания” разполага с 4182 легла и пътува по този начин от януари до декември 1917 г. в акваторията на Средиземно море. Корабът осъществява девет пътувания от Ню Йорк до Саутхямптън, като товари около 6000 американски и канадски войници на всеки курс. Последното му подобно пътуване е с 5717 войници на борда.
Първото следвоенно пътуване на “Аквитания” като транспортен кораб по линията Саутхямптън-Шербург-Ню Йорк е на 14 юни 1919 г. От октомври 1931 г. корабът е плуваща арт-галерия и е възстановен като транспортен от 3 февруари 1932 г. От 1939 г. до 1948 г. “Аквитания” е използван за превоз на военни подразделения и се завръща в предназначението си на Cunard Line service от май 1948 г. През Втората световна война пътува до Австралия, Египет и в акваторията на Индийския океан.
“Аквитания” е продадена за 125 хиляди английски лири на British Iron & Steel Corporation Ltd. и е закарана на буксир до Фаслейн, Шотландия. Разделянето му за скрап започва на 12 октомври 1950 г. Процесът приключва през ноември 1951 г.
Изводите говорят сами за себе си като брой и мили. По време на Първата световна война “Аквитания” превозва повече от 25 хиляди ранени. През Втората световна война корабът изминава над половин милион мили и транспортира повече от 400 хиляди души. Общо “Аквитания” изминава три милиона мили и превозва над 1,2 милиона пасажери, като осъществява 443 трансатлантически пътувания.
Последният капитан на “Аквитания” е Хари Гратидж. С края на славната история на този кораб започва залезът на “златната ера” на трансатлантическите морски пътешествия.
Каква е българската следа в историята на лайнера “Аквитания”? Неотдавна интернет-сайтът http://www.ancestry.com предостави безплатна възможност за достъп до част от запазените архиви, където открихме твърде любопитни факти за едно пътуване на българина Стойо Иванов Крушкин, за когото вестник “България” публикува серия от статии. Става дума за списък на пасажерите, пристигали в пристанището на Ню Йорк за периода от 1820 до 1957 г. Там открихме, че Стойо пътува с кораба “Аквитания” и пристига в Ню Йорк от Шербург, Франция, на 25 декември 1934 г. Серията на микрофилма на документа е: Т715, свитък-Т715_ 5589, страница 126.
Оказва се, че Стойо завършва това свое пътуване навръх рождения си ден-25 декември. Това всъщност се оказва и последното за него посещение в родината. Той умира едва през 1957 г., но в продължение на цели 23 години до смъртта си, не се завръща в България, която тогава го възприема с полуперфидното зловещо прозвище: “невъзвръщенец”, както бяха наричани хиляди наши сънародници, пръснати по света, в онова време, което някои наричаха “светло бъдеще на комунизма”!
понеделник, 12 юли 2010 г.
ТЪЖНА ВЕСТ
След продължително боледуване от рак вчера /8 юли 2010 г./ е починал и днес е опят и погребан роденият в Калофер архимандрит Дамян (в мире Димитър Маринов). От млади години обиква Иисус Христос и Църквата в трудните времена на безбожния комунистически режим у нас. Следва примера на редица учени младежи и богослови от 50-те години и след казармата става монах, но не за кариера, а в най-строгия тогава Преображенски манастир край Търново по времето на игумена архимандрит Силвестър. След петнайсетина години о. Дамян замести в игуменството дядо Силвестър, а след някоя и друга година Нюйоркският митрополит Андрей го поиска за свой килейник, да му прислужва, да му служи в храма. После о. Дамян беше пратен в българската църква в гр. Стилтън, Пенсилвания, известно време беше и в Чикаго, а накрая доста години обгрижваше църковната ни община в Лос Анджелис, Калифорния. Когато се пенсионира, той се прибра в Преображенския манастир, но той отдавна не беше същата образцова обител, бяха измрели или напуснали братята, дори и половината му сгради вече ги нямаше. Затова се прибра в родния Калофер. След някоя и друга година го приеха за ефимерий в Калоферския мъжки манастир (така наречен мъжки, а всъщност отдавна женски) край Бяла река.
четвъртък, 1 юли 2010 г.
“ЦАРСКИТЕ” ОФИЦЕРИ-ПЪРВА ВЪЛНА НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ЕМИГРАЦИЯ
.jpg)
.jpg)
Унищожаването на българското офицерство в годините след Втротата световна война е тема, която е била обект на изследване на редица историци и специалисти по различни културологични и социологически теми, засягащи по един, или друг начин конкретното историческо време. Има обаче и още един “емигрантски поглед” към процеса, начина и предприемането на унищожаването на така нареченото “царско” офицерство в България.
Става дума за това, че след идването на власт на правителството на “Отечествения фронт”, новите управляващи преследват няколко цели, най-важната от които обаче е да държат старото “монархическо” офицерство в страни от България, за да може през това време комунистите да наложат властта си с присъщия им за целта “червен терор”. Една част от клелите се във вярност на царя офицери предпочитат да дезертират от Българската армия и да преминат на страната на отстъпващите германски войски. Друга част от офицерите ни остават на служба, но вече “имат едно на ум” и очакват, или да бъдат репресирани, след края на войната, или да бъдат уволнени-най-малкото. Част от тези офицери и една цяла друга група предпочитат да емигрират и по този начин се превръщат в една от най-мощните вълни от емигранти в новата история на страната ни и на практика – в първите официални политически емигранти, след налагането на “диктатурата на пролетариата” в страната ни.
Новите властници в София са наясно, че армията, която се е клела пред монарха, е може би най-голямата заплаха за новоналагащия се режим, защото отвън никой не би дръзнал да нападне държава, която вече е в сферата на съветското всеобхватно влияние. От една страна старите “царски офицери” са неудобни, но от друга, няма нови такива, на които новата власт да има пълно идеологическо доверие. Поради този факт се създава една не по-малко скудоумна титулатура-“ДКВ”- “До Края на Войната”. С нея се “окичват” всички “царски” и не идеологически шлифовани офицери и военнослужещи във войската ни. Така те получават временен статут на български офицери, не само до края на войната, но и докато се изградят новите-верни на партията офицерски кадри, които “естествено” да заменят старите такива, наричани с особено плиткоумен ентусиазъм-“фашистки”/!/.
Споменахме, че първата регистрирана вълна от политически емигранти е още по време на обявяването на така наречената “отечествена война” в България. Време е да сложим точка на едно историко-идеологическо недоразумение. България никога не е водила отечествена война, защото по времето, в което тя започва участие във втората фаза на Втората световна война-срещу Германия, на практика страната ни вече е окупирана от СССР още от 5 септември 1944 г., а не от Германия, за да наричаме войната срещу нея “отечествена”. Всъщност, войната след 1941 г. чак 9 май 1945 г., от гледна точка на съветската историография, може да се окачестви като отечествена, защото те защитават отечеството си от агресора Хитлер, но за нас времето след 9 септември 1944 г. е просто втора фаза на световната война, в която ние променяме официалната си позиция от прогерманска към антигерманска, при това без да сме дори застрашени от немско нападение над страната ни. Тоест, ако говорим за “отечествена война” на България в онези години, то тя би било логично да се води срещу агресора за нас-СССР.
Разбира се едва ли само тези чисто политико-идеологически причини са в основата на емиграцията на част от българските офицери. За да бъдат апробирани, към тях са назначавани помощник-командири-политкомисари с една единствена цел-да ги шпионират денонощно и повсеместно. Заповедите на командирите се съгласуват с политическите кадри и това сериозно уврежда принципа на единоначалието във войската.
Така нареченият “народен съд” в България, който представлява истински криминален прецедент в политическата и юридическата история на Европа, осъжда 292-ма офицери. За спасилите се обаче също няма надежда. По официални данни, до края на 1945 г. са уволнени 956 офицери. Най-масовите уволнения обаче са извършени през 1946 г. с мотивите „за груби фашистки прояви“ и „в интерес на службата“. Те обхващат 1887 офицери.
Унижението обаче не стига само до тук. Уволнените научават за съдбата си от публикуваните дълги списъци в официоза на комунистическата партия вестник “Работническо дело”, който покойният майор от резерва Георги Иванов с ирония наричаше “Разбойническо дело”!
Общият брой на офицерите в годините 1940-1943 е нараснал до 5608 души. Това се дължи на включването на постъпилите от ШЗО фелдфебел-школници, като Георги, останали на служба като офицери до края на войната (така наречените ДКВ).
Още при завръщането си от Македония на 12 септември 1944 г, военните части, където е и поручик Георги Иванов, биват пресрещнати край Кюстендил от “червения” военен министър-генерал-полковник Дамян Велчев. Той уверява, че никой няма да бъде преследван заради службата си. Малко по-късно, Георги е пратен в София почти като пленник. На една голяма част от колегите му е отнето личното оръжие още от сръбските партизани, а от България “за награда” те са изпратени на смърт, на фронта в Унгария.
Този достоен български офицер-Георги Иванов е уволнен от войската на 22 декември 1950 г. Прибирайки се в квартирата си в граничното с Турция градче Малко Търново, той бърза да сподели новината с младата си съпруга Атанаска. Тя го прекъсва и му разказва, че е сънувала, че трябва да напуснат града. В този момент той се просълзява, но няма време за драматични моменти, защото офицерът има срок да напусне граничната застава, на която е заместник-командир по снабдяването, до залез слънце. Натоварват най-необходимото и под сведените клони на легендарните странджански букови гори, и разбира се под конвой, семейството потегля към Бургас с военна камионетка, за да се прибере от там в София, където преди това са оставили своята невръстна дъщеря Николинка, за да не пострада при евентуално принудително отстраняване на капитан Иванов от работа. По пътя камионът е спиран и проверяван на няколко поста, което показва, че властта вече напълно контролира граничните райни, а от там и възможностите за единична и организирана емиграция.
Майор от резерва Георги Иванов е уволнен като ДКВ-офицер, защото не приема да стане комунист и член на партията, както повеляват шизофренните призиви на съветските военни инструктори, бродещи като “червени пилигрими” в онези мътни години из заставите на южната ни граница.
Последните остатъци от разгромения „царски“ и “фашистки” офицерски корпус са уволнени през 1958 г. И с това не свършва всичко. Тези възпитани в дух на родолюбие и православие българи изпадат в немилост. Те и техните деца се възпрепятстват да учат в университетите и постепенно са принудени, въпреки доброто си възпитание и интелектуалните си заложби, да работят като хамали, земеделски и строителни работници.
Онази част от успелите да се спасят извън страната офицери, се превръща в най-жизнения сегмент на родолюбивата ни емиграция. Те са в основата на съхраняването на държавните, религиозните и нравствените традиции на българина в годините, когато България целенасочено е превръщана в безгръбначен придатък на съветската “империя на злото”. По този начин достойните български офицери продължават да работят в полза на отечеството си, както са се клели още пред първойерарха на Царство България.
ЗАЛОЖНИЧЕСТВОТО КАТО БАРИЕРА ЗА ЕМИГРАЦИЯ
Имаше едно време, когато чавек за да замине извън България трябваше да отговаря на определени изисквания и да изпълнява определени условия. Те бяха многократно по-сложни, когато ставаше дума за пътуване до така наречените “вражески капиталистически страни”. Когато обаче някой искаше да пътува до Америка, тези условия наистина достигаха “космически висоти”. Това време у нас се нарича управление на “демократическия централизъм”-с една дума-комунизма.
Това е един кратък епизод от историята на един достоен български офицер, участник във Втората световна война, който иска да пътува до Америка през 1971 г., за да се поклони на гроба на своя баща-емигрант, починал през 1957 г. и да се срещне с родната си сестра-Цветанка, натурализирана там като Флоранс, и нейното семейство. Това е една от хилядите частни истории на много българи, които са искали по някакви причини да пътуват и не са успявали, или са успявали с цената на почти всичко, в зависимост от целта, причината и необходимостта.
Как обаче се стига до това пътуване на Георги Иванов до Америка? Първоначално той получава изискваната в България покана от сестра си. С тази покана, играеща ролята на виза, той може да пътува, но едва след като получи разрешение да напусне страната. То се издава от вездесъщото Министерство на вътрешните работи /МВР/. Когато разбират, че Георги иска да замине за Америка с цялото си семейството-втората си съпруга Елена и дъщеря си Николинка, милиционерите едва сдържат смеха си, защото знаят, че той никога няма да получи такова разрешение. Въпреки това Георги тръгва по пътя на безкрайната бюрокрация на тоталитарната държава, за да стигне в крайна сметка до сигурния отказ. Властите в София се опасяват, че той ще напусне страната и повече няма да се върне, поради което и не издават въпросното разрешение. Георги е принуден да търси други пътища по емблематичния за епохата на социализма “втори начин”, а именно-с връзки.
Тук е необходимо да направим една кратка историческа справка, за да обясним търсенето на връзки за заминаване за Америка.
След края на Втората световна война, на 19 август 1945 г., с Указ на Президиума на Върховния съвет на СССР запасният поручик Георги Иванов е награден с медал “За победата над Германия във великата отечествена война 1941-1945 г.”, от името и на маршала на СССР- Фьодор Толбухин. На 1 септември 1947 г. със свидетелство, поручик Иванов е награден от министъра на народната отбрана с медал “За участие в отечествената война 1944-1945 г.”, от името на “Върховната държавна власт на България, в знак на благодарност”. Иванов е носител и на юбилеен медал за 50 години от края на Втората световна война и победата над Хитлеристка Германия. Въпреки тези отличия и признаването му за участник в така наречената “отечествена война” в България, на Георги все пак му се налага да търси връзки, за да замине за Америка и той ги намира при своите колеги от миналото.
През 1946 г. той е извикан от София в Пловдив и от там е изпратен в Пещера, където трябва да се срещне с военна свръзка от Доспат и заедно да заминат за Слащен. С волска кола, през планински падини и “каменни полета” Георги пътува за новата си работа през Сатовча и през планината. Тук той ще остане до ноември 1947 г. Първоначално командва 15-километрова зона от границата ни с Гърция, в която влизат пет поста. От март до октомври 1946 г. Георги има и новоназначен помощник-това е офицерът Карабойчев. В началото на 1947 г. на Георги Иванов е поверена цялата доспатска част от границата, която възлиза на около 53 километра. Именно въпросният офицер Карабойчев, който години по-късно става полковник и работи в Гранични войски към МВР, е единият от хората, които Георги търси за помощ при заминаването си за Америка.
През октомври 1947 г. Георги е преместен в заставата в Малко Търново-в самия югоизточен край на България, заедно със съпругата си Атанаска, с която сключват брак малко преди това в Свищов. Георги пристига в Малко Търново и с група млади граничари, които лично е обучавал. Тук той служи като офицер-ДКВ /до края на войната/ от есента на 1947 г. до 22 декември 1950 г. Необходимостта от “царски офицери”, които са се клели във вярност на царя, е очевидна, въпреки че новата власт не ги долюбва, защото по това време комунистическата държава все още няма собствени изградени офицерски кадри. За помощник на Георги Иванов в Малко Търново е назначен Гено Генов, който години по-късно става генерал, ръководи военната академия в София и командва І-ва армия. Именно това е вторият човек, който Георги търси за помощ при заминаването си за Америка.
Двамата бивши колеги на Георги Иванов-полковник Карабойчев и генерал Генов му осигуряват така необходимото разрешение за пътуване до Америка, но заложник в България остава неговата дъщеря Николинка. Така една семейна история бива завързана с идеологическата примка на едно недостойно заложничество в името на една безумна действителност. Георги успява да замине само с втората си съпруга Елена при сестра си в Калифорния през януари 1971 г. и се връща в България през демекври същата година. За заминаването си в Америка, Елена също ползва връзките на своя брат-носител на скудоумната в онези години титла-“активен борец против фашизма и капитализма”.
По време на престоя си Георги има предложение да остане на работа в Америка като градинар, но дъщеря му е заложник в София и оставането му в САЩ може да доведе до редица проблеми на момичето. Бащата е мислел да ползва помощ от Международния червен кръст, за да изтегли и детето си в Америка, но в крайна сметка надделява позицията на втората му съпруга Елена и семейството се завръща в България.
Така завършва една от многото драматични и многопосочни лични истории, свързани с разделени семейства от двете страни на “желязната завеса”. Тези политически заложничества, които носят чисто криминален оттенък, продължават в България чак до краха на световната комунистическа система в края на 1989 г., тоест за нас българите те продължават цели 45 години!
вторник, 29 юни 2010 г.
ИНТЕРЕСНИ ФАКТИ ОТ ИСТОРИЧЕСКАТА КНИГА ЗА СЕЛО БИСТРИЦА-РОДНОТО МЯСТО НА МОЯ ПРАДЯДО- СТОЙО КРУШКИН
Дългоочакваната книга, която ми беше обещана от Валя Крушкина вече е в ръцете ми. Това е книгата „Село Бистрица селищна монография”, издадена от Съвета за култура-Район „Девети септември”-София, Народно читалище „Лиляна Димитрова” – с. Бистрица, авторът е отец Драгомир Янков Котев /на снимката/, а изданието е с личен автограф за Валя. Книгата няма година на издаване, но по всяка вероятност е издадена доста след датата 9 септември 1944 г., съдейки по наименованието на района, а именно 9 септември.
В книгата намерих някои любопитни факти за рода, които бързам да споделя на прима виста. Предстои и по-подробно заснемане на части от книгата, които ще публикувам тук. Но сега първите и най-важни неизвестни до сега за мен факти:
1.Произходът на фамилията „Крушкини” идва от заселването на тези хора „при дивите круши, наричани „крушки”.
2.Оказва се още, че Никола Крушкин наистина може би е бил монах в Драгалевския манастир, защото се споменава, че дори е бил и негов игумен, а ако не е бил монах, не би могъл да стане и игумен. След това напуска манастира и открива бакалница на куручешме-днес срещу Съдебната палата в София, където е и паметната плоча. Обесен е само два дни преди освобождението на София от турците. Умира с усмивка, защото е доволен от делото си в полза на Свободата.
Това са първите два твърде интересни факта от историята на рода ни и по-конкретно на Никола Крушкин Чолака. Ще сканирам части от книгата, които ще публикувам тук, за да ги има като архив. Това ще бъдат части, които пряко касаят историята на рода. Други интересни факти за историята на селото ще бъдат публикувани в писмен текст малко по-късно.
ЕДИН ЦИТАТ ОТ HTTP://BISTRICA-BG.COM:
“Променят се битът и традициите на село Бистрица. Забравят се легендите свързани с манастирите, с оброчищата и историческите събития. Отиват си от нас певците на стари исторически народни песни, разрушават се веществени паметници. Но и расте интересът към миналото на селото.Затова събрах материали за историята на Бистрица, подредих ги и написах тази история , та нашите деца да има от къде да прочетат за миналото на нашето село, което не е славно, но е много, извънредно много мило.”
Отец Драгомир"
събота, 26 юни 2010 г.
ЕДИН ЕМИГРАНТ В АРХИВИТЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ ТАЙНИ СЛУЖБИ
Не е невероятно, не е малко вероятно, дори направо си е много вероятно българските емигранти да са попадали в полезрението на тайните служби, специализираните разузнавателни администрации и милицията на комунистическата държава. Както казваше един тогавашен политик: “…такова беше времето…!”. Не че това може да бъде употребено за индулгенция, но времето наистина беше такова, а всъщност, какво точно беше…?
Българските емигранти бяха считани в родината си за “изменници” и “невъзвръщенци”, въпреки че дори и тогава повечето хора не можеха да си обяснят точното значение и на двете понятия по адрес на тези наши сънародници. Именно това превръщаше тази част от българското народонаселение, както и свързаните с нея българи, в “подозрителни” в политически план лица.
Тоталитарната комунистическа държава по природа е страхлива, защото е неустойчива, докато е стъпила на “живите пясъци” на своите основни идеологически инструменти-масовата психоза, ескалираща в екзалтираща псевдоистерия и безогледната повсеместна и повсевременна демагогия, носеща анахронично-неприятния дъх на попрестоели яйца.
Природата на този тип диктатури на ХХ в. се мултиплицира от инерцията на Втората световна война и неистовия източен вой на една мощна военна сила-СССР. В същото време тези държави на “диктатурата на пролетариата”, колкото и безпардонно претенциозно да звучи това определение, се развиваха. От шокиращата азиатска натуралност на режима на Пол Пот и този на генерал Аугусто Пиночет, те постепенно мимикрираха през “нежните войни” срещу “нежните революции”, както в Чехословакия на Александър Дубчек и в Унгария на Имре Наги. Така се стигна до перфидните форми на капиталистически социализъм, или “социализъм с парично лице”. Това обаче е последната фаза, която все още е актуална. Точно преди нея-на прага на рухването на комунистическите режими в Източна и Централна Европа властваше ерата на притихналия терор и самовглъбената, самоцелна и самодостатъчна мегаисторичност.
Именно по това време тоталитарната комунистическа държава, каквато беше и България, изграждаше формите на “идеологическа отчетност” и на емигрантите. Техните сенки плашеха до смърт родните /и безродните/ партизански политици, на които дори и денем им се привиждаха конспирации и политически подривни действия. Примерите за това са достатъчно много, дори и сред прослойката на така наречените “верни на партията и народа”-процесът срещу Трайчо Костов, процесът срещу генерал Иван Тодоров-Горуня, генерал Цвятко Анев и редица други. Именно заради това, българските тайни служби по онова време “държаха под око” сънародниците ни извън страната и особено в САЩ, посредством цяла плеяда снизходително мелодраматични форми на славянски обединения, комитети, организации и мероприятия.
Вестник “България” и читателите му, може би за първи път, ще имат възможност да надникнат, при това документално, в една малка, но истинска част от архивите на тайните служби в България по време на комунизма. Това е само един бегъл, но достатъчно красноречив поглед върху отношението на тогавашните власти към нашите задгранични сънародници. Това е историята на Георги Ст. Иванов и неговия баща-имигрант в САЩ-Стойо Ив. Крушкин, за когото вестник “България” писа нееднократно. Тази история е обърната с поглед от България навън, или иначе казано, това е “другата история” на Стойо Крушкин като обект на изследване от тайните служби.
През ноември 1959 г. излиза строго секретно постановление от Комитет “Държавна сигурност” /тайната комунистическа милиция/, с което лицето Георги Ст. Иванов е взет на “лична предварителна разработка”. Това означава, че идеологическият режим има съмнения за въпросния човек. Подписаният старши лейтенант Х.В.Х-старши разузнавач при Отделение “ДС”-Сталинско районно управление на Министерството на вътрешните работи /МВР/, установява някои твърде любопитни факти. Цитира се донесение на някой си агент “Бончо”, пред когото, Георги споделил, че се срещнал с българин от САЩ, временно пребиваващ в страната ни и дошъл от Париж. Въпросният човек бил поканил Георги да работи в САЩ и му гарантирал добра работа, защото там се живеело добре, стига да можел да стигне до Америка. Георги споделил пред агента, че “ще гледа да се измъкне от България по някакъв начин”!
Според данни от доклад на капитан Н. от Отделение ІІ на същото управление на МВР: “…Бащата /небезизвестния емигрантски капелмайстор Стойо Ив. Крушкин/ на обекта /Георги Ст. Иванов/ е заминал за САЩ през 1926 г., но причините за заминаването му тук не се знаят. През 1956 г. по данни на близките му е починал. Изпращал е редовно пари и колети на близките си и от негови средства са построили масивна къща, в която сега живеят. По този повод съседите им назовават къщата “американската къща”…”.
Ето и още едни красноречив пример, който намираме в агентурно донесение на агент “Бончо” от 17 февруари 1960 г., прието от старши лейтенант Д. Д. от Отделение І, Отдел ІІ на същото управление на МВР. В него се казва:”…Той /Стойо Крушкин/ е искал да прибере в САЩ и жена си, и всичките си деца, но никога не е успявал да склони жена си. При това децата живущи в България-две дъщери и един син са били винаги на страната на майката и са считали баща си едва ли не като авантюрист. Едва след Втората световна война те започват да проявяват признаци на съжаление, че не са се били изселили своевременно в САЩ…”! В донесение от 19 януари 1960 г., агентът споделя:”…Сега Георги /синът на Стойо Крушкин / подхвърля, че много добре би било, ако човек може да се нареди по някакъв начин при американците, които ще открият своя легация в София…”!
Един изключително интересен абзац намираме в донесение отново на агент “Бончо” от 10 февруари 1960 г., където той предава думите на Георги Иванов от 29 януари същата година: “…Правя всичко за бъдещето на детето си. Искам да го махна от тук, да го изпратя в Америка. Не искам да стане комунист.”!
Всичките цитирана абзаци от личната предварителна разработка на Георги Иванов са причина той да бъде “заведен на отчет” в тайните служби на комунистическата тоталитарна власт в България. Той се превръща във “чужд елемент”, при това “прекрит” /прикрит/, според граматическите достижения на докладчика.
На практика се оказва, че помощта, която е оказвал емигрантският капелмайстор Стойо Крушкин на своите близки в България е нещо неправилно. Надеждите на неговия син Георги да изпрати дъщеря си в Америка, както и сам да се установи на работа там също са нездрави. От друга страна, приемането на помощ от българин в Америка, дори и това да е собствения ти баща, е проява на враждебност към властта! Всичко това са изводи, които, колкото и насмешливо налудничаво да ни звучат днес, са присъствали в официални доклади и са представлявали официалната политика на държавата в онези години, политика, която с един замах и един подпис е решавала съдбата на стотици несретници. Ето защо този документален щрих към отношението на тоталитарната държава към нашите имигранти, особено в САЩ, трябваше да намери публичност, за да помним, за да не допуснем да се повтори.
Това е представлявал обобщеният поглед на тайните служби и комунистическата държава към нашите сънародници извън родината. Те са ги презирали, страхували са се от тях, следели са ги, подслушвали са ги, за да не би случайно в даден момент същите да се окажат “пета колона”, която да катурне червената петолъчка над партийния дом в София. В крайна сметка се оказа, че петолъчката беше съборена от вътрешната им опозиция, а позорното петно върху имиграцията ни и особено тази в САЩ, постепенно беше изтрито от времето, но не и от историческото съзнание.
събота, 19 юни 2010 г.
ОЩЕ ЕДНА РОДНИНСКА СРЕЩА
Както обикновено става, хубавите неща се случват случайно. Е,това не се случи съвсем случайно, защото аз го търсех. Запознахме се с Валентина Крушкина-журналист в БНТ-националната телевизия. Тя се оказа, както и предполагахме преди, роднина на Стойо Крушкин от тази част на рода, която е в село Железница. ОТбелязвам този факт специално, защото тя ми сподели твърде интересни неща за родовата история. Ето ги и фактите:
Оказва се, че Никола Крушкин-Чолака, нашият известен роднина и сподвижник на Левски, е бил дегизиран като клисар, докато е обикалял с Апостола на свободата, който пък е бил дегизиран като игумен на Драгалевския манастир,докато са изграждали Шопския революционен комитет. Паметта на "Шопския Апостол", както наричат Никола Ст. Крушкин, е отбелязана с паметна плоча на ъгъла на улица "Алабин" и бул. "Витоша" в София-точно до входа на "Макдоналдс". Там той е бил обесен. Публикуваме снимка на Валя Крушкина и снимки на паметната плоча, за която едва сега научих, че съществува. Предстои да се срещна отново с Валя, за да ми даде историческа книга за Бистрица-родното село на Стойо Крушкин, която й е била дадена от стария поп и която разказва за историята на селото. Вероятно ще има още новини, когато се запозная с въпросната книга. Предварително изказвам благодарност на Валя за съдействието!
сряда, 5 май 2010 г.
петък, 30 април 2010 г.
ФАКСИМИЛЕТА ОТ ЛИЧНОТО ТЕФТЕРЧЕ НА СТОЙО КРУШКИН
Съзнавам, че публикуването на факсимилета от личното тефтерче на Стойо може да се тълкува като алюзия за тефтерчето на Левски, но целта ми с тези две снимки не е такава. Просто искам да покажа почерка на Стойо, както и да покажа, записките му. Водил си е стриктно, от кого е вземал пари на заем. Така също е водел и сроковете, в които трябва да бъдат върнати парите. Всичко това е просто един щрих към личността на моя прадядо, с който нямам ни най-малко намерение да го сравнявам с Васил Левски и неговото тефтерче, въпреки че точността е тази, която свързва и двамата. Разбира се не страдам от мегаломания да си мисля, че по едни записки един човек може да бъде оприличен на Апостола на свободата. Двете факсимилета са графично свидетелство за едно историческо време и за една историческа /макар и в семеен мащаб/ личност-Стойо Иванов Крушкин. Това е неговият почерк, неговите опасения, дали ще спази срока да върне заема, това са просто едни епизоди от неговото ежедневие. Нека го наречем-романтичен семеен фото-етюд!
ИЗ ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРСКАТА ДУХОВА МУЗИКА
ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРСКАТА МУЗИКА ИМА КОРЕНИ И В САЩ
Историята на духовата и военната музика в България е дълга и твърде интересна. Оказва се обаче, че тя е преплетена и със съдбата на българи, които в началото на ХХ век се преселват да живеят в САЩ и там продължават кариерата си на музиканти. Такъв разбира се е случаят с капелмайстора Стойо Крушкин, за когото вестник “България” писа нееднократно. Неговата лична история вече е достояние на читателите ни, но историята на военната музика и нейното отражение върху съдбата на един българин в САЩ буди интерес и представлява добър пример за междукултурната приемственост на един универсален талант. Подобна е съдбата и на титулувания като професор Петър Котов. Как и кога обаче започва всичко…?
През 1879 г. се появяват първите български органи за управление на държавата. Първият военен оркестър обаче се появява преди това и по този начин предхожда създаването на първото българско правителство след Освобождението през 1878 г. Единственият източник, от който черпим сведения за тези събитие са материалите на полковник Иван Стойчев.строеви офицер, военен историк и общественик. Според него, първият оркестър е създаден в края на 1878 г., когато руският комисар в България-княз Дондуков-Корсаков нарежда да се състави при българската войска оркестър. Ако трябва да обобщим, оркестрите в България се създават от руските офицери и чешките капелмайстори.
Към 1891 г. в българската войска съществуват общо 31 оркестъра. През 1892 г. се създава и Гвардейския оркестър. За капелмайстор е назначен Йозеф Хохола. Към 1893 г. оркестърът на 6-ти пехотен търновски полк е преведен в Лейбгвардейския ескадрон и се превръща в Лейбгвардейски оркестър. По това време той се е ползвал и за нуждите на Двореца на царстващата династия. Справка в Централния военен архив във Велико Търново сочи, че: ”… със заповед № 108 & 6/24 април 1902 г. запасния младши унтер офицер хорен музикант Стойко Иванчов /така се води, но това е бъдещият имигрантски капелмайстор Стойо Иванов Крушкин/ се зачислява в списъците на Лейбгвардейския на Негово Царско Височество ескадрон като волнонаемен музикант…”.
Със заповед № 1 & 6/1 януари 1906 г. по Лейбгвардейския конен полк, Стойо е произведен старши унтер офицер за добро поведение и усърдие към музикантското изкуство. На 12 януари 1911 г. за добро поведение и усърдие към музикантското изкуство е произведен в чин вахмистър. Стойо Участва в Балканските войни от деня на мобилизацията 17 септември 1912 г. до деня на сключването на мира 28 юли 1913 г. Той е взел участие с общата главна квартира и музикантския хор във войната против Турция. Награден лично от Негово Царско Височество Княз Борис Търновски със сребърен медал за заслуга на военна лента за отлична служба. Награждаван е и със знака за 10-годишна непрекъсната и полезна служба.
В годините след войната Крушкин заминава за САЩ, където създава оркестър “Bulgarian Balkan Band”, през 1915 г. Репертоарът му е разнообразен, съобразен със слушателската аудитория, като не губи и народностната си основа.
След разтурянето на оркестъра, Стою Иванов се връща в България. След Първата световна война настъпват съществени промени в организационната структура и числения състав на оркестрите. Съгласно Ньойския мирен договор от 1919 г. общият брой на военнослужещите не трябва да надминава 20 000 души. При това положение към 1921 г. освен оркестрите при Лейбгвардейския конен полк, флота и Военното училище остават да функционират още 8 оркестъра. Една година по-късно, разформираните оркестри са отново възстановени. От пролетта на 1922 г. Стойо Крушкин е зачислен като музикант ІІ разряд във Военното училище в София. Уволнява се от служба по собствено желание от 1 септември 1923 г. След това Стойо отново заминава за Америка и се връща само веднъж в България, през 30-те години, което се оказва и за последно.
Всичко това идва да покаже поне едно-българският музикален талант се пренася и в САЩ, където българите създават свой оркестър, за забавления, но и за припомняне на българското начало, българската култура и българското минало. Това разбира се не е единственият български оркестър в Северна Америка. Известен е също и “Orient Band” в Гранит сити-Илиноис, създаден през 1914 г. Той е ръководен от титулувания като професор Петър Котов и се състои от 17 души с медни и дървени духови инструменти с ритмус-“духова музика”. За сравнение, оркестърът на Стойо Крушкин от Стилтън-Пенсилвания се състои от 23-ма души. Подобен, макар и изцяло струнен аматьорски оркестър е създаден през 1910 г. в Лайма-Охайо. Вероятно има и други български имигрантски оркестри и културни формации в САЩ, информация за които може и вече да не се пази никъде.
Именно тези хора вероятно са донесли в България и елементите на модните по това време рагтайм, ранния нюорлеански джаз и масовия танц фокстрот. Тези културни инфилтрации на практика оказват съществено влияние и върху развитието на българското музикантско изкуство в началото на миналия век. Именно заради това, името на Стойо Крушкин и на всички позабравени имена на български имигрантски капелмайстори и музиканти, трябва да бъдат припомнени, защото това са пионерите на съвременната музика. Именно те са хората, които поставят основите на съвременната българска музика и тяхна е заслугата за пренасянето на българската ритмика и въобще музикалната ни култура в Америка.
Венцислав Жеков
кореспондент на вестник “България”
събота, 24 април 2010 г.
АРХИВИТЕ НА СТОЙО КРУШКИН ПРОДЪЛЖАВАТ ДА "ГОВОРЯТ", ТОЗИ ПЪТ ЗА СТАЦИОНАРНИЯ МУ ЧАСОВНИК КАТО СЕМЕЙНА РЕЛИКВА
Един натрапчив спомен “тормози” автора на тези редове от години. Може би този “тормоз” го е изпитвал всеки. Става дума за тавана, но не като архитектурно понятие, а по-скоро като носталгично-романтичен акцент. Какво ли не може да намери човек на своя таван. Именно там понякога съхраняваме безценни спомени не само от личното минало, но и от родовата ни история. Такъв е случаят с преносимия пеещ часовник на известния български имигрантски капелмайстор Стойо Крушкин от Стилтън-Пенсилвания. Оказва се, че неговите архиви все още пазят неразкрити тайни.
Часовникът , за който се споменава по-горе е произведен в Швенинген-провинция Баден Вюртенберг-Германия. Можем да си позволим да споменем марката, без това да представлява скрита реклама, защото фабриката вече не съществува. Часовникът е FMS – (Frederich Mauthe /from/ Schwenningen). Всъщност, какво значение има един часовник и с какво той би могъл да бъде интересен на една по-широка публика, а именно-защо се налага да пишем за този него?
Този материален спомен от Стойо Крушкин години на ред представлява семейна ценност. По времето на така наречения “развит социализъм” в България няма никакво разнообразие от подобни предмети за забавление. Обществеността, играеща основна роля на безлична електорална маса, трябва да се “забавлява” единствено и само с позволените от партията и държавата “полезни” занимания, сред които не са били подобни “капиталистически играчки” като въпросния часовник. По-късно “позволените” и толерирани марки часовници са предимно и разбира се идващите от популярната “ширпотреба” от “братския” СССР, като например марката “Ракета” и много други.
Именно поради тези причин постепенно и неусетно часовникът от Стойо Крушкин се превръща в най-обикновен предмет с идеологическа стойност, който събира прах на тавана в продължение на десетилетия. Всъщност, въпросният часовник е един от първите, които Стойо купува с оскъдните си средства в Америка като емигрантски капелмайстор. По-късно той изпраща, или донася лично /не е известно/ този часовник в България и той се превръща в истинска атракция. В онези години личните часовници са ценност и поради цената, и поради статута, който са презентирали за съответната притежаваща ги фамилия.
Една от снахите на Стойо-Елена се радва като дете на мелодията от FMS-часовника, която непрекъснато й наподобява български песни. Часовникът се навива на празници и в тържествени случаи за семейството, като по този начин формулира собствен статут на предмет, натоварен с особено значение и настроение. На практика, всичко изпратено от Стойо Крушкин в България винаги представлява семейна ценност, защото то идва отвъд океана, идва от една свободна земя, която за българите в годините на “светлия комунизъм” е просто “обетована земя”.
Направихме една сравнително кратка справка в запазени броеве на вестник “Народен глас”-едно от най-популярните български периодични издания в САЩ, в ранните емигрантски години. Оказа се, че Народна библиотека “Св. Св. Кирил и Методий” в София пази периодика на вестника и в папките, които не бяха на реставрация, се добрахме до интересни рекламни материали от преди повече от 80 години. В много от броевете на “Народен глас” е поместена реклама на FMS-часовника. Не рядко предложението е валидно в комплект с револвер…/!!!!/, или стоки за бита. Разбира се тази реклама е актуална за времето си и днес може да изглежда малко странна и дори неуместна, но категорично говори за стойността на часовника, към който е предлаган невероятен бонус-истинско огнестрелно оръжие. Наблюдението на рекламите и интензитета им в споменатата периодика показва, че часовниците FMS стават особено популярни в САЩ в средата на първата половина на ХХ век, именно когато Стойо купува музикалния си часовник.
Всъщност авторът на тези часовници е Фредерик Маут /или Моте, ако се следва немското транскрибиране/. Започнал като доставчик на оборудване и инструменти за майсторите, той създава малка фабрика за часовници в Швенинген-Германия през 1870 г. Според някои фирмата е започнала съществуването си през 1876 г. и в нея работят синовете на Фредерик-Кристиян и Якоб, съществува и предположение че фабриката на Маут работи още от 1844 г., но нито една от версиите не събира достатъчно доказателства и се приема 1870 г. като начална.
От 1899 г. фирмата вече произвежда свои собствени кутии за часовници. Към началото на ХХ в. има около 1000 служители. Твърди се, че точно преди Първата световна война 60% от целия немски внос на часовници в Англия например, е именно от производството на Фредерик Маут. Към 1930 г. фирмата вече има двойно повече служители, които произвеждат по 45 хиляди часовника-ръчни, стенни и преносими…на седмица/!/. Въпросните пеещи часовници могат да работят около 30 часа с едно навиване. Принципът на издаването на звуци е като на пеещите кутии-задействане на мембрани от лостове, разположени върху въртящ се вал. “Пеещият” механизъм е повтаряем /латерна/ и “ветров”-с махало, което се движи при развиване на пружина.
През 1950 години Фредерик Маут създава механизъм на часовник, който работи с батерии. Фирмата изпада във финансови затруднения в началото на 1975 г. и прекратява съществуването си през 1976 г. Фамилията създава обществен парк в Швенинген, а музея в града представя различни типове часовници от ХVІ до ХІХ век. Дори и днес в града могат да се видят майстори-часовникари, които продават продукцията си в магазина към музея. Запазени са също така и голямо количество документи, които представят процеса на индустриалното производство на часовници в Германия и по-специално в Швенинген. До голяма степен всичко това е съхранено, поради факта, че градът попада именно в Американската зона в Германия, след победата над Хитлер през 1945 г.
Така един от най-старите и известни немски часовници-FMS, които са били истински хит на американския пазар през първата половина на миналия век, попада в семейството на един българин-емигрант и се превръща във фамилна реликва, която освен много материална история носи в себе си и спомени за едно меко казано странно политическо време в България, в годините след 1944 г. Един часовник, който отдавна е спрял стрелките си, сякаш в знак на протест, разказва за времето от собствената си гледна точка, която никога не е бъркала.
Венцислав Жеков
кореспондент на вестник “България”
Абонамент за:
Публикации (Atom)