четвъртък, 29 септември 2016 г.

ИСТОРИЯТА НА ЕДНО ЕМИГРАНТСКО ИМЕ – БЕЗ МИНАЛО, НО С БЪДЕЩЕ!

Банско около 1901 г.
Снимка: http://www.lostbulgaria.com/
Бай Кольо е едно енигматично име в българската емиграция в Детройт, САЩ. За съжаление ние тук в България не знаем много за него, всъщност не знаем почти нищо, освен, че именно той доглежда до смъртта му на 1 юни 1967 г., известният български емигрантски музикант Христо Серафимов и на практика го и наследява.

Бай Кольо е от Банско. Той получава само от застраховката на Христо Серафимов сума в размер на 780 хил. долара, както твърдят роднините на музиканта, но не това е най-важното за банскалията. По-важното е, че това е една твърде явна и достойна за пример демонстрация за това, как българите са се грижели един за друг в странство, как са си помагали, дори и в смъртта, защото знаем, че човек до човека опира.

Банско е освободено с така наречения Хуриет - равноправие на всички народности в Османската империя, независимо от етническата и от религиозната им принадлежност, през 1908 г. На следващата година обаче градчето отново попада в пределите на Турция. Истинската свобода идва едва с Балканската война от 1912 г.

Тази разлика от 34 години оставя силен отпечатък върху мотивите за миграцията на населението от този регион. Процесът се засилва особено много още след Илинденско-Преображенското въстание. В тези времена много хора от Банско се изселват към София, а някои от тях тръгват по пътя на свои близки и роднини, които вече са отъпкали трасето към Америка.

До 1930 г. около 30 семейства вече са опитали късмета си на гурбет в Новия свят като броят на всички емигранти от Банско е около 150 души, което за населението на градчето в онези години е наистина впечатляващо!

Някои разбира се решават да се върнат, когато вече са понатрупали достатъчно пари, за да могат да си устроят живота в родината. Интересното е, че хората от този регион пътуват на гурбет по родове, а не поединично, както е характерно за останалите региони на страната ни.

Вероятно някъде в онези години за Америка заминава и бай Кольо. Кой е той, днес ни е не знаем, вероятно има хора в Детройт, които го помнят, вероятно има и роднини в Банско, които пазят спомена за него. Ние предполагаме, припомняме една история, която е почти напълно забравена, но възстановяването й по исторически показатели е възможно поне до една малка, но съществена степен – съхранение на паметта!

Банскалии, а и всички, които по онова време решават да пътуват за Америка, посещават представителствата на чуждите параходни агенции, които в онези години се помещават на централната столична улица „Мария Луиза”. Тук са представителствата на Тома Бакрачев, Велко Бабов, Богдан Илиев, които предлагат пътуване с кораби като „Германия”, „Хамбург”, „Ханза”, „Ню Йорк”, „Бремен”, „Европа”, а дори и с „Куин Мери”!

Едни от първите банскалии, които стъпват на американска земя са Зарче Ушев и Константин Дамянов. Последният се връща в България през 1912 г., за да участва в Балканската война. Жени се за българка и отново заминава за Америка след войните.

Около 1920 година за Америка заминават и братята Никола и Костадин Ковачеви. Бай Кольо, за когото говорихме по-горе трябва да е известен сред емиграцията ни в Детройт, най-малкото, защото е бил заможен, поне след смъртта на Христо Серафимов. Дали пък този Никола Ковачев, не е нашият бай Кольо, кой знае, историята помни, но за съжаление мълчи…!

Много от хората от Банско и региона, които заминават около Балканските войни и преди това за Америка се завръщат в „стрия край” около 1930 г. Някои от тях, както тръгват, така и се връщат – бедни. Не за всички е проработила прословутата „американска мечта”, не всеки е имал късмет, както например – бай Кольо от Банско, който наследява богатството на известен български емигрант!

В САЩ и Канада банскалии, както и повечето нашенци, работят най-черна работа – по мините, в металургичните фабрики и по ж.п.-линиите. За някои пишат и вестниците, те се прочуват като банкери, като Костадин Ушев, а брат му Никола пък се занимава с профсъюзна дейност и активно сътрудничи за издаването на вестник „Македонска трибуна”. Дали пък това не е нашият бай Кольо, да се е занимавал с профсъюзи…!? Знаем, че нашенци, които са със силно изразен свободолюбив дух, често са се включвали активно в събитията, които са вълнували обществото около тях.

Дали нашият бай Кольо не е един изявен профсъюзен деец, който отстоява правата на българите в Америка, дали не е един нов, местен Левски…!? Кой знае, историята за съжаление оглушително мълчи за този човек и неговата история в Новия свят.

Кой е бай Кольо, дали е живял в Детройт до смъртта си, дали и той е погребан в българското гробище в Охайо, както Христо Серафимов, какво е работил, имал ли е семейство, всичко това не знаем за нашия бай Кольо. Знаем само, че е бил добър човек, който се е погрижил за свой земляк, отредил е всичко, за достойното му изпращане. Това е всичко, което знаем за този човек, но знаем още и че той е оставил пример за задружност на българите по света, за това, че никой никъде не е оставен сам и самотен, благодарение на хора като бай Кольо…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София

Български емитранти в Денвър, Колорадо, около 1910 г.
Снимка: http://www.lostbulgaria.com/

Бългрски емигранти в денвър, Колорадо, около 1912 г. 
Снимка: http://www.lostbulgaria.com/

ЕМИГРАЦИЯТА В НАРОДНИТЕ ПЕСНИ ОТ ЕПОХАТА!

“Пуста да остане таз Америка...” е песен, която има своя богата предистория. Данчо Данчев е по-малкият брат на Христо, който е убит в Балканската война през 1913 г. За неговата смърт съселянинът му гъдулар Илчо Пенчев Дъковски, баща на известната народна певица Мара Балканска, създава песента “Снощи минах мамо покрай Султан тепе”.

След това международният отзвук от трагедията с “Титаник” и смъртта на двамата му съселяни го подтикват да създаде и песента “Пуста да остане таз Америка.” Той си я наглася по мелодията на гъдулката и започва да я пее из Троянско по панаири и сборове. По-късно песента тръгва из цяла България. Това е информация от www.24chasa.bg, която ни припомня, как една песен се превръща в популярна, когато касае съдбите на много хора от едно място.  

Всъщност, като се замисли човек, песните за гурбета са нещо лесно обяснимо за нашия народ, една голяма част от който е пропътувала света по едни или други причини – едни за забавления, други, които са и повече, - за да изкарат пари за по-добър живот в „стария край”, както наричат родината си. Истината е, че почти няма българско семейство, в което да няма родова история, свързана с война, или с емиграция. Така е устроен Балканският полуостров, такъв е манталитетът на хората по тези места – те сякаш са родени, за да страдат, но пък и когато има повод, знаят, как да се веселят!

“Пуста да остане таз Америка...” не е опит за неглижиране на САЩ, защото времената, в които е създадена, все още не са толкова диви и утопични, за да се стигне, както по-късно, до пълно отричане на Америка и всичко западно. Комунистическият диктатор на България - Тодор Живков дори си позволява да заяви в едно свое частно изказване, че заминаването за Америка преди 1944 г., в по-ранните години, не било престъпление…! А дали и защо е престъпление след тази година…!?!?!? Но това е една друга и доста дълга тема, по която вече сме писали!

Става дума за това, че създаването на песен за Америка и гурбетлъка на българите по света, се превръща в нещо като национален фолклор, като исторически обусловено сътворяване на шлагер.

Песента изплаква мъката, песента обаче и разказва. Нека не забравяме, че именно по данни от фолклорни песни са били направени едни от най-големите историко-археологически открития у нас!

Така е и с тази песен - “Пуста да остане таз Америка...” не заклеймява, тя по-скоро разказва, с цел да съхрани исторически момент от спецификата на една епоха.

Ето го и пълният текст на самата песен:

“Пуста да остане таз Америка, Америка - Северна и Южна, Америка - печалба голяма, дето измами тез млади момчета, млади момчета - отбор юнаци, та ги прекара през девет държави, през девет държави, та в десета. А в десета параход ги чака. Па се качили млади момчета, млади момчета, сто хиляди души. Вървели три дни и три нощи, вървели, вървели, досред океана. Че се задали големи балкани. Не е било големи балкани, най е било дебели ледове. Ей че ми викат млади момчета: “Свирете, музики, за спомен и слава, че всички тук ще загинем - млади и зелени, бели и червени.” Че е потънал големият параход, големият параход със сто хиляди души, та са всички в тоз параход издавили. И тоз Минко Ангелов от махала Дулявска, и тоз Ристо Данчов от махала Тотювска. Ристю си млада вдовица остави, млада вдовица със две дечица. Плаче и нарежда млада вдовица: “Пуста да остане таз Америка, дето ма остави млада вдовица, млада вдовица с невръстни дечица.”

Виждаме, как песента се превръща в историческо доказателство, в епос, който предава послание.

Една друга песен с подобни мотиви, но в различен епос се пее пък в Македонския край. Нейният текст е: „На гурбет ке ида, на гурбет ке ида. Пари да печела. Хе-е-е-й, Хе-е-е-й. Първата иляда, първата иляда. Конче ке си купа. Хе-е-е-й, Хе-е-е-й. Втора иляда, с втора иляда, кухня ке направа. Хе-е-е-й, Хе-е-е-й. Третата иляда, с третата иляда, тебе ке те взема. Хе-е-е-й, Хе-е-е-й.”.

Тук отново виждаме сходен епосен мотив с известни различия - разказването на един исторически момент. Ако обобщим, първата песен е подробен исторически епос за едно трагично събитие в океана, а втората песен описва финансовия план на един емигрант. И двете обаче са разкази, шлагери от една епоха, описващи сходни и различни елементи от преживяванията и съдбата.

Това е била съдбата на нашенците в Америка, а и не само там, целта им е да съберат пари, за да се завърнат в „стария край” и да си купят добитък, да постоят къща и да се оженят, както се пее във втората песен. Това е била целта на всеки, за да вземе това важно решение в живота си, да тръгне на такъв дълъг и опасен път през целия континент и през океана!


Поради тази причина, има и много други песни, които възпяват не омразата, или обичта, а преди всичко – преживяното от дадено историческо време. Хората не се опитват да „пустосват” в отчаяние, а с това припомнят, за да не се забрави. Това е целта на този епосен фолклор – да пази историята такава, каквато е в действителност! 

За вестник "България"-Чикаго/САЩ

сряда, 28 септември 2016 г.

ИСТОРИЯТА НА ЕДНО БЪЛГАРСКО СЕМЕЙСТВО- УБИЙСТВО, БЕДНОСТ И ЕМИГРАЦИЯ

Христо Серафимов със съпругата си Марийка и
вероятно с първородния си син Борис.

Снимката ни е предоставена от роднините
на Христо Серафимов. 
Серафим, е родом от село Долно Драглище-Разложко. По време на Кресненското-Разложко въстание, трима турци изнасилили сестра му. Времената били мътни и кървави. Въстанието е дело на македонските българи от 1878-1879 г., които се вдигнали срещу османската власт. След Освобождението ни от османско владичество, последвало решението на Берлинския конгрес, според което Македония оставала извън границите на новообразуваното Българско княжество.

Въпреки проявения героизъм на българите, османците преминали в настъпление и на 11 ноември 1878 г. опожарили Кресна. Същата участ постига още 12 села от Кресненското дефиле. Към края на ноември е разгромено въстанието и в Разложко. Вероятно по това време, в изблик на ярост спрямо българите в Македония, които си позволили да воюват за свобода и независимост, турците, които с всички сили се стремели да запазят властта си в региона, прибегнали до страшното престъпление спрямо сестрата на Серафим от Долно Драглище.

Поражението на въстанието и жестокостите на турската войска и башибозук над населението принуждават над 25 хил. души от Мелнишко, Горноджумайско, Разложко и други краища на Македония да напуснат родните си селища и да потърсят убежище в Княжество България. Насилията продължават и през 1880 г.!

Научавайки за злодеянието на турците спрямо сестра си, Серафим се преоблякъл като турчин, влязъл необеспокоявано в конака в родното си село и заклал и тримата турци, които са участвали в изнасилването на момичето.

Серафим бил търговец. Той често пътувал. От там е минавал през планината Рила и на път за Самоков е излизал в Сапарева Баня, където е бил близък приятел с кмета на селището в онези години.

След като отмъстил на турците за сестра си, той бил принуден да бяга, за да спаси живота си. Първо се заселил в село Бараково, близо до днешното Кочериново. Тук някъде е минавала и демаркационната линия между свободното Княжество България и останалата под османска власт Македония, след Освобождението ни от 1878 г.

Турските заптиета успели обаче да „надушат” следите на Серафим, а и един български агент му донесъл информация, че искат да го ликвидират, защото заклал служебни лица от администрацията в конака в Долно Драглище.

По това време Серафим току що  построил къща Бараково, но се наложило да я продаде. Той взел децата си и заедно с конете и каруцата, семейството минало през Рилския манастир, през местността и пътя, популярни като пазар Дере и пристигнали в Сапарева Баня, при кмета. Тук Серафим купува един стар турски чифлик, в който имало три къщи. Тук се ражда и синът на Серафим - Христо, на 22 февруари 1882 г.

Христо още от малък обичал да свири, а по-късно на кларнет е бил виртуоз. Като малък обаче свирил на пищялкя, на този инструмент някои му викали и сворче, хората сами си го произвеждали. То е все едно кавал, но е по-малко.

Местността над Сапарева Баня, в планината, се казва Арменица. Това някога е било пасище и като малък Христо е пасал кравите там.  Справка в уикипедия показва, че арменските преселници от периода на Средновековието, макар и да се деарменизирали, са оставили трайни следи в топонимията на българското землище. Арменица е неотъждествена днес местност в Рила, предадена на Рилския манастир с Рилската грамота на цар Иван Шишман, вероятно става дума именно за същата тази местност над Сапарева Баня.

По-късно Христо отива войник. Оставайки на свръхсрочна служба във войската, Христо става вахмистър-музикант във военния, царски, придворен, лейбгвардейски симфоничен оркестър на Цар Фердинанд I. Именно тук Христо се проявява като виртуозен, при това самоук, кларнетист.  

По-късно, с доста трудности е освободен от войската, след Балканската и Междусъюзническата войни, в които взема дейно участие като военен музикант, и заминава за Америка на гурбет. Мислел да изкара пари и да се върне, за да устрои семейството си в България. Животът му обаче се стича така, жена му и две от децата му, сред които и първородния син Борис и дъщеря му Люба, умират малко след войните, като се разболяват от туберколоза, заради мизерията, в която живеят. Остава жив само синът му Костадин, който е отгледан с помощта на леля му Славка, по майчина линия.

Христо остава в Новия свят до смъртта си на 1 юни 1967 г. и така и никога вече не вижда родината си и близките си.

Това е частната история на един от многото ни емигранти от ранните години на ХХ в. В онези времена обаче, особено след Освобождението и оставането на Македония в пределите на Османска Турция, много българи намират убежище освен във вече освободеното Княжество България, също и далеч зад океана – в Америка. По това време тя предлага работа, добро заплащане и това е възможност за много бедни балкански мъже, да съберат пари, да си купят къща, ниви и да се оженят в „стария край”, както те наричат родните си земи. 

За вестник "България"-Чикаго/САЩ

Марийка - съпругата на Христо Серафимов.
Снимка: архив на автора. 

Документ, удостоверяващ пристигането на Христо Серафимов
 в Америка, с кораба "Ураниум",
на 6 октомври 1913 г., в Ню Йорк. 

Репродукция от: familysearch.org

КАК ТОДОР ЖИВКОВ СЕ "ЗАСТЪПВА" ЗА НАШ ЕМИГРАНТ В АМЕРИКА…!?

Христо Серафимов
Снимка: архив на автора
В последното си писмо някъде около 1965 г., българският емигрант в САЩ Христо Серафимов пише до близките си в България, че иска да си дойде до родината, за да види местността Арменица, над Сапарева Баня, където е пасал кравите като малко момче!

Тогава внукът му Славчо заедно с баща си Костадин отиват при председателя на Държавния съвет на Народна Република България другарят Тодор Живков. В приемната на Живков, Славчо за първи път пие бутилирана минерална вода и опитва истински швейцарски шоколад! По това време тези стоки са изключително редки в България и се доставят само от чужбина, но в Държавния съвет на НРБ ги има, разбира се…!  Без да се записват за среща с другаря Живков, двамата разчитат на помощ от най-близкия до Първия – другарят Милко Балев, който им помага да се срещнат с „вожда”. Целта на Славчо и Костадин е да питат, дали ако Христо Серафимов се завърне в България, ще може да си получава пенсията в размер, какъвто получава в САЩ!?

Милко Балев се обажда и Живков веднага ги приема. Славчо за първи път вижда Първия на живо и го приема като един обикновен човек. Живков им казва да пишат писмо до Христо в Америка и да му кажат, че на драго сърце ще го приемат в България, защото той не е престъпник, понеже в онези години, когато е заминал за Америка /1913 г. есента – бел. на ред./, свободно се е пътувало до САЩ.

Пенсията на Христо е в размер на 2500 долара. Когато Живков разбира това започва да се смее и казва на посетителите си, че неговата заплата е 500 лв…! Той ги уверява, че партията търсят такива хора в чужбина, които да се завърнат, особено от Америка, защото на бедната балканска държава й трябват долари, за да търгува със Запада.

По това време доларът у нас се разменя за два лева, което прави по 5 хил. лв. на месец, ако Христо се завърне да живее в родината си. Живков казва на посетителите си, че с тези пари тук могат да живеят „като бейове”!

Първият ги уверява, че ще организира официално посрещане на Христо Серафимов на летището в София и дори предлага авто-ескорт до Сапарева Баня! След това „вождът” изпраща Славчо и баща му Костадин до стълбите на входа на Държавния съвет, ръкуват се и той иска да поддържат връзка. Живков ги уверява, че с тези 2500 долара, които ще разменят в България за 5 хил. лв., могат да купят един комбайн за някое от ТКЗС-та в страната. Казва им също, че могат да идват по всяко време, за да говорят с него, уверява ги още, че ако Христо Серафимов се върне от Америка, тук ще го тачат почти като светец…!

Удовлетворени от срещата си с първия партиен и държавен ръководител, роднините пишат писмо на Христо в САЩ и го уведомяват, че няма проблем да се завърне в родината си, като му обясняват и предложените от Тодор Живков условия.

Получавайки писмото, от вълнение Христо получава масиран инсулт и остава неподвижен в продължение на няколко години. В Америка го гледа друг българин. На 1 юни 1967 г., роднините на Христо разбират за неговата кончина в Детройт. Той е погребан в българско гробище в Охайо.

Това е на кратко историята на планираното завръщане на един от нашите ранни емигранти в САЩ. Това е историята, разказана ни от първо лице, от роднините на Христо Серафимов.

Не можем да гадаем, дали Тодор Живков щеше да изпълни желанието на Славчо и Костадин за техния роднина Христо в САЩ. За Живков се знае, че е лукав човек, притежаващ доволно количество от така характерната за нашата народопсихология „селска хитрост”. Едва ли можем да бъдем сигурни, че ако наистина Живков е получавал официална заплата от 500 лв., той ще допусне, някой да взема, при това отново официално – 5 хил. лева, което е девет пъти повече от неговата заплата…!

В една тоталитарна държава, където действа комунизъм от почти абсолютно-монархически тип, няма как някой да получава повече от Първия, дори и официално!

От друга страна, държавата в онези години наистина се е нуждаела от конвертируема валута, особено от американски долари, за да осъществява търговия навън, където разплащането извън Съвета за икономическа взаимопомощ на социалистическите страни, става именно с долари. В същото време е известно, че партията има изградени и действащи над 70 външнотърговски дружества, които работят извън България, на принципа на частни фирми, приходите от които са отново за партията и държавата, както и за нечии частни джобове! В този смисъл едни 2500 американски долара биха били едва капка в морето за бюджет за външна търговия с конвертируема валута!

Каква е истината, дали наистина Живков щеше да посрещне Христо Серафимов на летището и да му осигури официален ескорт до родната му Сапарева Баня, не можем да знаем днес. Има обаче и още една гледна точка. Едно евентуално връщане на стар емигрант, при това именно от САЩ, би могло да бъде използвано много умело и успешно за пропагандно-политически цели от управляващата комунистическа партия у нас.


Едно е сигурно, всяко завръщане в България на емигранти, във времената на комунистическата диктатура у нас, винаги е било рисково, защото едно се говореше, друго с мислеше, а съвсем трето се правеше, такива бяха времената и нравите в социалистическа България…! Заради това „шансът” на Христо Серафимов може да се тълкува и като спасение, което за него, за съжаление, завършва със смърт. 

За вестник "България"-Чикаго/САЩ

Христо Серафимов и Стойо Крушкин в Калифорния - някъде около 30-40-те години на ХХ в. 

Снимка: архив на автора

ЛЕСНИЯТ БИТ ИМА СВОЯТА ЦЕНА В ЕМИГРАЦИЯТА НИ В АМЕРИКА

Пътуването до САЩ в ранните години на ХХ век е било освен приключение, така също и едно много сериозно изпитание. В Америка са можели да влизат само „годни” хора, като под годни се разбира, да не са болни, да не са осъждани и да нямат лоши намерения. Данни за това черпим от доклад на един от ръководителите в екипажа на кораба „Ураниум”, който пътува от Ротердам до Ню Йорк, през Халифакс, през далечната 1913 г.

Въпросният документ, до който се добрахме, благодарение на публикация в сайта libertyellisfoundation.org, представлява клетвена декларация от капитана, или от командващия офицер, или първи, или втори офицер.

Ето какво пише във въпросния документ, със съкращения: „Аз …./попълнилия декларацията – не се чете името-бел. на ред./ служещ на кораба „Ураниум” от Ротердам, заповядах на хирурга /вероятно - корабният лекар-бел. на ред./, нает от собствениците на кораба, да извърши физически и вербален преглед на всеки един от пътниците-чужденци, посочени в документите на кораба - 79 на брой… Считам, че нито един от посочените чужденци не е идиот, имбецил, слабоумен, просяк… и няма обществено поведение, което противоречи на добрите нрави, включващо морална непристойност…. с цел да упражнява проституция, или други неморални дейности…”. Следва подпис на служебното лице.  

Въпреки тази щателна проверка още на кораба, кандидат-емигрантите са били допълнително „изследвани” и при пристигането си на легендарния Елис Айлънд в Нюйоркското пристанище. И въпреки това, властите са разчитали предимно на усета на служителите в имиграционната служба. Че кой е луд да си каже, ако наистина идва с такива лоши намерения…!

Оказва се, че да излъжеш имиграционните власти не е чак толкова трудно, защото в Америка попада и една българка, която упражнява най-старата професия. Тя намира друг българин, за когото да се закачи, за да разсее съмненията, че е лека жена. Това е българинът Х. С., който пристига в Америка през 1913 г.

Жената за съжаление не е останала с името си във въпросната история, но предполагаме, че тя се е казвала Ана Тончеф и по всяка вероятност е живяла в Детройт, поне във времето, в което е била близка с Х. С. Българинът е вдовец, жена му умира в София около Балканските войни. Нашата „героиня” го намира за  лесна плячка. Те заживяват заедно, без брак. Жената не работела нищо и нашенецът изцяло я издържал материално.

За нещастие обаче, един ден Х. С. се прибрал по-рано от работа и по познатата схема заварва жената така да се каже „на калъп” с „клиент”. Той излива гнева си върху жената. Тя се оплаква в полицията и Х. С. е осъден и лежи в затвора в Детройт в продължение на половин година. След тази случка Х. С.  повече не иска жени около себе си.

Има някаква вероятност въпросната Ана да е приятелка на най-добрия приятел на Х. С. в Америка, който също е българин. Ако е тя, тя е помагала на много нашенци в онези ранни години, а и по-късно, да пътуват за Америка.
Потърсихме информация и в други онлайн-архиви – в сайта familysearch.org, където открихме данни за жени с това име, на години около възрастта на Х. С. Тези жени са само две. Едната е Ana Toncheff, а другата е Anna Toncheff. Разликата е само в едно удвоено „n”. По всяка вероятност една от тези две жени е нашата „героиня”.

Първата Ана е родена през 1896 г. в България и според данни от преброяването на населението през 1940 г., живее в Източно Чикаго. Тя има и съпруг, който се казва Christ Toncheff. Децата им са Гордън, Хелън, Франк, Ана, Джон и Джоузеф. Възможно е тя просто да е напуснала семейството си и да се е отдала на така наречената „свободна любов”.

Другата Ана е родена на 30 август 1904 г. и е починала през май 1971 г. в Охайо, където е живял и е погребан и Х. С.!

Коя от двете е въпросната Ана дори и не е толкова важно. По-важното е, че сред българската общност има и такива хора, които са търсили лекия живот.
За случай на „неморалност” от малко по-различно естество, но в същия контекст, пише и емигрантският вестник „Народен глас”, издаван в Гранит Сити-Илинойс. В съобщението се казва: „…от некое време между нашите хора яката се говори, какво некои от членовете на нашата колония са показали признаци на мъжегонство / днес синоним на хомосексуалност-бел. на ред./…”. Подписът на подалият сигнала е „И. Георгевъ”.

Всъщност, оказва се, че българската колония в Америка е почти точно копие на обществото в тогавашна България. Няма и как да е по-различно, защото хората са същите, средата от тук е пренесена почти успоредно в Америка и затворените общностни клетки са много характерни и за нашите сънародници, които живеят в САЩ в онези години. Причината – пребиваването в чужда, несвойствена среда естествено води до капсулиране, с цел – мобилизация за съхранение на идентичност, а капсулирането възпроизвежда модела от оригинала.

Уви, и такива истории е имало сред сънародниците ни в САЩ в годините, когато Новият свят е бил обетованата земя, пълна с надежда за по-добър живот!

За вестник "България"-Чикаго/САЩ


понеделник, 26 септември 2016 г.

БЪЛГАРСКА ЗАГАДКА НА „ТИТАНИК” НАМИРА РАЗРЕШЕНИЕ СЛЕД 104 г.

Христо Серафимов /в ляво/ и
Стойо Крушкин /в дясно/. 

Снимка: архив на автора
През годините много усилено се говореше за това, че в оркестъра на „Титаник” е свирил и българин. Сред митовете и градските легенди се носеше и мълвата, че някакъв софийски музикант бил харесан от диригента на оркестъра Уолъс Хартли и той го взел на борда на кораба, или пък нашенецът, по някакви, неизвестни причини, пропуснал да се качи и така се спасил от сигурна гибел в океана.

Всъщност, яснота в историята внесе едва наскоро внукът на въпросния български музикант Христо Серафимов – Славчо Серафимов, с когото успяхме да се срещнем в родната му Сапарева Баня.

Оказва се, че Христо е бил виртуоз на кларинета,  самоук музикант в оркестъра на Гвардейския на Негово величество полк. Серафимов се надсвирвал с диригента на оркестъра на кораба, по всяка вероятност – в градското казино в София, днес – Софийска градска художествена галерия. Христо успял да надсвири чужденеца и онзи му дал билет за „Титаник”. Христо обаче е военен музикант в оркестъра и не го пускат от войската, което и спасява живота му, за да не потъне с „Титаник”. Две години по-късно, след много условности и перипетии, той все пак се освобождава от армията, уволнява се от оркестъра и заминава за САЩ.

Тук обаче липсва нещо. Едва ли Уоръс Хартли е носил в джоба си билети за „Титаник”! Та това все пак е бил най-модерният за времето си кораб, едва ли някой ще даде, било то и да диригента на оркестъра, билети, които той да раздава на ляво и на дясно, по своя воля, просто не звучи много правдоподобно, но все пак, това е информацията, която имат роднините на Христо Серафимов, по всяка вероятност от самия него!

Тази история много силно прилича на историята на Стойо Крушкин, който е много близък приятел и колега на Христо, с когото по-късно двамата наистина заедно заминават за Америка.

Историята на Стойо Крушкин и „Титаник”  беше описана във вестник „България” преди време. Семейното предание твърди, че Стойо е трябвало да пътува на “Титаник”. Той заминава с влак до град Шербург, където е трябвало да се качи на знаменития кораб. Случва се обаче така, че влакът закъснява и той пропуска да се качи на кораба. Връщането му отнема известно време, защото не е подготвен за него. През това време обаче “Титаник” потъва в океана и съпругата на Стойо, Николица, прави молебен за заупокой в София, защото е убедена, че Стойо е загинал. Изненадата й е голяма, когато той се завръща жив и здрав.

Изследовател на пътуването на „Титаник” се обърна преди време към нас с писмо, в което пише: “…Имам информация, където пише име - С. Крушкин, дата, кога е бил на кораба…прочетох, че Стою Крушкин е трябвало да пътува с “Титаник” от пристанище Шербург-Франция. Ползвал съм енциклопедии, и още много форуми, статии и данни от книги и документални филми. В един от списъците във форум за “Титаник” и списъците на архиви от Ловешко и Троянско се споменава и Стою Крушкин, който е бил музикант на кораба и се качва от Шербург…”. 

Данните обаче не са точни, защото историята наистина е доста по-различна.

Всъщност, предложение, придружено с билет за „Титаник” вероятно наистина е било отправено към Христо Серафимов. Христо не може да замине и съществува голяма вероятност той да е предложил билета, ако наистина е имал такъв, на своя най-добър приятел и колега Стойо, от където и идва историята за неговото „несполучливо пътуване” на „Титаник”.

Справка във Централния военен архив във Велико Търново ни сочи, че Стойо, който също е военен музикант, през януари 1911 г. за добро поведение и усърдие към музикантското изкуство е произведен в чин вахмистър. След това не се споменава да е освобождаван от армията, но веднага след горната информация в справката е посочено, че „…съгласно Височайша заповед № 123/1913 г. по Действащата армия му се зачита двойно изслужено време от деня на мобилизацията 17 септември 1912 г. до деня на сключването на мира 28 юли 1913 г. /Заповед по полка № 125& 16/8 август 1913 г./.

Ако предположим, че той е ангажиран с войската повторно, едва при мобилизацията на 17 септември 1912 г., то вероятно той е бил свободен към април 1912 г., когато именно пътува „Титаник”. Това дава основание да се предположи, че той е бил в състояние да приеме билет, който евентуално Христо Серафимов е спечелил при надсвирване с Уоръс Хартли в София.

По-нататък в справката от военния архив се казва, че едва през август 1913 г. Стойо се освобождава от армията и от оркестъра като военен музикант и тогава чак стигаме до заминаването му заедно с Христо Серафимов за Америка. Това се случва чак на 23 септември същата 1913 г., от пристанището в Ротердам, с кораба „Ураниум” към Ню Йорк, където пристигат на 6 октомври. Данните са от сайта libertyellisfoundation.org.

Енциклопедия “Титаника” пък ни дава допълнителна информация за оркестъра на легендарния кораб. Там са отбелязани осем музиканти, които са изписани с имената им и с номерата на билетите им. Всички те са се качили на кораба още в Саутхямптън и всички са били настанени във втора класа, което е достатъчно документално доказателство, че български музикант на „Титаник” не е имало!

Историите на Христо Серафимов и Стойо Крушкин обаче са твърде достоверни, защото няма как две фамилии да си измислят независимо една от друга една такава зловеща игра със съдбата на двама души!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София

НАУЧЕН ИНСТИТУТ ЗА ЕМИГРАЦИЯТА НИ В САЩ ЗАТИХВА ЗАРАДИ НЕМАРЛИВОСТ

Входът на Института по истпория на българската
емитрация в Северна Америка в гр. Гоце Делчев. 

Снимка: Туитър
Годините са разкъсали връзките на много българи с техните сродници, заминали някога, преди много време, да работят в Северна Америка, за да изкарат прехраната на семействата си в България. Единственият начин днес да се намери малко повече информация за тези наши роднини, повечето от които заминали за малко и останали там цял живот, са няколко сайта, сред които най-популярни са: ancestry.com и по-подробно за пътуванията с корабите в началото на ХХ век – libertyellisfoundation.org.

Разбира се, твърде вероятно е да има и други сайтове, но това са двата основни, в които могат да се намерят биографични данни и дати – в първия и интересни данни за пътуването, пристанища, както и здравословно състояние, което се декларира изрично – във втория сайт.

Разбира се и информацията, която може да се получи от тези сайтове не е безгранична, нито пък е обезателно напълно достоверна. Прави впечатление обаче, че служителите сравнително точно са записвали имената на българите-емигранти, но в същото време са се отнасяли много некритично към изписването на имената на селищата, от които идват те. Например, Стойо Иванов Крушкин – български емигрант от 1913 г. е изписан правилно, но в някои документи родното му място - село Бистрица е изписано като „Bistiskes”, което само звуково наподобява онова, което би било „Bistrica”!

Защо се получава така? Причината е, че служителите от имиграционната служба са приемали приоритетно името на човека и държавата, от която идва, но населеното място е било от по-ниско значение, въпреки че, ако нещо се случи с въпросния емигрант, те по някакъв начин трябва да уведомят неговите близки н адрес! Причината е била в доста сложните наименования на населените ни места. Служителите са чули Бистрица, но са изписали онова, което са разбрали от името, а именно – Bistiskes, което според тях наподобява истинското име на селото.

Това показва, че дори и тези автентични сайтове, където са поместени информации за пътуванията на нашенците в ранните години, са достоверни като исторически документи, но самите документи не са напълно достоверни, защото не са били достатъчно коректно попълнени още в онези години!

Много са малко и изследванията, които са правени задълбочено върху историята на българската емиграция в САЩ конкретно. На практика сериозни исторически изследвания в тази посока са само две – едното е на професор Трендафил Митев и другото е на д-р Иван Гаджев.

Първият е историк, а вторият е ветеринарен лекар, но научно-историческият му поглед върху историята на емиграцията ни в Северна Америка е завидно прецизен и пълноценен!

Отделяме повече внимание на втория автор, не защото подценяваме първия, а защото поставяме акцента върху това, че д-р Гаджев създава Институт по история на българската емиграция в Северна Америка „Илия Т. Гаджев”.

Д-р Гаджев издава два напълно научно защитими тома с документи и снимки, както и с текст, който описва темата в дълбочина и ширина. Двата тома са издадени именно от Института.

Още през 1976 г. д-р Гаджев създава въпросният институт, който е в памет на убития му от комунистите в България без съд и присъда негов баща! По това време той се нарича Научен институт „Св. Кл. Охридски” и се помещава в Детройт. По-късно той разширява кръга на своите интереси и научни разработки и се сдобива с името, с което е известен и днес. Д-р Гаджев премества архива си в България, в родния си град Гоце Делчев. За целта в центъра на града е издигната нова сграда на три етажа, която поема архива от книги, периодични издания, снимки, архиви, документи. 

Средствата за построяването и функционирането на института са поети от семейство Гаджеви.

Свързахме се с бай Иван Марков който е известен на администрацията в общината на Гоце Делчев като човека, който държи ключа от въпросния институт. Той ни каза, че архивът е в насипно състояние и на практика в него не може да се работи, защото, ако човек търси нещо конкретно, то просто няма как да бъде открито, понеже всичко е в кашони и кутии, не е систематизирано, каталогизирано и подредено, както трябва да е в един научен институт с такъв богат и специализиран архив. 

По думите на бай Иван Марков, д-р Гаджев се е надявал, след като е предоставил архива напълно безвъзмездно, след като е построил и сграда, в която да бъдат поместени документите, държавата поне да поеме ангажимент по подреждането и осигуряването на регулярен достъп до института. Уви това не се случва вече години наред.

Бай Иван Марков е успял да направи нещо като именен показалец на хората, за които става дума в архивите, което е огромна работа, но е необходимо поне няколко човека – екип, да се заемат с подреждането, за да може то да е професионално. Бай Иван не е специалист, той просто има добрата воля да помогне и го прави, но ангажимента трябва да е на държавно-научно ниво, защото този институт касае историята на много българи и на практика се явява изключително ценно научно звено, което изследва една съществена част от историята на България и на българския народ.

Уви, държавата ни за пореден път нехае за нещо, което й е предоставено безплатно, а от нея се изисква само да се погрижи и да го ползва!

Жалко е, когато една такава важна част от историята ни като нация се губи и нито хората могат да намерят данни за своите деди, нито пък учените могат да работят с едно документално съкровище, което просто няма кой да подреди…!

Нелепо е да разчитаме на един дядо, за да организира един мащабен и съвременен научен институт. Държавата е тази, която е длъжник за това начинание, дали пък толкова сме улисани в настоящето си, че не виждаме миналото си…! Дано не е така, защото народ, който няма минало, или не се интересува от него, то той няма и бъдеще…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София