НЕОСЪЩЕСТВЕНО ПЪТУВАНЕ С „ТИТАНИК”-ПОВОД ЗА СТРАХ ОТ РЕПРЕСИИ

Да пътуваш с „Титаник” е нещо изключително авантюристично, за съжаление – зловещо авантюристично. Един българин има невероятният шанс да си купи билет за „злополучния „Титаник”, но заради забавяне на влака, да не успее да се качи на кораба-ковчег. Това е Стойо Крушкин, за когото вестник „България” писа нееднократно. Настоящата история обаче касае един друг нюанс, става дума за правнука на Стойо, който се прочува в София още като дете като правнук именно на „пришълец” от „Титаник”.

Нека да припомним, че Стойо се завръща в София след седмици, много, след като новината за потъването на кораба вече е обиколила света и е дошла и в България. Неговата съпруга Николица е направила помен за упокоение на душата му, защото е убедена, че като пътник в трета класа, нейният Стойо няма как да е оцелял. Когато Стойо се появява в дома си, Николица е напълно шокирана от това.

Години по-късно историята за „Титаник” все още е актуална, интересна и вълнува хората. Правнукът на Стойо постъпва в предучилищна паралелка на столичното 55-то Основно училище „Петко Каравелов” в кв. „Дървеница”. Първоначално детето е мълчаливо и свито, но по-късно осъзнава, че има една тема, която може би ще развълнува неговите съученици, това е именно темата за „Титаник”.

Правнукът започва да разказва по малко на децата, а те, което е характерно за тях, не обръщат особено внимание, защото всяко от тях има един набор от теми, някои от които напълно измислени. Правнукът е чувал историята за прадядо си от неговия дядо, който е син на Стойо Крушкин. Постепенно децата в предучилищната паралелка започват да понадават ухо на разказите на внука и се стига до един момент, който е процес от няколко дни, в които правнукът разказва с часове за „Титаник” и за своя прадядо, който се е спасил, като е закъснял да се качи на кораба.

Децата постепенно се увличат и се тълпят около правнука. Те го слушат в захлас, не правят нищо друго и това напълно удовлетворява учителките в предучилищната паралелка. Те имат време за себе си, не се чувстват задължени да се занимават с децата, защото те са около правнука на Стойо и не мърдат от там!

Постепенно обаче историята за потъването с „Титаник” става твърде популярна и започва да притеснява родителите на правнука на Стойо. Те се опасяват да нямат проблеми с властите в България, която по това време се управлява еднопартийно и тоталитарно от една единствена комунистическа партия – Българската комунистическа партия.

Както е известно, „Титаник” потъва, докато пътува към Америка, с много емигранти на борда, включително и българи, голяма част от които са от село Гумощник, в Троянския балкан. В онези години, на комунизъм, емиграцията е сред нещата, които властите приемат за форма на „държавна измяна”. Ето заради това родителите на правнука на Стойо забраняват на детето да разказва повече за своя прадядо и за неговия опит да пътува с един от най-популярните кораби в световната история на корабоплаването.

Правнукът спира да говори за това пред своите съученици, но те го питат и продължават да настояват да получават все повече и повече информация за това пътуване, за историята на кораба, дори и истината, която им се представя да не е напълно ясна, или пък на места да е леко поукрасена.

Ето така една история, която е частен случай, но е популярна и интересна, история, в която по никакъв начин няма замесена политика, където човешките съдби се развиват самостоятелно, в зависимост от мечтите и въжделенията на самите хора, се превръща в една относително политизирана история, която е традиционна, типична за времената, в които дори и мисленето беше строго регламентирано.

Автоцензурата на това семейство се задейства сама, като защитен механизъм, за да опази едно невинно дете, което разказва истории, които евентуално могат да се окажат опасни.

Един исторически кораб се превръща в залог за политическа коректност, на което виси сигурността на едно средностатистическо семейство в България, от края на 70-те години на миналия ХХ век.

Едно дете, правнук на „пришълец” от злополучния „Титаник” не подозира, колко опасно може да бъде това, че семейството му се свързва с човек, който е опитал да замине именно за Америка. Това, че той е щял да пътува с „Титаник” не е интересно за властите, интересното е, че той е искал да напусне страната, а впоследствие е успял и е живял в Америка. Това е интересно за властите и именно поради тази причина, семейството се притеснява да не пострада, да не бъде репресирано заради една невинна история.

Въпреки това темата за „Титаник” не умира, правнукът на Стойо продължава да разказва за своя славен роднина, понякога украсява историята, като привнася елементи и случки, които не са се случили, но така или иначе, тази история остава в съзнанието на съучениците му и те го уважават за това, че той има такъв близък.

Минават години и правнукът на Стойо Крушкин продължава да пише и да разказва тази история, с все повече подробности, които намира в родовата история, открива и много снимки, които допълват битието и житието на Стойо в Америка. Разказите на живите роднини също са част от целия пъзел, който постепенно се сглобява и придобива мащабите на истинска сага.

Така тази история не умира, а остава жива дори и през годините на комунизма, когато да имаш роднини в Америка беше почти равно на това да си изменник на родината. „Титаник” се превръща в нещо като родов талисман, който е предпазил от самия себе си и участта си един достоен българин, който все пак успява да замине за Америка да има своя шанс за прословутата „американска мечта”.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София

ЗАЩО И УЧИТЕЛИТЕ РЕПРЕСИРАХА ЗАРАДИ АМЕРИКА?

Годината е някъде около края на 50-те години на ХХ в. Николинка е ученичка в софийското училище „Димитър Полянов”, което днес някои  наричат „Бастилията”. Другарката Иванова (в онези години към учителите се обръщахме с комунистическото обръщение – другарко и другарю, а не както е сега – госпожице, госпожо и господине, което се считаше за капиталистическо влияние) изпитва Николинка по география и я кара да покаже на картата, къде се намира град Варна.

Николинка е подготвена, научила си е урока. Баща й редовно й помага с ученето и я изпитва, за да придобие тя повече смелост и да може да се представи по-добре в училище. Николинка се обръща към картата, но на мястото на Варна не пише „Варна”, а пише друго – пише „Сталин”. Николинка изпада в стрес, блокира и не може да реагира. Тя знае, че именно там се намира Варна, един от големите български градове по Черноморието, но на картата в училището надписът на същото място е друг. Тя се притеснява и мълчи. Учителката няколко пъти я подканя да посочи, къде се намира град Варна на картата, но Николинка така и не може да извърши това и се стига до очакваната развръзка. Учителката иска бележника на Николинка и й поставя оценка „Слаб 2”.

Николинка се прибира в дома си разплакана. Баща й я пита, какво се е случило и остава много учуден, когато разбира, че дъщеря му не е посочила местоположението на Варна, при положение, че предния ден лично той е проверил знанията й, а тогава тя е знаела, къде именно е Варна.

Оказва се, че на картата в училище на мястото на Варна е написано старото име на града – Сталин. Николинка обаче има по-нова карта и на нея градът си е с името, което носи и днес – Варна, тя не знае, че този град преди време за малко се е казвал Сталин. Така учителката, която би трябвало да е запозната с това, че картата в училище е по-стара и има особености, които очевидно заблуждават децата, които са едва 4-ти клас, реагира първосигнално и наказателно, което тогава е модерно по Макаренковата метода – наказание като форма на обучение!

Това обаче за преподавателката Иванова не е проблем и тя спокойно „оценява” със слаба оценка Николинка, защото не знае, къде се намира Варна…!

Проблемът обаче е малко по-дълбок и не се корени само в безхаберието, или професионалното безсилие на учителката. Става дума за това, че Николинка идва от „съмнително” семейство. Нейната леля – сестра на баща й, както и дядо й по бащина линия живеят в Америка. Това е огромен проблем в онези години, защото хора от такива семейства са считани за „ненадеждни елементи”, които е възможно да са били повлияни от така нареченото „упадъчно западно влияние” и да не са съвсем лоялни на единствената управляваща комунистическа партия в България в онези години – Българската комунистическа партия - БКП.

Бащата на Николинка е следен от службите, защото поддържа епистоларна кореспонденция с роднините си в Америка. Това превръща автоматично Николинка в обект на превъзпитание от страна на комунистическите репресивни органи. Тя вече е гледана с друго око, уведомени са учителите й, класната й ръководителка и разбира се ръководството на училището, в която тя учи, че семейството й подържа връзки с Америка, а в онези години това се счита почти за „държавна измяна”.

Поддържането на каквито и да е връзки, дори с роднини отвъд океана, тогава се счита за опасен рецидив, което може да разколебае „здравите комунистически основи на обществото” и това се препятства по всички възможни законни и напълно незаконни, дори криминални начини.

Николинка е малка, тя не може да бъде репресирана открито, но това не пречи да й се покаже по един по-различен начин, че нещо в семейството й не е на ред от гледна точка на властта и това е, като й се пишат слаби оценки нарочно, дори в подобна комична ситуация, когато очевидно става дума за объркване. Да не говорим, че грешката е в училището и картата, която то е подсигурило като учебно поматало, а не е в ученичката от 4-ти клас!

Така неглижирайки детето, поставяйки го в ситуация на неизбежна изолация, се „удря” по семейството, като се показва, че това семейство е маргинално, защото поддържа връзки с Америка, а тогава Америка е най-опасният враг на СССР и световната социалистическа система.

Жертвата се явява едно малко момиче, което няма никаква вина, че леля й и дядо й живеят в САЩ, но това се оказва проблем за властите в България и те индиректно репресират именно това момиче, като му вменяват вина за нещо, което напълно не зависи от него.

Именно по този начин действа партията в годините на комунистическата окупация на страната ни. Всичко и всички се държат в силно стегната хватка, за да може да се контролират лесно, било то с открити репресии, било с фалшиви съдебни процеси по още по-фалшиви и абсурдни обвинения, било и индиректно, като се оказва натиск върху най-милото на човека – децата му, по един отвратителен начин!

Това, че едно дете в 4-ти клас не знае, къде се намира Варна не е проблем, Варна лесно ще бъде намерена на картата, проблемът е в това, че една учителка не си задава въпроса, защо тази ученичка, която е преди всичко дете, не посочва, къде именно се намира на картата град Варна, но учителката не се замисля и за друго, дали пък това дете не е подложено на стрес, заради нещо, за което дори и родителите му нямат вина, защото просто няма нарушение!

Големият проблем обаче е, че в онези години да си виновен без вина беше нещо, което се приемаше за нормално, защото така казваше партията…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София

Снимки: Архив на автора

РОДНИНИТЕ В АМЕРИКА КАТО ПОВОД ЗА ФОРМИРАНЕ НА ОБЩНОСТ

Където и когато и да пътуват българите, те винаги се намират в общност. Тя може да бъде родова, национална, роднинска, но винаги има общност. Както всички хора, ние също се нуждаем от общност, за да се чувстваме силни, за да споделяме общи идеи и интереси, за да бъдем общество.

Когато българи заминават за Америка в годините на коммунизма, това винаги е повод за сбирки на сънародници. Така те се осведомяват за онова, което се случва в «Стария край». Това са едни малки празници, които са непринудени и толкова истински, колкото са и самите връзки между хората.

При посещението на Георги и Елена Златкови в САЩ, при сестрата на Георги – Цветанка, много от съседите им са учудени. Някои от тях не са посещавали никога местата, които Георги вижда, благодарение на сестра си. Той се запознава с много българи, създава изключително стабилни контакти, които след това продължават в писма от България.

Семействата, които Георги, Елена и Цветанка посещават в САЩ са предимно на български емигранти.

Те са жадни за  новини от България и разпитват за положението в страната. Новините, които достигат до тях в ерата, когато интернет все още няма, са твърде оскъдни. Те знаят за България това, което им пишат техните роднини, но те не могат да си позволят да напишат всичко така, както е в действителност, защото в страната по това време управлява тоталитарна власт, която осъществява цензура и над кореспонденцията. Ако излезе истината, това може да предзвика проблеми за хората, които са си позволили да пишат откровени писма.

Именно поради тази причина, срещата с българи от «Стария край» е истински празник, защото те без ограничения и без страх от репрессии могат да разкажат, каква е наистина ситуацията в България.

Така Георги, Елена и Цветнка се срещат през далечната 1971 г. с хора като Вера Костова – бъдеща тъща на известнрия американски писател Сидни Шелдън, с бай Руси, с инженер Васил Ярловски, чийто брат в България е адвокат, лишен от правото да упражнява професията си, като една от причините е, че Васил е в Америка. Те се срещат също и със семейството на Михо и Мери Колумбия, Петър Пелин и много други.

Такива срещи обаче се организират и в България. Причините са донякъде същите, но и не съвсем.

Роднитите на сънародници, които живеят в САЩ се събират в България, когато пристигне човек отвъд «желязната завеса». Такъв е случаят с Христина Мирчов, която е племенница на Георги.

Тя пристига в София през 1979 г., за първи и последен път в живота си. Иска да види родината на своята майка. Посещението на такъв човек е нещо като посещение на извънземни в условията, в които живее тогавашното ни общество.

В София се събират всички роднини, близки приятели. Те са в дома на Георги и Елена. Това са едни полулегални срещи, на които са канени обикновено наистина много близки хора. Христина е нещо като квартална знаменитост. Всички я наблюдават, как се облича, как пуши, какво кафе пие, кога си ляга, какво яде. Всичко прави впечатление, защото Христина на практика е «пришълец» от някакъв друг, непознат свят.

Капсулираният комунизъм е непробиваем за новини от този свят. А Христина е жив негов представител. Заради това тя е интересна, тя е аткрация.

Това разбира се не убягва на властите и те се опитват по всички възможни начини да се доберат до информация за това, какво се говори на тези срещи, какво е казала Христина на хората. Това е проблем, защото властта не е в състояние да контролира инфрмцията.

Стаята, в която е настанена Христина в София има два прозореца. Единият е срещу съседната кооперация, а в този апартамент живее сътрудник на тогавашната полиция, наричана по съветски образец – милиция. Домакините на Христина «обличат» прозореца с бял памучен плат – нещо като ръчно направена щора. Въпросната остава на този прозорец чак до 1990 г.!

Но не само домът на Георги и Елена е сборният пункт. Такива срещи се оргтанизират и в дома на брата на Елена, Сава Златков. Там отново се събират всички близки и приятели. Хората посрещат Христина Мирчов като знаменитост, защото тя е единственият начин да разберат истината за живота извън България, за живота в Америка, истината – такава, каквато тя е в действителност, без изопачаването, което се прави през филтъра на комунистическия режим в България.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

За в-к «България» 

СЪДБАТА НА ЕДНА БЪЛГАРКА, ПРЕПЛЕТЕНА С АМЕРИКАНСКАТА МЕЧТА

Работа в металургичен завод в САЩ - 1919 г.
Много българи работят именно в такива заводи,
когато заминават за САЩ на гурбет.
Пощенска картичка. 

Между Първата и Втората световна войни група от около 15 човека от село Туден заминават за Америка. Селото е близо до днешния град Годеч, в Западна България и все още носи това име. В онези години Годеч все още също е село. Сред въпросните 15 човека е и съпругът на Тимка, и двамата от село Туден. Групата отива да работи в Новия свят, за да изкара пари, с които да подобри положението на семействата си в стария край.

Случва се обаче така, че Тимка никога повече не чува нищо за своя съпруг. В България те имат пет деца. Жената се грижи сама за тях и постепенно губи надежда, че мъжът й е жив, и че някога отново ще го види. Тя не получава никакви вести от него, нито средства и постепенно разбира, че вероятността съпругът й да е починал е голяма. Много от групата, заминала от Туден не се завръщат. Не е ясно, дали някой от тях е знаел за съдбата на съпруга на Тимка.

Изгубила всякакви надежди за съпруга си, Тимка е принудена да сключи втори брак с Васил от близкото село Шума. Той не е участвал във Втората световна война, защото има дюстабан-стъпало. Като единствен мъж в зряла възраст в селото, той става кмет. Запознават се с Тимка на чаршията /пазара/ в Годеч, който се провежда традиционно всяка сряда от седмицата, или на някой от съборите.

Васил е изгубил своята съпруга Наста /Анастасия/ при раждането на последните им две деца – близнаци, едното от които умира заедно с майката още при раждането. Наста е от софийското село Завидовци. Баща й, дядо Стоичко имал сто кози и живял сто години.

Наста и Васил имат общо. Тимка има пет деца от първия си брак и те се прибавят към седемте деца на Васил, като се получава едно голямо семейство от 14 души – нещо, особено характерно за онези години, когато хората, въпреки немотията, са имали по много деца.

След войната, към 50-те години, Васил заминава за София. Той започва работа като огняр и пазач в столичното 21-22-ро училище. Там има една стая, където Васил живее. Малко по-късно при него идва и жена му Тимка, която също живее при него в стаята на пазача. По-късно Васил наема квартира – сутерен на столичната улица „Мальовица”, където доживяват старините си. При тях в определени периоди живеят и някои от децата на Тимка.

Междувременно Тимка също си намира работа в столичната банка „Орел”, като чистачка. Тимка умира около 1960 г., на около 80 години. Погребана е в Централните софийски гробища.

След смъртта на Тимка, децата на Васил намерили снимки на втората съпруга на баща им и изболи очите на жената върху снимката. Минало време и една от внучките на Васил получила свиване на едната ръка, което наподобявало болестта рахит, но не било точно рахит.

Родителите се притеснили и решили да попитат петричката пророчица Ванга. Ванга им казала да отидат на гроба на Тимка в София и да запалят свещ, като по този начин измолят нещо като прошка. Те търсят една от дъщерите на Васил, която също живее в София и която знае, къде е погребана Тимка. Тя ги отвежда на гроба и ръката на детето малко след това се оправя напълно.

Това е историята на една обикновена селянка от едно затънтено село в Западна България, която неволно и напълно случайно става една от хилядите жертви на военните години. Тогава много мъже губят живота си на фронтовете, а много и напускат страната. Целта е да припечелят пари в Новия свят, в Америка и да се завърнат по родните си места, за да осигурят малко по-спокоен живот за многолюдните си семейства. Много от тях никога не се завръщат. Едни запазват връзката със семействата си в България по един или друг начин, други, започват напълно нов живот в Америка, а трети се изгубват из мините и по ж.п.-проектите, където разклатеното им здраве си казва думата и те не издържат физически на работата.

Тимка е една от многото българки в онези години, които се налага да търсят начин да оцеляват. Тя е принудена, като много други, да се омъжи повторно, което в онези силно патриархални години не е било считано за особено редно. Така тя търси оцеляване не толкова за себе си, колкото за петте си деца.

Това е съдбата на българите в онези години – търсят оцеляване, създават големи семейства, за да помагат на нивата и в къщата. Това е начинът да се запази патриархалността на българското семейство. Америка и съдбата в Америка е тясно преплетена със съдбата на тези хора в България. Макар и на такова голяма разстояние Америка се превръща в част от българската история и личностна съдба. 

„ПРИПОСОБЛЕНЦИТЕ” – ЕМИГРАНТСКОТО ПОКОЛЕНИЕ НА „СТУДЕНАТА ВОЙНА”

Снимка 1

Снимка 2

·        Как българите в САЩ се капсулират, заради историческите абсурди на времето.

Обвиняват българите в чужбина, че не са единни, че не са задружни, че са разединени и не се подържат. Това е впечатлението на Цветанка Мирчоф, която от 1928 г. живее в САЩ. Тя е българка от София. В Америка Цветанка постепенно вижда, че българите не живеят заедно, не всички, но повечето. За нея е странно, че нейните сънародници от Стария край от един момента нататък са се затворили в себе си и не общуват активно, така, както това би било нормално в София, в България.

Цветанка постепенно разбира, че затвореността на българите е последствие, а не определен от бита факт. След като в България настъпват промени в политическото устройство през 1944 г., българите в САЩ сякаш още повече се капсулират, но вече не като общност, а като отделни индивиди. Това е така, защото се появяват съмнителни личности, които твърдят, че са избягали от комунизма в България, но реално те са прикрити комунисти.

Такива българи има много и те се превръщат в нещо като каста, макар, че всеки работи за себе си. Така например, бащата на известен и днес ляв политик, роден в Ню Йорк, който е и депутат в Народното събрание, обикаля българите в САЩ и събира помощи за България през 60-те и 70-те години на миналия век…!

Интересно, тези пари първо, под каква форма са били събирани, второ, къде са отишли…? Никой не знае, защото този тип „събиране на помощи” всъщност е осигуряване или на лични средства, или на средства за партията в Стария край, която постепенно се превръща в политически монополист.

Тези хора си имат име, те са наричани „приспособленци”. Така ги нарича Тодор Габровски в книгата си „В емиграция и самота” от 2014 г. „Покрай много честни хора и патриоти, в тази среда нахълтваха приспособленци от България…. Те се правеха на големи демократи, дори без всякакво основание искаха да минат за дисиденти. Тези двуличници, за които не се знаеше на кого служат и с какви средства са тук, бяха по-опасни за общуване…”, пише Габровски.

Ето къде се корени причината за това капсулиране на хората, които избират да са сами в един напълно чужд свят. За тях това е по-добре, отколкото да общуват с хора, чийто статут и морал не са особено ясни и обясними.

Проблемът обаче не засяга само българските емигранти, това е нещо, което се отразява и на отношението на местните хора – американци, към нашите сънародници.

„…Американците с някакво предварително недоверие се отнасяха към чужденците, въпреки, че бяха любезни при контакти с тях, дори ако емигрантът е станал вече американски гражданин, тази невидима преграда между тях не беше още преодоляна…”, пише Тодор Габровски.

Така наблюденията на Цветанка се оказват верни. Тя непрекъснато повтаря, че българинът, дори и на Луната да отиде, си остава българин. В това тя влага колкото хумористичен смисъл, толкова и негативен, но и положителен смисъл.

Цветанка е наясно, че общуването с българи, особено нови емигранти, които отиват в Америка след 9 септември 1944 г., може да е опасно. Тези хора може и наистина да бягат от комунизма. Такъв е случаят например с една от приятелките на Цветанка – Сара, която минава през бежански лагер в Италия и едва тогава се установява в САЩ.

В Америка обаче попадат и хора, които не са се отказали от комунистическите си идеи и навлизат в западния свят с цел да шпионират, да прилагат диверсионни практики, което не се одобрява не само от нашите сънародници-стари емигранти, но и от властите в САЩ.

Така постепенно българите-емигранти в Амерка се самокапсулират, превръщат се в хора – единаци, които приемат новия човек от Стария край, но винаги с известна доза подозрение.

Това е една от лошите практики, които изминалия ХХ век наложи в съзнанието на хората – съмнението, че всеки може да е престъпник, лъжец, измамник. Това се отрази съществено и на връзките между хората, дори роднинството беше поставено на изпитание, защото не се знаеше, какво се крие зад него, и дали зад него има нещо повече от това, което се показва традиционно! Все пак разстоянието и политическите особености на времето бяха създали вече определени граници, дори и сред най-близките!

Така се оформя и нов етап в историята на родната ни емиграция в Северна Америка, когато художествената самодейност и културната деятелност като цяло, която е толкова характерна за по-ранния период, постепенно намалява драстично.

Едва години по-късно, когато са възстановени прекъснатите дипломатически отношения между България и САЩ, емигрантите ни постепенно започват отново да се отварят към своите сънародници – също емигранти в САЩ. Това е процес, който продължава много по-дълго от процеса на затварянето на хората в себе си.

„Студената война” нанася наистина непоправими щети и на психиката на хората. Цели поколения стават жертва на шпиономанията и  ченгеджийските номера на историческото време.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България” в София

Текстове на снимките:

Снимка 1 – Цветанка Мирчоф на сватбата си със съпруга й Найден от Ловеч – юни 1927 г. – Снимка: Архив на автора.

Снимка 2 – Емигранти от Сицилия, 1906 г. – Снимка: Луис Хайн, http://econ.bg/. 

КОГАТО ПРИТЕЖАВАНЕТО НА АМЕРИКАНСКИ ДОЛАРИ БЕШЕ ПРЕСТЪПЛЕНИЕ

·        В „Кореком” пазаруваха само „отбрани” хора, които властта беше проверила.

Имаше време в България, когато притежаването на американски долари, както и каквато и да е друга „капиталистическа” валута, пари от капиталистическа държава,  беше престъпление. Имаше дори специален състав в Наказателния кодекс в юриспруденцията на страната, който касаеше така наречените „валутни престъпления”. А притежаването на американски долари беше именно „валутно престъпление”.

Георги от София решава да си купи касетофон от известна марка. Годината е някъде в началото на 80-те години на миналия век. По това време обаче въпросната марка може да се намери само в така наречения „Кореком”, магазинът, който се посещава предимно от чужденци, българи, които все още имат наследствена пенсия от чужбина, както и такива, които са били на работа в чужбина, или ще пътуват в чужбина и са се сдобили по легален път с валута от Българската народна банка. Всички останали „простосмъртни” българи нямат достъп до този магазин, където се продават предимно западни стоки, за които масовият потребител може само да мечтае, защото няма съответната валута. Този магазин дори мирише по особен начин, защото стоките му придават такава магичност, сякаш това е западен оазис в комунистическия свят и той е имено това.

Точно тук се съдържа причината властите в България в онези години да ограничават достъпа до този магазин, колкото се може повече, защото хората не бива да виждат, какви са стоките, които идват от Запада. Така те ще се „развратят” и ще разберат, че на Запад се произвеждат много по-красиви, стойностни, качествени, вкусни и красиви неща, от тези, които са масовата „шир-потреба” в комунистическа България и в социалистическия лагер.

Именно заради това достъпът до „Кореком” е ограничен. Властите обясняват, че всичко в страната е най-доброто, защото е произведено от комунисти, но в „Кореком” човек може лесно да направи сравнение и да се появи съмнение, което комунистическата власт иска да избегне по всякакъв начин.

Точно това е и причината, поради която Георги от София, не може да влезе в „Кореком” и свободно да си купи въпросния касетофон. Той купува американски долари от приятелка на съпругата си Николинка, която пък ги има от баща си, който е емигрант в Австралия. Отива до въпросния „Кореком”, но не може да влезе. Той търси човек, небългарин, който има право на достъп до въпросния магазин, за да го ползва за „муле”. Фиксира се върху един арабин. Моли го да му купи касетофона и му дава доларите. Арабинът се съгласява. Така Георги се сдобива със стока, която иначе е напълно свободна, но в България тя представлява „западна диверсия” и никой не може да си я купи, освен ако не е чужденец, или по някаква причина случайно има необходимата валута.

Николинка, съпругата на Георги  има баба, която получава наследствена пенсия от съпруга си, който е емигрант в САЩ. Дори тя не може да получи американски долари. Бабата получава бонове, които съответстват на стойността на валутата. Въпросните бонове са поименни, на гърба им е изписано името на приносителя им. Това е направено, за да не се продават въпросните бонове.

С една дума, властта се е примирила,че има хора, които по силата на международни договори и споразумения имат право да притежават валута. Така те имат достъп до въпросните магазини „Кореком” и могат да станат проводници на „западни идеи”. За да не могат те продават валутите си, а по този начин и други да се доберат до сравнението „Запад-Изток”, властта ограничава достъпа до валута.

Бабата на Николинка си получава наследствената пенсия от Америка, така се изпълняват международните договорености, но тя не получава американски долари като валута, а получава тяхната равностойност на листчета хартия, които се наричат бонове. Ако има право на 100 долара пенсия, тя получава 100 бона, надписани с името й на гърба. Така, когото тя отиде в „Кореком”, за да пазарува, тя го прави легално, но ако продаде боновете, друг не може легално да пазарува в този магазин, защото името му не стои на гърба на съответния бон!

Ето така комунистическата власт в България ограничава достъпа на хората до всичко, което идва от Запада, за да не могат хората да сравняват и да видят, че всъщност стоките, които идват от Запад, са много по-качествени от тези, които могат да се намерят в комунистическа България!

Разбира се, примерите за валутни спекулации са много, много хора са пострадали от това, само защото са искали да пазаруват свободно, защото са имали смелостта да се почувстват свободни хора в един напълно несвободен свят.

„Кореком”-ите бяха не просто витрина, те бяха неизбежната „диверсия”, от която властта се страхуваше, защото това беше една от вратите на Западния свят, която когато и да се открехнеше, се виждаха неща, които социалистическият лагер отричаше до последно!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София

ТЕКСТОВЕ НА СНИМКИТЕ:

Снимка 1 – Американските долари са едно от нещата, заради които може да се влезе в затвора, по време на комунистическото управление в България. Снимка: petel.bg

Снимка 2 – Стоките в „Кореком” бяха като от друг свят! Снимка: www.24chasa.bg

КОГАТО ПОЛУЧАВАХМЕ КАРТИЧКИ ЗА ЗАБРАНЕНИ ПРАЗНИЦИ

Снимка: Снимка: e-vestnik.bg

Снимка: Снимка: www.holidayscelebration.com

·        Как дядо Коледа стана дядо Мраз, а Снежанка се оказа негова съпруга..!

Поздравителните картички днес вече може и да са историческа отживялост, но преди години те бяха не просто начин за комуникация, но и форма на политическа изява! Да, именно това имаме предвид, защото поздравителните картички се възприемаха у нас и като идеологическа диверсия.

Особено картичките, които идваха от САЩ, в годините на комунистическото управление у нас, се приемаха като опит за диверсия. Най-често, поздравителни картички се изпращаха у нас по повод празниците Коледа, Нова година и Великден. Останалите поводи бяха и са от по-частен характер и сякаш не привличаха чак такова внимание, но големите празници бяха под наблюдението на властите. За какво става дума?

В онези години комунистическата власт в България не толерираше религиозните празници. Коледа и Великден бяха нежелани празници. На тях официално се работеше, нямаше почивни дни и медиите не разработваха темите за съответния празник. Тези дни не бяха празници, защото комунистическата държава не приемаше религията. А тя не приемаше религията, защото самата тя трябваше да бъде религия.

Така например, дядо Коледа беше заменен от съветския му аналог дядо Мраз. Алюзията беше същата, но напълно механично беше пренесена цялата семантика от единия празник към другия, за да се поясни, че не съществува „Санта Клаус”, а има някакъв друг добър старец, който носи подаръци. Така се избягваше религиозният елемент. За да се придаде нова ситуация, изведнъж се появи някаква „Снежанка”, която беше заимствана от едноименната приказка. Снежанка се оказа „спътница” или направо „съпруга” на дядо Мраз, а децата им бяха така наречените „джуджета”. Така цялата идея за празник като Коледа беше променена, извратена и напълно подменена.

Колкото до другия голям християнски празник – Великден, комунистическата власт просто забрани боядисването на яйца и празникът изчезна, сякаш никога не го е имало. Хората боядисваха яйца, но тайно, а боята се намираше по-трудно и така заветните в онези години американски долари.

Така властта на практика изтри постепенно, но сигурно религиозните празници от съзнанието на повечето българи. Някои от тях обаче получаваха поздравителни картички от чужбина. Такова е и семейството на Николинка от София. Тя получава писма от своята леля в Америка, която я поздравява и за Коледа, и за Великден, а това не се харесва на властите, защото Николинка е младо момиче, което не бива да се „заразява” с „отровата” на Запада. А религията е една от „отровите”, които властите не желаят да допускат на територията на една напълно зависима от СССР комунистическа държава, лишена от собствена вътрешна и външна политика, каквато беше България в онези години.

На картичките, въпросната леля поздравява семейството на Николинка и за Коледа, и за Великден. В текстовете на тези картички, макар и на английски език, пише: „Бог да Ви пази”, „Бог да Ви благослови”, а тези текстове представляват абсолютно неприемливи намеци за съществуването на „свръх сила”, която не е под контрола на комунистическата партия.

Това е и една от причините за едно от основните престъпления в онези години, които касаеха пощите и пощенските услуги. Тогава хората, които масово ползваха услугите на „Български пощи” поставяха най-различни знаци на слепката на пощенските пликове, с надеждата те да не бъдат отлепвани, защото няма да може да се възстанови знакът.

Градската легенда твърдеше, че когато се попадне на такива пликове, те се отварят и се унищожават. Властите не искаха извън България да излиза информация, която не е била контролирана от тях, а когато се видят такива нишани на плика, те предполагат, че вътре има съдържание, което уронва престижа на комунистическа България пред света.

Но не само това не се преследваше от властта, не се преследваше и когато пощенски служители си позволяваха да отварят писма от чужбина и особено от Америка, защото вътре имаше пеещи картички. Такива в България все още нямаше. Първоначално много хора се оплакваха, че картичките им не достигат до тях, а техните близки се бяха постарали да им изпратят най-новите, пеещи картички, които бяха истинска атракция в България.

Неполучаването, при това масово, на тези пратки, така и не направи впечатление на властите, никой не взе  мерки да ограничи тези набези върху личната кореспонденция на хората. Така те не получаваха поздрави за празници, които тук не се празнуваха, които бяха забранени, които не бяха празници, а най-обикновени делници.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България” в София

ЗАКОН ОБЯВИ ЗА НЕЗАКОННА ЗАБРАНАТА ЗА ПЪТУВАНИЯ В И ИЗВЪН БЪЛГАРИЯ

Пътуванията на българите винаги са били проблем при така наречения „развит социализъм”.  Не се приемаше да се пътува свободно, защото така хората можеха да видят, как живеят другите, отвъд така наречената „желязна завеса”. А там си живееха достатъчно добре и това притесняваше нашите управляващи. Те си мислеха, че така привнасят контрареволюция в страната, като се сравнява, как е там и как е при нас. А сравнението определено не беше в полза на нас.

Едва ли са много хората в България, пък и онези, които вече не са, които знаят, че има приет от Народното ни събрание Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. Той е бил приет от 38-то НС на 26 април 2000 г. Подпечатан е с официалния печат та Народното събрание на Република България.

Тук нямаме за задача, да припомняме законодателната дейност на парламентите ни, а само да осветлим един епизод, който инкриминираше, тоест, поставяше в престъпно състояние, възможността българинът да пътува свободно извън страната, а дори и вътре в нея.

В този закон се казва категорично, че ръководствата и ръководните дейци на БКП са отговорни и за „възпрепятстване на свободното движение в и извън страната”.

Комунистическата партия, която ни управляваше през онези години, е обвинена, но вина не е вменена, тоест, не се казва, кой носи отговорност за това, в което е обвинена самата партия. А партията се състои от хора и ръководители, много от които все още са живи.

Ако има вина, а такава очевидно има, защо тогава няма виновни?

В същия закон се заявява, че партията носи отговорност и за неправомерно „лишаване от гражданство” на български граждани.

Така, тези, които напускаха страната по един или друг начин и емигрираха, бяха наричани с изключително грозното прозвище „невъзвръщенци”. Те не бяха такива, защото не са искали да не се завръщат в родината си, но реално нямаха възможност да се завърнат, защото условията не го позволяват.

Политическите условия в страната са такива, че емигрантите, които са излезли от страната „нерегламентирано”, вече са се запознали с онези „благини” на Запада, които комунистическата партия не е искала да се виждат. Така излизането в чужбина не може да се контролира и когато тези хора сами организират напускането на страната, те са считани за „врагове на партията и народа”.

Ето от тук тръгва и онази капсулираност, която управляващата в онези години единствена партия налага постепенно. Именно заради това се налага създаването на така наречените „Гранични войски”. Те на практика трябва да реализират репресията срещу онези, които се дори опитват да напуснат страната. Именно заради това и се въвеждат така наречените „открити листове”. С тях и само с тях българите могат да пътуват свободно в страната, в така наречените „гранични зони”.

Без този документ никой не може да посети например един град като Малко Търново, който се пада в такава зона.

Партията ограничава по всевъзможни начини пътуванията на българите, защото се страхува. Страхът е съпътстващ цялото съществуване на държавата и обществото. И всичко това създава среда, в която съществуват „обстоятелства, които дават основание да се обяви комунистическият режим в България от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. за престъпен”.

Това, че този закон е не особено известен и познат, не го прави по-малко действащ закон. Ако приемем, че този закон наистина е реален и действащ, а той е, тогава, кой до сега е понесъл някаква персонална отговорност, съобразно съществуването на такива норми? Защото, когато има обвинение, то е персонално, не може да обвиним „историческото време”, или една цяла партия, като юридически субект. Зад тези понятия съществуват реални хора, които са изпълнявали реални действия, които са обект на инкриминиране – поставяне във вина.

Докато не се научим да назоваваме нещата с точните им имена, докато не намерим виновните за онова, което сме преживели, докато не бъдат наказани виновните за престъпленията, няма как да се променим.

Заради това не бива да се учудваме, че преходът ни от комунизъм към демокрация е безкраен. Не, той не е безкраен, той просто не е започвал, а ако е започнал, толкова по-зле за нас, защото явно нищо не сме научили и нищо не сме разбрали. 

Поуките са не просто исторически романтизъм на науката, поуките са преди всичко изживян катарзис и пределна яснота за истината, такава, каквато тя всъщност е била, колкото и да е грозна, жестока и безчовечна!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София