ЕЗИКЪТ НА ЕМИГРАНТИТЕ НИ МОДЕРНИЗИРА И РОДНИЯ ГОВОР

 Инфилтрации  Хора, които дълго са живели в чужбина, говорят “странен” български. Много неща се променят, когато човек смени мястото, където живее. Казват, че когато смениш дори даден “диалектен” регион, постепенно и собственият ти диалект започва да се влияе. Например човек от шопския край, ако заживее в Русенско, постепенно “езикът” му “омеква”. Неизбежно е и лингвистите обясняват това освен с влиянието на масовата култура, така също и с факта, че човек търси начини да се приспособи на подсъзнателно ниво, което подпомага адаптацията на съзнателно ниво. Като говорим за влияния в езика при “диалектните” региони, какво остава за влиянието от чужд език! Забелязали ли сте например, как говореше и до голяма степен все още така говори последният български монарх Н.В.Симеон ІІ, който само до преди няколко години беше и министър-председател на България? Той използва много архаизми, поставя ударенията на думи на места, където днес не поставяме такива, дори ползва словесни конструкции, които днес се употребяват за различен тип смислови обяснения. Например, когато той говореше за летателните екипажи в Българската армия, използваше не думата “екипаж”, която е възприета днес, а-“персонал”, което е неточно. Разбира се, това не беше нещо кой знае какво, но демонстрираше как езикът, говорът на човека на даден език, макар и родният му, се променя, когато се наблюдават чужди лингвистични инфилтрации и дифузионни лексикални процеси. Хора, които дълго са живели извън България, обикновено говорят на малко “по-странен” български език. Нормално е, защото все пак, ако един език, бил той и родният ни дори, не се практукува редовно, постепено той се забравя, или поне се изменя звуковата му същност. Много пъти хора са подлагали на саркастично съмнение говора на някой българин, който след известно пребиваване извън страната, се завръща и говори “завалено”, сякаш е забравил майчиния си език. Да, това наистина е комично, когато се извършва съзнателно, но има много случаи, в които хората наистина имат известни затруднения с родния си език, когато дълго не са го практикували, в далечни краища на света. Пример за подобен случай е първата Мис София-българката Вера Костов, за която вестник “България” писа преди няколко години. Тя заминава за Америка в края на 20-те години на миналия век и се завръща само няколко пъти в родината си. Разбира се там комуникира основно на английски език, но в семейството си говорят на български, защото Вера е омъжена за българина Атанас. Вера Костов обаче много често използваше думата “пълисмън” за полицай. Тя ня казваше “няма”, а ползваше по-остарялото и диалектно “нема”. Сред останалите думи, които се открояваха в речта й бяха “хлеб”, вместо “хляб”, “место”, вместо “място” и т.н. Макар, че като дете, семейството й е било близко до Иван Вазов, а и Вера често е стояла в скута на писателя, в писателското кафене близо до днешната руска църква в София, тя така и не променя говора си, който се съхранява автентичен от времето, когато Вера напуска България. Тогава така се е говорело в София и Вера говореше имено по този начин в началото на 90-те години на миналия век, близо 70-години след като напуска родината си за дълго време. Друг показателен пример за промяна в езика е пощенска карта, изпратена от Христо Серафимов-съдружник и приятел на Стойо Крушкин и съосновател на оркестър "Bulgarian Balkan Band". Картата е изпратена е до "Мейн стрийт" № 143 в град Стилтън-Пенсилвания, където по това време живее Стойо. Христо пък се намира в Чикаго. Датата на картата е 9 декември 1915 г. Текстът, който може да се прочете само на отделни места, гласи следното: "ДрагиСтою,ида да ти собща радостната вестъ, че днес на 9-ти т.м. в 9 часа сутринта съобщихъ наи сетне на генералъ боса на нашия флоръ (апартамент № 2343) за моятъ отъ давна желателен квит, да тръгна за Steelton при теб. Днес по целата....а като гръм се разнесе ....регателно уволнени.... о. поздрави всички п...съ поздравъ Христо...". В страни на картата, почти в полето е записано следното: "че наи сетне и туй се свърши". Отбелязаните думи са, или архаизми, или “американизми”, които са инфилтрирани в българската емигрантска реч, която постепено придобива символична собствена визия. Това също е често наблюдаван процес-да се ползват частично, или изцяло видоизменени “английски” думи в разговорната реч между български емигранти, които естествено преминават и в писмената реч. Тези езикови особености в никакъв случай не могат да бъдат проблемни. Те са по-скоро един образ, или поне фонетично подобие на лика на историческото време, в което са пребивавали нашите предци-емигранти в различни точки по света. Диалектите са едно от богатствата на един език. Малко са държавите като България, в които има толкова много и разнообразни диалектни форми, които придават освен цвят и пъстрота на изказа, така също и една неповторима вербална уникалност. Влиянията на чуждите езици и най-вече на английския, които нахлуват със зачестяването на пътуванията отвъд Атлантика, особено между двете Балкански войни и след Първата световна война, придават още по-голям колорит на изказа и “отварят” българския език към света, не за злонамерени и вредни влияния, а за осъвременяване и разумно модернизиране. Венцислав Жеков кореспондент на вестник “България” в София Репродукции архив на автора. Текстове на снимките: Снимка 1 – Пощенска карта, изпратена от Охайо-1919 г.-работа в металургичен завод. Снимка 2 – Пощенска карта, изпратена от Охайо-1920 г. Снимка 3 – Факсимиле от пощенската карта, изпратена от Христо Серафимов от Чикаго до Стойо Крушкин в Стилтън-Пенсилвания.

БЪЛГАРСКИТЕ ЕМИГРАНТИ СА СИ ТЪРСИЛИ СЪПРУГИ ОТ “СТАРИЯ КРАЙ”

 Горчиво  Нашенците са обичали родината си и са искали да останат свързани с нея по всички възможни начини Става дума за Найден Мирчов и съругата му Цветанка Стойова. Той е от селата между Ловеч и Троян. Тя пък е от София. За него се говори, че е “чуваниче”, поради което е кръстен и “найден”, тоест-“намерен”. Тя пък е дъщеря на български емигрант в САЩ. Найден също живее и работи в САЩ. Когато достига до убеждението, че вече му е време да се ожени, той започва да търси подходяща булка. Тук обаче има една съществена подробност и тя се състои в това, че Найден си търси жена-българка. Той иска да се ожени не само за българка, а за момиче, което е в България. Историята се развива през далечната 1927 г. Впрочем, тенденцията нашенците да си търсят жени от “стария край”, тоест от България и днешна Македония, е нещо твърде разпространено в онези години. Бългрските емигранти искат да си вземат съпруги от “стария край” и поради още една съществена причина. По този начин те подържат жива връзката с родния край. Ако вземат момиче, което вече е в Америка, въпреки, че е българче, някак връзката с рода и родината, сякаш се разхлабва. Момиче от “стария край” обаче би дошло в Америка , носейки със себе си България и българското! Това е била водещата мотивация, когато нашенците-емигранти в САЩ, са си търсили съпруги. По подобен начин се развива историята и на Найден Мирчов и Цветанка. Той започва да разпитва близките си в Америка за подходящо момиче за негова жена и така стига до Стойо-също емигрант, който има три дъщери в България. Стойо му предлага да замине за България и да се запознае с най-голямата му дъщеря-Цветанка. Дава му придружаващо писмо до съпругата си Николица-майката на Цветанка. Така Найден се озовава отново в България, в София. Той се решава да прекоси Атлантика за пореден път, сега вече, за да си доведе жена. Америка може и да е голяма, може и да има много хубави и добри момичета, но Найден, както абсолютното мнозинство нашенски емигранти в Америка, в онези години, решава да се върне в родината, за да си търси жена! Вестник “Норедин глас”-вестникът на българската емиграция тогава, също често публикува обяви от ергени, които с обяви си търсят съпруги-българки. В София Найден се запознава с Цветанка. Майка й Николица не е много съгласна дъщеря й да замине за Америка, но не застава на пътя на любовта и дава благословията си за сватба. Тя се състои на 2-15 юни 1927 г. в София. Малко след това младото семейство заминава за Америка. Съпругата следва съпруга си! Майката Николица обаче изживява тежко раздялата с дъщеря си Цветанка. По-късно в годините, когато другата й дъщеря Виолета също иска да се ожени за български емигрант в САЩ-Петър Петров, Николица не дава благословия и сватбата е осуетена-Виолета се омъжва за бивш жандармерист в София! Едва ли е било много лесно на Николица и Стойо да разделят децата си между два континента, през хиляди километри. Именно заради това заминава само едно от децата им! Семейството така и не се събира никога повече, особено след като в България е установена съветска комунистическа власт. На 27 август 1927 г. Николица получава пощенска картичка от Сиракюз, от съпруга си и дъщеря й и зет й със следното съдържание: “…тъзи картичка е на това место става много големъ панаиръ всека година пресъ септември месецъ сега е пресъ първата седмица на септември ще водиме /Цветанка/ да види какво чудо е там сега толкосъ поздрави на всички роднини приятели познати и комшии нарочно на дедо и баба /това са родителите на съпругата на Стойо-Вена и Гьоше,/Рачо /това е едната дъщеря на Стойо в България, която се казва Райна/, Гошо и Ледето /това е другата дъщеря на Стойо в България, която се казва Виолета, но той я нарича Ледето/ от Цена /Цветанка/, Найденъ /това е зетът на Стойо и съпруг на Цветанка/ и отъ менъ вашъ незабравимъ С. Ивановъ /Стойо/”. Цитатът показва, освен, че Цветанка и Найден вече са в Америка, също и това, как нашите емигранти в писмата си са поздравявали близките си в България. Те винаги изреждат всички, поименно, така засвидетелстват уважение, и показват, че не са ги забравили. Много е важно да се подчертае във всяко едно писмо персоналното обръщение към всеки един и нашенците го правят, за да се почувстват те неразделна част от семейството си, но и за да се сплотят сякаш на едно духовно ниво, без може би дори и да го осъзнават реално. Това се случва на подсъзнателно ниво, в сферата на най-чистото и красиво родолюбие, колкото и това днес да ни звучи клиширано, тогава не е било така! Всъщност трябва да отбележим, че Цветанка има намерение да замине за Америка още преди да се омъжи за Найден. Още през май 1927 г.-близо месец преди сватбата си, тя получава пощенска карта от Тома Бакрачев-генерален представител за пътувания отвъд Атлантика. Текстът на картичката гласи: "Уважаема госпожице, Бихте ли ни посетили при първа възможностъ за да ни уведомите какъ стои въпроса съ Вашето заминаване за Америка? Съ Почитание..../следва печат на генерален представителъ Тома К. Бакрачевъ София-пл. Лъвовъ мостъ/". Пощенската карта очевидно е рекламна на популярната по това време линия за пътувания през океана: "Red star line". На картата е изобразен параходът "Lapland". Картичката илюстрира подготовка за заминаване за Америка, която вероятно е била съгласувана предварително с Найден и по всяка вероятност е така. Може би впоследствие се решава сватбата да се състои в София, а след това младите да заминат при бащата на булката в Америка. Така са се женели една наистина огромна част от българските емигранти в Америка в онези години. Те са обичали родината си и са искали да останат свързани с нея по всички възможни начини, дори това да налага едно трудно, продължително и опасно пътуване през Атлантика, особено след катастрофата с “Титаник” и в годините, когато то е отнемало седмици! ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ кореспондент на вестник “България” в София. Снимки и репродукции Архив на автора. ТЕКСТОВЕ НА СНИМКИТЕ: Снимка 1 – Сватбата на Цветанка и Найден-София-2-15 юни 1927 г. Снимка 2 – Цветанка и Найден на сватбата на дъщеря им Христина с Норман Хейси-21 септември 1958 г. /два месеца преди смъртта на Найден-27 ноември!/. Снимка 3 – Пощенската картичка, която Цветанка получава в София от генералния представител Тома К. Бакрачев, по повод пътуването й за Америка, само месец преди да се омъжи за Найден.

КОЛЕТИТЕ ОТ АМЕРИКА БЯХА ЩАТЕЛНО ПРОВЕРЯВАНИ

 Преди години  Една кратка история от времената, когато “живеехме,…за да работим”! Една българка, живееща в САЩ още от края 30-те години на миналия век става реален обект на “диктатурата на пощите” по времето на комунистическата власт в България. Цветанка изпраща лекарства за глаукомата на своята майка, която живее в България. Колетите тя допълва с дъвки, бомбони, които имитират царевични зърна, писалки и други дреболии. Така тя “лекува” майка си и същевременно радва племенниците си в родината. Това се случва през 60-те години на ХХ век, когато България се намира под силното политическо влияние на СССР и когато, оказва се, пощите ни също не са независими, каквито се предполага да бъдат. Възрастната жена-Николица, която страда от глаукома, получава колетите си винаги разпечатани и щателно проверени. На практика липсва конфиденциалност на пощенските и колетните пратки у нас в онези години. Именно поради това, Цветанка практикува първо да изпрати писмо, в което описва, какво точно ще сложи в колета, който следва писмото! Сега това може да ни се стори страно, нагло, уникално, дори смешно, но тогава именно така са били осъществявани пощенските услуги у нас! Николица получава и последния колет с лекарства за заболяването на очите си. Тогава обаче колетът освен, че е разпечатан, тя си го получава лично от “проверяващия”, който й заявява, че и в България има лекарства и не е нужно да й изпращат такива от Америка! След това въпросният пощенски служител изсипва хапчетата в тоалетната и предоставя остатъка от колета на съкрушената жена, която без да възроптае, прибира изпратените от дъщеря й предмети и си тръгва! Няма как да възприемем подобно отношение по нормален начин, защото то не граничи, а се намира отвъд нормалната човешка логика! Когато от тук, от България се изпращат писма до Америка, хората практикуват поставянето на няколко успоредни линии върху залепването на плика, като по този начин се опитват да осигурят конфиденциалност. Ако пликът е разпечатван преди да бъде изпратен за Америка, то въпросните успоредни линии няма как да се напаснат напълно при повторно залепване, така, както, когато са били поставяни при първоначално залепен плик! Това са само една малка част от “хитринките”, които българите прилагат, за да постигнат поне елементарна “хигиена” на личната си кореспонденция със своите близки, роднини и приятели в САЩ, по време на комунистическата власт у нас. Цветанка се принуждава да пътува до България, за да осигурява на майка си така необходимите й лекарства за глаукома, които не могат да бъдат намерени в никоя от страните от така наречения “съветски блок”. Тя идва и през 1969 г., когато разбира, че майка й е на смъртно легло. Възползва се от случая, за да посети баба Ганка. Тя е една известна в “ американските емигрантски среди” в България възрастна жена, чийто братовчед е в Америка и работи в пътния бизнес. Той е известният Петър Пелин. Баба Ганка пък е известна у нас с това, че гледа на кафе, но не само гледа, а и много познава! Цветанка посещава гледачката, която й казва потресаващо точни детайли за дома й в Санта Ана, които бабата няма от къде да знае, защото никога не е била в Америка. Цветанка носи и писмо от Петър. Само така той може да сподели на близките си в България лични неща, които да не станат достояние на цензурите в пощите! Ганка казва на Цветанка, че домът й в момента е в доста лошо състояние и в него не живеят само тези, които са го наели, а се е превърнал нещо като “хан”. Едва когато Цветанка се прибира в Америка, тя с ужас установява, че “емигрантската гледачка” в България е “видяла” стряскащо точно всичко, което е ставало през това време в къщата й в Америка. Николица, майката на Цветанка умира през юли 1969 г. а Цветанка се връща в Америка чак през октомври. Вече не е нужно да изпраща лекарства на майка си, защото нея вече я няма. Поне тази неприятна емоция от съприкосновението с тогавашните български пощенски служби и служители, отпада. А иначе историята продължава. Петър Пелин посещава България много пъти след въпросната 1969 г. Той гостува и на семейството на сина на Николица-Георги. Днес не знаем, каква е съдбата на Петър Пелин през последните години. Баба Ганка обаче, неговата братовчедка, която се славеше в средите на хората в България, които имат роднини и близки в Америка, отдавна е покойна. Днес пощите в България работят, както навсякъде по света, но имаше и времена, когато хората се страхуваха от това, какво пишат в писмата си, какво изпращат в колетите си и дали няма да срещнат репресиите на тайните политически служби у нас. Те се стремяха по всякакъв начин да ограничават връзките на българите с останалия свят, особено с Америка, чието дипломатическо представителство в София беше наричано многозначително с прозвището: “гнездо на осите”! Венцислав Жеков кореспондент на вестник “България” в София Снимки архив на автора. Текстове на снимките: Снимка 1 – Сватбата на Цветанка и Найден- 2-15 юни 1927 г. Снимка 2 – Гергьовден в София-1963 г. Цветанка гостува на брат си Георги и това е празник за цялата фамилия. Снимка 3 – Цветанка ремонтира сама покрива на къщата си в Санта Ана!

ЕДНА БЪЛГАРКА В АМЕРИКА И ЕДНА БЪЛГАРКА В БЪЛГАРИЯ

 ОТВЪД “ЖЕЛЯЗНАТА ЗАВЕСА”  ЖЕНИТЕ НА КОМУНИЗМА БЯХА НЕ ТОЛКОВА ЕЛЕГАНТНИ, КОЛКОТО ИЗРАЗЕНО КОНСЕРВАТИВНИ. Безполови, безмълвни и безлични, такива бяха жените през социализма и комунизма поне до към края на 60-те години на миналия век. Те всъщност копираха визията на жените на червените диктатори като Надежда Крупская, Надежда Алилуева, Елена Чаушеску, Мара Малеева, Йованка Броз и много други. За да илюстрираме тезата, ще представим една сравнително добре позната персона в българската политическа действителност, става дума за вездесъщата, “вечната и святата” другарката Цола Драгойчева /Соня/-член на ЦК на БКП, която стига дори до поста: министър на пощите, телеграфите и телефоните, като по този начин за първи път жена става министър в България. Жената през комунизма задължително беше дебела, груба, с мъжка, в най-добрия случай “конска”, физиономия, задължително облечена в дочени дрехи, или когато е официално лице-облечена в тъмно-синьо, сиво, или кафяво. Кройките бяха строги, дори страховити, изчистени на практика от всичко, което би могло да придаде известна свежест, елегантност, женственост, или някаква живина на тялото в съответната дреха. Именно такава беше и Цола Драгойчева-един от най-безмилостните цензори на българската култура и изукство в онези години. Разбира се, жената през комунизма трябваше да бъде и майка, работничка, активистка, комунистка и професионалистка. Всичко това я превръщаше в едно наистина безлично и безполово същество, чиято функция в обществото беше да се съгласява с всичко и …да възпроизвежда “социалистическото общество”, в чисто физическия смисъл на понятието. Именно заради това, жената тогава беше неглижирана, но своеобразно извисена в собствената си ординарност, точно както другарката министър Драгойчева. Жената на диктатора, в която и да е от комунистическите държави винаги беше в сянка. Тя никога не се показваше, освен при крайно тържествени мероприятия и евентуално, когато протоколът го изисква. Нека да обърнем внимание на Виктория Петровна. Името вероятно не Ви говори абсолютно нищо, но става дума за съпругата на един от силните на деня в годините на “студената война”-лидерът на СССР Леонид Брежнев. Именно “другарката Брежнева” се превръща в еталон и за останалите “диктаторши” из Европа и по света. Виктория /Брежнева/ също е груба селска жена. Тя стои до съпруга си като сянка на властта му-незабележима, безстрастна и мълчалива. В тази си поза и позиция “другарката Брежнева” е нещо като паметник на жената през комунизма. Много рядко жената може да бъде истинска жена през този исторически период. Това може да се постигне когато тя има шанса да напусне страната и да премине отвъд “желязната завеса”, за да провиди и другия свят, другите възможности и въобще другостта. Това се случва с Цветанка /Флоранс/ Мирчоф, за която вестник “България” е писал нееднократно. Тя заминава за Америка в края на 30-те години на ХХ век. Когато обаче за пореден път идва в България, вече при установения комунистически режим у нас, Цветанка се слива с мейн стрийм-а. Тя се превръща в едно сиво и тъжно същество, като повечето български жени в онези години. В комунистическа България Цветанка става незабележима, прозрачна, невидима. Макар, че тя носи дрехи от Америка, които са искрящо красиви за българския вкус, тя не ги облича тук. Предпочита дрехите на своята втора снаха-съпругата на брат й Георги-Елена. Една от фотографиите показва двете жени, облечени почти напълно еднакво. Това Цветанка прави, защото не иска да се откроява, за да не привлича внимание, за да не си навлече гнева на властта и на някои консервативни съседи. Такива бяха времената тогава, колкото и сега това да ни се струва невероятно и дори смешно. Никак не им е било смешно тогава на хората, които са били задължени, както при османското владичество, да се обличат в предимно тъмни цветове, за да не се забелязват твърде много. Още по-нещастни са били жените тогава, защото модните тенденции са били изопачени, изродени, изкривени до класово-партийна и идеологическа визия, дори и за стила на обличането. Комунистическата жена трябваше да бъде обикновена, а в същото време жената отвъд “желязната завеса”, в така наречения “нормален” свят беше блестяща, защото имаше индивидуалност и права. В облеклата по време на социализма и комунизма, поне в България, най-дръзкото модно течение, което можеше да се забележи, бяха твърде нескопосани и понякога дори мелодраматични фолклорни мотиви, някои от които наистина стояха като откровени кръпки. Това беше толерирано от властта, която тогава се държеше от шайка обезумели от скука старчета и възенергични баби-партизанки като Цола Драгойчева, например. Жените на социализма и комунизма бяха не толкова елегантни, колкото изразено консервативни до една безнадеждна самонадеяност. Илюстрация на това беше другата “ вечна и свята”-партизанка, другарката Елена Лагадинова, с псевдонима Амазонка, която дълги години ръководеше Комитета на жените в България. Цветанка Мирчоф, която идва от Америка в края на 60-те години на ХХ в. се принуждава да се слее с тълпата, за да остане незабелязана от службите. Тя на практика доброволно се превръща в точно физическо копие на известни партийни другарки като Цола Драгойчева, Елена Лагадинова, генерал Нанка Серкеджиева, Дража Вълчева, генерал Полина Недялкова и много други. Това е цената, която някои български жени плащат, за да угодят на амбициите на своите съпрузи-партийни ръководители. Това е и цената, която всички останали българки плащаха в онези години, за да бъдат незабелязани и за да живеят относително равнодушно, което някои считаха за достойно! ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ кореспондент на вестник “България” в София Снимки архив на автора. Текстове на снимките: Снимка 1 – Цветанка /Флоранс/ Мирчоф, малко преди смъртта си през 1973 г., на бал в Америка. Снимка 2 – Цветанка /Флоранс/ пред къщата си, някъде през 60-те години на миналия век, в САЩ. Снимка 3 – Цветанка /Флоранс, или както я наричат още “Фло”/, заедно с втората съпруга на брат си-Елена Златкова, в София-8.10.1963 г.