АБСУРДИТЕ НА ИСТОРИЯТА СИ ИГРАЯТ С ЧОВЕШКИТЕ СЪДБИ

 “Леля в Америка”, или шансът да бъдеш различен  Спомен от 1974 г. оживява днес, за да разкаже за себе си. Да имаш леля в Америка е нещо наистина голямо, особено в епохата на комунизма в България! Почти нарицателното понятие “леля в Америка” тогава означава благополучие, независимост, означава още свободомислие и потенциална възможност за по-добър живот, в духовно измерение. Да имаш леля в Америка обаче, в условията на комунизма има и друго значение. За властите тогава, хората, които образно казано имат “леля в Америка” са преди всичко потенциални емигранти, политически нефелни, неверници, които биха могли подривно да работят срещу интересите на единствената “правоверна” партия в онези години-БКП-Българската комунистическа партия. Всяка връзка с Америка и всеки контакт с нея означава политическа несигурност в дадени човек и той бива разглеждан като “народен враг”, “вражески елемент”, дори вътрешен враг-“врагът с партиен билет”! Такъв е случаят с Георги Цветанов от София. Преди години, някъде към 1974 г., той решава да кандидатства за нова работа-“квартален” в един софийски район. Това всъщност е днешното “районен полицейски инспектор”. Георги ползва връзките на Марин-вторият съпруг на леля му Тодорка. В онези години, за да работиш в полицията, която тогава, кой знае защо, по съветски почин се нарича “милиция”, трябва да си меко казано специален. Това означава преди всичко да си политически рафиниран, за да си лесно обработваем и гъвкав в различните ситуации. Само така се оцелява в “милицията”, но и само така се влиза там на работа! Правата, които имат тогавашните полицаи, наричани пак кой знае защо “милиционери”, са толкова големи, че интересът към професията е огромен. Това първо означава власт, след това е възможност за заселване в София и други големи градове, а от първото и второто произлизат още цял куп привилегии. Именно поради тази причина и Георги иска да работи като квартален инспектор в милицията, в новия тогава столичен квартал “Борово”. Той е офицер от резерва на Българската народна армия /БНА/. По онова време има звание “младши лейтенант” и го е получил почти по принуда, като е завършил школа за запасни офицери /ШЗО/ във Враца. Ако започне работа в милицията обаче, той ще бъде старшина. Все пак, Георги е приел символично да бъде “разжалван” в името на по-стабилен живот за него и за семейството му. Марин, чичото на Георги, който също е старшина в милицията, събира необходимия набор от документи и така младият офицер от армията е готов да кандидатства за новата работа в милицията. В един от документите Георги вижда графа, където го питат, дали той, или член на семейството му има някакви контакти с хора от капиталистически държави. Георги е възпитан така, че отговаря на въпроса честно и по съвест, тоест-положително. Неговата съпруга Николинка имам леля-сестра на баща й, която живее близо до Лос Анжелис, още от 30-те години на ХХ в. Георги попълва документите и ги предава на Марин, който ги подава в деловодството на службите. Започват да чакат отговорът, който не закъснява. Марин е спокоен, защото знае, че се е обадил тук-там и е почти сигурен, че племенникът му ще започне работа като “квартален инспектор”. Какво обаче е учудването му, когато вижда отрицателният отговор на молбата…! Това, че Георги е написал, че жена му има леля в Америка, е оказало най-голямо влияние и той е бил отхвърлен, защото е считан за неблагонадежден партиен кадър. При това е написал не просто, че жена му има роднини в капиталистическа държава, а именно в Америка-“гнездото на осите”, както я наричат в българските тайни служби в онези години! Марин е бесен. Той обвинява Георги в лекомислие, за това, че не успява да стане “милиционер”. Младият офицер обаче именно по този начин остава чист пред съвестта си. “Лелята в Америка” всъщност спасява душата му от покварата на историческото време. Така той се съхранява от проказата на една твърде порочна политическа власт, която успя да обезчести хиляди невинни хода по време на своя 45-годишен истински апокалипсис. Днес Георги е пенсионер. Не получава голяма пенсия, но е щастлив, че е останал честен пред себе си и пред своите близки. Той е достоен гражданин и честен човек, въпреки същото това историческо време, с което много хора се опитваха угоднически да се оправдават през последните години. Тази история е един от хилядите, може би дори милиони примери, когато един от абсурдите на миналия век, объркваха съдбите на хората от така наречения “източен блок”, до неузнаваемост. Тази история показва, че да имаш “леля в Америка” е не просто шанс да мислиш различно, но и реална възможност, да се спасиш, буквално да оцелееш в джунглата на историческите експерименти през ХХ в. Венцислав Жеков Снимки архив на автора

22-РИ ПЕХОТЕН ТРАКИЙСКИ ПОЛК

Формиран е на основание указ № 11/1889 г. от 3-та и 4-та дружини на 10-ти пехотен Родопски полк. От септември 1891 г. е на гарнизон в Татар Пазарджик. Полкът участва в Първата балканска война (1912-1913 г.) в боевете при с. Трабатовище, Берово, източно от Демир Хисар, Булаир. Във Втората балканска война (1913 г.) води боеве при Злетовска река, р. Брегалница от връх 650 до Безиково, при Калиманската позиция и Гърляно. Участва в Първата световна война през 1915 г. в боевете при Калиманското поле, Соничка глава и Плеслаб планина. В началото на ноември воюва срещу французите югозападно от с. Мирзен, с. Безевище и със сърбите при Соничка глава. Преследва френските войски по посока Петрово – Серменин, Горничет. През 1916 г. воюва с французите и англичаните при мостовете Орляк и Комариян в долината на р. Струма, при Горно и Долно Караджово. От ноември 1920 г. се преформира в дружина. През 1928 г. се формира отново 22-ри пехотен Тракийски полк, който до 1938 г. носи явното наименование дружина. През 1941 и 1943-1944 г. полкът е на Прикриващия фронт. Полкът участва в заключителния етап на Втората световна война в състава на 7-ма пехотна Рилска дивизия. Участва в боевете при Струмица. Имена на славата: с. Трабатовище, Берово, Демир Хисар, Булаир, Злетовска река, р. Брегалница, Калиманската позиция, Гърляно, Соничка глава, Плеслаб планина, Орляк, Комариян, Горно и Долно Караджово, Струмица... 22-ри пехотен Тракийски полк Команден състав към 1895 г. Гарнизон – Татар–Пазарджик Командир на полка: Подполковник Вълков Завеждащ домакинската част: Подполковник Петров Старши полкови лекар: Санитарен Майор Кифиотис Младши полкови лекар: Подпоручик Кьойбашиев Командир на нестроевата рота: Капитан киров Адютант на полка: поручик Аврамов Ковчежник: Поручик Мушонов Завеждащ оръжието: Поручик Георгиев Капелмайстор: Невшимал Деловодител: Славчев Оръжеен майстор: Куцеков Крояч: Кръстев Командири на дружини: Командир на 1-ва дружина: Майор Пачев Адютант: Подпоручик Янакиев Командир на 2-ра дружина Капитан Тотев Адютант: поручик Иванов Командир на 3-та дружина: Майор Петрунов Командири на роти: Командир на 1-ва рота: Капитан Кулов Командир на 2-ра рота: Капитан Свинаров Командир на 3-та рота: Капитан Генков Командир на 4-та рота: Капитан Ненов Командир на 5-та рота: Капитан Вапцаров Командир на 6-та рота: Капитан Матев Командир на 7-ма рота: Капитан Фичев Младши офицери: Поручик Дякович Поручик Хайдуков Поручик Юруков Поручик Ангелиев Поручик Машев Поручик Доспатски Поручик Недев Поручик Селвелиев Поручик Ночев Подпоручик Докторов Подпоручик Иванов Подпоручик Михайлов Подпоручик Стоянов Подпоручик Шулеков Подпоручик Кочков 22-ри пехотен Тракийски полк към 1892 г. Командир на 22-ри пехотен Тракийски полк Подполковник Ив. Попов Командир на дружина: Майор Атанасов Полкови лекар: Д-р Малчев Ветеринарен лекар: Д-р Никола Долев Източник: http://www.boiniznamena.com/?action=article&id=55

ЕТО КАКВО ОТКРИХ В САЙТА: http://www.archives.bg/balkanwars/spisuci/45232-2012-09-09-14-03-56

Име: Стоян Презиме: Ташев Фамилия: Крушкин Чин: ред. Набор: 1907 Военна част: 22.пех.п., 12.р. Месторождение: с. Бистрица Околия: Софийска Ново име на населеното място: с. Бистрица Дата на смъртта: 26.1.1913 Място на смъртта: поз. Булаир От какво е починал: убит Място на гроба: поз. Булаир Име: Генко Презиме: Грозданов Фамилия: Крушкин Чин: ред. Набор: 1895 Военна част: 22.пех.п., 10.р. Месторождение: с. Бистрица Околия: Софийска Ново име на населеното място: с. Бистрица Дата на смъртта: 1/26/1913 Място на смъртта: гр. Булаир От какво е починал: убит Място на гроба: гр. Булаир

БЪЛГАРИН СЪЗДАВА УНИКАЛЕН АЛБУМ ОТ ИЗГЛЕДИ В САЩ

 Виртуална реалност на 41 години  Незабравима разходка във времето ни връща в епохата без интернет Както обикновено става, на интересните неща се подада случайно. Така и ние попаднахме на един стар албум с картички-изгледи от Америка, който е направил Георги Стойков Иванов от София. Един стар шкаф ни въведе в един отминал свят, който оживява днес за читателите на вестник "България". Не че събитието е нещо толкова значимо като история, по-скоро емоцията тук е водеща. Един българин, който при това е посетил Америка още през 1971 г., преодолявайки хиляди перипетии, решава да създаде една своя, частна виртуална, паралелна реалност. Той започва да сортира картички, които сам е закупил в Америка, където е пребивавал близо година, селекционира и картичките, които е получавал от своите приятели от Америка, защото за времето, прекарано там, той наистина е намерил много нови приятели. По ирония на съдбата, този албум, на корицата си, представя изглед от тогавашния площад "9-ти септември" в София. На фона на червени, по обясними причини, лалета се вижда мавзолеят на Георги Димитров и в дъното тогавашния партиен дом на единствената партия в страната-Българската комунистическа партия. Случайно, или не, именно така Георги ни въвежда в своята паралелна реалност, която увлекателно разказва за забележителностите на Америка. Хрумването му е интересно, защото противопоставя, сравнява, но сравнението е на принципа на абсурда и тук той именно намира уникален дискурс на израза, като контрира невероятността на настоящето спрямо вероятността на бъдещето. Отгръщаме корицата на този албум с картички и първото нещо, което виждаме е карта на САЩ и на източното крайбрежие. Георги пребивава предимно в Калифорния, защото там живее сестра му Цветанка /Флоранс/. Той обаче успява да обиколи почти цялата държава. Някои от емигрантите ни там казват, че дори те, за толкова години в Америка, не са успели да видят места, които Георги успява да види само за 11 месеца в страната. Първата картичка разбира се ни представя самолетът "Атлантис" на "Луфханза", с който Георги и съпругата му пътуват през 1971 г. Трогателно е описанието на всичко от този самолет. Георги описва, че има 200 места. Полетът е бил от Лос Анжелис до Фарнкфурт на Майн, в 11,30 ч. местно време. След това-повече от логично въведение, следва разбира се картичка от "Дизниленд", която представя замъка на спящата красавица, параходът "Марк Твен", екзотичното плаване из джунглата и входа на увеселителния парк. Следва една голяма картичка на цяла страница от скицника, където са залепени репродукциите. Изгледите са от световно известните аутобани-фрий уей в Лос Анжелис, някои от които на четири етажа. Интерес представлява картичка с храма на тамплиерите, строен през 1952-1955 г. Според информацията, членовете на храма наброяват близо 100 хил. души по онова време. Под нея ни поздравяват от Лас Вегас, Казино "Мината" и "милионерската подкова". След увеселенията, Георги ни пренася със своите картички от Америка в Палм Спринг-Калифорния, където ни представя вила "Тюркоаз", планината Сен Жасинто и палмовите горички от Дейт Емпайър-Калифорния. Разходката ни по албума продължава през четирите водопада Невада-Йосемит, стъклената църква на Новия Йерусалим, проектирана от Франк Лойд Райт и Големия каньон. След кратка спирка на остров Света Каталина, Георги продължава пътя си към моста "Бай Бридж", който свърза Сан Франциско с метрополията Оукланд. Следва "Ломбарт стрийт" в Сан Франциско-най-кривата улица в света, където Георги се намира на 4 април 1971 г., както сам отбелязва. Той ни показва епизод от куротното селище Санта Круз и веднага след това отива в "Хърст касъл" край брега на Тихия океан. Тук Георги се застоява, защото гледките от приказните басейни и изгледи наистина опияняват. "Екскурзоводът" ни показва и фрагмент от пиесата "Рамона", играна на 1 май 1971 г. , край селището Немет в Калифорния. Тук участват самодейци и пресъздават живота на индианците. Малко по-нататък вече сме на Хавайските острови и в Атлантик сити, следва Ню Йорк, Толидо и столицата Вашингтон. В своя уникален за времетно си албум, Георги ни води и на други епизодични дестинации, като: Ню Мексико, Карлсбатката пещера, Сейнт Луис в Мисури, Сиракюз в Ню Йорк. Не е пропуснат и Ниагарският водопад, Сан Диего, Лонг Бийч, Океанариумът в Калифорния, Сан Антонио в Тексас, "Цезар палас" в Лас Вегас и още много и много изгледи, забележителности и исторически места в необятната Америка. Всички те сглобяват пълна картина на един географски и културно-исторически разказ за страната на неограничените възможности, такава, каквато я е видял Георги и приятелите му, които са му изпращали картички от различни места. Този разказ е уникален сам по себе си не толкова с изгледите, които днес вече можем да видим без проблеми по интернет, дори виртуално да се разходим с помощта на програми като "Google Earth". Разказът в в картички на Георги Иванов е уникален за времето, в което е направен, защото за такова нещо в онези години, той можеше да си има проблеми с властите в България. Тази разходка из Америка по същество дава възможност на всеки да отиде там в мечтите си, виртуално и да посети места, които едва ли някога ще има шанса са види реално. Ето това е уникалното на този албум и това прави Георги интересен дори и от днешна гледна точка, когато всеки дом вече има достъп до света чрез интернет. В годините, когато световната мрежа не е съществувала, Георги Иванов от София прави една уникална виртуална разходка, едно незабравимо пътешествие, провокира забранено изживяване, като по този начин прескача ограниченията на границите, политиките и икономиките и ни отвежда в един различен свят, чийто забележителности за мнозина тогава, а дори и в днешно време, са недостъпни, заради визови, финансови и други ограничения. Това превръща Георги в един своеобразен автор на културно-исторически пътеводител, който няма аналог, защото в конкретния исторически момент той придобива мултикултурна значимост. Този малък скицник, с може би не повече от 30-тина страници, последните от които са празни, постига наистина забележително ниво на съживяване на реалността, като представя една забранена, в онези години в България, разходка, по ръба на бръснача и може би именно заради това-толкова запомняща се. ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ кореспондент на в-к "България" в София. Репродукции и снимки: Архив на автора. ТЕКСТОВЕ НА СНИМКИТЕ: Текстове на репродукции от 1 до 3 – общ текст - Фрагменти от албума с картички на Георги Иванов от София, в който той организира една уникална по рода си и за времето си вирт уална екскурзия из забележителностите на Америка. Снимка 4 – Георги Иванов и съпругата му Елена-на връщане от Америка-зимата на 1971 г., на международното летище в Лос Анжелис.

ДНЕС НАУЧИХ,ЧЕ ЕДИН ОТ ВНУЦИТЕ НА СТОЙО ОТ ДЪЩЕРЯ МУ РАЙНА-МИХО, Е ПОЧИНАЛ

Това е единствената снимка на Михо, която намерих в интернет. Ето и официалното писмо от кмета на община Царево, с тъжната новина!

БОГ ДА ГО ПРОСТИ! ВЕЧНА МУ ПАМЕТ!

КАК ЕМИГРАЦИЯТА СЕ ПРЕВРЪЩА В АНТИЕМИГРАЦИЯ

 Един българин тръгва на поход срещу времето  Социалните процеси понякога имат индивидуално обяснение. Интересна е съдбата на емигрантите ни. Този начин на живот винаги е привличал вниманието на изследователите в различните исторически периоди. Това е така, защото тези хора рискуват много. Те залагат собствения си живот в името на един нов живот, за да получат едно единствено и исконно прово-да живеят по-добре. Не малко историци и социални изследователи са се упражнявали върху процесите на българската емиграция в различни посоки, в различни времена, в различни исторически периоди. Феномените не са един и два и това прави нацията ни годра, защото, когато избухва Първата световна война, а преди това и Балканските войни, у нас настъпва един обратен процес на емиграция, когато сънародниците ни се завръщат, за да подпомогнат родината си във войните. Това показва, че те не са прекъснали “пъпната си връв” с родината, макар вече да имат втора родина. Това показва, че българинът си остава българин, където и да отиде по света, и колкото и да живее там. Да, наистина процесът на емиграция изисква много смелост, решителност и личностна динамика, която да позволи на човека, да вземе съдбоносно решение и да тръгне по един дълъг път, който за сметка на това никак не е лесен. Има обаче и един обратен поглед, обратен път, когато един българин решава да се завърне от Америка, за да живее и да работи отново в България. Това е историята на И. от София, който само след седмица вече ще е отново български гражданин, български работник, българин във всички смисли на думата. Той е решил да напусне Сан Диего и да се завърне в родината си. Не са малко хората, които смятат, че това е лудост. Те обвиняват И., че не си е дал ясна сметка, какво прави. Какво наистина би накарало един българин, да остави Америка след години на повече от успешна работа в IT-сектора и да се завърне в България? Обяснението е твърде лично, твърде интимно, защото всеки съпреживява България по различен начин в сърцето си, а това е така, защото обичаме и мразим по различен начин. Всички сме уникални в емоциите си и в уменията си да вибрираме между дадени състояния и вътре в тях. И. ще се завърне в България, защото иска да работи тук. Още преди това обаче възникват въпроси. Как ще се осигурява здравно тук, след като е имал и има една наистина достойна здравна осигуровка в САЩ? Какво ще работи тук? Той идва от Америка, където е вземал възнаграждание за работата си, което тук може само да си мечтае да получава. Не че не е добър специалист, но напротив, той е твърде добър в работата си и адекватното заплащане тук просто не е възможно. Ето защо повечето хора смятат, че И. ще се откаже от намерението си отново да “стане” българин. Той обаче е твърдо решен. Америка за него е истински Рай на земята, защото там може да получава заплата, която отговаря на уменията му. Той работи много, съответно и получава много. И. обича да пътува, неотдавна посети Ню Орлиънс, като измина хиляди мили за няколко дни, но му липсват пътуванията из Родопите в България. Тук обаче не е нужно да изминеш толкова много път, за да попаднеш в един друг Рай на земята. Именно на това място се пропуква теорията на онези, които считат И. за луд, защото е решил да се завърне в родината си. Човек трябва да си дава много ясна сметка за това, къде и как се чувства добре. Очевидно И. е избрал своя път. Предстои му да си търси жилище в София, а специалисти твърдят, че за покупката на такова е необходима поне година в условията на икономическата криза у нас. Може би ще продаде апартамент в софийския ж.к. /жилищен комплекс/ “Фондови жилища”…!? Предстои да се урегулират показателите по здравното му осигуряване, както и по пенсионното му такова. Предстои да свиква с българските мащаби и правила. Ако в Америка 100 хил. долара са много пари, то тук това са космически много пари. Обратният път…това очаква И. от Сан Диего и той е готов да го извърви с достойнство, с непоколебима решителност и с желанието си да започне отново, за пореден път, като се надява да успее, поне още веднъж! Трудно се свиква с културния стрес. Емигранти твърдят, че първите месеци в Америка са много трудни, защото се сблъскваш с един наистина друг свят-подреден и направен в полза на човека. Същият стрес ще преживее и И. от Сан Диего, но този стрес вече е цивилизационен. Той идва от един различен по вид, по съдържание и по дух свят, това е едно пространство, което в България е бленувано, но към момента-напълно непостижимо. И все пак И. тръгва. Оставя всичко в Америка. Оставя работата си, мебелите си, супер-модерните си Hi Fi-принадлежности, скъпи кабели и съоръжения, с които е работил и….тръгва назад във времето и в пространството….тръгва към миналото си, което очаква да се превърне в ново настояще и в успешно бъдеще. Дали това е началото на един нов процес в емигрантската ни история, дали И. е само една бяла лястовица, която просто избира този път на своето щастие, дали ще издържи в България, след като е живял и работил в Америка, дали ще се слее отново с мейн-стрийм-а на Балканите…, в това предстои да се убеди той, а да видим ние! Това е само един поглед към обратния процес на емиграцията. Този поглед може да ни припомни, как са се завръщали нашите деди преди десетилетия, но този поглед е полезен и на новите емигранти, както особено и на тези, които са бъдещи емигранти. А на нас ни остава да пожелаем успех на И. от Сан Диего в смелия му опит да подреди отново живота си и да намери бъдещето си, в което да бъде истински щастлив, на родна земя! Венцислав Жеков- кореспондент на вестник “България” в София Снимки от интернет Текстове на снимките: Снимка 1 – От Сан Диего, Калифорния…! Снимка 2 – До ж.к. “Фондови жилища” в София…!

РАЗРЕЗЪТ НА БЪЛГАРСКАТА ДУШЕВНОСТ ПОКАЗВА ХРОНИЧНО ДЕМОГРАФСКО ЗАБОЛЯВАНЕ

СОЦИАЛНИ ЕКСПЕРИМЕНТИ С ВКУС НА ИСТОРИЯ За душевността на българина е писано много и много пъти. Почти няма учен-хуманитарист, който да не се е упражнявал върху този феномен. И все пак, като че ли нашата душевност най-добре може да бъде разбрана отвън, от емигрантите ни, защото те са отделен феномен, който, оказва се, съхранява корените на истинската българска душевност. За какво собствено става въпрос…? Неотдавна Българската национална телевизия излъчи документален филм за живота и делото на писателя-емигрант Стефан Груев, който стана особено популярен в България с книгата си “Корона от тръни”, която разкри много исторически истини от новата история на страната ни. В този филм Груев казва една колосална по размерите си истина, че душевността на българите в България днес няма нищо общо с онази душевност, която са имали българите преди енигматичната дата 9 септември 1944 г. Думите му буквално казват: “…българската душевност днес е друга, Вие просто нямате онази душа, която имахме ние преди…”! Позволявам си да започна от малко по-далече. В качеството ми на журналист в национален ежедневник преди години, бях обвинен от колега по време на заседание на редколегията, че “обявявам” датата 9 септември 1944 г. за “знаменита”, мисля, че това бях написал. Тогава се притесних искрено, защото всички, които ме познават наистина знаят, че нямам никаква политическа носталгия нито по онова време, нито по неговите утопични философски нюанси, а още по-малко-по стръмния релеф на датата 9 септември 1944 г., ако щете и само защото, просто не съм бил роден тогава, дори и родителите ми все още не са били родени. Излезе едва ли не, че прославям датата на българското заробване от “братския” СССР, а всъщност въобще не беше така и не исках това да кажа. След този “ журналистически инцидент”, винаги когато пишех за 9 септември 1944 г. бях много внимателен и добре подбирах думите си, като използвах за прилагателно към това събитие: енигматичната, вододелната, водевилната, историческата дата…., но…не и “знаменитата”…! Днес, след години разстояние от тази случка, мога да кажа, че всъщност съм бил напълно прав. Датата 9 септември 1944 г. наистина е знаменита, защото тя освен всичко останало, което носи като зловеща семантика и чисто философско-политически утопичен заряд, има и още едно значение и то е, че тя бележи истинска граница, прокарана като с остър нож през гърлото на българската душевност. Това ни дава пълно и дори научно основание да говорим днес за българска душевност преди 9 септември 1944 г. и такава-след това. Именно за това говори и Стeфан Груев. Българинът преди Девети е един. Той е преди всичко свободен, пълноценен, мислещ, мечтаещ, пътуващ, търгуващ, обучаващ се, любознателен и търсещ винаги новото, по-интересното, по-полезното…практичното…Българинът след Девети е съвсем друг. Той е притворен, скрит вътре в себе си, преди всичко уплашен, особено в първите години след налагането на диктатурата на пролетариата. Този българин е беден, подчинен, робски обсебен от труда си, където единствено намира утеха и упование. Българинът след Девети е ограничен, той не знае, не научава, но и не търси, не е пълноценен и не се интересува от новото, камо ли от истината, той дори намразва истината, защото Партията не иска това от него, но и не го допуска. Така се формира един психологически /психопатологически…!/ типаж на емоционално и морално осакатен човек, който от своя страна формулира нов тип българска душевност, която се превръща в хронична за едно цяло поколение. Българите, които успяват по един, или друг начин буквално да избягат от родината си, след като комунистите завземат властта чрез преврат, с помощта на Червената армия, всъщност съхраняват традиционната българска душевност и така се превръщат в трансмисионери на нещо наистина безценно. През всичките тъмни години на червената ни битност, именно емигрантите са тези, които запазват най-българското от българите. Вероятно на повечето хора им е направил впечатление по-особеният, може би архаичен и някак като че ли по-естествен, земен, сякаш добродушно елементарен начин на говорене на хора от царското ни семейство. Именно така говореше и Стефан Груев, така говорят и редица други български емигранти, които са прекарали в изгнание близо 50 години. Всички те са отворени и доверчиви, те са емоционални и добродушни, понякога до нивото на детска наивност, те са нетърпеливи, когато говорят за рода, любовта към родината, семейството, приятелите,…тези хора просто са едни нормални хора. Останалите българи, тук, в старата България, която преживя червения тетор в продължение на близо половин век, не са като емигрантите. Тази разделителна линия наистина минава като по острие на бръснач, който разрязва с хирургическа точност две отделни исторически “филии”-епохата на свободна България преди Девети и пустото безвремие на наднационалната, което всъщност означава буквално безродна, трибутарна народна република, след Девети. Макар и повлияни от страните, в които са попаднали като емигранти, нашите сънародници съхраняват своята чиста като планинска роса любов към родината, а тя ги прокужда като злобна мащеха. Те страдат заради това години на ред и именно това е причината да пазят като най-жива част от нервните окончания на собственото си минало, спомена за своя род и родината, преди тя да се разболее от съветското заразно мракобесие, което я сполетя именно на 9 септември 1944 г. Какъв е изводът ли…? Оказва се, че емигрантите ни са по-българи от нас самите, които живеем в етничекската територия на българите, наречена България! Това е национален и демографски, парадокс, който има и ясно забележими морални измерения. Това е един от безбройните абсурди на двадесетото столетие-обществени и лични, политически, философски и какви ли не още абсурди. Китайците имат едно пожелание: “Да живееш в интересно време!”. ХХ век беше не просто интересен, той беше подлудяващо любопитен. Именно така се роди и един от родните ни феномени, разделянето на българската душевност като биологична клетка, на две равни части, всяка със свое собствено ядро, собствено мислене, а толкова различни по вид и усещане за живот, сякаш не са от едно първородно цяло.

ИНФОРМАЦИЯ ЗА Д-Р ПАПРИКОВ

В писмото от Стефка Христозова от Чикаго е публикуван линк, който дава допълнителна информация за д-р Георги Паприков. Публикуваме цялата информация за този наистина известен българин: източник: http://www.bgemigration.org/store/archives/georgi-paprikov/georgi-paprikov.html

Д-р Георги Паприков Основател и ръководител на Български национален фронт (БНФ), редактор на сп. „Борба“, автор на най-подробната библиография за положението на българската емиграция, притежател на богата колекция от книги и други материали за българската история. Роден е на 25 февруари 1912 г. в гр. Ямбол, България. Като студент става лидер на обединените млади легионери в столицата. Оглавявайки Студентската корпорация, той е член на управата на Националния студентски съюз, а по-късно влиза и в Централното ръководство на националните легиони като председател на Съюза за противовъздушна и химическа отбрана. Още по време на следването си Георги се изявява като смел младежки водач. Когато звенарите поемат на 19 май 1934 г. държавното кормило и се опитват да принудят Цар Борис III да абдикира, той хитро използва честването на студентския празник, за да демонстрира решителната подкрепа на младите хора за Негово Величество. Когато след официалното тържество в Народния театър, на което присъства и правителството начело с Кимон Георгиев, царят уж мимоходом, но по предварителна уговорка поздравява строените отвън студенти – запасни офицери. По даден от водача им знак те вдигат на ръце височайшата особа и с гръмовно „Ура!“ я носят до входа на двореца. Този смел акт ознаменува съвземането на опозицията и само два месеца по-късно звенарите предават властта. Георги Паприков завършва медицина в Софийския университет, специализира хирургия и от 1938 г. до началото на войната е асистент на световноизвестния проф. Александър Станишев. След това е мобилизиран във военен лазарет. Награден е с орден „За храброст“. По време на деветосептемврийските събития успява да избяга в Германия, където през 1947 г. защитава докторат в реномирания Хайделбергски университет. Там среща своя колежка Станка, българка от Оряхово, която става негова вярна съпруга през 1949 г. През 1948 г. в Мюнхен участва в основаването на БНФ. Пътят му към родината е отрязан завинаги. Там го заплашват две задочни смъртни присъди. Затова със съпругата му избират Америка за своя втора родина и през 1951 г. се установяват в гр. Чикаго, щата Илинойс. Полага необходимите приравнителни изпити и отново започва работа като лекар. Специализира рентгенология и от 1956 г. се отдава изцяло на тази специалност. Заема поста зам.-председател на БНФ дълги години, като през 1981 г. оглавява организацията. В продължение на 20 години е бил главен редактор на печатния орган на БНФ – сп. „Борба“, превръщайки го в пламенна трибуна на свободното патриотично слово, даващо обществена гласност на нечовешките своеволия, с които българските комунисти потискат сънародниците си. Д-р Паприков бе личност с разностранни интереси. Притежаваше богати колекции от редки книги, някои от които сигурно липсват в нашата Народна библиотека, географски карти отпреди 5-6 века, на които България фигурира като част от Отоманската империя, ордени, монети, пощенски марки – изобщо всичко, което можеше да има допирни точки с родината. Той бе превърнал дома си в истинска крепост на българския дух. Още във входното антре правеха впечатление оригинални портрети на стария полковник Паприков, на неговия брат – генерал, на членове на царското семейство с автографи – дело на прочутия дворцов фотограф Карастоянов, и картини от най-известните български художници. Кабинетът му бе изпълнен със стотици томове, папки с първите български вестници, алманаси, енциклопедии, дипляни, грамоти. И бюрото му никога не бе свободно. От едната му страна стояха разтворени книги и списания, а от другата – куп писма, които чакаха отговор. В средата бе любимата пишеща машина на доктора с неизменните „ерове“. Бившият легионер бе върл противник на коригирания правопис. Смяташе, че така „ние се приравняваме към руската азбука, с която комунистите искат да затрият нашата родна реч“. Тази болна за него тема той винаги свързваше с позорното угодническо издигане в България на паметници на чужди величия – от Ленин до Мичурин и на съветските космонавти, докато истински национални герои съзнателно се обричаха на забрава. Заедно с инж. Симеон Овчаров – Харизан, д-р Паприков има особена заслуга за организиране на прочутото българско изложение в Чикаго на З март 1961 г., почетено от президента Хари Труман и от кмета Ричард Дейли. За първи път България е представена в Америка така пълно и запомнящо се, с ярка представа за богатата й история, култура, музика и етнография. Колекциите на д-р Паприков от български медали, пощенски марки, народни носии и други са важна част от общото внушение, още повече, че са отличавани със златни медали на известни международни изложби. Успоредно с обществено-политическите си изяви като лидер на БНФ и дългогодишен редактор на печатния му орган, докторът отдели много време и усилия за създаване на Емигрантска библиография. Внезапната му смърт попречи лично да довърши нейния първи том. В чест на светлата памет на този патриот и родолюбец неговата съпруга, анестезиоложката д-р Станка Паприкова, положи голям труд, за да оформи и издаде ценната книга. Едва ли друг наш емигрант е бил изпращан с подобен почетен, незабравим ритуал. Приятели и съратници на покойника идват от всички краища на САЩ и Канада. Ковчегът му е носен от д-р Иван Дочев, д-р Ангел Тодоров, Николай Янакиев, Цоню Градинаров, Миро Гергов и Крум Радев. Стотина автомобила следват катафалката. Молебенът е отслужен от отец Тома Кобаков. Получени са десетки съболезнователни телеграми, включително и от цар Симеон II и княгиня Мария Луиза. Д-р Георги Паприков умира на 29 март 1984 г. в Чикаго. През целия си живот той има водеща роля в социалния и политическия живот на емиграцията ни. Участва активно и в дейността на Антиболшевишкия блок на народите (АБН). За неговата гражданска активност и доблест е награждаван с високи отличия.

ПИСМО ОТ ЧИКАГО

По повод статията за историята на една снимка като монархически капан, получихме писмо от Чикаго, от редактора във вестник "България"-Стефка Христозова. Ето какво гласи то: "Здравейте, Венци, Искам да споделя с Вас какво открих във връзка с материала, който ни изпратихте и публикувахме миналата седмица. Тъй като в материала си пишете, че за съжаление не се знаят имената на семейството от Чикаго, на което са гостували Флоранс, Георги и Елена през 1971 г., аз показах тези снимки на един стар емигрант, който живее тук от 1963 г. Той разпозна домакина като д-р Георги Паприков, а съпругата му като д-р Станка Паприкова. Ако направите търсене в интернет ще видите, че той е бил доста известен сред тогавашната българска общност в Чикаго, основател и ръководител на Българския национален фронт в Чикаго, редактор на сп. „Борба“ - което се оказа, че все още излиза, макар и само онлайн. Вие ще откриете доста интересна информация за него, той произлиза от много известен род от София. Може би познанството на Георги и Елена с него датира още от София. За съжаление, е починал. По непотвърдени данни, съпругата му все още е жива. И наистина, има известна прилика между лицето от Вашите снимки и тези на д-р Паприков, които можах да намеря в интернет. Този български емигрант, който ги разпозна, си спомни също, че познава и Флоранс, която, според него, е живяла в Чикаго, и то към края на живота си. Не знам доколко тази информация е достоверна, просто Ви пиша това, което той се сети. Имала е дъщеря, която била женена за известен американски писател, но не се сеща за името му. Надявам се да съм Ви била полезна с тази информация. Изпращам Ви и един линк с биографията на д-р Паприков, макар че съм убедена, че Вие също ще откриете доста информация за него. И да не забравя - статията Ви за комунизма като форма на забавление ще бъде публикувана тази седмица. Желая Ви лека седмица! Стефка Христозова http://www.bgemigration.org/store/archives/georgi-paprikov/georgi-paprikov.html" Изказваме специална благодарност на Стефка, защото с това писмо тя ни дава много полезна информация за познанствата, които дядо ми Георги е осъществил в Америка през 1971 г.

НОВИЯТ БРОЙ НА СПИСАНИЕ L'EUROPEO В БЪЛГАРИЯ ПУБЛИКУВА СНИМКА НА СТОЙО КРУШКИН КАТО МУЗИКАНТ В НЕИЗВЕСТЕН ОРКЕСТЪР

Учредяват наградата на името на Валя Крушкина

Годишните награди на името на покойната вече журналистка Валя Крушкина ще бъдат учредени днес, съобщиха от БНТ. Датата, която учредителите от БНТ и Общественият съвет на фонд "Валя Крушкина" са избрали, не е случайна - 11 септември е рождената дата на Валя Крушкина. "В нейна памет нека заедно да подпомогнем каузи, в които Валя вярваше и защитаваше", заявяват организаторите. Наградите ще насърчават и подкрепят смелата българска журналистика с човешко лице. Валя Крушкина почина на 19 юни тази година в болница в Турция, след като се бори с коварна болест. Валя Крушкина страдаше от тежко онкологично заболяване и спешно се нуждаеше от средства за лечение в чужбина. Приятелите й, колегите й, непознати хора направиха всичко възможно, за да й помогнат. Източник: http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1538078

ЦАР ОСВОБОДИТЕЛ, ИЛИ КАНАСЮБИГИ АСПАРУХ-БИТКАТА НА ТИТАНИТЕ

Снимка: БТА Демонтираха паметника на Царя Освободител в София. Имал нужда от ремонт. Точно в този момент се появи и мнението на депутата от Синята коалиция Лъчезар Тошев, за неговото преместване. В същото време, парламентарният шеф Цецка Цачева се обяви против “каквато и да е подмяна на какъвто и да е паметник с оглед на историческия момент, на отдалечеността от конкретни исторически факти”. Според нея, “обективно паметникът на Цар Освободител има място на централен софийски площад”. Лъчезар Тошев предложи той да се премести с необходимото уважение, разбира се, на друго централно място в столицата, а точно срещу Народното събрание да се постави паметник на хан Аспарух. До тук са сухите факти, зад които се съдържа много наслоена историческа тиня, която никой до сега не си е направил труда да селектира от ценните наноси, ако има такива, и да отстрани излишното, ако това се налага. Хайде да се разходим из центъра на столицата ни София! Първо ще посетим величествената и до колкото ми е известно най-висока действаща патриаршеска катедрала на Балканите-“Св. Александър Невски”, след това отиваме до Руската църква-едно истинско духовно средище, което днес се посещава наистина от стотици на ден, не само заради гроба на Архиепископ Серафим. После ще минем покрай ремонтиращият се паметник на Царя-Освободител, на път към следващия паметник на Съветската армия. Малко по-нагоре може да видим Братската могила, макар, че не е ясно, чий са братята и сестрите! Това са все монументални сгради и паметници, величествено издигнали се в самия център на българската столица…, казвам БЪЛГАРСКАТА…, обаче…нещо не е на ред, май…! Та това са все руски и съветски паметници, къде са българските? Ами…църквата “Св. София”,…една доста безформена глава на наистина великия Стефан Стамболов-в градинката пред военния клуб и…не се сещам за други големи паметници…! Защо в центъра на София няма монументален български паметник, защо будната /но май в кома/ историческа памет, не е създала веществен спомен за самата себе си, защо центърът на столицата ни е изпълнен с чужди паметници, като неотдавна открихме такъв и на Гарибалди? Няма лошо, нека има паметници на такива велики хора, но…къде са българските…? Неотдавна възникна идея да се построи огромен монумент на Левски, близо до южната ни граница. Пушилката от коментарите още не е изтляла, но в съществото си тя обсъждаше евентуална обида от страна на Турция, защото Левски в тяхната история не е герой, а просто един хайрсъзин. Е добре де, а ние няма ли да се обидим, че пак в самия център на София има действаща джамия, а в градовете ни на юг, джамии никнат наистина като гъби след дъжд, при това джамии, не джамиики…! Да, трябва да сме етнически и религиозно толерантни, трябва да уважаваме правото на избор и на принадлежност, защото така било в старата Европа, ама не трябва ли и нас да ни уважават, все пак…!? Какво ще пречи Левски при Свиленград, например…? Това си е български град, български паметник, български герой, българска инициатива…, е, тогава къде е проблемът? Не искаме да строим паметник на Апостола в Измир,…сакън…! Има и по-малко известни, но заслужили българи, като например Стойо Крушкин-създател на българския оркестър “Bulgarian Balkan Band” в Стилтън Пенсилвания-САЩ, през 1915 г. Паметна снимка показва този бенд, а в долния й десен ъгъл е поставено българското и американското знаме. Оркестърът е свирил и на нашите национални празници, и на националните празници на Америка в онези години. Този човек е прославял родината си на хиляди мили разстояние. Е, няма как да му издигнем паметник като на Цар Освободител, но той дори няма паметна плоча, или поне барелеф в родната си София, въпреки няколкото писма до Столична община за съдействие! Създателят на българската държава канасюбиги Аспарух явно не е достоен да има свой паметник в столицата си днес. Къде е паметникът на цар Симеон Велики, къде е паметникът на канасюбиги Омуртаг, къде е паметникът на канасюбиги Крум, къде са паметниците на Княз Батенберг, на полковник Дрангов, на Богдан Филов…и още, и още, и още…? Ами няма ги…, или поне ги няма в центъра на българската столица. Е, за Богдан Филов имаше идея да се кръсти площадът на името му, пред Президентството, но и тогава някои хора скочиха, че видите ли, не бил заслужил. Добре, според тях не е, а каква е заслугата на Червената армия в родната ни история, освен, че ни е окупирала на 8 септември 1944 г., пък и забрави да си иде половин век след това? Тя обаче има не просто паметник, а цял мемориален комплекс, при това в идеалния център на столицата ни, при това на място, където и да не искаш да го видиш, то само ти влиза в очите и боде! Не съм привърженик на това да разрушаваме паметници, защото така рушим история, а историята се гради с хилядолетия. Но трябва да мислим за нашата си, родна история, да я уважаваме, защото някой беше казал, че който не храни своята армия, храни-чужда. Е, ние нахранихме Червената армия, при това я хранихме почти 50 години, изпълнени с петилетки и “пет за четири” и…се докарахме до днес. Питам се, колко армии трябва още да нахраним, за да се освестим и да престанем да “се срамим” като “неразумен юрод” от това, че сме българи? Казват, че докато не прочетем една страница от историята ни, не бива да я прелистваме, защото непрочетена, тя се превръща в барутен погреб и може да се взриви след време. Ние вече имаме навик да замитаме историческите следи под килима на времето. Така направихме с българските генерали от Балканските и Първата световна война, така направихме и с цар Фердинанд, а преди това и с княз Батенберг, така правим и сега с времето, което наричаме “тоталитаризъм”. Тогава нямаше личности, историята беше процес. Само че забравихме, че процесите се правят именно от личностите. Но актуалните личности бяха политически рафинирани-Димитров, Коларов, Живков…! Ние не познаваме историята си и заради това не я уважаваме, като не издигнахме и не издигаме паметници на наистина заслужилите ни герои. Ние се срамуваме от историята си, за нас тя е като народна музика, абе, знаем я, ама ни звучи малко изтъркано и демоде. Е, то няма история дето да е само модерна, може би тази на САЩ е такава, но какво да се прави, като само институционалната ни история е 1300-годишна, а какво да говорим за преди това…!? Може би не точно Аспарух има място пред Парламента, може би…, не зная, нито съм урбанист, нито съм архитект, само един българин съм, но и Царят Освободител едва ли трябва да гледа гордо българското Народно събрание от своя кон и то от такава непосредствена близост, не за друго, но за да не се изкуши…ОТНОВО…! Венцислав Жеков За actualno.com

МОНАРХИЧЕСКИ КАПАН, ИЛИ ЗАГАДЪЧНАТА ИСТОРИЯ НА ЕДНА СНИМКА

Капан "в дясно"..., така определят историята на една снимка от едно обикновено българско семейство, посетило Америка в далечната 1971 г. Така те определят случката, но тогава, сега историята изглежда леко смешна, леко странна, но и интересна в своята лична абсурдност и озадъчена в погледа на кривото огледало на историческото време. На 7 септември 1971 г., Георги и Елена, които са на гости на сестрата на Георги-Цветанка, посещават приятелско семейство в Чикаго. За съжаление семейната история не е съхранила името на домакините, но вероятно някой от нашите читатели може и да ги познават, все пак не е минало чак толкова много време от тогава. Георги и Елена обикалят за единадесет месеца почти цялата държава и се запознават с много българи, които живеят там. Те имат уникалния шанс да видят Америка-"гнездото на осите" в годините, когато България и българите бяха на наистина светлинни години разстояние от този "нов свят". Те идват от една относително изостанала почти във всяко отношение, окупирана от СССР държавица, захвърлена в самия ъгъл на стария континет Европа и придобиват впечатления, които са достойни за книга-пътепис в онези времена. Това Георги не осъществява, но неговите истории в Америка днес имат уникалния шанс да намерят своята публика сред читателите на вестник "България" в Чикаго и по света. Именно тук, в Чикаго, Георги и Елена стават свидетели на една толкова странна, колкото и комична случка. В семейството, в което гостуват-българи, емигрирали преди години в "страната на неограничените възможности", мъжът е роялист, той уважава последния български монарх Н.В. цар Симеон ІІ и вярва, че един ден той ще се завърне в родината при поданиците си...! Прозорливост, която в онези години е граничила с психопатология, но днес ни изглежда като невероятен поглед в бъдещето. Мъжът-домакин в Чикаго държи на стената в дома си портрет на Н.В. цар Борис ІІІ. Както повечето нашенци в Америка, а и не само там, човекът си е организирал битов кът с писани глинени съдове, български везани покривки и...портретът на цар Борис ІІІ! Той се гордее с това, защото то го свързва с родината му и изразява принадлежността му към България и българските му корени. Георги и Елена идват на гости в неговия дом. Те са посрещнати като близки, само защото са българи. След обяда, Георги и неговият домакин се оттеглят в края на салона, на два меки стола, за да си поговорят за България и бъдещето й, на чаша коняк с пура. Домакинът е любопитен за всичко, той поглъща всяка дума на Герги и я подрежда в своя битов кът, посветен на България. Разговорът е приятелски. Димът от пурите се стеле тържествено около разговарящите, а конякът извиква в съзнанието нови и нови спомени от миналото, развързва езика за планове за бъдещето и...провокира една идея. Домакините решават да си направят снимки за спомен. Домакинът вади фотоапарат и моли съпругата му да го снима с Георги. Те застават пред портрета на цар Борис ІІІ и тогава..Елена се намесва. Тя моли любезните домакини да направят снимки, но ако е възможно, да не е пред портрета на царя, защото все пак, тези снимки ще стигнат до България един ден. Тя се опасява, да не би да имат проблеми с властите в родината, ако снимките с портрета на Цар Борис ІІІ попаднат в ръцете на комунистическата милиция. Домакините са озадъчени от този внезапно избликнал страх, те не могат да си обяснят, как е възможно човек да да се страхува от репресия за нещо толова незначително. Все пак цар Борис ІІІ е български държавник, уважаван и достоен монарх и какво толкова би станало, ако едни българи са се снимали пред портрета му...?! Въпреки това те уважават искането на Елена и се снимат без потрета. Това не се отразява на отношенията между приятелите. Те са осведомени за страховете и за това, че в България Елена и Георги могат да имат наистина проблеми с властта, ако тези снимки станат публични, или ако някой по някакъв начин някога попадне на тях случайно. Да, историята е странна и дори малко параноична. НО....нека не забравяме, че говорим за 1971 г. По това време България е "развита социалистическа страна", която упорито и "умело" /до умопомрачение...!/ гради светлото си бъдеще в комунизма. В Чикаго светът е различен, историческото време е различно, мисленето е различно, докато в България, времето е спряло на 9 септември 1944 г. Тази кратка чикагска история остава в златния фонд на семейните вечери, когато Георги разказва, как е щял да се снима "с царя". Тогава той винаги се усмихва, може би защото сам разбира, колко е абсурдна ситуацията, после маха с ръка и елегантно сменя темата. Днес тази история идва да ни разкаже, как българите в Америка и навсякъде другаде по света са истински благодетели за своя български род, защото именно те пазят важни части от историята ни години на ред, когато в комунистическа България, сякаш царе и царства никога не беше имало. Макар и странна, тази история ни напомня, че българите по света носят в сърцата си родната история и до голяма степен благодарение именно на тях истината за част от близкото ни минало се съхранява непокътната през тъмните години на "червената мъгла" у нас. ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ кореспондент на в-к- "България" в София Снимки-архив на автора: Текстове на снимките: Снимка 1 - Георги и Елена в ляво, заедно с домакините си в дясно и седналата - сестрата на Георги-Цветанка /Флоранс/ - 7 септември 1971 г. Снимка 2 - Георги със своя домакин в сладки приказки за миналото и бъдещето на България-Чикаго, 7 септември 1971 г. Потретът на Н.В. цар Борис ІІІ се намира в дясно, извън снимката.

ЕДИН ЕМИГРАНТСКИ МАЛШАНС-ПРЕЗ ПРИЗМАТА НА ВРЕМЕТО

ДО АМЕРИКА И НАЗАД…!

Как една снимка може да разкаже една история…!?Напълно възможно е и при това историята може да бъде интересна, погледната от днес и през призмата на историческото време. Това е историята на един най-обикновен българин, заминал с хиляди трудности за Америка и попадна изведнъж пред възможността да остане там, колкото и това да е било абсурдно и невъзможно в далечната 1971 г. След поредица от „задействани” връзки в България, Георги заминава за Америка, заедно със съпругата си Елена, в началото на 1971 г. Там те отсядат при сестрата на Георги Флоранс /Цветанка/ и остават до ноември. През август обаче се случва нещо, което е можело да промени живота и на двамата до неузнаваемост. На 23 август 1971 г. те отиват на гости на Джек и Аника на Garden Grove 8561 Blanche St. Посрещнати са топло от домакините и постепенно разговорите преливат към положението в България, комунистическия режим и възможностите, човек да живее достойно извън родината. Джек е извънредно висок, а Георги е нисък. Именно заради това веднага ги наричат «Крачун и Малчо» и се шегуват добронамерено с това, докато разговарят все още неангажиращо и чисто приятелски. И именно като Крачун и Малчо изглеждат двамата на паметната снимка, която им прави в онзи ден сестрата на Георги, Флоранс. Георги винаги е бил положително настроен към живота в Америка в онези години и откликва на темата с разбиране. Джек забелязва това и се чувства по-уверен. Той работи като градинар в града си и има нужда от помощник. Тогава възниква идеята да покани Георги да работят заедно. Първоначално се колебае, защото не знае, какво да очаква в отговор. Все пак Георги и Елена идват от комунистическа България, там те са убеждавани в лоялност към партията и Джек се притеснява, да не обиди своя нов приятел. Все пак се решава и директно споделя с него. Георги е леко шокиран от внезапно изникналата възможност и той, както сестра си, да остане да живее в Америка. Съгласява се и започва да прави планове, как да убеди съпругата си да останат. Едино от основните проблеми е дещерята на Георги-Николинка, от първия му браг с Атанаска. Момичето остава в България като «заложник» за това, че баща му и втората му майка ще се завърнат и няма да «избягат» от «червения рай» в България, в онези години. До тук всичко изглежда като една реална възможност за реализация на персонална «американска мечта». Георги планира с помощта на международната организация на «Червения кръст» да изтегли дъщеря си и така да се устроят в Америка. Възниква обаче един съществен проблем. Елена, която е сестра на така наречен «заслужил борец против фашизма и империализма» не възприема намерението на Георги и започва да го убеждава да се върнат в България. Аргумент тя намира първо в това, че дъщеря му е в страната и може да пострада, ако те «избягат». Постепенно Елена успява да убеди съпруга си, че не бива да си причиняват проблеми, ако не се завърнат в България и той се вижда принуден да откаже предложението на Джек, да стане негов помощник в градинарството. Джек е учуден от решението на Георги, но го приема. Той му разяснява, как би могъл да живее много по-добре в Америка, а дъщеря му един ден също би могла да дойде при тях. Разказва му за работата и за това, че е интересна, вълнуваща и уважавана от хората. Георги е убеден в това, но...се налага да отклони окончателно предложението. Това на пръв поглед е една частна история за един исторически абсурден малшанс, който слага отпечатък върху родовата история на едно средностатистическо софийско семейство в годините на «развития» (...но всъщност «развинтения»...!) социализъм в България. В същото време тази история придобива една малко по-широка значимост с факта, че много хора и семейства са попадали в подобна ситуация. Елена от своя страна също е права да убеждава съпруга си да се завърнат в България, защото се страхува от репресии спрямо роднините си. Така се генерира една от безбройните абсурдни ситуации от онези времена, когато хора са принудени да вземат решения, за които впоследствие съжаляват, но тези решения са били взети под заплахата от дългата ръка на партията, която достига до всеки, дръзнал да се опълчи срещу правилата, които самата тя е създала. Така и Георги взема решение, за което повече не говори никога, чак до смъртта си. Дали е било правилно, за да спаси дъщеря си от насилие от страна на властта, или е било грешно, решението си остава такова, каквото е и дори и членове на семейството му не си позволяват да коментират тази възможност. Днес една такава дилема ни изглежда странна, необичайна най-малкото, дори абсурдна в същността си, но тогава, през 1971 г., Георги вероятно решава съдбата си и тази на своето семейство по единствения възможен начин. Той приема да се върне, въпреки, че бъдещето му в Америка, за разлика от това в България, наистина е «светло». Наякъде в края на ноември Георги и Елена кацат на летището в София и първият проблем, с който се сблъскват, е от къде да си купят още нафта за отопление в студените зимни месеци. Дори жалките и мелодраматични опити на комунистическите власти да разберат нещо повече за престоя им в Америка, не са толкова впечатляващи за семейството, колкото бруталната соц.-действителност, която буквално ги връхлита още в първите часове на родна земя. В крайна сметка семейството никога повече не вижда Америка и се стопява вторият шанс за живот и работа там. Историческото време сякаш оправдава събствената си същност и днес тази история, с цялата си невероятност, може би трябва да служи за пример и за поука, че е имало и такива дни, когато човек не е можел да взема решенията си само със собствената си съвест, защото тогава, въпреки «зимата» в душите на милиони, съвестта по тези географски ширини беше насилствено «пролетаризирана»...! ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ Кореспондент на вестник «България» в София

КАДРИ ОТ ПОГРЕБЕНИЕТО НА ВАЛЯ

http://bnt.bg/bg/news/view/78468/denjat_na_valja

ПОКЛОНЕНИЕТО ПРЕД ТЛЕННИТЕ ОСТАНКИ НА ВАЛЯ КРУШКИНА-20 ЮНИ 2012 Г.-ЧИТАЛИЩЕТО В С. ЖЕЛЕЗНИЦА

Снимки: БГНЕС

ТЪЖНА ВЕСТ!!!

ОТИДЕ СИ ОЩЕ ЕДИН ОТ РОДА КРУШКИНИ-ВАЛЕНТИНА АСЕНОВА КРУШКИНА-ВАЛЯ, ИЛИ КАКТО ВСИЧКИ Я ПОЗНАВАХА-КРУШАТА! ПОКЛОН ПРЕД ПАМЕТТА Й!!! ИМАХ НЕВЕРОЯТНИЯ КЪСМЕТ ДА Я ПОЗНАВАМ ЛИЧНО И ДОРИ ДА Й БЪДА БРАТОВЧЕД! ЩЕ МИ ЛИПСВАШ ВАЛЯ, МАКАР, ЧЕ СЕ ВИДЯХМЕ САМО ДВА ПЪТИ В ТОЗИ ЖИВОТ,ЩЕ МИ ЛИПСВАШ...!

АМЕРИКАНСКИЯТ КОЛЕЖ В ЛОВЕЧ

Снимка: lostbulgaria.com Американският колежв Ловеч-20-те г. на ХХ в.

АМЕРИКАНСКИЯТ КОЛЕЖ В СОФИЯ

Снимка: lostbulgaria.com Американският колеж в София-1942 г.

АМЕРИКАНСКИЯТ КОЛЕЖ В СОФИЯ

Снимка: lostbulgaria.com Американският колеж в София-вторият от дясно е директорлът-Флойд Блек-1937 г.

НОВА ПЪРВА СТРАНИЦА С МОЯ ПУБЛИКАЦИЯ ВЪВ ВЕСТНИК "БЪЛГАРИЯ" В ЧИКАГО-САЩ

ЕДНА ИНТЕРЕСНА СНИМКА!

Снимка: lostbulgaria.com Генерал-майор Петър Марков-командир на Лейбгвардейския конен полк в казармите на полка-София, 1908 г.

“ТИТАНИК II” ЩЕ БЪДЕ НОВО ПЪТЕШЕСТВИЕ С НОВО ПОСЛАНИЕ

Австралийски милиардер ще строи нов "Титаник", сто години след трагичното потъване на първия кораб със същото име. Това стана ясно неотдавна и световните медии отразиха новината почти светкавично. Богаташът Клив Палмър съобщи, че модерното копие на легендарния кораб ще бъде също толкова луксозно, а първото му пътуване от Англия до Ню Йорк ще се осъществи през 2016 г., предаде Агенция “Франспрес”. Палмър, който е натрупал богатството си в минната индустрия, е направил поръчка при китайския корабостроител "Жинлинг шипярд", но все още отказва да уточни стойността на инвестицията за строителството. Според документите, "Титаник II" ще бъде с размерите на оригинала, за който точно преди 100 години се твърди, че на практика е непотопяем. Новият грандиозен лайнер ще бъде също толкова луксозен, но все пак ще бъде оборудван с постижения от последните технологии, както и с модерна система за сигурност и навигация, поясни милиардерът. По време на първото си плаване, което се очаква да стане факт едва след 4 години, "Титаник II" ще бъде ескортиран от китайския морски флот. По думите на строителя-милиардер Палмър новият кораб ще бъде създаден в памет на екипажа на легендарния "Титаник", потънал преди сто години. Предприемачът обещава същия лукс в 840-те каюти и в местата за развлечение. Изследователи ще бъдат натоварени с изучаването на архивите, за да пресъздадат възможно най-точно вътрешния дизайн. Запитан от журналист, дали корабът ще потъне, Палмър отговори: "Разбира се, ако пробиете дупка в него…! Ще бъде проектиран така, че да не потъва, но ако човек е суеверен като вас, никога не знаеш какво може да се случи…!" Клив Палмър, чието състояние се оценява на 5 милиарда долара, е един от големите доставчици на въглища и желязна руда за китайската икономика. “Титаник” наистина е легенда, защото той въплъщава една огромна, дори необятна част от човешката история и го прави толкова елегантно и незабележимо, че буди само възхищение и дори страхопочитание. Този кораб-емблема сякаш по нещо прилича на “Ноевия ковчег”. Ако се замислим, основанията за това не са лишени от логика. “Титаник” събира в своите три класи на практика една истинска, при това социологически издържана до най-малките детайли, “представителна извадка” от човечеството през 1912 г. Общо 28 са националностите, които пътуват на злополучния кораб, сочи публикувана в ithaca.edu, класация. България се намира на шесто място, по азбучен ред. За нашите сънародници е посочено, че в първа и втора класа няма българи. В трета класа са отбелязани 33-ма, от които няма нито един спасен. Във втора класа сред нулевите проценти на спасени попадат: Австралия, Белгия, Дания, Германия, Норвегия и Португалия. В трета класа същият тъжен списък съдържа: България, Канада, Франция, Гърция, Португалия, Южна Африка и Швейцария. Интерес вероятно представляват нулевите проценти на спасените по нации в първа класа. Списъкът представя: Австро-Унгария, Дания, Ирландия, Мексико и Уругвай. По класи, списъкът на нулевите проценти на спасените от първа класа съдържат пет националности, за втора класа-шест и за трета класа-седем. Българите и хората от Източна Европа пътуват на “Титаник”, за да намерят своя личен “нов свят”. Те търсят възможност да припечелят малко пари и да се върнат, за да си “оправят живота” в заветния “стар край”-по родните си места. Но не само българите пътуват в трета класа. Тук се срещат представители и на други нации, малоимотни хора, които са тръгнали да търсят късмета и щастието си далеч от своите близки. В първа класа пътуват най-много американци-212 души, а най малко са били от Австро-Унгария, Белгия, Дания, Мексико и Турция-по един пътник от всяка. Представители на тези нации в болшинството си избират по-ниските класи, защото нямат възможност да пътуват луксозно, но и не това е целта им. Те са тръгнали на гурбет, за да подобрят живота на своите семейства. Това обаче за една голяма част от тях се оказва малшанс. Във втора класа пътуват най-много британци-164, а най-малко са от Австралия, Белгия, Япония, Норвегия, Португалия и Швеция-отново по един пътник от всяка. В трета класа най-много са отново британците-118, а най-малко са от Австралия и Южна Африка-по един. Равносметката показва, че най-много пътници от всички класи има от Великобритания-327, а най-малко-от Дания, Япония и Мексико-по един от всяка. По обща статистика от трите класи, можем да направим основателно заключение, че най-много са спасените американци-177, а най-малко са те от България, Дания, Гърция, Мексико, Португалия и Уругвай-с 0%! Това са въпросните “икономически несретници”, които в огромното си желание да постигнат по-добър стандарт, буквално “изпадат“ от „борда на живота”. Най много са загиналите британци-223, а най-малко са от Япония-нито един, но той е бил и единственият японец на борда на “Титаник”. Така на практика това са единствените 100% спасяемост, следвани от Испания с 86%, Китай със 75% и Швеция с 64%. На борда на кораба-легенда е имало само по един датчанин и един мексиканец, които намират своя вечен дом в океана. Много социални демографи са се опитвали да внушат, че хората от първа класа са били привилегировани и заради суматохата за тяхното спасяване, са загинали твърде много хора от втора и най-вече от трета класа. Една нова и достатъчно точна статистика обаче хвърля малко по-различен поглед върху този момент от трагедията “Титаник”. Общата статистика сочи, че в първа класа е имало 324 пътници, от които 201 се спасяват, 123 загиват. Във втора класа са пътували общо 283 пасажери, от които 120 се спасяват и 163 загиват, и в трета класа са пътували общо 708 пасажери, от които 180 се спасяват и 518 умират. Общо пътниците са били 1315, от които 501 се спасяват, а 804 загиват. Общият процент на спасените е едва 38%! 434 жени са пътували на „Титаник“, от които 110 загиват, а се спасяват 324. На борда е имало 112 деца, от които точно половината са спасени. От общо 1680 мъже, се спасяват едва 323, а загиват 1523. Социалната стратиграфия на трагедията “Титаник” ни дава наистина достатъчно основания да говорим за този кораб като за един съвременен за началото на миналия ХХ в. “Ноев ковчег”. Тук сякаш наистина са селектирани двойки от почти всички социални сегменти и раси в онези години. Гибелта на една голяма част от тях може да бъде разглеждана и като показателна трагедия за човечеството, която сякаш идва да го предупреди да внимава, да живее по-смислено и по-разумно, нещо, в което светът изглежда не се вслуша, предвид предстоящите все още тогава военни години. Оказва се, че от трагедията са спасени най-много жени-75%, след това деца-50% и накрая мъже-19%. Тези цифри включват данни и за пътниците, и за екипажа. От първа класа загиват четири жени, едно дете и 105 мъже-общо 120. От втора класа загиват 13 жени, нито едно дете и 138 мъже-общо 155. От трета класа загиват 91 жени, 55 деца и 391 мъже-общо 537. Цифрите показват, че класата, в която са пътували хората, разбира се има определящо значение за шансовете им за спасяване, но това не е единственият важен индикатор за целта. Прави впечатление, че никак не са малко и загиналите мъже от втора класа-с малко над 30 повече, спрямо тези от първа класа. Строителството на нов “Титаник” идва точно във времена, когато светът се нуждае от ново послание, нов тип социално-икономическа платформа, която да ни изведе от мрачните години на кризата и да ни покаже светлината на един нов, по-добър и по-сигурен свят. Именно с една такава легендарна инициатива, хората могат отново да започнат да търсят себе си и да се замислят за своите ценности и морал. Надеждите са, че “Титаник II” като един истински нов “Ноев ковчег” ще събере отново “лабораторни проби” от съвременното човечество, за да проверим за пореден път, до къде сме стигнали в саморазбирането си за самите нас. Може би именно това трябва да бъде и посланието, което създателите на новия “Титаник” трябва да изпратят до света. Може би наистина този втори кораб-легенда трябва пресъздаде не само лукса, строителните техники и величествената визия. Пресъздаването на социалната стратиграфия и по вертикала, но и по хоризонтала в “Титаник II”, може да придаде на бъдещото пътешествие не просто една елегантна историческа романтичност, но и стройна социално-нравствена актуалност. Всяко нещо, което човек извършва има, или поне трябва да има, смислово послание. Не ни остава друго, освен да изчакаме австралийския милиардер Клив Палмър да намери своето и това на „Титаник“ II” послание към съвременното човечество и с общите усилия на всички, да превърнем едно ново незабравимо пътешествие в повод за един по-добър живот, точно така, както са се надявали и нашите предци-емигранти, които са тръгнали с първия “Титаник” към, може би, по-добрия свят! Венцислав Жеков-кореспондент на в-к “България” в София Снимки от интернет. Текстове на снимките: Снимка 1 – Изглед от строителната площадка на “Харланд енд Улф” в Белфаст, където е построен “Титаник”. Снимка 2 – Строители под огормните витла на кораба-легенда. Снимка 3 – Фрагмент от строителството на злополучният “Титан” на световнтия океан.

СОЦИАЛНА ДЕМОГРАФИЯ НА ТРАГЕДИЯТА „ТИТАНИК“

Общо 28 националности пътуват на легендарния кораб „Титаник“, сочи публикувана в ithaca.edu, класация. България се намира на шесто място по азбучен ред. За нашите сънародници е посочено, че в първа и втора класа няма българи. В трета класа са отбелязани 33-ма, от които няма нито един спасен. Във втора класа сред нулевите проценти на спасени попадат: Австралия, Белгия, Дания, Германия, Норвегия и Португалия. В трета класа същият тъжен списък съдържа: България, Канада, Франция, Гърция, Португалия, Южна Африка и Швейцария. Интерес вероятно представляват нулевите проценти на спасените по нации в първа класа. Списъкът представя: Австро-Унгария, Дания, Ирландия, Мексико и Уругвай. По класи, списъкът на нулевите проценти на спасените от първа класа съдържат пет националности, за втора класа-шест и за трета класа-седем. В първа класа са пътували най-много американци-212 души, а най малко са били от Австро-Унгария, Белгия, Дания, Мексико и Турция-по един пътник от всяка. Във втора класа са пътували най-много британци-164, а най-малко са били от Австралия, Белгия, Япония, Норвегия, Португалия и Швеция-отново по един пътник от всяка. В трета класа най-много са били отново британците-118, а най-малко са били от Австралия и Южна Африка-по един. Равносметката показва, че най-много пътници от всички класи е имало от Великобритания-327, а най-малко-от Дания, Япония и Мексико-по един от всяка. По обща статистика от трите класи, най-много са спасените американци-177, а най-малко са те от България, Дания, Гърция, Мексико, Португалия и Уругвай-с 0%! Най много са загиналите британци-223, а най-малко са от Япония-нито един, но той е бил и единствения японец на борда. Така на практика това са единствените 100% спасяемост, следвани от Испания с 86%, Китай със 75% и Швеция с 64%. На борда на „Титаник“ е имало и един датчанин, който загива и един мексиканец, който също загива. Така общата статистика сочи, че в първа класа е имало 324 пътници, от които 201 се спасяват, 123 загиват. Във втора класа са пътували общо 283 пасажери, от които 120 се спасяват и 163 загиват, и в трета класа са пътували общо 708 пасажери, от които 180 се спасяват и 518 умират. Общо пътниците са били 1315, от които 501 се спасяват, а 804 загиват. Общият процент на спасените е едва 38%! 434 жени са пътували на „Титаник“, от които 110 загиват, а се спасяват 324. На борда е имало 112 деца, от които точно половината са спасени. От общо 1680 мъже, се спасяват едва 323, а загиват 1523. Оказва се, че са спасени най-много жени-75%, след това деца-50% и накрая мъже-19%. Тези цифри включват данни и за пътниците, и за екипажа. От първа класа загиват четири жени, едно дете и 105 мъже-общо 120. От втора класа загиват 13 жени, нито едно дете и 138 мъже-общо 155. От трета класа загиват 91 жени, 55 деца и 391 мъже-общо 537.

ПАМЕТНИК НА ЗАГИНАЛИ БЪЛГАРИ НА "ТИТАНИК"

Това е паметникът на загиналите на "Титаник" 8 българи от село Гумошник. Спирайки да питам за посока местните катаджии онзи ден малко след тържественото почитане 100-годишнината от гибелта на техните съселяни, почват да ми разказват с подробности, повторени малко по-късно и от хората в самото село. Интересни факти: - Един от групата от Гумошник не успява да се качи, защото се напива славно вечерта преди отплаването, закъснява и така се спасява. - На паметника пише ''тук почиват останките'', но де факто са заровени лични вещи на загиналите. - "Лойдс" - Лондон, изплаща застраховки на близките на загиналите и години наред в някои от семействата златните монети се предават от поколение на поколение като семейна реликва/зестра - няколко от венците на паметника бяха от морски шипинг компании, както и от ''морска администрация'' - българската група на Титаник (33 на брой, нито един оцелял) е била една от по-големите неанглийско говорещи. http://www.ithaca.edu/staff/jhenderson/titanic.html

НОВИНИ ЗА "ТИТАНИК"

Aукционни къщи са открили снимка на гигантски айсберг, който е потопил „Титаник“ преди 100 години, поне така твърдят. Снимката е направена само часове след потъването на кораба от пасажер от борда на RMS CARPATHIA – кораб на Cunard Lines спасил над 700 души от потъналия „Титаник“. Снимката и други вещи от борда ще бъдат предложени на търг на 19 април. Търгът за снимката започва от първоначална цена – 300 щ. долара. Maritime.bg – Любопитно Сто години след потъването на „Титаник“, останките на кораба и всички извадени предмети от него преминават под охраната на ЮНЕСКО, като обект на подводно културно наследство. Организацията подчерта, че останките на кораба лежат в международни води и затова нито една страна не може да предявява права за ексклузивното им владеене. „Отсега нататък държавите-участнички в Конвенцията имат законното право да попречат на унищожението, разграбването, продажбата и разпространение на обекти, намерени на мястото на катастрофата”, заявяват в ЮНЕСКО. Maritime.bg – Любопитно Офертите в мрежата за онлайн пазаруване с отстъпки Groupon става все по-атрактивни. Голям интерес в момента предизвиква пътуване до останките на потъналия Титаник, пише Business Insider. Цената на предложението е 12 500 долара, като е обявено, че това е с близо 80% под нормалната цена от 59 680 долара на човек. В пакета са включени пътуване до Нюфаундленд, 13 дни пътуване с кораб и пълно настаняване в хотел. Специален бонус в офертата е включено и DVD с филма Титаник. Предложението важи за периода 26 юли – 8 август, когато ще се състои пътуването. По статията работи: Андрей Любенов Десетметров чертеж на кораба "Титаник", изготвен за официалното разследване на потъването на кораба, беше продаден на търг в гр. Девайзес, Южна Англия, за 220 000 британски лири (363 хил. щатски долара), съобщи Би Би Си. Предварителната оценка беше 100 000 - 150 000 лири. Чертежът е висял постоянно в помещението за съдебните изслушвания по делото. Още са запазени знаците, направени с тебешир, които посочват къде айсбергът е засегнал кораба. След края на делото чертежът е върнат на архитектурното бюро "Уайт стар", което го е изготвило. След това той е бил в частни ръце и не е излаган публично. Купувачът е частен колекционер, казаха от тръжна къща "Олдридж и син". Възможно е той да реши да го изложи в бъдеще. Корабът "Титаник" потъва при първото си плаване на 15 април 1912 г., като загиват около 1500 души. Официалното събиране на сведения започва на 12 май 1912 г. Останките му са намерени на 1 септември 1985 г. от американския морски археолог Робърт Балард и негови френски колеги. (БТА)

ОТНОВО ЗА ЛЕГЕНДАРНИЯ „ТИТАНИК“

БНТ Покой, който някои ще намерят сто години по-късно. Ние обаче не сме готови да сложим точка, защото екип на "По света и у нас" продължава да вади нови факти около българите, пътували на "Титаник". Вече ви разказахме, че те са повече от 38, както досега официално се смяташе. 38 са изплатените обезщетения. Пътували в трюмовете-трета класа. Продали каквото имат, взели заеми, тръгнали да изкарат по-добри пари в Америка. Прости земеделци, семействата им дори и не знаели, че имат право на  обезщетения, за да настояват за тях. Въпреки това държавата по това време проявила изключителна загриженост за своите поданици. Огнян Пунев - експерт в Централен държавен архив: - Открит беше един протокол от 31 юли 1912 г. на МС, който одобрява, както е записано, да се авансира една сума до 5000 лв. на царската легация в Лондон за завеждане на дела срещу компанията Уайт стар лайн за обезщетение семействата на загиналите български поданици. Благородният акт на българското правителство, оказва се не е случаен. А е част от една цялостна политика на подпомагане на  емигрантите в Америка. Още през 1907 година се създава комисия по изучаване на миграцията. Огнян Пунев - експерт в Централен държавен архив: - Научните експерти и държавните мъже тогава са смятали, че около 90% от тези българи ще се върнат след време, т.е. те ще потърсят своето щастие, ще успеят, ще забогатеят но най-вероятно ще се върнат и ще влеят своите сили, своите материални постижения, които имат. Мъжете в Гумощник, обаче, не успяват да се върнат. А ги водела надеждата не за богатства, а за нещо спастрено за по-плодородни нивички. Анка Чакърова - потомък на загинал на „Титаник“ -  Те, когато имат повече деца, земята се поделя и тя остава все по-малко и по-малко. Ангелина Георгиева - читалище "Отец Паисий"-Гумощник: - А преди това доста гумущнери са пътували за Америка и други места, връщали са се по-забогатели. И като тях и тези се качват на "Титаник" с вече уговорена работа. Цялото им пътуване е било организирано до най-малката подробност от агенти на параходните компании, които активно агитирали и събирали работници за големите строежи на Америка. Проф. Трендафил Митев  - историк, УНСС: - Строят трансконтиненталните железопътни линии от западното до източното крайбрежие, строят се огромни металургични комбинати и самата Америка изпитва огромни потребности от работна ръка. Затова и често агенциите финансирали авансово пътуването им. Били сигурни, че българите имат работа. С долар и половина надница на ден са щели за месец да върнат 35-те долара за билета на "Титаник". Това разказали оцелелите пред емигрантите в Америка. Те пък издали книга за трагедията, според която 10 са успели да се спасят от ледените води на Атлантика. Проф. Трендафил Митев  - историк, УНСС: - Очевидно нашите хора се оказват във водата и успяват да доплуват до лодката, успяват да се хванат за корпуса на лодката и в един момент, когато тя се оттегля от тялото на парахода, когато вече няма опасност огромна човешка маса да обърне лодката, тези хора успяват в един момент да се прехвърлят в лодката. С една част от платените обезщетения построили този паметник. Да не се забравят осемте от Гумощник, загинали с "Титаник", да не се забравят усилията на едно поколение за по-добър живот и  надеждите на едно правителство да почерпи цивилизация отвъд океана. Автор: Мария Чернева Снимка: actualno.com

НОВА МОЯ ПЪРВА СТРАНИЦА ВЪВ ВЕСТНИК "БЪЛГАРИЯ" В ЧИКАГО