С ПРЕЗОКЕАНСКИЯ ПАРАХОД „ВАШИНГТОН”, ПРЕЗ 1947 г.

·        Пътешествие

·        Българинът Гьончо Белев от Ихтиман описва едно епично пътуване

Не са чак толкова много корабите, които пътуват от Америка до Европа, корабите, които са били ползвани и от нашите емигранти , които живеят и работят в САЩ, както и техните близки. Един от най-известните от тези презокеански лайнери е параходът „Вашингтон”. Има един българин, Гьончо Белев . Той е български писател и общественик, роден в Ихтиман на 12 юни 1889 г. През 1946 година той планира пътуване до Америка, но поради обстоятелствата, на път за там заминава със самолет, но се връща с параход и това е именно „Вашингтон”.

През 1946 г. са определени да се състоят два конгреса на славянските емигранти – на 8 и 9 септември в Торонто и на 18, 19 и 20 септември в Ню Йорк. Българската делегация се състои от тогавашния главен секретар на славянския комитет в България – емблематичната Цола Драгойчева, председателят на комитета Георги Петров и писателят Гьончо Белев.

Спомените на писателя за пътуването му от Америка към Европа с кораба „Вашингтон” е изключително интересно и представлява по същество уникален исторически документ на пътуванията между двата континента в следвоенните години.

Параходът „Вашингтон” е пуснат на вода на 20 януари 1931 г. Той принадлежи на компанията „United States Lines”. Негов кораб-сестра е параходът „Манхатън”, който също като „Вашингтон” е създаден от „New York Shipbuilding”. Това са два от няколкото презокеански лайнера на САЩ.

Параходът разполага с 580 места в „Cabin class”, 400 места в туристическата класа и 150 места в трета класа. Двата кораба имат славата на едни от най-високостандартните и луксозни параходи.

САЩ подписва договор за създаването на параходите „Манхатън” и „Вашинготн” през 1931 г. Изграждането им струва 21 млн. долара, всеки.

Параходът „Вашингтон” е ангажиран по време на Втората световна война в полза на Американската армия, което става на 6 юни 1941 г.

Военният „запас” на парахода приключва през януари 1946 г. и той отново става пътнически лайнер през февруари  1947 г. Корабът пътува до 1953 г., когато е изваден от вода в река Хъдсън и е даден за скрап едва през 1965 г., в Ню Джърси.

Белев разказва, че преди качването си на „Вашингтон”, се подписва декларация, с която пасажерът се съгласява с това, че капитанът има права на съдия. За лошо поведение и при инфекциозна болест, пътникът може да бъде свален. Всеки е длъжен да декларира, че не изнася повече от два револвера и 500 патрона.

Белев описва, как тръгва параходът, минават покрай Уол стрийт, от дясната палуба се намира Джърси сити. След това се минава покрай  Елис айлънд, следва Статуята на свободата. Параходът излиза от устието на река Хъдсън и засилва ход.

Белев подробно описва парахода, каютите, екипажа, както и удобствата, с които предлагат. Става ясно, че в цената на билета влиза и храната. За двата кораба „Вашингтон” и „Манхатън”, цената за „cabin class” на човек е 186 долара, а в туристическа класа – 127 долара.

Каютата на Белев в мирно време е била нещо като малък апартамент, но през войната, когато корабът е изпълнявал курсове в полза на армията, същата каюта е била офицерска спалня. През 1946 г. леглата представлявали тесни пружини, закачени една върху друга на метални стълби – така наречените „вишки”. Към всяко легло имало прикрепена спасителна риза от корк, които често били използвани за допълнителна възглавница…!

Всяка нощ пътниците преместват стрелките на часовниците си с един час напред, докато пътуват през океана към Европа. Белев описва, как първо видели брега на Ирландия. Нощта прекарват в застой в Англия. По-късно прекосяват Бристолския канал и виждат Плимут. Следва Саутхемптън, където, както пише Белев, до самия параход пристигат и заминават влакове. По-нататък корабът навлиза в Ламанша и виждат брега на Хавър, а в дясно се вижда линията на Шербург.

Хавърското пристанище е осеяно с потънали параходи, чийто корпуси се показват над водата. Малко параходче с криволичене отвежда „Вашингтон” успешно до пристанището. Градът силно е пострадал от войната. Къщите са разрушени, а на практика от пристанището не е останало нищо. Презокеанският лайнер акустира в набързо построен кей. 

Така българинът Гьончо Белев от Ихтиман вижда едно пътуване от Америка до Европа през 1946-7 г., което е описал с големи подробности в книга, преиздадена през 1949 г. Разказът е напълно достоверен, защото е представен от първо лице, единствено число и по този начин описанието придобива много по-голям авторитет. Благодарение на този разказ, можем да имаме авторска информация за това, как са пътували някои нашенци преди и след Втората световна война от и за Америка.

Към края на книгата си, авторът пише: „Все пак Ню Йорк е град, когото можеш да мразиш, но и да обичаш”…! Тази реплика, изказана през 1949 г. в България е истинска емоционална революция и представя живата емоция на един българин, пътувал до „Нови свят” веднага след голямата война.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в. „България” в София

Текстове на снимките:

Снимка 1 – Изглед от близо от парахода „Вашингтон”. – Снимка: cruiselinehistory.com

Снимка 2 – Параходът „Вашингтон” напуска Америка и се отправя през океана към Европа. – Снимка: en.wikipedia.org

"БЕЛИЯТ ДОМ" В..."ЧУДОТО" НА СОЦИАЛИЗМА - „КРЕМИКОВЦИ”!

Снимка: www.dnevnik.bg

ИСТОРИЧЕСКИ РЕПОРТАЖ

„Кремиковци” – един от най-зловещите силуети на еколозите в София, страшилището на икономиката ни, челичената дамга на комунистическото ни минало. Комбинатът днес е обект на нов вид туризъм – така наречения „dark”-туризъм.

Когато човек застане пред някое от многото КПП-та на „Кремиковци”, чувството е сякаш се връщаш във времето, сякаш усещаш аромата на миналото. Тук е толкова замърсено във всички смисли на думата, че казват че ще са необходими хилядолетия, за да си възвърне природата онова състояние, което е било преди построяването на едно от социалистическите „чудовища” на България.

Стоейки пред една от портите на „Кремиковци”, сякаш стоим пред портал на времето, който ни отнася назад, назад и стигаме до една вледенена декемврийска утрин, когато служебният автобус спира пред КПП-то, изчаква да се вдигне бариерата, а след това изръмжава уморено, но и някак уверено, като за последно, за да изсипе малко след това „съдържанието” си от полу-заспали хора на около средната възраст. Това са работниците. Някой е дошъл да работи тук, за да вземе така желаното тогава и трудно постижимо „софийско жителство”, други са тук, защото спестяват „ужасяващата” казарма, трети работят в комбината, защото са попаднали по „злощастно” разпределение, а има и такива, които са дошли в „Кремиковци” само заради голямата заплата.

Някои работят в комбината, за да вземат по-лесно и бързо апартамент в София, вярно, в някой от крайните, така наречени, „работнически” квартали, но, все пак в София и все пак – жилище, при това-поне двустайно! Най-накрая, тук има последни два типа работници – идеалистите, за които и днес идеята за възраждане на комбината „Кремиковци” звучи поне като „6-ца от ТОТО-то”, а другите са…затворниците от затвора край квартал „Кремиковци”.

Влизаме в едно от халетата на някога „социалистическата” ни гордост. Вратите скърцат, уморени от времето, уплашени от неизвестното и изнервени от натрапниците, от нас. Вътре цари тишина, някаква странна тишина, миризма на старост. Шумовете са абсорбирани от невидими филтри, които са приспали време-прострнствените аргументи на историческото време.

Изведнъж, „машината на времето” ни „отвежда” 35 години назад, в същото това хале, в което се намираме сега. Тук е пълно с хора с работни комбинезони – това са инженерите, работниците са със сини престилки, вехти и въз замърсени. На главите си някои носят очила за предпазване от горещото желязо, което в комбината се подчинява на човешката воля, защото просто няма друг избор! Хората работят, пренасят втечнено желязо в колички, които са снабдени със специални „кофи”, то се плиска като вулканична лава, иска да излезе, да се разлее и да завладее пространството, но не успява и само пръски горещ метал подсказват, че в „кофата” има нещо живо, нещо което има собствена воля, подчинена на желанието на човека,…поне за сега...!

В края на халето друга група работници товарят готова продукция. Влаковата композиция е готова да тръгне за Узбекистан, където ще се строи мост над най-дългата река в Средна Азия, вливаща се в Аралско море – река Амударя. Тези работници не са обикновени, те са затворници от местния затвор. На тях им е забранено да говорят с останалите работници, както и на останалите им е забранен контакт със затворниците. Те са тук, за да работят, а работата им намалява присъдите – един ден в комбината се брои за два от присъдените!

В халето е и мъж около 30-те години. Той е дошъл на работа днес, но е болен. Има температура 39 градуса. Въпреки това той е тук, защото трябва да изкара пари, защото се е хванал на тази работа и защото просто не може да се откаже.

„Машината на времето” отново ни връща в настоящето. Халето отново е тихо и празно, само нашето натрапчиво присъствие смущава историята, но създава впечатления, нови впечатления. Тишината е необичайна, но осезаема. През счупените стъкла на огромните прозорци прозира къс небе, къс светло син цвят, който е нарушен от тежка миризма на нещо гниещо. 

В „Кремиковци” се съхраняват бали със смет от столицата. Дори когато автобусът от Бухово буквално профучава през района на самия комбинат, отвратителната миризма нахлува в нагло в ноздрите на деня и дразни обонянието, сякаш иска да допълни отчаяната гледка на застиналата история на тежката ни промишленост.

Въпреки това, като истинска бяла лястовица в дъното най-накрая се добираме до „белия дом”. Сградата се отличава от всичко наоколо. Тя наистина е бяла, а тук някога се е помещавало ръководството на металургичния ни мастодонт. Работниците иронично нарекли сградата на началниците – „белия дом”, по аналогия с дома на един от най-големите врагове на комунизма – президентът на САЩ.

След „Генералния щаб” на родната ни металургия се насочваме към изхода, където кльоновете на оградата са наклонени навътре, сякаш за да ни задържат още малко, или да съхранят поне историята, след като „икономиката” отдавна е напуснала това място.

Пред погледа ни се ширва широкото поле, което някога, според старите софиянци, е било достатъчно, за да „изхрани” столицата. Днес това поле е едно от най-замърсените в страната, въпреки, че тук все пак могат да се видят градини и дори по-мащабни земеделски инициативи.

Зад гърба ни остава едно от „чудесата” на социалистическата ни планова икономика, която изгражда металургичен комбинат на място, където няма почти никакви природни изкопаеми, комбинат, който почти изцяло работи за нуждите на братския по това време СССР.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ