ЗА ПЪТУВАНИЯТА НА БЪЛГАРИТЕ, ЕДИН ГЕНЕРАЛ ОТ МВР И ПРОМЕНИТЕ

• Скритата истина

• За да пътуваш до Атина, минаваш през ... Италия...!!!

Не беше лесно човек да посети западна държава в годините на така наречения „развит социализъм“, който в последствие се оказа всъщност съвсем недоразвит. Проблемът беше, че се изисква, както изходна виза от България, така и входна виза за страната, където човек иска да отиде. С една дума – трудно пускат да излезеш, трудно пускат и да влезеш.

Да не говорим за абсурдите, при които, когато се отиде на екскурзия до близка Турция, например, когато се завърнат хората, те биваха имунизирани срещу зарази, нещо, което се правеше и преди да заминат. Сякаш отиват в някаква силно опасна епидемиологична зона. Всъщност си беше точно така – това беше една „отявлена капиталистическа държава“, която беше сериозна заплаха за социалистическо-комунистическа България в онези години!

Явно родните управници са считали, че капитализмът е заразен, та поради тази „сериозна причина“ се налагаха подобни меко казано комични и напълно излишни имунизации. Да, такива са необходими, когато човек ще посещава наистина опасни райони с различни болести, някои от които твърде опасни, както например сега е с вируса ебола и някои африкански държави.

Днес вече хиляди хора свободно са били, при това по няколко пъти, на екскурзия до Истанбул и не сме станали свидетели на някакви масови епидемии от болни след като са се завърнали!

Проблем имаше дори, когато човек иска да посети граничен район, за където му беше необходим така нареченият „открит лист“ - документ, който разрешава да пребиваваш за определено време в граничен район. Например, на автогарата на граничния град Малко Търново, милиционери проверяваха въпросните „открити листи“ още когато пътниците слизаха от автобуса от Бургас. Те разпитваха всички, защо идват в този граничен район, какво ще правят, при кого ще отседнат, а понякога задържаха някой от пътниците, за да се уверят, дали е „класово изряден“ и едва тогава го пускаха да навлезе в града, когато са убедени, че той не е съмнителен под някаква форма.

Проблеми имаше дори когато официално можеш да посетиш капиталистическа държава, а оказва се - дори когато си генерал от вездесъщото Министерство на вътрешните работи /МВР/...!!!

Докато е на служебно пътуване в Унгария, генерал Грозьо Грозев получава радостна изненада. Заминават за австро-унгарската граница. Тръгват от град Токач, където са посрещнати от областния началник на МВР. Пътуват през гъста борова гора. „Насреща се появи огромна сграда на луксозния хотел-ресторант „Льовер“. Домакинът беше подготвил богато меню, което беше доставено току що от Виена, с реномираните етикети на съответните австрийски фирми. Унгарските колеги ме сюрпризираха и с вълнуваща среща и размяна на сувенири с личния състав на граничната застава. Тържеството завърши с ново изненадващо предложение“, пише генерал Грозев в книгата си „Недосегаемият комбинатор“. Въпросното предложене е да пътуват до Виена. Генералът отказва, защото се страхува от мнението на друг генерал – генерал-полковник Минков – заместник-министър на вътрешните работи по това време.

Колегите му от Унгария обаче обясняват, че ще „гарантират всяко недоразумение по отношение на безспокойството му“, но генерал Грозев отказва. Унгарските милиционери тогава обясняват, че на тях им е разрешено да пътуват често до Виена на пазар. „Това в много отношения ни помага да осъществяваме оперативни контакти с наши задгранични сътрудници и да изпълняваме специалните си задачи“, твърдят колегите на генерал Грозев.

Оказва се, че дори един български генерал не може да отиде на разходка до Виена, а какво остава за един обикновен българин в онези години, който и хал-хабер си няма нито за свободите, нито въобще за живота в една западна държава, каквато е Австрия.

Така консервацията на режима в София води до пълно изолиране на хората не само от външния свят, но и изолация вътре – между малките градове и селата, между големите градове и малките, между София и провинцията. Така хората се настройват едни срещу други, така се постига социално напрежение, което се самоконтролира чрез изкуствено създадени и подoържани идеологически табу-та, които имат за цел да държат в железен юмрук обществото и да не му позволяват да получава, каквато и да е информация отвън.

Опасността е реална, защото ако хората видят какво е навън, ще се запитат, защо и у нас не е така и ще разберат, че не е така, защото властта не позволява. Така стигаме до абсурди, при които един генерал от МВР не отива във Виена с колегите си от друга комунистическа държава, защото се страхува, защото сработва силен „автоспот“. Тогава той си казва: „Ами какво ще каже началникът ми в София...!?“.

Този абсурд доведе и до това един българин да пътува за Атина през.....Италия...!!! От Русе до София с влак, от София с автобус до Италия, а от там с кораб до Атина, защото визовият режим е по-либерален!!! Такова пътуване беше осъществено в годините, когато България вече не беше комунистическа държава, но ограниченията за пътуване останаха. Ако преди ни ограничаваха и от вътре, и от вън, сега останаха само външните ограничения, които разбира се постепенно отпадат, но все още не са напълно отпаднали.

Българинът обича да пътува, обича свободата си, защото рядко се е ползвал от нея. Когато го ограничават, българинът намира начин да пътува, намира път и тръгва по него. Проблемът е в това, че ограниченията никога не са могли да спрат онзи, който наистина иска да пътува.

Крайно манипулативната и тоталитарно-комунистическа държава, с всичките си репресивни структури не можа да спре стотици и хиляди, които напуснаха родината си, защото искаха да живеят свободно, а не можеха. Те рискуваха, за да продължат пътя си, макар и далеч от бащиното си огнище, но все пак – свободни. Ограничителните режими и днес не спират онези, които имат сили, смелост и дръзновение да търсят оригиналния почерк на собствения си живот, не да следват някого, а да проправят партина за самите себе си. Само така живееш своя си живот, само така човек е достатъчно свободен, дори и да сгреши, но това ще са неговите грешки, не на някой друг, а именно неговите, лични грешки, на които само той има право и който в крайна сметка сам ще поправя, но когато той реши и както той реши!

Венцислав Жеков

кореспондент на в-к „България“ в София

ЕДИН „АМЕРИКАНСКИ ШПИОНИН”, ПРЕХОДЪТ И „ВЪЗМЕЗДИЕТО”

·        Как капитан Алексиев от обикновен разузнавач стана президентски съветник!?

Някъде  през 80-те години на миналия век, завръщайки се от учение с Врачанското окръжно управление  на МВР, ръководителят му полковник Здравко Атанасов докладва на началника си генерал Грозьо Грозев, че посредникът към началника на районното управление в град Мездра, капитан Виктор Алексиев се е отлъчил от изпълнение на служебните си задължения. Той определя деянието като „извънредно произшествие” и предлага Алексиев за наказание от Военния съвет.

Капитан Алексиев е бил две години в чужбина, като военен разузнавач в Брюксел, който по това време е наричан „цитадела на НАТО”. Официално той е помощник-началник на военния  ни аташе. Поради възникнал конфликт с генерал-полковник Васил Зикулов, Алексиев по-късно е изведен от Разузнавателно управление в армията и е предложен за началник на разузнаването на пазарджишкия полк. Така от Брюксел, капитанът, който владее свободно два западни езика, което в онези години е твърде рядко срещано, се оказва… в Пазарджик!

По това време генерал-лейтенант Васил Коцев – началник на Първо главно управление на комунистическата „Държавна сигурност”  (тайната милиция/полиция), определя Алексиев като човек с „надменно отношение към началниците” и „авантюрист”, което в онези години е равно на нещо като некачествен кадър, човек, на който не може да се има вяра, защото праволинейността е считана за основна благодетел в дейността на всеки служител в държавата.

По-интересен обаче е престоят на капитан Алексиев в Брюксел, като помощник на военния аташе, при това в продължение на цели две години! Първо, да работиш в Западна Европа в онези години е изключително трудно, освен ако не си твърде близък на тайните служби, с една дума да си ченге от най-ниска морална проба.

Една вечер Алексиев изчезва със служебната кола от Брюксел и се озовава в…Париж…! По-късно той обяснява, че е изпълнил свой служебен дълг, като „разкрива” и залавя бившия си колега – разузнавач – майор Димитър Димитров, известен по-късно като „Митко шпиончето”. Според тогавашната власт в България, въпросният майор „доброволно се предложил за агент на ЦРУ”. Той е обвинен, че направил списък с разузнавачи, работещи под прикритие в министерствата на външните работи, външната търговия и други ведомства. Родното разузнаване често ползва тази формулировка, за да набеди за виновен набелязания. Твърди се, че майорът дори получил дебела пачка долари за това си деяние.

За „разкриването” на „шпионина”, Алексиев получава орден. Въпреки това, през 1987 г., заради опърничавосттта си, той е уволнен от министъра на вътрешните работи. Алексиев се жалва пред Централния комитет на комунистическата партия, но няма ефект.

Оказва се, че въпреки „доброто” което прави Алексиев на партията, като набеждава свой колега за шпионин на ЦРУ, все пак самият Алексиев също е наказан, като е изхвърлен от системата. Никой не обича доносниците…!

По-късно Алексиев успява да се изкара репресиран от комунизма и става съветник по въпросите на националната сигурност на първия демократично избран президент на България, д-р Желю Желев.

Това е историята на един обикновен капитан от армията и от милицията/полицията, стигнал до върховете на държавата и съветвал президента. Това е историята на един човек, взел активно участие в прехода ни към демокрация и олицетворяващ една голяма част от лицата, които заемаха постове, без да имат  моралното право да са част от прехода, защото принадлежаха на старото време, което беше отречено и заклеймено.

Тези личности не бива да се забравят, защото те са емблематични. И ако днес се чудим, защо преходът ни към демокрация е толкова дълъг и болезнен, а и сякаш все още не е свършил, то това е така и заради хора като въпросният капитан Алексиев, играл си с хора като с пионки в шах и поставял съдби „в мат”, за да се „представи” пред началниците си. Хора са умирали заради клевети, че са сътрудничели на западни разузнавания. А техните палачи по-късно се опитаха да станат част от демократичния преход! За съжаление някои от тях успяха и именно заради това днес най-романтичното време - когато се разделяхме с комунизма и приемахме демокрацията, изглежда някак странно невярно, неприлично прелъстително, а чувството е като след изневяра…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България” в София