МОНАРХИЧЕСКИ КАПАН, ИЛИ ЗАГАДЪЧНАТА ИСТОРИЯ НА ЕДНА СНИМКА

Капан "в дясно"..., така определят историята на една снимка от едно обикновено българско семейство, посетило Америка в далечната 1971 г. Така те определят случката, но тогава, сега историята изглежда леко смешна, леко странна, но и интересна в своята лична абсурдност и озадъчена в погледа на кривото огледало на историческото време. На 7 септември 1971 г., Георги и Елена, които са на гости на сестрата на Георги-Цветанка, посещават приятелско семейство в Чикаго. За съжаление семейната история не е съхранила името на домакините, но вероятно някой от нашите читатели може и да ги познават, все пак не е минало чак толкова много време от тогава. Георги и Елена обикалят за единадесет месеца почти цялата държава и се запознават с много българи, които живеят там. Те имат уникалния шанс да видят Америка-"гнездото на осите" в годините, когато България и българите бяха на наистина светлинни години разстояние от този "нов свят". Те идват от една относително изостанала почти във всяко отношение, окупирана от СССР държавица, захвърлена в самия ъгъл на стария континет Европа и придобиват впечатления, които са достойни за книга-пътепис в онези времена. Това Георги не осъществява, но неговите истории в Америка днес имат уникалния шанс да намерят своята публика сред читателите на вестник "България" в Чикаго и по света. Именно тук, в Чикаго, Георги и Елена стават свидетели на една толкова странна, колкото и комична случка. В семейството, в което гостуват-българи, емигрирали преди години в "страната на неограничените възможности", мъжът е роялист, той уважава последния български монарх Н.В. цар Симеон ІІ и вярва, че един ден той ще се завърне в родината при поданиците си...! Прозорливост, която в онези години е граничила с психопатология, но днес ни изглежда като невероятен поглед в бъдещето. Мъжът-домакин в Чикаго държи на стената в дома си портрет на Н.В. цар Борис ІІІ. Както повечето нашенци в Америка, а и не само там, човекът си е организирал битов кът с писани глинени съдове, български везани покривки и...портретът на цар Борис ІІІ! Той се гордее с това, защото то го свързва с родината му и изразява принадлежността му към България и българските му корени. Георги и Елена идват на гости в неговия дом. Те са посрещнати като близки, само защото са българи. След обяда, Георги и неговият домакин се оттеглят в края на салона, на два меки стола, за да си поговорят за България и бъдещето й, на чаша коняк с пура. Домакинът е любопитен за всичко, той поглъща всяка дума на Герги и я подрежда в своя битов кът, посветен на България. Разговорът е приятелски. Димът от пурите се стеле тържествено около разговарящите, а конякът извиква в съзнанието нови и нови спомени от миналото, развързва езика за планове за бъдещето и...провокира една идея. Домакините решават да си направят снимки за спомен. Домакинът вади фотоапарат и моли съпругата му да го снима с Георги. Те застават пред портрета на цар Борис ІІІ и тогава..Елена се намесва. Тя моли любезните домакини да направят снимки, но ако е възможно, да не е пред портрета на царя, защото все пак, тези снимки ще стигнат до България един ден. Тя се опасява, да не би да имат проблеми с властите в родината, ако снимките с портрета на Цар Борис ІІІ попаднат в ръцете на комунистическата милиция. Домакините са озадъчени от този внезапно избликнал страх, те не могат да си обяснят, как е възможно човек да да се страхува от репресия за нещо толова незначително. Все пак цар Борис ІІІ е български държавник, уважаван и достоен монарх и какво толкова би станало, ако едни българи са се снимали пред портрета му...?! Въпреки това те уважават искането на Елена и се снимат без потрета. Това не се отразява на отношенията между приятелите. Те са осведомени за страховете и за това, че в България Елена и Георги могат да имат наистина проблеми с властта, ако тези снимки станат публични, или ако някой по някакъв начин някога попадне на тях случайно. Да, историята е странна и дори малко параноична. НО....нека не забравяме, че говорим за 1971 г. По това време България е "развита социалистическа страна", която упорито и "умело" /до умопомрачение...!/ гради светлото си бъдеще в комунизма. В Чикаго светът е различен, историческото време е различно, мисленето е различно, докато в България, времето е спряло на 9 септември 1944 г. Тази кратка чикагска история остава в златния фонд на семейните вечери, когато Георги разказва, как е щял да се снима "с царя". Тогава той винаги се усмихва, може би защото сам разбира, колко е абсурдна ситуацията, после маха с ръка и елегантно сменя темата. Днес тази история идва да ни разкаже, как българите в Америка и навсякъде другаде по света са истински благодетели за своя български род, защото именно те пазят важни части от историята ни години на ред, когато в комунистическа България, сякаш царе и царства никога не беше имало. Макар и странна, тази история ни напомня, че българите по света носят в сърцата си родната история и до голяма степен благодарение именно на тях истината за част от близкото ни минало се съхранява непокътната през тъмните години на "червената мъгла" у нас. ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ кореспондент на в-к- "България" в София Снимки-архив на автора: Текстове на снимките: Снимка 1 - Георги и Елена в ляво, заедно с домакините си в дясно и седналата - сестрата на Георги-Цветанка /Флоранс/ - 7 септември 1971 г. Снимка 2 - Георги със своя домакин в сладки приказки за миналото и бъдещето на България-Чикаго, 7 септември 1971 г. Потретът на Н.В. цар Борис ІІІ се намира в дясно, извън снимката.

ЕДИН ЕМИГРАНТСКИ МАЛШАНС-ПРЕЗ ПРИЗМАТА НА ВРЕМЕТО

ДО АМЕРИКА И НАЗАД…!

Как една снимка може да разкаже една история…!?Напълно възможно е и при това историята може да бъде интересна, погледната от днес и през призмата на историческото време. Това е историята на един най-обикновен българин, заминал с хиляди трудности за Америка и попадна изведнъж пред възможността да остане там, колкото и това да е било абсурдно и невъзможно в далечната 1971 г. След поредица от „задействани” връзки в България, Георги заминава за Америка, заедно със съпругата си Елена, в началото на 1971 г. Там те отсядат при сестрата на Георги Флоранс /Цветанка/ и остават до ноември. През август обаче се случва нещо, което е можело да промени живота и на двамата до неузнаваемост. На 23 август 1971 г. те отиват на гости на Джек и Аника на Garden Grove 8561 Blanche St. Посрещнати са топло от домакините и постепенно разговорите преливат към положението в България, комунистическия режим и възможностите, човек да живее достойно извън родината. Джек е извънредно висок, а Георги е нисък. Именно заради това веднага ги наричат «Крачун и Малчо» и се шегуват добронамерено с това, докато разговарят все още неангажиращо и чисто приятелски. И именно като Крачун и Малчо изглеждат двамата на паметната снимка, която им прави в онзи ден сестрата на Георги, Флоранс. Георги винаги е бил положително настроен към живота в Америка в онези години и откликва на темата с разбиране. Джек забелязва това и се чувства по-уверен. Той работи като градинар в града си и има нужда от помощник. Тогава възниква идеята да покани Георги да работят заедно. Първоначално се колебае, защото не знае, какво да очаква в отговор. Все пак Георги и Елена идват от комунистическа България, там те са убеждавани в лоялност към партията и Джек се притеснява, да не обиди своя нов приятел. Все пак се решава и директно споделя с него. Георги е леко шокиран от внезапно изникналата възможност и той, както сестра си, да остане да живее в Америка. Съгласява се и започва да прави планове, как да убеди съпругата си да останат. Едино от основните проблеми е дещерята на Георги-Николинка, от първия му браг с Атанаска. Момичето остава в България като «заложник» за това, че баща му и втората му майка ще се завърнат и няма да «избягат» от «червения рай» в България, в онези години. До тук всичко изглежда като една реална възможност за реализация на персонална «американска мечта». Георги планира с помощта на международната организация на «Червения кръст» да изтегли дъщеря си и така да се устроят в Америка. Възниква обаче един съществен проблем. Елена, която е сестра на така наречен «заслужил борец против фашизма и империализма» не възприема намерението на Георги и започва да го убеждава да се върнат в България. Аргумент тя намира първо в това, че дъщеря му е в страната и може да пострада, ако те «избягат». Постепенно Елена успява да убеди съпруга си, че не бива да си причиняват проблеми, ако не се завърнат в България и той се вижда принуден да откаже предложението на Джек, да стане негов помощник в градинарството. Джек е учуден от решението на Георги, но го приема. Той му разяснява, как би могъл да живее много по-добре в Америка, а дъщеря му един ден също би могла да дойде при тях. Разказва му за работата и за това, че е интересна, вълнуваща и уважавана от хората. Георги е убеден в това, но...се налага да отклони окончателно предложението. Това на пръв поглед е една частна история за един исторически абсурден малшанс, който слага отпечатък върху родовата история на едно средностатистическо софийско семейство в годините на «развития» (...но всъщност «развинтения»...!) социализъм в България. В същото време тази история придобива една малко по-широка значимост с факта, че много хора и семейства са попадали в подобна ситуация. Елена от своя страна също е права да убеждава съпруга си да се завърнат в България, защото се страхува от репресии спрямо роднините си. Така се генерира една от безбройните абсурдни ситуации от онези времена, когато хора са принудени да вземат решения, за които впоследствие съжаляват, но тези решения са били взети под заплахата от дългата ръка на партията, която достига до всеки, дръзнал да се опълчи срещу правилата, които самата тя е създала. Така и Георги взема решение, за което повече не говори никога, чак до смъртта си. Дали е било правилно, за да спаси дъщеря си от насилие от страна на властта, или е било грешно, решението си остава такова, каквото е и дори и членове на семейството му не си позволяват да коментират тази възможност. Днес една такава дилема ни изглежда странна, необичайна най-малкото, дори абсурдна в същността си, но тогава, през 1971 г., Георги вероятно решава съдбата си и тази на своето семейство по единствения възможен начин. Той приема да се върне, въпреки, че бъдещето му в Америка, за разлика от това в България, наистина е «светло». Наякъде в края на ноември Георги и Елена кацат на летището в София и първият проблем, с който се сблъскват, е от къде да си купят още нафта за отопление в студените зимни месеци. Дори жалките и мелодраматични опити на комунистическите власти да разберат нещо повече за престоя им в Америка, не са толкова впечатляващи за семейството, колкото бруталната соц.-действителност, която буквално ги връхлита още в първите часове на родна земя. В крайна сметка семейството никога повече не вижда Америка и се стопява вторият шанс за живот и работа там. Историческото време сякаш оправдава събствената си същност и днес тази история, с цялата си невероятност, може би трябва да служи за пример и за поука, че е имало и такива дни, когато човек не е можел да взема решенията си само със собствената си съвест, защото тогава, въпреки «зимата» в душите на милиони, съвестта по тези географски ширини беше насилствено «пролетаризирана»...! ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ Кореспондент на вестник «България» в София