ИСТОРИЧЕСКА ИЗМАМА, ИЛИ ИЗМАМНА ИСТОРИЯ ЗА ЕДНО ПЪТУВАНЕ ПРЕЗ АТЛАНТИКА

• Морски приключения • Емигрантите може би са намерили начин да пътуват незаконно до Америка, в годините около Първата световна война!

Пътуването до Америка винаги е било приключение. Дори и днес много хора, които не могат да си го позволят, или просто нямат организация за това, приемат едно такова пътуване като истинско пътешествие и то си е именно такова. Имало е обаче и времена, когато същото това приключение е било освен интересно, също така и много опасно. Съвършено случайно попаднахме на текстилна обложката за съхранение на билети за пътуване до Америка. За съжаление, не можем да уточним годината, но има косвени доказателства, които ни насочват към първите 20-тина години на миналия ХХ век. На обложката е изобразен параход, който твърде много напомня „Аквитания”. Дори и да не е той, поне стилистиката на рекламата отговаря на годините, в които е пътувал този легендарен параход. Първото пътуване на лайнера е от 30 май до 5 юни 1914 г., от Ливърпул до Ню Йорк. “Аквитания” е продадена за 125 хиляди английски лири на British Iron & Steel Corporation Ltd. и е закарана на буксир до Фаслейн, Шотландия. Разделянето му за скрап започва на 12 октомври 1950 г. и приключва през ноември 1951 г. Няма как да узнаем, точно от кой период е въпросният пакет за билети, но състоянието му, а той е бил съхраняван доста добре, говори, че може би става дума за годините около Първата световна война. Принадлежал е на български емигрант в САЩ, който при едно от поредните си отпътувания оставил този калъф, или просто го е донесъл със себе си, когато е идвал към България. Кое обаче е интересното на този калъф? Ето какво пише на една от страните му: „Нашите пътници ще бъдат „изтоварени” ( ! ? ) на техен иск /по тяхно желание / в Халифакс , и така няма да имат контакт с Ню Йорк (!!!). Ние гарантираме „изтоварването” ( ! ? ) без неприятности , или даваме парите обратно!!!”. Преводът от хърватски език е на нашия приятел от гр. Цариброд (Димитровград) – западните български покрайнини в днешна Сърбия, Свободан Цветков, за което сърдечно му благодарим! На другата страната на обложката пише: „Продава железопътни билети за всяка железопътна спирка в Америка”, на следващата страна: „Най-евтината железопътна линия! Който иска удобно и евтино да пътува, да се обърне към нас напълно /съвсем / свободно. Свой към свой ! /Според преводача от хърватски език, това е фраза в смисъл - наш човек прави добро на наш човек /”. На последната страна на този уникален калъф пише: „Генерална Агентура за бързи железопътни линии в Америка. Драгутин Щели , Базел- Швейцария”. До тук е известно, че става дума за базирана в Базел, Швейцария, пътническа агенция, на някой си Драгутин Щели, или на двама души - Дргутин и Щели. Това не е необичайно, защото именно сърби и хървати са едни от най-активните организатори на пътувания до САЩ в онези години, а и доста по-късно, чак до 60-те години на ХХ век, когато много наши емигранти пътуват от Америка до Белград и след това с влак до България. Става ясно също така, че тази агенция, освен че по всяка вероятност е продавала билети за трансатлантически пътувания, е осигурявала и билети и за ж.п.-транспорт в самата Америка, което внася известно съмнение за датирането на обложката в по-късно време, когато този тип организирани пътувания от една до друг точка по света са били толкова окрупнени в пакети. Интерес обаче представлява следващият текст: „Нашите пътници ще бъдат „изтоварени” ( вероятно „натоварени”) по тяхно желание в Халифакс , и така няма да имат контакт с Ню Йорк (!!!). Този текст ни подсказва, че вероятно става дума за организирани пътувания, които не са били особено законни и вероятно са избягвали граничния контрол при Ню Йорк! Дори и да има известна доза съмнение в това, допълнението на горния текст потвърждава съмненията ни: „Ние гарантираме „изтоварването” (вероятно „натоварването”) без неприятности”! Тоест - при други пътувания, с други агенции вероятно са възможни „неприятности”! След като се избягва Ню Йорк – „няма да имат контакт с Ню Йорк”, то очевидно става дума за организиране на незаконни пътувания до САЩ, в годините около Първата световна война, а ако пътуването не е успешно, „даваме парите обратно”. Този тип пътувания е бил наистина опасен, защото има сведения за заловени нелегални пасажери, вероятно – без билет, които през 20-те години на ХХ век просто са били изхвърляни в океана. Това се е правело и за назидание, за да не се правят други опити за нелегални пътувания до Америка. Един от начините, да не станеш храна на рибите в океана и все пак да влезеш в Америка, като избегнеш граничен контрол, е този, да пътуваш нелегално, но организирано. Все пак, няма как, ако един кораб е пълен с нелегални емигранти, те всички да бъдат изхвърлени в океана! Дали е така, дали именно такъв е бил случаят с тази обложка на билети за пътуване до Америка, не можем да знаем със сигурност, но можем да разсъждаваме и да правим обосновани предположения, на основата на фактите, с които реално разполагаме, а те не са толкова малко. И все пак, имайки предвид, че много хора са искали а и днес искат да живеят и да работят в САЩ, нормално е било и е нормално и днес държавата да осигурява контрол на идващите емигранти. Когато обаче наблюдаваме едно действие, то често има обратно по посока, но равно по сила противодействие. Не по-малко нормално е било и емигрантите, да са намерили начин да пътуват до Америка, като прескачат закона. Истории за това има много, сред които са и тези за Стойо Крушкин и Христо Серафимов, за които в-к „България” нееднократно е писал.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ 
кореспондент на в-к „България” в София 

Текстове на снимките: 

Снимка 1 – Славяни на заветния „Елис айлънд” – входът на САЩ. Снимка: www.eugenicsarchive.org. 

Снимка 2 – Корабите с емигранти пътуват през различните епохи почти на ръба на капацитета си за превоз на хора. Снимка: teacher.scholastic.com. 

Снимка 3 – Обложка 1 на пакета за билети. Снимка архив на автора. 

Снимка 4 – Обложка 2 на пакета за билети. Снимка архив на автора.

ЕДНА КАРТИНА ОТ ВРЕМЕНАТА ПРЕДИ ХОЛОГРАМИТЕ И ИНТЕРНЕТ

• Преди 50 години • Когато никой не вярва на пощите, хората сами си доставят писмата!

Годината е 1965 г., или може би 1966 г. Една българка, която живее в САЩ още от 30-те години на ХХ век пристига при близките си в България, за да се види с майка си, брат си и сестра си в София. До тук, всичко е съвършено нормално и прозаично. Има обаче един нюанс и той е, че въпросната българка – Цветанка Мирчова носи със себе си писмо до друг българин, от братовчедите му в САЩ. По това време нашенците зад океана, пък и тук в България предпочитат да предават личната си кореспонденция директно на хора, които пътуват от и за Америка. Така те са сигурни, че няма да има цензура от тогавашната комунистическа власт в родината им. До такава степен хората не вярват на пощенските служители и службата, че превръщат личната си кореспонденция в частна – разнасяна от други хора. Именно заради това Цветанка носи и това писмо. Когато пристига в София, няколко дни след това, заедно с племенницата си Николинка – дъщеря на брат й Георги, емигрантката посещава въпросния българин, чието име историята за съжаление не помни. Той живее някъде около днешния столичен квартал „Лагера”. Цветанка носи със себе си писмото. Тя е посрещната в дома на този човек като много скъп гост. Той я идентифцира със своите близки, разпитва я и жадно попива всяка нейна дума, която тя му споделя за роднините му, които той не е виждал много години. Цветанка е жив мост не просто между две държави, нито само между две системи, в съзнанието на този човек тя се явява мост между два свята! Освен че получава писмо, написано собственоръчно от своите близки, този българин сякаш може да ги види, сякаш именно те му разказват, как са в Америка, какво работят, живи ли са, здрави ли са…! Това е особен феномен на предаването на съобщения в онези години, когато хората нямат голяма вяра на пощите. Тогава се реализира нов вид пренос на съобщения, нещо като протохолограма – жив човек пренася писмото и се превръща в жива част от този, който именно изпраща съобщението. Той разказва така, сякаш той самият е този, които търси контакта. Така нашенците запазват връзка със своите близки, но и сакрализират този тип кореспонденция. В онези години телефонът все още е лукс, няма интернет, няма други толкова достъпни форми за директен контакт. Хората сами достигат до нова възможност, която в съзнанието натоварват с много по-дълбоко и лично съдържание, за да увеличат емоцията от реализирания контакт. Днес това може и да ни изглежда налудничаво, но в онези години, това е бил основен начин на комуникация между хора от две коренно различни ценностни и политически системи! Когато Цветанка приключва „холограмният” си разказ за близките на въпросният българин, той иска да й подари нещо, в знак на благодарност, че го е направила толкова живо-съпричастен на живота на неговите близки в САЩ. Той е художник и й подарява една своя картина, рисувана през 1965 г. Това знаем от подписа в долния десен ъгъл на картината, която за щастие днес отново има свой собствен живот, след като престоява години наред на един столичен таван. За съжаление подписът не е ясен, но картината е почти напълно запазена и отново украсява стената на столичен дом, така, както преди близо 50 години! Картината остава в София, защото Цветанка няма как да я вземе със себе си в Америка. Тя има твърде много багаж и оставя картината в дома на своя брат, където живее и майка й. Каква е художествената стойност на това произведение на изкуството не знаем, нито пък наследникът на картината може да ни каже. Едно обаче е сигурно, тази картина има отделен свой живот, който е част от една история – продукт на едно друго историческо време, което със своята абсурдност сближаваше по принуда напълно непознати хора.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ кореспондент на в-к „България” в София Снимки на автора Текстове на снимките: Снимка 1 – Картината, която е рисувана през 1965 г.,но не знаем името на автора й! Снимка 2 – Подписът на един „неизвестен” столичен художник.