Още една следа....!

http://www.plovdivutre.bg/2013/04/15/163378-101_godini_sled_titanik_mitove_i_fakti_video

КАКВО ЗАБРАВЯ И КАКВО НЕ ЗБРАВЯ БЪЛГАРИНЪТ

• Зловеща памет • Истината плъпва от почернелите вени на миналото и залива всичко 
наоколо

На 10 ноември 1989 г. България започва да разбира за „азиатските зверства” на комунистическото управление. Светкавично започват да излизат книги на оцелели и очевидци. Статии в медиите валят като порой. Истината парализираш съзнанието на току-що „демократизирания” българин, защото той наивно си мисли, че просто е свален другарят Тодор Живков и ще живее в многопартийна система. Само че, Никола Вапцаров се оказа прав – „разровиш ли я, ще мирише”! Истината плъпва от почернелите вени на миналото и залива всичко наоколо с най-строго пазената, гнойна тайна на комунизма – зверското насилие. Една сутрин София осъмва, облепена с плакат-карта на България с черепи, които указват местонахождението на лагерите на-смъртта при комунизма. Минавахме покрай тези карти, цъкахме с устни, замисляхме се, сетне отминавахме и на десетата крачка вече бяхме забравили. Забравянето на обществото ни е лечителна автоимунна реакция. Така се предпазваме от поголовно социално полудяване, така забравяхме историята си, за да съхраним психическото си здраве. Едно нормално съзнание не е в състояние да проумее подобно насилие, подобна полу-човекоподобна страст за реална, физическа смърт, при това - по най-жесток начин, който дори не можем да си представим! И всичко това е гарнирано с една зловонна, идеологически еманципирана и политически оголена до нерв омраза срещу Запада и най-вече срещу Америка. Кольо Колев е прекарал повече от година в лагера на смъртта „Слънчев бряг” край Ловеч. Той си спомня, как Шахо-циганинът замахва с прибора си за убиване. Това е вързана за ръката му палка, за която със синджир е окачена изключително остра тънка стоманена лента около 20 см. Кольо инстиктивно се отдръпва назад и ножът прави две дълбоки рани-на ръката и крака му. Шахо е щял да го убие, но точно тогава друг сатрап - Газдов го извикал за „нещо важно”. Дошли са нови хора - две момичета и едно момче от Бургас. Обвинили ги, че чакат с къси поли на кея да дойдат американските моряци с кораби. Цяла нощ се чуват страшни викове, макар че им запушват устата. Колко са били изнасилванията, никой не знае. Сутринта момчето е мъртво, а момичета с разкъсани дрехи, разчорлени и окървавени, ги изкарват от помещението на началниците. Ето това забравяме, не че трябва постоянно да го повтаряме, но тази история забравяме, а тя е нещо, което дори хората на средна възраст все ще помнят. Заради това, че някой е обвинен, че чака американски моряци, бива убит…! Някой си Никола от София го изпратили в лагера, защото говорил с чужденци в хотел „България”, нещо което едва ли можем да си обясним рационално днес…! На един от „обречените”, но не и осъдени в лагера на смъртта, генерал-полковник Мирчо Спасов-зместник-министър на вътрешните работи, казва следното: „Вие сте събрани не за да изтърпявате наказание, не да оцелявате, а за физическо и стерилно унищожаване, защото сте зародишът на гнилия американски капитализъм!”. Това толкова силно напомня на зловещия хитлеристки „доктор” Йозеф Менгеле, който също „стерилизира” невинни жертви на един дълбоко болен мозък…! За това си поведение генерал-полковник Спасов по-късно четири пъти е награждаван с орден "Георги Димитров", орден "НРБ" I-ст., "Народна свобода 1941-1944", "9-ти септември 1944", "Червено знаме" и както той сам твърди "може да се каже, с всички съществуващи ордени в НРБ". Носител на почетно звание "Герой на социалистическия труд". В Москва му е връчен орден "Червено знаме". Приключва кариерата си с чин „генерал-полковник”. Живял е като истински червен монарх, пенсиониран е с така наречената "народна пенсия" - 1000 лв., (в този период средната пенсия за страната е 60-70 лв.) по-късно пенсията му е намалена на 600 лв….! И най-коварното в цялата история е осъждането на този човеко-звяр. Спасов умира един месец след началото на делото срещу него, в дома си, където е под домашен арест. През 1990 г., за извършените зверства край лагера в Ловеч, Спасов е изключен от БСП, а генералското му звание е отнето. Срещу него и ръководството на лагера в Ловеч е повдигнато разследване от тогавашния главен прокурор Иван Татарчев. Спасов прави самопризнания, като оправдава действията си с копиране на опита на съветските другари. Татарчев пледира за смъртни присъди. Уви…! Като един от най-близките сподвижници на Тодор Живков, Мирчо Спасов организира и ръководи лагерите край Ловеч и Скравена, ръководил контрабандни канали и е отговорен за източването на милиони левове от служба „Културно наследство“ към Министерството на външните работи. В хода на разследването на престъпленията в лагера в Ловеч, всички от ръководството на лагера свидетелстват, че писмени заповеди никога не са давани, а е действано единствено по устни указания от Мирчо Спасов. Той оправдава затварянето в лагери на хора без съд и присъда като „борба с гнилия американски капитализъм“, зародиша на който били хората, затворени в лагера, които да бъдат подложени на унищожаване. Ето как хора са умирали само защото са били обвинявани в „американизъм”! Това небива да се забравя, защото, за истинско съжаление, то е станало част от живата памет на нашия исторически-генетичен код.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ 
кореспондент на в-к „България” в София 

ТЕКСТОВЕ НА СНИМКИТЕ: 

Снимка 1 – Родната милиция /полиция/ винаги е била лоялна на властта, особено в годините на комунизма в България. – Снимка lostbulgaria.com 

Снимка 2 – Генерал-полковник Мирчо Спасов \в дясно\, бивш заместник-министър на вътрешните работи, на подсъдимата скамейка. – Снимка glasove.com

ИСТОРИЧЕСКА ИЗМАМА, ИЛИ ИЗМАМНА ИСТОРИЯ ЗА ЕДНО ПЪТУВАНЕ ПРЕЗ АТЛАНТИКА

• Морски приключения • Емигрантите може би са намерили начин да пътуват незаконно до Америка, в годините около Първата световна война!

Пътуването до Америка винаги е било приключение. Дори и днес много хора, които не могат да си го позволят, или просто нямат организация за това, приемат едно такова пътуване като истинско пътешествие и то си е именно такова. Имало е обаче и времена, когато същото това приключение е било освен интересно, също така и много опасно. Съвършено случайно попаднахме на текстилна обложката за съхранение на билети за пътуване до Америка. За съжаление, не можем да уточним годината, но има косвени доказателства, които ни насочват към първите 20-тина години на миналия ХХ век. На обложката е изобразен параход, който твърде много напомня „Аквитания”. Дори и да не е той, поне стилистиката на рекламата отговаря на годините, в които е пътувал този легендарен параход. Първото пътуване на лайнера е от 30 май до 5 юни 1914 г., от Ливърпул до Ню Йорк. “Аквитания” е продадена за 125 хиляди английски лири на British Iron & Steel Corporation Ltd. и е закарана на буксир до Фаслейн, Шотландия. Разделянето му за скрап започва на 12 октомври 1950 г. и приключва през ноември 1951 г. Няма как да узнаем, точно от кой период е въпросният пакет за билети, но състоянието му, а той е бил съхраняван доста добре, говори, че може би става дума за годините около Първата световна война. Принадлежал е на български емигрант в САЩ, който при едно от поредните си отпътувания оставил този калъф, или просто го е донесъл със себе си, когато е идвал към България. Кое обаче е интересното на този калъф? Ето какво пише на една от страните му: „Нашите пътници ще бъдат „изтоварени” ( ! ? ) на техен иск /по тяхно желание / в Халифакс , и така няма да имат контакт с Ню Йорк (!!!). Ние гарантираме „изтоварването” ( ! ? ) без неприятности , или даваме парите обратно!!!”. Преводът от хърватски език е на нашия приятел от гр. Цариброд (Димитровград) – западните български покрайнини в днешна Сърбия, Свободан Цветков, за което сърдечно му благодарим! На другата страната на обложката пише: „Продава железопътни билети за всяка железопътна спирка в Америка”, на следващата страна: „Най-евтината железопътна линия! Който иска удобно и евтино да пътува, да се обърне към нас напълно /съвсем / свободно. Свой към свой ! /Според преводача от хърватски език, това е фраза в смисъл - наш човек прави добро на наш човек /”. На последната страна на този уникален калъф пише: „Генерална Агентура за бързи железопътни линии в Америка. Драгутин Щели , Базел- Швейцария”. До тук е известно, че става дума за базирана в Базел, Швейцария, пътническа агенция, на някой си Драгутин Щели, или на двама души - Дргутин и Щели. Това не е необичайно, защото именно сърби и хървати са едни от най-активните организатори на пътувания до САЩ в онези години, а и доста по-късно, чак до 60-те години на ХХ век, когато много наши емигранти пътуват от Америка до Белград и след това с влак до България. Става ясно също така, че тази агенция, освен че по всяка вероятност е продавала билети за трансатлантически пътувания, е осигурявала и билети и за ж.п.-транспорт в самата Америка, което внася известно съмнение за датирането на обложката в по-късно време, когато този тип организирани пътувания от една до друг точка по света са били толкова окрупнени в пакети. Интерес обаче представлява следващият текст: „Нашите пътници ще бъдат „изтоварени” ( вероятно „натоварени”) по тяхно желание в Халифакс , и така няма да имат контакт с Ню Йорк (!!!). Този текст ни подсказва, че вероятно става дума за организирани пътувания, които не са били особено законни и вероятно са избягвали граничния контрол при Ню Йорк! Дори и да има известна доза съмнение в това, допълнението на горния текст потвърждава съмненията ни: „Ние гарантираме „изтоварването” (вероятно „натоварването”) без неприятности”! Тоест - при други пътувания, с други агенции вероятно са възможни „неприятности”! След като се избягва Ню Йорк – „няма да имат контакт с Ню Йорк”, то очевидно става дума за организиране на незаконни пътувания до САЩ, в годините около Първата световна война, а ако пътуването не е успешно, „даваме парите обратно”. Този тип пътувания е бил наистина опасен, защото има сведения за заловени нелегални пасажери, вероятно – без билет, които през 20-те години на ХХ век просто са били изхвърляни в океана. Това се е правело и за назидание, за да не се правят други опити за нелегални пътувания до Америка. Един от начините, да не станеш храна на рибите в океана и все пак да влезеш в Америка, като избегнеш граничен контрол, е този, да пътуваш нелегално, но организирано. Все пак, няма как, ако един кораб е пълен с нелегални емигранти, те всички да бъдат изхвърлени в океана! Дали е така, дали именно такъв е бил случаят с тази обложка на билети за пътуване до Америка, не можем да знаем със сигурност, но можем да разсъждаваме и да правим обосновани предположения, на основата на фактите, с които реално разполагаме, а те не са толкова малко. И все пак, имайки предвид, че много хора са искали а и днес искат да живеят и да работят в САЩ, нормално е било и е нормално и днес държавата да осигурява контрол на идващите емигранти. Когато обаче наблюдаваме едно действие, то често има обратно по посока, но равно по сила противодействие. Не по-малко нормално е било и емигрантите, да са намерили начин да пътуват до Америка, като прескачат закона. Истории за това има много, сред които са и тези за Стойо Крушкин и Христо Серафимов, за които в-к „България” нееднократно е писал.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ 
кореспондент на в-к „България” в София 

Текстове на снимките: 

Снимка 1 – Славяни на заветния „Елис айлънд” – входът на САЩ. Снимка: www.eugenicsarchive.org. 

Снимка 2 – Корабите с емигранти пътуват през различните епохи почти на ръба на капацитета си за превоз на хора. Снимка: teacher.scholastic.com. 

Снимка 3 – Обложка 1 на пакета за билети. Снимка архив на автора. 

Снимка 4 – Обложка 2 на пакета за билети. Снимка архив на автора.

ЕДНА КАРТИНА ОТ ВРЕМЕНАТА ПРЕДИ ХОЛОГРАМИТЕ И ИНТЕРНЕТ

• Преди 50 години • Когато никой не вярва на пощите, хората сами си доставят писмата!

Годината е 1965 г., или може би 1966 г. Една българка, която живее в САЩ още от 30-те години на ХХ век пристига при близките си в България, за да се види с майка си, брат си и сестра си в София. До тук, всичко е съвършено нормално и прозаично. Има обаче един нюанс и той е, че въпросната българка – Цветанка Мирчова носи със себе си писмо до друг българин, от братовчедите му в САЩ. По това време нашенците зад океана, пък и тук в България предпочитат да предават личната си кореспонденция директно на хора, които пътуват от и за Америка. Така те са сигурни, че няма да има цензура от тогавашната комунистическа власт в родината им. До такава степен хората не вярват на пощенските служители и службата, че превръщат личната си кореспонденция в частна – разнасяна от други хора. Именно заради това Цветанка носи и това писмо. Когато пристига в София, няколко дни след това, заедно с племенницата си Николинка – дъщеря на брат й Георги, емигрантката посещава въпросния българин, чието име историята за съжаление не помни. Той живее някъде около днешния столичен квартал „Лагера”. Цветанка носи със себе си писмото. Тя е посрещната в дома на този човек като много скъп гост. Той я идентифцира със своите близки, разпитва я и жадно попива всяка нейна дума, която тя му споделя за роднините му, които той не е виждал много години. Цветанка е жив мост не просто между две държави, нито само между две системи, в съзнанието на този човек тя се явява мост между два свята! Освен че получава писмо, написано собственоръчно от своите близки, този българин сякаш може да ги види, сякаш именно те му разказват, как са в Америка, какво работят, живи ли са, здрави ли са…! Това е особен феномен на предаването на съобщения в онези години, когато хората нямат голяма вяра на пощите. Тогава се реализира нов вид пренос на съобщения, нещо като протохолограма – жив човек пренася писмото и се превръща в жива част от този, който именно изпраща съобщението. Той разказва така, сякаш той самият е този, които търси контакта. Така нашенците запазват връзка със своите близки, но и сакрализират този тип кореспонденция. В онези години телефонът все още е лукс, няма интернет, няма други толкова достъпни форми за директен контакт. Хората сами достигат до нова възможност, която в съзнанието натоварват с много по-дълбоко и лично съдържание, за да увеличат емоцията от реализирания контакт. Днес това може и да ни изглежда налудничаво, но в онези години, това е бил основен начин на комуникация между хора от две коренно различни ценностни и политически системи! Когато Цветанка приключва „холограмният” си разказ за близките на въпросният българин, той иска да й подари нещо, в знак на благодарност, че го е направила толкова живо-съпричастен на живота на неговите близки в САЩ. Той е художник и й подарява една своя картина, рисувана през 1965 г. Това знаем от подписа в долния десен ъгъл на картината, която за щастие днес отново има свой собствен живот, след като престоява години наред на един столичен таван. За съжаление подписът не е ясен, но картината е почти напълно запазена и отново украсява стената на столичен дом, така, както преди близо 50 години! Картината остава в София, защото Цветанка няма как да я вземе със себе си в Америка. Тя има твърде много багаж и оставя картината в дома на своя брат, където живее и майка й. Каква е художествената стойност на това произведение на изкуството не знаем, нито пък наследникът на картината може да ни каже. Едно обаче е сигурно, тази картина има отделен свой живот, който е част от една история – продукт на едно друго историческо време, което със своята абсурдност сближаваше по принуда напълно непознати хора.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ кореспондент на в-к „България” в София Снимки на автора Текстове на снимките: Снимка 1 – Картината, която е рисувана през 1965 г.,но не знаем името на автора й! Снимка 2 – Подписът на един „неизвестен” столичен художник.

ДЕМОГРАФСКИТЕ ИЗСЛЕДВАНИЯ В САЩ ЗАПОЧВАТ ПРЕЗ 1790 Г.

• Преброяване • През 20-те г. на ХХ в. населението на градовете за първи път надминава това в селата През 20-те г. на ХХ в. в САЩ започва урбанизация и населението на градовете за първи път надминава това в селата и аграрните райони. Това е процес, който показва, че населението на САЩ започва да намира препитание и възможност за по-добър живот в града, вместо, както е до тогава – в селото. Какво говори това? Това преди всичко говори за Подобряване на градските среди в икономически и в крайна сметка – в социален план. С една дума, хората могат да изкарват повече пари, работейки в градовете, отколкото в селата и нормално и очаквано, те започват да мигрират към градовете, за да подобрят начина си на живот. Това от своя страна показва, че индустриализацията в САЩ е реален факт, при това завършен, към същата 1920 г. Индустриализацията е показател за икономически просперитет. Така например, през ХІХ в., за Франция е било модерно аристокрацията да не работи нищо. Тя просто се е забавлявала, обличала се е пищно, отдавала се е на гуляи и нескончаема морална разпуснатост. В същото време, английската аристокрация е търгувала, произвеждала е, строяла е заводи. Именно заради това индустриализацията като съществен показател за развитието и надграждането на капитализма, както и превръщането му във водещ икономически и социално-политически процес, тръгва от Англия. Френската аристокрация се надсмива над английската, счита я за „пролетарска” \работническа\, но индустриализацията тръгва от Англия, а не от Франция! Ето това е доказателството, че именно индустриализацията в САЩ води постепенно, но сигурно до урбанизация и движение на населението от традиционното село и неговата среда, към класическия град и новите възможности, които той предлага за нов тип живот. Данни за горните процеси намираме в статия от същата 1920 г., в популярно издание за емигранти, което публикува информация за преброяването. Това е огромно демографско събитие, което именно като толкова сложно, се извършва на десет години веднъж. Първото преброяване в Америка е било извършено през 1790 г., под надзора на президента Джордж Вашингтон. То покрива само тринадесетте оригинални щати и още четири, които все още не са били допуснати в съюза – Вермонт, Кентъки, Тенеси и Мейн. Цялото тогавашно население на съюза от съединените щати не достигало дори цифрата 4 млн., което е по-малко от половината от населението само на един от щатите през 1920 г.! В първите години, при първото преброяване, Вирджиния е имала население от 747, 610 души и е била най-населеният щат! Това се запазва така, до четвъртото преброяване, през 1820 г., когато е изместен от Ню Йорк и остава на второ място. Държавният секретар ръководи преброяванията през 1810 г., 1820 г., 1830 г. и 1840 г. По време на шестото преброяване през 1840 г. е имало 17,069,453 души, които са били в тридесет щата, като Айова и Уисконсин са преброени за първи път. Седмото преброяване е организирано от специално създадения департамент на вътрешните работи. Това става през 1850 г. По това време щатите са тридесет и шест, а населението вече е нараснало до 23,191,876 души. Шестте нови щати са Калифорния, Минесота, Ню Мексико, Орегон, Тексас и Юта. Тринадесетото преброяване преминава под надзора на Министерството на търговията и труда. Населението е достигнало 91,972,266 души, а в колоните населението е около 101,000,000 души. Четиринадесетото преброяване през 1920 г. е възложено на Секретаря по търговията. Първото преброяване на населението на съединените по това време щати \държави\, през 1790 г. събира информация само за броя хора. Към 1920 г. вече се броят освен хората, добитък, имоти, продукти. Изградена е цяла система от експерти, които да ръководят отделните дейности. Всеки един е избиран с тест, който съдържал 29 въпроса. Приблизително 100 хил. души са били необходими за преброяването през 1920 г. Това е с 35 хил. души повече от преброяването през 1910 г. приблизително между две и пет седмици е отнело преброяването през април 1920 г. След преброяването близо 5 хиляди чиновници и писари са работили до края на годината, за да извлекат и систематизират събраните данни в официална статистическа справка. За сравнение, най-големите градове на САЩ към споменатата базова 1920 г. са: на първо място - Ню Йорк – с население 5,468,190 души; на второ място Чикаго – с население 2,447,045 души и Филаделфия – с население 1,683,664 души. Останалите градове са под 1 млн. души население. Най-малкият от големите градове към 1920 г. е Кълъмбъс, Охайо, с население 209,722 души население. Според американски доклад от годините на Втората световна война, в преброяването от 1940 г., като българи по произход са се записали 15 500 американски граждани. В доклада се отбелязва, че на територията на САЩ реално живеят около 40 хил. българо-македоно-американци. Отбелязва се, че 70% от българските емигранти идват от македонските земи. Предполага се, че до края на Втората световна война в САЩ са живеели около 100-110 хил. българи, които са живеели основно в градовете- Чикаго, Детройт, Индианаполис, Акрон, Гранит Сити, Форт Уейн, Йънгстаун, Сейнт Луис, Медисън и други. ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ кореспондент на в. „България” в София Снимка 1 - В първото десетилетие на новото хилядолетие САЩ са прескочили заветната граница от 300 млн. души население. Снимка: capital.bg. Снимка 2 – Данните от преброяванията са използвани и за пропаганда, както и за въвеждането на нови данъци. Снимка: otizvora.com. Снимка 3 – В първите години населението на САЩ непрекъснато нараства. Снимка: infobulgaria.info

МЕЖДУ 1990 Г. И 2013 Г. В АМЕРИКА СА ДОШЛИ БЛИЗО 23 МЛН. ИМИГРАНТИ

• Имиграция в САЩ • По данни на ООН, през 2013 г. 232 млн. души от населението на света, живее извън родината си По данни на ООН, през 2013 г. 232 млн. души , или 3,2 % от цялото население на света, живеят извън родината си, съобщи неотдавна „Асошиейтед Прес”. За сравнение, през 2000 г. те са били 175 млн. души, а през 1990 г. - 154 млн. Видимо нараства броят на хората, които избират да живеят извън родината си. За нас българите, това е една болезнена традиция, която има наистина дълбоки исторически корени. Българската имиграция към САЩ започва още от средата на ХІХ в., но се засилва значително след 1878 г., особено от освободените от османско владичество земи. Втората емигрантска вълна започва след потушаването на Илинденско - Преображенското въстание и особено след двете Балкански войни и Първата световна война. Първата вълна от емигранти е икономическа, втората е политическа. Според американски официални документи, още през първите години на ХХ в. броят на българските емигранти от Македония е около 40 хил.,а след 1920 г. той се увеличава. Българите от македонските земи се заселват най-често в Индиана, Охайо, Илинойс и Мисури. Македонските българи представляват мнозинство сред българската диаспора в САЩ. Според някои сведения, така наречената "стара българска емиграция" се е състояла от 110 хил. македонски българи и 10 хил. българи, най-вече от България. Нова голяма вълна от български емигранти тръгва към САЩ в годините след Втората световна война. Тогава от България, предимно по политически причини, емигрират много българи, някои от които - свързани с управлението преди 09.09.1944 г., както и много антикомунисти. От тогавашната вече Югославската Република Македония и от Гърция към Новия свят тръгват хиляди българи. Особено голям е притокът на български емигранти към САЩ от Егейска Македония - в периода след Втората световната война и след Гражданската война в Гърция (1946-1949 г.). Най-силна е емигрантската вълна от Костурско. Предполага се, че около 10 хил. македонски българи емигрират в САЩ само от този район. Почти напълно обезбългарени остават големи български села като Смърдеш, Косинец, Дъмбени, в които днес живеят власи. Притокът на емигранти към САЩ, главо от македонските земи в Югославия и Гърция, продължава с по-бавни темпове през целия период на Студената война. Последната вълна от български емигранти към Америка започва с края на Студената война, през 1989 г. Това са предимно икономически емигранти, както и професионалисти с големи успехи в областите, в които работят. В Америка остават и много от българските студенти, които следват в местни университети.Чрез програмата за "Зелена карта", само за последните 10 г. за САЩ са заминали около 30 хил. българи. Америка си остава най-популярната дестинация за хората, избрали да живеят в чужбина. За периода от 1990 до 2013 г. в САЩ има най-много "пришълци" - 45,8 млн. Русия е на второ място /11 млн./, следвана от Германия /9,8 млн./, Саудитска Арабия /9,1 млн./, Обединените арабски емирства и Великобритания /с по 7,8 млн./, Франция /7,4 млн./, Канада /7,3 млн./, Австралия и Испания /с по 6,5 млн./. За същия период – от 1990 г. до 2013 г., в САЩ са дошли близо 23 млн. имигранти. Според данните на ООН, 75 % от международните имигранти са в дееспособна възраст между 20 и 64 години и 48 % от тях са жени. Близо две трети от всички имигранти днес живеят в Европа и Азия, като Старият континент е приютил 72 млн., а Азия - 71 млн., през 2013 г. В периода 1990 г. - 2013 г. в северните части на планетата са дошли повече имигранти, отколкото в южните. Броят на имигрантите си остава концентриран в 10 основни държави. В задължителния, заключителен коментар трябва да кажем, че българите винаги, без изключение са пътували по три основни причини – икономически, политически и научни. Прави ни чест, че не сме изключение от никоя от трите основни причини за емиграция. Българите са се съхранявали като емигранти навсякъде, защото са самобитни и защото са били капсулирани – затворени в себе си. Така нашенците са пътували по света, живели са трудно, работили са много и са оцелявали. Така е и днес, ние пак пътуваме, работим и живеем с идеята, че ще изградим един по-добър живот за нас и за нашите близки. Много българи отново избират Америка, за да живеят по-добре. Сякаш се е превърнало в част от националното ни ДНК – да рискуваме, да оцеляваме и да успяваме – трудно, но сигурно,…където и да сме по света! ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ кореспондент на в. „България” в София ТЕКСТОВЕ НА СНИМКИТЕ: Снимка – 1 – Статуята на Свободата е една от най-желаните гледки за много от емигрантите ни. – Снимка: frognews.bg Снимка – 2 – Бъдещи емигранти очакват да влязат в САЩ, след като са преминали задължителните проверки н Елис айлънд, в началото на миналия век. – Снимка: lostbulgaria.com Снимка – 3 – Задължителните проверки на Елис айлънд – входът на САЩ. – Снимка: lostbulgaria.com

НА КАКВО СА СЕ УСМИХВАЛИ ЕМИГРАНТИТЕ НИ В САЩ ПРЕЗ „БУРНИТЕ 20 ГОДИНИ”

• Хумор и история • Хората винаги са намирали, понякога дори далеч по-адекватни от днешните, поводи, за да се усмихват 20-те години на миналия век са десетилетие, обхващащо периода от 1 януари 1920 г. до 31 декември 1929 г. В Канада и САЩ това време е известно като "Бурните 20 години", в Европа - като "Златните 20 години", а във Франция - като "Лудите 20 години". След края на Първата световна война много държави в Европа са в криза. Въпреки това, хората са намирали, понякога дори далеч по-адекватни от днешните, поводи, за да се усмихват и по този начин да си доставят, макар и малко удоволствие, в иначе не толкова леката им битност. Това е времето на Октомврийската революция. На 30 декември 1922 г. е сформиран СССР. Малко по-късно, на 21 януари 1924 г., умира Владимир Ленин. Бенито Мусолини става министър-председател на Италия през 1922 г., което бележи началото на идването на фашистката власт в Европа. Именно тогава започва и сухият режим, който трае от 1919 г. до 1933 г. и представлява забрана за производство и продажба на алкохол. Това води до разрастването на контрабандата, като особено известен бандит от това време е Ал Капоне. У нас през 1923 г. избухва Септемврийското въстание, а през 1925 г. е организиран Атентатът в църквата „Света Неделя“. Това е времето, когато е популярен вицът: „Нелегалните емигранти винаги са били проблем в Америка. Попитайте, който и да е индианец…!”. Някъде тогава, Чарлз Линдберг става първият човек, прелетял сам Атлантика, без прекъсване - през 1927 г., от Ню Йорк до Париж. Warner Brothers пък слагат край на нямото кино и пускат първия озвучен филм, а веднага след това – и първият „говорещ“ филм - „Джаз певецът“ през 1927 г. През 1929 г. излиза първият цветен говорещ филм. По това време творят писатели като Ърнест Хемингуей, Франсис Скот Фицджералд, Ерих Мария Ремарк и Джон Стайнбек. Това са и годините на разцвет на джаза и чарлстона, които се считат за провокативни и неприлични за времето си. За първи път в историята женските рокли се скъсяват над глезена и също така жените режат косите си късо. През 1920 г. Коко Шанел лансира модата на "почерняването", което води до нов модел бански костюми. Както можем да видим, това са времена на една истинска революция, която променя човешкото съзнание почти до неузнаваемост. Хората разкрепостяват поведенческите си стереотипи и се отварят към света, към новото, към всичко онова, което се променя, а се променя всичко, защото историческото време никога не е било константа. В тези години родните ни емигранти се смеят на истории за цените при докторите, търговия, длъжници, диети, градове и различията в часовото време. Както можем да видим, това са актуални теми, голяма част от които са обект на вицове и днес. За сравнение, ето на какво се смеят днешните емигранти: С.Д. публикува във фейсбук на 5 януари 2012 г., в 12:06 ч., виц, който гласи: „Държавите с най-много български емигранти са: Гърция , Италия, Испания. Те са пред фалит. След като съсипахме България, сега е наред Европа. Америка, дръж се, ние идваме!!!”. Ето пък, как се смеят в Австралия днес: „Президентът на България поздрави Генерал-губернатора на Австралия за грижите, които полага за десетте хиляди български емигранти там! Българските емигранти пък благодариха на Президента на България, че се е погрижил да напуснат страната!”. Това е друг тип хумор – обезличаващ, донякъде и прекалено епикурейски, прекалено критичен, хумор, който преди всичко обвинява, а едва след това забавлява. Това е един сериозен хумор, наставляващ хумор, който силно наподобява този от епохата на комунизма и по-конкретно – „възродителният процес”, когато в автобусите в Югозападните Родопи, можеше да се види лозунг от сорта на: „ Говоренето на чужди езици - забранено!”. Разбира се, контекстът е различен, времената са други, нюансите са други, но се оказва, че историческите епохи понякога проникват и преливат от една в друга. Българските емигранти по света и по-специално в САЩ, се смеят на различни неща, в различните епохи, но сякаш някои от епохите са по-близки една с друга. Комунизмът се оказва по-близък до новото време. Епохата на 20-те годни на миналия век, се оказва, че е била по-свободна, по-разкрепостена и в крайна сметка – по-интересна. Нашенските емигранти са разнообразявали ежедневието си с далеч по-добронамерени, забавни и актуални хуморестки, които освен всичко останало, чисто и просто са си откровено смешни. Липсва укорът, няма назидание, няма историческа обусловеност, всичко е един истински, рафиниран хумор. Постепенно обаче историята обрамчва дори и смеха, а той придобива политически характер и в резултат, става по-малко смешен. Ето как, постепенно стигаме до естествения извод, че емигрантите ни в САЩ са се забавлявали по-добре през 20-те години на миналия век, отколкото днес и през последните няколко десетилетия. Известно е, че смехът е здраве, той е здраве и за отруденото ежедневие на онези, които са оставили родината си, за да бъдат далеч от близки и роднини, в името на това, да живеят поне малко по-добре, е…, и за да се посмеят от сърце…! ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ кореспондент на в. „България” в София Снимки от интернет. ТЕКСТОВЕ НА СНИМКИТЕ: Снимка 1 – Америка очаква своите емигранти, но не лекият път на емиграцията може да бъде малко по-лесен, ако се върви с приятели и с хубава усмивка. Снимка: neverojatno.wordpress.com Снимка 2 – Хуморът понякога може да е и по-реалистичен…! Снимка: e-vestnik.bg Снимка 3 – Ситното българско народно хоро винаги е сближавало хората и е доставяло много забавление и усмивки. Снимка: www.emigrant-bg.com

КАЛЕНДАР-АЛМАНАХ ЗА 1920 Г. – ОТ БЪЛГАРИ ЗА БЪЛГАРИ

Емигрантски издания Нашенците са помагали, както могат на своите последователи, които искали да пътуват за Америка Емигрантите ни в САЩ издават „Българо-американски Календар-Алманах за 1920 г. ”, като безплатно приложение към тогавашния българския вестник „Народен глас”. Алманахът е вид списание, печатно издание, което има за цел да информира, но най-вече – да образова. Този тип издания вече, много отдавна, липсват, да…, не просто не се издават, но дори и липсват. Днес има интернет, има форуми, от които човек може да се образова, когато реши да пътува до Америка, да научи, каквото му трябва като първоначална информация. Проблемът е, че „Календар-Алманах” дава възможност, човек да получи ценна информация за Америка, и когато вече е пристигнал там. Днес това може да се осъществи, когато се срещнеш с близки, приятели, които да ти обяснят, как е организиран животът в САЩ. Тогава, освен личния контакт, българските емигранти са решили да направят нещо, което да остане, нещо, което новите емигранти са можели да ползват по всяко време. Една от основните информации, които дава „Календар-Алманах” от 1920 г. е за „монетната система в съединените държави на Америка”. Тук се описват петдесет долара-монета по случай Панамското изложение, с грамаж-1,290, двойна орлова монета – 20 долара-516 грама, орлова монета – 10 долара-270 грама, половин орлова монета – два долара и половина, 64.5 грама. Това са златните монети. Сребърните са: долар, половин долар, четвърт долар и дайм – десет цента. Дребните монети са: пет цента-никел, цент-бронз. Така човек, дори и още да не е пристигнал в Америка, вече има представа, какви с парите в обръщение там и няма как да бъде излъган, ако някой се опита да направи това. Една от ценните информации в Алманаха от 1920 г. е публикуваната „Декларация за Американската независимост”, приета от Конгреса на 4 юли 1776 г. По този начин емигрантите се запознават с важните събития и празници в американската история. Следва – „история на американския флаг”, важни „факти от американската история”, „факти от американското управление”. Този дял започва с Капитолия във Вашингтон, Библиотеката на Конгреса, Върховният съд, Доктрината на Монро, „Доктрината на Драго”, произход на думата „чичо Сам”. Публикувано е и мотото на всеки от щатите. Например, мотото на щата Илиноис е: „Щатски суверенитет и народен съюз”. По-нататък Алманахът от 1920 г. представя на потенциалните емигранти и на новите такива, „редът за заместване на президента в Америка”, „залата с американските велики личности”, както и „американски народни песни”. Внимание е отделено и на американската география – територия и островни владения, както и столицата Вашингтон. Публикувана е и информация от преброяването на населението през същата 1920 г. След това е публикувана информация за най-големите неща в света, интересни „факти за човешкото тяло” – размер на пулс, размер на дишането, температура на тялото, сравнение между температура и пулс, клетките в тялото. Макар и в почти насипно състояние, без строго определен ред, или поне-без много ясна структура, Алманахът от 1920 г. ни предлага също информация и за американските президенти – имената им и годините на управление, кога е роден и кога е починал, както и от коя партия е бил. Следва информация за най-големите американски градове, сред които е и Чикаго, с население към 1920 г. – 2 447 045 жители. По-нататък същият Алманах ни предлага забавна информация. Тук е публикувано „судоку”, нещо, което познаваме в Българя едва от последните няколко години. Публикувани са и ценни съвети за поведението в различни ситуации, като например - посещение при болен човек, а след това има и секция „Смях”, където можем да намерим оригинални и актуални за времето вицове. След тази кратка почивка със смях, следва отново ценна информация в „сравнителна таблица на часовника за времето в целия свят”, „дължината на дните в разните градове”, „наръчна таблица за умножение и деление”. Всичко това е следвано от информация за „американските пощенски такси” и „американските официални празници”, а по-нататък – „мерки и теглилки”, „най-големите езера в Америка”, „най-високите водопади на света”, „най-високите върхове в света”, като тук са посочени и някои от върховете в България: Мусала, Ситке – в Родопите, Юмрук-Чал – в Стара планина, Мара-Гидик, Кадимлия, Черен връх – Витоша, Руен – Осоговска планина. Публикувана е и кратка информация за американските посланици и консули „в странство”, а също и за „някои от по-главните американски университети и колегии”. Описани са и „чуждестранните дипломати във Вашингтон” и „най-големите градове в света”, и „речник на съдебните думи и термини в Америка”, „най-важните събития в съвременната история”. Разбира се, публикувана е и информация за наскоро подписния Ньойски мирен договор. Веднага след това има и информация за „официални празници, общи неприсъствени дни в съединените държави” и „общи неприсъствени дни в България”. Следва ценна паметна снимка на българската делегация в Париж, за подписването на Ньойския мирен договор. От тук започват и реклами на различни занаятчии, лекари, адвокати,пекари, градинари и различни артисти – всички – българи! Всъщност, след като човек, дори и днес прочете Алманаха, той на практика придобива почти пълна информация за държавата, в която е попаднал, или има намерение да посети, било то за работа, или за да живее. Всичко, което предлага Алманахът от 1920 г., дава представа за онова, което можем да очакваме. Макар и доста разбъркано, като че ли – насипно дори, информацията е ценна. Може би е бил необходим редактор, но и в това състояние, Алманахът е ценен не само като исторически извор, но и като информационен носител, дори и днес! Това издание е продукт на българи, предназначен за българи. Така нашенците са помагали на своите близки и последователи, които са имали намерение да пътуват за Америка, а и на тези, които вече са пристигнали и не знаят, как да „подхванат” живота си отново, така, че да спечелят малко средства, за да се завърнат и да подобрят битността си в „стария край” - родината! ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ кореспондент на вестник „България” в София Снимки от интернет. ТЕКСТОВЕ НА СНИМКИТЕ: Снимка 1 – Корица - „Българо-Американски Календар-Алманах за 1920 г., Безплатна годишна премия за абонатите на в. „Народен глас”, продават се и отделни екземпляри”. Снимка 2 – Корица - „Юбилеен сборник на в. „Народен глас”, Съставили: Васил Стефанов и Васил Граматиков, Снимка 3 – Редакцията на българския ежедневник – в. „Народен глас”, издаван от 1913 г.

„КОКА-КОЛА” КАТО ИДЕОЛОГИЧЕСКА ДИВЕРСИЯ В „ЧЕРВЕНИЯ” ИЗТОК

• Абсурдни епохи • Историята на една легендарна напитка ни връща във времената, когато истината имаше няколко лица! „През 1959 г. в Москва, руски интелектуалци ме поканиха на гости, като ми довериха, че вечерта на масата ще има някакво фантастично, невероятно питие, което домакините получили с големи усилия и на висока цена... Направихме кръг и домакинът, с маниерите на древен заклинател, внесе една голяма бутилка, пълна с кафеникава течност, на която пишеше „Кока-Кола“... появяването ѝ предизвика вълнение, почти равно на това, пред свещенодействие...“. Това пише Георги Марков в своите „Задочни репортажи от България“, том I, 1969-1978 г., съобщава bg.wikipedia.org. Едва ли обаче е много известно, че Логото на компанията „Кока-Кола” за първи път се изписва на кирилица именно…в България! В средата на 60-те години на ХХ в. в Източна Европа „Кока-Кола” е напитка, обвита в тайнственост и митове. Мнозина смятат, че е алкохолна напитка. Именно някъде в тези времена, преди стъпването на компанията на българския пазар, или малко след като „отстъпва”, не много, след като е стъпила, се случва и въпросната история. Един обикновен българин, от София, разказва актуалните новини от света, на свои съседи. По това време „Кока-Кола” все още се води „вражеска напитка” и се счита за откровена „идеологическа диверсия”. Въпросният човек разказва, как американските войници във Виетнам се „напивали” с „Кока-Кола” и се биели…!”. Историята обаче не свършва тук…! Друга съседка, която, оказва се, също е добра „познавачка” на световните събития, коментира, как същата напитка, действала толкова „упойващо”, че американците, изпадали едва ли не в амок и „скопявали” негърчета в родината си…! Това на пръв поглед е смешно, но ако се позамислим, ще видим, че всъщност никак не е смешно, дори звучи зловещо. Такъв е бил мащабът на идеологията, дори до толкова ниско, битово ниво се стига, когато партията иска да постигне максимален резултат. Именно по този начин се става най-верен светски сателит, каквато беше България, по неофициален статут в онези години. Една отчайваща, обезоръжаваща до бездушие, обезумяваща и в същото време налудничава, въпиюща некомпетентност – това е коментарът на подобно поведение, но, това е коментарът от днес, тогава това е звучало съвършено логично, защото се е вписвало в общия информационен фон – преса, електронни медии, официални коментари и други. През декември 1965 г. е обнародвана „Програма за икономическа реформа“ на ЦК на БКП. Програмата е приета през април 1966 г., като основните принципи са: Децентрализация при вземането на икономически решения и използването на печалба като мотивация. Според новата директива, отделни предприятия могат да продават свръхплановата си продукция. Въпреки новата програма, Държавният съвет на НРБ продължава да провежда политика на производство, при което правителството определя приоритетен списък на артикули. На някои предприятия (като ДСП „Тексим“) е разрешено да търгуват с чужда валута. Това е времето, когато в България се внасят за първи път модерни бензинови колонки, първите машини за производство на тапети и маргарин, неща непознати дотогава в страната. През пролетта на 1965 г. се обединяват Държавното предприятие за безалкохолни напитки (ДСП) „Български минерални води“ и държавното стопанско обединение (ДСО) „Тексим“, а за негов директор е назначен Георги Найденов. Новото обединение извършва задгранична дейност за първи път при управлението на БКП. „Тексим“ създава задгранични фирми, организира транспортна дейност, притежава морска флотилия и строи нови пет завода за производство на газирани безалкохолни напитки. През това време „Кока-Кола Къмпани“ е в своя най-експанзионистичен период и трескаво търси нови пазари по света. По тази причина, когато ръководството разбира за новия завод в тогавашния социалистически блок, то бърза да прати хора, които да предложат договор за производство на напитката. Опитът им се оказва успешен и на 1 юли 1965 г. договорът е сключен. В края на годината заводът започва производство на „Оранжада“, а само няколко месеца по-късно, първата бутилка „Кока-Кола”, произведена в източноевропейска държава, излиза на пазара. Историята на тази толкова американска напитка е наистина уникална, но тя е още по-интересна именно на Изток – в социалистическия блок, където се оказва, че популярността на „Кока-Кола”-та е не по-малка, но за сметка на това пък – значително по-изопачена! Това е начинът властите в онези години да постигат една от основните си цели-да държат „червените си поданици” в неграмотност за събитията по света, или поне за „значимите” събития. Хората непременно трябва да са уморени и некомпетентни, за да могат по-лесно да бъдат управлявани! Именно такива бяхме всички тогава – сиви, равни и безправни,…но първи в светския блок пиехме от „вражеската” „Кока-Кола”…! ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ кореспондент на в. „България” в София ТЕКСТОВЕ НА СНИМКИТЕ: Снимка 1 – Реклама на „Кока-Кола” от 1920 г. Снимка 2 – Реклама на „Кока-Кола” от 1947 г., бутилките са подредени като войници, нещо, което е твърде актуално, предвид историческата епоха.

КАК АМЕРИКА „ЗАЖИВЯВА” В БЪЛГАРИЯ ЧРЕЗ ПОЩЕНСКИ МАРКИ

• Опасно хоби • Георги обяснява интереса си към Америка и животът на Запад с…филателията! Години наред Георги Ст. Иванов от София, събира марки. На пръв поглед това е едно самотно и дори скучно занимание, но именно такива са и времената – от 50-те години на миналия век. Тогава социализмът постепенно се мултиплицира, всъщност се изражда, за да достигне до неговата висша форма – комунизма. Това са времената, когато няма интернет, няма мобилни телефони, няма съвременни комуникации. Единственото занимание на един интелигентен човек е да чете книги от библиотеката, при това – предимно такива, които са „идеологически здравословни”, тоест – проверени и одобрени от специализираните партийни структури. Това освен сиви времена, са и много самотни времена. Човек работи, прибира се в къщи, вечеря, чете, слуша и гледа казионните новини. След това, ако знае как и ако не се страхува, може да чуе и истинските новини по някоя от така наречените „вражески” радиостанции, които съобщаваха новините такива, каквито всъщност са в действителност. Точно това прави и Георги. Работи в „Соф.жил.фонд” – държавната структура, която осигурява жилища под наем на нуждаещите се. Той разбира се е обикновен служител. Вечер се прибира и събира, подрежда и класира…марки. Особеността се състои в това, че Георги събира пощенски марки от кореспонденцията си със своите роднини в САЩ. Той подържа изключително богата епистоларна кореспонденция с много приятели в Америка, в продължение на десетилетия. През 1971 г. дори успява с хиляди трудности да замине за САЩ и да прекара там, заедно със съпругата си Елена, цели 11 месеца. По това време той също купува марки и допълва колекцията си. Интересът му разбира се не е само към марки от САЩ, той събира марки от всички континенти и държави. Постепенно събира внушителна колекция, която може да се мери с колекциите на известни филателисти в онези години. Всъщност, интересът на Георги се подклажда и от факта, че има роднини в Америка, но и от това, че хобито му постепенно се превръща в страст, която може да бъде и доходоносна, но в едни други, далеч по-нормални времена. Георги рискува, той рискува по няколко причини, най-основните сред които са, че властите не толерират интерес към САЩ, бил той и само в областта на… филателията! Георги е обект на разследване в продължение на години от тогавашната тайна полиция, наричана милиция. Срещу него е открита „Лична предварителна разработка” – ЛПР, с псевдоним „Инкасатор”. Двама агенти на службата „Държавна сигурност” го следят и докладват за негови изказвания почти на всяка стъпка. Всичко това създава условия Георги сериозно да пострада от комунистическата власт, ако тя достигне до неговите класьори с пощенски марки. А той вече има една впечатляваща колекция. Събрал е марки с ликовете на почти всички американски президенти. Те са подредени по цвят, клеймо и по нюанси. Надписани са указателни бележки за всеки от американските президенти. За властта в онези години това се класифицира поне като „опит за идеологическа диверсия”. Още повече, Георги крие на тавана в дома си и един фото-албум, където има снимки, на които е и той, само че в албумът има и снимки с Н.В. Цар Борис ІІІ, от времената, когато Георги е школник в Школата за запасни офицери в София. Ако властите достигнат до марките му и до албума с фотографиите на царя, Георги със сигурност е щял да бъде изпратен в лагер, за „превъзпитаване”. Това обаче не става и именно така марките и албумът се съхраняват до наши дни. Георги обяснява интереса си към Америка и животът на Запад с…филателията! Така той се спасява от репресиите на властта, като заявява единствено филателен интерес. Да, в онези години, колкото и това днес да ни се струва безумно, е било необходимо буквално да лъжеш, за да имаш поне мъничко право да си свободен, до колкото това въобще е възможно тогава. Георги събира съвестно марките от всеки пощенски плик, който получава от Америка и от други места по света. Той ги обработва по специален начин. Има и необходимите инструменти и пособия за това. Така постепенно, с годините, той попълва колекцията си и днес тя има не само висока филателна стойност, но и още по-висока историческа стойност. Америка успява да заживее свой живот в ежедневието на един обикновен българин, чрез пощенските марки, в годините, когато само думата „Америка” е била опасна в България. Георги се докосва до свободния свят по един нестандартен начин. Така той намира и пътя към сближаване със своя зет, който също се казва Георги, но е партиен член, дори става заместник-партиен секретар в София. Оказва се, че зетът също е човек, който търси истината и така двамата Георгиевци я намират в новините от „вражеските” радиостанции. Зетът Георги не се „запалва” по филателията, но намира своя начин да търси и да намира своя път към свободата – чрез музиката, която слуша и до колкото му е възможно – колекционира. Филателната колекция на Георги Иванов от София днес е една от най-богатите частни такива. В нея почетно място заемат пощенските марки от САЩ. Там са представени почти всички важни събития от историята на Америка в годините на издаване на съответните марки. Това са исторически личности, събития, олимпиади, годишнини и чествания, юбилеи, паметни дати и напомняния. Така едно опасно хоби от годините на „Студената война”, днес придобива нова, допълнителна, „принадена стойност”, която му отрежда почетно място в конкретната историческа епоха. ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ кореспондент на в. „България” в София Снимки и репродукции Архив на автора. ТЕКСТОВЕ НА СНИМКИТЕ И РЕПРОДУКЦИИТЕ: Снимка 1 – Едни от многото пощенски марки, с лика на първия американски президент, Джордж Вашингтон. Снимка 2 – Юбилейна пощенска марка. Снимка 3 – Пощенска марка, ознаменуваща ерата на въздушната поща. Снимка 4 – Пощенска марка за панамерикански игри от 1959 г.1 в Чикаго. Снимка 5 – Георги /първият от ляво надясно/, заедно със съпругата с Елена и известният български имигрант в САЩ, Петър Пелин, в дома на Георги в София, 80-те години на миналия век.

БЪЛГАРИ НА "ТИТАНИК"?

Българи на Титаник? Публикувано от bulgarianhistory на 14/04/2013 в Интересни факти · 0 Коментари „Интересни факти" е рубрика, в която ще ви представяме онези куриози от миналото ни, които и до днес са обект на множество дискусии. Несъмнено историята ни изобилства от случки и събития, които се оказват предопределящи за развитието на страната ни през годините. Тук ще се опитаме да ви изложим най-интересните от тях и да ви ги представим по възможно най-атрактивен начин. Очакваме вашите предложения! Едно събитие, което се случва точно преди 101 години кара целият свят да обърне поглед към него. Едно неочаквано събитие. "Титаник" - това име всява страх и мистерия във всеки един от нас. Внушителният британски лайнер бил технически чудо за времето си. На него били залагани огромни надежди и едва ли някой е подозирал какво е щяло да се случи само няколко дни след пускането му в експлоатация. преди тръгванеМалко предистория. Строенето на "Титаник" започва през май 1911 година. За по-малко от година най-големият пътнически параход за времето си е построен. Дължината му е 269 метра, а тежестта му 40 000 тона. Той е завършен окончателно на 10 април 1912г. и на същия ден е пуснат на вода. Хиляди хора с огромен копнеж очаквали този момент. Хора от всяка една прослойка на обществото били закупили билети месеци преди датата на тръгването. Самото пътуване започнало от пристанището Саутхемптън, като корабът преминал през междинни пристанища във Франция и в Ирландия. Последната цел на "Титаник" бил Ню Йорк. Малко цифри. Броят на пътниците на Титаник е 1361 души. Екипажът съставлява 891 човека. В нощта на 14 април, около 23:35 Фредерик Флит, наблюдаващ, съобщава на първия помощник-капитан Мърдок, че само на 1/4 миля (463 метра), право пред кораба, се намира айсберг. Предприета е маневра, но е прекалено късно. Ужасът започва. Около 23:50 вода започва да плъзва по пода на най-ниските каюти, тези на 3-та класа. 2 часа и 40 минути след сблъсъка с айсберга, неотделилата се курмова част от корпуса на "Титаник" застава вертикално под ъгъл 70 градуса и бързо започва да потъва под вода. Със скорост около 13 мили в час носовата част на "Титаник" се отправя към океанското дъно на дълбочина 3750 метра. Броят на загиналите е 1502, а оцелелите са едва 705. Der Untergang der TitanicНе би трябвало въпросителният знак в заглавието на статията да ви съмнява, че на борда на "Титаник" е имало българи. Броят им далеч не е малко, като причината за това е много проста. 1912 година - година на война, на недоимък. Стотици хиляди български мъже са на фронта, докато други търсят шанса си на запад. Афиши по селата примамвали селяните да търсят по-охолен живот, взимайки билет за Америка. Разбира се, това удоволствие струвало скъпо и някои от бъдещите пасажери били принудени да продават добитъка си, даже и имотите си. Две агенции имат "вина" за това - "Уайт Старлайн" и "Лойд Стайн Лайд". Българите се качили на парахода последователно на трите пристанища - в Саутхемптън, Шербур и Ирландия. Така общият им брой станал 91 човека. Това е едната теория. Разбира се, това са неофициални данни. Според данните на "Лойд" броят им бил 38 човека. Отдавна обаче тази информация не се счита за достоверна, а доказателството е, че в село Гумощник е издигнат паметник на 8 загинали в катастрофата българи. Те обаче не фигурират в списъците на застрахователната компания. Това кара изследователите да считат, че 38 далеч не е реалната цифра на българите, които са имали злата участ да си набавят билет за кораба на смъртта.Трудно е да предположим коя от двете теории е истинна, защото разследванията по "Титаник" продължават и до ден днешен и вероятна информацията, дори и около броя на българите, ще се обнови някой ден. Така или иначе няма спорове около загиналите българи. Техният брой е 15. Паметникът на 8-те загинали Паметникът на 8-те загинали Интерес пораждат няколко имена на българи, които се оказват големи късметлии, като поради един или друг фактор не успяват да се качат на кораба. Типичен пример за такива наши сънародници са Стефан Клийновски и Христо Ковачев, за които се твърди, че закъснели за отплаването, защото "запивали" в една кръчма в близост до пристанището в Саутхемптън. Христо Ангелов пък заменил билета си за "Карпатия", корабът, който тръгнал малко преди "Титаник". За Нанко Нанков от село Садовец се твърди, че проиграл билета си на карти. Доколко тези истории са факт, никога няма да разберем, но ние не виждаме нищо невъзможно в тях. И последният мит или факт, който ще споменем е спасяването на Стою Крушкин, за когото се твърди че бил в оркестъра на "Титаник". Той успял да достигне спасителна лодка и не намерил смъртта си. За това обаче липсват сериозни доказателства.

ЛИНК КЪМ ПУБЛИКАЦИЯ ЗА СТОЙО КРУШКИН В NOVINITE.BG

http://novinite.bg/articles/47911/Nash-voenen-muzikant-v-orkestara-na-Titanik

НЯКОГА БЪЛГАРИТЕ СА “БЯГАЛИ” И КЪМ БЪЛГАРИЯ!

 Емигрантски спорт  Чрез състезанията, бежанците са отстоявали националните си идеали Някога българите са “бягали” и към България! Да, имало е и такова време. Още в края на Първата световна воина, при първите слухове за санкции срещу победена България, населението от застрашените от окупация райони, се отправя в паническо бягство към вътрешността на родината. Договорът-диктат, подписан в парижкото предградие Ньой, през 1919 г., който разделя с граница българи от българи, е истински позор за европейската дипломация на ХХ век. За живеещите в "Царибродския" и "Добруджанския" квартали, София започва от "Лагера" - между Руски паметник и “Павлово”. Сега на мястото на "Лагера", между дървета и цветя се издига жилищен комплекс, а преди е било гола, сива площ, на която маршируват войници. Вдигат се облаци от прах, изпод износените коли на квартируващия наблизо камионен полк. Когато не се чуват командите на фелдфебели и подофицери, младежи в цветни фланелки поставят "врати", набиват флагчета, очертават с бели ивици от вар "игрища". Така далеч от гъмжилото на големия град спортуват клубовете на софийската беднота, тук са и много будни младежи - предимно деца на бежанци от Добруджа, Македония, Западните покрайнини..., но и не само. Тук е и Георги Ст. Иванов. Той е син на емигрант в САЩ. От малък обича футбола и напълно предвидимо търси бежанците в София, събира се с тях, играе с тях, защото те са по-близо до неговата душевност. Те са бежанци, а бащата на Георги също е един вид “бежанец”, само че далеч отвъд океана, в “Новия свят”, където заминава, за да работи. През 1923 г. е основан и спортен клуб "Бежанец". В решението за учредяването му се казва, че "този клуб обединява спортистите от Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини. Той е въплъщение на спортния девиз "чрез спорта - за Родината" и служи за стимул на българския родолюбив спортист към постигането на заветните идеали, оставени от апостола на свободата Васил Левски". В спомените на Георги, спортните състезания от онези години са много по-различни от днешните. Няма наградни фондове, няма “собственици”, няма билети, няма стадиони, няма “ТОТО”. Всичко е само и единствено футбол – чист, неподправен, рафиниран! Георги играе последователно, към 1931 г. в Спортен клуб “Аспарух”, към края на 1933 г. е в “АС-23”, за който се говори, че е предшественик на днешния ЦСКА. Към началоато на 1934 г. Георги вече е футболист на Спортен клуб “Диана-Сафия”, а към април вече е играч на “Бежанец”. Какви точно са интервалите му от време в отделните клубове, където е играл Георги, не ни е известно, но и не това е толкова важното в случая. В края на 1934 г. започва да се говори за прегрупирване и окрупняване на спортните клубове в София. Бежанците веднага протестират чрез своя в. "Западни покрайнини (бр. 348). Според тях, "сливането на спортен клуб "Бежанец, с които и да било клуб, ще бъде една грешка от чисто национална гледна точка”. В протеста си бежанците заявяват, че “бежанецът” трябва да бъде оставен спокойно да живее със своята тъга по родината, без да се слива с големия брой спортисти в България, които биха го отклонили от неговата пряка цел". В прахоляка на “Лагера”, върху сгурията на очертаното с вар игрище на "Бежанец" тренира и играе Васил Спасов (Валяка). Той ярко беляза с присъствието си преходното време на годините непосредствено преди и след Втората световна война. Син на бежанци от Западните покрайнини, естествено бе Валяка да започне футболния си път в малкия клуб "Бежанец". Също така естестввно бе неговият нестандартен талант бързо да бъде открит и Валяка да даде най-хубавите си години в знаменития тогава тим на "Левски". В София има общо тринадесет спортни клуба, в които играят предимно бежанци от Западните покрайнини, Добруджа, Македония, Беломорието. Оборудване те си купуват от битпазара /тогава/ до Сточна гара, като преди това пресяват пясък от близката река и го продават, за да си набавят средства. Под “оборудване” се разбира - стари футболни обувки. По това време Спортен клуб "Бежанец" е позициониран в трета софийска футболна дивизия. На 2-3 трамвайни спирки от "Лагера", по посока за Княжево, е спирка "Овча купел". Там в онези години се намира игрището на спортен клуб "Борислав". "Борислав" и "Бежанец" са в постоянно съревнование по привличане на младежи от тази част на София. Така бежанците намират своето поприще, да се борят, да се състезават, да постигат успехи, с които да утвръждват националните си идеали. Георги Иванов-футболист и на Спортен клуб “Бежанец”, води своето лично състезание в София. Той се събира със “свои по душа” - бежанците. Неговият баща - емигрант в САЩ води личното си състезание отвъд океана, където със своя труд събира малко състояние, за да построи дом за децата си в София. Докато е в Америка, в Стилтън - Пенсилвания, той създава българския оркестър “Bulgarian Balkan Band” и става един от най-известнитe емигрантски капелмайстори /нещо като диригент/ в “Новия свят”. ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ кореспондент на в-к “България” в София Снимки личен архив. Текстове на снимките: Снимка 1 – Георги Ст. Иванов като футболист на Спортен клуб “Беажанец – 30 май 1934 г., София. Снимка 2 – Спортен клуб “АС – 23” – предшественикът на днешното ЦСКА - ноември 1933 г., София. Георги Ст. Иванов е третият от ляво на дясно. Снимка 3 – Спортен клуб “Бежанец” – 4 ноември 1934 г., София. Георги Ст. Иванов е първият от дясно на ляво.

НОВА ПЪРВА СНТРАНИЦА С МОЯ СТАТИЯ ВЪВ ВЕСТНИК "БЪЛГАРИЯ" В ЧИКАГО

СТОЙНОСТТА НА ВАЛУТИТЕ В АМЕРИКАНСКИ ПАРИ Е БИЛА В ЗЛАТО, СРЕБРО И МЕД

 Историческа икономика  Финансовите принципи за оценка на парите не са се променили до днес В “Календар - Алманах за 1920 г.”, издание на вестник “Народен глас” - Чикаго - Илиноис, е поместена сравнителна таблица за стойността на чуждестранните валути в американски пари /АП/. Онова, което прави впечатление на пръв поглед е, че повечето държави имат различни, понякога дори по пет вида, валути, които се оценяват, разбира се, по различен начин и в различна стойност в американски пари. Такъв е случаят с Великобритания, която в таблицата е изписана като “Велико - Британия”. Обявените британски валути са точно пет и са: “корона”, “флорина”, “гвинея”, “паунд” и “шилинг”. Съответно и стойността е различна, както следва: една “корона” /сребро/ струва 1,220 американски пари /АП/, една “флорина” /сребро/ струва 0,490 АП, една “гвинея” /злато/ струва 5,040 АП, един “паунд” /злато/ струва 4,865 АП и един “шилинг” /сребро/ струва 0,240 АП. Разбира се златото се цени повече, като по-скъп метал. Защо обаче са били нужни пет вида валути на една държава? Това се обяснява с развитието на търговията. Развитите в търговско отношение държави, каквато е и Великобритания, подържат толкова валути, защото с различните държави търгуват с различни валути, в зависимост от региона, икономическата география и социално-политическата стратиграфия. Например, в търговията с Америка, Великобритания би ползвала валутите си, които имат златно покритие, защото имат по-висока стойност и с по-малко такива пари, може да се купи повече стока. В същото време, с някоя по-млако развита в икономическо отношение държава от азиатския, или южноамериканския регион, търговията би могла да се осъществява с пари, които имат сребърно покритие, защото стоките там са по-евтини и с валута с по-ниска “благородна себестойност”, могат да се купят толкова стоки, че сделката да е поне толкова изгодна, колкото същата, със Северна Америка, където ползваните валути са с по-висока стойност. Един изключително интересен факт може да концентрира вниманието ни и това е, че българският сребърен “лев”, както и парите на Венецуела /в сребро/, Сърбия /в злато/, Франция /в сребро/, Белгия /в злато/, Швейцария /в злато/, Румъния /в сребро/, Италия /в сребро/, Финландия /в злато/и Испания /в сребро/, са оценени по абсолютно един и същи начи, всяка една парична единица от тези, струва точно 0,193 американски пари, по данни на “Календар – Алманах за 1920 г.”. Очевидно българският сребърен “лев” в онези години е оценен достатъчно силно, за да може спокойно да “съжителства” финансово с валутите на едни от най-големите и стабилни европейски държави в онези години. Ако трябва да направим някаква сравнителна статистика в популярен стил, трябва да отбележим, че през 1920 г. най-евтината чуждестранна валута, спрямо американските пари тогава е била турската сребърна “пара”, която е оценена на 0,001 американски пари, следвана от медния френски “сантим” - 0,002 АП, медното мексиканско “центаво” - 0,005 АП и медният китайски “каяш” - 0,006 АП. Безапелационен лидер, като най-скъпо оценена чужда валута е колумбийският златен “кондор”, оценен на 10,000 американски пари. Елегантно, но на почетно разстояние “кондорът” е следван от златната британска “гвинея”, оценена на 5,040 АП, златната перуанска “либра”-4,865 АП и аржентинската златна “аржентина” - 4,820 АП. Освен търговията, разбира се, голямо значение за оценяването на вида чуждестранна валута има и покритието й със злато, сребро, или мед. Всичко това взето заедно, като финансови параметри-тип търговия и покритие със съсответния благороден метал, оформя общата представа за стойността на даден вид валута, спрямо стойността на американските пари през 1920 г. Статистиките показват, че българските емигранти са пътували до Америка с относително малко средства, в сравнение например с емигранти от някои западноевропейски държави. Нашенците са свикнали на лишения и оскъдица, поради което те са вземали със себе си толкова пари, колкото да си платят пътуването до Америка и да си осигурят елементарни условия в началото на престоя си, колкото да преживяват. Все пак, те са имали предварително уговорена работа в новата държава и са разчитали на средствата, които ще получават. Живели са скромно, дори понякога в мизерия, спали са по няколко в една стая, но това е била цената, за да съберат малко състояние, което да вложат след това в нещо значимо в “стария край” - България, или земите на днешна “Бивша югославска република” Македония. Преди около 30 години, в България се знаеше, че най-добре обезпечените български пари /като копюри/ бяха сивите банкноти от 10 лв. Почти като легенда се носеха слухове, че в зависимост от номера на банкнотата, тя има повече, или по-малко златно покритие /обезпечение/. Именно тези банкноти се приемаха на запад и в повечето бивши социалистически страни от “съветския блок” и именно те се оценяваха по-високо от останалите банкноти и копюри. Всичко това са банкови гаранции, финансови “деликатности” и търговски и други параметри, които са оказвали влияние върху стойността на различните видове валути през годините. Както можем да видим, принципите не са се променили до днес, защото те са универсални и имат ярко изразен характер на оптимални показатели за оценка и контрол на парите. ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ кореспондент на вестник “България” в София Текстове на снимките: Снимка 1 – Трима млади мъже, български емигранти в Америка - Денвър, Колорадо, 1910 г. – Снимка от http://www.lostbulgaria.com. Снимка 2 – Строеж на железопътен мост, сред работниците са и група български емигранти от Лудогорието, Чикаго 1911 г. - Снимка от http://www.lostbulgaria.com. Снимка 3 – Старите, сиви, “социалистически” 10 лева, с образа на “вожда и учителя” Георги Димитров, които се ценяха много на запад и в бившите социалистически страни от “съветския блок”, защото имаха високо “благородно” покритие. – Снимка от www.segabg.com.

СТОЯН КРУШКИН ПО ВРЕМЕ НА ПАНИХИДА ЗА 9 МЕСЕЦА ОТ КОНЧИНАТА НА ПАТРИАРХ МАКСИМ-6 АВГУСТ 2013 Г.

СТОЯН КРУШКИН С НОВИЯ БЪЛГАРСКИ ПАТРИАРХ НЕОФИТ І АНГЕЛОГЛАСНИЯТ

ПОВЕДЕНИЕТО СЕ ПРОМЕНЯ В РАЗЛИЧНИТЕ ИСТОРИЧЕСКИ ЕПОХИ

 Психология на емиграцията  Драстичността на промените се компенсира със засилване на емоционалните инфилтрации. Преди години, дори вече преди цяло столетие, когато нашите сънародници са пътували за Америка, за да работят там, за да градят новия си живот в “стария край”, те са имали за основна цел да се съхранят като българи. Именно това е причината, поради която те са се организирали в различни по тип и вид кръжоци, групи по интереси, вечеринки и други. Всъщност, целите на нащенците в САЩ в онези години са били две-да заработят средства, с които да живеят по-добре в “стария край” и да се съхранят като българи с ярко изразена национална идентичност. Българката Ц.М., която живее в Калифорния от 30-те години на миналия век, споделя пред близки, че “българинът, където и да е по-света, все си остава българин”. Макар, че тя използва репликата в негативен план, ако се абстрахираме от това, можем ясно да видим начинът на мислене, който демонстрира тенденция. Някои от имигрантите ни живеят и работят в Америка, в продължение на цели десетилетия. Те се превръщат в част от общността там, но въпреки това запазват своята национална идентичност. Те създават битови кътове, поставят предмети от България-своеобразни фетиши и ги превръщат в нещо като свещени, своеобразен “национален олтар”. Така те съхраняват българското в себе си. Когато нашенците се завърнат в родината си, на практика те нямат нужда от реадаптация, защото никога не са се откъсвали от рода си, от културата си и от нравите и привичките на своята родна общност в България. Това е така, защото те са запазили родовите нишки, националния характер на ежедневието си и българското си мислене през целия си престой в САЩ, дори когато говорим да десетилетия наред. Това е вярно и е валидно за времената на ранната емиграция, когато патриархално-битовите връзки са били много по-здрави-края и началото на ХХ в. Постепенно историческото време налага промени. Хората-имигранти се стремят все повече да се адаптират към новата среда, в която живеят. Целта е човек да стане все по-неразличим, за да се слее с околната общност и по този начин постепено да се натурализира изцяло. Това е другата крайност, заради която хора дори сменят имената си, но процесът е ярко забележим от края на 30-те години, до към края на 40-те години, или най-късно до средата на 50-те, когато настъпва промяна. Тогава невъзможността да се завърнеш в България, защото тук вече е установена съветска власт, прави така, че имигрантът отново започва да търси националното, което да го съхрани в една относително чужда среда, която трябва да обитава по принуда, лишен от родината си по силата на историческите обстоятелства. Разбира се, с падането на комунизма в световен мащаб, поведението на имигрантите ни и в САЩ отново, за пореден път се променя. Те отново започват да се стремят към пълноценна интеграция, натурализация, или асимилация. Те сякаш придобиват рефлекс на провинцията, идвайки от една малка, “провинциална” европейска държава, в голямата, всесилна и приласкаваща Америка. Какво се оказва? Когато националното в душата на имигранта е застрашено и се намира под стрес, той се стяга, мобилизира националното вътре в себе си, за да се съхрани. Когато, обратното, националността не е застрашена, нашенците-имигранти придобиват по-силно усещането за част от местната общност и се стремят да се адаптират максимално към условията, за да се почувстват по-свободни и по-пълноцени. И двете начала си имат логино обяснение и двете са плод на психо-социална диверсификация, която не се поддава на исторически манипулации. Процесите просто съществуват, провокирани от времената, но напълно логични и не непремено отрицателни, или пък положителни. Днес наблюдаваме поредната, последна проява на тези социални мутации. Българи, които са живели дълго в САЩ, когато се приберат в родината си, те са някак различни, мълчаливи. Вероятно това е психологически продукт на цивилизационен стрес. Тези хора често мълчат, трудно комуникират, говорят тихо, “обрани” са в поведенческите си изяви, сдържани са, премерени, умерени и някак твърде “възпитани”, може би дори “култивирани”. На какво се дължи това? Животът в САЩ днес е така уреден и така подреден, според същите тези нови, днешни имигранти, че когато те се завърнат тук им се налага да живеят “самостоятелно”. В Америка, държавата се грижи за теб, дори и ти да не искаш това, в България, държавата не се грижи за теб, дори и да искаш това, твърдят хора, които дълго са живели в Америка и на Запад, а след това са се завърнали в родината си. Тогава тук те изживяват истински шок, защото се сблъскват “челно” с административния хаос, с бюрократичната безжизненост и институционалната безчувственост. Всичко това оформя един емоционален срив, който понякога води дори до депресия. Какво се оказва? Сякаш преди, когато хората са съхранявали националното в себе си, сякаш в някакъв свещен олтар, тогава те са били по-силни, по-стабилни. Сякаш тогава икономическото и социално разслоение между една малка България и Америка не е било толкова голямо, колкото е сега…! Днес, връщайки се от САЩ, или която и да е развита западна държава, в България, човек може да изпадне в емоционален дефицит, само защото променя, при това за няма и денонощие, социалната си среда, която се оказва възлов фактор за компенсиране на поведението и емоционалността въобще. Защо е така? Едно от обясненията е в културната глобализация на света, което води до много бърз преход от една култура към друга и от една социална среда в друга. Драстичността на промените се компенсира с относително засилване на емоционалните инфилтрации. Така се компенсира цивилизационния стрес в днешния свят. Все още е рано да правим глобални изводи, но може би имено така се и оцелява в днешния свят. Може би поне след 50 години ще можем да направим извод и за днешните поведенчески стереотипи на имигрантите ни, днес обаче, все още можем само да се опитваме да даваме съвети, за да преодоляваме и преживяваме и този нов тип психологически феномен на емиграционно пребиваване. ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ кореспондент на в. “България” в София

“КОМУНИСТИЧЕСКИТЕ ХОРА” ГОВОРЕХА НА АДМИНИСТРАТИВЕН ЕЗИК

 Езикови епохи  Хората от “Съветския блок” и “свободните хора” живееха в едно историческо време, а сякаш бяха от два различни генотипа. Забелязали ли сте, как говореха хората преди и сега? Има разлика, просто е необходимо да се вгледате. Хората през така нареченото “комунистическо време” говореха по един начин, сега говорим по друг начин. Вече всеки втори българин, когато се съгласява с нещо, казва “Окей”, или дори само “ОК. Вече “лайкваме”, сендваме”, “рипваме”, “сийдваме”, освен това казваме че сме “супер” и какво ли още не. Ако някой каже на човек от старото време, че отива на “мол”, той ще помисли, че става дума за МОЛ-материално отговорно лице! Помислете само, колко шарен, красив, звучен и одухотворен е бил езикът на старите българи, онези от Възраждането! Те са говорели на един жив език, език, който диша въздуха на България и на нашата почти безбрежна историческа памет. Днес това вече е безвъзвратно изгубено, защото паметта ни е изтрита, а историята ни е подменена. За какво собствено става дума? При комунизма имаше много семейства, които бяха разделени. Хора, които по някакъв начин бяха успели да заминат на Запад, оставаха там. Родителите им, а понякога дори и съпрузите, или съпругите им, заедно с децата, оставаха тук, в България, защото властите не ги пускаха и дори ги притискаха, за да “върнат” “невъзвръщенците” и да си понесат “вината” за това, че са дръзнали да пътуват свободно, без задължителната, височайша санкция от политическата полиция, наречена милиция и от безкрайните спирали на специализираните партийно-политически, административни органи....! Едните хора променят начина си на говорене, защото новата среда неминуемо им повлиява. Другите говорят по “нашенски”. Не, не става дума за диалекти, диалектите са богатство на един език, става дума за маниер на говорене, за стил, за терминология, за дух на езика. Неотдавна националната телевизия излъчи български игрален филм, който разказваше за мъж, който остава в България, а жена му и дъщеря му остават в Западна Германия. Мъжът обясняваше на съпругата си, че “моралът изисква” да се върне, но кой “морал”, не беше ясно,…че “съгласно разпоредбите”, тя трябва да живее с него,…че “семейният кодекс повелява” това! Той се опитваше да убеди съпругата си да се върне при него, в България, с едни технически термини, думи, или по-скоро фрази, които са присъщи на един административен език. В онези години, официалният език в държавата беше именно този. Дори и днес има стилистични рецидиви като: “съгласно”, “имайки предвид”, “досежно”, “касаещо” и много други административни причастни форми, не малка част от тях-откровено лакейски русизми, които придават на езика една бездушност, каквито бяха, в голямата си част, и хората в онова време-едни солидни фасади, с изключително ниско съдържание на ценности. Как ще убедиш един близък до сърцето ти човек, да живее с теб в комунистическа България, като му кажеш, че има “решение на властите”, или пък, че, “съгласно разпоредбите”, той, или тя, трябва да те обича…?! Обичта, съпричастността, духовното съприкосновение на личностно ниво не могат да се поддават на служебен речитатив, който е присъщ на съдебно заседание, но не и на човешко същество, което има за цел, да “влезе под кожата”, да ти подейства на емоционално ниво. Тук “семейният кодекс” на Партията няма никакво влияние! Така се говореше в България в онези години, а хората, които имаха шанса да се измъкнат от лапите на “желязната завеса”, започваха да живеят на Запад като човешки същества, а не като зомбиран политически електорат. Децата от малки свикваха да се изразяват като големи, да използват думи, които не им приличат на устните, защото те просто са деца. Те говореха така, защото така ги обучаваха в организации от нацистки тип, каквито бяха Комсомолът, Чавдарската и Пионерската организация. Комсомолът беше нещо като “Хитлерюгенд”. Това е младежката организация на Националсоциалистическата германска работническа партия, просъществувала от 1922 до 1945 г. Създадена е през 1922 г. като младежка секция — Jugendbund (Младежки съюз в превод от немски), за млади мъже между 14 и 18 г. Остава под командването на “SA”, до май 1932 г. Чавдарската организация беше задължителна, защото подготвяше децата от малки, да станат “чавдарчета”, или “чавдарци”, като партизаните от отряда “Чавдар”, на другаря Тодор Живков. Пионерската организация беше междинното ниво, което беше ниво на съревнованието, където децата се състезаваха, за да стигнат по-бързо до Комсомола, който се считаше за предверието на Партията-майка! Тогава се подменяха ценности на много ниско битово ниво. Георги Димитров беше “вождът и учителят”, както и Димитър Благоев. Всички ни бяха “бащи” и “майки”, партията, чрез низовата партийна организация, различните администротивно-политически групировки, които ни подготвяха за партийно членство, което се считаше за висша форма на емоционален суверенитет, което всъщност си беше точно така, защото този тип членство предоставяше безрезервна власт, криминална безнаказаност и умопомрачаваща безотчетност. За всичко това плащаме и днес и ще продължаваме да плащаме, още поне няколко поколения и много години. Във всички тези организации от нацистко-социалистически тип, ръководителите на всички нива, буквално си “придаваха важност”, като говореха на един нахално административен език, който в повечето случаи не казваше абсолютно нищо. Целта беше обаче, да звучи високопарно, надменно, строго-партийно, загадъчно-технически и не на последно място-да създава усещането, че с този тип говорене, всъщност се гради нещо, което впоследствие се оказа пясъчна кула, с големината поне на Родоския колос. Когато хората излизаха навън, най-вече на Запад и в Америка, те виждаха, че другите се държат съвсем нормално. Другите хора не бяха обрамчени в стихийността на политическата система. Те просто живееха свободно. Това се отразяваше и на говора им. Така се получаваше и дисбалансът между “комунистическите хора” и “свободните хора”. Двата вида съществуваха в едно и също историческо време, на относително съседни местоположения, но бяха толкова различни, сякаш бяха от два различни генотипа. Всъщност, те бяха просто хора-едните свободни, а другите жертви по придода. ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ кореспондент на в-к “България” в София