Не е невероятно, не е малко вероятно, дори направо си е много вероятно българските емигранти да са попадали в полезрението на тайните служби, специализираните разузнавателни администрации и милицията на комунистическата държава. Както казваше един тогавашен политик: “…такова беше времето…!”. Не че това може да бъде употребено за индулгенция, но времето наистина беше такова, а всъщност, какво точно беше…?
Българските емигранти бяха считани в родината си за “изменници” и “невъзвръщенци”, въпреки че дори и тогава повечето хора не можеха да си обяснят точното значение и на двете понятия по адрес на тези наши сънародници. Именно това превръщаше тази част от българското народонаселение, както и свързаните с нея българи, в “подозрителни” в политически план лица.
Тоталитарната комунистическа държава по природа е страхлива, защото е неустойчива, докато е стъпила на “живите пясъци” на своите основни идеологически инструменти-масовата психоза, ескалираща в екзалтираща псевдоистерия и безогледната повсеместна и повсевременна демагогия, носеща анахронично-неприятния дъх на попрестоели яйца.
Природата на този тип диктатури на ХХ в. се мултиплицира от инерцията на Втората световна война и неистовия източен вой на една мощна военна сила-СССР. В същото време тези държави на “диктатурата на пролетариата”, колкото и безпардонно претенциозно да звучи това определение, се развиваха. От шокиращата азиатска натуралност на режима на Пол Пот и този на генерал Аугусто Пиночет, те постепенно мимикрираха през “нежните войни” срещу “нежните революции”, както в Чехословакия на Александър Дубчек и в Унгария на Имре Наги. Така се стигна до перфидните форми на капиталистически социализъм, или “социализъм с парично лице”. Това обаче е последната фаза, която все още е актуална. Точно преди нея-на прага на рухването на комунистическите режими в Източна и Централна Европа властваше ерата на притихналия терор и самовглъбената, самоцелна и самодостатъчна мегаисторичност.
Именно по това време тоталитарната комунистическа държава, каквато беше и България, изграждаше формите на “идеологическа отчетност” и на емигрантите. Техните сенки плашеха до смърт родните /и безродните/ партизански политици, на които дори и денем им се привиждаха конспирации и политически подривни действия. Примерите за това са достатъчно много, дори и сред прослойката на така наречените “верни на партията и народа”-процесът срещу Трайчо Костов, процесът срещу генерал Иван Тодоров-Горуня, генерал Цвятко Анев и редица други. Именно заради това, българските тайни служби по онова време “държаха под око” сънародниците ни извън страната и особено в САЩ, посредством цяла плеяда снизходително мелодраматични форми на славянски обединения, комитети, организации и мероприятия.
Вестник “България” и читателите му, може би за първи път, ще имат възможност да надникнат, при това документално, в една малка, но истинска част от архивите на тайните служби в България по време на комунизма. Това е само един бегъл, но достатъчно красноречив поглед върху отношението на тогавашните власти към нашите задгранични сънародници. Това е историята на Георги Ст. Иванов и неговия баща-имигрант в САЩ-Стойо Ив. Крушкин, за когото вестник “България” писа нееднократно. Тази история е обърната с поглед от България навън, или иначе казано, това е “другата история” на Стойо Крушкин като обект на изследване от тайните служби.
През ноември 1959 г. излиза строго секретно постановление от Комитет “Държавна сигурност” /тайната комунистическа милиция/, с което лицето Георги Ст. Иванов е взет на “лична предварителна разработка”. Това означава, че идеологическият режим има съмнения за въпросния човек. Подписаният старши лейтенант Х.В.Х-старши разузнавач при Отделение “ДС”-Сталинско районно управление на Министерството на вътрешните работи /МВР/, установява някои твърде любопитни факти. Цитира се донесение на някой си агент “Бончо”, пред когото, Георги споделил, че се срещнал с българин от САЩ, временно пребиваващ в страната ни и дошъл от Париж. Въпросният човек бил поканил Георги да работи в САЩ и му гарантирал добра работа, защото там се живеело добре, стига да можел да стигне до Америка. Георги споделил пред агента, че “ще гледа да се измъкне от България по някакъв начин”!
Според данни от доклад на капитан Н. от Отделение ІІ на същото управление на МВР: “…Бащата /небезизвестния емигрантски капелмайстор Стойо Ив. Крушкин/ на обекта /Георги Ст. Иванов/ е заминал за САЩ през 1926 г., но причините за заминаването му тук не се знаят. През 1956 г. по данни на близките му е починал. Изпращал е редовно пари и колети на близките си и от негови средства са построили масивна къща, в която сега живеят. По този повод съседите им назовават къщата “американската къща”…”.
Ето и още едни красноречив пример, който намираме в агентурно донесение на агент “Бончо” от 17 февруари 1960 г., прието от старши лейтенант Д. Д. от Отделение І, Отдел ІІ на същото управление на МВР. В него се казва:”…Той /Стойо Крушкин/ е искал да прибере в САЩ и жена си, и всичките си деца, но никога не е успявал да склони жена си. При това децата живущи в България-две дъщери и един син са били винаги на страната на майката и са считали баща си едва ли не като авантюрист. Едва след Втората световна война те започват да проявяват признаци на съжаление, че не са се били изселили своевременно в САЩ…”! В донесение от 19 януари 1960 г., агентът споделя:”…Сега Георги /синът на Стойо Крушкин / подхвърля, че много добре би било, ако човек може да се нареди по някакъв начин при американците, които ще открият своя легация в София…”!
Един изключително интересен абзац намираме в донесение отново на агент “Бончо” от 10 февруари 1960 г., където той предава думите на Георги Иванов от 29 януари същата година: “…Правя всичко за бъдещето на детето си. Искам да го махна от тук, да го изпратя в Америка. Не искам да стане комунист.”!
Всичките цитирана абзаци от личната предварителна разработка на Георги Иванов са причина той да бъде “заведен на отчет” в тайните служби на комунистическата тоталитарна власт в България. Той се превръща във “чужд елемент”, при това “прекрит” /прикрит/, според граматическите достижения на докладчика.
На практика се оказва, че помощта, която е оказвал емигрантският капелмайстор Стойо Крушкин на своите близки в България е нещо неправилно. Надеждите на неговия син Георги да изпрати дъщеря си в Америка, както и сам да се установи на работа там също са нездрави. От друга страна, приемането на помощ от българин в Америка, дори и това да е собствения ти баща, е проява на враждебност към властта! Всичко това са изводи, които, колкото и насмешливо налудничаво да ни звучат днес, са присъствали в официални доклади и са представлявали официалната политика на държавата в онези години, политика, която с един замах и един подпис е решавала съдбата на стотици несретници. Ето защо този документален щрих към отношението на тоталитарната държава към нашите имигранти, особено в САЩ, трябваше да намери публичност, за да помним, за да не допуснем да се повтори.
Това е представлявал обобщеният поглед на тайните служби и комунистическата държава към нашите сънародници извън родината. Те са ги презирали, страхували са се от тях, следели са ги, подслушвали са ги, за да не би случайно в даден момент същите да се окажат “пета колона”, която да катурне червената петолъчка над партийния дом в София. В крайна сметка се оказа, че петолъчката беше съборена от вътрешната им опозиция, а позорното петно върху имиграцията ни и особено тази в САЩ, постепенно беше изтрито от времето, но не и от историческото съзнание.
