БЛОГ ЗА СТОЙО ИВАНОВ КРУШКИН: 2019

понеделник, 24 юни 2019 г.

ПРЕДСТАВЯНЕ НА КНИГАТА ЗА СТОЙО КРУШКИН ВЪВ ВОЕННИЯ ТЕЛЕВИЗИОНЕН КАНАЛ

https://www.youtube.com/watch?v=l3ikUoNQsT0&fbclid=IwAR0Qu3SCQQayDWRPzH7L_ZMzM3Rf-9CVU6NfVs4lllBEDMvjTbYZhPIXWtY

понеделник, 3 юни 2019 г.

ВОЕННИ МУЗИКАНТИ ОТБЕЛЯЗАХА ПРОФЕСИОНАЛНИЯ СИ ПРАЗНИК

Празникът на военните духови оркестри тази година
беше отбелязан с празничен концерт пред
Народния театър „Иван Вазов“ в София,
в навечерието тържествения ден.

По време на тържеството беше почетена паметта на маестро Стойо Крушкин

Венцислав ЖЕКОВ

Гвардейският представителен духов оркестър изнесе концерт по повод празника на военните духови оркестри – 31 май. Денят на военните духови оркестри е обявен със заповед на министъра на отбраната на 31 май 2001 г. Събитието се състоя пред Народния театър „Иван Вазов“ в София, а един от акцентите беше представянето на гвардейския музикант и емигрантски капелмайстор Стойо Крушкин, за който вестник „Българска армия“ е писал нееднократно.

Главния диригент на Българската армия и началник на Гвардейският представителен духов оркестър подполковник Ради Радев разказа и интересни случки от живота и дейността на гвардейските музиканти през годините и подчерта значението на приемствеността в историята на гвардейската музика.

Появата на първия военен оркестър в България предхожда подписването на Търновската конституция, създаването на първото българско правителство и избирането на Александър Батенберг за княз.

Първият военен оркестър се заражда, когато единствената действаща институция у нас е Учредителното събрание. Той е първият професионален оркестър в новоосвободената България. Заради големите политически събития хората тогава едва ли са осъзнавали значението от създаването му в по-нататъшното развитие на музикалната култура в България.

Първият български военен духов оркестър включва 21 души, съставен е от капелмайстора Йозеф Хохола.

За първи път оркестърът се появява пред обществото на 17 април 1879 г., на тържествата около провъзгласяването на Александър I Батенберг за княз на България и подписването на Търновската конституция.

Във Велико Търново оркестърът пребивава около месец, след което е зачислен към Първа пехотна Софийска дружина и на 19 май 1879 г. се премества в София. В продължение на пет години това е единственият щатен оркестър към армията. По-късно неговите музиканти са назначени като капелмайстори на новосформирани оркестри към пехотните части.

По време на концерта пред Народния театър „Иван Вазов“, главният диригент на Българската армия подполковник Ради Радев получи подарък от семейството на нашия колега, журналистът във военния вестник Венцислав Жеков – копие на уникална фотография на оркестранти от Лейбгвардeйския ескадрон от 1903 г. в София. Снимката вече е част от фонда на Регионален исторически музей-София, но беше обработена от специалисти от музея, специално за случая.

Събитието съвпадна и с излизането на книга за живота и дейността на Стойо Крушкин и неговия оркестър в САЩ - „Bulgarian Balkan Band“.

Празникът на военната духова музика пред Народния театър „Иван Вазов“ в София привлече вниманието на софийската общественост. Особено впечатлени бяха японски туристи, които заснеха почти изцяло концерта на гвардейските ни музиканти.

Фото Николета РАЙДОВСКА

за вестник "Българска армия"

НА ПРАЗНИКА СИ ГВАРДЕЙСКИТЕ МУЗИКАНТИ ПОЧЕТОХА И ЕМИГРАНТСКИ КАПЕЛМАЙСТОР

Гвардейският представителен духов оркестър
изнесе концерт по повод празника на
военните духови оркестри – 31 май.

Гвардейският представителен духов оркестър изнесе концерт по повод празника на военните духови оркестри – 31 май. Денят на военните духови оркестри е обявен със заповед на министъра на отбраната на 31 май 2001 г. Събитието се състоя пред Народния театър „Иван Вазов“ в София, а един от акцентите беше представянето на гвардейския музикант и емигрантски капелмайстор Стойо Крушкин, за който вестник „България“ публикува серия от статии през годините.

Родствениците на големия български музикант и създател на първия български оркестър в САЩ – „Bulgarian Balkan Band“, в Стилтън, Пенсилвания, през 1915-1916 г, бяха представени от главния диригент на Българската армия и началник на Гвардейският представителен духов оркестър подполковник Ради Радев. Той разказа и интересни случки от живота и дейността на гвардейските музиканти през годините и подчерта значението на приемствеността в историята на гвардейската музика.

Специален гост на тържеството беше правнукът на маестро Стойо Крушкин, Венцислав Жеков, който има честта да пише тези редове. Той подчерта, че гвардейските музиканти винаги са били в авангарда на армията и са повдигали бойния дух през всичките пет войни, в които страната ни е участвала, за защита на своята национална идентичност и суверенитет.

Подполковник Ради Радев получи копие на уникална снимка
на оркестранти от Лейбгаврдейския ескадрон от 1903 г.

Правнукът на Стойо Крушкин припомни някои моменти
от биографията на маестрото и разказа интересни факти
от историята на военните духови оркестри.

Капелмайсторското емигрантско присъствие в България играе основна роля за съхранението и разгръщането на българския музикален фолклор и развитието на музикалната ни култура. С ръководените и създадени от чужденци духови оркестри се поставя началото на оркестровото дело у нас.

В първите години след Освобождението духовите военни оркестри са единствените разпространители на музикална култура, извършват голяма музикално-възпитателна и просветна дейност. Те са първите професионални инструментални състави, които насочват слушателите към значителни произведения на европейската класическа и на българската народна музика.

През 1912 г., по време на Лозенградската операция на Българската армия, след битката се оказва, че няма нито един музикален инструмент от военния оркестър, който да няма пробойна от вражески куршум. Това само по себе си говори много за ролята и мястото на военните музиканти в годините на войните за национално освобождение и обединение.

Факсимиле от корицата на книгата на Венцислав Жеков
за Стойо Крушкин и първият български
емигрантски оркестър в САЩ.

По време на концерта пред Народния театър „Иван Вазов“, главният диригент на Българската армия подполковник Ради Радев получи подарък от семейството на Венцислав Жеков – копие на уникална фотография на оркестранти от Лейбгвардeйския ескадрон от 1903 г. в София. На снимката е и гвардейският музикант и емигрантски капелмайстор маестро Стойо Крушкин. Фотографията вече е част от фонда на Регионален исторически музей-София, но беше обработена от специалисти от музея, специално за случая.

Събитието съвпадна и с излизането на книга за живота и дейността на Стойо Крушкин и неговия оркестър в САЩ - „Bulgarian Balkan Band“, с автор, правнукът на музиканта – Венцислав Жеков. Книгата е в ограничен, бутиков тираж, но ще бъде предоставена за ползване в Народна библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ в София, както и в библиотеките на читалищата в софийските райони Бистрица, от където е родом Стойо Крушкин и Железница, както и в библиотеката при читалището в Сапарева баня, от където е най-близкият приятел, съратник и съдружник на Стойо Крушкин – Христо Серафимов. Скоро книгата ще бъде на разположение с няколко бройки и в редакцията на вестник „България“ в Чикаго.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България“ в София

Снимки: Николета Райдовска

понеделник, 13 май 2019 г.

ГВАРДЕЙСКИ ОРКЕСТЪР - 1908 Г.

ГВАРДЕЙСКИ ОРКЕСТЪР - 1903 Г.

четвъртък, 28 март 2019 г.

НОВА ПУБЛИКАЦИЯ ЗА СТОЙО КРУШКИН ВЪВ ВЕСТНИК "БЪЛГАРИЯ" - ЧИКАГО/САЩ

вторник, 26 февруари 2019 г.

НЯКЪДЕ ТУК СЕ Е НАМИРАЛА КЪЩАТА НА СТОЙО КРУШКИН В СТИЛТЪН, ПЕНСИЛВАНИЯ

Някъде на това място се е намирала къщата на Стойо Крушкин в град Стилтън, Пенсилвания. Вероятно е и да е някоя от съществуващите и в момента къщи, но това е малко вероятно, защото говорим за преди повече от 100 години

ТУК Е БИЛ ДОМЪТ НА СТОЙО КРУШКИН ПРИ НАТУРАЛИЗАЦИЯТА МУ ПРЕЗ 1940 г.

На мястото на този паркинг, някога се е намирала къщата, в която е живял Стойо Крушкин със своите близки, в Сиракюз, на адрес: 790 Hasrrison Street Syracuse, New York
Мястото се намира срещу Медицинския университет и в непосредствена близост до Института за човешки дейности.

ПРЕДПОЛАГАЕМАТА КЪЩА НА СТОЙО КРУШКИН В САНТА АНА - ПРЕДИ И СЕГА

КЪЩАТА НА СТОЙО КРУШКИН В САНТА АНА, ОРИНДЖ КАУНТИ, КАЛИФОРНИЯ, НА АДРЕС 927 SOUTH ROSSS STREET

ПРЕДИ

И /ВЕРОЯТНО/ СЕГА, ИЛИ ПОНЕ ТОВА Е ТОЧНОТО МЯСТО,
НА КОЕТО СЕ Е НАМИРАЛА ТОГАВА

понеделник, 25 февруари 2019 г.

БУМЪТ НА ЕМИГРАНТСКИТЕ ОРКЕСТРИ В САЩ ЗАПОЧВА ОТ ПЕНСИЛВАНИЯ

Мартин Герхард

Емигранти са в основата на създаването на едни от най-популярните оркестри в САЩ. Гнездото, така да се каже, се явява малкото градче, предградие Стилтън, което днес е почти квартал на столицата на Пенсилвания – Харисбърг. За наша чест, единият от тези емигранти е човек, свирил малко по-късно в първия български оркестър в САЩ – „Bulgarian Balkan Band“, именно в Стилтън. Става дума за Мартин Герхард. Първите данни за него откриваме в местната преса от 1913 г.

„На среща на членовете на Либърти банд в Маркли Хол… бяха избрани отговорници за следващата година... Всички членове гласуваха за диригент да бъде избран Дионисио Зала, единодушно, широко известен музикант и диригент на оркестъра в Стилтън. Мартин Герхард собственик на Герхард Студио беше избран за президент и управител на оркестъра. Либърти бенд, въпреки че е един от младите музикални състави в градчето, бързо става един от най-популярните оркестри в централна Пенсилвания. Той беше създаден през септември 1911 г. в който бяха само петима души. През 1912 г. Дионисио Зала беше избран за директор на оркестъра и под негово ръководство беше постигнат голям напредък. Много членове на Либърти бенд са също членове на други по-стари оркестри в градчето, например в оркестъра на град Стилтън, на който Зала също е диригент.

Либърти банд е доста успешен в уреждането на ангажименти и понастоящем е ангажиран да свири на няколко парада, които ще се проведат през предстоящото лято“. Това е съобщение в местната преса на Харисбърг, през 1913 г.

Дионисио Зала

В същото време обаче се споменава и за Дионисио Зала, който стои в основата на музикалното развитие и култура на емиграцията, с център отново град Стилтън, Пенсилвания. Кой обаче е Дионисио Зала? Той е диригент на оркестъра на град Стилтън и Imperial Band в Пенсилвания. Оттегля се от позицията си в стоманодобива. Зала пристига в Америка през 1899 г. Той е роден в Испания и е служил като музикант в няколко испански военни полкови групи.

Дионисио Зала играе основна роля в превръщането на групите на град Стилтън в съответствие с най-добрите в страната по това време. Той също така е и съставител на редица селекции за други музикални формирования и групи.

През 1914 г. два оркестъра на Стилтън се обединяват и отново Мартин Герхард и Дионисио Зала са в основата на ръководството на този процес. Става дума за Либърти банд и Ийст енд бенд.

„Двата оркестъра бяха организирани в рамките на последните две години и имат успех. Дионисио Зала, популярен диригент на оркестъра в Стилтън е диригенти на Либърти банд. Планът на хората които предлагат обединението е той да стане диригент на обединения оркестър. Беше посочено че обединеният оркестър ще има по-високи музикални стандарти под неговото управление. Мартин Герхард мениджъра на Либърти бенд написа писмо до мениджъра на Ийст енд банд, в което изрази воля за обединение. Стана ясно, че диригентът на Ист енд банд, Шели също има готовност двата бенда да се обединя“, съобщава местната преса в Харисбърг, Пенсилвания.

На това място, а вероятно и в някое от тези помещения,
които днес са складове на гарата в Стилтън, на брега на реката,
някога вероятно се е помещавал
оркестърът на Стойо Крушкин "Bulgarian Balkan Band".

В друго съобщение се дават допълнителни подробности: „Новият оркестър има 35 члена. Оркестърът ще следва напътствията на Дионисио Зала, диригент на бенда на град Стилтън, който е един от най-добрите диригенти-аматьори, непрофесионалисти. Мартин Герхард, бивш президент на Либърти бенд бе избран за търговски директор а Джоузеф Куняк бе избран за президент“.

Град Стилтън, Пенсилвания -
пощенска картичка от 1910 г.
Мелницата и стоманолеярните.

Трябва да припомним също, че Мартин Герхард малко по-късно, през 1922 г., става и контрабасист в Стилтън банд, както ни съобщава вестник „Харисбург Телеграф“ от декември същата година. Това показва, как музикантите в емигрантските среди са преливали от формация във формация, като междувременно, именно в промеждутъка между 1916 г. и вероятно 1922 г., Герхард е и музикант при българския капелмайстор Стойо Крушкин в неговия „Bulgarian Balkan Band“.

Професията на военните музиканти е достойна
и дълбоко патриотична, а на война като на война –
с маршовете напред, както е било винаги
за българските военнослужещи
в славната ни история.

Отново вестник „Харисбург Телеграф“, но от 15 май 1914 г., съобщава, за концерт, подготвян от Дионисио Зала в гимназията в Стилтън. На него присъстват „…няколко българи, които са били членове на кралски оркестър в родната си страна…“, пише още изданието. Сред тези българи почти сигурно са били и Стойо Крушкин и неговият приятел, съдружник и колега от Сапарева Баня, Христо Серафимов – и двамата военни музиканти от Лейбгвардейския оркестър на Негово Величество в София. Вероятно е този концерт да е бил специално за тях и в тяхна чест, или поне да са били специални гости, за да бъдат привлечени към концертната дейност в емигрантската общност на Стилтън. По-късно те ще създадат първия български емигрантски оркестър в САЩ - „Bulgarian Balkan Band“. Легендарният диригент Дионисио Зала открива за Америка тези двама българи, а вероятно и други, защото самият той е бивш военен музикант от Испания и цени високо изкуството и опита на този тип музиканти, каквито са Крушкин и Серафимов.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България“ в София

МАЛКО ДОПЪЛНИТЕЛНИ, НО ВАЖНИ УТОЧНЕНИЯ ЗА ИМЕТО НА СТОЙО КРУШКИН И ЗА СЪЗДАВАНЕТО НА ОРКЕСТЪР „BULGARIAN BALKAN BAND“

ЗА ИМЕТО

Понеже преди време се появиха някои съмнения от някои хора, че видите ли, Стойо Крушкин не бил от рода на Крушкини, понеже въпросните хора не го били чували сега се налагат някои уточнения. Първо, същите тези хора, са доста по-далечни роднини на сподвижника на Левски в Шоплука - Никола Крушкин-Чолака, отколкото е Стойо Крушкин, който на практика се явява втори племенник на възрожденеца, по линия на баща си Иванчо Тончов от рода на Крушкини, който изрично е отбелязан и в официалното родословие на рода, правено от Стоянка Крушкина от Бистрица именно като Иванчо Тончов, син на Тончо, който пък е брат на бащата на Никола Крушкин-Чолака…!

Има и още нещо. Понеже Стой по силата на административни обстоятелства, навсякъде се подписва като Иванов, по бащиното си име, някои сметнаха, че това било доказателства, че той самият не е от рода Крушкини, защото дори не се подписва така! Е, открихме доказателство, със саморъчния подпис на Стойо Крушкин, в който той се изписва сам като Стойо Иванов Крушкин! То е от военна регистрация в САЩ, от 1941 г. Да не говорим, че на гроба на Стойо в Калифорния името му е изписано именно като „Stoio I. Kroushkin“…!

С това се надяваме, че съмненията на някои хора, които странно, защо въобще се появяват, вече са разсеяни, а ако не са, то си е за тяхна сметка!

ЗА ОРКЕСТЪРА

До сега имаше спорове, кога точно е създаден оркестъра „Bulgarian Balkan Band“, в Стилтън, Пенсилвания. Оказва се, че според публикация на вестник „Харисбърг Телеграф“ от 18 януари 1917 г., оркестърът е създаден преди три месеца, спрямо тогава. Това означава октомври 1916 г. В същото време обаче има публикации в местни медии в столицата на Пенсилвания, Харисбърг, където става ясно, че оркестърът като такъв, но вероятно не в пълен състав, свири още от пролетта на 1916 г. Такива исторически податки има за 15 май, 24 май и за 13 юни. Това ни навежда на мисълта, че оркестърът вероятно наистина е започнал дейността си още от 1915 г., както се знае в семейните спомени на Крушкини, но официализирането му като български емигрантски оркестър в общността в Стилтън и региона е станало вероятно именно през месец октомври 1916 г., както и ни съобщава вестник „Харисбърг Телеграф“ от 18 януари 1917 г., в текст под снимка, на която е изобразен самият български емигрантски оркестър.

неделя, 24 февруари 2019 г.

НОВА ПУБЛИКАЦИЯ ЗА ОРКЕСТЪРА НА СТОЙО ВЪВ ВЕСТНИК "БЪЛГАРИЯ" - ЧИКАГО, 21 ФЕВРУАРИ 2019 Г.

събота, 23 февруари 2019 г.

НОВА ПУБЛИКАЦИЯ ЗА ОРКЕСТЪРА НА СТОЙО КРУШКИН ВЪВ ВЕСТНИК "БЪЛГАРСКА АРМИЯ"

четвъртък, 31 януари 2019 г.

А ЕТО И АКТУАЛНИ СНИМКИ ОТ ГРОБА НА СТОЙО В САЩ

1. https://www.findagrave.com/memorial/170766897

ИЗРЕЗКИ ОТ ВЕСТНИЦИТЕ T - Harrisburg Telegraph или EN - Evening News (Харисбърг) ЗА ОРКЕСТЪР BULGARIAN BALKAN BAND И ДЯДО СТОЙО

ЕТО КАКВО НИ ИЗПРАТИ БАРБАРА БАРКСДЕЙЛ ОТ: http://midlandcemetery.com/?fbclid=IwAR0ZXqrm2VC_U8FJkV1oZLgW90xKPk4w1Swji_3_aKTz2XnUMQFO0ORn06U.

сряда, 30 януари 2019 г.

ПРЕСТИЖНА БЪЛГАРСКА СЛЕДА И В УНИВЕРСИТЕТА В СИРАКЮЗ

Сградата на университета в Сиракюз днес

Историята на един от най-престижните американски университети, този в Сиракюз, датира още от 1870 г. Градът се намира в щата Ню Йорк, административен център е на окръг Онондага. Наречен е на италианския град Сиракуза. Всъщност училището винаги е било по-напред от историческото време. За какво става дума!? Този университет е първият в САЩ, които предложи бакалавърска степен по изящни изкуства. Отвориха врати за жени още през 1870 г., от пионерите, които включват Карън ДеКроу (активистка за правата на жените) до Айлийн Колинс (първата жена - командир на космическата совалка).

Днес ангажиментът на университета за достъп отдава почит на потенциала на всеки човек и това обогатява всички. От развитието на перорален инсулин до откриването на гравитационни вълни, бъдещето на Сиракюз е светло, твърдят от висшето училище.

Всъщност, нека се върнем на изящните изкуства, с което университетът в Сиракюз се гордее. Освен тях, тук се преподава и музика, при това образователния сегмент има наистина стародавни традиции. Оказва се, че в това начинание има и българска следа…!

Ето какво пише Георги Иванов от София, който посещава САЩ през далечната 1971 г. Той е син на известен български емигрант в САЩ – основателят на вероятно първия български оркестър в Новия свят - маестро Стойо Крушкин и „Bulgarian Balkan Band“, в Стилтън, Пенсилвания, около 1915 г. В своите пътни бележки, които води изключително стриктно по време на пътешествието си из САЩ, Георги Иванов между другото споделя: „…На 9 септември 1971 г. ,около 16,30 ч потеглихме за град Сиракюз. Около 19 ч. пристигнахме. Отидохме в семейството на Васил Търпев. В този град е живял баща ми, до 1940 г., когато се преместили в Калифорния…“ и още: „…На 11 септември, 1971 г.

минахме покрай университета /в Сиракюз – бел. на автора/ – червена тухлена сграда. Тук татко /Стойо Крушкин – бел. на автора/ е преподавал на студенти да свирят на фагот…“.

Маестро Стойо Крушкин
/1882-1957/

Ето как един българин от така наречената „стара емиграция“ в САЩ оставя името си не само като музикант, а преди това и като гвардейски музикант в София, но и като капелмайстор, а също и преподавател. Едва ли Стойо е бил хабилитиран в университета в Сиракюз. Едно обаче е сигурно от бележките на Георги, че той наистина е преподавал тук и това ни даде основание ние да се обърнем към ръководството на университета в град Сиракюз днес, за да попитаме, дали пазят архиви от онова време и ако пазят нещо, какво е то и каква е стойността му за българската културна история и за историята на емиграцията ни в САЩ.

Получихме отговор от Шеридан Бишоф – ръководител на Центъра за изследване на специални колекции при библиотеката на университета в Сиракюз. За съжаления там няма останали архивни следи от дейността на Стойо Крушкин. Но така или иначе, „старата емиграция“ помни и знае, а това е коректно предадено в пътните бележки на Георги Иванов, което за нас е достатъчно достоверна историческа следа за това, че наистина българин е преподавал фагот в този университет и това е повод за гордост не само за неговото семейство, но и за всички българи в САЩ и от така наречената „стара емиграция“, а и новата ни такава. Това е поредното доказателство, че нашенците, които са пътували към Новия свят, са идвали тук не само, за да припечелят пари, но и за да развиват своята култура и мироглед, но и да предават знанията си, уменията си и таланта си, както е в случая, на други хора.

Така се осъществява един обмен на знания, културен феномен, който включва инфилтрация на музикални тенденции, стилове и музикантски умения, което пък от своя страна води до развитие на музиката на жанр в нейната абсолютна цялост и американския континент, а и в Европа.

Сградата на университета в Сиракюз преди години

Този тип културно сътрудничество придава изключително важния елемент на културните влияния, благодарение на които музиката търпи развитие, модернизира се, прогресира и в стилово, и в жанрово, а и в чисто звуково и техническо отношение.

В същото време получихме и безценни снимки и веществени доказателства за дейността на оркестъра на Стойо Крушкин в САЩ от Барбара Барксдейл от The Historic Midland Cemetery - http://www.midlandcemetery.org/contact-us/. Тя ни изпрати и снимки, и информация от публикации в местни вестници от онези години, в които ясно се вижда, че оркестърът е бил много популярен и е бил канен на различни мероприятия за културни изяви на местната общност, независимо дали тя е била българска, или от друг национален и етнически произход.

Логото на оркестър "Bulgarian Balkan Band"
на капелмайстора Стойо Крушкин

Това отново ни навежда на мисълта, че българите в САЩ не са си губили времето, нито пък само са работили, за да печелят пари, освен това, те са и придавали стойност към своята емигрантска и не само емигрантска общност с онова, което са умеели като едни талантливи, образовани и целеустремени хора, независимо от тежестта на своето битие, независимо от отдалечеността от „Стария край“. Както казва народната певица Любка Рондова в едно свое интервю, ако не пеехме, трябваше да плачем…!!!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България“ в София

четвъртък, 24 януари 2019 г.

„BULGARIAN BALKAN BAND“ – МЕЖДУ БЪЛГАРИЯ И САЩ - вариант 1

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

ЗАЩО ПОМНИМ СТОЙО КРУШКИН?

Популярните българи, онези, които са постигнали нещо в живота си, с което са се прославили и са прославили България, трябва да бъдат запомнени, за да ни дават пример. С тези думи се обърна към множеството доц. д-р Тодор Чобанов - заместник-кмет на София по направление “Култура, образование, спорт и превенция на зависимости”, на церемонията по откриването на паметната плоча на Стойо Крушкин в София, през септември 2017 г. Именно тогава стана ясно, че може да се организира и изложба в Музея за история на София в памет на маестро Крушкин. Тогава възникна и идеята за паметна вечер в Бистрица - родното място на Стойо. Тогава се роди и идеята за написването на информационна брошура за Стойо Крушкин, както и подготвянето на по-голямо издание за живота и дейността му, за създаването на оркестър „Bulgarian Balkan Band“, в Пенсилвания, през 1915 г. Тогава се роди и идеята за представянето на емиграцията ни в САЩ чрез един нейн представител. Не че няма други заслужили, разбира се че има, вероятно дори и много по-заслужили от Стойо Крушкин, но идеята беше да представим процесите през призмата на един, животът и делото на един единствен българин в САЩ, който е оставил името си в историята като пръв в едно културно начинание, което няма връзка с политика, престъпления, или някаква мистика. Той е създателят на един от първите, или дори може би дори и първия български оркестър в САЩ - „Bulgarian Balkan Band“. От тук тръгна и историята му – една частна история, потопена в едно публично събитие, което носи своята собствена стойност, заедно с придадената стойност на историческите процеси в цяла една епоха и в един регион на света – САЩ.

СНИМКА 1 – Стойо Крушкин в САЩ-около 20-те години на миналия век. – Снимка архив на автора. – да се разположи НЕ на цяла страница.

Когато доц. Чобанов предложи да се организира изложба за Стойо и оркестъра и стана на практика основен вдъхновител на това събитие, всъщност едва тогава може би си дадохме ясна сметка, че Стойо Крушкин може би наистина е направил нещо значимо, нещо ценно и интересно. Може би пък именно заради това може и да имаме право да се погрижим за неговата памет, за да бъде запомнен.

Ние винаги сме се страхували от това, да не преескспонираме събитието, а и името на Стойо Крушкин. Целта ни никога не е била да се представим чрез него, искахме единствено да разкажем за него, за това, което той е постигнал и направил, за да се запомни той, не ние, това е всичко, твърди в едно свое интервю за вестник „България“ в Чикаго/САЩ, внучката на Стойо от сина му Георги, Николинка Жекова. И настоящото издание на практика е точно това – разказ за памет, за история, за пример, приказка за едни българин, софиянец, капелмайстор, емигрант, музикант – един, който е успял да постигне своята персонална „американска мечта“, а пътят му започва именно от София, за да стигне до земите в Новия свят, отвъд океана и да остави и там спомен за малка, но достатъчно голяма София, а и България!

БЪЛГАРСКАТА ЕМИИГРАЦИЯ В СЕВЕРНА АМЕРИКА

По данни на "Индианаполис морнинг стар" от 1905 г., българите-емигранти в Америка, живеели по девет човека в полусрутена стая и се хранели само с хляб и лук. Ако имало спалня, то в нея били разположени поне 5-6 легла с по едно одеяло. Другото помещение било и дневна, и кухня, и трапезария. Спането се осъществявало на смени, а тези, които работели в пътното строителство се приютявали по 30-50 човека в един вагон, или палатка...! Не е лек битът на нашенците и парите си те изкарват наистина с тежък и непосилен, но честен труд. Почти няма данни за престъпления. Живеейки на задруги, както са живели и в "стария край", където една къща приютявала няколко поколения, нашенците се опитвали да пестят и да живеят почтено и скромно.

Това разбира се е и една от причините, поради които нашенците не са били особено добре приети като каднидат-американци. Нашата вродена патриархалност не ни е позволявала лесно да се приобщаваме към Новия свят и модерният начин на живот там. И все пак тези български задруги оставят трайни спомени в регионалната и дори и в националната история на САЩ.

Много българи, които заминават за новия континент имат намерението да спестят малка сума пари-приблизително 1000-2000 долара, да си купят нива и кон в "стария край" и за тях това е достатъчно. Някои от тях се връщат в Америка, след като мизерията отново ги налегне, а има и такива, които просто приемат новата си родина, защото пътят назад им се вижда безсмислен.

Нашенците се насочват предимно към индустриалните райони в източните и западните щати-Ню Йорк, Пенсилвания, Охайо, Индиана и Мичиган. Търсените професии са предимно в мините, строежите на ж.п.-линии и пътищата, стоманодобивните и химическите заводи. Заплащането е 15 цента на час, а новопристигналите са готови да работят дори по 12 и 14 часа на денонощие, защото нямат друга квалификация, а нямат и особен избор. Българинът е работлив, може би трябва да бъдем по-коректни и да си признаем, че българинът е бил работлив и това го превръща в търсен работник в онези години. Още повече, че българинът е свикнал да работи много и дори до изнемога.

Именно заради това може би е наложително да подчертаем, че престъпленията с наши сънародници по това време и вътре в групите, и извън тях-в обществото, почти не са регистрирани. Това е показателно, защото говори за качество на национален манталитет, говори още за честност, почтеност и то в една външна среда, трогателно нетипична за родово-племенната емоционалност в югоизточния ъгъл на старата Европа. Може би заради това днес, когато се самокритикуваме, което ни е сякаш етнографски рефлекс още от времето на "Бай Ганьо", не трябва да бъдем толкова безпощадни, просто защото преди сме били по-добри, но отново можем да бъдем добри. Българинът може и да е поизостанал тогава от повечето европейски народи, може и да е по-затворен, дори закостенял, но е съхранил достойнството си на честен и трудолюбив народ. Това днес може и да звучи леко неловко като атавизъм на забързания и задъхан от непрекъснатото състезание свят, но си има своите вътрешни скъпоценности, които са характерни не само за барутния погреб наречен "Балкански полуостров", но представляват общочовешки добродетели, за съжаление-позабравени.

Разбира се трябва да бъдем честни пред себе си и да си признаем, че всяко стадо си има и мърша. Не е необходимо да се идеализираме изкуствено, защото иначе националните ни достойнства са наистина забележителни. Работниците в Америка не рядко в онези години стават жертва и на наши сънародници-"предприемачи", които ги "зарибяват" за добре платена работа, например в Сейнт Пол, какъвто е случаят с Юрдан Сапунджиев, представител на фирмата "Франк Зоти". Оказало се че хората от Русе, които платили, за да заминат на работа в Америка, не само не заминали, но и не си получили парите обратно. Представителят на фирмата "Марч" избягал със заработените от българите пари за строителството на ж.п.-линията към Желязната планина в Мичиган. Както сами можем да се убедим, сценарият на филма с Тодор Колев "Господин за един ден", никак не е случайност и има дълга и още по-жалкото-родна предистория. Пурко и пурковци е имало и има дори и днес и те колкото са трагикомични, толкова по-силно е обвинението ни към онези, заради които се случва да има Пурко и пурковци. Това са арогантно глупави и елегантно наивни, комични неудачници, нашенци, които под предлог, че им обещават "заветната" Америка, губят собствената си България, всичко което имат, дори и дрехите на гърба си.

Има обаче и такива нашенци, които имат късмет почти веднага, след като стъпят на американска земя. Това са хора, които наистина са родени с късмет, защото тяхната "американска мечта" се "задейства" буквално за минути и часове. Случаят с един от сънародниците на Захари Гачин е показателен в това отношение. Българинът е принуден да играе на покер, върви му, печели значителна сума, но при поискания реванш, използва суматохата и се качва на обратния параход за Европа. Така този човек, чието име не ни е известно, се оказва единственият от седемчленната група на Гачин от монтанското село Копиловци, който се прибира в родината си със спечелени и спестени пари.

Труден, но достоен е животът на емигрантите ни в САЩ и навсякъде по света. Тогавашните години са трудни, животът е почти оцеляване, парите се изкарват с пот и кръв и вечно недостигат и въпреки това българи пътуват, работят и оставят имената си в основите на много ж.п.-пътища, рудници, градини. Не много след първоначалните преселения, нашенците започват да се обучават в колежи и университети, стават лекари, адвокати и предприемачи. Такива са: Кърсте Колев от с. Баница, Леринско, Васил Калановски от с. Косинец, Костурско, Наум Белков и Васил Ставров от с. Брезница, Костурско, Жан Кляшев и Лазар Палчев и още: П. В. Гошев от с. Ракита, Петър Пиличов, Димитър Пайков, Петър Георгиев, Димитър Шекров, Милан Печулов, братя Мицеви, Димитър Лазаров, адвокат Васил Стефанов, собственици на търговски къщи и параходни агенции, банкери, сладкари, строители, зъболекари и още много, много достойни имена, които непоклатимо стоят в основата на изграждането на новата Америка.

ФАМИЛИЯТА КРУШКИН

Стойо Иванов Крушкин е създател на първия български оркестър в САЩ – „Bulgarian Balkan Band“, в Пенсилвания, през 1915 г. Той е роден в софийското село Бистрица, но израства и се образова музикално в София. Интересна е съдбата на този софиянец не само заради това, че е създал оркестър, но и защото животът му протича на два континента, или по-скоро – между два континента, като свързващото звено е музиката, но в същото време той никога не забравя и София, и България, не забравя от къде тръгва, не се претопява, както много други, а остава верен на своите традиции, на своите национални характеристики, на своята народностна идентичност.

СНИМКА 2 – Кръщелно свидетелство на Стойо Крушкин, издадено на 2, април 1898 г. от протосингела на Софийска митрополия архимандрит Теофилакт. – Снимка архив на автора. – да се разположи на цяла страница задължително!

Стойо е роден на 25 декември 1882 г. в семейството на Иванчо Тончов и Вукана Митрова. В кръщелното му свидетелство №659, издадено на 21 април 1898 г.е записано името „Стойко Иванчов“. От тук произлиза една теория за името и именната система в България по онова време.

Неотдавна се появиха съмнения, че едва ли не Стойо не е от рода Крушкини от Бистрица, въпреки документите, които ясно указват тази негова принадлежност. Но дори и да не беше от този род, това нямаше по никакъв начин да промени фактите от неговия живот, достиженията му и заслугите му. И все пак, за да сме коректни пред историческата истина, която е абсолютна по своята същност, трябва да направим това уточнение, за да потвърдим, че Стойо принадлежи именно към този род в Бистрица.

В Кръщелното свидетелство на Стойо той е записан на 26 декември, но е известно, че е роден на предния ден – 25 декември 1882 г. Защо обаче там не е записано, че той е Крушкин, а дори и майка му и баща му не са вписани с фамилията Крушкини!? Според тогава действащите административни правила, в кръщелното детето, особено ако е момче и още повече ако е първороден син, е било записвано с първо име и бащино име. Тоест, в конкретния случай говорим за лично име Стойо, или Стойко, или Стойчо, или Стою, както се среща в различните документи, а бащиното му име е Иванчов. Според тогава действащите административни правила, в кръщелното свидетелство се записвали личните имена на майката и на бащата и техните бащини имена. Така Иванчо е записан Тончов, на баща си Тончо, а Вукана е записана Митрова по всяка вероятност на баща си Митре, Митро, Или Димитър. Ето от тук произлиза и спорът, дали Стойо е Крушкин, но правилата за вписване на имена в документи от тази епоха отговарят на въпроса.

СНИМКА 51 – Паметна плоча на името на Никола Крушкин - Чолака в София, срещу Съдебната палата, приблизително на мястото на обесването на възрожденеца. – Снимка архив на автора. – НЕ на цяла страница

Всъщност, истинските имена, каквито те са ни познати днес – лично име, бащино име и фамилия са известни едва от 1953 г., когато се прави поредната административна реформа. Но дори и след това, отново има различни схеми на формиране на имена. Така например, дори и днес има много хора - братя, или сестри, които носят различни фамилии, макар, че са от едно семейство, което създава усещането, че те едва ли не, не са от една фамилия. Всъщност, първият, който е известен от рода Крушкини е Йоне, около 1760 г. в Бистрица. За него е известно, че отказва да плаща данък за вакъфската - манастирска земя и бил пребит до смърт от хората на Халиф ага.

Следващият известен от рода Крушкини е Стефан Крушкин, който има двама братя - Тончо и Кръстю Крушкини. Дали тримата братя имат някаква родствена връзка с Йоне, вероятно е така, но нямаме категорични доказателства. Дали това е именно баща им, също не знаем. Знаем само, че Стефан има трима сина – Михаил, Никола и Лазар. Като Никола Крушкин получава прозвището “Чолака“ и се прославя като сподвижник на Васил Левски в Шоплука. Наричан е още „Шопският апостол“. Другият брат Кръстю има вероятно седем деца, а Тончо има двама сина – Георги и Иванчо. За нуждите на родословието на Стойо нас ни интересува именно родословието от Тончо.

СНИМКА 18 – Паметникът на Никола Крушкин – Чолака в софийското село Бистрица. – Снимка архив на автора. – НЕ на цяла страница

Първо в кръщелното свидетелство на Стойо е записано, че баща му е Иванчо Тончов, което напълно съвпада с родословието, което е очертала Стоянка Крушкина, която прави родословното дърво на рода в Бистрица. Тоест, бащата на Стойо не е представен като Иван, а именно като Иванчо, както е по кръщелното свидетелство на Стойо, а дядото е именно Тончо, а не Антон, или Тони, например. Две съвпадения едва ли са случайни!

Има обаче и още нещо. Първородният син винаги е бил кръщаван по схема. Той получава лично име, след това е бащиното му, както в случая – Стойо Иванчов, а накрая е било дядовото име, което в случая е Тончов. В същото време обаче, тогава, в онази епоха всички са носили по две имена – лично и бащино, фамилии все още няма. Фамилиите се формират по късно, по принципната схема – известна професия, прякор или просто така е известно.

В случая се говори, или поне така се обяснява в селищната монография за Бистрица, на отец Драгомир, че Крушкини, произлиза от факта, че тези хора били доста бедни и когато се заселвали в селото, им били дадени земи, които били в подножието на Витоша, където растели диви круши. Така постепенно те станали известни като онези дето живеят при дивите круши, или Крушкините. Това е една от тезите за произхода на фамилията, друга поне до момента не е придобила популярност. В същото време е известно, че родителите на Стойо били доста бедни. Майка му събирала билки в полите на Витоша и борина, които продавала в София. Баща му вероятно също е бил доста беден, защото и трите им деца са били изведени от семейството, за да не мизерстват.

Иванчо всъщност има три деца, това са Стойо, Христо и Спаса. Стойо е даден като момче в София, вероятно като райтайче, а преди или след това вероятно се е грижил за малко дете – момченце, в столично семейство. Христо е даден като „чуваниче“, тоест – нещо като осиновен в близкото село Симеоново, а Спаса, също е пратена в София като слугиня. Това потвърждава тезата, че семейството е било доста бедно.

СНИМКА 45 – Сестрата на Стойо Крушкин – Спаса /най-вдясно на снимката/, около 1965 г. , София, заедно със съпругата на Стойо Николица /най-в ляво/ и една от дъщерите му – Райна. – Снимка архив на автора. – НЕ на цяла страница

Преди обаче да продължим със живота на Стойо, трябва да направим едно лирическо отклонение.

Появиха се съмнения, освен ,че Стойо е от рода Крушкини, и че дори не е родственик, или потомък на Никола Крушкин Чолака, за когото стана дума по-горе. Това налага отново, макар и за малко да се върнем на фамилията, в по-ранния й период.

Никола Стефанов Крушкин е известен в Бистрица, около 1830/46 г., като за него се знае, че е обесен на 15.ХІ.1877 в София. Той е известен с прозвището си „Чолака“. Като малък паднал в огъня и осакатял с едната ръка, от което му идва и прякорът. Учи в Драгалевския манастир - тук е дякон 1856-71 г., учител, настоятел и като таксидиот събира в Софийско, Самоковско и Орханийско помощи за манастира. Съратник е на Васил Левски от 1868 г. и негов придружител в Софийско. Член на Революционния комитет в София. Отворил бакалница в квартал „Куручешме“, сега до Съдебна палата и разпространявал български книги в Разложко. От заловените през август 1877 г. писмо и песнопойка с бунтовни песни у Георги Абаджията - куриер на комитета в София, се достига до изпращача. И двамата са обесени от турците. На негово име има улица в София.

Това е накратко историята на Никола Крушкин Чолака, който е първи братовчед на бащата на Стойо. Тоест, Стойо Крушкин, защото вече струва ми се стана напълно ясно, че той напълно основателно носи тази фамилия се явява нещо като племенник на възрожденеца Никола Крушкин – Чолака. Е, тогава не е ли напълно нормално и основателно да кажем, че Стойо е потомък и на този български възрожденец, който всъщност му е чичо, в качеството му на първи братовчед на баща му…!?

Има обаче и още един детайл, който търпи уточняване и това е фактът, че сайтът http://bulrod.blogspot.com съобщава за това, че Никола Крушкин разпространявал български книги в Разложко. От тук се достига до една от тезите за произхода на рода Крушкини, който според Радка и Христо Серафимови от Сапарева баня, за които ще стане дума по-късно, произлиза от Долно Драглище, което е именно в този регион, днес в община Разлог. Дали това има нещо общо с историята на рода, дали Никола не случайно е разпространявал такава „бунтовна литература“ имено в този регион, защото вероятно от там са били баба му и дядо му – родителите на Стефан, Тончо и Кръстю Крушкини, това не знаем, защото, както вече споменахме, не знаем, дали Йоне е техният баща. Съвпадението обаче, че Никола действа по революционните дела именно в Разлог, където вероятно има близки и роднини, едва ли е случайно, защото със същият успех можеше да работи в Русе, или Сливен, или пък Видин. Той обаче работи именно в Разлог и Разложко.

Толкова по темата за рода, произхода и фамилията Крушкини. Лошо е, когато някой, поради обяснимо, „натурално“ незнание, или още повече и поради умишлено незнание, не приема една историческа истина, само защото не знае, а не защото тази истина не е истина. За какво става дума. Става дума, че по родословното дърво на Стоянка Крушкина от Бистрица, Иванчо има син Начо, който има дъщеря Крема, която пък има син Александър. Никъде не се споменава трите деца на Иванчо, които са Стойо, Спаса и Христо, за които стана дума по-горе.

СНИМКА 3 – Ръкопис на родословието на Крушкини от Стоянка Крушкина от Бистрица, като на основата на него и на кръщелното свидетелство на Стойо открихме точно как и къде е подреден той в рода на Крушкини в Бистрица. – Снимка архив на автора. – ЗАДЪЛЖИТЕЛНО на цяла страница да се разположи

Първата информация за тях, която ни е известна е, че те и трите са дадени извън семейството. Припомняме, че Христо става „чуваниче“ в село Симеоново, а Спаса и Стойо стават ратаи в София. И се питаме, кое е това семейство, колкото и да е бедно, което има три деца и поради бедност се лишава и от трите си деца…!? Ами няма такова семейство. Повечето фамилии в онези времена са били бедни, България е току що освободена от вековна зависимост във всички аспекти, и въпреки това, въпреки, че повечето хора са бедни и са не на ръба, а направо в зоната на мизерията, само наистина най-изпадналите са си позволявали да дадат за осиновяване, тоест за „чуваниче“ най-много едно от децата си, за да могат да се грижат що-годе успешно за останалите.

Е, тогава защо Иванчо и Вукана на практика „гонят“ и трите си деца…!? Единственото логично обяснение за това е смъртта на единия родител, докато децата са били още малки. И така, Стойо и Спаса са пратени за райтайчета, а Христо е даден за тогавашната форма на осиновяване – „чуване“, което идва да покаже, че Стойо и Спаса са били по-големите, а Христо е бил по-малък от тях. Дали обаче Спаса е била по-голямата от двамата, или това е Стойо, не ни е известно. Има и още нещо. По всяка вероятност починалият родител е майката Вукана, а не бащата. По какво обаче съдим за това? Ако майката беше останала, тя щеше да спре фамилията Крушкини. Докато ако е останал бащата Иванчо, тогава фамилията се запазва, защото тя се предава по мъжка линия. Заради това и наследниците Начо, Крема и Александър са част от родословието, което чертае Стоянка Крушкина, защото те са останали с баща си Иванчо, а по всяка вероятност е починала майката Вукана.

В онези години, когато единият родител почине, особено ако това е майката, както предполагаме и в случая, децата не остават при другия родител, когато той реши да се „пожени“ повторно, защото нравите са били такива. Това не е било форма на непоносимост към децата, а просто новото семейно гнездо е предполагало нова форма на съжителство, без „остатъци“ от старото семейно гнездо, което е било разрушено със смъртта на единия родител.

Така децата са били давани най-често за „чуваничета“ или ратайчета. Именно по тази схема Стойо попада в София. Семейната мълва предава, че той е даден като детегледач. Което е странно, защото в повечето случаи момичета са били ползвани да гледат деца в богатите семейства в столицата. Това, което е известно е, че Стойо, който вероятно е било около 14-годишен, започнал да щипе детето, което гледал, което било момченце, а то плачело. Разбира се, това е бил някакъв начин за забавление, макар и доста странен, но така или иначе очевидно Стойо не ставал за детегледач и вероятно е бил ползван от семейството за нещо като общ работник. В същото време, в онези години военните духови оркестри често дефилирали по улиците на столицата, а това е била и една от най-големите атракции в града ни. Стойо естествено като всеки млад човек е бил увлечен по тази модна тенденция – дефилиращите оркестри. Той тичал след музикантите и ги имитирал, марширувал, въобразявал си, че в ръцете си държи музикален инструмент и свири на него. Така правели много деца. Така се запалва и искрата на интереса му към музиката.

СНИМКА 4 – Военните духови оркестри влизат в сърцето на малкия Стойо и той не може да се откъсне от тях, защото съдбата му му е отредила този жребий. – Снимка Николета Райдовска. – не е нужно да е на цяла страница, както пасне.

Историята на духовата и военната музика в България е дълга и твърде интересна. През 1879 г. се появяват първите български органи за управление на държавата.

ИМЕТО СТОЙО

Името на Стойо е интересно, защото е нестандартно. Както е известно, личните имена на българите търпят развитие през различните епохи. Във всяко едно историческо време сякаш са модерни различни имена. В случая говорим за име, което е стандартизирано спрямо историческото си време, края на ХIX в. и началото на ХХ в.

Както обаче става почти винаги, големите открития се правят случайно. Така и ние попаднахме на една стара пиеса от поета и писателя Иван Йончев, писана през далечната 1903 г. Само да отбележим, че авторът е почти набор на Стойо Крушкин, защото Стойо е роден през 1882 г., а Иван Йончев е роден само две години след това - през 1884 г. Та по този начин писателят явно има обяснима причина да ползва същите имена, диалекти, модни думи и фрази, които са характерни за времето, в което на практика живее и Стойо – края на деветнадесетото и началото на двадесетото столетие.

Пиесата на Йончев се казва „Стоян хайманата (сцени изъ живота)“. Произведението е посветено на бащата на писателя. Тук, както става известно от заглавието, става дума за някой си Стоян, към когото обаче се обръщат галено и на много места в текста въпросният Стоян е наречен с името…Стойо…! Това ни дава основание да смятаме, че модата вероятно в онези години е диктувала на Стоян умалителното име да е именно Стойо. В същото време Стойо е записан дори в официалните си документи, първият от които – кръщелното му свидетелство, именно с това си име – умалителното. В следващите документи той отново е Стойо, а не Стоян. Това ни дава основание да смятаме, че както и сега, някой може да се казва Иван, но да е кръстен и да го изписват по официалните му документи като Ваньо, което не е умалително, а се води за основно име, производно от Иван, разбира се. Примерите за такъв тип изписване на имена са много. Дали и тук този модел сработва и Стойо си е Стойо, а не е умалително-производно от Стоян, няма как да знаем, но произходът на името на основата на „Стоян“ е поне сериозно предполагаем, ако не и напълно възможен.

ВОЕННИТЕ ОРКЕСТРИ

Първият военен оркестър се заражда, когато единствената действаща институция у нас е Учредителното събрание.Той е първият професионален оркестър в новоосвободената България. Заради големите политически събития хората тогава едва ли осъзнавали значението от създаването му в по-нататъшното развитие на музикалната култура в България, пише bulgarianhistory.org.

В края на 1878 г. руският комисар в Княжество България ген. Александър Дондуков-Корсаков нарежда съставянето на оркестър при армията. Началникът на Българската войска ген. Александър Шелейховски влиза в преговори чрез руското посолство във Виена с директора на частната Военна музикална консерватория в Прага – Павлис. Проектът предвижда образуването на два духови оркестъра – при Първа пехотна Софийска дружина и при Девета пехотна Търновска дружина. Преговорите водени през септември 1878 г. завършват с проектодоговор за наемане на чешки музиканти.

В края на януари 1879 г. като официален представител на Българската войска за Прага заминава майор Вулпиус. Той е упълномощен да се срещне с бъдещите музиканти, за да уговори всички условия. Възникват някои трудности и от България нареждат създаването само на един военен оркестър. Музикантите са намерени, уговорено е месечното възнаграждение, както и закупуването на нови инструменти. Така на 31 март 1879 г. чешките музиканти пристигат във Велико Търново, съобщава още bulgarianhistory.org.

ЙОЗЕФ ХОХОЛА

Първият български военен духов оркестър включва 21 души, съставен е от капелмайстора Йозеф Хохола и музикантите Томаш Кулхави, Мартин Шилханек, Венцел Вапенка, Антонин Чихак, Едуард Краузе, Франц Лудвиг, Антонин Новотни, Кайетан Новотни, Йозаф Ванята, Йозеф Лубаш, Вацлав Пелишек, Ян Вахмайстер, Ян Албрехт, Карел Рацински, Венцел Леховец, Йозеф Ратаутски, Ванцел Кучера, Емануел Блански, Матей Вондрачек и Матей Прел. За първи път оркестърът се появява пред обществото на 17 април 1879 г., на тържествата около провъзгласяването на Александър I Батенберг за княз на България и подписването на Търновската конституция.

Във Велико Търново оркестърът пребивава около месец, след което е зачислен към Първа пехотна Софийска дружина и на 19 май 1879 г. се премества в София. В продължение на 5 години това е единственият щатен оркестър към армията. По-късно неговите музиканти са назначени като капелмайстори на новосформирани оркестри към пехотните части.

Военните духови оркестри имат огромно значение за дейността на военните единици. В мирно време те участват в ежедневието им, във вечерната и строева проверка, в походи, в тържества и вечеринки.

По време на война повдигат бойния дух и увеличават двойно силата и решителността на войниците. Тяхната дейност не се разпростира само в ежедневието на полка, те участват дейно и в културния живот на страната, предава сайтът bulgarianhistory.org.

Значим е и приносът на чуждестранните музиканти по отношение развитието на българското училище. Чешките музиканти и учители подпомагат младата българска държава в процеса на нейното педагогическо укрепване. Дейността на учителите по музика се простира и в извън урочна работа, чрез организиране и ръководене на хорове и инструментални състави, както и композиране на творчество за техния репертоар. Изявите им се превръщат в истински празник за населението.

Чешките музиканти се явяват и като родоначалници на много направления в музикалната ни култура, сред които появата на първата българска китка за духов оркестър от Франц Шветска; написването на един от първите учебници по пеене в България – „Учебник по пението с теория и практика за употребления в средните и начални училища в Българско. Част I“ от Йозеф Каломати; благодарение практичността на Йозеф Хохол е направен първият опит, макар и наивен, за създаване на програмно българско музикално произведение – „Боят при Гургулят”.

С активната си концертна дейност в градове от цяла България чешките капелмайстори изпъстрят културния живот. Интерпретациите им изобилстват в стилистично и жанрово отношение. Запознават българския слушател с произведения от различни композиторски школи. Повечето от тях сами създават фолклорни произведения, полки, кадрили, валсове, като се стремят да съчетават в тях европейски музикални и творчески похвати с битуващите традиции на българския град. По този начин те спомагат за създаването на музикален вкус и усет в българина.

Капелмайсторите и военните музиканти създават безсмъртни бойни маршове, поради факта, че те са начело на всички войни. Преминават през бури и куршуми, пресичат стръмни планини и дълбоки урви, овладяват крепости и укрепления по време на Сръбско-българската, Първата Балканска, Втората Балканската (Междусъюзническа), Първа световна и Втора световна война. Дори в най-тежките и безнадеждни моменти на българската армия те повдигат бойния дух, а именно там на бойното поле се раждат вечните бойни песни, пише още в bulgarianhistory.org.

СНИМКА 52 и СНИМКА 53 – с обединен текст – Нож, подарен на Стойо Крушкин лично от цар Фердинанд I Сакскобурготски при концерт на военния оркестър в Двореца в София. Дълги години снахата на Стойо, Елена, втора съпруга на сина му Георги, ползваше този нож да си реже зелето за зимнина! – Снимка архив на автора. – двете снимки на една страница с общия текст.

Първият военен оркестър на практика предхожда създаването на първото българско правителство след Освобождението през 1878 г. Единственият източник, от който черпим сведения за тези събития са материалите на полковник Иван Стойчев. Строеви офицер, военен историк и общественик.

Към 1891 г. в българската войска съществуват общо 31 оркестъра. През 1892 г. се създава и Гвардейският оркестър. За капелмайстор е назначен Йозеф Хохола. Към 1893 г. оркестърът на 6-ти пехотен търновски полк е изпратен в Лейбгвардейския ескадрон и се превръща в Лейбгвардейски оркестър. По това време той се е ползвал и за нуждите на Двореца на царстващата династия. Справка в Централния военен архив във Велико Търново сочи, че: ”… със заповед № 108 & 6/24 април 1902 г. запасния младши унтер офицер хорен музикант Стойко Иванчов /така се води, но това е бъдещият гвардейски и емигрантски капелмайстор Стойо Иванов Крушкин/ се зачислява в списъците на Лейбгвардейския на Негово Царско Височество ескадрон като волнонаемен музикант…”.

СНИМКА 5 – Стойо Крушкин, отбелязаният със стрелката, като военен музикант при Лейбгвардейския на Н.В конен ескадрон - 1908 г. – Снимка архив на автора. – ЗАДЪЛЖИТЕЛНО на цяла страница

Със заповед № 1 & 6/1 януари 1906 г. по Лейбгвардейския конен полк, Стойо е произведен старши унтер офицер за добро поведение и усърдие към музикантското изкуство. На 12 януари 1911 г. за добро поведение и усърдие към музикантското изкуство е произведен в чин вахмистър. Стойо Участва в Балканската война от деня на мобилизацията - 17 септември 1912 г. до деня на сключването на мира 28 юли 1913 г. Той е взел участие с общата главна квартира и музикантския хор във войната против Турция. Награден лично от Негово Царско Височество Княз Борис Търновски със сребърен медал за заслуга на военна лента за отлична служба. Награждаван е и със знака за 10-годишна непрекъсната и полезна служба.

Тук трябва да направим още едно лирическо, или просто практическо отклонение в биографията на бележития софиянец и все още само гвардейски музикант Стойо Крушкин, става дума за Лозенградската операция в Първата Балканска война.

СНИМКА 8 – Заповед № 83 за повишаване в звание на Стойо Крушкин като военен музикант в Лейбгвардейския на Н.Ц.В. ескадрон, от април 1900 г. – Централен военен архив – Велико Търново. – ЗАДЪЛЖИТЕЛНО на цяла страница

Снимка 9 – Заповед по Лейбгвардейския на Н.Ц.В. ескадрон от 14 февруари 1901 г. за повишаване и отличаване на Стойо Крушкин като военен музикант. – Централен военен архив – Велико Търново. – ЗАДЪЛЖИТЕЛНО на цяла страница.

ЛОЗЕНГРАДСКАТА ОПЕРАЦИЯ

Това е първото голямо сражение в Източна Тракия по време на Балканската война. Тя се провежда от 22 до 24 октомври (9 до 11 октомври стар стил) 1912 г., като Първа българска армия (командващ генерал-лейтенант Васил Кутинчев) и Трета българска армия (командващ генерал-лейтенант Радко Димитриев) настъпват срещу силите на османската Източна армия, концентрирани около Лозенград. Ние приемаме временно старият стил, защото това е документирано по дати за събитието, което създава настоящото отклонение от основната тематична линия, но събитията вървят по нов стил.

На 24 октомври сутринта Трета армия се подготвя за окончателното овладяване на Лозенград, но командването установява, че основните османски войски са се изтеглили от града. Към 11:30 българските части, водени от Радко Димитриев, влизат в Лозенград и са тържествено посрещнати от местното българско население.

Военните духови оркестри винаги са били на предната линия на бойните действия. Целта е била те да дават стимул, да дават сила на войниците да нападат противника без страх и да умират смело и с достойнство в името на България и на всичко родно и свято за тях. Именно така се провежда и този щурм, при Лозенград. На втория ден от операцията частите на Трета българска армия продължават настъплението си към Лозенград, преодолявайки опитите за съпротива. Османското командване включва в боя резервната Седма низамска дивизия и за кратко спира настъплението. След влизането в сражението на български резервни части, Трета бригада на Пета дивизия и Втора бригада на пазената в резерв Шеста пехотна бдинска дивизия (командващ генерал-майор Православ Тенев), масирана българска атака ликвидира съпротивата на османските части, които отстъпват неорганизирано към Лозенград, изоставяйки земните укрепления около града. В западния участък османските части също се изтеглят към Одрин под натиска на Трета дивизия и Десета пехотна сборна дивизия (командващ генерал-майор Стою Брадистилов), сочи справка в bg.wikipedia.org.

Според историческата литература, почти няма музикант, чийто инструмент да не е уцелен от куршум или шрапнел. Мълвата твърди, че при щурма за Лозенград, оркестрите ни изведнъж заедно засвирили Марша „Шуми Марица“ и войниците ни се втурнали напред, готови на смърт, само и само да спечелят града. Това доказва, че духовите ни оркестри в армията винаги са били в авангарда. Някъде там, на бойното поле пред Лозенград е и Стойо Крушкин.

В случая краят на Лозенградската операция - 24 октомври по нов стил отговаря на 11 октомври по стария стил. Именно на 11 октомври се ражда сина на Стойо, Георги. По какъв начин Стойо разбира новината не ни е известно, знаем обаче, че когато и да разбира, че има син, Стойо решава да кръсти сина си Лозан, в чест на победата и превземането на Лозенград. Негови приятели в армията обаче го разколебали и му предложили да кръсти момчето именно Георги, в чест на светеца – покровител на армията и войн – Свети Великомъченик Георги Победоносец. Има и две други възможности за кръщаването на детето, едната е, че е кръстен на брата на баща си, който също се казва Георги, или пък е кръстен на тъста на Стойо, бащата на жена му, който също се казвал Георги. Най-достоверната информация обаче за кръщаването, която и самият Георги споделяше и помнеше, е, че е кръстен на името на Светеца-Победоносец – Свети Великомъченик Георги.

СВАТБАТА НА СТОЙО И НИКОЛИЦА

СНИМКА 7 - Николица с част от децата си от Стойо. София, около началото на 20-те години на миналия век. – Снимка архив на автора. – ако е възможно на цяла страница да се разположи

Стойо е женен за Николица – момиче от софийското село Слатина, днес квартал на София. Николица била от заможно семейство. Майка й Вена, както повечето жени в онези години, а и самата Николица, не работела, а баща й Георги, когото всички наричали Гьоше, бил кръчмар. Така той успял да натрупа определено състояние, като това му дало възможност да закупи земи и имоти в покрайнините на града, които впоследствие се оказали в едни от най-скъпите и централни райони на новата българска столица. Родителите на Николица обаче не одобрявали Стойо, защото не бил заможен, нямал нищо, а те искали дъщеря им да се „пожени“ както се казвало в онези години, за момче, което е от сой, тоест – от богата семейство, или поне от по-заможно, за да живеят младите по-добре. Това наложило Стойо и Николица да предприемат други мерки, за да съхранят любовта си. Стойо наел файтон и с помощта на приятели формално отвлякъл Николица от дома й една вечер. По тогавашната традиция, която впрочем е доста устойчива през годините, ако момиче прекара нощта в дома на момче, то момчето се задължава да се ожени за девойката, защото тя вече се счита за „нечиста“, тоест, за омърсена, или осквернена.
Именно така двамата млади успели да убедят родителите на Николица, или на наложат своята воля и „да се вземат“, по силата на обективните обстоятелства. От това семейство впоследствие се раждат Цветанка, Райна, Георги и Виолета – децата на Стойо и Николица Крушкини.

СНИМКА 6 – Стойо Крушкин с цялото си семейство – 1923 г., София. – Снимка архив на автора. – НЕ на цяла страница

Броят на жертвите, според bg.wikipedia.org, в Лозенградската операция от османска страна се оценява на около 1000 убити и 1500 пленени. От българска страна само Трета армия губи 532 убити, а 1420 са ранени.

Освен психологическия ефект, който оказва първата българска победа в Източна Тракия, успехът на Лозенградската операция реализира и предварителните планове на българското командване. Основните османски сили са отблъснати на юг и откъснати от Одринската крепост, която вече може да бъде ефективно обсадена.

СНИМКА 44 – Стойо Крушкин с част от семейството си в София – около началото на 20-те години на миналия век. – Снимка архив на автора. – ако е възможно на цяла страница

„ПРИШЪЛЕЦ „ ОТ „ТИТАНИК“

Участието на Стойо Крушкин в Балканската война обаче е предшествано от една друга история, която превръща живота му в низ от случайности, експерименти и изпитания, но най-вече – в низ от приключения.

Преди още да бъде мобилизаран за Балканската война, през април 1912 г., Стойо трябва да замине за Америка. Още тогава той е имал това намерение, което ще осъществи обаче по-късно, след войната, когато се прослави с гвардейския оркестър на фронта.

Да пътуваш с „Титаник” е нещо изключително авантюристично, за съжаление – зловещо авантюристично. Един българин има невероятният шанс да си купи билет за „злополучния „Титаник”, но заради забавяне на влака, да не успее да се качи на кораба-ковчег.

Един въпрос повече от сто години провокира историците, дали българин е бил нает в оркестъра на знаменития кораб “Титаник”? Става дума за Стойо Иванов Крушкин.

Историята разказва, че ръководителят на музикантите на злополучния кораб Уолъс Хартли много харесал един български кларнетист и мълвата твърди, че го приел в оркестъра си. Тази легенда вече почти век се препредава от ухо на ухо сред по-старите музиканти, но не намира потвърждение в запазените архиви. Българска фамилия липсва и в най-подробния сайт, който е посветен на оркестъра на “Титаник". Това може да означава две неща или устойчив слух, или невъзможност на “анонимния” българин да се качи на “Титаник”! И тогава, и днес практиката е оркестрите да се комплектоват до последния момент според условията на сключения договор. Това прави доста логичен вариантът музикантът да е пропуснал да се качи на кораба. Не е сигурно и това дали Хартли е наел за “Титаник" същите музиканти, с които е гостувал малко преди това във Варна и в София.

Семейното предание твърди, че Стойо Крушкин е трябвало да пътува на “Титаник”. Дали си е купил билета, дали е поканен в оркестъра, не можем да знаем, но е сигурно, че той е трябвало да се качи на кораба. Явно Стойо е бил доста талантлив музикант, защото на един от концертите в двореца получава като подарък гравиран нож лично от цар Фердинанд I. Този нож е запазен и днес е семейна реликва.

Стойо пътува с влак до Шербур, където е трябвало да се качи на знаменития кораб. Случва се обаче така, че влакът закъснява и той пропуска да се качи на “Титаник”. Връщането му отнема известно време, защото не е подготвен за него. Междувременно обаче “Титаник” потъва в океана на 15 април 1912 г.

Това, пак казваме е семейното предание. Да предположим, че не е вярно, или поне да го подложим на съмнение. Неотдавна обаче се появи информация от един господин от Варна, който държи да остане анонимен, който ни предостави неопровержимо доказателство за това, че Стойо или е бил на кораба, или поне е бил зачислен в оркестъра. Въпросният господин е изследовател на трагедията с “Титаник”. Ето какво пише той в писмото си до нас: “...В информацията пише име С. Крушкин, дата, кога е бил на кораба. И още нещо, данните са достоверни!...” и по-нататък: “...прочетох данните за Стою Крушкин и от тях разбрах, че е трябвало да пътува с “Титаник” от пристанище Шербур, Франция. Аз съм ползвал енциклопедии, те са на английски и още много форуми, статии и данни от книги и документални филми. В един от списъците във форум за “Титаник” и списъците на архиви от Ловешко и Троянско, се споменава и Стою Крушкин, който е бил музикант на кораба и се качва от Шербург. Има го, така че каквато и да е истината за него аз съм ползвал това, което пише...”. Забелязваме разминаване на името Стойо и Стою. Факт е обаче, че името му в списъка на друг кораб “Аквитания”, също е изписвано по различни начини. Ние спазваме изписването на името, което е видно в официални документи, предоставени ни преди време от военния архив във Велико Търново.

От придобитата към момента информация е ясно, че той със сигурност е щял да пътува на “Титаник”, може би са му предложили да участва в оркестъра, както твърди анонимният господин от Варна, но вероятно след това е бил изваден от състава му, по неизвестни причини. Стойо вероятно има билет за “Титаник”, но случайността го спасява от почти сигурна гибел в океана. Това, разбира се, не го прави герой сам по себе си, но безспорно съдбата му е интересна и ако наистина е направил впечатление на Уолъс Хартли и той го е поканил в знаменития оркестър, това вече го прави интересен като професионалист-музикант. Все пак, не всеки ден се случва такъв шанс и не всеки ден личната съдба на един обикновен българин се пресича със съдбата на толкова известен кораб като “Титаник”.

Правнука на Стойо се прочува в София именно като правнук на „пришълец” от „Титаник”.

Нека да споменем и това, че Стойо се завръща в София след седмици, много, след като новината за потъването на кораба вече е обиколила света и е дошла и в България. Неговата съпруга Николица е направила помен за упокоение на душата му, защото е убедена, че като пътник в трета класа, нейният Стойо няма как да е оцелял. Когато Стойо се появява в дома си, Николица е напълно шокирана от това, но разбира се е безкрайно радостна.

Години по-късно историята за „Титаник” все още е актуална, интересна и вълнува хората. Правнукът на Стойо постъпва в предучилищна паралелка на столичното 55-то Основно училище „Петко Каравелов” в кв. „Дървеница”. Първоначално детето е мълчаливо и свито, но по-късно осъзнава, че има една тема, която може би ще развълнува неговите съученици, това е именно темата за „Титаник”.

Правнукът започва да разказва по малко на децата, а те, което е характерно за тях, не обръщат особено внимание, защото всяко от тях има един набор от теми, някои от които напълно измислени. Правнукът е чувал историята за прадядо си от неговия дядо, който е син на Стойо Крушкин. Постепенно децата в предучилищната паралелка започват да надават ухо на разказите на детето и се стига до един момент, който е процес от няколко дни, в които правнукът разказва с часове за „Титаник” и за своя прадядо, който се е спасил, като е закъснял да се качи на кораба.

Децата постепенно се увличат и се тълпят около детето. Те го слушат в захлас, не правят нищо друго и това напълно удовлетворява учителките в предучилищната паралелка. Те имат време за себе си, не се чувстват задължени да се занимават с децата, защото те са около правнука на Стойо и не мърдат от там!

Постепенно обаче историята за потъването с „Титаник” става твърде популярна и започва да притеснява родителите на правнука на Стойо. Те се опасяват да нямат проблеми с властите в България.

Както е известно, „Титаник” потъва, докато пътува към Америка, с много емигранти на борда, включително и българи, голяма част от които са от село Гумощник, в Троянския балкан. В онези години емиграцията е сред нещата, които властите приемат за форма на „държавна измяна”. Ето заради това родителите на правнука на Стойо забраняват на детето повече да разказва за своя прадядо и за неговия опит да пътува с един от най-популярните кораби в световната история на корабоплаването.

В годините след Балканската война Стойо Крушкин заминава за САЩ.

Пътуването до Америка винаги е било приключение. Дори и днес много хора, които не могат да си го позволят, или просто нямат организация за това, приемат едно такова пътуване като истинско пътешествие и то си е именно такова. Имало е обаче и времена, когато същото това приключение е било освен интересно, също така и много опасно. Съвършено случайно попаднахме на текстилна обложката за съхранение на билети за пътуване до Америка. За съжаление, не можем да уточним годината, но има косвени доказателства, които ни насочват към първите 20-тина години на миналия ХХ век. На обложката е изобразен параход, който твърде много напомня „Аквитания”. Дори и да не е той, поне стилистиката на рекламата отговаря на годините, в които е пътувал този легендарен параход.

СНИМКА 10 и СНИМКА 11 – с общ текст - Текстилна обложката за съхранение на билети за пътуване до Америка, която вероятно е принадлежала на Стойо Крушкин. – Снимка архив на автора. – двете снимки общо на цяла страница с обединение текст.

Първото пътуване на лайнера е от 30 май до 5 юни 1914 г., от Ливърпул до Ню Йорк. “Аквитания” е продадена за 125 хиляди английски лири на British Iron & Steel Corporation Ltd. и е закарана на буксир до Фаслейн, Шотландия. Разделянето му за скрап започва на 12 октомври 1950 г. и приключва през ноември 1951 г. Няма как да узнаем, точно от кой период е въпросният пакет за билети, но състоянието му, а той е бил съхраняван доста добре, говори, че може би става дума за годините около Първата световна война. Принадлежал е на български емигрант в САЩ, който при едно от поредните си отпътувания оставил този калъф, или просто го е донесъл със себе си, когато е идвал към България. Кое обаче е интересното на този калъф? Ето какво пише на една от страните му: „Нашите пътници ще бъдат „изтоварени” ( ! ? ) на техен иск /по тяхно желание / в Халифакс , и така няма да имат контакт с Ню Йорк (!!!). Ние гарантираме „изтоварването” ( ! ? ) без неприятности , или даваме парите обратно!!!”. Преводът от хърватски език е на нашия приятел от гр. Цариброд (Димитровград) – западните български покрайнини в днешна Сърбия, Свободан Цветков, за което сърдечно му благодарим! На другата страната на обложката пише: „Продава железопътни билети за всяка железопътна спирка в Америка”, на следващата страна: „Най-евтината железопътна линия! Който иска удобно и евтино да пътува, да се обърне към нас напълно /съвсем / свободно. Свой към свой ! /Според преводача от хърватски език, това е фраза в смисъл - наш човек прави добро на наш човек /”. На последната страна на този уникален калъф пише: „Генерална Агентура за бързи железопътни линии в Америка. Драгутин Щели , Базел- Швейцария”. До тук е известно, че става дума за базирана в Базел, Швейцария, пътническа агенция, на някой си Драгутин Щели, или на двама души - Дргутин и Щели. Това не е необичайно, защото именно сърби и хървати са едни от най-активните организатори на пътувания до САЩ в онези години, а и доста по-късно, чак до 60-те години на ХХ век, когато много наши емигранти пътуват от Америка до Белград и след това с влак до България. Става ясно също така, че тази агенция, освен че по всяка вероятност е продавала билети за трансатлантически пътувания, е осигурявала и билети и за ж.п.-транспорт в самата Америка, което внася известно съмнение за датирането на обложката в по-късно време, когато този тип организирани пътувания от една до друг точка по света са били толкова окрупнени в пакети. Интерес обаче представлява следващият текст: „Нашите пътници ще бъдат „изтоварени” ( вероятно „натоварени”) по тяхно желание в Халифакс , и така няма да имат контакт с Ню Йорк (!!!). Този текст ни подсказва, че вероятно става дума за организирани пътувания, които не са били особено законни и вероятно са избягвали граничния контрол при Ню Йорк! Дори и да има известна доза съмнение в това, допълнението на горния текст потвърждава съмненията ни: „Ние гарантираме „изтоварването” (вероятно „натоварването”) без неприятности”! Тоест - при други пътувания, с други агенции вероятно са възможни „неприятности”! След като се избягва Ню Йорк – „няма да имат контакт с Ню Йорк”, то очевидно става дума за организиране на незаконни пътувания до САЩ, в годините около Първата световна война, а ако пътуването не е успешно, „даваме парите обратно”. Този тип пътувания е бил наистина опасен, защото има сведения за заловени нелегални пасажери, вероятно – без билет, които през 20-те години на ХХ век просто са били изхвърляни в океана. Това се е правело и за назидание, за да не се правят други опити за нелегални пътувания до Америка. Един от начините, да не станеш храна на рибите в океана и все пак да влезеш в Америка, като избегнеш граничен контрол, е този, да пътуваш нелегално, но организирано. Все пак, няма как, ако един кораб е пълен с нелегални емигранти, те всички да бъдат изхвърлени в океана! Дали е така, дали именно такъв е бил случаят с тази обложка на билети за пътуване до Америка, не можем да знаем със сигурност, но можем да разсъждаваме и да правим обосновани предположения, на основата на фактите, с които реално разполагаме, а те не са толкова малко. И все пак, имайки предвид, че много хора са искали а и днес искат да живеят и да работят в САЩ, нормално е било и е нормално и днес държавата да осигурява контрол на идващите емигранти. Когато обаче наблюдаваме едно действие, то често има обратно по посока, но равно по сила противодействие. Не по-малко нормално е било и емигрантите, да са намерили начин да пътуват до Америка, като прескачат закона. Истории за това има много, сред които са и тези за Стойо Крушкин и Христо Серафимов.

Според данни от доклад на един от ръководителите в екипажа на кораба „Ураниум", той пътува от Ротердам до Ню Йорк, през Халифакс, през далечната 1913 г. по същото време на парахода се намират двама видни бъдещи емигранти – Стойо Крушкин и неговият колега, приятел и съдружник Христо Серафимов. Те пътуват на 23 септември 1913 г., от пристанището в Ротердам към Ню Йорк, където пристигат на 6 октомври. Данните са от сайта libertyellisfoundation.org.

СНИМКА 12 и СНИМКА 13 – с общ текст – Справка за пътуването до Америка на Стойо Крушкин и неговият приятел и съдружник Христо Серафимов от Сапарева Баня, с кораба „Ураниум“ – 6 октомври 1913 г. – двете на една страница с обединения текст.

Параходът „Ураниум" е построен от „Wm Denny & Bros" през 1891 г. като "Avoca". Корабът има 5183 бруто тона и развива скорост от 14 възела. Настаняването е 80-човека в първа класа и 1000-в трета класа.

Корабът е пуснат на вода на 9-ти юни 1891 и първото му пътешествие е на 14 септември 1891 г.. През 1896 г. е чартиран за испанската „Cia. Trasatlantica", преименуван на "Сан Фернандо" и се използва за курсове до Централна Америка, като обслужва Куба, най-вече с войски. Връща се в Британска Индия по-късно същата година, когато и си връща предишното име. Между 1899-1900 г. „Ураниум" прави четири пътувания за превоз на военни части между Индия и Южна Африка, за Англо-бурската война, а известно време е и кораб-болница.

През 1903 г. е прехвърлен на „Steam Nav.Co" и през 1907 г. е продаден и преименуван на "Атланта". Използва се като Royal Yacht за посещение крал Кристиан в Гренландия.

През 1908 г. си връща оригиналното име "Avoca" и на 1-ви април 1908 г. започна първото пътуване от Хамбург - Ротердам - Халифакс - Ню Йорк. През юли 1908 г. се сблъсква със закотвен немски параход. Корабът е отведен в Ротердам, а след това е арестуван за разходите, възникнали в резултат на сблъсъка. Компанията е в несъстоятелност и "Avoca" е продадена на търг за „C.G.Ashdown". Преименуван е на "Ураниум" и е в лошо общо състояние.

В продължение на години се ползва само за емигрантска търговия. На 3 април 1909 г. са възобновени пътуванията по маршрута от Ротердам, през Халифакс до Ню Йорк.

В началото на 1913 г. „Ураниум" е ремонтиран, заради пожар при опит да помогне на друг бедстващ кораб. През 1916 г. параходът е продаден на „Cunard Line", преименуван е на "Feltria" и започва рейсове отново до Ню Йорк. На 5 май 1917 г. „Ураниум" е подложен на торпедна атака и е потопен от немската подводница UC.48. Загиват 45 човека.

Това е един от класическите кораби, които превозват емигранти през Северния Атлантик. „Ураниум" е параходи-емблема, който трайно се е настанил в историята на българската емиграция предимно в Северна Америка. Много са българите, които са пребивавали на борда му в пътя им към Новия свят, с много надежди, очакване за по-добър и достоен живот и с мечтата, да успеят да спастрят някой и друг долар, за да подпомогнат семействата си в „Стария край", както наричат тогавашна България.

В Америка Стойо Крушкин създава своя знаменит оркестър “Bulgarian Balkan Band”, през 1915 г., вероятно в Стилтън, или в Сиракюз, щата Пенсилвания. Репертоарът му е разнообразен, съобразен със слушателската аудитория, като не губи и народностната си основа.

СЪСТАВ НА ОРКЕСТЪР „BULGARIAN BALKAN BAND“

/Всички са от София, Прилеп, Прилепско, Солун и Стилтън, Пенсилвания, САЩ/

Настоятелство на оркестъра:

1. Спиро Цветков – председател

2. Васил Ив. Дундов – секретар

3. Георги Патов-касиер

Членове:

1. Спиро Цветков – от Пирот

2. СТОЙО ИВАНОВ – капел-майстор от София

3. Джоузеф Грейс – бивш капел-майстор от Стилтън, Пенсилвания, САЩ

4. Петър Дочков – от Солун

5. Васил Дундов – от Прилеп

6. Иван Костов – от Прилеп

7. Илия Георгиев – от Прилепско

8. Георги Ил. Патов – от Прилеп

9. Георги Влахов – от България

10. Коста Йорданов – от Прилеп

11. Христо Стойков – от Прилеп

12. Любомир Т. Янков – от Солун

13. Илия Бръмбев – от Прилеп

14. Мартин Геархарт – от Стилтън, Пенсилвания, САЩ

15. Георги Здравев – от Прилеп

16. Петър Христов – от Прилепско

17. Христо Томев – от Прилеп

18. Трайко Менов – от Прилеп

19. Рампо Спирков – от Прилеп

20. Георги Костов – от Прилепско

21. Петър Димов – от Прилеп

СНИМКА 14 - Оркестър “Bulgarian Balkan Band” – първият български оркестър в САЩ, създаден около 1915 г. – Снимка архив на автора. – ЗАДЪЛЖИТЕЛНО НА ЦЯЛА СТРАНЦА!

“BULGARIAN BALKAN BAND”

Оркестър “Bulgarian Balkan Band” е една от културните емблеми на българската диаспора в САЩ. В него свирят редица изтъкнати музиканти, които имат и свой особено интересен, понякога дори екзотичен личен живот.

Българските емигранти в САЩ са не просто хора, които са заминали, напускайки родните си огнища, за да припечелят малко пари, оказва се, че те са и хора, които творят. Те създават цели алтернативни културни пространства, в които установяват, както самите себе си, така и своите семейства, с които не рядко цели родове се преселват в Америка. Един подобен случай е този с фамилията на Васил Дундов.

СНИМКА 16-Гробът на Васил Дундов в САЩ. – НЕ на цяла страница

Той е роден през 1898 г. от град Прилеп, тогава в Османска империя, днес в Република Македония, в семейството на Иван (Джон) Дундов (1869 - 1924), участник в църковно-просветните борби на прилепските българи. Родоначалник на рода е Поп Наум (Дунда).

СНИМКА 17 - Семейство Дундови, в средата поп Наум, горе-вдясно Иван Дундов. – ако е възможно на половин страница да се разположи снимката.

Васил емигрира заедно със семейството си в САЩ през 1910 г. и се установява в Стилтън, Пенсилвания. С баща си участват в църковното настоятелство на българската църква „Св. Благовещение" в града.

Васил се жени за банатската българка Олга Фаранов, с която имат две дъщери - Надежда и Елеонора. Васил е и активен член на Македонската патриотична организация „Прилеп", в Стилтън. Той умира през 1964 г.

Освен всички ангажименти и обществено значими дейности, Васил е и един от музикантите в оркестъра на емигрантския капелмайстор Стойо Крушкин – „Bulgarian Balkan Band” в Стилтън, създаден около 1915 г.

СНИМКА 15 – Емблемата на оркестъра на Стойо била с българското и американското знаме и така изразявала принадлежността към „стария край“ – родината и към новата родина – Америка. – Снимка архив на автора. – НЕ на цяла страница

Друг музикант в същия оркестър е Иван Костов. Според справка в Том 2 “ История на българската емиграция в Северна Америка. България мащеха наша – 1944-1989 г.” на д-р Иван Гаджев, Иван Костов е изписан като “Джон” и е сред основателите на Американо-българската лига за добросъседство, със седалище в Принстън. Това е след 9,09,1944 г. Лигата е подпомагала реемиграцията на стотици български изгнаници, насилствено задържани в лагери из Гърция, Италия, Югославия и Австрия.

Георги Патов, който също свирил в оркестър „Bulgarian Balkan Band”, бил член на църковното настоятелство на Българската православна църква “Св. Благовещение”, в Стилтън. Информацията се потвърждава от Том 1 “История на българската емиграция в Северна Америка. Поглед отвътре. 1860-1944 г.” на д-р Иван Гаджев.

Отново според д-р Гаджев, Георги Костов, друг музикант от емигрантския оркестър на Крушкин, вероятно е бил член на Българските източноправославни дружества в САЩ, след 9,09,1944 г.

Само за тези, от всичките 23-ма музиканти от „Bulgarian Balkan Band” успяхме да намерим информация, но и тя е достатъчна, за да илюстрира, какви хора са били емигрантите ни, какъв е профилът на онези от тях, които са били оркестранти при капелмайстор Крушкин.

СНИМКА 48 – Факсимиле от издание, в което се разказва за приемът на оркестъра на Стойо Крушкин в САЩ и участия в мероприятия на местната власт. – НЕ на цяла страница

И за да докажем, че нашенците не са били заспали, за каквито са били мислени дълго време, можем да приложим още един пример за доста по-високо ниво на обществена активност, стигаща дори до тогавашното ООН!

През 1914 г. не успели да разбият четата на Владимир Сланков, сърбите нанесли смъртен побой на по-видните селяни. Бити до смърт са и Божко Петров, Коце Кузманов, Трайко Минов и др., съобщава promacedonia.org/prl/9.html.

Става дума за същия този Трайко Минов, който явно успява по някакъв начин да се добере до Америка и вече на 11 април 1931 г., в качеството си на член на Съюза на македонските политически организации в САЩ и Канада, изпраща писмо до Ерик Дръмонд, генерален-секретар на Обществото на народите (ОН, или тогавашното ООН), заради ограничаване свободата на българското малцинство в Македония. В него се казва: „…Отношението на югославските власти към българските окончания в имената на хората от родното ми място Прилеп, Македония, е явно нарушение на чл. 7, § І и ІІІ на този договор…”, по информация от www.archivesforbalkans.bg/.

Този български емигрант и музикант в оркестъра на Стойо Крушкин в САЩ не забравя своя род и дори и години след като е напуснал родния си край, все още милее за него и за проблемите на хората, които са останали там.

Оказва се, че „Bulgarian Balkan Band” е не просто един от емигрантските оркестри в Америка, но това е и институция, в която се възпитават патриотични кадри на Македония, която в онези години е била неразделна част от Българската държавност и традиции. Оказва се също, че оркестърът е бил като една малка България в Америка.

Според публикация на в-к „Народен глас“, цитирана от Владимир Гаджев в „Джаза в България и българите в джаза”, оркестър „Bulgarian Balkan Band“ включва: Стою Иванов Крушкин (капелмайстор) и Георги Влахов от София, Джоузеф Грейс (замeстник-капелмайстор) и Мартин Герхарт от Стилтън, Петър Дочков и Любомир Т. Янчев от Солун и прилепчаните Васил Дундов, Иван Костов, Илия Георгиев, Георги Ил. Патов, Коста Йорданов, Христо Стойков, Илия Бръмбев, Георги Здравев, Петър Христов, Христо Гомев, Трайко Минов, Рампо Свирков, Георги Костов, Петър Димов.

Всички тези хора са музиканти, общественици, те имат и успешни други професионални кариери. Фамилията на Васил Дундов имала хранителен магазин в Стилтън, управляван от Васил, а след това и от дъщеря му Елеонора, починала на 28 септември 2011 г. Стойо Крушкин има свой ресторант в Санта Ана, Калифорния.

СНИМКА 64 – Стойо Крушкин като готвач в собствения си ресторант в Санта Ана, Калифорния. – Снимка архив на автора. – не е нужно да е на цяла страница, както пасне в текста.

Всеки един от музикантите в знаменития емигрантски оркестър „Bulgarian Balkan Band“ е нещо като посланик на своя род, на историята си, на културата и на родината си в далечните нови земи отвъд Атлантика и всеки един от тях е повод не само за родова, но и за национална гордост.

Други музиканти от оркестър “Bulgarian Balkan Band” са:

Иван Костов

Според справка в Том 2 “ История на българската емиграция в Северна Америка. България мащеха наша – 1944-1989 г.” на д-р Иван Гаджев, Иван Костов е изписан като “Джон” и е сред основателите на Американо-българската лига за добросъседство, със седалище в Принстън. Това е времето след 9,09,1944 г. Лигата е подпомагала реемиграцията на стотици български изгнаници, насилствено задържани в лагери из Гърция, Италия, Югославия и Австрия.

Георги Патов

Той е бил член на църковното настоятелство на Българската православна църква “Св. Благовещение”, в Стилтън, Пенсилвания. Информацията ни е от Том 1 “История на българската емиграция в Северна Америка. Поглед отвътре. 1860-1944 г.” на д-р Иван Гаджев.

Георги Костов

Вероятно е бил член на Българските източноправославни дружества в САЩ, след 9,09,1944 г. Информацията ни е от Том 2 “ История на българската емиграция в Северна Америка. България мащеха наша – 1944-1989 г.” на д-р Иван Гаджев.

Едно от най-интересните нещо, до които успяхме да се доберем е историята на Васил Дундов – един от музикантите на Стойо Крушкин в "Bulgarian Balkan Band". Васил Иванов Дундов (на английски: Vasil John Dundoff) е български общественик, деец на Македонската патриотична организация.

Васил Дундов е роден през 1898 година в град Прилеп, тогава в Османска империя, днес в Република Македония, в семейството на Иван (Джон) Дундов (1869 - 1924), участник в църковно-просветните борби на прилепските българи от рода Дундови, родоначалник на който е Поп Наум (Дунда), и на Райна Бошева (1880 - 1968). Васил Дундев емигрира с баща си, брат си Михаил и семейството си в САЩ през 1910 година и се установява в Стилтън, Пенсилвания. Заедно с баща си участват в църковното настоятелство на македоно-българската църква „Св. Благовещение", Стилтън. Васил Дундов се жени за Олга от Банат, с която имат две дъщери - Надежда и Елеонора. Васил Дундов е активен член на МПО „Прилеп", Стилтън. Васил Дундов умира през 1964 година.

Към фамилията Дундови трябва да отбележим още Ташко /или Таско/ Дундов – участвал в Първата световна война от област Доуфин, Пенсилвания в годините – 1917-1918 г. Архивите пазят негова регистрационна карта. Известни са имената още на Васил, Георги и Михал /или Михаил/ Дундови. Информацията е от ancestry.co.uk. По информация от архиви от 1930 г., публикувани в distantcousin.com, намираме информация за професиите на някои от фамилията. Иван Дундов е имал имение, Васил Дундов е управлявал хранителен магазин. Михаил /или Михал/ Дундов е бил зъботехник. Фамилията е имала хранителен магазин, управляван от Васил, като информацията е потвърдена и от Елеонор Дундов Семик, която е негова дъщеря от брака му с Олга Фаранов Дундов. Елеонор е родена на 17,02,1924 г. и умира на 28,09,2011 г. Тя е била омъжена за Адам Семик /Арчи/. Сайтът worldvitalrecords.com пък ни дава сведения за рождените дати и датите на смъртта на хора от фамилията. Така например, Ташко /или Таско/ Дундов е роден през 1877 г. и умира на 28 декември 1948 г. Коца Дундова е родена през 1894 г. и умира през 1990 г. Джон /Иван/ Дундов е роден през 1869 г. и умира на 10,11,1924 г. Олга Дундов е родена през 1902 г. и умира през 1966 г. Васил Дундов /вероятно музикантът/ е роден през 1898 г. и умира през 1964 г. Райна Дундова е родена през 1880 г. и умира през 1968 г. Михал /или Михаил/ Дундов е роден през 1899 г. и умира през 1956 г.

Успяхме да открием само част от предполагаемия репертоар на оркестър “Bulgarian Balkan Band” и той е следният:

Стари записи на войводски песни и маршове отпреди 100 години.

01. Изгрей зора на свободата - М.П.О. оркестър (Нанчов)

02. Нещо ке те питам бабо - Вантов и Салиев

03. Църно му било пишано

04. Македонско хоро - Оперен оркестър София

05. Велешка песен - Вантов и Салиев

06. Болен ми лежи Миле Попйорданов - Черната Марга

07. Що ми е мило ем драго (Во Струга града) - дует Арфа

08. Песен на Тома Давидов - Вантов и Салиев

09. Край Вардаро - Петър Терзиев и Борис Карлов

10. Дойчин войвода марш - Никола (Китанов) Атанасов

11. Милано/Щипска песен - Вантов и Салиев

12. Заплакало йе Мариово - Христо Арсов

13. Чамчето - Македонско хоро - Добри Христов

14. Мануш войвода - Константин Михайлов (Стоян)

15. Калиманци марш

16. Планино Пирин - Гаргамова/Митович (Добри Христов)

17. Черней горо (Зайди зайди оригинална версия) - П. Христов (Манолов)

18. Песни за Тодор Александров - Македонски оперен оркестър към Българската Народна опера.

Владимир Гаджев в своето изследване “Джазът в България и българите в джаза” изказва предположение, че емигрантските музикални състави са били проникнати от духа на рагтайм-а – новата американска, градска музика и когато емигрантите се завръщат по един, или друг повод в родината си, те пренасят стила и репертоара и така тази музика навлиза и у нас. Тази история е свързана с едно малко тефтерче, историята на което завладява цяло поколение.

ТЕФТЕРЧЕТО

СНИМКА 19 – Тефтерчето на Стойо Крушкин, в което той записва всичко важно за себе си и най-вече за дейността на оркестъра си. – Снимка архив на автора. – не е нужно да е на цяла страница.

През 1925 г. издателство “The Ideal Diary Co.” – Ню Йорк издава малка книжка - “Дневник – 1925”, която трябва да послужи на хората за нещо като тефтер за всичко. В него има кратко изложена информация за последното преброяване от юли 1923 г., друга полезна информация, данни за президентите на САЩ – кога и къде са родени, кога са станали президенти, кога и къде са починали. Освен това има разбира се и календар на 1925 г., както и календари за отминалата 1924 и предстоящата тогава 1926 г., по дни, нещо, което е характерно за тефтерите и бележниците, които се изработват много по-късно у нас в България.

Такова малко, джобно тефтерче-дневник попада и в ръцете на Стойо Иванов Крушкин и той отбелязва в него концертите на своя оркестър “Bulgarian Balkan Band” от Стилтън, Пенсилвания, за когото в. “България” писа нееднократно.

Не е ясно обаче, дали информацията за концертите касае именно този оркестър, защото е известно, че Стойо създава и втори емигрантски оркестър в САЩ, след разпадането на “Bulgarian Balkan Band”. Това е един невероятно интересен и ценен исторически документ за живота на българската емиграция в Северна Америка, който представяме и тук.

Интересното е това, че един наистина на пръв поглед невзрачен, незначителен бележник, може да съхранява такава изключително цена историческа информация. Оказва се, че именно от няколкото кратки бележки, само на някакви си четири странички, намираме данни за това, къде са свирили оркестрантите от знаменития емигрантски оркестър и по колко концерта са имали, както и какви средства е получавал капелмайсторът Стойо за всеки един концерт, в зависимост от това, къде и пред каква публика са се изявявали.

Например през септември 1926 г., “Bulgarian Balkan Band” на Стойо свирят в Утика, Ню Йорк.

СНИМКА 20 – Факсимиле от тефтерчето на Стойо Крушкин. – Снимка архив на автора. не е нужно да е на цяла страница.

На 19 септември същата година за концерта, Стойо получава 4,90 американски долара. Такава му е заплатата и за концертите на 26 септември и 3, 10, 17, 24 и 31 октомври. За концерт на 6 ноември, той получава 14,40 американски долара. Така доходът му възлиза до 48,70 долара за времето от 19 септември до 6 ноември.

Дните около коледните и новогодишните празници на 1926 г. срещу 1927 г. не са особено заети за оркестъра. Концерти има на 10 декември 1926 г., както и на 2 и 29 януари 1927 г. За тях капелмайсторът Стойо получава 126,20 американски долара.

Междувременно оркестърът изнася концерти и в Сиракюз, Ню Йорк, недалеч от Утика. Тук те свирят в гимназии, както и в местния университет. Освен това са чести гости в хотели, където забавляват гостите в ресторантите.

Всичко това показва, че оркестърът е бил популярен, защото е пътувал, имал е концерти в различни градове, свирил е не само пред емигрантска публика, но и в обществени институции, където е показвал таланта си и пред местни жители. Това означава и още нещо. Едва ли Стойо си е позволявал да свири само нашенска, родна музика там. По всяка вероятност той е представял популярна музика от американски автори, за да бъде интересът към оркестърът висок и за да разпознава публиката мелодиите, които се изпълняват.

СНИМКА 54 и СНИМКА 55 – с обединен текст – Джобният часовник на Стойо Крушкин с 9-каратово златно покритие, който беше част от изложба за Стойо и беше дарен на Музея за история на София. – Снимка архив на автора. – на една страница и двете снимки с обединения текст

Владимир Гаджев дава интересни данни за това, в книгата си “Джазът в България и българите в джаза”, където споменава, че “..В бита /на емигрантите бел. ред./значимо място заемат любителските оркестри, някои от които получават популярност и извън тесните рамки на преселническите колонии. Един от тях е …“Bulgarian Balkan Band”, събран през 1915 г….от капелмайстора Стойо Иванов, бивш музикант от Лейбгвардейската на Н.В. Царя военна музика в София. Съществуват още няколко вече загубени за историята формации, главно брас бендове, които влагат също скромен принос за българското музикално присъствие в САЩ”.

ТАМБУРМАЖОРСКИЯТ ЖЕЗЪЛ

Открит е тамбурмажорският жезъл на Стойо Крушкин. Подполковник Ради Радев – главен диригент на Българската армия и началник на Гвардейския представителен духов оркестър, пръв уточни и датира тамбурмажорът на Стойо Крушкин и сподели, че това е ценна вещ, която според него се датира между 1920 и 1940 г. и вероятно е имала и текстилна украса, която не е запазена. Става дума за специален тамбурмажорски жезъл, който се използвал за подаване на команди. В задълженията на изпълняващият служител, който боравел с въпросния жезъл, влизало и обучението на оркестрантите. В много армии е съществувала, или съществува сходна длъжност под други названия.

В Британската армия например се говори за drum major. Обикновено за човек, боравещ с тамбурмажор се назначавал унтерофицер от висок ранг. Това е рангова категория на младши командир в армията, която съответства на сержантския състав. Унтерофицерпите са низшите командири в армията, докато оберофицерите са представители на висшия команден състав. Тоест, в случая се има предвид, че за „оператор“ на тамбурмажор се назначава най-висшият от низшите командири – унтерофицерите, какъвто очевидно е бил Стойо Крушкин.

СНИМКА 21 – Предполагаемият тамбурмажорски жезъл на Стойо Крушкин като военен капелмайстор. – Снимка архив на автора. – не е нужно да е на цяла страница, както пасне в текста

Справка в Държавния военен архив във Велико Търново сочи, че Стойо е бил назначен в списъка на Лейбгвардейския на Негово Царско Височество ескадрон като волнонаемен музикант с чин запасен младши унтерофицер – хорен музикант, на 6/24 април 1902 г.

Според архива, за добро поведение и усърдие към музикантското изкуство, той е произведен в чин старши унтерофицер, на 6/1 януари 1906 г. Това вече отговаря на изискванията, посочени за заемане на тамбурмажорска длъжност в армията.

На 4/12 януари 1911 г. Стойо Крушкин е произведен в чин вахмистър, отново по същите заслуги! Това съответства на званието – „старшина“ в кавалерията /конните войски/.

С времето с това наименование – тамбурмажор, започват да се наричат ръководителите на военните оркестри на марша, което е обичайно съвместимо с наименованието „капелмайстор“. Това е музикант, който отговаря за изпълнението на непублични музикални изпълнения. Наименованието произлиза от латинското capella - параклис - първоначалното значение на термина е свързан именно с музиканта, който организира и ръководи богослуженията в параклисите.

По-късно капелмайстори биват наричани и придворни музиканти, които водят частните музикални изпълнения при частните аристократични дворове. С течение на времето двете значения се смесват, но днес терминът се свързва изключително с първоначалното си значение.

Длъжност, която съществува при френския кралски двор от ХI век и постепенно се разпространява и в други страни. В началото тя се заема от висш духовник, който ръководи цялото богослужение (в т.ч. и музикалните изпълнения). През ХV и XVI век все по-често на този пост се назначават музиканти. В периода XVI-XVIII век капелмайстори се наричат ръководителите на вокални или инструментални състави. От XIX в. и особено през ХХ век терминът почти напълно изчезва от музикалната практика и се заменя с понятието диригент.

Институтът на тамбурмажорът е учреден във френската армия през 1651 г. Парадният мундир на тамбурмажорът съответствал на мундира на войниците и офицерите в полковете.

В руската армия званието е въведено през 1815 г. Тамбур-мажорът изпълнявал задължения на старшина в командата на барабанчиците и тръбачите. Тук този инструмент се наричал още булава и с нея се подавал сигнал към барабанчиците и тръбачите да започнат или да завършат свиренето си.

„…Диригентът има особена професия. И от всеки музикант диригент не става. Диригентът и композиторът са най-високата точка в йерархията при създаването и интерпретирането на музиката…“, казва в интервю за вестник „Българска армия“ от 2015 г., тогава майор Ради Радев – началник на Гвардейския представителен духов оркестър. По думите му, при военния диригент са съчетани две професии – на диригент и на военен. „…Военният диригент пази авторитета и на армията, и на държавата…без дисциплина никой не е станал добър музикант…“, споделя Радев.

За проявени заслуги към армията и музикантското изкуство, Стойо Крушкин, чийто тамбурмажор открихме едва сега, е награждаван лично от Цар Фердинанд със сребърен медал за заслуга на военна лента за отлична служба – 1/7 август 1913 г., знак за 10-годишна непрекъсната и полезна служба – 13/6 декември 1914 г.

След разтурянето на оркестър „Bulgarian Balkan Band“, Стою се връща в България. След Първата световна война настъпват съществени промени в организационната структура и числения състав на оркестрите. Съгласно Ньойския мирен договор от 1919 г. общият брой на военнослужещите не трябва да надминава 20 000 души. При това положение към 1921 г. освен оркестрите при Лейбгвардейския конен полк, флота и Военното училище остават да функционират още 8 оркестъра. Една година по-късно, разформираните оркестри са отново възстановени. От пролетта на 1922 г. Стойо Крушкин е зачислен като музикант ІІ разряд във Военното училище в София. Уволнява се от служба по собствено желание от 1 септември 1923 г. След това Стойо отново заминава за Америка и се връща само веднъж в България, през 30-те години, което се оказва и за последно.

Всичко това идва да покаже поне едно-българският музикален талант се пренася и в САЩ, където българите създават свой оркестър, за забавления, но и за припомняне на българското начало, българската култура и българското минало. Това разбира се не е единственият български оркестър в Северна Америка. Известен е също и “Orient Band” в Гранит сити, Илиноис. Той е ръководен от титулувания като професор Петър Котов и се състои от 17 души с медни и дървени духови инструменти с ритмус-“духова музика”. За сравнение, оркестърът на Стойо Крушкин от Стилтън-Пенсилвания се състои от 23-ма души. Подобен, макар и изцяло струнен аматьорски оркестър е създаден в Лайма-Охайо. Вероятно има и други български имигрантски оркестри и културни формации в САЩ, информация за които може и вече да не се пази никъде.

Именно тези хора вероятно са донесли в България и елементите на модните по това време рагтайм, ранния нюорлеански джаз и масовия танц фокстрот. Тези културни инфилтрации на практика оказват съществено влияние и върху развитието на българското музикантско изкуство в началото на миналия век. Именно заради това, името на Стойо Крушкин и на всички позабравени имена на български имигрантски капелмайстори и музиканти, трябва да бъдат припомнени, защото това са пионерите на съвременната музика. Именно те са хората, които поставят основите на съвременната българска музика и тяхна е заслугата за пренасянето на българската ритмика и въобще музикалната ни култура в Америка.

ПАМЕТНА ПЛОЧА

СНИМКА 22 – паметната плоча на Стойо Крушкин в София, на фасадата на дома, който той построява за останалата в България част от неговото семейство. – Снимка Красимир Тодоров. – НЕ на цяла страница

Паметна плоча в чест на гвардейския музикант и емигрантски капелмайстор - маестро Стойо Крушкин от софийското село Бистрица беше открита и осветена на фасадата на дома, който той издига в София за неговите наследници. Събитието се състоя по случай отбелязването на 135 г. от рождението и 60 г. от кончината на бележития българин.

Трябва да помним такива българи и трябва да тачим паметта им, каза на церемонията по откриването доц. д-р Тодор Чобанов - заместник-кмет на София по направление “Култура, образование, спорт и превенция на зависимости”.

СНИМКА 58 и СНИМКА 59 – с обединен текст – Домът на семейството на Стойо в София. Къщата се строи през 1933 г., като Стойо веднъж е бил излъган с парите и се налага да продаде фагота си, за да продължи строителството. – Снимка архив на автора. – двете снимки на една страница с обединения текст

Плочата беше открита от кмета на Бистрица Николай Гюров. На празника присъстваха още представители на Военноисторическата комисия, близки и родственици на Стойо Крушкин. С почетен гвардейски караул и военен оркестър паметта на маестрото беше почетена подобаващо, така, както обеща и го изпълни командирът на Националната гвардейска част – бригаден генерал Илко Йорданов!

Заместник-кметът Чобанов обяви, че през пролетта ще бъде открита изложба в музея за история на София, в памет на Стойо Крушкин. Предстои и специална вечер, посветена на маестрото, която ще бъде организирана в читалището на Бистрица, с активното съдействие на кметството.

СНИМКА 23 – На откриването на паметната плоча присъстваха кметът на Бистрица Николай Гюров и заместник-кметът на София по направление “Култура, образование, спорт и превенция на зависимости” доц. д-р Тодор Чобанов. – Снимка Красимир Тодоров. – не е нужно да е на цяла страница, както пасне в текста

Щастлива съм, че след толкова години паметта за моя дядо е възстановена, защото до днес само семейството ни и малък кръг от хора около нас знаеха за него и за това, което той е творил и постигнал. Неотдавна някой ме попита, защо правим тази плоча, защо издигаме един вид паметник на този човек, след като не е чак толкова известен, сподели специално пред вестник „Българска армия“ внучката на Стойо – Николинка.

Стойо Крушкин е потомък на сподвижник на Васил Левски-Никола Крушкин-Чолака, наричан „шопският апостол“, участвал е в Балканската война като гвардейски музикант, получил е няколко награди от двама български царе – Фердинанд І и Борис ІІІ, някои от които лично, в Двореца в София, има няколко военни отличия, оставил е името си като основател на оркестър в САЩ – „Bulgarian Balkan Band“, прославил е българската музика /…а и кухня, защото отваря и български ресторант в Санта Ана, Калифорния/, зад океана…, посочва наследницата на маестрото…!

СНИМКА 66 – Плакат за откриването на паметната вечер и фото-изложба за Стойо Крушкин в родната му Бистрица. – ако е възможно да е на цяла страница

Това вероятно наистина не е чак толкова много, но за нас е достатъчно, за да се почувстваме длъжни да отбележим годишнината и да се опитаме поне да възродим обществената памет за един забравен, но достоен българин, който по нашите измерения е допринесъл с нещо, макар и може би не чак толкова много, но все пак - за родината ни, каза още внучката на Крушкин!

СНИМКА 24 – На церемонията по откриването на паметната плоча беше осигурен военен оркестър и часови от Националната гвардейска част, с командир бригаден генерал Илко Йорданов. – Снимка Красимир Тодоров. – не е нужно да е на цяла страница, както пасне в текста

По думите й, през годините тя и семейството й никога не са се срамували от своя предшественик, въпреки, че той е бил емигрант.

Ние винаги сме вярвали, че Стойо е един честен и работлив човек и макар моят баща - майор от запаса Георги Иванов - синът на Стойо, да беше ветеран от Втората световна война, ние не само никога не сме ползвали привилегии от това, но дори и сме търпели известни неудобства заради името на Стойо, когато да си емигрант в САЩ беше едва ли не порок. Въпреки това днес той е реабилитиран в очите на историята и това за нас е достатъчно ценно, посочи още внучката на Стойо Крушкин – Николинка, която разказа, че баща й е уволнен от армията през 1948 г. като ДКВ-офицер /до края на войната/, и заради родителя му, който е бил емигрант в Америка, но той е останал верен на своя род и никога не се е отрекъл от своя баща-маестро Стойо Крушкин!

СНИМКА 25 – Присъстващите отдадоха почит на военния музикант с едноминутно мълчание и падане на колене. – Снимка Красимир Тодоров. – не е нужно да е на цяла страница, както пасне в текста

ЧЕСТВАНЕ В БИСТРИЦА

СНИМКА 26 – През пролетта на 2018 г. в софийското село Бистрица се проведе паметна вечер за музиканта Стойо Крушкин, на която присъства кметът на Бистрица Николай Гюров, роднини, гости и приятели. Събитието беше част от културните празници на района. – Снимка Добромир Георгиев. – не е нужно да е на цяла страница, както пасне в текста

В Софийския район Бистрица се проведе паметна вечер, посветена на името на емигрантския капелмайстор, гвардейски музикант и ветеран от първата Балканска война, Стойо Крушкин. Той създава първия български оркестър в САЩ – „Bulgarian Balkan Band", в Стилтън, Пенсилвания.

Всички бистричани, които са прославили България и са оставили имената си в историята, трябва да бъдат почитани, защото само така можем да им отдадем заслуженото уважение за това, което са постигнали в живота си. Тази среща е един такъв пример, да помним и да припомняме за онези, които са били преди нас, които са се трудили и които са успявали въпреки всичко и където и да са били по света. Това са хора, които не са жалили усилия, за да прославят името на страната ни и един такъв човек е именно Стойо Крушкин, чието памет днес прославяме. Това каза кметът на Бистрица Николай Гюров, който поздрави участниците в срещата и потомците на бележития българин, както и лично се запозна с гостите.

На срещата присъстваха също и представители на рода на Христо Серафимов от Сапарева баня – най-близкия приятел, сътрудник и съдружник на Стойо в САЩ. Те заедно ръководят оркестър „Bulgarian Balkan Band", в Стилтън, Пенсилвания. Така доставят малко, но така необходимо удоволствие на българската емигрантска общност в САЩ, като им напомнят за родината.

СНИМКА 27 – Кметът на Бистрица Николай Гюров, който беше и вдъхновител на събитието, произнесе приветствено слово, а за животът и дейността на Стойо разказа правнукът му Венцислав Жеков. – Снимка Добромир Георгиев. – не е нужно да е на цяла страница, както пасне в текста

„Старият край", както всички тогава наричат България е пресътворен в музикантските изяви на оркестъра на Стойо Крушкин и неговия близък съратник Христо Серафимов. Така нашите сънародници успяват макар и виртуално, и за малко да се „завърнат" по родните си места.

Музикантите в оркестър „Bulgarian Balkan Band" са предимно от Прилеп и Прилепско, Солун, София и няколко американци. Те са хора, които милеят не само за рода и родовата история, но и за паметта за майката-родина, а също и за музиката, която премахва границите и събира хората в съзвучието и съпреживяването на всеки ритъм и на всеки звук.

Събитието продължи с представянето на презентация за живота и делото на Стойо Крушкин. Бяха показани снимки и текстови изображения, които разказваха за Стойо и в България, като гвардейски военен музикант в София, а и в Америка, отново като военен музикант в американската Национална гвардия. Става дума за оркестъра на 108-ми пехотен полк в Сиракюз, щата Ню Йорк.

Със своя фагот Стойо успява не само да издържа децата си, но дори и построява къща в София. След оттеглянето си от активна дейност в оркестър „Bulgarian Balkan Band", Стойо се захваща с ресторант, в който се сервирали само български национални ястия.

По време на паметната вечер за гвардейския и емигрантски музикант Стойо Крушкин беше представена и малка изложба от снимки, които показваха пътя на Стойо от военното училище и службата му в армията в България като военен музикант, до САЩ, оркестър „Bulgarian Balkan Band", 108-ми пехотен полк в Сиракюз и ресторанта.

Срещата премина при повишен интерес и от страна на местни хора, както и от такива, които бяха дошли от по-далече. Опасенията, че залата ще остане празна не само не се оправдаха, но дори се наложи да се поставят допълнително столове, за да седнат всички желаещи, които се присъединиха към празника. А той се превърна в празник на емиграцията ни в САЩ, празник на гвардейската музика, която през цялото време звучеше в залата за гостите и родствениците на бележития българин от Бистрица и неговия съдружник и приятел Христо Серафимов от Сапарева баня.

СНИМКА 28 – Залата в Читалището в Бистрица беше препълнена и се наложи да се донесат допълнително столове. След презентацията беше открита и малка фото-изложба за музиканта. – Снимка Добромир Георгиев. – не е нужно да е на цяла страница, както пасне в текста

Специално за събитието домакините от Народно читалище „Св. Цар Борис I – 1909" бяха осигурили допълнителна озвучителна уредба, мултимедия за презентация и всичката необходима техника за провеждането на подобно мероприятие. Всеки присъстващ получи брой от вестник „Българска армия" с тематична статия и брошура за Стойо Крушкин.

Срещата беше по инициатива на кмета на Бистрица Николай Гюров, който през есента на 2017 г. откри паметната плоча на Стойо Крушкин на фасадата на къщата, която музикантът построява за семейството си в София. Още преди това Николай Гюров изрази желание да се организира подобен празник, който да отбележи не само един фрагмент от родовата история на семейството, но и да се почете паметта за един бистричанин, който успява да се реализира отвъд океана, но и оставя името си в историята на диаспората ни в САЩ като честен, съвестен, работлив, но най-вече – талантлив българин. Родовата среща беше част от празненствата на Бистрица. Така примерът се превърна в нещо, което поколенията не само трябва да помнят, но могат и да ползват. Те ще знаят, че с труд се постига всичко, а когато има и талант, заедно с родолюбие, това вече е достоен пример за подражание, който се превръща в еталон за поведение на всеки българин и в България, и извън родината.

ГВАРДЕЙСКИ ПОЧЕСТИ ЗА ВОЕННИЯ МУЗИКАНТ

СНИМКА 29 – Регионален исторически музей София прие поканата и организира откриването на изложбата: „Стойо Крушкин – историята на един гвардейски музикант“. – Снимка Николета Райдовска - – не е нужно да е на цяла страница, както пасне в текста

Регионален исторически музей-София представи изложбата "Стойо Крушкин – историята на един гвардейски музикант", по случай 140-годишнината от фактическото начало на българската военна музика. Официалното откриване се състоя в централното фоайе на музея с часови-гвардейци. Събитието беше предшествано от изпълнение на оркестър от Националната гвардейска част.

Важно е да се съхранява паметта за тези българи, за да послужат те за пример на българите днес. Това каза кметът на Бистрица Николай Гюров, който беше гост на празника в Музея за история на София. Той сподели своите виждания за мястото на бележитите българи в съзнанието на съвременното ни общество и даде идея да се помисли за евентуално филмиране на историята на Стойо Крушкин. Малко по-късно Евгени Мандаджиев - продуцент във Военния телевизионен канал, предложи организирането на концерт в памет на Стойо Крушкин, при определен повод – годишнина от смъртта му или някаква друга годишнина.

Стана ясно, че всички предмети, които са предоставени за изложбата ще бъдат дарени на музея, а вече е готова и и се търси издател на биографична книга за бележития гвардейски музикант и емигрантски капелмайстор.

Каква обаче е историята? Появата на първия военен оркестър в България предхожда подписването на Търновската конституция, създаването на първото българско правителство, избирането на Александър Батенберг за княз.

СНИМКА 30 – Директорът на Музея за история на София доц. д-р Венета Ханджийска-Янкулова откри събитието в сградата на институцията. – Снимка Николета Райдовска – не е нужно да е на цяла страница, както пасне в текста

В края на 1878 г. ген. Александър Дондуков-Корсаков нарежда съставянето на оркестър при армията. Проектът предвижда образуването на два духови оркестъра – при Първа пехотна Софийска дружина и при Девета пехотна Търновска дружина. Преговорите водени през септември 1878 г. завършват с проектодоговор за наемане на чешки музиканти. През 2018 г. много военни институции и войски празнуваха и празнуват 140 г., защото повечето са създадени с възраждането на Третата българска държава.

Горният факт всъщност означава, че през настоящата година се навършват и 140 г. от фактическото начало на българската военна музика, с подписването на въпросния проектодоговор за наемане на военни музиканти.krushkin2

Достатъчен е само един пример, за да се илюстрира мястото на гвардейските оркестри в Действащата тогава армия и по време на войните, най-вече. Интензивните сражения от Лозенградската операция на Българската армия започват на 9 октомври 1912 г. След боя се оказва, че няма нито един меден музикален инструмент, който да не е пробит от вражески куршум или шрапнел.

Най-новата временна експозиция в музея е посветена на българския гвардейски музикант и емигрантски капелмайстор Стойо Крушкин. Той е част от първия военен духов оркестър. По-късно емигрира в САЩ, където създава български оркестър, за когото вестник „България" нееднократно е писал.

Стойо Крушкин е роден в софийското село Бистрица на 25 декември 1882 г. Участва в Балканските войни (1912 – 1913 г.), за което е награден. Впоследствие заминава за САЩ и в Стилтън (Пенсилвания) основава първия българския оркестър – „Bulgarian Balkan Band".

Има обаче и още една страна на тази почит, която този български емигрант получава в София и тя е, че гвардейският оркестър и Националната гвардейска част вече традиционно участват в мероприятия, свързани с чествания за Стойо Крушкин. Дори и сега оркестърът от гвардейски музиканти събра множеството пред бившата централна минерална баня в столицата на България. Сградата днес е Регионален исторически музей – София. Военната музика и някои класически американски музикални произведения предизвикаха небивал интерес сред гражданството. Много случайни минувачи се снимаха, а чужденци, най-вече японски туристи почти влязоха в оркестъра, за да заснемат изпълненията м и на снимки, а и с видео-камери. Въобще, военната духова музика винаги, където и да се намира, предизвиква интерес в публиката и прави всяко едно събитие истински празник за организаторите и за гостите. Така беше и сега.

Военните музиканти и часовите, дойдоха и създадоха атмосфера на истинско тържество в музея. Те знаят как и определено го умеят.

Как обаче започна всичко? Тази изложба възникна като идея преди повече от една година, когато откривахме паметната плоча за Стойо Крушкин на фасадата на къщата, която той е построил в София за семейството си. Тогава заместник кмета на София с ресор „Култура"- доц. Тодор Чобанов предложи да разговаряме с директора на музея за история на София, тогава Борис Чилев. В последствие директорът беше сменен от доц. Венета Ханджйска, която също прие идеята присърце и заедно с Мариана Маринова - завеждащ научна, експозиционна и фондова дейност в РИМ-София, куратор на изложбата, отдадоха всичко от себе си за начинанието. Особено помогна и Ерина Кръстева от отдел „Връзки с обществеността". Разбира се и много други експерти участваха в подготовката на тази изложба – реставратори, фото-специалисти, изследователи, като всеки допринесе със своя труд и усърдие.

СНИМКА 31-Интересът към изложбата беше бутиков, каквато всъщност беше и тя. – Снимка Николета Райдовска. – НЕ е на цяла страница

Подготвено беше писмо до заместник-министър-председателя по обществен ред и сигурност и министър на отбраната на България Красимир Каракачанов, в което помолихме за разрешение Националната гвардейска част да се ангажира с откриването на изложбата за Стойо Крушкин. Получихме положителен отговор, който беше потвърден и от Гвардията. Специално с организацията се ангажира заместник-командирът на частта – полковник Кънчо Иванов, както и подполковник Ради Радев - главен диригент на Българската армия и началник на Гвардейския представителен духов оркестър.

Така постепенно, след малко повече от година време се стигна до избор на помещение – в централната сграда на музея, в подкуполното пространство, където мястото е ограничено, но е стилизирано и уютно за подобен род малки, но целенасочени и иновативни изложби.

Оркестърът свири пред музея и привлече вниманието на гражданството, а вътре до всяка колона бяха разположени часови, които придаваха на събитието една истинска тържественост и официалност, която Стойо Крушкин – техният колега, определено заслужава!

Събитието беше открито от директора на музея доц. Венета Ханджйска, а слово произнесе правнукът на Стойо Крушкин – Венцислав Жеков, който подчерта, че военните оркестри винаги са били в авангарда на армията ни и по време на войни, и в мирно време. На събитието присъстваха специалисти по Музикознание, граждани, и много ценители на този тип изкуство. Гости на тържеството бяха също и главният редактор на вестник „Българска армия" Андрей Рангелов, както и една от внучките на Стойо Крушкин от единствения му син Георги – Николинка Жекова.

СНИМКА 41 – Официална покана за изложбата за Стойо Крушкин в Музея за история на София, изготвена от специалистите-експерти в институцията. – НЕ на цяла страница

Посетителите проявиха жив интерес към живота и делото на Стойо Кршкин и в България, и в САЩ. Следващата стъпка, която вероятно ще бъде предприета е организирането на концерт в памет на Стойо Крушкин със съдействието на Националната гвардейска част, Представителния духов оркестър на Българската армия и Представителния ансамбъл на Въоръжените сили на Република България.

СТОЙ КРУШКИН В АМЕРИКА

СНИМКА 57 – Сертификат за натурализация на Стойо Крушкин в САЩ – 4 юни 1940 г., Сиракюз, Ню Йорк. – Снимка архив на автора. – по възможност да е на цяла страница

До тук разказахме за Стойо като гвардейски военен музикант и като емигрантски капелмайстор. В САЩ Стойо обаче е и военен музикант, за което не само имаме сведения, но дори и снимков материал.

Стойо Крушкин е служил и в американската Национална гвардия отново като гвардейски музикант. Става дума за оркестъра на 108-ми пехотен полк в Сиракюз, щата Ню Йорк.

СНИМКА 32 – Стойо Крушкин /отбелязан със стрелка/, като военен музикант в САЩ, в оркестъра на 108-ми пехотен полк в Сиракюз, щата Ню Йорк. – Снимка архив на автора. - не е нужно да е на цяла страница, както пасне в текста

108-ми пехотен полк е едно от подразделенията на Нюйоркската Националната гвардия. Създаден е през 1898 г. и е в непрекъснато съществуване от 1907 г. насам. Като национални гвардейци войниците от 108-и пехотен полк могат да бъдат призовани да служат и на федералните правителства. 108-и полк се бие в Испано-Американската война, Мексиканската гранична война, Първата световна война, Втората световна война , както и във войните в Ирак и Афганистан.

Запазени са някои спомени за службата на Крушкин в оркестъра на 108-и пехотен полк от Националната гвардия на САЩ. От това време се пази малка книжка, „Soldiers hand book“, написана под формата на въпроси и отговори. Това е нещо като нашата „Помни войната“ на полковник Борис Дрангов.

Снимките, които българинът е запазил от службата си в Нюйоркската национална гвардия са от август 1925 г. Книжката е издадена от „Oneida dispatch Press“ през 1931 г., което ни оставя информация, че той е служил в тази военна част като гвардейски музикант поне в този диапазон 1925 – 1931 г.. като се има предвид обаче, че пристига в България през 1933 г. и остава тук и през 1934 г., може да се приеме, че вероятно е бил военен музикант в САЩ поне до края на 1932 г., преди заминаването си за цяла година и половина за България.

СНИМКА 33 и СНИМКА 34 – с обединен текст – Фото-спомени на Стойо Крушкин от службата му като военен музикант в САЩ. – Снимка архив на автора. – не е нужно да е на цяла страница, както пасне в текста

Всъщност това е последният път, в който Стойо Крушкин вижда родината си. След това той вече не посещава България.

Оркестърът на 108-и пехотен полк от Националната гвардия на САЩ е не просто един военен оркестър, а както повечето тогава, а и сега, това са войскови единици, които обаче имат и свой собствен живот. Те изнасят концерти, свирят не само военни маршове, но и много по-разнообразен репертоар, с което радват и военната си публика, и цивилните в градовете, където е дислоцирана основната армейска единица.

Стойо Крушкин свири на фагот, така, както и в неговия оркестър „Bulgarian Balkan Band“. Той участва в походите, тренировките, ученията и лагерите, които се организират от Националната гвардия на САЩ в щата Ню Йорк и е един от доайените на оркестъра – уважаван и за опита си, който има като военен музикант от България, а и за таланта, който безспорно притежава като виртуозен изпълнител.

108-и пехотен полк първоначално е наричан 3-та Нюйоркска доброволна пехота. Когато Испано-Американска война избухва, през април 1898 г., нов полк е организиран от дванадесет отделни национални гвардейски части от 4-та бригада.

СНИМКА 67 – Стойо Крушкин с единствената си дъщеря в САЩ – Цветанка /Флоранс/ и зет си Найден Мирчов от Ловеч – около 30-те години на миналия век. – Снимка архив на автора. – ако е възможно да е на цяла страница

Трети нюйоркски доброволчески полк, със седалище в Рочестър, е въведен в експлоатация на 17 май 1898 г. Те са участвали в и лагери във Вирджиния и Пенсилвания. Официалната история определя 3-ти полк като "един от най-добрите, който Ню Йорк е изпратил в службата", като отбелязва, че нито един служещ не е трябвало да бъде дисциплиниран допълнително.

След войната полкът е разпуснат и ротите се връщат в мирната Национална гвардия, за да подкрепят държавата и местните власти. Попълването на полка започва отново на 30 март 1907 г.

През април 1913 г. полкът служи в Бъфало, по време на размирици, причинени от стачка на работници на трамваи.

СНИМКА 46 – Регистрационна карта на Стойо Крушкин в Стилтън, Пенсилвания – 1917 г. по възможност на цяла страница

През ноември 1917 г. полкът е организиран в 54-а пехотна бригада като част от 27-а дивизия. До 31 май 1918 г. целият полк пристига във Франция. 27-а дивизия (без дивизионна артилерия) е прикрепена към британските сили за обучение. Дивизията се сражаваше с британците и австралийците.

През март 1919 г. 27-а дивизия се завръща в Ню Йорк и е освободена от федералната служба. През 1925 г. 108-и пехотен полк приема нови отличителни емблеми.

Оркестърът на 108-и пехотен полк от Националната гвардия на САЩ в Ню Йорк оказва значително въздействие още през първите 10 дни от проведени военни маневри, като повдига духа на бойците от подразделението. Оркестърът свири още от първия ден при настаняването на лагер в Мисисипи. Бендът получи името "Момчетата от Сиракуза". Това пише по повод дейността на оркестъра на 108-и пехотен полк, Беки Робъртс, на 21 август 1941 г.

Сутрините на оркестъра са изпълнени с репетиции. Има нещо в музика, което прави мъжете по-щастливи и те я харесват именно заради това, казва още Робъртс.

Бендът изнася и концерти. Първият е даден от разширения състав. Той включва разнообразна програма, варираща от традиционните военни маршове до някои специални селекции и рапсодия с южноамериканските ритми. Ръководител на бенда е Уолъс А. Моджика, който по онова време отговаря за всички служебни оркестри на 12-та дивизия, а също е и лидер на прочутата група "Pershing's Own".

СНИМКА 47 – Стойо Крушкин като американски военен музикант – август, 1925 г. – Снимка архив на автора. – ЗАДЪЛЖИТЕЛНО на цяла страница

Моджика твърди, че има най-голямата колекция от музиканти в страната и постоянно ги хвали за тяхната работа. Бендът на полка е един от най-добрите в цялата армия по онова време.

Армията се нуждае от оркестрите си, защото не само така се повдига бойният дух, но и момчетата имат малко разнообразие в иначе скучната и монотонна служба, казва в края на статията си Беки Робъртс.

СНИМКА 56 – Документ от имигрантските служби за регистрация на Стойо, от края на декември 1934 г., при завръщането му в САЩ. – ако е възможно да е на цяла страница, а ако не стои добре, може и тази снимка да отпадне въобще.

В ЛАГЕРА „СМИТ“

Тренировъчният военно-полицейски лагер „Смит“ в САЩ е основан през 1885 г. Известен е още като Камп „Таунсенд“ през 1898 г. Разширен е през 1913 г. и е преименуван на името на губернатора на щата Ню Йорк Алфред Смит. Размерът му към 1925 г. е от близо 2000 дка. На него като военен музикант служи и българинът Стойо Крушкин.

Историята на военното съоръжение е описана в серия от шест статии, които се публикували от февруари до юли 1925 г. в списание The New York National Guardsman. Авторът е подполковник Уилям Р. Райт.

От статиите става ясно, че лагерът се простира на около две мили и половина по река Хъдсън, простираща се от Peekskill или Annsville Creek на юг до линията на окръг Putnam, на север почти докосва Albany Post Road.

Оригиналната лагерна площадка, състояща се от западния лагер и парадната площадка, простираща се на 500 ярда, е била около 150 акра. Държавата първоначално е отдала под наем 97 акра, през май 1882 г. Увеличаването на обекта е започнало на 6 юни 1882 г., като първият лагер е открит на 1 юли 1882 г. Мястото е разширено със закупени през 1885 г. нови площи. С бюджетни кредити през 1913 г. и 1914 г. са откупени още 187 дка. Закупена е фермата McCoy заедно с по-малки парцели, обединяващи около 65 акра, собственост на Теодор Уенвървър и Клифърд и Франклин Кауш.

СНИМКА 35 – Военният музикант Стойо Крушкин е доайен сред колегите си във военния оркестър в САЩ, където служи и в Лагера „Смит“. – Снимка архив на автора. – НЕ на цяла страница

Основни исторически и географски забележителности са носът на Антъни, планината Маниту, старата медна мина, останките от революционните крепости и разбира се военният път. Носът на Антъни се издига на височина 900 фута и е един от най-известните върхове по реката.

Пътека води до върха, при военния път точно на север от лагера. От планината Manitou, която е висока 760 фута, могат да се видят уникални гледки на запад и на юг.

Старата медна мина е била на Roa Hook срещу входа на лагера и вероятно е била разрушена от минни операции,. Тук са и останките от Форт „Независимост“, който също е бил на Roa Hook. Военният път (Път А) е построен през 1891 г., за да свърже Гарисън (срещу Уест Пойнт) и лагера NYS.

Първите редовни лагери на военни подразделения започват на 1 юли 1882 г. с 23-ти пехотен полк, състоящ се от 428 военнослужещи. Следващите години са белязани от постоянно подобряване на методите за обучение и увеличаване на използването на лагера за тази цел. През 1889 г. е построена нова зала.

Маневрите на Манаса през 1904 г. разбиват рутината на годините. Обучението по маневриране е от първостепенно значение. Единиците са разпръснати за по-голямо обучение за маневри в Масачузетс, Пин Лам, Кънектикът и Лагер „Уитман“.

СНИМКА 61 – Стационарен музикален часовник, донесен в София от Стойо Крушкин при едно от посещенията му. Предметът е дарен на Музея за история на София. – Снимка архив на автора. – не е нужно да е на цяла страница, както пасне в текста

Лагерът в Пийкскил все още се използва от време на време до 1911 г. основно като оръжеен пункт за войските на Ню Йорк и за офицери и подофицери.

През 1917 г. на това място се обучават войскови формирования от Пийскскил, преди да вземат участие в Първата световна война. Лагерът е използван и по време на войната от 1-вия Провинциален полк, NYG /Нюйоркска национална гвардия/, като пост за охрана на водоснабдяването на Ню Йорк, използван е и от Военноморските сили на САЩ.

По време на реконструкцията на Нюйоркската гвардия, след войната и нейното федерално признаване като Нюйоркска национална гвардия, лагерът е с постепенно нарастваща роля. През 1921 г. всички служещи от щата Ню Йорк се обучават в лагера. През 1922 г. до 1925 г. всички пехотни единици от Нюйоркската национална гвардия заемат лагера за свои тренировъчни цели.

СНИМКА 42 – Факсимиле на войнишка книжка с поучения, подобно на издание на полковник Борис Дрангов, принадлежало на Стойо Крушкин в САЩ. – не е нужно да е на цяла страница, както пасне в текста

Значителни подобрения са направени в лагера от 1925 г. до началото на 30-те години. През 1925 г. е изграден резервоарът Broccy Creek, както и канализационна инсталация, инсталация за изгаряне на отпадъци и други.

Пийскскил е бил център на много военни събития по време на войната за независимост. Той се намира на входа на Хайленд, който охранява водната комуникация в сърцето на Ню Йорк и представлява част от тази планинска бариера, която се простира на югозапад, зад която Вашингтон умело управлява малката си армия. Това е част от "Хинденбургската линия" на Вашингтон, но за разлика от други подобни съоръжения, тя никога не е преодоляна.

Основната линия на съпротива в началото е директно на линията на Manitou. По-късно е близо до "Уест Пойнт", но винаги е в поречието на "Пийкскил" или в "Верпланк", на няколко километра на юг.

Основен ремонт на лагера, който включва сегашната му конфигурация и използване, се случва през 60-те и 70-те години на ХХ век. През 1964 г., 1967 г. и 1968 г.са построени нови модерни тухлени казарми и помощни съоръжения. През 1973 г. Бейкър Хол е построена, за да замени старата дървена поща от началото на 20-те години. Този период продължи много, а лагерът се използва предимно за обучение през уикенда. Професионалното обучение има основна роля тук.

Централното командване на 53-то военно командване заема сграда 501 от 1995 г. до декември 1997 г., когато се премества във Валхала и е заменена през януари 1998 г. от командването на 53-и военен щаб. ФБР, ДЕА и Пощенските служби са постоянни наематели с ежедневна употреба на диапазоните за специалните стрелкови програми.

СНИМКА 68 – Стойо Крушкин с дъщеря си Цветанка, внучката си Христина, кръстена вероятно на името на приятеля на Стойо – Христо Серафимов и внука си Фреди. – Снимка архив на автора. – не е нужно да е на цяла страница, както пасне в текста

С ХРИСТО СЕРАФИМОВ

Един от най-близките хора на Стойо Крушкин в САЩ, а вероятно и в България, това е неговият приятел, съдружник и сподвижник Христо Серафимов от Сапарева баня.

СНИМКА 36 – Христо Серафимов – най-близкия приятели, сътрудник и съдружник, както и колега на Стойо Крушкин в САЩ. – Снимка архив на автора. – ако е възможно на цяла страница да е разположена снимката

Неотдавна беше издадено учебно пособие по патриотизъм и родова памет. То беше подготвено и представено от Радка Серафимова – снаха в рода. Изданието е по повод 135 години от рождението на знаменития български военен музикант Христо Серафимов от Сапарева баня. Той, заедно със своя колега и приятел Стойо Крушкин, заминават за Америка през месец октомври, в далечната 1913 г., където създават прочутия в Пенсилвания български оркестър „Bulgarian Balkan Band“.

„Когато дойдох в дома на Серафимови, като млада и много чистотна невеста, аз разчистих и унищожих писмата на дядо Христо до свекър ми Костадин“, разказа авторката на пособието. Сякаш, за да поправи тази грешка в младините си, тя събра и издаде житейската съдба на Христо Серафимов, за да може сборникът да се използва от всички, които имат интерес не само към родовата история, към историята на региона, но и към историята на музиката в България, а и в САЩ. Радка Серафимова е и автор на поетичния цикъл „Ристо-кларнетисто“.

СНИМКА 37 и СНИМКА 40 – с обединен текст – Презентация на живота и дейността на Христо Серафимов от семейство Серафимови в читалището в Спарева Баня, януари 2017 г. На събитието присъства и произнесе кратко слово и правнукът на Стойо Крушкин – Венцислав Жеков. Снимки Добромир Георгиев – двете снимки да са на една страница с обединения текст.

На презентацията в читалището на Сапарева баня специален гост беше и кореспондентът в София на вестник „България“ в Чикаго/САЩ и правнук на приятеля и съдружник на Христо Серафимов, Стойо Крушкин – Венцислав Жеков, който е историк по образование. Той подчерта, че родовата памет е в основата на националната памет, както и че патриотизмът започва именно от семейството и семейната история.

Жеков също подготвя сборник в памет на прадядо си, който ще надгради и допълни базисното издание на Радка Серафимова.

Местен музикант предложи общината в Сапарева баня да предприеме мерки за кръщаването на улица на името на Христо Серафимов, а също и да бъде издигнат паметник на музиканта в родното му място.

Сборникът „Памет за музиканта Христо Серафимов“ съдържа ценна информация за начина на пренасянето на модерната тогава американска музика в България, приноса на българите Христо Серафимов и Стойо Крушкин за обогатяването на музиката сред емиграцията ни в САЩ, много архивни снимки, факсимилета от документи, ценни исторически данни.

Изданието е в бутиков тираж и представлява истинска библиографска ценност.

СНИМКА 38 – Стойо и Христо, заедно с музикалните си инструменти, в САЩ, някъде около 20-те години на миналия век, неизвестно къде точно. – Снимка архив на автора. – не е нужно да е на цяла страница, както пасне в текста

Истински празник на емиграцията в Северна Америка беше организиран преди време в малкото и китно градче Сапарева баня, в полите на Рила планина. Потомците на известния в България военен музикант Христо Серафимов издадоха албум по повод 135 години от рождението на техния роднина, който се прочува и в Америка, като виртуозен музикант и един от основателите, заедно със Стойо Крушкин, на оркестър „Bulgarian Balkan Band“ в Стилтън, Пенсилвания, през далечната 1915 г.

Залата в Читалище „Просветен лъч-1905“ в Сапарева баня беше пълна. Организаторите бяха направили така, че всички да се чувстват уютно, да им бъде интересно и да научат нещо повече за града си, за хората, за историята и за музиката.

Много са въпросителните около името на този български имигрант в САЩ. В Списание „ЕК”-брой № 3 от 2005 г. Владимир Гаджев публикува статията си: „Първите български оркестри в Америка”, където той споменава за човек на име Христо Серафимов. Авторът изнася малко известни факти от културното житие на българската имиграция в САЩ през 20-те години на ХХ в. Именно в тази статия е поместена и снимка на Христо Серафимов, представен като музикант при музиката на Битлехем Стийл Ко. в град Стилтън, Пенсилвания.

Одисеята на Христо Серафимов е обвеяна в загадки, много от които може би никога няма да бъдат разбулени. И все пак, този човек, имигрант, оркестрант в един от най-успешните ни имигрантски оркестри в САЩ, оставя името си в историята и на музиката, и на българската колония в Америка.

Каквато и да е била съдбата му, струва си още веднъж да споменем името Христо Серафимов, защото той е един от хората, които с личната си съдба показват и доказват орисията на имигрантския живот-тежък, опасен и достоен!

СНИМКА 39 - Христо Серафимов със съпругата си Марийка и вероятно с първородния си син Борис. Снимката ни е предоставена от роднините на Христо Серафимов. – не е нужно да е на цяла страница, както пасне в текста

Точно това искаше да покаже Радка Серафимова, която е автор на албума по повод 135 години от рождението на музиканта.

На презентацията в читалището на Сапарева баня специален гост беше и кореспондентът в София на вестник „България“ в Чикаго/САЩ и правнук на приятеля и съдружника на Христо Серафимов, Стойо Крушкин – Венцислав Жеков, който е историк по образование. Той подчерта, че родовата памет е в основата на националната памет, както и че патриотизмът започва именно от семейството и семейната история.

Сборникът „Памет за музиканта Христо Серафимов“ съдържа ценна информация за начина на пренасянето на модерната тогава американска музика в България, приноса на българите Стойо Крушкин и Христо Серафимов за обогатяването на музиката сред емиграцията ни в САЩ, много архивни снимки, факсимилета от документи, ценни исторически данни.

Тържеството, посветено на Христо Серафимов беше едно от важните събития в културния календар на община Сапарева баня за февруари месец и привлече вниманието на местната общественост, защото хората имат интерес към успелите сънародници по широкия свят.

СНИМКА 60 – Стойо Крушкин и Христо Серафимов като колеги в оркестър „Bulgarian Balkan Band“ в САЩ. – Снимка архив на автора. – ако е възможно да се разположи тази снимка на цяла страница

КОЙ Е ХРИСТО СЕРАФИМОВ?

Серафим, който е баща на Христо Серафимов е родом от Долно Драглище-Разложко. По време на Кресненското-Разложко въстание, трима турци изнасилват сестра му. Той се преоблича като турчин, влиза в конака в Долно Драглище и изколва и тримата турци, които са участвали в изнасилването.

Серафим е бил търговец. От там е минавал през планината и на път за Самоков е излизал при Сапарева баня, където е бил близък приятел с кмета на Сапарева баня тогава. Първо се заселва в Бараково, до Кочериново. При Бараково е била демаркационната линия, след Освобождението. Турците обаче го надушили и един български агент му казва, че турците искат да го ликвидират. По това време Серафим току що построил къща, но се налага да я продаде, взема децата си с конете и каруцата, минава през Рилския манастир, минава през популярната местност пазар Дере – това е коларски път от Рилския манастир, през планината и идва в Сапарева баня при кмета и купува един турски чифлик.

СНИМКА 43 – Писмо-пощенска картичка от Христо Серафимов до неговия приятел, колега и съдружник Стойо Крушкин. – Снимка архив на автора. – ЗАДЪЛЖИТЕЛНО на цяла страница

Христо Серафимов се ражда именно в Сапарева Баня. Дядото Серафим е имал брат, който се е казвал Максим. В Долно Драглище сега има две части на рода – Тончеви и Максимови – две фамилии от двамата братя. Серафим приема фамилия Тончев, която фамилия в Сапарева Баня се променя на Серафимови. Другият брат Максим остава в Долно Драглище и приема фамилията Максимови. Иначе първоначалната фамилия на Серафим и Максим е Тончеви.

В турския чифлик, който купува Серафим в Сапарева Баня, има три къщи.

Христо още от малък обичал да свири на кларнет и е бил виртуоз на този инструмент. Като малък е свирил на пищялкя, някои му викат сворче, хората сами си го произвеждат. То е все едно кавал, но е по-малко. Местността над Сапарева Баня, в планината, се казва Арменица. Това някога е било пасище и като малък Христо е пасал кравите там.

Справка в „Уикипедия“ показва, че арменските преселници от периода на Средновековието, макар и да се деарменизирали, са оставили трайни следи в топонимията на българското землище. Арменица е неотъждествена днес местност в Рила, предадена на Рилския манастир с Рилската грамота на цар Иван Шишман, вероятно става дума именно за същата тази местност над Сапарева Баня.

Христо сам се научава да свири на кларнет.

Христо се надсвирва с диригента на оркестъра на кораба „Титаник”. Христо успява да го надсвири и онзи му дава билет за кораба. Христо обаче е военен музикант в оркестъра на Негово Величество и не го пускат от войската, което и спасява живота му, за да не потъне с „Титаник”. Две години по-късно се уволнява от оркестъра и от армията и заминава. Мислел е да изкара пари в Америка и да се върне, за да устрои децата си в България.

СНИМКА 62 – Справка за Христо Серафимов в юбилеен сборник на вестник „Народен Глас“, издаван в Гранит Сити, САЩ. – не е нужно да е на цяла страница, както пасне в текста

В последното писмо от 1965 г. /?/, което Христо пише до България, малко преди да умре, на 1 юни 1967 г., той пише, че да си дойде до България, за да види Арменица, където е пасал кравите като малко момче.

Тогава Славчо отива при Тодор Живков, заедно с баща си Костадин, който е син на Христо Серафимов. Тогава, в приемната на Живков, Славчо за първи път е пил бутилирана минерална вода и е ял швейцарски шоколад. Без да се записват при Живков, Милко Балев им помага да се срещнат с Първия. Целта е да питат, дали ако Христо се върне в България, ще може да си получава пенсията в размер, какъвто получава в САЩ.

Милко Балев се обажда и Живков веднага ги приема. Славчо за първи път вижда Първия на живо и го приема като един обикновен човек. Живков им казва да пишат писмо до Христо, че на драго сърце ще го приемат в България, защото той не е престъпник, понеже в онези години свободно се е пътувало до САЩ. 2500 долара е пенсията на Христо. Когато Живков разбира това започва да се смее и им казва, че неговата заплата е 500 лв. Той ги уверява, че търсят такива хора, особено от Америка, защото им трябват долари, за да търгуват със Запада. По това време доларът се разменя за два лева, което прави по 5 хил. лв. на месец. Живков им казва, че с тези пари могат да живеят „като бейове”.

Живков ги уверява, че ще организира официално посрещане на Христо Серафимов в България и дори предлага ескорт до Сапарева Баня. След това Живков изпраща Славчо и баща му Костадин до стълбите на входа, ръкуват се и той иска да поддържат връзка. Той обяснява, че с тези 2500 долара могат да купят един комбайн за ТКЗС-то. Казва им също, че могат да идват по всяко време, за да говорят с него, уверява г, че ако се върне Христо, ще го тачат почти като светец!

Роднините пишат писмо н Христо в САЩ и го уведомяват, че няма проблем да се завърне в родината си. От вълнение обаче Христо получава масиран инсулт и е неподвижен в продължение на няколко години. В Америка го гледа бай Кольо от Банско. Каквото е имал Христо в САЩ, всичко оставя именно на този бай Кольо, защото той го доглежда. Христо Серафимов умира в Детройт. Има българско гробище в Охайо, където е погребан Христо.

Бай Кольо наследява само от застраховката 780 хил. долара. Христо е бил старши инспектор по охрана на труда във фабриката на „Форд”. В Америка Христо се свързва с някаква жена, с която е живял, тя била българка – проститутка. Един ден той се прибрал по-рано и я заварил с друг мъж. Тогава разбрал, че жената е проститутка и я набил. Тя се оплакала и Христо е осъден на 6 месеца затвор в Детройт. След това Христо повече не иска жени до себе си. Жената не работела нищо, той я е издържал.

След като умира Христо, от американското посолство в София роднините му в България получават писмо, с което ги уведомяват, че са останали четири куфара с дрехи и други лични вещи, които можело да ги изпратят, или да ги дадат на бедните. Сред личните вещи е бил и кларнета. Верка, жената на Костадин иска от съпруга си да пише писмо и да поиска да им пратят вещите на Христо, но Костадин се отказва и пише да предадат всичко на бедните! Така изчезва и кларнетът на Христо Серафимов, предполага внукът Славчо Серафимов. Той искал да направи витрина, в която да постави и музикалния инструмент на Христо, с който той покорява Америка.

Няколко месеца по-късно, от американското посолство отново пишат на рода на Христо Серафимов, за да ги уведомят, че са били открити 1500 долара, в някаква спестовна книжка, които биват изпратени на роднините в България.

СМЪРТТА НА СТОЙО КРУШКИН

СНИМКА 63 – Погребението на Стойо Крушкин – 20 март 1957 г. – Снимка архив на автора. – ЗАДЪЛЖИТЕЛНО на цяла страница

Стойо Крушкин умира на 17 март 1957 г. , в 10,30 ч. преди обяд, в общинската болница в Санта Ана, Калифорния. Той е погребан в сръбските православни гробища, поради липсата на български такива тогава на това място. Погребан е на 20 март. Той умира от рак на стомаха.

СНИМКА 50 – Превод на български на смъртния акт на Стойо Крушкин, извършен в България. Преводът демонстрира слабо познаване на езика и почти никаква географска ориентация за места и наименования. – ЗАДЪЛЖИТЕЛНО на цяла страница

СНИМКА 49 – Смъртният акт на Стойо Крушкин. – ако е възможно да е на цяла страница, както пасне в текста

СТОЙО КРУШКИН В МЕДИИТЕ

Интересът към Стойо Крушкин и създаването на първия български оркестър в САЩ – „Bulgarian Balkan Band“ датира от далечната 1994 г. За първи път статия за оркестъра и за Стойо се появява във вестник „Българска армия“. Статията е под редакцията на журналиста Георги П. Димитров и с безценния консултантски принос на Георги Иванов – синът на Стойо. За първи път журналистът Г.П.Димитров дава живот на името на този българин и на събитието, свързано с него, като публикува статия на Венцислав Жеков. Следват още публикации, отново във военните медии - в списание „Военноисторически сборник“. След това се появяват няколко пъти статии за Стойо Крушкин, които отново са във военния, тогава, всекидневник. След това се наблюдава известно затишие и години по-късно се появява първата статия за Стойо и в българския емигрантски вестник „България“ в Чикаго, САЩ. Статии се появяват и в някои електронни издания като actalno.com, novinite.bg-Sofia News Agency. Малко преди това статия излиза и в престижното издание за икономически новини – вестник „Класа“. Там е публикувана статия за възраждането на кораба „Титаник“ с неговото копие „Балморал“ и пътешествието му отново през океана. Статии за Стойо са публикувани още и в българския вестник в Лондон.

Особени заслуги за популяризиране на името на Стойо Крушкин имат тогава старши експертите от Държавен военноисторически архив – Велико Търново – Анета Маринова и Гена Стоянова. На 9 май 2008 г. те публикуват статия, отново във вестник „Българска армия“, под редакцията на Венцислав Жеков. В нея се дават ценни сведения за развитието на военните оркестри в България през годините и се разкрива интересна конкретика , пак през призмата на един военен музикант – Стойо Крушкин.

По-късно, във връзка с откриването на паметната плоча на маестрото в София през септември 2017 г., много медии проявиха засилен интерес и сред тях се отличават БНТ, btv, БТА, БНР, а също и много вестници, списания, сайтове, телевизии и информационни портали.

ПРИЛОЖЕНИЯ

ПУБЛИКАЦИИ ЗА СТОЙО КРУШКИН:

1. bulgarianhistory.org

2. bg.wikipedia.org

3. tretavazrast.com

4. libertyellisfoundation.org

5. http://strumski.com

6. в-к „Народен глас“ – Гранит сити, САЩ.

7. www.archivesforbalkans.bg

8. Вестник „България“-Чикаго, САЩ

9. Вестник „Българска армия“

10. Списание „Български воин“

11. Списание „Борба“ - Канада

12. Списание „Сигнал“

13. Novinite.bg

14. Actualno.com

15. Teacher.bg

16. Вестник „Класа“

17. Вестник „Будилник“-Лондон

18. Вестник „Трета възраст“

19. Вестник „Десант“

20. Телевизия btv

21. Телевизия БНТ

22. vencijekov.blogspot.com

23. https://stoioivanov.blogspot.com

24. bulrod.blogspot.com

25. БНР- bnr.bg/sofia

26. БТА - www.bta.bg

27. offnews.bg

28. armymedia.bg

29. www.ccbistritsa.com

30. www.bgnow.eu

31. vijnovinite.com

32. e-novinar.com

33. https://www.pancharevo.org

34. predimalko.com

35. https://www.myheritage.com

36. https://kinnovation.net

37. https://sportrob.info

38. www.bulfax.com

39. списание The New York National Guardsman

40. www.lostbulgaria.com

41. Списание „ЕК”-брой № 3 от 2005 г.

42. http://strumski.com

43. БТА

44. Информационна агенция „Фокус“

45. http://artsofia.bg

46. darikradio.bg

47. www.dnevnik.bg

48. http://www.pan.bg

49. /sofia.bg

50. stolica.bg

51. palo.bg

52. ccbistritsa.com

53. Списание „Будител“

54. pancharevo.org

55. prognozata.bg

56. youtube.com

ИСТОРИЯ НА ЛЕЙБГВАРДЕЙСКИЯ ПОЛК

Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki

Лейбгвардейски конен полк (Лейбгвардейски на Н.В. конен полк) е български кавалерийски полк взел участие в Сръбско-българската война (1885), Балканската война (1912 – 1913), Междусъюзническата война (1913), Първата световна война (1915 – 1918) и Втората световна война (1941 – 1945).

Лейбгвардейският конен полк е формиран със заповед №5 от 12 юли 1878 г. под името Първа софийска конна сотня със задача да изпълнява караулната служба в двореца и да конвоира царя. С указ № 28 от 30 август 1879 г. сотнята става Собствен конвой на Александър I (също Конвой на Негово височество) и се използва за лична охрана на княза и за специални церемонии. Личният състав на конвоя през 1879 г. наброява 150 души.

Личният си щандарт конвоя получава на 30 август 1881 г. от княз Александър I Батенберг, а на 15 октомври 1888 г. от княз Фердинанд I. През 1891 г. конвоят бива преименуван на Лейбгвардейски конен ескадрон, а на 29 декември 1903 г. с указ № 81 е реорганизиран в Лейбгвардейски конен полк.

Към 1 октомври 1915 г. в състава му влизат 22-ма офицери, 1 чиновник, 683 подофицери и войници 669 коня, 41 коли и 508 пушки.

Лейбгвардейският конен полк получава новия образец на щандарта си от цар Борис III на 6 май 1937 г, а през 1942 г. полкът е реорганизиран в Гвардейски конен дивизион с личен състав от 589 гвардейци.

През Балканската война (1912 – 1913) полкът има ескадрона и влиза в състава на 8-а пехотна тунджанска дивизия, първоначално се командва от майор Владимир Даскалов, а от 15 ноември 1912 командването поема полковник Генко Мархолев. От 15 до 26 октомври полкът охранява и разузнава района на дивизията при настъплението на частите по долините на реките Арда и Марица до Одрин. Взема участие в Одринската операция, като на 28 октомври 1912 участва в боя при Каракасъм, а от 11 до 13 март 1913 година участва в атаките на предните позиции на източния сектор от Одринската крепост и в пленяването на Шукри паша. Това сочи справка в „Уикипедия“ за Лейбгвардейския полк.

Оказва се, че имената на подразделението също се менят през годините:

Полкът носи различни имена според претърпените реорганизации:

Първа софийска конна сотня (1878 – 1880)

Конвой на негово височество (1880 – 1891)

Лейбгвардейски ескадрон (1892 – 29 декември 1903)

Лейбгвардейски конен полк (29 декември 1903 – 1937)

Гвардейски конен полк (1937 – 1942)

Гвардейски на Н.В. конен дивизион (1942 – 1945)

Командир на ескадрона във времето, в което Стойо постъпва като музикант в оркестъра му е полковник Петър Марков. Той е български офицер (става генерал от кавалерията), командир на Лейбгвардейския конен полк в периода 1886 – 1908 г., инспектор на конницата (май 1908 - април 1910) и дълги години генерал-адютант на цар Фердинанд. Пълномощен министър на България в Берлин в началото на Първата световна война (1914 - 1918). Носител е на орден "За храброст" 4-та степен, 2-ри клас. Информацията е от форум „Бойна слава“.

БЪЛГАРСКИТЕ ОБЩНОСТИ В САЩ

Източник: в. „България“-Чикаго/САЩ

Където и когато и да пътуват българите, те винаги се намират в общност. Тя може да бъде родова, национална, роднинска, но винаги има общност. Както всички хора, ние също се нуждаем от общност, за да се чувстваме силни, за да споделяме общи идеи и интереси, за да бъдем общество.

Когато българи заминават за Америка в годините на комунизма, това винаги е повод за сбирки на сънародници. Така те се осведомяват за онова, което се случва в «Стария край». Това са едни малки празници, които са непринудени и толкова истински, колкото са и самите връзки между хората.

При посещението на Георги /син на Стойо Крушкин/ и съпругата му Елена в САЩ, при сестрата на Георги – Цветанка, много от съседите им са учудени. Някои от тях не са посещавали никога местата, които Георги вижда, благодарение на сестра си. Той се запознава с много българи, създава изключително стабилни контакти, които след това продължават в писма от България.

Семействата, които Георги, Елена и Цветанка посещават в САЩ са предимно на български емигранти.

Те са жадни за новини от България и разпитват за положението в страната. Новините, които достигат до тях в ерата, когато интернет все още няма, са твърде оскъдни. Те знаят за България това, което им пишат техните роднини, но те не могат да си позволят да напишат всичко така, както е в действителност, защото в страната по това време управлява комунистическата партия, която осъществява цензура и над кореспонденцията. Ако излезе истината, това може да предизвика проблеми за хората, които са си позволили да пишат откровени писма.

Именно поради тази причина, срещата с българи от «Стария край» е истински празник, защото те без ограничения и без страх от репресии могат да разкажат, каква е наистина ситуацията в България.

Така Георги, Елена и Цветанка се срещат през далечната 1971 г. с хора като Вера Костова – бъдеща тъща на известния американски писател Сидни Шелдън, с бай Руси, с инженер д-р Васил Ярловски, чийто брат в България е адвокат, лишен от правото да упражнява професията си, като една от причините е, че Васил е в Америка. Те се срещат също и със семейството на Михо и Мери Колумбия, Петър Пелин и много други.

Такива срещи обаче се организират и в България. Причините са донякъде същите, но и не съвсем.

Роднините на сънародници, които живеят в САЩ се събират в България, когато пристигне човек отвъд «желязната завеса». Такъв е случаят с Христина Мирчоф, която е племенница на Георги.

Тя пристига в София през 1979 г., за първи и последен път в живота си. Иска да види родината на своята майка. Посещението на такъв човек е нещо като посещение на извънземни в условията, в които живее тогавашното ни общество.

В София се събират всички роднини, близки приятели. Те са в дома на Георги и Елена. Това са едни полулегални срещи, на които са канени обикновено наистина много близки хора. Христина е нещо като квартална знаменитост. Всички я наблюдават, как се облича, как пуши, какво кафе пие, кога си ляга, какво яде. Всичко прави впечатление, защото Христина на практика е «пришълец» от някакъв друг, непознат за тези хора свят.

Това разбира се не убягва на властите и те се опитват по всички възможни начини да се доберат до информация за това, какво се говори на тези срещи, какво е казала Христина на хората. Това е проблем, защото властта не е в състояние да контролира информацията.

Стаята, в която е настанена Христина в София има два прозореца. Единият е срещу съседната кооперация, а в този апартамент живее сътрудник на тогавашната полиция, наричана по съветски образец – милиция. Домакините на Христина «обличат» прозореца с бял памучен плат – нещо като ръчно направена щора. Въпросната остава на този прозорец чак до 1990 г.!

Но не само домът на Георги и Елена е сборният пункт. Такива срещи се организират и в дома на брата на Елена, Сава Златков. Там отново се събират всички близки и приятели. Хората посрещат Христина Мирчоф като знаменитост, защото тя е единственият начин да разберат истината за живота извън България, за живота в Америка, истината – такава, каквато тя е в действителност, без изопачаването, което се прави през филтъра на режима в България.

ЕТАПИ НА ЕМИГРАЦИЯТА

Източник: в. „България“-Чикаго/САЩ

Когато наблюдаваме българската емиграция в Северна Америка в края на ХІХ и началото на ХХ век, една твърде интересна тенденция се набива на очи. Защо българите се заселват предимно в северните щати? По традиция нашенецът е земеделски човек. Той е свикнал да обработва земя и от това да прехранва семейството си, дори и да припечелва по малко. Заминавайки за Америка, българите в преобладаващото си мнозинство работят в индустриални центрове, мини и по ж.п. линиите. Очертава се една промяна на отрасловата ориентираност за препитание, която има едно логично обяснение. Преди обаче да го предоставим, нека обърнем малко повече внимание на българската емигрантска среда в САЩ. Тук на помощ ни идват някои съществуващи исторически факти от изследването на д-р Иван Гаджев "История на българската емиграция в Северна Америка поглед отвътре", том 1-1860-1944, на издателска къща "Гутенберг".

"...Според преброяване от 30 юни 1890 г. и редовно водени американски статистики за емиграционния поток, българите по това време са около 300 души... Едва през 1920 г. се фиксира национална принадлежност "българин". През периода 1901-1910 г. броят на нашенците, избрали Съединените щати за втора родина, е към 100 000...". До тук се уточнява, кога българинът като национална принадлежност е отразен в американските архиви. Предстои да уточним някои характерни особености при емиграцията му в САЩ.

"...На 2 август 1903 г. избухва Илинденско-Преображенското въстание...След глътката свобода идват безчинствата на озверелите от дързостта на раята османлии...". Това именно дава началото на един от най-мащабните емигрантски потоци в родната ни история. В началото новите емигранти "...предпочитат да търсят препитание в райони, не толкова отдалечени от нюйоркското пристанище, където акостират корабите им...Смелчаците все пак "атакуват" товарните влакове в различни посоки. Съществуващото тогава суеверие, че ако свалиш подобен бедняк-гратисчия, предизвикваш съдбата да ти прати премеждие по линиите, им позволява безплатно да пропътуват стотици километри...".

Българското правителство е сериозно обезпокоено от увеличаващата се емиграция към Северна Америка. То е притеснено от изтичането предимно на мъже в разцвета на силите си. Причините за това се установяват в следното официално твърдение: "...с една невероятна бързина земеделското население задлъжня и фактически загуби собствеността си...Упадъкът на земеделието и занаятите повлече след себе си западането на търговията...". Ето тук именно се крие ключът към разгадаването на причините за заселването на българските емигранти предимно в северните индустриални райони на САЩ. На първо място те искат да са близо до нюйоркското пристанище, където пристигат, за да могат евентуално по-лесно, бързо и безпроблемно да се завърнат в родния си край. Това е един вид обяснима защитна рефлексия. На второ място обаче причината да търсят индустриалните професии се корени в загубата на доверие в земеделието като отрасъл. В България те са изгубили земите си, изгубили са надежда, че земята ще им помага да изхранват семействата си и да припечелват. Заминавайки за Новия свят, тези окаяници търсят успеха си в нов отрасъл-индустрията, където се надяват да успеят да спечелят пари, с които да се върнат в "Стария край".

Подобен е случаят с Цветанка С. Иванова-дъщеря на емигрантски музикант от Стилтън-Пенсилвания. Тя получава в дома си в София пощенска карта от генералния представител Тома Бакрачев, който урежда пътуванията до Америка, с която девойката е приканена да ползва неговата агенция. Датата на картата е 12 май 1927 г. Текстът гласи: /запазваме правописа на автора/: "Уважаема госпожице, Бихте ли ни посетили при първа възможностъ за да ни уведомите какъ стои въпроса съ Вашето заминаване за Америка? Съ Почитание..../следва печат. Пощенската карта очевидно е рекламна на популярната по това време линия за пътувания през океана-"Red star line". На картата е изобразен параходът "Lapland". В долния десен ъгъл на картата, която изглежда е рисунка на въпросния кораб, има подпис, в който се вижда цифрата "25". Вероятно това е годината на производство на самата пощенска карта, или поне на картината, която е отпечатана върху картата. Тома Бакрачев е от село Вишен, Костурско. Той е участник в атентата срещу Отоманската банка, за което и лежи по турските затвори. Работи в Белград и София и през годините обслужва над 10 000 души. Предприемчиви българи от САЩ също се включват в този бизнес. Такива са: Алекс Ангелинов, Васил Попстефанов, Карагьозов и Фортомаров, както и много, много други.

Не са известни повече обстоятелства около пътуването на Цветанка, но през август същата 1927 г. тя вече се намира при баща си, вече в Сиракюз-също голям индустриален център с българско население около 300 души, по данни от 1920 г.

Българите се заселват първоначално именно в северните индустриални райони, където колониите им са средно между 50 и 200 души. Най голямата българска колония в САЩ по данни отново към 1920 г. се намира в големия индустриален град Толедо и наброява между 2000 и 5000 души. С родни колонии от около 1500 души са: центърът на автомобилната индустрия-Детройт, индустриалният Индианаполис, също индустриалният Кливлънд и други. Малко по-малки, с по около 1000 души, са колониите във Форт Уейн, където повечето са от Костурско и Гери-където се намира американският стоманен тръст. С около 600 до 800 души българи са градове като железопътният център Йънгстаун, където има и железолеярници, както и Лакауана, където също значително се развива стоманената индустрия.

Едни от най-масовите колонии с по около 500 души са споменатият вече Стилтън, Хомстед и Уест Хомстед, Лорейн, Месилън, Портланд и други индустриални центрове в една, или друга отраслова специализация. Дейтън и Спрингифл наброяват нашенски колонии с по около 400 души и от тук тръгват най-масовите малки, но сплотени родни колонии, основани предимно на родови и съседски, по-рядко приятелски принципи, установени още в "Стария край".

Ако трябва да направим кратка равносметка, щатите, където има най-много български емигранти по данни към 1920 г. са Пенсилвания и Охайо-центрове, където тежката индустрия търпи разцвет и където на практика държавата има нужда от труда на емигрантите. Така е намерено едно разумно обяснение на "северната емиграция" на българите в САЩ, които постепенно израстват като професионалисти в различни области и постигат завидни резултати, някои от които наистина достигат до своята собствена "американска мечта" и дори я надскачат.

НАУЧЕН ИНСТИТУТ ЗА ЕМИГРАЦИЯТА НИ В САЩ ЗАТИХВА ЗАРАДИ НЕМАРЛИВОСТ

Източник: в. „България“-Чикаго/САЩ

Годините са разкъсали връзките на много българи с техните сродници, заминали някога, преди много време, да работят в Северна Америка, за да изкарат прехраната на семействата си в България. Единственият начин днес да се намери малко повече информация за тези наши роднини, повечето от които заминали за малко и останали там цял живот, са няколко сайта, сред които най-популярни са: ancestry.com и по-подробно за пътуванията с корабите в началото на ХХ век – libertyellisfoundation.org.

Разбира се, твърде вероятно е да има и други сайтове, но това са двата основни, в които могат да се намерят биографични данни и дати – в първия и интересни данни за пътуването, пристанища, както и здравословно състояние, което се декларира изрично – във втория сайт.

Разбира се и информацията, която може да се получи от тези сайтове не е безгранична, нито пък е обезателно напълно достоверна. Прави впечатление обаче, че служителите сравнително точно са записвали имената на българите-емигранти, но в същото време са се отнасяли много некритично към изписването на имената на селищата, от които идват те. Например, Стойо Иванов Крушкин – български емигрант от 1913 г. е изписан правилно, но в някои документи родното му място - село Бистрица е изписано като „Bistiskes”, което само звуково наподобява онова, което би било „Bistrica”!

Защо се получава така? Причината е, че служителите от имиграционната служба са приемали приоритетно името на човека и държавата, от която идва, но населеното място е било от по-ниско значение, въпреки че, ако нещо се случи с въпросния емигрант, те по някакъв начин трябва да уведомят неговите близки н адрес! Причината е била в доста сложните наименования на населените ни места. Служителите са чули Бистрица, но са изписали онова, което са разбрали от името, а именно – Bistiskes, което според тях наподобява истинското име на селото.

Това показва, че дори и тези автентични сайтове, където са поместени информации за пътуванията на нашенците в ранните години, са достоверни като исторически документи, но самите документи не са напълно достоверни, защото не са били достатъчно коректно попълнени още в онези години!

Много са малко и изследванията, които са правени задълбочено върху историята на българската емиграция в САЩ конкретно. На практика сериозни исторически изследвания в тази посока са само две – едното е на професор Трендафил Митев и другото е на д-р Иван Гаджев.

Първият е историк, а вторият е ветеринарен лекар, но научно-историческият му поглед върху историята на емиграцията ни в Северна Америка е завидно прецизен и пълноценен!

Отделяме повече внимание на втория автор, не защото подценяваме първия, а защото поставяме акцента върху това, че д-р Гаджев създава Институт по история на българската емиграция в Северна Америка „Илия Т. Гаджев”.

Д-р Гаджев издава два напълно научно защитими тома с документи и снимки, както и с текст, който описва темата в дълбочина и ширина. Двата тома са издадени именно от Института.

Още през 1976 г. д-р Гаджев създава въпросният институт, който е в памет на убития му от комунистите в България без съд и присъда негов баща! По това време той се нарича Научен институт „Св. Кл. Охридски” и се помещава в Детройт. По-късно той разширява кръга на своите интереси и научни разработки и се сдобива с името, с което е известен и днес. Д-р Гаджев премества архива си в България, в родния си град Гоце Делчев. За целта в центъра на града е издигната нова сграда на три етажа, която поема архива от книги, периодични издания, снимки, архиви, документи.

Средствата за построяването и функционирането на института са поети от семейство Гаджеви.

Свързахме се с бай Иван Марков който е известен на администрацията в общината на Гоце Делчев като човека, който държи ключа от въпросния институт. Той ни каза, че архивът е в насипно състояние и на практика в него не може да се работи, защото, ако човек търси нещо конкретно, то просто няма как да бъде открито, понеже всичко е в кашони и кутии, не е систематизирано, каталогизирано и подредено, както трябва да е в един научен институт с такъв богат и специализиран архив.

По думите на бай Иван Марков, д-р Гаджев се е надявал, след като е предоставил архива напълно безвъзмездно, след като е построил и сграда, в която да бъдат поместени документите, държавата поне да поеме ангажимент по подреждането и осигуряването на регулярен достъп до института. Уви това не се случва вече години наред.

Бай Иван Марков е успял да направи нещо като именен показалец на хората, за които става дума в архивите, което е огромна работа, но е необходимо поне няколко човека – екип, да се заемат с подреждането, за да може то да е професионално. Бай Иван не е специалист, той просто има добрата воля да помогне и го прави, но ангажимента трябва да е на държавно-научно ниво, защото този институт касае историята на много българи и на практика се явява изключително ценно научно звено, което изследва една съществена част от историята на България и на българския народ.

Уви, държавата ни за пореден път нехае за нещо, което й е предоставено безплатно, а от нея се изисква само да се погрижи и да го ползва!

Жалко е, когато една такава важна част от историята ни като нация се губи и нито хората могат да намерят данни за своите деди, нито пък учените могат да работят с едно документално съкровище, което просто няма кой да подреди…!

„АМЕРИКАНСКАТА” КЪЩА – БЕЗ ПРАВО НА ОТОПЛЕНИЕ

Източник: в. „България“-Чикаго/САЩ

Американската къща в София, която все още се намира на една от централните улици, някога е била сред атракциите на кварталчето, оформило се постепенно около едно от култовите места на столицата ни – Орлов мост.

Това е къща, построена от емигрант в САЩ – Стойо Крушкин, който е работил в заводите на „Форд” в САЩ, за да събере средства, с които да построи къща в София, за своята фамилия. Тук той издига три етажа за три от децата си, а четвъртото взема със себе си в Америка. Така тази къща, която е построена с пари, спечелени от гурбет в Америка, постепенно придобива естественото си прозвище – „американската” къща, или – къщата, построена с пари от Америка. Подобна къща, но малко по-нагоре по улицата пък се нарича „немската къща”, където навремето е живяла германка, женена за българин. Въпросната жена е наричана от децата в квартала – „баба Фрау”.

Американската къща се прочува в годините, след като е построена, защото няма толкова голяма къща тогава – през далечната 1933 г., а и защото кварталът е общо взето беден и изведнъж се появява триетажна сграда, с големи тераси, обширни стаи и високи тавани.

По това време височината на таваните наистина е била повече, отколкото са сега, защото стандартите са други, но дори и тогава, височина на таван над 3,60 м. се счита за признак на богатство. На първо място тези обеми трябва да се отопляват, а това са разходи, на второ място, въздухът в помещения, където таваните са толкова високи е друг, диша се по-лесно. Именно заради това, само заможни хора могат да си позволят да построят къща с подобни пропорции.

Покривът също е особен, това е така нареченият „осемскатен” покрив. Това е изключително трудно изградена конструкция. Той трудно се поддържа, трудно се ремонтира. Това също е признак на богатство, защото въпросният покрив осигурява безпроблемно изграждане на жилищно помещение под него, което да е достатъчно подходящо, за да може да се живее нормално там.

Всички тези екстри създават усещането за заможност, така „американската” къща постепенно се превръща в еталон, модел, мярка. Всичко това е добре, но само до зловещата дата 9 септември 1944 г. Тогава всичко американско изведнъж се превръща в проблем, защото България се ориентира към Съветския съюз, а по време на така наречената „Студена война”, Америка и Съветският съюз са във вражда.

„Американската” къща става неудобна, защото демонстрира комфорт, а това не се толерира от наложената политическа система по това време у нас.

Настъпва ерата, когато горивата стават скъпи. „Американската” къща се отоплява все по-трудно, защото въглищата и дървата поскъпват, а нафтата все още недостъпно скъпа. Малко по-късно отоплението преминава на нафта. Тогава се купува печка от заветния магазин „Кореком”. Когато обаче настъпват времената на централната топлофикация, обитателите на „американската” къща решават, че и те ще могат да се вредят.

Оказва се обаче, че това съвсем не е така. Макар че топлофикация настъпва и постепенно сградите се отопляват с централно парно, за „американската” къща специално парно няма. Тя сякаш е прокажена, тя е особена, тя е различна.

Такава голяма къща, още повече построена с пари от Америка, няма как да получи достъп до централното парно, защото властите не искат тази къща да стане още по-удобна, като получи модерно отопление.

Централното парно в София се разпространява на принципа на „нашите хора”. Който е удобен, послушен и верен, той получава достъп до парно, който не отговаря на тези условия, а обитателите на „американската” къща определено не отговарят, съответно не получават правото.

Днес едно такова неглижиране на хора, само защото живеят в къща, която по силата на градския фолклор е получила прозвището „американска”, ни изглежда странно, но някога, тези хора са търпели редица ограничения, защото властта по такъв начин е наказвала онези, които не са се вписвали в матрицата тогава.

“КЪЩАТА НА ДУХОВЕТЕ” В СОФИЯ

Източник: в. „България“-Чикаго/САЩ

Има една къща в София, която дълги години носеше прозвището “американската къща”. Тя все още се намира на тиха, централна, столична улица. Наричаха я така, защото е построена от българин-емигрант в САЩ – Стойо Крушкин, който с пари, спечелени в Америка и с допълнителни средства, построява дом за двете си дъщери и сина си. Третата дъщеря заминава за “Новия свят”, където също създава свой дом. “Американската къща” е известна с това, че в нея, според властта преди 10,11,1989 г., живееха предимно “врагове на партията и народа”, тоест, живееха и живеят хора, които не са лоялни на политическата система и имат “неформални връзки със Запада”. Риториката може и да ни се струва странна днес, но в онези години това беше определен, при това официален, начин на мислене. В непосредствена близост до “американската къща” се намира кооперация, в която тогава живее семейството на Георги Атанасов-бивш съдия /вероятно военен съдия/. Той е женен за Евламбия /или Евлампия/, която всички наричат на галено Бинка. Те имат двама сина-Христо и Петър. Историята на това на пръв поглед обикновено семейство е тясно преплетена с историята на едно от семействата в “американската къща”. Георги Иванов, който е син на човека, построил въпросната къща, е бивш ДКВ-офицер, тоест-“до края на войната”. Това по някакъв начин сближава двамата Георгиевци-Иванов и Атанасов. Бившият съдия е лишен от право да упражнява професията си след 9,09,1944 г. и работи като бояджия. Другият Георги пък е недипломиран юрист и работи ТФР-“тежка физическа работа”, предимно в каменоломни и по-късно-като читалищен служител и инкасатор. Георги Атанасов-съдията, често е наеман от семейството на Георги Иванов, за да боядисва стълбищните площи на “американската къща” с постна и блажна боя. Децата на военния съдия-Христо и Петър пък често помагат на другото семейство, когато то закупи дърва за огрев за зимата, за да бъдат прибрани в мазетата на “американската къща”. Имено тези мазета стават възловата точка на тази история. Майката на двете момчета-Бинка често плаши децата си, когато не слушат, или правят бели, че ще ги прати да ги затворят в подземията на “американската къща” /!!!/.

Едно столично семейство е превърнато от градския фолклор в онези години в нещо като “семейство Адамс”. Всъщност, тези хора са били и са напълно нормални. Това обаче можем да разберем едва днес, от гледна точка на съвременността ни, защото преди, подобен начин на мислене е бил немислим. Какво трябва да се случи, за да си позволи една майка-Евламбия /Бинка/ да плаши децата си с “Америка” и подземията на “американската къща”? Това не знаем, няма как и да го узнаем. Интересното обаче е, че след демократичните промени у нас, когато Георги Иванов-наследникът на “американската къща”, вижда своето досие в тайните политически служби, след разсекретяването му, разбира се, той намира там име на доносник срещу него и семейството му, което твърде много наподобява името на същата тази жена-Бинка. Не знаем, дали тя, или дори съпругът й са доносничели срещу него, не можем и да го докажем днес, защото повечето герои на тази история вече не са между живите.

Днес мазетата на “американската къща” са си същите, каквито са били и тогава. Те отново са пълни с въглища, дърва за огрев, градински инструменти, стари уреди,…не за мъчение на деца /!/, а за различни занаяти. Мазетата на “американската къща” в София днес са пълни най-вече с история и още повече с лични спомени, една голяма част от които, са болезнени.

ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ

В съдържанието на книгата са използвани основно преработени и редактирани авторски материали от вестниците „България“-Чикаго,/САЩ и „Българска армия“-ИЦ на МО, както и от два от блоговете на автора - https://vencijekov.blogspot.com/ и http://stoioivanov.blogspot.com/.

В последните можете да откриете допълнителна информация по темата и обилен снимков материал, освен този, който е поместен в книгата.

Може би тук е и мястото да изкажем благодарност на всички съпричастни към темата за Стойо Крушкин и неговата дейност в България и в САЩ. Не можем да благодарим на всички персонално, но не бива да пропускаме на първо място семейство Жекови, както и Добромир Георгиев с неговите снимки и осигуряване на логистика за мероприятията, посветени на Стойо Крушкин, Кирил Мицев, който на няколко пъти превеждаше писма за осъществяване на контакти, всички журналисти и медии, които проявиха интерес към различните чествания, изложби и годишнини на маестрото. Благодарим и на всички приятели и колеги, които уважаваха и уважават нашите инициативи в памет на музиканта!

Специални благодарности на цялата редакция на вестник „България“-Чикаго/САЩ и персонално на редактора Стефка Христозова, които от 2007 г. до сега публикуват стотици материали за Стойо Крушкин! Благодарим и на редакцията на вестник „Българска армия“ за отзивчивостта при отразяване на актуалните събития, свързани с различните начинания по темата! Благодарим не по-малко и на Военния телевизионен канал за проявения интерес към живота и дейността на музиканта!

Благодарим също и на главния диригент на Българската армия подполковник Ради Радев, за консултациите и съдействието!

Специални благодарности и към колегата Боби Лазаров от btv за традиционно добрите ни взаимоотношения при отразяване на събитията за Крушкин!

Специални благодарности и към Националната гвардейска част с командир бригаден генерал Илко Йорданов, които се включиха в няколко чествания за Стойо Крушкин и направиха празника още по-тържествен и бляскав!

Благодарим на всички Вас, които държите тази книга в ръцете си, заради Вас си струваше всичко!

РЕЗЮМЕ НА БЪЛГАРСКИ И АНГЛИЙСКИ ЕЗИК

Стойо Крушкин е български гвардейски и емигрантски музикант, капелмайстор и основател на оркестър „Bulgarian Balkan Band“ в Пенсилвания/САЩ, около 1915 г. Носител е на редица награди от цар Фердинанд I и цар Борис III, както и на няколко военни отличия и медали.

Свирил е с един от най-известните музиканти на своето време - Уолъс Хартли – ръководител на оркестъра на кораба „Титаник“, което се случва в софийското Казино, днес – Софийска градска художествена галерия.

Стойо Крушкин е роден е през 1882 г. в софийското село Бистрица. По-късно постъпва във военното училище в София, където се научава да свири на фагот и е зачислен като щатен военен музикант. Участва в Първата и във Втората Балкански войни и след това решава да замине за САЩ.

Имал намерение да пътува с легендарния параход „Титаник“, но влакът му закъснял и поради тази щастлива за него случайност не успял да се качи на борда. Година по-късно – през 1913 г., Стойо Крушкин все пак стъпва на американска земя.

Той е причината в град Стилтън, щата Пенсилвания, а и не само там, да зазвучи българска музика – денем Стойо работи в завод, а вечерно време свири с оркестъра, който създава заедно със своя колега и приятел Христо Серафимов от Сапарева Баня.

През 1933 г. музикантът се връща в България. Продава фагота си, за да построи къща за своите деца, които остават в България.

Стойо Крушкин умира на 17 март 1957 г. в САЩ. Погребан е в сръбското православно гробище при църквата „Св. Сава“ – Санта Ана, Калифорния.

Върху фасадата на къщата в София години по-късно неговият правнук Венцислав Жеков постави паметна плоча, през есента на 2017 г., която беше официално открита с военна духова музика и официални гости.

През пролетта на 2018 г. беше проведена паметна вечер в читалището в софийското село Бистрица за музиканта и беше открита малка фото-изложба. През есента на същата година беше открита и бутикова изложба за Стойо Крушкин в Регионален исторически музей-София. Предметите от тази изложба бяха дарени на институцията.

***

Stoyo Kroushkin was a Bulgarian National Guards Band musician as well as an immigrant musician, founder and bandleader of the Bulgarian Balkan Band in Pennsylvania, the USA, circa 1915.

He was awarded several times by Tsar Ferdinand I and Tsar Boris III of Bulgaria, and was a bearer of a few military distinctions and medals. He played with one of the most famous musicians of his time - Wallace Hartley, an English violinist and bandleader on the RMS Titanic, at the Sofia Casino, today Sofia Art Gallery.

Stoyo Kroushkin was born in 1882, at the village of Bistritsa, near Sofia, Bulgaria. Later, he entered the Military Academy in Sofia where he started to play the bassoon and was enlisted as fulltime military musician. He participated in the First and Second Balkan Wars, and then decided to leave for the USA. Stoyo Kroushkin had to travel on the legendary RMS Titanic. However, his train delayed and he could not make it to board on the ship. A year later, in 1913, Stoyo Kroushkin stepped on American soil. He was the reason Bulgarian music to be heard in Steelton, Pennsylvania – by day he was a factory worker, while at night Stoyo played with the band he founded together with his friend Hristo Serafimov, a native of Sapareva Banya, Bulgaria. In 1933 the musician returned in Bulgaria to build a house for his children left in the country. He even sold his bassoon to get the money for the house. Stoyo Kroushkin died on 17^th March, 1957 in the United States and was buried in the Serbian Orthodox cemetery St. Sava – Santa Ana in California.

60 years later, in the autumn of 2017, his great-grandson Ventsislav Zhekov placed a memorial plaque on the façade of the house built by Stoyo Kroushkin in Sofia. It was officially opened by the Bulgarian National Guards Band’s musicians and official guests. In the spring of 2018 a special evening dedicated to Stoyo Kroushkin and a small photography exhibition were held in Bistritsa. In the autumn 2018 a boutique exhibition dedicated to Kroushkin was opened in Sofia History Museum. Upon its end the exhibits were donated to the museum.

БЛОГ ЗА СТОЙО ИВАНОВ КРУШКИН

понеделник, 24 юни 2019 г.

ПРЕДСТАВЯНЕ НА КНИГАТА ЗА СТОЙО КРУШКИН ВЪВ ВОЕННИЯ ТЕЛЕВИЗИОНЕН КАНАЛ

понеделник, 3 юни 2019 г.

ВОЕННИ МУЗИКАНТИ ОТБЕЛЯЗАХА ПРОФЕСИОНАЛНИЯ СИ ПРАЗНИК

НА ПРАЗНИКА СИ ГВАРДЕЙСКИТЕ МУЗИКАНТИ ПОЧЕТОХА И ЕМИГРАНТСКИ КАПЕЛМАЙСТОР

понеделник, 13 май 2019 г.

ГВАРДЕЙСКИ ОРКЕСТЪР - 1908 Г.

ГВАРДЕЙСКИ ОРКЕСТЪР - 1903 Г.

четвъртък, 28 март 2019 г.

НОВА ПУБЛИКАЦИЯ ЗА СТОЙО КРУШКИН ВЪВ ВЕСТНИК "БЪЛГАРИЯ" - ЧИКАГО/САЩ

вторник, 26 февруари 2019 г.

НЯКЪДЕ ТУК СЕ Е НАМИРАЛА КЪЩАТА НА СТОЙО КРУШКИН В СТИЛТЪН, ПЕНСИЛВАНИЯ

ТУК Е БИЛ ДОМЪТ НА СТОЙО КРУШКИН ПРИ НАТУРАЛИЗАЦИЯТА МУ ПРЕЗ 1940 г.

ПРЕДПОЛАГАЕМАТА КЪЩА НА СТОЙО КРУШКИН В САНТА АНА - ПРЕДИ И СЕГА

понеделник, 25 февруари 2019 г.

БУМЪТ НА ЕМИГРАНТСКИТЕ ОРКЕСТРИ В САЩ ЗАПОЧВА ОТ ПЕНСИЛВАНИЯ

МАЛКО ДОПЪЛНИТЕЛНИ, НО ВАЖНИ УТОЧНЕНИЯ ЗА ИМЕТО НА СТОЙО КРУШКИН И ЗА СЪЗДАВАНЕТО НА ОРКЕСТЪР „BULGARIAN BALKAN BAND“

неделя, 24 февруари 2019 г.

НОВА ПУБЛИКАЦИЯ ЗА ОРКЕСТЪРА НА СТОЙО ВЪВ ВЕСТНИК "БЪЛГАРИЯ" - ЧИКАГО, 21 ФЕВРУАРИ 2019 Г.

събота, 23 февруари 2019 г.

НОВА ПУБЛИКАЦИЯ ЗА ОРКЕСТЪРА НА СТОЙО КРУШКИН ВЪВ ВЕСТНИК "БЪЛГАРСКА АРМИЯ"

четвъртък, 31 януари 2019 г.

А ЕТО И АКТУАЛНИ СНИМКИ ОТ ГРОБА НА СТОЙО В САЩ

ИЗРЕЗКИ ОТ ВЕСТНИЦИТЕ T - Harrisburg Telegraph или EN - Evening News (Харисбърг) ЗА ОРКЕСТЪР BULGARIAN BALKAN BAND И ДЯДО СТОЙО

сряда, 30 януари 2019 г.

ПРЕСТИЖНА БЪЛГАРСКА СЛЕДА И В УНИВЕРСИТЕТА В СИРАКЮЗ

четвъртък, 24 януари 2019 г.

„BULGARIAN BALKAN BAND“ – МЕЖДУ БЪЛГАРИЯ И САЩ - вариант 1

Всичко за мен

Архив на блога

понеделник, 24 юни 2019 г.

понеделник, 3 юни 2019 г.

понеделник, 13 май 2019 г.

четвъртък, 28 март 2019 г.

вторник, 26 февруари 2019 г.

понеделник, 25 февруари 2019 г.

неделя, 24 февруари 2019 г.

събота, 23 февруари 2019 г.

четвъртък, 31 януари 2019 г.

сряда, 30 януари 2019 г.

четвъртък, 24 януари 2019 г.

понеделник, 24 юни 2019 г.

понеделник, 3 юни 2019 г.

понеделник, 13 май 2019 г.

четвъртък, 28 март 2019 г.

вторник, 26 февруари 2019 г.

понеделник, 25 февруари 2019 г.

неделя, 24 февруари 2019 г.

събота, 23 февруари 2019 г.

четвъртък, 31 януари 2019 г.

сряда, 30 януари 2019 г.

четвъртък, 24 януари 2019 г.