КАДРИ ОТ ПОГРЕБЕНИЕТО НА СТОЙО КРУШКИН НА 21 МАРТ 1957 Г. В КАЛИФОРНИЯ

"СЕВЕРНАТА ЕМИГРАЦИЯ" НА БЪЛГАРИТЕ-ЕДНА ОТКРИТА ЗАГАДКА

Когато наблюдаваме българската емиграция в Северна Америка в края на ХІХ и началото на ХХ век, една твърде интересна тенденция се набива на очи. Защо българите се заселват предимно в северните щати? По традиция нашенецът е земеделски човек. Той е свикнал да обработва земя и от това да прехранва семейството си, дори и да припечелва по малко. Заминавайки за Америка, българите в преобладаващото си мнозинство работят в индустриални центрове, мини и по ж.п. линиите. Очертава се една промяна на отрасловата ориентираност за препитание, която има едно логично обяснение. Преди обаче да го предоставим, нека обърнем малко повече внимание на българската емигрантска среда в САЩ. Тук на помощ ни идват някои съществуващи исторически факти от изследването на д-р Иван Гаджев "История на българската емиграция в Северна Америка поглед отвътре", том 1-1860-1944, на издателска къща "Гутенберг".
"...Според преброяване от 30 юни 1890 г. и редовно водени американски статистики за емиграционния поток, българите по това време са около 300 души... Едва през 1920 г. се фиксира национална принадлежност "българин". През периода 1901-1910 г. броят на нашенците, избрали Съединените щати за втора родина, е към 100 000...". До тук се уточнява, кога българинът като национална принадлежност е отразен в американските архиви. Предстои да уточним някои характерни особености при емиграцията му в САЩ.
"...На 2 август 1903 г. избухва Илинденско-Преображенското въстание...След глътката свобода идват безчинствата на озверелите от дързостта на раята османлии...". Това именно дава началото на един от най-мащабните емигрантски потоци в родната ни история. В началото новите емигранти "...предпочитат да търсят препитание в райони, не толкова отдалечени от нюйоркското пристанище, където акостират корабите им...Смелчаците все пак "атакуват" товарните влакове в различни посоки. Съществуващото тогава суеверие, че ако свалиш подобен бедняк-гратисчия, предизвикваш съдбата да ти прати премеждие по линиите, им позволява безплатно да пропътуват стотици километри...".
Българското правителство е сериозно обезпокоено от увеличаващата се емиграция към Северна Америка. То е притеснено от изтичането предимно на мъже в разцвета на силите си. Причините за това се установяват в следното официално твърдение: "...с една невероятна бързина земеделското население задлъжня и фактически загуби собствеността си...Упадъкът на земеделието и занаятите повлече след себе си западването на търговията...". Ето тук именно се крие ключът към разгадаването на причините за заселването на българските емигранти предимно в северните индустриални райони на САЩ. На първо място те искат да са близо до нюйоркското пристанище, където пристигат, за да могат евентуално по-лесно, бързо и безпроблемно да се завърнат в родния си край. Това е един вид обяснима защитна рефлексия. На второ място обаче причината да търсят индустриалните професии се корени в загубата на доверие в земеделието като отрасъл. В България те са изгубили земите си, изгубили са надежда, че земята ще им помага да изхранват семействата си и да припечелват. Заминавайки за Новия свят, тези окаяници търсят успеха си в нов отрасъл-индустрията, където се надяват да успеят да спечелят пари, с които да се върнат в "Стария край".
Подобен е случаят с Цветанка С. Иванова-дъщеря на емигрантски музикант от Стилтън-Пенсилвания. Тя получава в дома си в София пощенска карта от генералния представител Тома Бакрачев, който урежда пътуванията до Америка, с която девойката е приканена да ползва неговата агенция. Датата на картата е 12 май 1927 г. Текстът гласи: /запазваме правописа на автора/: "Уважаема госпожице, Бихте ли ни посетили при първа възможностъ за да ни уведомите какъ стои въпроса съ Вашето заминаване за Америка? Съ Почитание..../следва печат. Пощенската карта очевидно е рекламна на популярната по това време линия за пътувания през океана-"Red star line". На картата е изобразен параходът "Lapland". В долния десен ъгъл на картата, която изглежда е рисунка на въпросния кораб, има подпис, в който се вижда цифрата "25". Вероятно това е годината на производство на самата пощенска карта, или поне на картината, която е отпечатана върху картата. Тома Бакрачев е от село Вишен, Костурско. Той е участник в атентата срещу Отоманската банка, за което и лежи по турските затвори. Работи в Белград и София и през годините обслужва над 10 000 души. Предприемчиви българи от САЩ също се включват в този бизнес. Такива са: Алекс Ангелинов, Васил Попстефанов, Карагьозов и Фортомаров, както и много, много други.
Не са известни повече обстоятелства около пътуването на Цветанка, но през август същата 1927 г. тя вече се намира при баща си, вече в Сиракюз-също голям индустриален център с българско население около 300 души, по данни от 1920 г.
Българите се заселват първоначално именно в северните индустриални райони, където колониите им са средно между 50 и 200 души. Най голямата българска колония в САЩ по данни отново към 1920 г. се намира в големия индустриален град Толедо и наброява между 2000 и 5000 души. С родни колонии от около 1500 души са: центърът на автомобилната индустрия-Детройт, индустриалният Индианаполис, също индустриалният Кливлънд и други. Малко по-малки, с по около 1000 души, са колониите във Форт Уейн-където повечето са от Костурско и Гери-където се намира американският стоманен тръст. С около 600 до 800 души българи са градове като железопътният център Йънгстаун, където има и железолеярници, както и Лакауана, където също значително се развива стоманената индустрия.
Едни от най-масовите колонии с по около 500 души са споменатият вече Стилтън, Хомстед и Уест Хомстед, Лорейн, Месилън, Портланд и други индустриални центрове в една, или друга отраслова специализация. Дейтън и Спрингифл наброяват нашенски колонии с по около 400 души и от тук тръгват най-масовите малки, но сплотени родни колонии, основани предимно на родови и съседски, по-рядко приятелски принципи, установени още в "Стария край".
Ако трябва да направим кратка равносметка, щатите, където има най-много български емигранти по данни към 1920 г. са Пенсилвания и Охайо-центрове, където тежката индустрия търпи разцвет и където на практика държавата има нужда от труда на емигрантите. Така е намерено едно разумно обяснение на "северната емиграция" на българите в САЩ, които постепенно израстват като професионалисти в различни области и постигат завидни резултати, някои от които наистина достигат до своята собствена "американска мечта" и дори я надскачат.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на вестник "България" в София

ПОЩЕНСКА КАРТА ОТ ХРИСТО СЕРАФИМОВ ДО СТОЙО КРУШКИН

Пощенска карта, изпратена от Христо Серафимов-съдружник, приятел на Стойо Крушкин и съосновател на оркестър "Bulgarian Balkan Band". Изпратена е до "Мейн стрийт" № 143 в град Стилтън, където по това време живее Стойо. Христо по това време се намира в Чикаго. Датата на картата е 9 декември 1915 г. Текстът, който може да се прочете гласи следното: /запазваме правописа на автора на картата-бел. на редактора/: "ДрагиСтою,ида да ти собща радостната вестъ, че днес на 9-ти т.м. в 9 часа сутринта съобщихъ наи сетне на генералъ боса на нашия флоръ (апартамент № 2343) за моятъ отъ давна желателен квит, да тръгна за Steelton при теб. Днес по целата....а като гръм се разнесе ....регателно уволнени.... Опоздрави всички п...съ поздравъ Христо...". В страни на картата, почти в полето е записано следното: /запазваме правописа на автора на картата-бел. на редактора/: "че наи сетне и туй се свърши". Интересното в случая е, че въпросната пощенска карта е от София, с изглед от софийско пазар, но е изпратена от Чикаго до Стилтън. Очевидно Христо емила такива български пощенски карти още, когато е заминавал от България.

ПОЩЕНСКА КАРТА ОТ ТОМА БАКРАЧЕВ, ПО ПОВОД ЗАМИНАВАНЕТО НА ЦВЕТАНКА ЗА АМЕРИКА

Пощенска карта, адресирана до дъщерята на Стойо Крушкин-Цветанка, относно заминаването й за Америка. Датата на картата е 120 май 1927 г. и е изпратена от генералния представител на Тома К. Бакрачев в София, който се е намирал на пл. Лъвов мост. Текстът гласи: /запазваме правописа на автора-бел. на редактора/: "Уважаема госпожице, Бихте ли ни посетили при първа възможностъ зада ни уведомите какъ стои въпроса съ Вашето заминаване за Америка? Съ Почитание..../следва печат на генерален представителъ Тома К.Бакрачевъ София-пл. Лъвовъ мостъ/".
Пощенската карта очевидно е рекламна на популярната по това време линия за пътува през океана "Red star line". На картата е изобразен параходът "Lapland". В долния десен ъгъл на картата, която изглежда е рисунка на въпросния кораб, има подпис, в който се вижда цифрата "25". Вероятно това е годината на производство на самата пощенска карта, или поне на картината, която е отпечатана върху картата.

ЕДНА ПОЩЕНСКА КАРТА ОТ СТ. КРУШКИН ДО ДЪЩЕРЯ МУ ЦВЕТАНКА В СОФИЯ

Пощенска карта изпратена от Стойо Крушкин до дъщеря му Цветанка, която по това време все още е в България и баща й я нарича Цена. Картичката е от Куба, където Стойо спира при едно от пътуванията си за Америка. Текстът на картата гласи следното: /запазваме правописа на автора-бел. на редактора/: "Поздрав на всички...Цено тукъ ти изпращамъ Централъ паркъ градината у има както твои татко Стойо". Интересно е адресирането на картата, Стой е написал "госпожица Цветанка Стойова", а не "Стойков", както е записан синът му Георги.

ЕДНА ПОЩЕНСКА КАРТА ОТ СТ.КРУШКИН ДО СЕМЕЙСТВОТО МУ В СОФИЯ

Пощенска карта, изпратена от Стойо Крушкин до семейството му. Датата на картата е 27 август 1927 г. и е изпратена от Сиракюз, където по това времее живял Стойо. Текстът на картата гласи: /запазваме правописа на автора-бел. на редактора/: "Отиди съ това писмо при береджикъта да и пробаме дали и там нема да ни ядосва с тези пари когато ще ги поискаме и вишъ какво ще ти каже и ми пиши тъзи картичка е на това место става много големъ панаиръ всека година пресъ септември месецъ сега е пресъ първата седмица на септември ще водиме Цена /това е дъщерята на Стойо, която се казва Цветанка, но той е нарича Цена, в Америка тя приема името Флоранс-бел. на редактора/ да види какво чудо е там сега толкосъ поздрави на всички роднини приятели познати и комшии нарочно на дедо и баба /това са майката и бащата на съпругата на Стойо-баба Вена и дедо Гьоше-бел. на редактора./ Рачо /това е едната дъщеря на Стойо в България, която се казва Райна-бел. на редактора./ Гошо и Ледето /това е другата дъщеря на Стойо в България, която иначе се казва Виолета, но той я нарича Ледето- бел. на редактора./ от Цена, Найденъ /това е зетът на Стойо и съпруг на Цветанка- бел. на редактора./ и отъ менъ вашъ незабравимъ С. Ивановъ”

ИСТОРИЯТА НА ЕДНА "АМЕРИКАНСКА КЪЩА" В СОФИЯ

Датата 9 септември 1944 г. е вододелна в новата история на България. Това е така, защото току що дошлата на власт комунистическа партия ненавижда всичко западно и още повече американско, което се оказва против насилието и тоталитаризма в управлението на Източна Европа. Тази част от континента за дълги години остава под физическото и идеологическото въздействие на червения ботуш на "Червената армия", която на практика управлява тези територии, съгласно доктрината за тоталното налагане на комунистическата система в световен мащаб.
Трябва да отбележим, че съветската система успява до такава степен и толкова бързо да постигне своите цели, че в исторически размер този процес на практика е светкавичен. Това от своя страна показва, че средата е била подходяща за подобни действия, а и подготовката им е оказала достатъчно силно влияние, за да се постигне тотална подмяна на историческата действителност и да бъдат откъснати живи чясти от тялото, наречено Европа.
Много е писано за начините, чрез които новите власти в злощастните държави от източната и югоизточната част на континента, налагат новата идеология. По-интересното може би е да се нюансира практиката и да се детайлизира методиката на това толкова мащабно начинание. Става дума за психическата атака, нанесена на огромни маси от хора, които постепенно изграждат собствена автоцензура на действия, изказвания, творчество и дори на мислене и цялостно поведение.
"Американизмът" във всичките му граматически прилагателни проявления се превръща постепенно от властимащите в еталон за опасност, мащаб за заплаха и мярка за негативност. В този смисъл, перифразирайки едно българско стихотворение, "..всичко американско НЕ ми е родно..НЕ любя, НЕ тача и НЕ милея..". Това се постига като ефект в страната ни наистина светкавично и още по-бързо обществото разбира, че именно по този именно модел ще му се наложи да живее и да мисли.
В същото време в Америка живеят много български емигранти, които до този момент са подържали активна връзка със своите родственици в България. Те са подпомагали роднините си, правили са бизнес в страната ни и...изведнъж разбират, че те са попаднали отвъд "желязната завеса", където за техните близки започва идеологическото вегетиране на човешките създания.
Именно в това време и при тези условия е повече от "лош късмет" да живееш в къща, която бива наричана "американската къща". Това е историята на един фамилен дом в центъра на София, който съществува и днес и който и днес все още е известен с прозвището си от времето на комунизма. Става дума за дома на Георги Иванов, чийто баща е емигрант в Съединените американски щати още от 1915 г. През 1933 г. той успява да събере достатъчно средства и построява въпросната къща, като за всяко от трите си деца в България прави по един етаж и създава условия при евентуално желание, четвъртото му дете, което е при него в Америка, да си надстрои един етаж.
Минават години и синът Георги става обект на разследване от страна на тайните служби на комунистическата партия, които намират в него така наречените "изменнически намерения" на властта. Именно поради тази причина Министерството на вътрешните работи /МВР/ поставя задача № 209 до началника на Отдел VII-ми на Комитета за държавна сигурност, според която лицето трябва да се проучи. Сред набелязаните цели се вижда, че трябва да се проследи, дали Георги подържа "..връзки с чужденци, или пък с лица, имащи такива. Засегнат ли е от мероприятията на властта." Оперативен работник по задачата е № 38-46. Преди да продължим сме длъжни да посочин, че това са точни данни от Личната предварителна разбаротка на Георги Иванов от КДС /Комитета за държавна сигурност/. Данните са легално ксерокопирани в комисията към Народното събрание на Република България, която отговаря за съхранение и предоставяне на информация от документи на така наречената бивша "Държавна сигурност". Трябва също така да уточним, че данните се публикуват с изричното съгласие на Георги, който вече не е сред живите, но никога не е имал против тези данни да станат публично достояние и част от тях вече са били публикувани в различни издания.
Рапортът на "раз. 2433-капитан Найденов" по поставената задача за проучване на Георги Иванов гласи буквално следното: "...Бащата на обекта /под обекта се има предвид Георги-бел. на автора/ е заминал за САЩ...изпращал е редовно пари и колети на близките си и от негови средства са простроили масивна къща, в която сега живеят. По този повод съседите назовават къщата им "американската къща...". Датата на рапорта е от месец декември 1959 г.
На пръв поглед човек би си задал въпроса, как е възможно една къща, построена от един достоен български емигрант, трудил се много далеч от родината си, да стане повод за преследване на неговия син, който няма никаква вина за нищо, просто защото тук няма вина, като такава?! Всичко това обаче може да се обясни с историческото време, когато тези шизофренни ценности бяха модел на политика, която беше представяна като напредничава и прогресивна /!/.
Семейството на Георги дълго мълчи за това, че къщата им е "дамгосана" като "американска". В същото време те не се срамуват от факта, защото не се срамуват от своя баща, който с честен труд осигурява със жилище децата си и техните поколения.
Днес "американската къща" все още гордо извисява снага вече в идеалния център на София. Днес обаче никой не я нарича така. Само някои възрастни хора, които все още помнят онези години, понякога се сещат за "американската къща". Тя никога не е била обитавана от хора, или поне от родственици на емигранта, който я е построил, които да са съжалявали за съдбата си.
Историята е просто една наука, историческите епохи са тези, които се менят и ако човек съумее да събере сили и да ги преживее, той има повод да се гордее така, както Георги се гордееше, че е живял в три исторически епохи и нито за миг не се е срамувал от семейството и близките си.
Тази кратка история на една енигматична сграда в българската столица може би не е толкова значима за историята на града и на страната ни, но е показателна за прецизността, с която беше фалшифицирана българската идентичност. Именно това придава на тази частна история едно като че ли мащабно обществено историческо значение.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на вестник "България" в София

НОВА ПЪРВА СТРАНИЦА ВЪВ ВЕСТНИК "БЪЛГАРИЯ" С МОЯ СТАТИЯ

КАК BUGS BUNNY ЗАСТРАШАВАШЕ ТОТАЛИТАРНАТА ДЪРЖАВНОСТ В БЪЛГАРИЯ

Детските играчки са една от най-интересните сфери в приложните професии. Те обаче са и един от предметите на “идеологическата диверсия”, която представляваше един от основните инструменти на “възпитанието” в тоталитарните държави, везависимо от типа на режима, който беше реализиран в тях. Една кратка история илюстрира въздействието на играчките като модел на политическа пропаганда в комунистическата държавност в България, в годините преди и след въдворяването на демокрацията у нас. Тийнейджърът В. получава писмо от своята доста по-голяма братовчедка П., която е родена и живее в САЩ, но има български произход. В писмото тя го пита, дали си играе с “LEGO”. В. няма ни най-малка представа, какво е това, а то представлява комплект пластмасови елементи за сглобяване на различни фигури и форми.
На пръв поглед, човек би си казал, какво толкова, при нас пък имаше комплекти за сглобяване “Мусала 4”, които при това никак не бяха ефтини, дори и при комунизма. Става дума обаче за типа играчки, които властите в тоталитарната държава толерираха, защото те формулираха типови поведения, изгодни и лоялни на политическите системи в тези държави. Става дума за връзката между играчките и трудовите политики в комунистическите държави. Тук се насърчаваха професии, които даваха количествен плод към задълженията за покриване на определени нормативи в още по-големите политически масифи, какъвто беше и СИВ /Съветът за икономическа взаимопомощ/ на държавите от Съветския блок. Това налагаше в комунистическите държави определени професии да се представят като по-престижни от други, за да се канализира професионалната и образователната енергия в съответната посока. Така например тежкото машиностроене в България беше представяно като водещ отрасъл в стопанството, въпреки, че страната ни имаше традиционни корени в областта на селското стопанство и леката промишленост. Това имаше своето обяснение във факта, че СССР имаше нужда от българското тежко машиностроене и от тук идеологията насочваше усилията си към възвеличаване на този отрасъл. Именно поради тази причина така наречените “кръжоци” в пионерските организации в училищата, бяха изпълнени с възможности за “първично заучаване” на някои основни постановки в областта именно на този отрасъл и по този елегантен начин децата-пионери бяха механично насочвани към такива интереси.
Има и още една емблематична случка, която може да илюстрира играчките като форма на идеологическа диверсия, възприемана именно по този начин от тоталитарната комунистическа държавност в страната ни. Същият тийнейжър В., още като малък получава от своятя леля Х., живееща в Калифорния, чиято майка е българка, тениска с изображение на зайчето Бъни. Надписът гласи: “What’s goin on? …Bugs Bunny!”. В детската градина, децата не могат да разберат, какво е това зайче, което е толкова красиво изрисувано на тениската, от къде идва, защо те не го познават, как един толкова цветен и красив анимационен герой не е популярен в България. Говорим за София, говорим за 1977-1978 г., тоест времето, когато зайчето Бъни вече е повече от суперзвезда в цивилизования свят, но и времето, когато САЩ и всичко идващо от там се счита за идеологическа диверсия. Така се случва и с това зайче. Учителката прави забележка на родителите на детето, че не може да носи тази тениска, имало тениски с червената шапчица, мечока Маша и други, които са получили висша благословия от властта и могат да бъдат носени на тениски, но не и това “капиталистическо зайче”. Така Bugs Bunny бива политически дискриминиран и инкриминиран в лицето на едно невръстно дете, което и до днес пази тази тениска като символ на политическите абсурди на миналия, а в не малка степен и на този век.
Много е писано за формите на пропагандата по време на комунизма, как тя въздейства, как се адаптира и как се възлага и налага. Може би началото на този тип “промиване на мозъка” води началото си от древни времена, може би прословутата “Гьобелсова пропаганда” визуализира един своеобразен връх в абсурдността на тези начинания. Комунизмът обаче постига своя собствен връх в идеологическото въздействие и посяга дори към детските играчки. Неглижирани са свещите за Коледа, защото можели да подпалят елхата, но всъщност те пречат на комунистическата идеология, защото говорят за Бог, а Маркс не признава Бог и дори се осмелява да го нарече “опиум за народите”. Ето тук намираме частична обосновка на инкриминирането на детските играчки и превръщането им в политически инструмент на властта в тоталитарната държавност.
Книгите на Ремарк, Майн Рид и Карл Май, както и много други, се издават по-рядко и по изключение. В стария Несебър дори е било организирано аутодафе на такива книги, в началото на налагането на комунистическата система в България. Старите хора все още помнят тези събития, защото те са били заточеници на този китен полуостров, който през зимата се превръща в остров в онези години. Обвинени са не само Bugs Bunny, Карл Май, Майн Рид, но и компаниите, които стоят зад издаването и производството на книги и играчки за децата. Това е така, защото “червеният терор” има нужда от свои символи, но ги няма, а когато ги придобива, те нямат актуалност, те не са интересни, те просто не забавляват децата, защото иманентната им същност не е подходяща за играчка и за детска книга.
Днес Bugs Bunny може да бъде видян от почти всеки български телевизионен приемник, защото сателитните антени приемат без идеологически ограничения, но травмите от миналото все още стоят на таваните на някогашните тийнейджъри и в прашасалите библиотеки, където детските книги са все още интересни, дори още по-интересни, защото бяха забранени.
Темата за играчките и за детските книжки може би е елементарна, но тя е основна във възпитанието на децата, когато то е било забранително, последствията са: повишен интерес, психолозите твърдят, че това нанася удари по психиката, които водят до обезверяване, но българският корен е жив и тук, в България, и навсякъде, където има българи, именно заради това темата за играчките може би и днес е актуална, защото за да разберем бъдещето, трябва да минем през настоящето, а то е продукт на миналото ни.

Венцислав Жеков
кореспондент на вестник “България” в София

“БЪЛГАРИНЪТ Е ЧОВЕК, КОГАТО Е НА ПЪТ”

Как пътува българинът, има ли култура на пътуване, придобил ли е достатъчно самочувствие, за да пътува, има ли традиции в това и как и кога се завръща? Това са само една малка част от въпросите, на които търсим отговор и на които в същото време се опитваме да правим анализ.
Има нации, които притежават дълбоки традиции в пътуванията и пътешествията по света. Няма как да не започнем с Испания и Португалия-държави, които не просто имат традиции, но те самите са се превърнали в еталони на модерната епоха, епохата на Великите географски открития. Японците с техните миниатюрни и супер модерни фотоапарати също са придобили един типизиран образ на пътешественика, туриста, който иска да заснеме всичко и никога не успява, но това в никакъв случай не обезкоръжава почти по детски наивното, неистовото му желание.
Всяка нация има своите си традиции в пътуванията, но и в завръщанията. Условно утвърдена западноевропейската практика е да пътуват много, но да отсядат предимно в Европа, дори да поживяват на определени места в стария континент, но винаги да се завръщат по родните си места. Западноевропеецът пътува и отвъд океана, но това в болшинството от случаите е свързано с бизнес, обмен на изкуство, просто пътешествия, приключения и много рядко е свързано с постоянно пребиваване, дори и кратко поживяване. Не така е обаче при българите.
Пътуванията на българите се активизират едва след 1878 г.-Освобождението ни от османско владичество. Разбира се българи са пътували и преди това. Това са били предимно търговци, студенти и много рядко-авантюристи и пътешественици. След Освобождението българинът започва да пътува свободно, но той преди всичко бяга. Бяга от мизерията, бяга от липсата на ясно бъдеще, бяга от липсата и на съществено минало. В същото време българинът е беден. Той не може да си позволи да попътува, да поживее някъде и да се завърне. Той пътува, за да промени изцяло живота си. Той отива да работи, за да спечели пари, да уреди битността си по нов начин и след това, но не на последно място, да помага на близките си в родния край.
Бедността е не просто причината за тези първоначални пътувания, тя е и обяснението на завръщанията, но и тяхното романтично противоречие. Макар и беден, българинът използва всеки момент, когато остане свободен, да пише до родния си край, а първата възможност за отпуска, малко свободно време, или просто временна почивка, винаги биват прекарвани в България. Това е едно от най-трогателните свойства на иначе наистина бедния български пътешественик. Той може и да няма пари в бруталния ежедневен смисъл на думата, но пари винаги се намират, за да се прибере в къщи, при семейството си, при роднитите, приятелите, в родното си село, или град.
Пътуванията, техният интензитет и причинно-следствени връзки се променят обратно пропорционално на подобряването на възможностите за придвижване през океана. Оказва се, че колкото повече комуникацията с Америка се подобрява, увеличават се търговските връзки, повишава се капацитетът и качеството на транспорта, толкова повече честотата на пътуванията от и до Америка спада. Това явление се наблюдава от средата на миналия ХХ в. Причините са повече от очевидни и те се коренят в налагането на комунистическата система в Източна Европа и в частност и в България.
Спускането на “желязната завеса” откъсва цели живи части от континента за умопомрачителните 50 години, в които светът забравя за тези свои територии и те съществуват единствено благодарение на щастливата случайност, в една безвремева среда на експерименталното нищо. Именно тогава българите почти прекратяват пътуванията си по света и особено до и от Америка. Такъв е случаят и с Цветанка от София. Тя пътува отвъд океана в края на 20-те години на ХХ в. При своя баща, който вече живее и работи там. За първи път Цветанка се завръща в родината си едва през 1962 г. в същото време нейният баща пътува почти през няколко години до България и обратно. Има българи, които се прибират в родния край дори и още по-често, въпреки трудностите на пътуванията, опасностите, които крие то и преумората от прекосяването на почти половината свят.
След 1962 г., Цветанка посещава България още само два пъти-през 1969-във връзка със смъртта на майка й и за последен път-през 1973 г. Тогава Цветанка сякаш се прощава с родината си, защото едва завърнала се в Америка, тя умира от коварна болест на 25 декември същата 1973 г.
Случаят с Цветанка може и да не е емблематичен, но дава добра възможност за сравнения с интензитета и причините за пътуванията на нейния баща, както и показва една друга страна на завръщанията в родината, както на емигрантите, така и на обикновените пътешественици. Цветанка пести средства, тя не може да си позволи много неща, за да събере пари и да може да посети родния си край. Дори и в сравнително напреднала възраст, тя сама /!/-собственоръчно, ремонтира покрива на къщата си в Лонг Бийч, за да спести малко пари, за да може да се завърне в България макар и за малко, за да може да подари нещо на роднините си, когато се срещнат.
Цветанка идва в родината си за последен път, като желанието й е да остане да живее и да умре тук. За съжаление, някои от най-близките й роднини не приемат идеята и не й предоставят възможност да си обзаведе една стая на тавана на фамилната къща в София. Така Цветанка предприема своето наистина последно пътешествие през океана, този път в посока към Америка.
Това е едно от многото последни пътувания на много българи в Америка и в други части по широкия свят. Българинът получи шанс отново да пътува едва след падането на комунистическия режим в страната. Това ново начало на пътешествията разбира се изисква средства, а бългтаринът отново беше беден и отново беше на изхода на една епоха, която току що го беше ограбила и материално, и духовно. Днес пътешестнениците, авантюристите са много повече, но едва сега можем да кажем, че пътуващият българин гради традиция и култура на пътуването. Една съществена част от тази култура се подържа и изгражда от старите и новите ни емигрантите по целия свят.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на вестник “България” в София

КАК ЛАС ВЕГАС “ПРОБИВА” “ЖЕЛЯЗНАТА ЗАВЕСА

Лас Вегас-“Меката” на развлекателната индустрия, столицата на казината, символът на максималното забавление. Това е Вегас за повечето хора по света. Излишно е да описваме, какво е значението на този “град на сладкия грях”, защото толкова много е писано за него и толкова много хора са мечтали за това място, че то на практика вече само по себе си се е превърнало в една “самомечта”, нещо, което представлява еталон, мерна единица за хубаво прекарване на времето. Лас Вегас обаче е и място, където можеш да спечелиш пари, малко, или много пари.
Неотдавна телевизианният канал “Viasat explorer” излъчи документален филм за влиянието на мафията в живота на този град на игрите-Лас Вегас, в годините от 1979 до 1982 г. и малко след това. Показани бяха почти всичките лица на Вегас, беше направена дисекция на живота там, на възможностите, на игрите, на престъпленията, на цялото ежедневие и битност.
Наистина много хора през годините са смятали, че във Вегас могат да направят бързи пари и с тях да стартират живота си, или просто да го рестартират. Някои са успявали, разбира се, но има и такива, които не само не са рестартирали живота си, а просто са го спирали, заради задължения към казината.
Хазартът е едно от нещата, които официалните власти в България, в онези години, за които разказваше документалния филм, бяха инкриминирани. Хората в социалистическата система бяха обучавани и приучавани към труд и хазартът се представяше като “порок на капитализма”. Разбира се комунистическата партия и държавата в България не можеха да знаят, че един ден хората ще започнат да излизат от увитата с бодлива тел държава и ще видят, че хазартът може и да е вид порок, но е и едно невероятно изживяване и забавление. Тези, които успяха да зърнат Америка в годините на “Студената война”, макар и за кратко, споделяха, че хората там работят, за да живеят, а ние тук живеем, за да работим! Ето само дори от тази кратка и колкото и забавна, толкова и тъжна игрословица, можем да извадим смисъла на Лас Вегас в системата на забавления и приятно прекарване на времето.
Разбира се, комунистическите власти в страната не допускаха някой да сподели положително мнение за каквото и да било, свързано с Америка, защото “на мода” тогава бяха съветските постижения. Те бяха възпявани понякога в толкова екзотичен фалцет, че звучаха абсурдно, като например: “Съветските болни са най-здравите болни в света!!!”, или “Съветските миньори са най-добрите комунисти под земята!!!. Именно поради тази и ред други причини, Лас Вегас беше просто едно “свърталище на нехранимайковци, опортюнисти и капиталисти, които харчат ограбените пари от световния пролетариат!”.
Тъкмо това е мястото, на което попада Елена Иванова, която неотдавна е станала втора съпруга на Георги, чийто баща е бил емигрант в Америка още от началото на ХХ век. Елена заминава със съпруга си при неговата сестра, която живее в Калифорния. Това става в началото на 1971 г. Излишно е да се посочва, че подготовката на заминаването е отнела месеци, за да бъдат събрани необходимите разрешения от политическата милиция в България и службите, които се занимават с контрол на познанието на българите за останалия свят.
Елена се озовава в един съвършено различен свят, който я променя завинаги и вътрешно, и външно, тя просто вече не е същият човек, когато получава шанса да види другостта, да прозре невероятните мащаби на политическата манипулация, която държи образа на Америка в България непременно да бъде черен. Елена обикаля Съединените американски щати почти година, заедно със съпруга си и неговата сестра. Така на 20 април 1971 г., като част от пътешествието им из страната, те попадат в Лас Вегас. Отсядат в хотел с казино “El Cortez”. Елена е възпитавана преди идването на комунизма в България и познава свободата, но Америка в онези години наистина е нещо безкрайно различно от онова, което Елена познава в родината си. В България тази жена не само, че няма къде да играе в казино в онези години, но дори и да си позволи да опита да наподобява този вид игри, тя ще срещне съпротива най-малко от обществото, разбира се от властите, в лицето на низовите партийни организации, както и от службите за сигурност на тоталитарната държава. Ето защо Елена с известен страх играе на игри като “Craps” и “Black Jack”. Тя залага, разбира се, минимални суми и си тръгва. Лягат да спят, защото на следващия ден продължава обиколката на Щатите. Елена постепенно забравя за този случай и той остава в спомените й само като едно дръзване да се докоснеш до греха, до сладостта на съгрешението, което тоталитарна България в онези години, наказва, дори и със затвор.
В края на 1971 г. Елена и Георги се прибират в България. Те, естествено /!!!/ веднага стават обект на изследване от страна на специализираните милиционерски-полицейски служби, които искат да разберат, какво са видели двамата в Америка и дали нещо не са пропуснали българските разветки в Америка. Като по чудо, семейството е оставено на мира, малко след като властите в България се убеждават, че те не са опасни и може би не са “заразени” с “нелечимото заболяване”, наречено “свобода”.
Малко по-късно Елена получава известие за писмо. Отива до пощата в квартала в София, където живее и вижда, че писмото е от Америка. Тя решава, че е от сестрата на Георги, но се оказва, че то е изпратено персонално до Елена, от оторизирани власти в Лас Вегас. Когато е играла на двете игри в казиното, Елена е спечелила малка сума пари-/12 долара/, тя обаче не е разбрала това и си е тръгнала преди да й бъде връчена печалбата. Нейният адрес е бил запазен в базата данни в хотела в Лас Вегас и властите от казиното са й изпратили парите, заедно с поздравителна картичка и макет на таблата за игра на “Craps” и “Black Jack”.
Семейството пази спомена за това писмо дълги години и го разказва като куриоз за коректност и честност. Те приемат този жест колкото куриозно, толкова и снизходително, пред факта, че подобно отношение в България не може да бъде наблюдавано дори и днес, когато страната ни отдавна вече е приета в демократичното семейство.
Както обикновено, това е просто един епизод от личната история на един човек и едно семейство. Тези епизоди обаче представляват спомени, а спомените пораждат размисли, когато размислите се задълбочат и се наложат като шаблон върху историческото време, се получава нещо като полит-исторически очерк с елементи на вестникарска статия. Може именно това представлява горната история, а може би тя е и част от националното ни бреме на един малък народ, който обаче е достигал до различни висоти, дори и до емблематичния Лас Вегас, при това в годините на най-дивния комунизъм в България.
Елена почива в зората на демократичните промени у нас. Тя не може да види свободата, но я чувства с около месец и половина. Въпреки това нейните спомени дори и днес са показателни за едно време, за едно място и за едно мислене, които отдавна вече не са същите. Нейните спомени са само акварелите на една безвъзвратна отминалост, която е качествен и количествен коректив за онова, което може би ни предстои в бъдещето.


ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на вестник “България” в София