РАЗРЕЗЪТ НА БЪЛГАРСКАТА ДУШЕВНОСТ ПОКАЗВА ХРОНИЧНО ДЕМОГРАФСКО ЗАБОЛЯВАНЕ

СОЦИАЛНИ ЕКСПЕРИМЕНТИ С ВКУС НА ИСТОРИЯ За душевността на българина е писано много и много пъти. Почти няма учен-хуманитарист, който да не се е упражнявал върху този феномен. И все пак, като че ли нашата душевност най-добре може да бъде разбрана отвън, от емигрантите ни, защото те са отделен феномен, който, оказва се, съхранява корените на истинската българска душевност. За какво собствено става въпрос…? Неотдавна Българската национална телевизия излъчи документален филм за живота и делото на писателя-емигрант Стефан Груев, който стана особено популярен в България с книгата си “Корона от тръни”, която разкри много исторически истини от новата история на страната ни. В този филм Груев казва една колосална по размерите си истина, че душевността на българите в България днес няма нищо общо с онази душевност, която са имали българите преди енигматичната дата 9 септември 1944 г. Думите му буквално казват: “…българската душевност днес е друга, Вие просто нямате онази душа, която имахме ние преди…”! Позволявам си да започна от малко по-далече. В качеството ми на журналист в национален ежедневник преди години, бях обвинен от колега по време на заседание на редколегията, че “обявявам” датата 9 септември 1944 г. за “знаменита”, мисля, че това бях написал. Тогава се притесних искрено, защото всички, които ме познават наистина знаят, че нямам никаква политическа носталгия нито по онова време, нито по неговите утопични философски нюанси, а още по-малко-по стръмния релеф на датата 9 септември 1944 г., ако щете и само защото, просто не съм бил роден тогава, дори и родителите ми все още не са били родени. Излезе едва ли не, че прославям датата на българското заробване от “братския” СССР, а всъщност въобще не беше така и не исках това да кажа. След този “ журналистически инцидент”, винаги когато пишех за 9 септември 1944 г. бях много внимателен и добре подбирах думите си, като използвах за прилагателно към това събитие: енигматичната, вододелната, водевилната, историческата дата…., но…не и “знаменитата”…! Днес, след години разстояние от тази случка, мога да кажа, че всъщност съм бил напълно прав. Датата 9 септември 1944 г. наистина е знаменита, защото тя освен всичко останало, което носи като зловеща семантика и чисто философско-политически утопичен заряд, има и още едно значение и то е, че тя бележи истинска граница, прокарана като с остър нож през гърлото на българската душевност. Това ни дава пълно и дори научно основание да говорим днес за българска душевност преди 9 септември 1944 г. и такава-след това. Именно за това говори и Стeфан Груев. Българинът преди Девети е един. Той е преди всичко свободен, пълноценен, мислещ, мечтаещ, пътуващ, търгуващ, обучаващ се, любознателен и търсещ винаги новото, по-интересното, по-полезното…практичното…Българинът след Девети е съвсем друг. Той е притворен, скрит вътре в себе си, преди всичко уплашен, особено в първите години след налагането на диктатурата на пролетариата. Този българин е беден, подчинен, робски обсебен от труда си, където единствено намира утеха и упование. Българинът след Девети е ограничен, той не знае, не научава, но и не търси, не е пълноценен и не се интересува от новото, камо ли от истината, той дори намразва истината, защото Партията не иска това от него, но и не го допуска. Така се формира един психологически /психопатологически…!/ типаж на емоционално и морално осакатен човек, който от своя страна формулира нов тип българска душевност, която се превръща в хронична за едно цяло поколение. Българите, които успяват по един, или друг начин буквално да избягат от родината си, след като комунистите завземат властта чрез преврат, с помощта на Червената армия, всъщност съхраняват традиционната българска душевност и така се превръщат в трансмисионери на нещо наистина безценно. През всичките тъмни години на червената ни битност, именно емигрантите са тези, които запазват най-българското от българите. Вероятно на повечето хора им е направил впечатление по-особеният, може би архаичен и някак като че ли по-естествен, земен, сякаш добродушно елементарен начин на говорене на хора от царското ни семейство. Именно така говореше и Стефан Груев, така говорят и редица други български емигранти, които са прекарали в изгнание близо 50 години. Всички те са отворени и доверчиви, те са емоционални и добродушни, понякога до нивото на детска наивност, те са нетърпеливи, когато говорят за рода, любовта към родината, семейството, приятелите,…тези хора просто са едни нормални хора. Останалите българи, тук, в старата България, която преживя червения тетор в продължение на близо половин век, не са като емигрантите. Тази разделителна линия наистина минава като по острие на бръснач, който разрязва с хирургическа точност две отделни исторически “филии”-епохата на свободна България преди Девети и пустото безвремие на наднационалната, което всъщност означава буквално безродна, трибутарна народна република, след Девети. Макар и повлияни от страните, в които са попаднали като емигранти, нашите сънародници съхраняват своята чиста като планинска роса любов към родината, а тя ги прокужда като злобна мащеха. Те страдат заради това години на ред и именно това е причината да пазят като най-жива част от нервните окончания на собственото си минало, спомена за своя род и родината, преди тя да се разболее от съветското заразно мракобесие, което я сполетя именно на 9 септември 1944 г. Какъв е изводът ли…? Оказва се, че емигрантите ни са по-българи от нас самите, които живеем в етничекската територия на българите, наречена България! Това е национален и демографски, парадокс, който има и ясно забележими морални измерения. Това е един от безбройните абсурди на двадесетото столетие-обществени и лични, политически, философски и какви ли не още абсурди. Китайците имат едно пожелание: “Да живееш в интересно време!”. ХХ век беше не просто интересен, той беше подлудяващо любопитен. Именно така се роди и един от родните ни феномени, разделянето на българската душевност като биологична клетка, на две равни части, всяка със свое собствено ядро, собствено мислене, а толкова различни по вид и усещане за живот, сякаш не са от едно първородно цяло.

ИНФОРМАЦИЯ ЗА Д-Р ПАПРИКОВ

В писмото от Стефка Христозова от Чикаго е публикуван линк, който дава допълнителна информация за д-р Георги Паприков. Публикуваме цялата информация за този наистина известен българин: източник: http://www.bgemigration.org/store/archives/georgi-paprikov/georgi-paprikov.html

Д-р Георги Паприков Основател и ръководител на Български национален фронт (БНФ), редактор на сп. „Борба“, автор на най-подробната библиография за положението на българската емиграция, притежател на богата колекция от книги и други материали за българската история. Роден е на 25 февруари 1912 г. в гр. Ямбол, България. Като студент става лидер на обединените млади легионери в столицата. Оглавявайки Студентската корпорация, той е член на управата на Националния студентски съюз, а по-късно влиза и в Централното ръководство на националните легиони като председател на Съюза за противовъздушна и химическа отбрана. Още по време на следването си Георги се изявява като смел младежки водач. Когато звенарите поемат на 19 май 1934 г. държавното кормило и се опитват да принудят Цар Борис III да абдикира, той хитро използва честването на студентския празник, за да демонстрира решителната подкрепа на младите хора за Негово Величество. Когато след официалното тържество в Народния театър, на което присъства и правителството начело с Кимон Георгиев, царят уж мимоходом, но по предварителна уговорка поздравява строените отвън студенти – запасни офицери. По даден от водача им знак те вдигат на ръце височайшата особа и с гръмовно „Ура!“ я носят до входа на двореца. Този смел акт ознаменува съвземането на опозицията и само два месеца по-късно звенарите предават властта. Георги Паприков завършва медицина в Софийския университет, специализира хирургия и от 1938 г. до началото на войната е асистент на световноизвестния проф. Александър Станишев. След това е мобилизиран във военен лазарет. Награден е с орден „За храброст“. По време на деветосептемврийските събития успява да избяга в Германия, където през 1947 г. защитава докторат в реномирания Хайделбергски университет. Там среща своя колежка Станка, българка от Оряхово, която става негова вярна съпруга през 1949 г. През 1948 г. в Мюнхен участва в основаването на БНФ. Пътят му към родината е отрязан завинаги. Там го заплашват две задочни смъртни присъди. Затова със съпругата му избират Америка за своя втора родина и през 1951 г. се установяват в гр. Чикаго, щата Илинойс. Полага необходимите приравнителни изпити и отново започва работа като лекар. Специализира рентгенология и от 1956 г. се отдава изцяло на тази специалност. Заема поста зам.-председател на БНФ дълги години, като през 1981 г. оглавява организацията. В продължение на 20 години е бил главен редактор на печатния орган на БНФ – сп. „Борба“, превръщайки го в пламенна трибуна на свободното патриотично слово, даващо обществена гласност на нечовешките своеволия, с които българските комунисти потискат сънародниците си. Д-р Паприков бе личност с разностранни интереси. Притежаваше богати колекции от редки книги, някои от които сигурно липсват в нашата Народна библиотека, географски карти отпреди 5-6 века, на които България фигурира като част от Отоманската империя, ордени, монети, пощенски марки – изобщо всичко, което можеше да има допирни точки с родината. Той бе превърнал дома си в истинска крепост на българския дух. Още във входното антре правеха впечатление оригинални портрети на стария полковник Паприков, на неговия брат – генерал, на членове на царското семейство с автографи – дело на прочутия дворцов фотограф Карастоянов, и картини от най-известните български художници. Кабинетът му бе изпълнен със стотици томове, папки с първите български вестници, алманаси, енциклопедии, дипляни, грамоти. И бюрото му никога не бе свободно. От едната му страна стояха разтворени книги и списания, а от другата – куп писма, които чакаха отговор. В средата бе любимата пишеща машина на доктора с неизменните „ерове“. Бившият легионер бе върл противник на коригирания правопис. Смяташе, че така „ние се приравняваме към руската азбука, с която комунистите искат да затрият нашата родна реч“. Тази болна за него тема той винаги свързваше с позорното угодническо издигане в България на паметници на чужди величия – от Ленин до Мичурин и на съветските космонавти, докато истински национални герои съзнателно се обричаха на забрава. Заедно с инж. Симеон Овчаров – Харизан, д-р Паприков има особена заслуга за организиране на прочутото българско изложение в Чикаго на З март 1961 г., почетено от президента Хари Труман и от кмета Ричард Дейли. За първи път България е представена в Америка така пълно и запомнящо се, с ярка представа за богатата й история, култура, музика и етнография. Колекциите на д-р Паприков от български медали, пощенски марки, народни носии и други са важна част от общото внушение, още повече, че са отличавани със златни медали на известни международни изложби. Успоредно с обществено-политическите си изяви като лидер на БНФ и дългогодишен редактор на печатния му орган, докторът отдели много време и усилия за създаване на Емигрантска библиография. Внезапната му смърт попречи лично да довърши нейния първи том. В чест на светлата памет на този патриот и родолюбец неговата съпруга, анестезиоложката д-р Станка Паприкова, положи голям труд, за да оформи и издаде ценната книга. Едва ли друг наш емигрант е бил изпращан с подобен почетен, незабравим ритуал. Приятели и съратници на покойника идват от всички краища на САЩ и Канада. Ковчегът му е носен от д-р Иван Дочев, д-р Ангел Тодоров, Николай Янакиев, Цоню Градинаров, Миро Гергов и Крум Радев. Стотина автомобила следват катафалката. Молебенът е отслужен от отец Тома Кобаков. Получени са десетки съболезнователни телеграми, включително и от цар Симеон II и княгиня Мария Луиза. Д-р Георги Паприков умира на 29 март 1984 г. в Чикаго. През целия си живот той има водеща роля в социалния и политическия живот на емиграцията ни. Участва активно и в дейността на Антиболшевишкия блок на народите (АБН). За неговата гражданска активност и доблест е награждаван с високи отличия.

ПИСМО ОТ ЧИКАГО

По повод статията за историята на една снимка като монархически капан, получихме писмо от Чикаго, от редактора във вестник "България"-Стефка Христозова. Ето какво гласи то: "Здравейте, Венци, Искам да споделя с Вас какво открих във връзка с материала, който ни изпратихте и публикувахме миналата седмица. Тъй като в материала си пишете, че за съжаление не се знаят имената на семейството от Чикаго, на което са гостували Флоранс, Георги и Елена през 1971 г., аз показах тези снимки на един стар емигрант, който живее тук от 1963 г. Той разпозна домакина като д-р Георги Паприков, а съпругата му като д-р Станка Паприкова. Ако направите търсене в интернет ще видите, че той е бил доста известен сред тогавашната българска общност в Чикаго, основател и ръководител на Българския национален фронт в Чикаго, редактор на сп. „Борба“ - което се оказа, че все още излиза, макар и само онлайн. Вие ще откриете доста интересна информация за него, той произлиза от много известен род от София. Може би познанството на Георги и Елена с него датира още от София. За съжаление, е починал. По непотвърдени данни, съпругата му все още е жива. И наистина, има известна прилика между лицето от Вашите снимки и тези на д-р Паприков, които можах да намеря в интернет. Този български емигрант, който ги разпозна, си спомни също, че познава и Флоранс, която, според него, е живяла в Чикаго, и то към края на живота си. Не знам доколко тази информация е достоверна, просто Ви пиша това, което той се сети. Имала е дъщеря, която била женена за известен американски писател, но не се сеща за името му. Надявам се да съм Ви била полезна с тази информация. Изпращам Ви и един линк с биографията на д-р Паприков, макар че съм убедена, че Вие също ще откриете доста информация за него. И да не забравя - статията Ви за комунизма като форма на забавление ще бъде публикувана тази седмица. Желая Ви лека седмица! Стефка Христозова http://www.bgemigration.org/store/archives/georgi-paprikov/georgi-paprikov.html" Изказваме специална благодарност на Стефка, защото с това писмо тя ни дава много полезна информация за познанствата, които дядо ми Георги е осъществил в Америка през 1971 г.

НОВИЯТ БРОЙ НА СПИСАНИЕ L'EUROPEO В БЪЛГАРИЯ ПУБЛИКУВА СНИМКА НА СТОЙО КРУШКИН КАТО МУЗИКАНТ В НЕИЗВЕСТЕН ОРКЕСТЪР

Учредяват наградата на името на Валя Крушкина

Годишните награди на името на покойната вече журналистка Валя Крушкина ще бъдат учредени днес, съобщиха от БНТ. Датата, която учредителите от БНТ и Общественият съвет на фонд "Валя Крушкина" са избрали, не е случайна - 11 септември е рождената дата на Валя Крушкина. "В нейна памет нека заедно да подпомогнем каузи, в които Валя вярваше и защитаваше", заявяват организаторите. Наградите ще насърчават и подкрепят смелата българска журналистика с човешко лице. Валя Крушкина почина на 19 юни тази година в болница в Турция, след като се бори с коварна болест. Валя Крушкина страдаше от тежко онкологично заболяване и спешно се нуждаеше от средства за лечение в чужбина. Приятелите й, колегите й, непознати хора направиха всичко възможно, за да й помогнат. Източник: http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1538078

ЦАР ОСВОБОДИТЕЛ, ИЛИ КАНАСЮБИГИ АСПАРУХ-БИТКАТА НА ТИТАНИТЕ

Снимка: БТА Демонтираха паметника на Царя Освободител в София. Имал нужда от ремонт. Точно в този момент се появи и мнението на депутата от Синята коалиция Лъчезар Тошев, за неговото преместване. В същото време, парламентарният шеф Цецка Цачева се обяви против “каквато и да е подмяна на какъвто и да е паметник с оглед на историческия момент, на отдалечеността от конкретни исторически факти”. Според нея, “обективно паметникът на Цар Освободител има място на централен софийски площад”. Лъчезар Тошев предложи той да се премести с необходимото уважение, разбира се, на друго централно място в столицата, а точно срещу Народното събрание да се постави паметник на хан Аспарух. До тук са сухите факти, зад които се съдържа много наслоена историческа тиня, която никой до сега не си е направил труда да селектира от ценните наноси, ако има такива, и да отстрани излишното, ако това се налага. Хайде да се разходим из центъра на столицата ни София! Първо ще посетим величествената и до колкото ми е известно най-висока действаща патриаршеска катедрала на Балканите-“Св. Александър Невски”, след това отиваме до Руската църква-едно истинско духовно средище, което днес се посещава наистина от стотици на ден, не само заради гроба на Архиепископ Серафим. После ще минем покрай ремонтиращият се паметник на Царя-Освободител, на път към следващия паметник на Съветската армия. Малко по-нагоре може да видим Братската могила, макар, че не е ясно, чий са братята и сестрите! Това са все монументални сгради и паметници, величествено издигнали се в самия център на българската столица…, казвам БЪЛГАРСКАТА…, обаче…нещо не е на ред, май…! Та това са все руски и съветски паметници, къде са българските? Ами…църквата “Св. София”,…една доста безформена глава на наистина великия Стефан Стамболов-в градинката пред военния клуб и…не се сещам за други големи паметници…! Защо в центъра на София няма монументален български паметник, защо будната /но май в кома/ историческа памет, не е създала веществен спомен за самата себе си, защо центърът на столицата ни е изпълнен с чужди паметници, като неотдавна открихме такъв и на Гарибалди? Няма лошо, нека има паметници на такива велики хора, но…къде са българските…? Неотдавна възникна идея да се построи огромен монумент на Левски, близо до южната ни граница. Пушилката от коментарите още не е изтляла, но в съществото си тя обсъждаше евентуална обида от страна на Турция, защото Левски в тяхната история не е герой, а просто един хайрсъзин. Е добре де, а ние няма ли да се обидим, че пак в самия център на София има действаща джамия, а в градовете ни на юг, джамии никнат наистина като гъби след дъжд, при това джамии, не джамиики…! Да, трябва да сме етнически и религиозно толерантни, трябва да уважаваме правото на избор и на принадлежност, защото така било в старата Европа, ама не трябва ли и нас да ни уважават, все пак…!? Какво ще пречи Левски при Свиленград, например…? Това си е български град, български паметник, български герой, българска инициатива…, е, тогава къде е проблемът? Не искаме да строим паметник на Апостола в Измир,…сакън…! Има и по-малко известни, но заслужили българи, като например Стойо Крушкин-създател на българския оркестър “Bulgarian Balkan Band” в Стилтън Пенсилвания-САЩ, през 1915 г. Паметна снимка показва този бенд, а в долния й десен ъгъл е поставено българското и американското знаме. Оркестърът е свирил и на нашите национални празници, и на националните празници на Америка в онези години. Този човек е прославял родината си на хиляди мили разстояние. Е, няма как да му издигнем паметник като на Цар Освободител, но той дори няма паметна плоча, или поне барелеф в родната си София, въпреки няколкото писма до Столична община за съдействие! Създателят на българската държава канасюбиги Аспарух явно не е достоен да има свой паметник в столицата си днес. Къде е паметникът на цар Симеон Велики, къде е паметникът на канасюбиги Омуртаг, къде е паметникът на канасюбиги Крум, къде са паметниците на Княз Батенберг, на полковник Дрангов, на Богдан Филов…и още, и още, и още…? Ами няма ги…, или поне ги няма в центъра на българската столица. Е, за Богдан Филов имаше идея да се кръсти площадът на името му, пред Президентството, но и тогава някои хора скочиха, че видите ли, не бил заслужил. Добре, според тях не е, а каква е заслугата на Червената армия в родната ни история, освен, че ни е окупирала на 8 септември 1944 г., пък и забрави да си иде половин век след това? Тя обаче има не просто паметник, а цял мемориален комплекс, при това в идеалния център на столицата ни, при това на място, където и да не искаш да го видиш, то само ти влиза в очите и боде! Не съм привърженик на това да разрушаваме паметници, защото така рушим история, а историята се гради с хилядолетия. Но трябва да мислим за нашата си, родна история, да я уважаваме, защото някой беше казал, че който не храни своята армия, храни-чужда. Е, ние нахранихме Червената армия, при това я хранихме почти 50 години, изпълнени с петилетки и “пет за четири” и…се докарахме до днес. Питам се, колко армии трябва още да нахраним, за да се освестим и да престанем да “се срамим” като “неразумен юрод” от това, че сме българи? Казват, че докато не прочетем една страница от историята ни, не бива да я прелистваме, защото непрочетена, тя се превръща в барутен погреб и може да се взриви след време. Ние вече имаме навик да замитаме историческите следи под килима на времето. Така направихме с българските генерали от Балканските и Първата световна война, така направихме и с цар Фердинанд, а преди това и с княз Батенберг, така правим и сега с времето, което наричаме “тоталитаризъм”. Тогава нямаше личности, историята беше процес. Само че забравихме, че процесите се правят именно от личностите. Но актуалните личности бяха политически рафинирани-Димитров, Коларов, Живков…! Ние не познаваме историята си и заради това не я уважаваме, като не издигнахме и не издигаме паметници на наистина заслужилите ни герои. Ние се срамуваме от историята си, за нас тя е като народна музика, абе, знаем я, ама ни звучи малко изтъркано и демоде. Е, то няма история дето да е само модерна, може би тази на САЩ е такава, но какво да се прави, като само институционалната ни история е 1300-годишна, а какво да говорим за преди това…!? Може би не точно Аспарух има място пред Парламента, може би…, не зная, нито съм урбанист, нито съм архитект, само един българин съм, но и Царят Освободител едва ли трябва да гледа гордо българското Народно събрание от своя кон и то от такава непосредствена близост, не за друго, но за да не се изкуши…ОТНОВО…! Венцислав Жеков За actualno.com