КОГАТО ПРИТЕЖАВАНЕТО НА АМЕРИКАНСКИ ДОЛАРИ БЕШЕ ПРЕСТЪПЛЕНИЕ

·        В „Кореком” пазаруваха само „отбрани” хора, които властта беше проверила.

Имаше време в България, когато притежаването на американски долари, както и каквато и да е друга „капиталистическа” валута, пари от капиталистическа държава,  беше престъпление. Имаше дори специален състав в Наказателния кодекс в юриспруденцията на страната, който касаеше така наречените „валутни престъпления”. А притежаването на американски долари беше именно „валутно престъпление”.

Георги от София решава да си купи касетофон от известна марка. Годината е някъде в началото на 80-те години на миналия век. По това време обаче въпросната марка може да се намери само в така наречения „Кореком”, магазинът, който се посещава предимно от чужденци, българи, които все още имат наследствена пенсия от чужбина, както и такива, които са били на работа в чужбина, или ще пътуват в чужбина и са се сдобили по легален път с валута от Българската народна банка. Всички останали „простосмъртни” българи нямат достъп до този магазин, където се продават предимно западни стоки, за които масовият потребител може само да мечтае, защото няма съответната валута. Този магазин дори мирише по особен начин, защото стоките му придават такава магичност, сякаш това е западен оазис в комунистическия свят и той е имено това.

Точно тук се съдържа причината властите в България в онези години да ограничават достъпа до този магазин, колкото се може повече, защото хората не бива да виждат, какви са стоките, които идват от Запада. Така те ще се „развратят” и ще разберат, че на Запад се произвеждат много по-красиви, стойностни, качествени, вкусни и красиви неща, от тези, които са масовата „шир-потреба” в комунистическа България и в социалистическия лагер.

Именно заради това достъпът до „Кореком” е ограничен. Властите обясняват, че всичко в страната е най-доброто, защото е произведено от комунисти, но в „Кореком” човек може лесно да направи сравнение и да се появи съмнение, което комунистическата власт иска да избегне по всякакъв начин.

Точно това е и причината, поради която Георги от София, не може да влезе в „Кореком” и свободно да си купи въпросния касетофон. Той купува американски долари от приятелка на съпругата си Николинка, която пък ги има от баща си, който е емигрант в Австралия. Отива до въпросния „Кореком”, но не може да влезе. Той търси човек, небългарин, който има право на достъп до въпросния магазин, за да го ползва за „муле”. Фиксира се върху един арабин. Моли го да му купи касетофона и му дава доларите. Арабинът се съгласява. Така Георги се сдобива със стока, която иначе е напълно свободна, но в България тя представлява „западна диверсия” и никой не може да си я купи, освен ако не е чужденец, или по някаква причина случайно има необходимата валута.

Николинка, съпругата на Георги  има баба, която получава наследствена пенсия от съпруга си, който е емигрант в САЩ. Дори тя не може да получи американски долари. Бабата получава бонове, които съответстват на стойността на валутата. Въпросните бонове са поименни, на гърба им е изписано името на приносителя им. Това е направено, за да не се продават въпросните бонове.

С една дума, властта се е примирила,че има хора, които по силата на международни договори и споразумения имат право да притежават валута. Така те имат достъп до въпросните магазини „Кореком” и могат да станат проводници на „западни идеи”. За да не могат те продават валутите си, а по този начин и други да се доберат до сравнението „Запад-Изток”, властта ограничава достъпа до валута.

Бабата на Николинка си получава наследствената пенсия от Америка, така се изпълняват международните договорености, но тя не получава американски долари като валута, а получава тяхната равностойност на листчета хартия, които се наричат бонове. Ако има право на 100 долара пенсия, тя получава 100 бона, надписани с името й на гърба. Така, когото тя отиде в „Кореком”, за да пазарува, тя го прави легално, но ако продаде боновете, друг не може легално да пазарува в този магазин, защото името му не стои на гърба на съответния бон!

Ето така комунистическата власт в България ограничава достъпа на хората до всичко, което идва от Запада, за да не могат хората да сравняват и да видят, че всъщност стоките, които идват от Запад, са много по-качествени от тези, които могат да се намерят в комунистическа България!

Разбира се, примерите за валутни спекулации са много, много хора са пострадали от това, само защото са искали да пазаруват свободно, защото са имали смелостта да се почувстват свободни хора в един напълно несвободен свят.

„Кореком”-ите бяха не просто витрина, те бяха неизбежната „диверсия”, от която властта се страхуваше, защото това беше една от вратите на Западния свят, която когато и да се открехнеше, се виждаха неща, които социалистическият лагер отричаше до последно!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София

ТЕКСТОВЕ НА СНИМКИТЕ:

Снимка 1 – Американските долари са едно от нещата, заради които може да се влезе в затвора, по време на комунистическото управление в България. Снимка: petel.bg

Снимка 2 – Стоките в „Кореком” бяха като от друг свят! Снимка: www.24chasa.bg

КОГАТО ПОЛУЧАВАХМЕ КАРТИЧКИ ЗА ЗАБРАНЕНИ ПРАЗНИЦИ

Снимка: Снимка: e-vestnik.bg

Снимка: Снимка: www.holidayscelebration.com

·        Как дядо Коледа стана дядо Мраз, а Снежанка се оказа негова съпруга..!

Поздравителните картички днес вече може и да са историческа отживялост, но преди години те бяха не просто начин за комуникация, но и форма на политическа изява! Да, именно това имаме предвид, защото поздравителните картички се възприемаха у нас и като идеологическа диверсия.

Особено картичките, които идваха от САЩ, в годините на комунистическото управление у нас, се приемаха като опит за диверсия. Най-често, поздравителни картички се изпращаха у нас по повод празниците Коледа, Нова година и Великден. Останалите поводи бяха и са от по-частен характер и сякаш не привличаха чак такова внимание, но големите празници бяха под наблюдението на властите. За какво става дума?

В онези години комунистическата власт в България не толерираше религиозните празници. Коледа и Великден бяха нежелани празници. На тях официално се работеше, нямаше почивни дни и медиите не разработваха темите за съответния празник. Тези дни не бяха празници, защото комунистическата държава не приемаше религията. А тя не приемаше религията, защото самата тя трябваше да бъде религия.

Така например, дядо Коледа беше заменен от съветския му аналог дядо Мраз. Алюзията беше същата, но напълно механично беше пренесена цялата семантика от единия празник към другия, за да се поясни, че не съществува „Санта Клаус”, а има някакъв друг добър старец, който носи подаръци. Така се избягваше религиозният елемент. За да се придаде нова ситуация, изведнъж се появи някаква „Снежанка”, която беше заимствана от едноименната приказка. Снежанка се оказа „спътница” или направо „съпруга” на дядо Мраз, а децата им бяха така наречените „джуджета”. Така цялата идея за празник като Коледа беше променена, извратена и напълно подменена.

Колкото до другия голям християнски празник – Великден, комунистическата власт просто забрани боядисването на яйца и празникът изчезна, сякаш никога не го е имало. Хората боядисваха яйца, но тайно, а боята се намираше по-трудно и така заветните в онези години американски долари.

Така властта на практика изтри постепенно, но сигурно религиозните празници от съзнанието на повечето българи. Някои от тях обаче получаваха поздравителни картички от чужбина. Такова е и семейството на Николинка от София. Тя получава писма от своята леля в Америка, която я поздравява и за Коледа, и за Великден, а това не се харесва на властите, защото Николинка е младо момиче, което не бива да се „заразява” с „отровата” на Запада. А религията е една от „отровите”, които властите не желаят да допускат на територията на една напълно зависима от СССР комунистическа държава, лишена от собствена вътрешна и външна политика, каквато беше България в онези години.

На картичките, въпросната леля поздравява семейството на Николинка и за Коледа, и за Великден. В текстовете на тези картички, макар и на английски език, пише: „Бог да Ви пази”, „Бог да Ви благослови”, а тези текстове представляват абсолютно неприемливи намеци за съществуването на „свръх сила”, която не е под контрола на комунистическата партия.

Това е и една от причините за едно от основните престъпления в онези години, които касаеха пощите и пощенските услуги. Тогава хората, които масово ползваха услугите на „Български пощи” поставяха най-различни знаци на слепката на пощенските пликове, с надеждата те да не бъдат отлепвани, защото няма да може да се възстанови знакът.

Градската легенда твърдеше, че когато се попадне на такива пликове, те се отварят и се унищожават. Властите не искаха извън България да излиза информация, която не е била контролирана от тях, а когато се видят такива нишани на плика, те предполагат, че вътре има съдържание, което уронва престижа на комунистическа България пред света.

Но не само това не се преследваше от властта, не се преследваше и когато пощенски служители си позволяваха да отварят писма от чужбина и особено от Америка, защото вътре имаше пеещи картички. Такива в България все още нямаше. Първоначално много хора се оплакваха, че картичките им не достигат до тях, а техните близки се бяха постарали да им изпратят най-новите, пеещи картички, които бяха истинска атракция в България.

Неполучаването, при това масово, на тези пратки, така и не направи впечатление на властите, никой не взе  мерки да ограничи тези набези върху личната кореспонденция на хората. Така те не получаваха поздрави за празници, които тук не се празнуваха, които бяха забранени, които не бяха празници, а най-обикновени делници.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България” в София

ЗАКОН ОБЯВИ ЗА НЕЗАКОННА ЗАБРАНАТА ЗА ПЪТУВАНИЯ В И ИЗВЪН БЪЛГАРИЯ

Пътуванията на българите винаги са били проблем при така наречения „развит социализъм”.  Не се приемаше да се пътува свободно, защото така хората можеха да видят, как живеят другите, отвъд така наречената „желязна завеса”. А там си живееха достатъчно добре и това притесняваше нашите управляващи. Те си мислеха, че така привнасят контрареволюция в страната, като се сравнява, как е там и как е при нас. А сравнението определено не беше в полза на нас.

Едва ли са много хората в България, пък и онези, които вече не са, които знаят, че има приет от Народното ни събрание Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. Той е бил приет от 38-то НС на 26 април 2000 г. Подпечатан е с официалния печат та Народното събрание на Република България.

Тук нямаме за задача, да припомняме законодателната дейност на парламентите ни, а само да осветлим един епизод, който инкриминираше, тоест, поставяше в престъпно състояние, възможността българинът да пътува свободно извън страната, а дори и вътре в нея.

В този закон се казва категорично, че ръководствата и ръководните дейци на БКП са отговорни и за „възпрепятстване на свободното движение в и извън страната”.

Комунистическата партия, която ни управляваше през онези години, е обвинена, но вина не е вменена, тоест, не се казва, кой носи отговорност за това, в което е обвинена самата партия. А партията се състои от хора и ръководители, много от които все още са живи.

Ако има вина, а такава очевидно има, защо тогава няма виновни?

В същия закон се заявява, че партията носи отговорност и за неправомерно „лишаване от гражданство” на български граждани.

Така, тези, които напускаха страната по един или друг начин и емигрираха, бяха наричани с изключително грозното прозвище „невъзвръщенци”. Те не бяха такива, защото не са искали да не се завръщат в родината си, но реално нямаха възможност да се завърнат, защото условията не го позволяват.

Политическите условия в страната са такива, че емигрантите, които са излезли от страната „нерегламентирано”, вече са се запознали с онези „благини” на Запада, които комунистическата партия не е искала да се виждат. Така излизането в чужбина не може да се контролира и когато тези хора сами организират напускането на страната, те са считани за „врагове на партията и народа”.

Ето от тук тръгва и онази капсулираност, която управляващата в онези години единствена партия налага постепенно. Именно заради това се налага създаването на така наречените „Гранични войски”. Те на практика трябва да реализират репресията срещу онези, които се дори опитват да напуснат страната. Именно заради това и се въвеждат така наречените „открити листове”. С тях и само с тях българите могат да пътуват свободно в страната, в така наречените „гранични зони”.

Без този документ никой не може да посети например един град като Малко Търново, който се пада в такава зона.

Партията ограничава по всевъзможни начини пътуванията на българите, защото се страхува. Страхът е съпътстващ цялото съществуване на държавата и обществото. И всичко това създава среда, в която съществуват „обстоятелства, които дават основание да се обяви комунистическият режим в България от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. за престъпен”.

Това, че този закон е не особено известен и познат, не го прави по-малко действащ закон. Ако приемем, че този закон наистина е реален и действащ, а той е, тогава, кой до сега е понесъл някаква персонална отговорност, съобразно съществуването на такива норми? Защото, когато има обвинение, то е персонално, не може да обвиним „историческото време”, или една цяла партия, като юридически субект. Зад тези понятия съществуват реални хора, които са изпълнявали реални действия, които са обект на инкриминиране – поставяне във вина.

Докато не се научим да назоваваме нещата с точните им имена, докато не намерим виновните за онова, което сме преживели, докато не бъдат наказани виновните за престъпленията, няма как да се променим.

Заради това не бива да се учудваме, че преходът ни от комунизъм към демокрация е безкраен. Не, той не е безкраен, той просто не е започвал, а ако е започнал, толкова по-зле за нас, защото явно нищо не сме научили и нищо не сме разбрали. 

Поуките са не просто исторически романтизъм на науката, поуките са преди всичко изживян катарзис и пределна яснота за истината, такава, каквато тя всъщност е била, колкото и да е грозна, жестока и безчовечна!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София