“КОМУНИСТИЧЕСКИТЕ ХОРА” ГОВОРЕХА НА АДМИНИСТРАТИВЕН ЕЗИК

 Езикови епохи  Хората от “Съветския блок” и “свободните хора” живееха в едно историческо време, а сякаш бяха от два различни генотипа. Забелязали ли сте, как говореха хората преди и сега? Има разлика, просто е необходимо да се вгледате. Хората през така нареченото “комунистическо време” говореха по един начин, сега говорим по друг начин. Вече всеки втори българин, когато се съгласява с нещо, казва “Окей”, или дори само “ОК. Вече “лайкваме”, сендваме”, “рипваме”, “сийдваме”, освен това казваме че сме “супер” и какво ли още не. Ако някой каже на човек от старото време, че отива на “мол”, той ще помисли, че става дума за МОЛ-материално отговорно лице! Помислете само, колко шарен, красив, звучен и одухотворен е бил езикът на старите българи, онези от Възраждането! Те са говорели на един жив език, език, който диша въздуха на България и на нашата почти безбрежна историческа памет. Днес това вече е безвъзвратно изгубено, защото паметта ни е изтрита, а историята ни е подменена. За какво собствено става дума? При комунизма имаше много семейства, които бяха разделени. Хора, които по някакъв начин бяха успели да заминат на Запад, оставаха там. Родителите им, а понякога дори и съпрузите, или съпругите им, заедно с децата, оставаха тук, в България, защото властите не ги пускаха и дори ги притискаха, за да “върнат” “невъзвръщенците” и да си понесат “вината” за това, че са дръзнали да пътуват свободно, без задължителната, височайша санкция от политическата полиция, наречена милиция и от безкрайните спирали на специализираните партийно-политически, административни органи....! Едните хора променят начина си на говорене, защото новата среда неминуемо им повлиява. Другите говорят по “нашенски”. Не, не става дума за диалекти, диалектите са богатство на един език, става дума за маниер на говорене, за стил, за терминология, за дух на езика. Неотдавна националната телевизия излъчи български игрален филм, който разказваше за мъж, който остава в България, а жена му и дъщеря му остават в Западна Германия. Мъжът обясняваше на съпругата си, че “моралът изисква” да се върне, но кой “морал”, не беше ясно,…че “съгласно разпоредбите”, тя трябва да живее с него,…че “семейният кодекс повелява” това! Той се опитваше да убеди съпругата си да се върне при него, в България, с едни технически термини, думи, или по-скоро фрази, които са присъщи на един административен език. В онези години, официалният език в държавата беше именно този. Дори и днес има стилистични рецидиви като: “съгласно”, “имайки предвид”, “досежно”, “касаещо” и много други административни причастни форми, не малка част от тях-откровено лакейски русизми, които придават на езика една бездушност, каквито бяха, в голямата си част, и хората в онова време-едни солидни фасади, с изключително ниско съдържание на ценности. Как ще убедиш един близък до сърцето ти човек, да живее с теб в комунистическа България, като му кажеш, че има “решение на властите”, или пък, че, “съгласно разпоредбите”, той, или тя, трябва да те обича…?! Обичта, съпричастността, духовното съприкосновение на личностно ниво не могат да се поддават на служебен речитатив, който е присъщ на съдебно заседание, но не и на човешко същество, което има за цел, да “влезе под кожата”, да ти подейства на емоционално ниво. Тук “семейният кодекс” на Партията няма никакво влияние! Така се говореше в България в онези години, а хората, които имаха шанса да се измъкнат от лапите на “желязната завеса”, започваха да живеят на Запад като човешки същества, а не като зомбиран политически електорат. Децата от малки свикваха да се изразяват като големи, да използват думи, които не им приличат на устните, защото те просто са деца. Те говореха така, защото така ги обучаваха в организации от нацистки тип, каквито бяха Комсомолът, Чавдарската и Пионерската организация. Комсомолът беше нещо като “Хитлерюгенд”. Това е младежката организация на Националсоциалистическата германска работническа партия, просъществувала от 1922 до 1945 г. Създадена е през 1922 г. като младежка секция — Jugendbund (Младежки съюз в превод от немски), за млади мъже между 14 и 18 г. Остава под командването на “SA”, до май 1932 г. Чавдарската организация беше задължителна, защото подготвяше децата от малки, да станат “чавдарчета”, или “чавдарци”, като партизаните от отряда “Чавдар”, на другаря Тодор Живков. Пионерската организация беше междинното ниво, което беше ниво на съревнованието, където децата се състезаваха, за да стигнат по-бързо до Комсомола, който се считаше за предверието на Партията-майка! Тогава се подменяха ценности на много ниско битово ниво. Георги Димитров беше “вождът и учителят”, както и Димитър Благоев. Всички ни бяха “бащи” и “майки”, партията, чрез низовата партийна организация, различните администротивно-политически групировки, които ни подготвяха за партийно членство, което се считаше за висша форма на емоционален суверенитет, което всъщност си беше точно така, защото този тип членство предоставяше безрезервна власт, криминална безнаказаност и умопомрачаваща безотчетност. За всичко това плащаме и днес и ще продължаваме да плащаме, още поне няколко поколения и много години. Във всички тези организации от нацистко-социалистически тип, ръководителите на всички нива, буквално си “придаваха важност”, като говореха на един нахално административен език, който в повечето случаи не казваше абсолютно нищо. Целта беше обаче, да звучи високопарно, надменно, строго-партийно, загадъчно-технически и не на последно място-да създава усещането, че с този тип говорене, всъщност се гради нещо, което впоследствие се оказа пясъчна кула, с големината поне на Родоския колос. Когато хората излизаха навън, най-вече на Запад и в Америка, те виждаха, че другите се държат съвсем нормално. Другите хора не бяха обрамчени в стихийността на политическата система. Те просто живееха свободно. Това се отразяваше и на говора им. Така се получаваше и дисбалансът между “комунистическите хора” и “свободните хора”. Двата вида съществуваха в едно и също историческо време, на относително съседни местоположения, но бяха толкова различни, сякаш бяха от два различни генотипа. Всъщност, те бяха просто хора-едните свободни, а другите жертви по придода. ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ кореспондент на в-к “България” в София

ИСТОРИЧЕСКИТЕ ЕПОХИ ПРОМЕНЯТ ПРИНЦИПИТЕ ЗА ЕМИГРАЦИЯ

 Преди 5 години 74% от потенциалните емигранти са смятали, че за тях няма нищо по-важно от отечеството, днес те са с 20% по-малко. 400 000 българи, или 17% от българското население между 15 и 55 г. ще стегнат куфарите за други държави през тази и следващите няколко години, показват дани от национално проучване на агенция "Афис". Тези, които са решили да напуснат родината, са високообразовани, висококвалифицирани, в активна възраст. Оказва се обаче, че историческото време оказва виляние върху причините за емиграция. Ще изтече качествен материал, който ще увеличава Брутния вътрешен продукт /БВП/ на други страни, заяви неотдавна пред телевизия bTV, социологът Юрий Асланов. Германия, Великобритания, Испания, Гърция, Италия, САЩ, Белгия, Холандия, Франция и Турция. Това са най-предпочитаните държави за потенциалните емигранти от България. Берлин и Лондон са сред най-предпочитаните. 43,4% искат да заминат за Германия, 34% - за Великобритания. Според Асланов, през 2008 г. Испания е била мечтата на гурбетчията, но сега тя е на трето място с едва 17%. Преди пет години, близо 20% са искали да емигрират, днес този процент вече е 36%. Тези които искат да отидат на Запад, са предимно столичани, учащи се, младежи и безработни. САЩ се намира едва на шесто място по желание за емиграция. Това има своето логично обяснение и то е, че Америка е твърде далече от България. Съществува обаче и още едно обяснение. Преди стотита години, когато е бумът на желание за горбуетчийство в САЩ, тогава може би имено Америка е заемала водещо място в класацията на топ-10 за емигранти от Балканите. По това време Европа не е така добре развита в икономическо отношение, както днес. Повечето европейски държави също “изпращат” свои емигранти за Америка, за да спечелят пари в “Новия свят” и да се върнат, да строят, да купуват, да подреждат живота си в родините си. Имено тогава и българите предпочитат Америка. Днес е нормално повечето нашенци да искат да работят и живеят в европейски държави, защото те са по-близо до родината и много по-евтино и по-бързо могат да се приберат, отколкото, ако са в Австралия, или САЩ. Днес Европа привлича емигранти и с това, че тя вече може да съперничи икономически на САЩ и по този начин се превръща в естествена притегателна сила за емигранти от Балканите, поради тази и горните причини. Мотивите на потенциалните гурбетчии са няколко, като водещият е трудов. Търсене на по-изгодна работа посочват 78% от хората. Именно такъв е бил и мотивът преди стотита години, когато нашенците са отивали да работят на ж.п-линиите в САЩ, в мините, в заводите и в селското стопанство. Сред хората, които искат да напуснат България, 54% са готови да се хванат на всякаква работа, 24% търсят служба според квалификацията си, 13% стягат куфари с образователна цел, 4% искат да пътешестват, 2,2 на сто мислят за брак, а едва 0,5% се надяват на социални помощи в чужбина. Потенциалните емигранти си представят, че ще получат между 10 и 20 пъти повече пари, отколкото у нас. Данните показват една тенденци, както и преди години, болшинството от хората да препдопичатат да работят, каквато и да е работа, само и само да спечелят пари и да се завърнат, за да си подобрят живота в “стария край” в онези години, а днес-просто в родната си държава България. Днес обаче се наблюдава и новата тенденция, която вече около 20-тина години набира скорост-емиграцията с цел продължаване и подобряване на образованието, както и търсене на работа като специалист в дадена специализирана област, например в IT-сектора. Ако преди българите са отивали в Америка и където и да е по света, с цел само да работят, днес това отново е водещ мотив, но той вече има нови нюанси. Те са продукт и на историческото време, но и на психологическата нагласа на новите емигранти. Тоест, историческите епохи променят частично принципите за емиграция. При хората, които търсят работа според квалификацията си, плановете за гурбет са по-твърди, отколкото при останалите. Близо 2/3 са убедени, че работата, която могат да си намерят в чужбина, е по-добра от тази, която се предлага у нас. Езиковите умения също имат своето значение при обмислянето на емиграция. Само 37% не знаят европейски езици, 21 на сто ползват два. Най-често ползваният чужд език е английският, 48% го владеят донякъде, а 34 на сто умеят да говорят и да пишат на езика на Шекспир. Значително разпространение имат и немският и френският езици - по 11 на сто. 55% от потенциалните емигранти смятат, че от първостепенно значение е здравето, 27% - семейният живот и децата. Това може би почти напълно покрива виждането, което са имали нашите предци, поели по нелекия път на емиграцията. Малко над 9% от нашенците са посочили като единствен възможен отговор "приятелството и любовта". Далеч назад остават "богатството и парите" (2,6%), "успехът, славата и признанието" (1,8%) и "просперитетът на България" (1,1%). Близо 70 на сто пък декларират, че винаги, или почти винаги се придържат към общоприетите норми за морал и ценности. Този процент е може би малко по-нисък от този, който бихме наблюдавали преди сто години сред емигрантите ни, но все пак, отчитайки историческите обстоятелства и времената, цифрата е висока, което е положителен факт, сам по себе си. 27% от потенциалните ни емигранти споделят, че съгрешават понякога, а 3% не крият, че правилата са нищожни за тях. Данните показват, че е завишен процентът на тези, които “съгрешават понякога”, но е възможно едно такова социологическо проучване преди сто години, да покаже подобни резултати, ако са били правени такива и ако хората са били склони да споделят. Предвид затвореността на емигрантските ни общности, може би тези ппроценти са сходни тогава и сега, но това е въпрос само на историческа антропология и психология. Преди 5 г. 74% от потенциалните емигранти са смятали, че за тях няма нищо по-важно от отечеството и родното място. Днес тези родолюбци са с 20% по-малко, което пряко влияе и върху нагласите за емиграция, смятат социолозите. Ето това обаче е драстично променено като нагласа преди сто години и днес. Оказва се, че само 54% са тези, за които няма нищо по-важно от родината. Процентът на българите, които са били емигранти преди един век е бил значително по-висок. Патриархалността на общностите ни по света е била в основата на това, докато днес, глобализиращият се свят ни предлага нов тип поведенчески стереотипи, които водят имено до намаляване на “родолюбците” сред потенциалните емигранти. Тенденцията е притеснителна, но е напълно обяснима, защото живеем в ХХI в. Преди сто години светът е бил много по-голям в съзнанието на хората и това, че те са живеели далече от дома им, ги е карало по някакъв начин да се капсулират и да съхраняват много по-отчетливо своята национална принадлежност. Днес, само за около 12 часа можеш да стигнеш от България до Америка и това прави “страната на неограничените възможности” много по-близка до нас, както и която и да е друга точка по света. Тази близост обаче постепенно и неизмено променя съзнанието на потенциалните ни емигранти и ги кара много по-лесно да вземат решение за емиграция, но и много по-лесно да се адаптират към новия живот, в резултат намалява националния елемент. Причините са отново в глобализацията. Светът става все по-малък, а националните ценности намаляват все повече, защото възможностите постепенно се изравняват. Всичко това поражда и тази многопластовост на причините за емиграция. Те вече не са само за припечелване на средства, макар, че все още имено този мотив е водещ. Венцислав Жеков

НОВА ПЪРВА СТРАНИЦА ВЪВ ВЕСТНИК "БЪЛГАРИЯ" С МОЯ ПУБЛИКАЦИЯ