сряда, 30 декември 2009 г.

НОЖ-ПОДОБЕН ПО УКРАСА НА НОЖА НА СТОЙО КРУШКИН, НО С РАЗЛИЧНА СТИЛИСТИКА НА ИЗРАБОТКАТА





Този нож е "български овчарски нож", който има същата украска на дръжката, както тази на ножа на Стойо Ив. Крушкин, но изработката е различна. Дръжката изцяло е изработена от биволски рог. Публикувам снимката, за да може да се направи разликата и да се установят прилики между новооткрития нож на Стойо и този класически тип "български овчарски нож". Първата снимка е на дръжката на ножа на Стойо, а втората снимка е на дръжката на въпросния класически "български овчарски нож".

ОТКРИТ Е НОЖЪТ НА СТОЙО ИВ. КРУШКИН-ЛИЧЕН ПОДАРЪК ОТ ЦАР ФЕРДИНАНД









Вестник “България” нееднократно писа за популярния български емигрантски капелмайстор Стойо Иванов Крушкин и неговия оркестър “Bulgarian Balkan Band”. Личната история на този българин-имигрант в САЩ непрекъснато изненадва с нови и нови разкрития. Най-новото откритие е неговият личен нож, подарен му от българския монарх цар Фердинанд І Сакс Кобург Готски. Ножът е бил подарен на Стойо при концерт на Гвардейския на Негово Величество оркестър в двореца. Годината на това събитие не ни е известна, но може би е някъде в началото на ХХ в. Ножът прилича по украска на типът “български овчарски нож”, но по кания и материал на изработка на дръжката, той се различава драстично. Канията наподобява турският стил на изработване на дървени кании за ножове. Обковът й е от месинг, с точкова вдлъбната украса. От същия материал е изработена и дръжката на ножа, като се предполага, че част от нея е изработена от биволски рог, както повечето ножове от този клас и тип. Дължината на канията е 22,07 см., дължина на острието е 21,05 см., а дължина на дръжката на ножа е 10,03 см.
Украсата на дръжката е кръстоподобна, което превръща ножа не просто в овчарски нож, но в нож, който има обредна стойност. Украсата се състои от розови точкови инкрустации от неясен материал, наподобяващ пластмаса, но само наподобяващ такава, нанесени двустранно. Между розовите точки има и метални, вероятно месингови точкови инкрустации. Какъв точно е типът на ножа обаче и за какво е бил ползван в Двореца не е известно.
Спомените на сина на Стойо-Георги Ст. Иванов достигат само до тази обща информация за този исторически предмет, която колкото и да е обща, е достатъчно изчерпателна. Ножът дълги години е бил ползван от снахата на Стойо в София-Елена Златкова Иванов, която с него е рязала зелето за туршия. Едва наскоро успяхме частично да реставрираме канията и ножа, за да можем да го заснемем и да го представим пред читателите на вестник “България” за първи път.
На 17 март се навършват 53 години от смъртта на капелмайстора Стойо Иванов Крушкин. Тази макар и не кръгла годишнина ни дава повод още веднъж да си спомним за този българин и чрез историята на един нож, да споменем отново това популярно име сред нашата диаспора в САЩ.
Трябва да помним събитията и хората, които са ги причинявали, защото тази симбиоза се нарича история, а когато тази история е извън родната страна, тя има още по-силно национално значение. Наличието на материални артефакти за историческите събития, какъвто е и намереният и реставриран нож на Стойо Крушкин, дава още повече смисъл и сила на историческите процеси, които са движили и движат живота на нашите сънародници в САЩ и навсякъде по света. Това са материални свидетелства на едно българско историческо време. Всичко това се нарича национално самосъзнание и макар човек да живее в друга държава, той трябва да помни своите корени, дори и на не е роден там, където са били родени неговите предци, защото дърво без корен няма, както и човек без родина няма и както коренът е един, така и родината е само една. Нашите сънародници в САЩ намират своята втора родина и успяват да съхранят през годините своята национална идентичност. Това е и една от най-характерните особености на балканската мегадиаспора в Северна Америка.
Доказателство за последното твърдение е и дейността на Стойо Иванов Крушкин в САЩ, която е пряко свързана с македонските бежанци, представлявали и по-голямата част от неговия оркестър “Bulgarian Balkan Band”. Личният нож на имигрантския капелмайстор е само още един пореден повод да припомним живота и делото на един от нас-Стойо Крушкин, който успява да запише името си в историята единствено и само със силата на своя интелект и огромното си българско сърце.

събота, 24 октомври 2009 г.

СТОЙО КРУШКИН И СТОЯН КРУШКИН-ОПИТ ЗА ВИЗУАЛНО СРАВНЕНИЕ








Казват, че роднините си приличат. Това са снимките на Георги Иванов-синът на Стойо Крушкин и на Стоян Крушкин. Мисля, че снимките говорят сами за себе си. За сравнение публикувам и снимка на Стойо. Мисля, че коментарът е повече от излишен!!!

понеделник, 19 октомври 2009 г.

НАМЕРЕН Е ЛИЧНИЯТ ДЖОБЕН ЧАСОВНИК "ELGIN" НА СТОЙО КРУШКИН








През 1869 г. излиза ново месечно списание на издателство “Харпър”. Публикувана е историята на Емануел Суидънбърг. На смъртното си легло той попитал: “Колко е часът?”. Отговорили му, той благословил и се преселил в отвъдното. На пръв поглед тази история няма никакъв конкретен смисъл, ако не беше една подробност-ВРЕМЕТО! В онази епоха, часовниците все още са били въпрос на лукс, благосъстояние и престиж. Часовникът е бил признак на богатство, признак на социално положение.
Както повечето пъти, съвършено случайно стигаме до едно ново откритие-джобният часовник на известният в миналото емигрантски капелмайстор от Стилтън, Пенсилвания-Стойо Иванов Крушкин. Той носи марката “Elgin” и е подарен на неговия син-Георги при последното посещение на Стойо в България през тридесетте години на миналия век. Георги получава един часовник, който заживява собствена история и заради марката си, и заради историята си. Родовата мълва твърди, че въпросният часовник има златно покритие от 18 карата. Дали това е така, може да докаже само проба, каквато не е била правена до сега. Днес този часовник се намира в правнука на Стойо Крушкин и без дори да подозираме, сам по себе си представлява освен семейна, така също и национална ценност, макар и не от общонационално значение.
Една от съкровищниците на емиграцията ни в САЩ-вестник “Народен глас” е изпълнен с реклами за продажба на часовници в най-различни калибри и видове и при най-различни форми на плащане. Това още веднъж потвърждава значението на тези машини за съвременника на онова историческо време. Българите, като част от американското общество в ранния ХХ век също проявяват подчертан интерес към новите технологични придобивки на епохата.
Компанията "Elgin" е създадена през 1864 г. като “Национална компания за часовници” от голяма група от бивши служители на друга подобна фирма- "Уолтъм" и от майстора на часовници от Чикаго-J.C.Adams. Това е първата голяма специализирана компания в Средния Запад. След пътуване до град Уолтъм-Масачузетс, Адамс привлича бившия кмет на Чикаго-Бенджамин Райт Реймънд за инвеститор. Адамс и Реймънд започват да убеждават много други да инвестират в тяхното начинание. Избират град Елджин-Илионис за място, където да бъде изградена новата фабрика. Градът прави дарение от 35 акра /142 хил. кв. м./ земя и фабриката е завършена през 1866 г. Първият часовник е модел “BW-Raymond”, размер 18 и е произведен през 1867 г. През следващите сто години компанията произвежда повече от шейсет милиона джобни часовници и първите ръчни часовници в САЩ /около 1910 г./.
Идеята на компанията “Elgin” е била да произвежда масови, висококачествени часовници с машинно изработени части. Целта е била те да се продават лесно и лесно и евтино да се ремонтират.
През Втората световна война “Elgin” се ориентира към военната индустрия и произвежда редица прецизни инструменти. Фабриката в Елджин е затворена през 1964 г., след като са произвели половината от общия брой джобни часовници в САЩ. Произвеждани са били два вида часовници-“Elgin” и “Lord Elgin”. Тази компания произвежда и много от самонавиващите се /автоматични/ часовници в САЩ. След това производството е пренесено в Колумбия-Южна Каролина, като името на новата компания е "Елджин Южна Каролина". Правата на марката “Elgin” са продадени на компанията "MZ Berger inc.", която се специализира в производството на часовници в Китай и дистрибуция извън традиционните региони, където са били продавани старите часовници.
Часовниците, които носят марката “Elgin” след 1964 г. нямат никаква връзка с компанията за часовници "Elgin". Часовникът на Стойо Крушкин носи марката “Elgin”, но е подарен на сина му Георги много преди 1964 г., което го прави уникално изделие на първородната компания “Elgin”.
Днес колекционирането на часовници с тази марка е особено популярно, защото тези изделия могат да бъдат относително лесно ремонтирани и да работят, макар и да са произведени преди сто години.
Най-важният извод от всичко казано до тук е това, че часовниците на “Elgin” са символ на прехода на Америка от аграрна държава към индустриална сила. Те са едни от малкото машини, произведени през последните 150 години, които работят и днес. В наше време едва ли някой си задава въпроса на Емануел Суидънбърг: “Колко е часа?”, преди да издъхне, но дори и днес, когато човек приключи земния си път, лекарите записват часа на смъртта. Очевидно часът има значение и когато човек се ражда, и през целия му живот, и дори и когато се преселва в отвъдното. Часовникът се явява измерителят на нашето лично време тук в този свят, на тази планета. Не случайно и на капака на часовника на Стойо Крушкин е изобразена птица, както тя отлита, така и времето лети безмилостно напред и нагоре.

вторник, 29 септември 2009 г.

Стоян Крушкин-шофьор, личен секретар и бодигард на Негово Светейшество Патриарх Максим









В светлите петна на снимките е Стоян Крушкин-шофьор, личен секретар и бодигард на Негово Светейшество българският патриарх и софийски митрополит +Максим. Въпреки, че вече публикувах негова снимка, тази илюстрира нашия роднина и в работна среда. Срещите ни със Стоян Крушкин ще продължат. Щу му предоставя мои статии, публикувани във вестник "България" в Чикаго, а той ще ми покаже снимки от работното му ежедневие с българския патриарх. Стана ясно също, че Стоян е бил шофьор и на патриарх Кирил, преди интронизацията на настоящия български патриарх.

понеделник, 28 септември 2009 г.

Още един музикант в рода Крушкини



На снимката: Стоян Крушкин и внучката на Стойо Крушкин-Николинка Жекова-в сградата на Софийската Света митрополия-28 септември 2009 г.

Вчера-28 септември 2009 г., отново се срещнах със Стоян Крушкин и отново имаме новина, както казва един известен български журналист. ОКАЗВА СЕ, ЧЕ В РОДА НА СТОЙО КРУШКИН ИМА ОЩЕ ЕДИН ЧОВЕК, КОЙТО Е БИЛ МУЗИКАНТ И ПЕВЕЦ. ТОВА Е САМОДЕЕЦЪТ НИКОЛА ИВАНОВ КРУШКИН /КОЛЬО МАНКИН/. ТОЙ ИМАЛ ГОВОРЕН ДЕФЕКТ, НО КАТО ЗАПЕЕЛ,ВПЕЧАТЛЯВАЛ ВСИЧКИ, ЗАЩОТО ДЕФЕКТЪТ НЕ МУ ЛИЧАЛ, КОГАТО ПЕЕЛ. Това е третият известен ми музикант в рода, след внука на сестрата на Стойо Крушкин-Спаска, който се казва Георги Стойчев и е бил цигулар в оркестъра на Старозагорската опера. Вторият е Райън Бловелт, който се пада два пъти пра-внук на Стойо и живее в Калифорния.
ПО ДУМИТЕ НА СТОЯН КРУШКИН, В МОМЕНТА В СЕЛО БИСТРИЦА, ОТ КЪДЕТО Е И СТОЙО, ИМА ПОНЕ 50-ТИНА КЪЩИ, КОИТО СА ОТ РОДА КРУШКИНИ. ДРУГАТА НОВИНА, КОЯТО ДО СЕГА НЕ ЗНАЕХ Е, ЧЕ КРУШКИНИ ЖИВЕЯТ И В БЛИЗКОТО СЕЛО ЖЕЛЕЗНИЦА, НО ВЕРОЯТНО ТЕ СА ПРЕСЕЛНИЦИ ОТ СЕЛО ЖЕЛЕЗНИЦА КРАЙ БЛАГОЕВГРАД. По информация от “Уикипедия”, село Железница се намира северно от Симитлийската котловина. Отстои на 3,5 км от общинския център град Симитли и на 11 км от областния център гр. Благоевград.
Веществените доказателства за далечното минало на Железница са малко. Като старо селище по средното течение на река Стримон (Струма) върху него е оказало влияние тракийското племе Меди и оживения по това време център Баня или Изворите (сега Симитли). От това време в землището на селото се намира малка могила на запад от р. Струма, наречена "градището". Срещу него, източно от Струма се намира стара римска крепост със същото име в Долно Церово, която е била наблюдателница на пътя край Струма. "Градището" е играело помощна роля, тъй като според преданията е имало стражи. Говори се, че двете крепости са били свързани с мост и подземен тунел под нивото на Струма. Имало е тракийско население. През 6 век от северозапад нахлуват славяните, които се смесват с траките. По-късно към двата етноса се присъединяват и прабългарите през 7 век. Така смесеното население по поречието на средна Струма влиза в Българската държава през 809-810 година под управлението на хан Крум. По-късно то приема управлението на Самуил, след което преживява двувековно византийско робство. През 1187 след успешното въстание на Търновските боляри Асен и Петър България се освобождава от робството. През 1218 година царските синове Иван и Александър, завърнали се от Русия сядат на Българския трон под името Иван-Асен ΙΙ. Създава се Второто Българско Царство. Има предание, че по тяхно време Железница си е извоювала привилегията на свободно село, което е изпълнявало оръжейни и други задачи на държавата. Тук, поради наличието на желязна руда започва да се развива рудодобив и обработка на желязо. Железната руда се добивала и преработвала в района на местност, която сега се нарича Леярната. Останки от тази дейност и сега се срещат в тези местности. Създавани са и ковачници, в които се обработвало добитото желязо. Освен селскостопански сечива се правели и саби, щитове и остриета за стрели и копия. С приемането на православната вяра в селото се построяват няколко църкви: Св. Пророк Илия, Успение Богородично (Бялата Църква), Атанасова Църква и Свети Дух. Село Железница участва и в изграждането на Рилския Манастир, което е отбелязано в летописната книга на манастира. След падането под турско робство през втората половина на 17 век, по време на султан Мохамед Втори (завоевателят на Симитли) за първи път в Симитли се заселват турци от Мала Азия. Техните наследници живеят в земите ни до 1912-1913 година. Те решили да потурчат християнското население, пострадало населението на Долно Осеново, Симитли, Крупник и Церово. Турците направили опит да помохамеданчат и населението на Железница, което тогава наброява около 400 къщи и има църква и килийно училище, на Великден 1625 година. На втория ден от Великден имало събор, провеждан в местността Попадиин Рид, на който идвали както хора от селото, така и жители на околните села. На този ден било нарочено и ислямизирането, но Доброта войвода и неговата дружина, живял през първата половина на 17 век, както и чети от останалите села, обградили къщата на чорбаджията Лазар, където отсядали бейовете и след жестока битка между хайдути и турци българите надделяват и не предават вярата си. За да не пострадат от отмъщението на турците, Доброта войвода извежда селяните и добитъка извън селото и запалват къщите си, повеждайки 300-400 железничани да търсят ново землище за по-добър живот. Някои се заселват в земите около Дупница, но по-голямата част се заселват в източните поли на Витоша, където създават малкото си село, наречено Железница. Към средата на 19 век обучението от килийно става светско. В летописната книга на църквата Свети Пророк Илия са записани имената на учителите, преподавали в Железнишкото училище, сред тях е и името на Ангел Кънчев, съратник на Левски. В края на 18 и началото на 19 век дружини от селото повеждат войводите Ангел и дъщеря му Румена войвода. След Руско-турската освободителна война през 1878 година радостта на жителите е помрачена, заради откъсването на Македония и Тракия от България. През 1880 година тридесет железничани участват в Кресненско-Разложкото въстание, водени от Георги Костов. Чест гост на Железница е и Яне Сандански, който подготвя комитет на ВМРО.
В село Железница на 23 септември 1902 година пуква първата пушка на Горноджумайското въстание. Водят се кървави боеве. Всичко е отразено достоверно във вестник Свобода или Смърт в брой 7 от 24-03-1903 година. Тогава Железница преживява второто си разселване. От 300 къщи остават по-малко от 150. Освобождението идва през 1912 г. През 1941-43 година се построява ново училище с ентусиазираното участие на всички селяни. В двете световни войни вземат участие и са загинали много железничани.
Провежда се събор-земляческа среща с жителите на с. Железница, обл. Софийска, преселници в миналото от с. Железница, обл. Благоевград. Фолклорната група на селото редовно взема участие в събора "Пирин пее", провеждан в местността Предела. На празника Свети Дух се провежда събор и курбан за здраве на жителите на селото, подобни събирания има и на други религиозни значими празници.
Предположенията са, че, или хора от рода Крушкини са се преселили в днешното село Железница-недалеч от село Бистрица, или това е друг род. Факт е обаче, че има доказателства за това, че хора от рода Крушкини са били женени, или омъжени в близкото село Железница и вероятно родът Крушкини в Железница е същият, който е и в Бистрица.
Отново според “Уикипедия”, село Железница, софийско се намира в подножието на Витоша и е на точно 25 км. От площад “Народно събрание” или на около 14 км.от крайните точки на София.
Възникването на Железница и хипотезите по този въпрос са доста спорни тъй-като има сведения че на тази местност е имало селище датиращо от около 3 хил.г. пр.Хр. Сегашното съществувание на селото датира от около 1700-1800-ната година. Зародена от преселници идващи от югозападна и централната част на Македония,причина за преселението е, бягството
на българите от османските завоеватели. Знак и доказателство за достоверността на факта,че жителите са мигрирали македонци, е именно това че диалекта на който се говори е на 80% македонски с малки примеси на шопски, но с течение на времето разликата естествено се стопява. Относно името, тук също е доста спорно, тъй-като има сведения, че именно преселниците от Македония са взели и името на мястото от което са дошли, а то е днешна благоевградска железница. Други мнения относно произхода на името са наличието и добива на желязна руда в местността през онова време. Другата вероятна причина е това че в местността през минали времена е минавала и железопътна линия за което днес няма свидетелства. Причина за мястото на което са решили да се заселят македонските бежанци е географските особености на местността а именно котловинния релеф,наличието на две реки в голяма близост (р.Ведена и р.Стамболова-селската река) по които и днес се виждат останки на воденици по течението на реките, благородната почва.това са все неща, които са били от изключителна важност за живота и поминъка на тогавашния българин.
Освен изброените преимущества на региона,
жителите на железница могат да се похвалят и с минерални извори част от които са пригодени като баня а други са съвсем естествени вирчета, които
привличат много хора тъй-като водата е лечебна, съдържа сяра и желязо което придава специфичен мирис и е причина за появата на утайка при по,
продължително съхранение, което я прави негодна за бутилиране.
Температурата на минералната вода варира между 21-26 градуса по целзий.
От Срещата ни със Стоян Крушкин стана ясно още, че Има книга на журналиста Георги Тахов – “Възрожденските книжари”, където на страница 76 се говори за Никола Крушкин Чолака, който както вече писах в блога, се оказа роднина на Стойо Иванов Крушкин.

петък, 4 септември 2009 г.

ПИСМО ОТ ИВАНКА АТАНАСОВА ОТ ЧИКАГО

Тук публикувам последното писмо от ИВАНКА АТАНАСОВА, близка на СТОЯН КРУШКИН, който се оказа роднина на моя прадядо СТОЙО КРУШКИН. Писмото представлява признание за труда, който полагам, за да опозная повече биографията на моя прадядо Стойо Крушкин и да подготвя книга за него. Именно поради това, признанието от госпожа Атанасова е важно за мен, защото то ми показва, че съм на прав път и делото ми е постижимо като краен резултат-биографично изследване. ИЗПОЛЗВАМ СЛУЧАЯ ДА БЛАГОДАРЯ НА Г-ЖА АТАНАСОВА ЗА ХУБАВИТЕ ДУМИ И ДА Й ОБЕЩАЯ, ЧЕ ЩЕ СЕ ПОСТАРАЯ ДА НЕ РАЗОЧАРОВАМ ДОВЕРИЕТО Й И ВЪВ ВЕСТНИК "БЪЛГАРИЯ" В ЧИКАГО, И ПО ОТНОШЕНИЕ НА БЪДЕЩАТА БИОГРАФИЧНА КНИГА ЗА МОЯ ПРАДЯДО!

Ето го и самото писмо:

“Здравейте, г-н Жеков,
пише ви отново вашата редовната читателка от Чикаго. Много ме зарадва статията ви "Една имигрантска съдба...", която е продължение на предишни ваши статии. Аз може би съм пропуснала някоя от тях. След като я прочетох се обадих на моя добър приятел Стоян Крушкин и го попитах, дали сте се чували, или виждали отново .Той ми каза,че не сте се обаждали повече .За моя най-голяма изненада аз съм загубила телефоните ви, за да може той да ви се обади. Аз с няколко думи му казах някои интересни неща , но друго е сам да прочете вашите статии и да научи повече за вашият род. Освен това той има внучка,която вероятно ще бъде много щастлива да разбере какъв невероятен е вашият род и колко е талантлив. Много ви моля обадете се на Стоян и му предайте вашите статии. Това за него е много важно. Аз не ви познавам, но четейки вашите статии си мисля, че вие продължавате делото на вашият талантлив род. Прочетох за вас много неща във вашият блог и ме впечатли вашата разностранна култура и склонноста към пътешествия. Накрая искам да ви благодаря отново за прекрасната статия, която сте написали и да продължите по-нататък вашия писателски труд.

С уважение: Иванка Атанасова”

УНИКАЛНА СЕМЕЙНА СНИМКА



НОВА УНИКАЛНА СЕМЕЙНА СНИМКА

Ровейки се безцелно в старите семейни албуми, съвършено случайно открих нова за мен семейна снимка на Стойо Крушкин и семейството му. Това е може би единствената снимка, на която е цялото му семейство: съпругата му Николица-седнала до него, синът му Георги-най-в дясно и трите му дъщери-Цветанка /Флоранс/-първата права от ляво на дясно, Райна-втората права от ляво на дясно и Виолета-между двамата си родители. Друга запазена снимка, на която да са всички от семейството на имигрантския музикант поне на мен не ми е известна. Възможно е да има такава в някой от останалите роднини.
Като се има предвид обаче, че предимно моят дядо-Георги Стойков Иванов-син на Стойо Крушкин, събираше и съхраняваше снимки и предмети от родовата ни памет, силно се съмнявам, че може да има друг подобен снимков материал някъде в България, или в САЩ.
Снимката е направена на 31 октомври 1923 г. при поредното заминаване на Стойо за Америка. Предполагам, че преди всяко негово заминаване са били правени такива снимки. Предполагам също, че е възможно да има богат снимков архив за прадядо ми и в роднините ни в САЩ, като в момента правя опити да се свържа с тях, за да ги попитам.
Публикувам снимката като новооткрит уникален изобразителен исторически извор за съдбата, мисията и житейските пътища на моя прадядо-Стойо Иванов Крушкин.

Нови данни от биографията на Стойо Крушкин

Нови данни от семейната история на Стойо Иванов Крушкин

Все още има възможности за намирането на нови данни около живота на моя прадядо Стойо. Неотдавна, майка ми си припомни някои неща, които пряко касаят живота на прадядо ми. Ето какви са тези нови данни:

Стойо Крушкин има брат на име Христо и сестра на име Спаска.
Братът Христо е харизан в село Семеоново, защото семейството е било бедно и не е можело да се грижи пълноценно за него. По спомените на моята майка, Христо е идвал няколко пъти на гости в дома на съпругата на Стойо-Николица Крушкина. Каква е съдбата на този човек не е известно. Ще бъдат направени опити да се свържем с негови роднини, които живеят в Симеоново. До колкото е известно, негова внучка е била фризьорка в Симеоново в началото на 80-те години на ХХ в.

Сестрата Спаска е била омъжена в Казанлък. Не е известна датата на раждането й, но умира някъде около 1957-58 г., тоест около смъртта на брат й – Стойо.
Спаска има син-Георги Стойчев и дъщеря-Радка. Георги от своя страна има двама сина – Захари Стойчев-гинеколог в болницата в Казанлък и Георги Стойчев-цигулар в оркестъра на Старозагорската опера.

Радка има две дъщери. Соня е била инженер в Козлодуй, а другата дъщеря Елка вероятно също е била инженер. И двете живеят в София.

Предстои да бъдат направени опити да се свържем със Соня-дъщерята на Радка и внучка на Спаска и да опитаме да съберем повече информация и евентуално снимков материал.

събота, 25 юли 2009 г.

ЗА ЛЕКАРСТВАТА КАТО “ИДЕОЛОГИЧЕСКА ДИВЕРСИЯ”



През последните месеци вестник “България” постави началото на една традиция в рубриката си “Личности”. Става дума за серия от публикации, посветени на живота и дейността на българския музикант Стойо Иванов Крушкин-основател на оркестър “Bulgarian Balkan Band”. В редакцията се обадиха близки на други негови роднини, срещата с които откри нови любопитни илюстрации от биографията на музиканта. Неговата личност вече е достатъчно популярна за читателите на българския вестник в Чикаго, а оказва се и не само в САЩ. Има обаче още един щрих към биографията на Стойо, който касае неговата съпруга-Николица Крушкина. За нея все още нищо не е известно, освен фактът, че е съпруга на музиканта. Време е като че ли, да погледнем отвъд, какво става в България, докато Стойо е в Америка. Този поглед, както се оказва, е не по-малко любопитен от случващото се в САЩ с нейния съпруг, дори в някои отношения историята на Николица е далеч по-интересна, защото се превръща в заложник на политическите безумия на миналия век.
Когато Стойо Крушкин заминава за Америка, Николица остава в родината си. Тук тя е с останалите си три деца-две дъщери-Виолета и Райна, и един син-Георги. Третата дъщеря-Цветанка заминава заедно с баща си в Америка, където приема името Флоранс. Въпреки помощите, които получава от съпруга си в САЩ, Николица трудно успява да се бори сама с тежкия живот в страната. Тя води няколко дела за изгубени земи, част от които се оказват в пределите на построени дворци на членове на царското семейство в София. По това време действа закон, който не разрешава членовете на царстващата фамилия да подлежат на съдебна отговорност, което и не дава възможност на Николица да се пребори за възвръщане на нейни наследствени имоти в столицата.
Животът на семейството става още по-тежък, особено когато единственият син-Георги заминава за участие във Втората световна война. На практика по това време той издържа семейството в София. След вододелната /или може би водевилната!/ дата 9 септември 1944 г., животът на семейството на Стойо Крушкин в София се променя за пореден път. На власт в страната идва правителството на Отечествения фронт /ОФ/. Офицерът Георги Иванов-син на Стойо и Николица Крушкини, автоматично се превръща във “враг на народната власт”. Той е уволнен от армията като ДКВ /до края на войната/ офицер, съгласно разпореждане на съветските военни “инструктори”, които по това време глашатайстват в България.
Николица е против новата комунистическа власт в страната, но не предприема никакви действия, подсказващи опасност за властите. Въпреки това обаче, тя по същество е “враг на народа”, защото съпругът й живее и работи в САЩ /!/ и защото получава бонбони и лекарства от там/!/.
Нещо повече, в досието от политическата “Държавна сигурност” на нейния син-Георги, където двамата агенти -Бончо и Динко свидетелстват срещу семейството за “изменнически намерения”, за Николица се споменава, че е “злобна жена”, която не проявява желание за активно участие в мероприятията на така наречената “народна власт”. Явно това, че съпругът й е имигрант в САЩ е достатъчен повод за възникването на негативна морална категория за неговата съпруга в България…! Какво да се прави-и това е част от политическия абсурд в най-новата ни история! Абсурдът обаче не свършва тук. Николица продължава да получава помощи от своя съпруг в Америка, който изпраща продукти и пари, за да подпомага своите близки. Той подържа и активна кореспонденция със семейството си тук.
Николица има болни бъбреци. Тя започва да получава лекарства от съпруга си, защото в България по това време не се произвеждат такива, които да подтиснат болестта, освен в болницата, където се лекуват партийните величия. Фактът, че Николица получава лекарства от Америка, която вече е означавана с нарицателното-“гнездото на осите”, дразни комунистическите власти в България. Една голяма част от тях нямат възможност да получават такива помощи от Америка и поради това, те започват да считат лекарствата за Николица като политическа диверсия/!/. Един ден, някъде през 1954-55 г., тя за пореден път отива в митницата, зад днешната нова софийска автогара, за да си получи жизненоважните лекарства. Там е проведен разговор с нея и й е обяснено, че не е необходимо да получава лекарства от Америка за своето заболяване, защото в България има лекари, които могат да й помогнат. Възниква въпросът, ако е вярно, че са могли да й помогнат, тогава защо не е било направено до тогава!? За да й демонстрират, че тя повече няма да получава лекарства от съпруга си в Америка, служителителите в митницата разопаковат опаковките с хапчета и демонстративно ги изсипват в тоалетната. С това те считат, че тя ще бъде убедена в “демократическия централизъм” на новата власт и ще прегърне идеите на своите “благодетели” от партията /!/.
Така приключва единствената възможност Николица да получи адекватно лечение на бъбреците си, само защото лекарствата се считат от новите властници в страната, за идеологическа диверсия.
Това е само един щрих към личната история на една жена в България, в края на 40-те години на миналия век, чийто съпруг е емигрант в САЩ. Тази частна история обаче, убеден съм, далеч не е толкова частна, защото такива съдби са споделили още стотици българи, които са имали “нещастието” да имат свои близки и роднини на запад и особено в Северна Америка.

Венцислав Жеков
Специално за вестник “България”-Чикаго-САЩ

петък, 12 юни 2009 г.

ЕДНА СЕНЗАЦИОННА НОВИНА!!!





Преди няколко години написах статия за вестник “Българска армия”, в която споменах, че е възможно моят прадядо-Стойо Иванов Крушкин да е роднина на Никола Крушкин-Чолака. Е, оказа се вярно и това е новината на днешния ден.
След моя статия във вестник “България” в Чикаго, посредством редакторът-Стефка Христозова, с мен се свърза Иванка Атанасова, която живее в Чикаго и която се оказа приятелка на близки на Стоян Крушкин. Стоян е шофьор на Негово светейшество българския патриарх и софийски митрополит Максим. Едва днес имах възможност да се срещна с господин Крушкин в сградата на Софийската митрополия и разбира се стигнахме до общото мнение, че…..сме роднини. Господин Крушкин ме запозна с факта, че фамилията е родствена с Никола Крушкин-Чолака-така нареченият “шопският апостол”-сподвижник на Левски. Това автоматично означава, че моето предположение за евентуална роднинска връзка на моя прадядо с Никола Крушкин-Чолака е напълно реална. Предстоят още срещи с господин Стоян Крушкин, за да разменим снимки и да се опознаем още повече. Ето как всъщност през Америка, намерих още един роднина, който ме осветли за роднинството на моя прадядо, а в частност и на мен като негов потомък, с една от българските национални икони-Никола Крушкин-Чолака. Информацията за мен и моето семейство е санзационна и поради това малко по-долу публикувам справка от интернет за НИКОЛА КРУШКИН-ЧОЛАКА, КОЙТО СЕ ОКАЗА НАШ РОДНИНА!

Никола Крушкин – Чолака-шопският апостол

Никола Стефанов Крушкин (Чолака), наричан още „Шопският апостол“ е роден през 1836 г. в Бистрица. Като дете пада в огнището и си изгаря ръцете, оттам идва прякорът му -чолав, чолак. Рано останал сирак, той става послушник в Драгалевския манастир. Негов игумен по това време е отец Генадий, който е и член на Софийския революционен комитет. Там през 1862 г. Чолака среща Васил Левски. Събирайки дарове за манастира в качеството си на таксидиот, Никола Чолака обикаля градове и села и разпалва родолюбивата искра в сърцата на хората. Има заслуга за създаването на много от революционните комитети в Софийска околия, както и за този в Бистрица. Бистришкият революционен комитет е основан в къщата на Григор Ковачки. Председател му е Стоян Посипалката - от кой бистришки род е обаче не се знае. Самият Левски присъства на някои от заседанията на комитета. Революционната и просветителската дейност на Чолака вървят заедно. В неговата книжарница на Софийския пазар „Куру чешме“ (на ъгъла на ул. „Алабин“ и бул. „Витоша“), наред с песнопойките се предлагат революционни брошури. Там редовно се провеждат заседанията на Софийския революционен комитет, укриват се членовете му, както и двама Ботеви четници, единият от които е братът на Левски, Петър Кунчев. По заловени писма в Дупница, турците го откриват и залавят. Обесен е пред собствената си книжарница (днес там има паметна плоча) на 15 ноември 1877 година, когато руските войски са вече оттатък Балкана и Свободата е развяла знамена. Отива си с вярата, че народът ще бъде свободен, а героите - увенчани със слава. Главната улица в Бистрица носи неговото име, а признателните бистричани му издигнаха барелеф в центъра на селото.

/информация за Никола Крушкин-Чолака от http://bistrica-bg.com/about/history/nikolakrushkin/

неделя, 7 юни 2009 г.

Още една моя публикация за Стойо Крушкин във вестник "България"-Чикаго



Имигрантските професии като въпрос на оцеляване

Имиграционните власти в Америка в началото на миналия век гледат подозрително на емигрантите от Балканите и въобще от Източна Европа, нека да ги конкретизираме - емигрантите от славянски произход. Патриархалността на обществото ни е основната причина за това. Американските власти са наясно, че жените, които идват с бели забрадки, понесли със себе си традиционни национални дрехи, кухненски съдове и дървена посуда, идват от едно твърде капсулирано общество. Това на практика е един друг свят, в който обществените закони се обуславят предимно от традициите. Тези хора са готови на всичко, за да успеят да съберат малко пари, с които да се върнат в родината си и да постигнат нещо в националната си среда. Такъв е и капелмайсторът на един от най-популярните ни имигрантски оркестри в САЩ - “Bulgarian Balkan Band” - Стойо Крушкин, за който вестник “България” вече неколкократно писа.
Това отношение на имиграционните власти към нашите сънародници се проектира и в прегледите, които се провеждат на Елис Айлънд при пристигането на корабите в Ню Йорк. Там се провеждат и интервютата, за да се провери до каква степен Америка може да разчита на пристигащите и до каква степен те ще бъдат полезни на държавата. Едва тогава пътниците могат да влязат на територията на САЩ.
Успехите, които постига Стойо Крушкин в Америка, са реализирани и в България. Той построява къща в София, която разбира се, веднага получава прозвището “американската къща”, нещо, което създава доста “неудобства” на обитателите й по времето на така наречения “милиционеро-социализъм” в страната. Тази къща и днес стои в центъра на столицата на България, все още напомняйки за един подвиг, едно себеотрицание, за един цял живот, далеч от родината, живот, завършил внезапно, така, както е дошъл, живот на един емигрант! Тази къща е паметник сама по себе си!
Цената за това обаче е твърде висока. В Америка Стойо се храни със сандвичи с кисело зеле, докато работи, а вечер свири по клубовете, за да изкара допълнителни средства за къщата в София. Впоследствие си залага личния музикален инструмент - фагот, на който свири от десетилетия, с който е печелил “кървавите” си пари в България, “губи го”, за да осигури семейството си в “стария край”. Нека за малко спрем, за да се замислим какво коства на един музикант да изгуби инструмента си, това е все едно да отнемеш пещта на хлебаря, ножиците на шивача, шилото на обущаря или писалката на писателя!
Много от сънародниците ни, не само в Америка, споделят тази съдба, защото моралът им е такъв и именно той повелява да оцелеят, да успеят и да се върнат в родината си въпреки всичко и не толкова по-богати, но по-спокойни за бъдещето им и това на техните семейства. Това е формулата на гурбетчийството, поне така е за българите.
Нашите емигранти в САЩ работят като миньори, пътни строители, градинари, но те са и лекари, адвокати, собственици на агенции, банки, хлебопекарни, гостилници. Българското зеленчукопроизводство в Америка е пословично с вкусовите си качества. Ароматните хлябове също са сред предпочитаните. Въобще, навсякъде, където българинът работи, той се справя успешно и съвестно, и защото е свикнал да работи, и защото така повелява възпитанието му.
Не може да се изгради еднозначен социален профил на българския емигрант в САЩ, защото просто няма такъв профил. Нашенците полагат огромни усилия и ако първите заселници са черноработници, то техните поколения са вече интелектуалци, образовани и високо мотивирани хора.
Емигрантите ни в САЩ са предимно, но не само, млади хора от цялата страна, но преди всичко от планинските райони, където липсва достатъчно земя за прехрана. Въпреки скромния си произход и образование, мнозина от тях все пак постигат “американската мечта”, благодарение на селската си упоритост, здравомислие и изобретателност. Регистрирани са и не малко случаи, когато емигранти в САЩ се завръщат в България, за да се сражават за нея във войните от 1912-1918 г.
Какви са изводите от това? Те са най-малко два. Съществуването на специални агенции за осъществяване на пътуване до Америка показва мащаба на тази тенденция. На второ място прави впечатление така наречената “селска упоритост” на българите. Това не е обидно определение, защото именно с тази си упоритост, с тази си ценностна система, с този си морал дори, нашите сънародници наистина успяват. Има обаче и още един факт. Наши емигранти се завръщат в родината си, за да участват в Балканските и Първата световна война. Този факт сам по себе си няма нужда от коментар, той самият е коментар, защото показва типът мислене на нашите сънародници, където и да са по света, които не просто не забравят България, но и никога не я изваждат от сърцата си, където тя има традиционно запазено място до смъртта им.

четвъртък, 7 май 2009 г.

Данни от Личната предварителна разработка срещу сина на Стойо-Георги, където се споменава за неговия баща-имигрант в САЩ



Имам възможност да публикувам уникални документи от ЛПР-лична предварителна разработка срещу моя дядо Георги Стойков Иванов, който е син на Стойо Иванов Крушкин. Разработката е правена срещу дядо ми от органите на Държавна сигурност, във връзка с това, че той, както се казва в документацията "има изменнически намерения" /!!!/, ЗАБЕЛЕЖЕТЕ, .....ЗАЩОТО БАЩА МУ ЖИВЕЕ В САЩ!!!
Извадил съм няколко страници от тази разработка, която съвършено законно съм намерил в архивите на МВР в София, с официално писмо и съм ксерокопирал, за да го имам за личен архив. Искам веднага да кажа, че публикуването на тези документи не засяга ничии интереси и права, защото касае само и единствено моята семейна история. Имената на доносниците срещу дядо ми не са реални-това са псевдоними на хора, които така и не разбрах кои са в действителност.
На извадените страници се говори за СТОЙО ИВАНОВ КРУШКИН. Моят дядо трудно преглътна квалификациите в тези така наречени документи. Заради това и аз няма да ги коментирам. Нека всеки, който попадне в този блог сам да си направи изводите. Извинявам се за лошото качество на документите, но те първо са ксерокопирани от служителите в комисията, която се занимаваше с разсекретяването на този тип документи и след това аз съм направил скенер-копията, за да мога да споделя всичко това. КАКВО ДРУГО МОГА ДА КАЖА, ОСВЕН, ЧЕ ПРЕДСТОИ ДА ПРОСЛЕДИТЕ ХРОНИКАТА НА ЕДНО ИСТИНСКО И НЕПОДПРАВЕНО БЕЗУМИЕ!

Данни от Личната предварителна разработка срещу сина на Стойо-Георги, където се споменава за неговия баща-имигрант в САЩ

Данни от Личната предварителна разработка срещу сина на Стойо-Георги, където се споменава за неговия баща-имигрант в САЩ

Данни от Личната предварителна разработка срещу сина на Стойо-Георги, където се споменава за неговия баща-имигрант в САЩ

Данни от Личната предварителна разработка срещу сина на Стойо-Георги, където се споменава за неговия баща-имигрант в САЩ

Данни от Личната предварителна разработка срещу сина на Стойо-Георги, където се споменава за неговия баща-имигрант в САЩ

Петър Петров-един от работодателите на Стойо Крушкин в САЩ




Български имигрант-ресторантьор, затворник и милионер

Петър Петров е българин от Княжево, който постига завидно състояние в САЩ. За съжаление датата на раждането му не ни е известна, нито пък датата на смъртта му, но за сметка на това пък, биографията му е достатъчно богата, но не и достатъчно популярна. Кой всъщност е Петър Петров? Неговата леля-Ана Златева от Княжево се познава с Николица Крушкина от село Слатина /днес квартал на София/. По тази линия става и запознанството на дъщерята на Николица-Виолета с Петър-племенникът на Ана.
Междувременно Петър вижда, че има възможност да замине за САЩ, където да се опита да започне нов живот. Така и става, но годината на заминаването му не ни е известна. В САЩ Петър работи като миньор, както повечето наши имигранти, които са тръгнали на гурбет, да търсят нов, по-спокоен и по-добър живот. По този начин Петър успява да спести малко пари, взема заем от американска банка и открива български ресторант в Инглевуд, Калифорния. Ресторантът потръгва, бизнесът му е успешен но постепенно започва да изпада в криза, която се превръща в колапс.
Петър Петров не може да върне заема си и влиза в затвора за дългове. След като излежава присъдата си за неизряден платец той се жени за Ана-българка от Македония, която била от заможно семейство в САЩ. С нейна помощ успява да отвори нов български ресторант, отново в Калифорания. Тук работи известно време капелмайсторът на един от най-успешните ни имигрантски оркестри „Bulgarian Balkan Band” в Стилтън, Пенсилвания-Стойо Крушкин. Един от работниците в ресторанта е и зетът на Стойо-Найден Мирчов -български имигрант от Ловеч, който се жени за дъщерята на Стойо Крушкин-Цветанка, която междувременно е сменила името си на Флоранс. По-късно, след като оркестърът отдавна вече е в историята, Стойо открива свой български ресторант в Санта Ана. Повечето български имигранти работят при наши сънародници, защото там те имат възможност да общуват с по-близки хора, защото и по този начин те подържат връзката си с родината. Това е и възможност за обмяна на информация за България и животът тук.
Интересен е фактът, че след като бизнесът на Петър Петров потръгва отново, той започва строителството на малък квартал, в които да живеят работниците от ресторанта. Едно небивало благородство, което дори и днес е достойно за възхищение! По този начин се повишава производителността на труда в ресторанта на българския имигрант, защото хората, които работят за него живеят наблизо. Създадените удобства правят работата в ресторанта по-желана и търсена и сега вече стабилността на фирмата е гарантирана.
По-късно в годините Петър Петров, заедно с двамата си синове и съпругата си тръгват на пътешествие, което включва и България, за да покаже на своите потомци, от къде е тръгнал. Жена му Ана проявява интерес и към произвежданото у нас пчелно млечице, за подобряване на общото здравословно състояние. Това е една недвусмислена илюстрация за поведението на българските имигранти в САЩ, които не забравят своята родна история, своето минало в България. Това е една съхранена родова памет, факт, достоен за уважение, особено в днешно време.
Необходими са много години, за да могат нашите имигранти в САЩ да понатрупат капитал, да „си стъпят на краката”, както се казва и едва след това да предприемат свой собствен бизнес. Прави впечатление обаче, че нашите сънародници в Северна Америка първо започват да обучават потомците си, родени в САЩ, или доведени от „стария край”. Както винаги, по традиция българинът, където и да е по света, дава и последните си пари, за да изучи децата си. Този тип капиталовложения след това се връщат, защото образованието на младите натурализирани американци се превръща във възможност за развитие на бизнес с национален отенък. Пример за това е и Петър Петров, който открива ресторант, но с български ястия. Това е така и за да покаже, че националното чувство не умира, дори напротив-то се мултиплицира и доразвива, когато човек има желание да го направи и независимо от това, къде се намира по света.
Как се развиват отношенията на Петър Петров с Виолета-дъщерята на Николица Крушкина? Виолета има голямо желание да се омъжи за Петър, но майка й не позволява. Така завършва една одисея, може би още преди да е започнала. Това е малка одисея, превърнала се в част от живота на един от многото достойни български имигранти в САЩ.

Христо Серафимов-сътрудникът на Стойо Ив.Крушкин




Христо Серафимов-една загадъчна имигрантска съдба

Христо Серафимов е българин от Сапарева баня. В началото на 20-те години на миналия век той решава да замине с детето си за Америка, като в България оставя жена си и отива при неговата сестра Славка, която живее в САЩ. Това е началото на историята на един български музикант-имигрант, който тръгва за „Новия свят”, за да търси щастие, по-добро препитание, нов живот, за да изпълни мечтите си, или поне да опита да го направи.
Много са въпросителните около името на този български имигрант в САЩ. В Списание „ЕК”-брой № 3 от 2005 г. Владимир Гаджев публикува статията си: „Първите български оркестри в Америка”, където той споменава за човек на име Христо Серафимов. Авторът изнася малко известни факти от културното житие на българската имиграция в САЩ през 20-те години на ХХ в. Именно в тази статия е поместена и снимка на Христо Серафимов, представен като музикант при музиката на Битлехем Стийл Ко. в град Стилтън, Пенсилвания.
Както вестник „България” вече писа, един от най-големите и останали в историята имигрантски оркестри е „Bulgarian Balkan Band” с главен капелмайстор Стойо Иванов Крушкин. Оркестърът наброявал 23-ма души и е създаден именно в град Стилтън. Христо Серафимов е един от основателите на оркестъра, където и самият той е оркестрант. Възможно е той да е бил музикант, някъде в началото на 20-те години на ХХ век, в музиката на Битлехем Стийл Ко., или пък първо да е бил оркестрант в „Bulgarian Balkan Band”, а след това да се премества в Битлехем Стийл Ко., когато имигрантският оркестър вече се е разпаднал.
Един интересен факт от семейната история и на двамата имигранти е, че в САЩ те се установяват в Детройт, Мичигън. Денем работят в заводите “FORD” а вечер свирят в местните клубове. Необходимостта от оркестър, който да радва българските имигранти в САЩ отдавна била назряла. Направените няколко опита за съставянето на подобни формации се оказват неуспешни. Именно заради това двамата български имигранти решават да създадат имигрантския „Bulgarian Balkan Band”, който включва 23-ма музиканти. Според автора на статията в списание „ЕК”-Владимир Гаджев, „...ансамбълът, вероятно по принуда, включва и двама американци-Джоузеф Грейс и Мартин Герхарт, първият от които е бивш капелмайстор, т.е. –опитен музикант...”.
Малко по-късно Христо Серафимов се завръща в България по неизвестни причини, вероятно, свързани със семейството му. По същото време-в началото на 20-те години на ХХ в., капелмайсторът Стойо Крушкин също се завръща в България и постъпва в оркестъра на Военното училище в София. След това той работи в оркестъра на Народния театър.
По настояване на Ана Златева-леля на друг български имигрант в САЩ, Стойо Крушкин решава отново да замине за САЩ, за да опита късмета си. Така се стига до решението му през 1923 г. да тръгне отново на път, като се качва на кораб, пътуващ за Куба от френското пристанище Хавър. Там именно той се събира с колегата си и основател на стария имигрантски оркестър-Христо Серафимов. Едната версия е че двамата се качват на кораба нелегално. По пътя през океана обаче, докато се крият сред чували със жито в трюма, Христо Серафимов е заловен от властите на кораба и е хвърлен през борда, като загива в морето, каквато била практиката в онези години за действие срещу нелегалните пътници.
Другата версия е, че Стойо Крушкин и Христо Серафимов не се срещат в Хавър, Франция, защото Серафимов е починал още в България.
Каквато и да е истината обаче, едно е сигурно. Стигайки до Куба и след това влизайки отново нелегално в американския щат Флорида, Стойо е принуден да приеме името на Христо Серафимов, за да се легализира. Другата възможна причина за промяна на името, която съществува е, че документите на Крушкин за влизане в САЩ се забавят още в България и при новината, че Христо Серафимов е починал, той приема неговото име и заминава за САЩ. Тази версия се подържа от последната останала жива дъщеря на Стойо-Виолета, която живее в София. Има и още един неоспорим факт и той е, че по време на пътуването си към Куба, Стойо очевидно не е имал документи, поради което, каквито и да са били причините, той е принуден да приеме името на колегата си Христо Серафимов, независимо, дали това е станало на кораба, или още в България, което е и по-вероятната версия.
Вторият неоспорим факт е, че Стойо действително става свидетел на ужасяваща гибел на пасажер на кораба, за която по-късно разказва, който пасажер се е крил заедно с него в трюма и който е заловен и хвърлен през борда. За съжаление вече няма живи роднини и свидетели, които да потвърдят, или да отрекат това, което се е случило на кораба на път за Куба, дали Христо Серафимов се е качил на този кораб, или не и кой е заловеният и трагично загинал в океана.
Историческата наука, особено генеалогията-науката за родовете и тяхната семейна история, се базира на факти, които могат да бъдат потвърдени, или отхвърлени от очевидци, безспорни документи, или поне документи, които биха могли да бъдат подложени на анализ. Всеизвестен факт е, че една историческа истина е истина, когато е потвърдена от поне три независими един от друг източника. Такива в този случай няма. Именно поради това одисеята на Христо Серафимов е обвеяна в загадки, много от които може би никога няма да бъдат разбулени. И все пак, този човек, имигрант, оркестрант в един от най-успешните ни имигрантски оркестри в САЩ, оставя името си в историята и на музиката, и на българската колония в Америка. Каквато и да е била съдбата му, струва си още веднъж да споменем името Христо Серафимов, защото той е един от хората, които с личната си съдба показват и доказват орисиятта на имигрантския живот-тежък, опасен и достоен!

ПРЕВОД НА СМЪРТНИЯ АКТ-СТР.1

СМЪРТЕН АКТ-ПРЕВОД-СТР. 2

СМЪРТНИЯТ АКТ НА СТОЙО ИВ. КРУШКИН-БЕЗ БЕЛЕЖКАТА ЗА ПЛАТЕНА ТАКСА

ЕДНО СЛУЧАЙНО ОТКРИТИЕ-СМЪРТНИЯТ АКТ НА СТОЙО ИВ. КРУШКИВ



Съвършено случайно в личните ми архиви открих смъртния акт на Стойо Крушкин, издаден в САЩ. Документът носи доволно количество информация, част от която до момента не ни е била известна. Публикувам скенер-копие на смъртния акт, за да остане като документ. От него може да се види допълнителната информация, която представям и в текстови вариант.

Стойо Иванов Крушкин-починал на 17 март 1957 г.в 10,30 преди обяд., на 74 години.
роден на 25 декември 1882 г.
Баща-Иван Танчов.
Майка-Вукана Митрова /моминско име/.
Адрес-Санта Ана, Ориндж каунти, където Стойо е живял в продължение на десет години.
Място на смърт-Общинска болница-Санта Ана
Причина за смъртта - лимфосаркома на коремната област.
Не е правена аутопсия след смъртта.
За цвят, или раса на Стойо Крушкин е посочен - "Кавказка раса"(!!!)
Другата любопитна информация е, че е посочено, че Стойо не е бил във Въоръжените сили на САЩ, което означава, че участието му във военните оркестри е било на волнонаемен принцип.
Лекуващ лекар на Стойо в болницата от 25 февруари 1957 г. до смъртта му на 17 март 1957 г., е доктор Пол Рок-/в българския превод е записано името Паул Раух, което вероятно е неправилен превод/.
Стойо е погребан на 20 март 1957 г.в сръбското православно гробище "Св. Сава" в Санта Ана, Калифорния.

вторник, 28 април 2009 г.

Отговор на моето писмо до Стефка Христозова-редактор на вестник "България"-Чикаго

"Здравейте, г-н Жеков,
Благодаря ви за отзивчивостта да публикувате ваши материали във вестник "България". Тъй като не сме чели други ваши материали, ни е малко трудно да ви отговорим на въпроса какво точно да изпращате. Може би най-добре ще бъде по ваша лична преценка. Но материалите ви относно българската имиграция в САЩ определено са интересна тема, така че ако искате, нека да започнем от тях..."

петък, 17 април 2009 г.

Още една публикация за моя прадядо, този път в САЩ

Точно днес-на православния разпети петък, получих имейл от Стефка Христозова – редактор на вестник “България” в Чикаго. За да не описвам какво ми казва тя, ето част от писмото й:

“Здравейте, г-н Жеков, казвам се Стефка Христозова и съм редактор на вестник "България" в Чикаго. Преди няколко броя публикувахме вашия материал за Стойо Крушкин. Той предизвика много голям интерес сред нашите читатели, което е обяснимо заради нашия имигрантски статут в САЩ. Първият ми въпрос към вас е дали ще се съгласите да публикуваме и други ваши материали, свързани с българската имиграция в САЩ.
Вторият въпрос е личен. В редакцията се обади българка, живееща в САЩ, с молба да я свържем с вас, тъй като нейни приятели били роднини на Стойо Крушкин в България.

…….Благодаря ви за отделеното внимание. Надявам се на положителен отговор от ваша страна за следващи публикации във вестник "България".

С поздрави,
Стефка Христозова”

ТОВА Е ПОРЕДНИЯТ ПЪТ, В КОЙТО ЕДНА ПУБЛИКАЦИЯ ЗА МОЯ ПРАДЯДО ДОБИВА ПОПУЛЯРНОСТ, НАДЯВАМ СЕ И ТОВА ДА СЕ ПРЕВЪРНЕ В ОЩЕ ЕДИН МОТИВ ЗА ИЗДАВАНЕ НА БИОГРАФИЧНА КНИГА ЗА НЕГО!

вторник, 10 март 2009 г.

КОМАНДИРИ НА ЛЕЙБГВАРДЕЙСКИЯ КОНЕН ПОЛК

1 ротмистър
Александър Мосолов
1879 - 1883
2 подполковник
Димитрий Ризенкампф
1883 - 1884
3 ротмистър Юрий фон Кубе
1884 - 1884
4 полковник
Барон Алфред Корвин
1884 - 1885
5 ротмистър Тодор Кабакчиев
1885 - 1886
6 ротмистър Владимир Цанков
1886 - 1886
7 генерал-майор
Петър Марков
1886 - 1908
8 полковник Иван Колев
1908 - 1912
9 майор
Владимир Даскалов
октомври 1912 - 1912
9 полковник Генко Мархолев
1912 - 1913
10 полковник Паун Бананов
1913 -¬ 1916
11 полковник Александър Кисьов
1916 - 1918
12 подполковник Любомир Босилков
1918 - 1920
13 подполковник Александър Марков
1920 -¬ 1921
14 полковник Никола Станимиров
1921 -¬ 1923
15 полковник Константин Златанов
1923 -¬ 1928
16 полковник Никола Халачев
1928 ¬- 1930
17 полковник Малчо Малчев
1930 -¬ 1934
18 полковник Костантин Марков
1934 -¬ 1935
19 подполковник Матей Златоустов
1935 -¬ 1936
20 подполковник Михаил Минчев
1936 -¬ 1938
21 полковник Тодор Антонов
1938

БЪЛГАРСКИТЕ БОЙНИ МАРШОВЕ

Българските бойни маршове

“Един завет” стартира нов проект. Ще представим историята, авторите и бойния път на маршовете на българските победи. Песенната традиция е дълбоко свързана с българската армия. Военната музика не е просто параден церемониал. В 6-те войни, които България води в новата си история военните оркестри маршируват в първата линия на боя и повдигат духа на войните. Малцина знаят, че по своето музикално наследство българската армия е уникална - бойните ни маршове са над 400!
Традиция е всеки полк, както и всеки випуск на ВНВУ да имат свой марш, прославящ бойните подвизи на частта.
Като композитори и поети на бойни маршове и ръководители на военни оркестри се изявяват най-видните български творци: Иван Вазов, Николай Ракитин, Добри Христов, маестро Георги Атанасов, Емануил Манолов, Цветан Радославов, Георги Шагунов, Александър Морфов, Драгия Тумангелов, Любомир Бобевски, както и мнозина вдъхновени войни - участници в битките, които изливат въодушевлението си в стихове, писани на цигарени кутии по землянки и окопи, които по-късно стават възторжени паметници на българския дух. Щастливи сме, че разполагаме с едно уникално проучване: „По следите на една безсмъртна песен” от д-р Николай Русев, издаден в емиграция в Париж през 1988г. В повече от 1600 страници д-р Русев е събрал е текстовете, нотите и историята на всички български бойни маршове - в книгата фигурира маршът на всеки випуск от ВНВУ и ШЗО, всеки полк и всяка част, със снимки, история, плакати и картички от онова време. Книгата на д-р Русев практически съдържа всичко за българската военна музика. В наши дни значителен принос за историята на военната ни музика има д-р по музика Тодор Стоев - член на ръководството на СВВНВУ. Д-р Стоев е носител на международна награда по музика в гр. Лече (Италия). Той сам е написал доста маршове. Негови са повечето задълбочени публикации по темата в сп. Един Завет.
Веднага след Освобождението като капелмайстори в новата българска войска се назначават предимно чехи. Много от тях има високо музикално образование като диригенти на войскови духови оркестри. Както във всички области на новата българска държава, чехите имат огромен принос за организационното укрепване на военната музика и военните оркестри. Но те са чужденци и от тях не може да се очаква пълно сливане с българския дух. Затова като създатели на бойни маршове се изявяват най-вече техните ученици - първите български военни музиканти. Много от тях също са възпитаници на водещи музикални училища от Европа.
Разбира се, много от възрожденските песни и популярни мелодии от времето на борбите за национално освобождение също намират своя маршов аранжимент и стават част от традицията на българската войска.
Особено място в българската маршова песен има първия химн “Шуми Марица”. Той е създаден още през 1876г. по време на сръбско-турската война, в която българска доброволческа част се сражава под командването на генерал Черняев.
Смята се, че първия бележит композитор на български бойни маршове е Александър Морфов (1881-1934). Той е възпитаник на 24 випуск на ВНВУ. Морфов създава 22 марша. 12 от тях са по негов текст, а останалите - от проверени автори. Маршът “Ний ще победим” , който композитора написва за своя 24-ти випуск се превръща в маршова класика. Той написва също така маршовете на 41- ви и 42-ри випуск, с което утвърждава традицията всеки випуск да си има марш. Връх в творчеството му е “Марш на македонските революционери” известен още като “Изгрей зора на свободата”
Родоначалникът на българската опера маестро Георги Атанасов (1882-1931) завършва Букурещкото музикално училище, след което учи в Италия при самия Пиетро Маскани. Малко известен факт от живота на маестрото е, че в продължение на 25 години той е капелмайстор на гвардейския полк и създател на 20 бойни марша, сред които този на 46-ти випуск “Съдбата нам е отредила”
Основателят на българската професионална музика Добри Христов (1875-1941) учи в Прага, където е личен ученик на Дворжак. Наред със своите велики произведения във всички музикални жанрове, Д.Христов е автор на “Български народен химн на Н.В. Царя” по текст на Агура, както и “Напред към подвизи и слава”, който се използва днес като марш за среща на знамената, както и на държавни глави. Негов е и “марш на 53-ти Орловски випуск”
Една от най-крупните фигури, свързани не само с войнишките маршове, но и с военната музика изобщо, е композиторът и капелмайсторът Георги Шагунов (1873-1948). Завършил Лионската консерватория, младият маестро отбива военната си служба като капелмайстор на 24-ти Черноморски полк. Шагунов написва близо 1000 различни симфонични произведения и над 400 марша. Той пише маршовете на 48-ми, 49-ти, 50-ти, 51-ви, 58-ми, 59-ти, 60-ти випуски на ВНВУ, маршове на различни полкове, както и такива, посветени на различни събития. Все пак, над всичко остава неповторимия “Един завет” (1919)по текст на Иван Йончев. Той е звезден миг за авторите. Признанието на цял народ прави от марша синоним на връзката на минало с бъдеще, а като музикална творба е направо изумителен, безукорен като музикален строеж, хармония и мелодия. Шагунов пише още “Марш на ВНВУ” и соловият марш на оркестър “Герои-летци” в памет на кап. Дим. Списаревски.
Връхна точка достига българския боен марш с творбата на Михаил Шекерджиев (1889-1957) по текст на подп. Константин Георгиев “Велик е нашия войник”. Това е такова постижение, такова истинско прозрение, което не може да се повтори и остава уникално в пълния смисъл на думата. Никой, никога, при всяка смяна на политически климати и режими не можа нито да отрече този марш, нито да го забрави. Той остава в сърцето на българина като негово достойнство, негова опора и вяра. Шекерджиев написва и редица други чудесни маршове: на 44-ти, 45-ти, 61-ви кадетски випуск и “Марш на танкистите”.
Възпитаниците на ВНВУ от 1937 до 1946 си спомнят своя преподавател по музика и диригнет на хора на училището Драгия Тумангелов (1890-1946). Негови са “Топовен гръм” (по Ив. Вазов), марш на 63-ти випуск (”Бяло море”), по текст на юнкер Живко Попов и др.
Известният марш “Бдинци”, всъщност марш на 3-ти пехотен Бдински полк е по текст на Никола Попов и музика на полковия капелмайстор Боню Кирчев (1875-1948). Кирчев заема този пост 25 години!
Балканската война показва силата на българското оръжие. Победата над Османската империя вдъхновява армия и народ. В епичните боеве при Ескиполос, Петра, Селиолу, Бунархисар, Люлебургаз, главно участие има 4-та Преславска дивизия. Скоро след това дивизията получава своя марш, известен още като “Ечи ти роден наш балкан” по стихове н майор Никола Янакиев и музика на полк. Никола Блажев (1877-1945), капелмайстор на 43-ти полк.
В състава на 7-ма Рилска дивизия през 1913г. се бият двамата приятели поручик Найден Андреев и подпоручик Владимир Гълъбов. По-късно те са отново заедно през 1915г. в настъплението срещу Сърбия. Тогава създават “Булаирски марш” (Марш на 22-ри Тракийски полк) и “Марш на 7-ма Рилска дивизия”.
По същото време композиторът поручик Никола Колев написва няколко марша. Един от тях, по стихове на поручик Гатю Тасев е маршът “Млад картечник”.
Александър Кръстев (1860-1902) създава изключителния марш “О добруджански край”, който става известен през 1916г. по музика на Любомир Бобевски.

Източник:
"Един завет"

четвъртък, 15 януари 2009 г.

Още един щрих за имиграцията ни в Северна Америка-En.

...But within months of Washington's speech in 1895, a large wave of Italians, Serbs, Croats, Slovenes, and Bulgarians broke over Steelton, and this was followed by one wave after another until World War I. Bodnar found that the immigration had a "devastating impact upon the town's black working force." Black workers stopped progressing up the job ladder, they lost semi-skilled occupations to the Slavs and Italians, and many were forced to leave town in search of work. The black population declined...

Още за имиграцията ни в Северна Америка

Българи
When, in 1893, the famous Bulgarian writer Aleko Konstantinov recounted his journey to the World's Columbian Exposition , he could not have known that his remarkable book Do Chikago i nazad (To Chicago and Back) would become instrumental in the immigration and the choice of final destination of generations of Bulgarians. Когато, през 1893, на известния български писател Алеко Константинов recounted пътуването му към света Колумбов изложение, той не би могъл да знае, че неговата забележителна книга Да Chikago I назад (до Чикаго и назад) ще станат инструментални в имиграцията и избора на окончателното местоназначение на поколения българи. By the year 2000 the Chicago area was among the largest Bulgarian settlements in the United States. До 2000 година в Чикаго беше сред най-големите български селища в Съединените щати. The census counted 5,683 people of Bulgarian ancestry in metropolitan Chicago, and unofficial community estimates ranged from 20,000 to 30,000. Преброяването брои 5683 души на българските прадеди в метрополни Чикаго, и неофициални общността оценки варират от 20000 до 30000.
The first Bulgarians who began to arrive in Chicago, as early as 1870s, were students sent by American Protestant missionaries for further study in the United States. Първите българи, които започнаха да пристигат в Чикаго, като най-рано 1870s, са били студенти, изпратени по американските протестантски мисионери за по-нататъшно проучване в Съединените щати. Most returned, but those who remained formed the basis of an ethnic presence. Повечето върнати, но тези, които останаха формира на основата на етническа присъствие.
There were two major waves of Bulgarian immigration to the United States. Там имаше две големи вълни на българската емиграция в Съединените щати. In the beginning of the twentieth century, unemployment and overpopulation stimulated emigration. В началото на двадесети век, безработицата и пренаселване стимулирани емиграция. Approximately 50,000 predominantly single men from Bulgaria proper (“the kingdom”) and from its lost territory of Macedonia moved to the United States in the first years of the twentieth century. Около 50000 предимно мъже от България, едно-единствено правилното ( "царство") и от нейната територия на Македония загубил премества в Съединените щати през първите години на двадесети век. Most were peasants or unskilled laborers who worked in mines, steel mills, or railroad construction. Повечето са селяни или неквалифицирани работници, които са работили в мините, стомана мелници или жп строителство.
The second wave began with the fall of state socialism in Eastern Europe. Втората вълна започна с падането на държавния социализъм в Източна Европа. After 1989, thousands of young, well-educated Bulgarians arrived in Chicago, not with the intention of earning some money and returning back home as many of their predecessors had, but intent on building a new life in America. След 1989 г., в хиляди млади, добре образовани българи пристигнаха в Чикаго, а не с намерение да печелите пари и връщане обратно вкъщи колкото се може повече от своите предшественици имаше, но намерение за изграждане на нов живот в Америка. Between those two waves, because of the US restriction on immigration in the period from 1924 to 1965 and changes in Bulgarian emigration regulations, only small numbers of job-seeking youths and opponents to the Communist regime emigrated. Между тези две вълни, тъй като на САЩ ограничаване на имиграцията в периода от 1924 до 1965 г. и промените в българската емиграция наредби, само малък брой млади хора, търсещи работа и противници на комунистическия режим емигрират.
Bulgarians initially formed a distinct community centered on Adams Street, just east of Halsted. Българите първоначално образува отделна общност центъра на Адамс улица, само на изток от Halsted. The first two Bulgarian bookstores in the United States opened there, as well as a growing number of bakeries, taverns, and travel and employment agencies. Първите две български книжарниците в САЩ откри там, както и нарастващият брой на пекарни, механи, и за пътуване и работа агенции. Later, numerous Bulgarian families that had traveled to America through Germany settled among Germans in Lincoln Square or in Albany Park before moving to the northern suburbs. До скоро, много български семейства, които са пътували до Америка през Германия уреждат сред германците в Линкълн Square или в Олбъни Парк преди да се преместите в северните предградия.
In 1902, the first Bulgarian newspaper, Struggle, appeared in Chicago, followed by Bulgarian News a year later. През 1902, на първия български вестник, борба, се яви в Чикаго, следвани от Българската телеграфна година по-късно. Around 1905, the first Bulgarian Protestant Group was organized. Около 1905, първите български протестантски Групата бе организиран. An evangelical mission Zhivot (Life), a neighborhood cultural club, and a few fraternal and mutual benefit societies were started in 1911. Един евангелски мисия Zhivot (живот), A квартал културен клуб, и няколко братски и взаимна полза общества са започнали през 1911 г.. The two Bulgarian Eastern Orthodox churches, St. Sophia, established in 1938, and St. John of Rila, founded in 1996, have been not only religious places but also social centers devoted to maintaining ethnic awareness, language, and traditions through Sunday schools and social gatherings. The numerous political organizations that Bulgarians have joined or established, such as the Macedonian Political Organization (founded 1922), the Bulgarian Socialist Labor Federation (1910–1917), the American Slav Congress (1930s), the right-wing Bulgarian National Committee—Free and Independent Bulgaria (founded 1949), and the Bulgarian National Front (founded 1958), have also aimed at preserving ethnic pride. Двамата български Източна православни църкви, Св. София, създадена през 1938 г., и св. Йоан Рилски, основана през 1996 г., са били не само религиозни места, но също и социални центрове, посветена на поддържането етнически съзнание, език и традиции, до неделя училища и социални събирания. Многобройните политически организации, че българите са се присъединили или установени, като македонска политическа организация (основан 1922), Българската социалистическа федерация на труда (1910-1917), американският конгрес Слав (1930s), в дясното крило Българската национална Комисия по-свободна и независима България (основан 1949), и Българската народна фронт (основан 1958), също са насочени към запазване на етническия гордост. Chicagoans of Bulgarian descent more recently contributed to metropolitan culture with the festivities on the occasion of the donation of the bust of Aleko Konstantinov to the University of Chicago in November 1996. Chicagoans на български произход по-скоро са допринесли за метрополни култура с празненства по повод на дарение на бюст на Алеко Константинов към Университета в Чикаго през ноември 1996 година.
Daniela S. Hristova Даниела С. Христова

Още за Българите в Северна Америка-En.

THE FIRST BULGARIANS IN AMERICA
Aside from the rare adventurer, few Bulgarians settled in the United States before the great immigration wave of the early twentieth century, in which thousands of southern and eastern Europeans altered the country's ethnic cast. The earliest documented Bulgarian immigrants were converts to Protestantism, who arrived around the middle of the nineteenth century to pursue higher education in America, as Nikolay G. Altankov notes in The Bulgarian-Americans, published by Ragusan Press in 1979. Their passages were funded by American Protestant groups intent on grooming talented natives for missionary work back in Bulgaria. Although some Bulgarian students did return home to spread the gospel, others chose to remain in the States, settling in their adopted country with their families.
Early Bulgarian Americans included Ilya S. Iovchev, who arrived in 1870 and became a journalist, and Hristo Balabanov, who came to the States in 1876, earned an M.D., then established a medical practice in Tacoma, Washington, in 1890.
SIGNIFICANT IMMIGRATION WAVES
Bulgarians have a long tradition, dating to the Byzantine period, of migrating to flee political turmoil. Every unsuccessful revolt against the Turks in the eighteenth and nineteenth centuries was accompanied by mass migrations of Bulgarians to Russia, the Ukraine, Moldavia, Hungary, Romania, Serbia, and other Balkan nations. Expatriate Bulgarian communities formed and thrived in some of those countries. Today, an estimated two million ethnic Bulgarians live beyond the country's borders, with the vast majority residing in Russia and Romania.
Bulgarians first started immigrating to the United States in large numbers between 1903 and 1910. During this period, approximately 50,000 Bulgarians from Turkish-occupied Macedonia and from Bulgaria proper, or "the kingdom," arrived in the United States. Economic opportunity was the primary attraction for Bulgarians from "the kingdom," who were escaping overpopulation and unemployment in their native regions. Macedonian-Bulgarians had an additional impetus to emigrate; the unsuccessful St. Ilya's Day revolt of 1903 drew brutal reprisals from the Turkish army, which laid waste to three Macedonian provinces and killed 5,000 revolutionaries and villagers. Some 330,000 homeless Macedonians fled to Bulgaria. Within months, the largest wave of Bulgarian and Macedonian Bulgarian emigration had begun.
After 1910, political developments continued to influence the ebb and flow of emigration from Bulgaria. Territorial loss following the Balkan Wars and the First World War drove between 400,000 and 700,000 ethnic Bulgarians from Aegean Thrace, Macedonia, and Dobrudzha into Bulgaria proper. Their arrival strained the already limited economic resources of the country and led many Bulgarians, in turn, to seek work abroad.
For the typical Bulgarian immigrant of the early twentieth century, passage to the United States was not obstacle-free. With little of value to his name, a peasant would sell his land and livestock, mortgage his farm, or take a high-interest loan from a steamship agent in order to fund his transatlantic trip. Such a costly outlay meant there was no turning back. Some immigrants began their journeys at Danube River ports, traveling to Vienna and continuing overland by train to any number of European port cities (Hamburg, Le Havre, Trieste), where they spent up to a week or more in detention camps before boarding a ship to New York. Others embarked from the Greek ports of Piraeus or Salonika. Although their points of departure varied, most immigrants spent the month-long ocean voyage in steerage, in the hold of the ship, where crowded, unsanitary conditions and poor food encouraged the spread of disease. Many Bulgarians sought to avoid stringent entrance exams at Ellis Island, the immigration station in New York City, by entering the country illegally, through Canada or Mexico.
Bulgarian immigration never boomed the way immigration from other southern or eastern European countries did, and in 1924, the National Origins Immigration Act limited the number of Bulgarians who could enter the United States to a mere 100 a year. From 1924 until the lifting of the national origins quota restrictions in 1965, only 7,660 Bulgarians were officially admitted to the United States. Historians believe thousands more made America their home during this period, entering illegally via Canada or Mexico or with non-Bulgarian passports issued by the country of their last residence rather than the country of their birth. Many Bulgarians, it is believed, have been recorded as Turks, Greeks, Serbs, Romanians, Russians, or Yugoslavs. At one point, U.S. immigrations statistics did not distinguish Bulgarians from Serbs and Montenegrins. For these reasons, the actual number of people of Bulgarian ancestry living in the United States is believed to be significantly higher than the 1990 U. S. Census figure—slightly over 70,000 as opposed to the official 20,894.
The 1924 quota restrictions affected not only the dimension of Bulgarian immigration but its character as well. Most of the immigrants of the interwar years (1919-1939) were women and children joining husbands and fathers who had already established themselves in America. Otherwise, immigration from Bulgaria during these years had dwindled to a trickle.
The rise of the Communist state in 1945 precipitated a new wave of immigration. In contrast to the earlier immigrants, the postwar emigres were primarily political refugees and professionals who left Bulgaria with no expectation of returning. Thousands fled in the wake of the Soviet invasion of Bulgaria in 1944. Following retreating German troops to Germany or Austria, some Bulgarians settled in western European countries; others entered the United States under the Displaced Persons Act of 1947. A handful became Americans under the auspices of a 1944 congressional act that granted citizenship to refugees who were accepted into U. S. military service overseas. Until the Bulgarian borders were sealed in 1949, refugees continued to leave by the thousands. The route to America was often circuitous, with refugees typically spending several years in non-Communist European countries— Greece, Turkey, Italy, Austria, Germany—or even in South America before finally making their way to the United States. After 1956, the flow of postwar refugees slowed to a mere 100 to 300 a year, but periodic relaxations on travel or border regulations continued to give the determined occasion to flee.
In 1989, the demise of single-party rule in Bulgaria brought an end to Communist restraints on travel and opened the country's borders. Many Bulgarians, fleeing economic instability under the new government, are once again leaving for western European countries or America. Since 1990, they have been immigrating to the United States at a rate of about 1,000 a year. Like those who emigrated during the Cold War, these immigrants are predominantly skilled workers and professionals.
SETTLEMENT PATTERNS
The early immigrants tended to settle in Slavic or Balkan enclaves in the Midwest and the Northeast, where unskilled laborers could find work in factories, mills, and mines. The earliest recorded Bulgarian communities arose shortly after the turn of the century in the cities of Steelton and Philadelphia, Pennsylvania; Cleveland and Dayton, Ohio; Chicago, Illinois; St. Louis, Missouri; and New York City. Smaller numbers of Bulgarians settled in the American West or Northwest as farmers or railroad workers. Between 1910 and 1914, a group of ethnic Bulgarians from Bessarabia established a farming community in North Dakota. Another group established itself in Yakima, Washington, as fruit growers.
Nevertheless, the most popular destination for new arrivals was the Midwest, where, for instance, the twin cities of Granite City and Madison, Illinois counted over 6,000 Bulgarian inhabitants in 1907. As the automobile industry grew, Detroit became home to the largest concentration of Bulgarians in this country—there were 7,000 in the city alone in 1910, with an additional 1,500 scattered in nearby Michigan cities. An estimated 10,000 Bulgarian Americans continue to live in Michigan today. In contrast, only about three to four thousand Bulgarians reside in the New York metropolitan area. Other cities hosting large numbers of Bulgarian Americans include Gary, Fort Wayne, and Indianapolis, Indiana; Lorain, Toledo, Cleveland, Youngstown, and Akron, Ohio; and Los Angeles, California. Pittsburgh, once a hub for Bulgarian immigrants, has declined in importance in recent years, while the greater New York and Los Angeles areas have attracted growing numbers of recent immigrants.
ACCULTURATION AND ASSIMILATION
As an ethnic group, Bulgarian Americans do not have a conspicuous or clearly defined image in the United States. Scholars have attributed the group's low profile to a number of factors. Bulgarian immigration, even at its height (1907-1910), never approached the magnitude of immigration by other comparable southern or eastern European nationalities. Practically nonexistent before 1900, Bulgarian immigration also occurred later. Those who did come led largely nomadic lives or were dispersed around the country and tended not to form distinct ethnic communities. There were no "little Bulgarias" from which the American public could draw its stereotypes.
According to Nikolay Altankov, the first scholar to make an extensive study of Bulgarian Americans, the group's own attitudes may have encouraged the indifference of the general public. Far from being vocal or visible, Bulgarians tend to shy away from involvement in public life. With some exceptions, they prefer to devote their energies to friends and families rather than to politics or ethnic activities.
When the early immigrants did attract notice, their "Bulgarian-ness" was often obscured by their identification with other Slavs. During the heyday of Bulgarian immigration, outsiders might have recognized Granite City's "Hungary Hollow" as an eastern European enclave, but few bothered to distinguish Bulgarians from their Magyar or Slavic neighbors. Insofar as Bulgarians were confused with larger Slavic groups, they encountered the same prejudices as those immigrants. Their opportunities for employment were limited, and they took the low-paying, unskilled, and often dangerous work that the native-born refused. They faced the inevitable derogatory epithets. Established Americans looked down on the newcomers, whose unfamiliar customs and lack of English skills alienated them from the mainstream and whose poverty forced them to live in crowded, unsanitary conditions.
By contrast, immigrants who arrived during the Cold War as political refugees received a more welcome reception. Their strong anti-Communist stance inspired sympathy. They were better educated, more cosmopolitan, and more highly skilled than the earlier immigrants. As academics, doctors, engineers, and small business owners, they had stronger financial prospects in their adopted country. However, because their numbers were small and they were even less likely to settle in specifically Bulgarian neighborhoods, they failed to raise the profile of Bulgarian Americans.
"While I am not a whole American, neither am I what I was when I first landed here; that is, a Bulgarian.... I have outwardly and inwardly deviated so much from a Bulgarian that when recently visiting in that country I felt like a foreigner.... In Bulgaria I am not wholly a Bulgarian; in the United States not wholly an American."
Stoyan Christowe in 1919, cited in Ellis Island: An Illustrated History of the Immigrant Experience, edited by Ivan Chermayeff et al. (New York: Macmillan, 1991).
The descendants of the early immigrants, the second generation, often chose to live in non-Bulgarian neighborhoods and marry out of their ethnicity. Educated in American schools and steeped in American culture, they were eager to cast aside the "differentness" that marked their parents. Increasingly, they spoke only English. Observance of Bulgarian customs went the way of regular attendance at a Bulgarian church. In short, second-generation Bulgarian Americans assimilated into American life, frequently at the expense of ethnic heritage. And yet, from the relatively comfortable vantage point as third-generation Americans, their children are feeling the draw of their past. Many Americans of Bulgarian descent are re-discovering their ethnic roots. Bulgarian folk dance and music, in particular, are enjoying a new popularity among Bulgarians and non-Bulgarians alike.