РОДНИНИТЕ В АМЕРИКА КАТО ПОВОД ЗА ФОРМИРАНЕ НА ОБЩНОСТ

Където и когато и да пътуват българите, те винаги се намират в общност. Тя може да бъде родова, национална, роднинска, но винаги има общност. Както всички хора, ние също се нуждаем от общност, за да се чувстваме силни, за да споделяме общи идеи и интереси, за да бъдем общество.

Когато българи заминават за Америка в годините на коммунизма, това винаги е повод за сбирки на сънародници. Така те се осведомяват за онова, което се случва в «Стария край». Това са едни малки празници, които са непринудени и толкова истински, колкото са и самите връзки между хората.

При посещението на Георги и Елена Златкови в САЩ, при сестрата на Георги – Цветанка, много от съседите им са учудени. Някои от тях не са посещавали никога местата, които Георги вижда, благодарение на сестра си. Той се запознава с много българи, създава изключително стабилни контакти, които след това продължават в писма от България.

Семействата, които Георги, Елена и Цветанка посещават в САЩ са предимно на български емигранти.

Те са жадни за  новини от България и разпитват за положението в страната. Новините, които достигат до тях в ерата, когато интернет все още няма, са твърде оскъдни. Те знаят за България това, което им пишат техните роднини, но те не могат да си позволят да напишат всичко така, както е в действителност, защото в страната по това време управлява тоталитарна власт, която осъществява цензура и над кореспонденцията. Ако излезе истината, това може да предзвика проблеми за хората, които са си позволили да пишат откровени писма.

Именно поради тази причина, срещата с българи от «Стария край» е истински празник, защото те без ограничения и без страх от репрессии могат да разкажат, каква е наистина ситуацията в България.

Така Георги, Елена и Цветнка се срещат през далечната 1971 г. с хора като Вера Костова – бъдеща тъща на известнрия американски писател Сидни Шелдън, с бай Руси, с инженер Васил Ярловски, чийто брат в България е адвокат, лишен от правото да упражнява професията си, като една от причините е, че Васил е в Америка. Те се срещат също и със семейството на Михо и Мери Колумбия, Петър Пелин и много други.

Такива срещи обаче се организират и в България. Причините са донякъде същите, но и не съвсем.

Роднитите на сънародници, които живеят в САЩ се събират в България, когато пристигне човек отвъд «желязната завеса». Такъв е случаят с Христина Мирчов, която е племенница на Георги.

Тя пристига в София през 1979 г., за първи и последен път в живота си. Иска да види родината на своята майка. Посещението на такъв човек е нещо като посещение на извънземни в условията, в които живее тогавашното ни общество.

В София се събират всички роднини, близки приятели. Те са в дома на Георги и Елена. Това са едни полулегални срещи, на които са канени обикновено наистина много близки хора. Христина е нещо като квартална знаменитост. Всички я наблюдават, как се облича, как пуши, какво кафе пие, кога си ляга, какво яде. Всичко прави впечатление, защото Христина на практика е «пришълец» от някакъв друг, непознат свят.

Капсулираният комунизъм е непробиваем за новини от този свят. А Христина е жив негов представител. Заради това тя е интересна, тя е аткрация.

Това разбира се не убягва на властите и те се опитват по всички възможни начини да се доберат до информация за това, какво се говори на тези срещи, какво е казала Христина на хората. Това е проблем, защото властта не е в състояние да контролира инфрмцията.

Стаята, в която е настанена Христина в София има два прозореца. Единият е срещу съседната кооперация, а в този апартамент живее сътрудник на тогавашната полиция, наричана по съветски образец – милиция. Домакините на Христина «обличат» прозореца с бял памучен плат – нещо като ръчно направена щора. Въпросната остава на този прозорец чак до 1990 г.!

Но не само домът на Георги и Елена е сборният пункт. Такива срещи се оргтанизират и в дома на брата на Елена, Сава Златков. Там отново се събират всички близки и приятели. Хората посрещат Христина Мирчов като знаменитост, защото тя е единственият начин да разберат истината за живота извън България, за живота в Америка, истината – такава, каквато тя е в действителност, без изопачаването, което се прави през филтъра на комунистическия режим в България.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

За в-к «България» 

СЪДБАТА НА ЕДНА БЪЛГАРКА, ПРЕПЛЕТЕНА С АМЕРИКАНСКАТА МЕЧТА

Работа в металургичен завод в САЩ - 1919 г.
Много българи работят именно в такива заводи,
когато заминават за САЩ на гурбет.
Пощенска картичка. 

Между Първата и Втората световна войни група от около 15 човека от село Туден заминават за Америка. Селото е близо до днешния град Годеч, в Западна България и все още носи това име. В онези години Годеч все още също е село. Сред въпросните 15 човека е и съпругът на Тимка, и двамата от село Туден. Групата отива да работи в Новия свят, за да изкара пари, с които да подобри положението на семействата си в стария край.

Случва се обаче така, че Тимка никога повече не чува нищо за своя съпруг. В България те имат пет деца. Жената се грижи сама за тях и постепенно губи надежда, че мъжът й е жив, и че някога отново ще го види. Тя не получава никакви вести от него, нито средства и постепенно разбира, че вероятността съпругът й да е починал е голяма. Много от групата, заминала от Туден не се завръщат. Не е ясно, дали някой от тях е знаел за съдбата на съпруга на Тимка.

Изгубила всякакви надежди за съпруга си, Тимка е принудена да сключи втори брак с Васил от близкото село Шума. Той не е участвал във Втората световна война, защото има дюстабан-стъпало. Като единствен мъж в зряла възраст в селото, той става кмет. Запознават се с Тимка на чаршията /пазара/ в Годеч, който се провежда традиционно всяка сряда от седмицата, или на някой от съборите.

Васил е изгубил своята съпруга Наста /Анастасия/ при раждането на последните им две деца – близнаци, едното от които умира заедно с майката още при раждането. Наста е от софийското село Завидовци. Баща й, дядо Стоичко имал сто кози и живял сто години.

Наста и Васил имат общо. Тимка има пет деца от първия си брак и те се прибавят към седемте деца на Васил, като се получава едно голямо семейство от 14 души – нещо, особено характерно за онези години, когато хората, въпреки немотията, са имали по много деца.

След войната, към 50-те години, Васил заминава за София. Той започва работа като огняр и пазач в столичното 21-22-ро училище. Там има една стая, където Васил живее. Малко по-късно при него идва и жена му Тимка, която също живее при него в стаята на пазача. По-късно Васил наема квартира – сутерен на столичната улица „Мальовица”, където доживяват старините си. При тях в определени периоди живеят и някои от децата на Тимка.

Междувременно Тимка също си намира работа в столичната банка „Орел”, като чистачка. Тимка умира около 1960 г., на около 80 години. Погребана е в Централните софийски гробища.

След смъртта на Тимка, децата на Васил намерили снимки на втората съпруга на баща им и изболи очите на жената върху снимката. Минало време и една от внучките на Васил получила свиване на едната ръка, което наподобявало болестта рахит, но не било точно рахит.

Родителите се притеснили и решили да попитат петричката пророчица Ванга. Ванга им казала да отидат на гроба на Тимка в София и да запалят свещ, като по този начин измолят нещо като прошка. Те търсят една от дъщерите на Васил, която също живее в София и която знае, къде е погребана Тимка. Тя ги отвежда на гроба и ръката на детето малко след това се оправя напълно.

Това е историята на една обикновена селянка от едно затънтено село в Западна България, която неволно и напълно случайно става една от хилядите жертви на военните години. Тогава много мъже губят живота си на фронтовете, а много и напускат страната. Целта е да припечелят пари в Новия свят, в Америка и да се завърнат по родните си места, за да осигурят малко по-спокоен живот за многолюдните си семейства. Много от тях никога не се завръщат. Едни запазват връзката със семействата си в България по един или друг начин, други, започват напълно нов живот в Америка, а трети се изгубват из мините и по ж.п.-проектите, където разклатеното им здраве си казва думата и те не издържат физически на работата.

Тимка е една от многото българки в онези години, които се налага да търсят начин да оцеляват. Тя е принудена, като много други, да се омъжи повторно, което в онези силно патриархални години не е било считано за особено редно. Така тя търси оцеляване не толкова за себе си, колкото за петте си деца.

Това е съдбата на българите в онези години – търсят оцеляване, създават големи семейства, за да помагат на нивата и в къщата. Това е начинът да се запази патриархалността на българското семейство. Америка и съдбата в Америка е тясно преплетена със съдбата на тези хора в България. Макар и на такова голяма разстояние Америка се превръща в част от българската история и личностна съдба.