Статия за Стою /Стойо/ Иванов Крушкин от Анета МАРИНОВА и Гена СТОЯНОВА - старши експерти в Държавен военноисторически архив-В.Търново-9 май 2008 г.

СТОЮ ИВАНОВ КРУШКИН -ЕДИН ЖИВОТ ОТДАДЕН НА МУЗИКАТА

Историята на военните оркестри и тяхната дейност в армията и обществото е до голяма степен и история на нашето музикално развитие.

След Освобождението за означаване на понятията „оркестър” и „диригент” са използвани най-различни термини, но под влияние на руската терминология най-напред се въвежда терминът „музикантски хор”.

Военната (полковата) музика е отделна команда в частта при която е съставена и носи името „Музикантска команда”, подчинена във всяко отношение на полковия адютант.

В заповед № 256/17 авг. 1910г. на министъра на войната е отбелязано, че „назначението й помага за нравственото и военно възпитание и обучение на войника в мирно време, за поддържане бодростта му при изпълнение на трудните походи, а във време на боя - за въодушевлението и насърчението му в критическите моменти.

Военната музика е фактор за развитието и повдигането на музикалното дело у нас, като спомага за художественото разработване на народните мотиви и разпространяването им между народа, служи за етическото му възпитание и подготвя почва за високи патриотически добродетели. Тя свири на народни увеселения, тържества, богослужения, благотворителни и спортни дружества, при военни церемонии, посрещане на новобранци, изпращане старослужещи и пр.”

Попълването на военните музики с музиканти става чрез приемане на доброволци (завършили най-малко ІV отделение в общообразователните училища) и новобранци (със задължителна 3-годишна служба). Ако тези младежи имат добър успех, „могат да бъдат приемани на свръхсрочна служба в музиката и получат подофицерско звание ако се отличават с добро поведение, усърдие и точност в службата, служат за пример на другарите си по изпълнението на тази служба, владеят много добре своя инструмент и изпълняват Дисциплинарния устав и вътрешната служба”.

Пример за такова поведение е СТОЮ ИВАНОВ КРУШКИН, име, което ще остане в летописа на музикалната ни култура.

Роден е в с. Бистрица, Софийско през 1882 г. На 23 април 1898 г. е приет на действителна служба като музикантски ученик в Лейбгвардейския на Негово Царско Височество ескадрон. В Циркуляр № 37 от 1890 г. по Военното ведомство е отбелязано, че „музикантските ученици са обязани да прослужват на действителна служба не по-малко от 4 години и само след изтичането на условните години се уволняват в запас на армията или се зачисляват на свръхсрочна служба”.

Като ученик-музикант, Стою Иванов изучава маршове, концертни пиеси за оркестър, овертюри, валсове и др. за духов състав и салонен оркестър.

От 1 ян. 1900 г. той е назначен за музикант ІІІ разряд с 60 лв. годишна заплата.

За „добро поведение, знание на службата и старание към музикантското изкуство” е произведен в звание „ефрейтор” ( 8 апр. 1900 г.), „мл. унтер-офицер” ( 14 февр. 1901 г.) и повишен в разряд (1 май 1901 г.).

Изслужил срока на действителната военна служба, Стою Иванов е уволнен в запаса на армията от 24 апр. 1902 г., на която дата по негово желание е зачислен в ескадрона като волнонаемен хорен музикант.

В периода 1902-1904 г. той проявява „усърдие и успех в музикантското изкуство, акуратност по службата и добро поведение” за което получава повишение в заплатата, а от ян. 1906 г. е произведен в звание „старши унтер-офицер”.

Свързал живота си с музиката, той непрекъснато се усъвършенства, за което със Заповед № 7 § 4/12 ян. 1911 г. по Лейбгвардейския полк е произведен в чин „вахмистър”.

От 13 авг. 1912 г. Стою Иванов заминава в 30-дневен домашен отпуск, прекратен в края на същия месец за участие в крепостните маневри на войската. Съгласно Предписание № 174 от с.г. на кавалерийската инспекция при Военното министерство „на 3 септември един сборен ескадрон от полка, заедно с музикантския хор заминава да придружи Негово Величество Царя на предстоящите крепостни маневри около гр. Шумен”, продължили до 12 септември.

Във връзка с обявената обща мобилизация на въоръжените сили в България на 17 септ. 1912 г. и предстоящата война с Турция, Лейбгвардейския на Негово Величество полк формира допълняющ ескадрон и започва мобилизиране по предварителен план.

От 1 октомври 1912 г. „свръхсрочнослужещия вахмистър Стою Иванов се отчислява от котлова храна и заминава с Общата главна квартира на Действащата армия и музикантския хор, за да вземе участие във войната”.

За отлична служба по време на воените действия, Негово Царско Височество престолонаследник Княз Борис Търновски го награждава със сребърен медал „За заслуга” на военна лента.

По изслужване повече от 6 години краткосрочна свръхсрочна служба и по собствено желание, Стою Иванов е уволнен в запаса на армията от 16 август 1913 г.

Със заповед 166/1914 г. по Кавалерията е награден със знака за 10-годишна непрекъсната и полезна служба.

В продължение на години, творческата му енергия, разностранния му талант, безкрайното себеотдаване и любов към музиката, правят името на Стою Иванов известно не само в офицерските среди, но и извън България.

По спомени на негови наследници, в годините след войната съдбата го отвежда в Америка, където създава оркестър „Bulgarien Balkan bend”. Репертоарът му е разнообразен, съобразен със слушателската аудитория, като не губи и народностната си основа.

След разтурянето на оркестъра, Стою Иванов се връща в България.

След Първата световна война настъпват съществени промени в организационната структура и числения състав на оркестрите. Съгласно Ньойския мирен договор от 1919 г. общият брой на военнослужещите не трябва да надминава 20 000 души. При това положение към 1921 г. освен оркестрите при Лейбгвардейския конен полк, флота и Военното училище остават да функционират още 8 оркестъра. Една година по-късно, разформираните оркестри са отново възстановени.

Със заповед 29 § 15/10 апр. 1922 г. на началника на Военното училище гр. София, запасният фелдфебел Стою Иванов е приет на свръхсрочна служба в музикантската команда – музикант ІІ разряд.

Една година по-късно (1 септ. 1923 г.) се уволнява от служба по собствено желание, но до края на живота си остава отдаден на музиката.

Неуморният му труд като музикант е достоен за подражание...

Анета МАРИНОВА

Гена СТОЯНОВА

Старши експерти в Дирекция „Държавен военноисторически архив” – гр. В. Търново

Справка за Стойо Иванов Крушкин в книга на д-р Иван Гаджев

"ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКАТА ЕМИГРАЦИЯ В СЕВЕРНА АМЕРИКА – БЪЛГАРИЯ, МАЩЕХА НАША – 1944-1989 Г.", ТОМ 2, Д-Р ИВАН ГАДЖЕВ

Глава: “Емигранти, допринесли за поддържане на българщината в Северна Америка”, Дял: “Диригенти, певци, инструменталисти,2 музиколози и танцьори”, Раздел: “Други представители от тази област /по азбучен ред/” – стр. 572

Крушкин, Стойо – роден на 15 март 1882 г. в село Бистрица, Софийско. Бедно момче, той става “син” на гвардейския полк, чийто оркестър бил оглавяван от капелмайстор-чех. Той го обучава да свири на фагот, като по-късно го прави редовен оркестрант. След участие в Балканската война, Стойо заминава със своя колега Христо Серафимов от село Сапарева баня за Америка. След редица перипетии те създават в Стилтън оркестър “Bulgarian Balkan Band”, който става много популярен сред голямата тамошна българска колония. През 1920 г. капелмайсторът му Крушкин се завръща в родината, където е оставил жена с три деца. Свири в оперната трупа към Народния театър, но през 1923 г. отново поема към Новия свят, влизайки нелегално в Съединените щати, скрит в товарния трюм на кубински кораб. Установява се в Сиракюз, където след работа във фабрика за перални машини свири в състави на клубове и нощни заведения. Отново сформира български оркестър. През 1928 г. властите го принуждават да се върне в родината си. Шест години по-късно отново е при дъщеря си Флоранс в Калифорния, където заедно откриват ресторант, предлагащ традиционни нашенски гозби. Умира в Лос Анжелис на 13 март 1957 г.

P.S./ Информацията за Стойо Крушкин е поместена на една страница с Милчо Левиев…!

Справка за Стойо Иванов Крушкин във военния архив във Велико Търново

СПРАВКА ОТ ДАРЖАВНА АГЕНЦИЯ “АРХИВИ” – ДИРЕКЦИЯ “ДЪРЖАВЕН ВОЕННОИСТОРИЧЕСКИ АРХИВ”

14 МАРТ 2008 Г.

№ 226

1. В Алфавитна книга за подофицери в Лейбгвардейския конен полк 1901-1910 г. срещу името на Стойо Иванов е отразено:

- Роден в село Бистрица, Софийско. Със заповед № 108 & 6/24 април 1902 г. запасния младши унтер офицер хорен музикант Стойко Иванчов /така се води/ се зачислява в списъците на Лейбгвардейския на Негово Царско Височество ескадрон като волнонаемен музикант.

- Със заповед № 1 & 6/1 януари 1906 г. по Лейбгвардейския конен полк е произведен старши унтер офицер за добро поведение и усърдие към музикантското изкуство.

- Със заповед № 7 & 4/12 януари 1911 г. за добро поведение и усърдие към музикантското изкуство е произведен в чин вахмистър.

- Съгласно Височайша заповед № 123/1913 г. по Действащата армия му се зачита двойно изслужено време от деня на мобилизацията 17 септември 1912 г. до деня на сключването на мира 28 юли 1913 г. /Заповед по полка № 125& 16/8 август 1913 г./

Спр. Ф. 1447, оп. 1, а.е. 25, л. 50-51

2. В Алфавитна книга за подофицери 1908-1918 г. в Лейбгвардейския конен полк срещу името на Стойо Иванов е отразено:

- Взел участие с общата главна квартира и музикантския хор във войната против Турция. Заповеди по доп. Ескадрон № 12 & 1/1 октомври 1912 г. и № 52 & 4/5 декември 1912 г.

- Награден лично от Негово Царско Височество Княз Борис Търновски със сребърен медал за заслуга на военна лента за отлична служба /Заповед по полка № 124 & 1/7 август 1913 г.

- По изслужване пределния срок на краткосрочната свръхсрочна служба /чл. 48 от Закона за устройството на Въоръжените сили на Българското царство/ и по собствено желание уволнен в запаса на армията с право на ползване от държавата с предвидената в горния член премия 600 лв. и изключен от списъците на полка и музикантския хор. Заповед по полка № 131 & 2/16 август 1913 г.

- Съгласно заповедта по кавалерията № 166 & 9/1914 г. основано на заповедта по Военното ведомство № 564 от 1914 г. награден със знака за 10-годишна непрекъсната и полезна служба. Заповед по полка № 182 & 13/6 декември 1914 г.

Спр. Ф. 1447, оп. 1, а.е.37, л.189 гр.-190

3. Съгласно Заповед № 29 & 15/10 април 1922 г. на началника на Военното училище гр. София, запасния фелтфебел Стойчо Иванов /така се води/ от с. Бистрица, Софийска околия е приет на свръхсрочна служба в музикантската команда за музикант ІІ разряд от 1 април същата година.

Спр. Ф. 1521, оп. 1, а.е. 341, л. 61 гр.

4. Съгласно Заповед № 74 & 12/6 септември 1923 г. на Началника на Военното училище – София, свръхсрочнослужащия фелдфебел от музикантската команда музикант ІІІ разряд Стою Иванов /така се води/ от с. Бистрица, Софийско се уволнява от служба по собствено желание от 1 септември 1923 г.

Спр.ф. 1521, оп. 1, а.е. 351, л. 260

Новина-3

Най-сетне дългоочакваното писмо от военния архив в Търново дойде. Има уникални факти, интересни и важни. Ще препиша данните и ще ги публикувам тук. новината е, че Анета Маринова от военния архив иска да пише статия за Стойо Иванов. Това е похвално и се надявам да излязат още данни за прадядо ми, така поне обеща, г-жа Маринова.

Новина-2

Преди малко разговарях с г-жа Анета Маринова от Централния военен архив във Велико Търново и тя ми сподели, че рождената дата на Стойо Иванов не е тази, която ние знаем, а много преди това. Оказва се, че към датата, която бяхме посочили за рождена, Стойо вече е бил кандидат подофицер, което е повече от любопитна информация...но нека изчакаме идването на документите, ще ги сканирам, ще ги разчета и ще ги опиша веднага, щом ги получа.

Публикация в списание "Лик" на Владимир Гаджев

НАВЛИЗАНЕТО НА ЗАДОКЕАНСКАТА МУЗИКА

Навършват се 80 (осемдесет!) години от запознанството на българската публика с автентичен джаз, представен в София от афроамериканския пианист Сам Удинг и неговия оркестър „Чоклит Кидис” през 1928. Макар задокеанската танцова музика да има и по-ранно присъствие, Владимир ГАДЖЕВ има всички основания да я приеме като начална за установяването и по-сетнешното развитие на джаза у нас.

Това е първият от поредицата негови материали, свързани с подобни факти от културната история на България, които ЛИК ще публикува през тази годината. Ще стане дума за музиканти от диаспората, практически неизвестни в метрополията.

Съществува една все още слабо изследвана зависимост между големите войни през ХХ век и масовото разпространение на консумативните настроения, главно чрез музиката и танца. Най-простото обяснение е, че след времето на лишения, замрял sotto voce обществен живот, глад, разрушения и човешки жертви следва сгъстеното наваксване на пропуснатите удоволствия. Знаменитият шлагерен автор Роберт Шолц споделя: Колкото по-лоши ставаха времената, толкова по-голяма потребност имаше от… смях, музика и хепиенд… Точно в тези желани от човечеството паузи и последвалите усилия за възстановяване на материалния живот и моралните норми избухват гейзерите на популярната музика и джаза от първата половина на ХХ век. А бързото разпространение на новите технически средства за комуникация – киното, радиото и грамофонът – и тяхната все по-масова достъпност ги превръщат в могъща индустрия и световен феномен на консумативните настроения.

След последните изстрели на Първата световна война окупационните войски на Антантата донасят в София и по-големите ни градове европейските съблазни на нощния живот, раздиплени в голям брой съществуващи и новооткрити кабарета и увеселителни заведения. С техните части пристигат и известен брой военни оркестри (френски и италиански), традиционно съпътствани от певци и певици, гостуващи в програмите на локалите. Армията трябва да се весели, твърди се, са думи на френския комендант генерал Кретиен. И тя се весели, а покрай нея и софийската бохема.

Нямото кино също дава хляб на много музиканти. Изпървом това са куплетисти като Стоян Миленков (1889, Брезник - 1953, София), пианисти тапьори и камерни състави, а по-късно и големи оркестри с диригенти и собствен репертоар за звуков съпровод на прожекциите. През втората половина на 20-те години филмовите копия пристигат в комплект с нотите на оригинална или приспособена музика, което значително облекчава работата на диригентите.

От трета страна, откриваме популярността на разнообразните по тематика и ориентираност към конкретни целеви групи оперети, формирането на жанрово насочени артистични трупи, изграждането на редица частни и кооперативни театри, които приютяват голям брой музиканти.

Новите технически открития също прибавят своя принос. Според статистически данни през 1919 само в София има сто механични грамофона, докато година по-късно те вече наброяват хиляда. Твърди се, че през 1921 от Европа и Америка са внесени 16 763 звуковъзпроизвеждащи апаратури – истински бум, – което води до откриването на фирмени представителства за импорт във Варна и Бургас, морските врати на България. Заедно с грамофоните и плочите на фирмите „Одеон”, „Полидор”, „Пате”, „Дойче грамофон” и др. от САЩ навлиза и една непозната, екзотична музика, известна вече в Европа и мигом възприета от градския бомонд. През 20-те години употребата на грамофона, първоначално престижна и скъпа вещ, облагана с високи мита, бързо преминава от общото към частното, от публичните обиталища (кафенета, кръчми, локали) към буржоазните салони и домовете на гражданите, от центъра към периферията, а оттам и към селата.

В страната се установяват и няколко институции на американския бизнес и образователната система, най-важните сред които са филмовият синдикат FANAMET и Колежът в село Симеоново. Името ФАНАМЕТ е образувано от първите срички на трите най-големи кинокомпании в САЩ (Famous Players Film Company, по-известна като Paramount Picturеs; First National и Metro-Goldwyn-Mayer), които си поставят за цел бързото (до една седмица след премиерата) разпространение на своята продукция в цяла Европа, включително и в България. След разпадането на синдиката и появата на звуковия филм (1927) през 1930 със свое представителство у нас остава единствено „Метро Голдуин Майер”. А през 1926-1927 започва строежът на Американския колеж в Симеоново, чрез който Държавният департамент на САЩ иска да постигне у нас онова влияние, което Германия започва да губи след Първата световна война.

Така от различни посоки започва да се просмуква присъствието на американската танцова музика, главно фокстрота, която младата, неизкушена от съблазни и песимизъм българска общественост приема с удоволствие.

Най-ранните сведения за подобен контакт „на живо” датират от есента на 1911, когато Морското казино на Варна наема оркестъра на англичанина Уолъс Хартли, скоро след това поканен на работа и в току-що построеното Софийско градско казино. В репертоара му, който все още отговаря на смесения тип салонно-танцови оркестри, откриваме и знаменитите песни на Ървинг Бърлин Alexander’s Ragtime Band и In the Shadows, публикувани в Ню Йорк няколко месеца по-рано. От София оркестърът спешно отпътува за Саутхемптън, за да се качи на борда на презокеанския лайнер „Титаник” и да загине при катастрофата на 14 април 1912.

Приблизително по същото време като доброволци за участие в Балканската война се завръщат много българи от първата изселническа вълна, резултат от неуспеха на Илинденско-Преображенското въстание. Колонията в САЩ е от неколкостотин хиляди души, заселени в средните щати. Структурата на тези миниобщества следва традиционния модел от метрополията – църквата, взаимоспомагателните дружби, благотворителните дружества, политическите клубове, вестниците. В бита им значително място заемат любителските оркестри, някои от които получават популярност и извън тесните рамки на преселническите колонии. Данните за такива оркестри черпим от всекидневника „Народенъ гласъ”, създаден през 1907 в Гранит Сити, Илинойс. (В този период съществуват още 23 вестници и списания, излизащи на български език.) Информацията в него сочи за един от първите състави базирания в Гранит Сити „Ориент бенд”, започнал да работи на 21 септември 1914. Ръководен е от титулувания като професор Петър М. Котов и е внушителен – цели 17 души медни и дървени духови инструменти с ритмус, т.е. това, което в говоримия език наричаме „духова музика”. Другият още по-голям подобен оркестър от 23 души е „Бългериън Болкан бенд” от Стийлтън, Пенсилвания, с главен капелмайстор Стою Иванов, бивш музикант от Лейбгвардейската на Н.В. Царя военна музика, от чиито редове излиза и оркестрантът Христо Серафимов. Подобен, макар и изцяло струнен аматьорски оркестър е създаден през 1910 в Лайма, Охайо, сведения за който достигат до нас покрай участията му в различни обществени инициативи, включително и на организации като Българския Червен кръст в родината!

И тук се ражда една хипотеза, която засега не е подкрепена от никакви по-сериозни доказателства поради маргиналния и до днес статус на „ниската музика”. Но и поради немарата на историческата ни наука през последните 70 години към българския културен живот в Северна и Южна Америка. Много е вероятно реемигрантите да донасят идиоматиката на модния вече рагтайм, на ранния нюорлеански джаз и масовия танц фокстрот. Вече в България, част от тях продължават да свирят в различни оркестри и пренасят наученото и чутото в Америка сред колегите си. Напълно е възможно завърналите се у дома преселници, особено кореняците софиянци, да са въодушевени и от примера на гостувалия през 1928 оркестър на афроамериканския пианист Сам Удинг „Чоклит Кидис”.

Сам Удинг (1895-1985) е роден в Пенсилвания, а през 1923 се представя в Ню Йорк с оркестъра си Famous Club Alabama Orchestra. С него той пристига в Европа през 1924 за участие в голямото ревю Chocolate Kiddies, показвано много успешно в Германия, Австрия, Франция, Англия, Дания, Унгария, Съветска Русия и други страни на континента. Бендът му е един от най-успешните харлемски състави по това време. В „Алабама клуб” на Бродуей той се редува в програмите с този на знаменития по-късно като аранжор Флетчър Хендерсън (1898-1952). Но за разлика от него прави продължителни гастроли извън САЩ, поради което остава недооценен от американските критици и изследователи на джаза. За голяма част от афроамериканските музиканти светът на блестящите европейски столици е непостижима мечта. Ето защо Сам Удинг не изпитва затруднения и събира за турнетата си само висококласни артисти. В първата част на своите спектакли оркестърът акомпанира певци, танцьори на степ и кордебалет, докато вторият дял предлага вече истински джазов концерт. За голямата му популярност в Европа допринасят и снимките на прочутия съветски кинодокументалист Дзига Вертов, заснети при гостуването на „Чоклит Кидис” в Москва и Ленинград през 1926 и включени в неговия филм „Една шеста част от света”. През 1928 Сам Удинг предприема ново турне в Европа, което обхваща и балканския лъч Букурещ-София-Истанбул. През 1941 той изучава музика в Пенсилванския университет, създава спиричуъл хор Sam Wooding Singers и концертира с него в Канада, а по-късно в Япония и на Карибите. 1963 го заварва отново в Европа, този път за по-продължително време. Както подсказва и името на оркестъра, заимствано от ревюто „Чоклит Кидис”, той е съставен предимно от афроамерикански музиканти, какъвто е и лидерът на формацията, гостувала в София. (От същия период е позната едноименната програма на Дюк Елингтън в Ню Йорк, но освен името двете нямат нищо общо!) В нея са включени и няколко имена с добра популярност и авторитет в джазовите среди на своето време, незабравени до днес: тромпетистите Боби Мартин и Адълфъс „Док” Четъм (1905-1997), тромбонистът Албърт Уин (1907-1973), кларинетистите и саксофонисти Уили Ленис и Юджийн „Хъни Биър” Седрик (1907-1963), пианистът Фреди Джонсън (1904-1961), барабанистът Тед Филдс и др. Репертоарът според оскъдните документални източници е изграден върху рагтайма и нюорлеанския джаз, които вече са доста популярни в Европа.

За съжаление в София концертът на Сам Удинг и неговите „Чоклит Кидис” се възприема като екзотична атракция от патриархалното българско общество и не повлиява съществено върху културния климат и репертоара на салонните и танцови оркестри. В спомените си пионерът на джаза в Съветска Русия Леонид Утьосов (1985-1982) разказва за подобен прием и в Москва: Зрителите се оживяваха само при появата на степ танцьорите негри, особено когато те, бързо и леко изчуквайки сложен ритъм, си подхвърляха няколко незначителни комични фрази на завален руски език… Като знаем, че първите значими джазови оркестри, свирили в Европа още през 1917 и 1919, са Jazz Kings на Луи Мичъл и Original Dixiland Band с неговите бели музиканти, следва да отчетем факта, че по това време отношението и представите за джаза на континента, в това число и в България, се формират главно чрез творчеството и изпълненията на белите американски джазмени и техните следовници в Европа. Което дава известно обяснение за ограниченото влияние на пианиста Сам Удинг и неговите колеги върху музикалния ни живот. Наистина в Борисовата градина в София оркестърът на Павел Абаджиев вече е усвоил и пренася като екзотика схемата, репертоара и сценичните аксесоари на т. нар. minestrels шоута, музикантите почернят с горена тапа лицата, ръцете и другите открити части на тялото си, а публиката се тълпи да слуша и гледа (!) българските „негри”. Но това е период, в който салонните оркестри започват да се отделят от танцовите, жанровата диференциация се задълбочава, а с това и ползваният материал, идиоматика, инструментариум и понятиен апарат.

Широко отворена, но не и безкритично настроена към чуждестранния опит, България започва все по-често да посреща известни артисти и състави – главно европейски, но и от САЩ. В съществуващия документален звукозаписен архив, върху който се градят дискографските изследвания на записите с банджо, се откроява и българският състав „Саксофонен оркестър Добри”. През април 1928 той съпровожда американеца Майк Дензи във фокстрота „Константинопол”.

След всичко казано дотук следва много важният, актуален и днес въпрос за рецепцията на джаза в България. Един от големите парадокси на нашето културно развитие, неизследван от науката ни и нейните трансдисциплинарни разклонения, е фактът, че най-навременен и точен прием тази музика намира сред публицистите и обществениците, а не сред композиторите и изпълнителите. В един афиш от 1922, който приканва за сказки на поета, преводач и критик Гео Милев (1895-1925) в Народния университет при читалище „Съгласие” в Ямбол, личи и думата „джейз-банд”, макар и към края на анонса. С чувствителните си културни антени този пръв адепт на модернизма е доловил променящия се климат на художественото творчество в Европа (главно германския експресионизъм в литературата и визуалните изкуства) и озониращото проникване на джаза в него. Идеите му споделя и малък кръг просветени българи, сред които с публикациите и сказките си се открояват архитектът и писател Чавдар Мутафов (1889-1954), художникът, критик и общественик Сирак Скитник (1883-1943), самотният в гилдията музиколог Иван Камбуров (1883-1955), критикът и публицист Кирил Кръстев (1904-1992) и др. Обобщавайки предчувствията на своите по-възрастни колеги, Кирил Кръстев пръв центрира вниманието върху културологичното възприемане на джаза чрез знаменитото си есе „Джазбандът като мироглед”, публикувано за първи път в литературно-художествения вестник „Изток” през 1927. През 1939 той го включва в своя есеистичен сборник „Смъртната красота”, а няколко години преди смъртта си го обновява и актуализира, но то не е публикувано и поради това остава неизвестно дори за най-близките му хора. Съществува предположението, че „Джазбандът като мироглед” е първи в света опит за културологична оценка на новото музикално явление. Засега приемаме тази хипотеза с резерви, както поради липсата на достатъчна информация за сравнения, така и поради ограничения ни домашен достъп до нея.

Владимир Гаджев

Новина!

Тук искам само да споделя, че днес се свързах с Централния военен архив във Велико Търново, където са открили информация за Стойо Иванов, както там се води...без фамилното име Крушкин. Искам да изкажа специална благодарност на старши експерт Анета Маринова, която прие толкова лично моето дело и ми помогна. Споделям факт, че най-сетне попадам на пълноценна следа, дано да съхраняват нещо стойностно, което да ми даде повече информация за прадядо ми и за дейността му в Българската армия, като военен музикант.
Открих и Владимир Гаджев, авторът на статиите за оркестрите в Америка. Ще се запознаем и на живо. Ще му покажа снимки и ще поговорим, да видим, дали ще ми каже нещо интересно, което да ми послужи за коментар и в крайна сметка - публикация!
Лошото е, че все още никой не се обажда от Гоце Делчев - Института за история на емиграцията ни в Северна Америка. Но продължавам да търся и да звъня.

Публикация във вестник "Българска армия" на В.Жеков-16 септември 2002 г.

172 години от рождението на Никола Крушкин – Чолака

Никола Крушкин - Чолака е един от най-близките съратници на Васил Левски. Той е роден около 1830 г. в софийското село Бистрица. Той е бил послушник в Драгалевския манастир "Св. Богородица". Прякорът му Чолака произлиза от това, че като малък паднал в огън, обгаря си едната ръка и не може да я свива. По-късно отваря дюкян за книги на Коручешме в София. Той непрекъснато се движел из софийските села и вършел комитетска работа. Дори и след разкриването на арабаконашкия обир, софийският комитет запазва дейността си и чрез дюкяна на Никола Крушкин се разпространявали революционни идеи.

Васил Левски основава комитет в село Бистрица през 1870 г. с помощта на Никола Крушкин. Начело на него застава Стоян Котев Ваказов. В селата той обикаля с отец Генадий, с когото се познават още от легията в Белград, с отец Софроний от Макоцево, с Никола Крушкин - Чолака, който го превежда и на юг към Македония. Един от тези пътища преминава през селата Бистрица, Железница и след това на юг.

Бистрица е едно от най-старите села в Софийско. То върви през историята редом с Бояна и Яна.

Родът на Никола Крушкин не е случаен. Те са се занимавали със селско занаятчийство, но от тук са произлезли много видни българи. Потомък на Никола е Стойо Иванов Крушкин, който е бил военен музикант и между Балканските войни заминава за САЩ, където създава български оркестър и български ресторант. В момента там живеят неговите роднини - преки потомци на великия българин Никола Крушкин - Чолака. Те може би не знаят за своя славен произход, защото родовата памет се губи през годините и континентите, но споменът не е забравен напълно. Неотдавна в село Бистрица беше издигнат и паметник на героя, който е придружавал Апостола на свободата.

Публикация във вестник "Българска армия" на В.Жеков

БЪЛГАРСКИ ВОЕНЕН МУЗИКАНТ-

“ПРИШЪЛЕЦ” ОТ “ТИТАНИК”

През 1909 г.надпреварата за най-бърз кораб,който да спечели “Синята лента на Атлантика”,влязла в решителна фаза.Основните претенденти за приза били компаниите “Уайт стар” и “Кюнърд лайн” от Англия.

През същата 1909 г.компанията “Уайт стар”поръчала в корабостроителницата “Харлънд енд Вулф” два кораба,единият от които имал водоизместване 66 000 тона.Той носел името “Титаник”.Бил обявен за “непотопяем”,в трюма било изписано:”Дори и Господ не може да ни потопи”.”

“Титаник” бил пуснат на вода в Белфаст на 31 май 1911 г.След завършване на ходовите изпитания на 3 април 1912 г. той пристигнал в Саутхемптън,където взел запас от продукти.На 10 април при излизането си от акваторията на пристанището едва не се сблъскал с американския кораб “Ню Йорк”.Следващите спирки били Шербур и Куийнзтаун,от където трябвало да се вземат пътници и поща.Именно тук-в Шербур,на “Титаник” трябвало да се качи българският военен музикант Стойо Иванов Крушкин.

Той е роден на 15 март 1882 г. в софийското село Бистрица.През 1893 г. е зачислен към оркестъра в Гвардейския на Н.В.Фердинанд І полк.Стойо Крушкин свирел на фагот по софийските улици,на вечеринки и градински увеселения,а понякога и в Двореца.

През първото десетилетие на ХХ в.започанала вълна на масова емиграция от целия Балкански полуостров към Америка.По този повод Стойо решил да си опита късмета.Подготвил се за пътуване до Шербур,където трябвало да се качи на популярния кораб “Титаник”,за да отпътува към “Новия континент”.

Шив-картата/билетът/ за кораба била закупена от Тома Бакрачев,който притежавал компания за организиране на презокеански пътувания на днешния “Лъвов мост” в София.

Стойо Иванов Крушкин заминал с надеждата,че ще стигне до Америка,но не предполагал,че късметът му щял да го спаси от сигурна гибел.По пътя влакът се забавил,Стойо трябвало да смени маршрута и да вземе друг влак,който да го отведе до Шербур на време.Връзките на железниците в Европа не били осъществени по предвидения план и Стойо Крушкин бил принуден да се върне в България,защото нямало никакви шансове да да стигне в Шербур и да се качи на “Титаник”.

На 14 април 1912 г. в 2,20 часа след полунощ “Титаник” потънал след сблъсък с ледена планина по северния океански рейс.Ледът отворил цепнатина с дължина сто метра,която буквално “задраскала” богохулния надпис,че и Господ не можел да потопи този кораб.Спасили се само седемстотин и пет души от общо2800 пътници и екипаж.На дъното останали 29 торбички с диаманти на обща стойност 300 милиарда долара и скъпоценният камък на Мария Антоанета.

При новината за това съпругата на Стойо Крушкин,който все още пътувал обратно към България,започнала приготовление за “заупокойна молитва”.Шив-картата на Стойо за “Титаник” била от най-ефтините и поради това каютата му следвало да бъде най-дълбоко в кораба,от където никой не можел да се спаси.

Няколко дена по-късно Стойо Иванов Крушкин се върнал щастливо в България.По време на Балканската война взел участие в състава на военен оркестър,а в промеждутъка между двете Балкански войни,успешно заминал за Америка.

Публикация на Венцислав Жеков в Списание "Военноисторически сборник"

Заглавие на рубриката:”Културен експорт”

Български гвардейски оркестър в САЩ

След Балканската война бивш гвардеец емигрира в Щатите и основава там български оркестър.

Стойо Иванов Крушкин е роден през 1882 г. в с.Бистрица,Софийска околия.Едва четири годишен той остава сирак.Многобройното семейство се преместило да живее в софия,където майката се грижела за всички.Малкият Стойо,вместо да ходи на училище,или пазар,презпочитал да ходи по улиците на сталицата с гвардейския оркестър,който дефилирал със своята музика.

През 1890 г.майката пратила Стойо в Духовия оркестър на Първи гвардейски полк.Тук капел-майсторът-чех по произход-започнал да го обучава да свири на фагот.Стойо се ползвал от военно доволствие и гвардейски дрехи.Когато навършил пълнолетие той бил назначен като щатен музикант в Духовия оркестър на полка.

През 1910 година вече бил музикант в оркестъра.С него взел участие и в Балканската война.След края на войната заминал за Америка,заедно със своя съселянин и колега Христо Серафимов.Двамата се установили в Детройт-щат Мичиган.Денем работели в заводите “FORD” а вечер свирели в местните клубове.

През 1914 година двамата заминали за град Стилстоун-щат Пенсилвания.Балканската емиграция тук имала желание да създаде оркестър,който с музиката си да й напомня за родината.Инициативата поел Стойо Крушкин,който станал диригент на оркестър “BULGARIAN BALKAN BAND”,който имал голям успех не само в Пенсилвания,но и в други щати.

В тази музикална формация участвали музиканти от всички краища на България,имало и такива от град Прилеп.

През 1920 г. Стойо се завърнал в България и постъпил в оркестълра на Военното училище София.После работи в Народния театър.През 1923 г. заминава за Куба,от където по-късно,нелегално заминава за щат Флорида.Тук Стойо приема името на Христо Серафимов,който междувременно починал,и по този начин легализирал документите си за влизане в САЩ.

От тук заминава за гр.Сиракюз-щат Ню Йорк,където основава нов оркестър,който обаче нямал същия успех,както оркестър “BULGARIAN BALKAN BAND”.

През 1933 г. фалшивите документи на Стойо стават достояние на имигрантските власти и той напуска Америка.На следващата 1934 г.пак заминал за Щатите.В предградието на Лос Анжелос-Санта Ана,построил ресторант заедно с дъщеря си Флоранс/Цветанка/.Тук се сервирали изключително български национални ястия.

Стойо Иванов Крушкин умира на 13 март 1957 г.в гр.Лос Анжелос-щат Калифарния.Погребан е в единствените православни гробища,които били сръбски.

Публикация във вестник "Българска армия" на В.Жеков-21 април 2003 г.

Понякога традициите заличават границите

Потомък на български гвардейски музикант воюва във войната в Ирак

Тайлър Бловелт е американски гражданин. Майка му и дядо му са родени в САЩ, но по майчина линия той има българско потекло, защото прабаба му и два пъти прадядо му са българи от някогашното софийско предградие "Слатина". Тайлър е на 20 години и живее в Кътидръл сити в Южна Калифорния заедно с майка си Памела, брат си Райън и дядо си Фредерик.

При мобилизацията във връзка с предприетите мерки срещу Ирак той се записва доброволец и служи като ефрейтор в Американския морски корпус - Първа флотска логистична дивизия, в командването на Първи батальон. Интересно е да се погледне през неговите очи на поредната война в Залива.

Писмо от фронта

Заедно с останалите от логистичното подразделение заминаваме за Кувейт с кораб. Ще се бием в една дискусионна война, но ние сме от морската пехота и винаги сме в готовност. Разбрах, че да кажеш "сбогом" е едно твърде неприятно задължение. Само преди няколко седмици виждах тази война като едно приключение, но сега не е така. Усмихвам се, когато си спомням, че на интервюто за доброволец в контингента за Ирак ми казваха, че ми предстои едно почти околосветско пътешествие/!/. В Калифорния живея в пустинни условия и сега отново ще съм в пустинята при същите температури, може би само пясъците са по-различни. Ще мисля за всички вас, докато се пека под кувейтското слънце. Ще се видим след около шест месеца, до една година.

Ефрейтор Тайлър Бловелт

Войната е война, където и да е по света. Това е заключението на Тайлър, след като вече е жив свидетел на събитията в Залива. За него службата в армията и участието в тази война е нещо, което първоначално е било предизвикателство, но сега всички искат да възстановят мира и стабилността в региона.

Историята на участието на Тайлър във войната срещу Ирак, разбира се, не е толкова кратка. За него това е въпрос на традиция, това е въпрос на кръвна връзка.

Тайлър Бловелт е потомък на българския гвардейски музикант Стойо Крушкин, който емигрира в САЩ след Балканската война.

Стойо е роден през 1882 г. в софийското село Бистрица. Едва четиригодишен, остава сирак. По цял ден върви след военния духов оркестър и имитира музикантите. През 1890 г. майка му го праща в Първи гвардейски полк, в духовия оркестър. Тук започва да се обучава да свири на фагот и по-късно е зачислен като редовен военен музикант. За изпълнението си получава награда - нож, лично от цар Фердинанд I.

Като военен музикант участва в Балканската война, а след нея, заедно с колегата си Христо Серафимов, заминава за САЩ и поставя началото на американския дял на рода.

В Америка също е музикант и с фагота си участва в оркестъра на американския военен лагер "Смит".Основател е на негов оркестър - "Bulgarian Balkan Band" в град Стилстън - 1914 г.

Очевидно връзката на правнука с армията не е случайна, защото прадядото поставя само началото. Не е случайна и една друга връзка, която пряко кореспондира с влечението към музиката. Братът на Тайлър - Райън, е джаз музикант. Участва в концерти в Бразилия и е на път да се превърне в звезда в този елитарен музикален жанр. Комбинираните предпочитания към армията и музиката на Стойо Крушкин днес са се разпределили в двамата братя - ефрейтор Тайлър и музиканта Райън.

Здравейте всички, които се интересувате от историята на българската емиграция в САЩ!

Има един човек, когото може би малцина от Вас познават. Това е Стойо Иванов Крушкин. Той е български военен музикант, който заминава за САЩ и основата оркестър "Bulgarian Balkan Band". След разпадането на музикалната формация основана втора, която обаче няма славата на първата.
Аз съм правнук на този човек и чувствам себе си морално задължен, да направя нещо за паметта му, за паметта моя прадядо. Този блог ще възкреси историческата истина за него, която е обект вече на няколко публикации от мен и от други автори, през последните поне десет години, в различни специализирани и популярни издания. Този блог ще разкаже за Стойо Иванов, такъв, какъвто е бил и поставя началото на бъдеща биографична книга за него. Предстои ми много работа, но когато човек има желание за нещо, когато е морално задължен и работи с добри намерения и силна воля, всяко начинание е лесно постижимо!