„КОКА-КОЛА” КАТО ИДЕОЛОГИЧЕСКА ДИВЕРСИЯ В „ЧЕРВЕНИЯ” ИЗТОК

• Абсурдни епохи • Историята на една легендарна напитка ни връща във времената, когато истината имаше няколко лица! „През 1959 г. в Москва, руски интелектуалци ме поканиха на гости, като ми довериха, че вечерта на масата ще има някакво фантастично, невероятно питие, което домакините получили с големи усилия и на висока цена... Направихме кръг и домакинът, с маниерите на древен заклинател, внесе една голяма бутилка, пълна с кафеникава течност, на която пишеше „Кока-Кола“... появяването ѝ предизвика вълнение, почти равно на това, пред свещенодействие...“. Това пише Георги Марков в своите „Задочни репортажи от България“, том I, 1969-1978 г., съобщава bg.wikipedia.org. Едва ли обаче е много известно, че Логото на компанията „Кока-Кола” за първи път се изписва на кирилица именно…в България! В средата на 60-те години на ХХ в. в Източна Европа „Кока-Кола” е напитка, обвита в тайнственост и митове. Мнозина смятат, че е алкохолна напитка. Именно някъде в тези времена, преди стъпването на компанията на българския пазар, или малко след като „отстъпва”, не много, след като е стъпила, се случва и въпросната история. Един обикновен българин, от София, разказва актуалните новини от света, на свои съседи. По това време „Кока-Кола” все още се води „вражеска напитка” и се счита за откровена „идеологическа диверсия”. Въпросният човек разказва, как американските войници във Виетнам се „напивали” с „Кока-Кола” и се биели…!”. Историята обаче не свършва тук…! Друга съседка, която, оказва се, също е добра „познавачка” на световните събития, коментира, как същата напитка, действала толкова „упойващо”, че американците, изпадали едва ли не в амок и „скопявали” негърчета в родината си…! Това на пръв поглед е смешно, но ако се позамислим, ще видим, че всъщност никак не е смешно, дори звучи зловещо. Такъв е бил мащабът на идеологията, дори до толкова ниско, битово ниво се стига, когато партията иска да постигне максимален резултат. Именно по този начин се става най-верен светски сателит, каквато беше България, по неофициален статут в онези години. Една отчайваща, обезоръжаваща до бездушие, обезумяваща и в същото време налудничава, въпиюща некомпетентност – това е коментарът на подобно поведение, но, това е коментарът от днес, тогава това е звучало съвършено логично, защото се е вписвало в общия информационен фон – преса, електронни медии, официални коментари и други. През декември 1965 г. е обнародвана „Програма за икономическа реформа“ на ЦК на БКП. Програмата е приета през април 1966 г., като основните принципи са: Децентрализация при вземането на икономически решения и използването на печалба като мотивация. Според новата директива, отделни предприятия могат да продават свръхплановата си продукция. Въпреки новата програма, Държавният съвет на НРБ продължава да провежда политика на производство, при което правителството определя приоритетен списък на артикули. На някои предприятия (като ДСП „Тексим“) е разрешено да търгуват с чужда валута. Това е времето, когато в България се внасят за първи път модерни бензинови колонки, първите машини за производство на тапети и маргарин, неща непознати дотогава в страната. През пролетта на 1965 г. се обединяват Държавното предприятие за безалкохолни напитки (ДСП) „Български минерални води“ и държавното стопанско обединение (ДСО) „Тексим“, а за негов директор е назначен Георги Найденов. Новото обединение извършва задгранична дейност за първи път при управлението на БКП. „Тексим“ създава задгранични фирми, организира транспортна дейност, притежава морска флотилия и строи нови пет завода за производство на газирани безалкохолни напитки. През това време „Кока-Кола Къмпани“ е в своя най-експанзионистичен период и трескаво търси нови пазари по света. По тази причина, когато ръководството разбира за новия завод в тогавашния социалистически блок, то бърза да прати хора, които да предложат договор за производство на напитката. Опитът им се оказва успешен и на 1 юли 1965 г. договорът е сключен. В края на годината заводът започва производство на „Оранжада“, а само няколко месеца по-късно, първата бутилка „Кока-Кола”, произведена в източноевропейска държава, излиза на пазара. Историята на тази толкова американска напитка е наистина уникална, но тя е още по-интересна именно на Изток – в социалистическия блок, където се оказва, че популярността на „Кока-Кола”-та е не по-малка, но за сметка на това пък – значително по-изопачена! Това е начинът властите в онези години да постигат една от основните си цели-да държат „червените си поданици” в неграмотност за събитията по света, или поне за „значимите” събития. Хората непременно трябва да са уморени и некомпетентни, за да могат по-лесно да бъдат управлявани! Именно такива бяхме всички тогава – сиви, равни и безправни,…но първи в светския блок пиехме от „вражеската” „Кока-Кола”…! ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ кореспондент на в. „България” в София ТЕКСТОВЕ НА СНИМКИТЕ: Снимка 1 – Реклама на „Кока-Кола” от 1920 г. Снимка 2 – Реклама на „Кока-Кола” от 1947 г., бутилките са подредени като войници, нещо, което е твърде актуално, предвид историческата епоха.

КАК АМЕРИКА „ЗАЖИВЯВА” В БЪЛГАРИЯ ЧРЕЗ ПОЩЕНСКИ МАРКИ

• Опасно хоби • Георги обяснява интереса си към Америка и животът на Запад с…филателията! Години наред Георги Ст. Иванов от София, събира марки. На пръв поглед това е едно самотно и дори скучно занимание, но именно такива са и времената – от 50-те години на миналия век. Тогава социализмът постепенно се мултиплицира, всъщност се изражда, за да достигне до неговата висша форма – комунизма. Това са времената, когато няма интернет, няма мобилни телефони, няма съвременни комуникации. Единственото занимание на един интелигентен човек е да чете книги от библиотеката, при това – предимно такива, които са „идеологически здравословни”, тоест – проверени и одобрени от специализираните партийни структури. Това освен сиви времена, са и много самотни времена. Човек работи, прибира се в къщи, вечеря, чете, слуша и гледа казионните новини. След това, ако знае как и ако не се страхува, може да чуе и истинските новини по някоя от така наречените „вражески” радиостанции, които съобщаваха новините такива, каквито всъщност са в действителност. Точно това прави и Георги. Работи в „Соф.жил.фонд” – държавната структура, която осигурява жилища под наем на нуждаещите се. Той разбира се е обикновен служител. Вечер се прибира и събира, подрежда и класира…марки. Особеността се състои в това, че Георги събира пощенски марки от кореспонденцията си със своите роднини в САЩ. Той подържа изключително богата епистоларна кореспонденция с много приятели в Америка, в продължение на десетилетия. През 1971 г. дори успява с хиляди трудности да замине за САЩ и да прекара там, заедно със съпругата си Елена, цели 11 месеца. По това време той също купува марки и допълва колекцията си. Интересът му разбира се не е само към марки от САЩ, той събира марки от всички континенти и държави. Постепенно събира внушителна колекция, която може да се мери с колекциите на известни филателисти в онези години. Всъщност, интересът на Георги се подклажда и от факта, че има роднини в Америка, но и от това, че хобито му постепенно се превръща в страст, която може да бъде и доходоносна, но в едни други, далеч по-нормални времена. Георги рискува, той рискува по няколко причини, най-основните сред които са, че властите не толерират интерес към САЩ, бил той и само в областта на… филателията! Георги е обект на разследване в продължение на години от тогавашната тайна полиция, наричана милиция. Срещу него е открита „Лична предварителна разработка” – ЛПР, с псевдоним „Инкасатор”. Двама агенти на службата „Държавна сигурност” го следят и докладват за негови изказвания почти на всяка стъпка. Всичко това създава условия Георги сериозно да пострада от комунистическата власт, ако тя достигне до неговите класьори с пощенски марки. А той вече има една впечатляваща колекция. Събрал е марки с ликовете на почти всички американски президенти. Те са подредени по цвят, клеймо и по нюанси. Надписани са указателни бележки за всеки от американските президенти. За властта в онези години това се класифицира поне като „опит за идеологическа диверсия”. Още повече, Георги крие на тавана в дома си и един фото-албум, където има снимки, на които е и той, само че в албумът има и снимки с Н.В. Цар Борис ІІІ, от времената, когато Георги е школник в Школата за запасни офицери в София. Ако властите достигнат до марките му и до албума с фотографиите на царя, Георги със сигурност е щял да бъде изпратен в лагер, за „превъзпитаване”. Това обаче не става и именно така марките и албумът се съхраняват до наши дни. Георги обяснява интереса си към Америка и животът на Запад с…филателията! Така той се спасява от репресиите на властта, като заявява единствено филателен интерес. Да, в онези години, колкото и това днес да ни се струва безумно, е било необходимо буквално да лъжеш, за да имаш поне мъничко право да си свободен, до колкото това въобще е възможно тогава. Георги събира съвестно марките от всеки пощенски плик, който получава от Америка и от други места по света. Той ги обработва по специален начин. Има и необходимите инструменти и пособия за това. Така постепенно, с годините, той попълва колекцията си и днес тя има не само висока филателна стойност, но и още по-висока историческа стойност. Америка успява да заживее свой живот в ежедневието на един обикновен българин, чрез пощенските марки, в годините, когато само думата „Америка” е била опасна в България. Георги се докосва до свободния свят по един нестандартен начин. Така той намира и пътя към сближаване със своя зет, който също се казва Георги, но е партиен член, дори става заместник-партиен секретар в София. Оказва се, че зетът също е човек, който търси истината и така двамата Георгиевци я намират в новините от „вражеските” радиостанции. Зетът Георги не се „запалва” по филателията, но намира своя начин да търси и да намира своя път към свободата – чрез музиката, която слуша и до колкото му е възможно – колекционира. Филателната колекция на Георги Иванов от София днес е една от най-богатите частни такива. В нея почетно място заемат пощенските марки от САЩ. Там са представени почти всички важни събития от историята на Америка в годините на издаване на съответните марки. Това са исторически личности, събития, олимпиади, годишнини и чествания, юбилеи, паметни дати и напомняния. Така едно опасно хоби от годините на „Студената война”, днес придобива нова, допълнителна, „принадена стойност”, която му отрежда почетно място в конкретната историческа епоха. ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ кореспондент на в. „България” в София Снимки и репродукции Архив на автора. ТЕКСТОВЕ НА СНИМКИТЕ И РЕПРОДУКЦИИТЕ: Снимка 1 – Едни от многото пощенски марки, с лика на първия американски президент, Джордж Вашингтон. Снимка 2 – Юбилейна пощенска марка. Снимка 3 – Пощенска марка, ознаменуваща ерата на въздушната поща. Снимка 4 – Пощенска марка за панамерикански игри от 1959 г.1 в Чикаго. Снимка 5 – Георги /първият от ляво надясно/, заедно със съпругата с Елена и известният български имигрант в САЩ, Петър Пелин, в дома на Георги в София, 80-те години на миналия век.

БЪЛГАРИ НА "ТИТАНИК"?

Българи на Титаник? Публикувано от bulgarianhistory на 14/04/2013 в Интересни факти · 0 Коментари „Интересни факти" е рубрика, в която ще ви представяме онези куриози от миналото ни, които и до днес са обект на множество дискусии. Несъмнено историята ни изобилства от случки и събития, които се оказват предопределящи за развитието на страната ни през годините. Тук ще се опитаме да ви изложим най-интересните от тях и да ви ги представим по възможно най-атрактивен начин. Очакваме вашите предложения! Едно събитие, което се случва точно преди 101 години кара целият свят да обърне поглед към него. Едно неочаквано събитие. "Титаник" - това име всява страх и мистерия във всеки един от нас. Внушителният британски лайнер бил технически чудо за времето си. На него били залагани огромни надежди и едва ли някой е подозирал какво е щяло да се случи само няколко дни след пускането му в експлоатация. преди тръгванеМалко предистория. Строенето на "Титаник" започва през май 1911 година. За по-малко от година най-големият пътнически параход за времето си е построен. Дължината му е 269 метра, а тежестта му 40 000 тона. Той е завършен окончателно на 10 април 1912г. и на същия ден е пуснат на вода. Хиляди хора с огромен копнеж очаквали този момент. Хора от всяка една прослойка на обществото били закупили билети месеци преди датата на тръгването. Самото пътуване започнало от пристанището Саутхемптън, като корабът преминал през междинни пристанища във Франция и в Ирландия. Последната цел на "Титаник" бил Ню Йорк. Малко цифри. Броят на пътниците на Титаник е 1361 души. Екипажът съставлява 891 човека. В нощта на 14 април, около 23:35 Фредерик Флит, наблюдаващ, съобщава на първия помощник-капитан Мърдок, че само на 1/4 миля (463 метра), право пред кораба, се намира айсберг. Предприета е маневра, но е прекалено късно. Ужасът започва. Около 23:50 вода започва да плъзва по пода на най-ниските каюти, тези на 3-та класа. 2 часа и 40 минути след сблъсъка с айсберга, неотделилата се курмова част от корпуса на "Титаник" застава вертикално под ъгъл 70 градуса и бързо започва да потъва под вода. Със скорост около 13 мили в час носовата част на "Титаник" се отправя към океанското дъно на дълбочина 3750 метра. Броят на загиналите е 1502, а оцелелите са едва 705. Der Untergang der TitanicНе би трябвало въпросителният знак в заглавието на статията да ви съмнява, че на борда на "Титаник" е имало българи. Броят им далеч не е малко, като причината за това е много проста. 1912 година - година на война, на недоимък. Стотици хиляди български мъже са на фронта, докато други търсят шанса си на запад. Афиши по селата примамвали селяните да търсят по-охолен живот, взимайки билет за Америка. Разбира се, това удоволствие струвало скъпо и някои от бъдещите пасажери били принудени да продават добитъка си, даже и имотите си. Две агенции имат "вина" за това - "Уайт Старлайн" и "Лойд Стайн Лайд". Българите се качили на парахода последователно на трите пристанища - в Саутхемптън, Шербур и Ирландия. Така общият им брой станал 91 човека. Това е едната теория. Разбира се, това са неофициални данни. Според данните на "Лойд" броят им бил 38 човека. Отдавна обаче тази информация не се счита за достоверна, а доказателството е, че в село Гумощник е издигнат паметник на 8 загинали в катастрофата българи. Те обаче не фигурират в списъците на застрахователната компания. Това кара изследователите да считат, че 38 далеч не е реалната цифра на българите, които са имали злата участ да си набавят билет за кораба на смъртта.Трудно е да предположим коя от двете теории е истинна, защото разследванията по "Титаник" продължават и до ден днешен и вероятна информацията, дори и около броя на българите, ще се обнови някой ден. Така или иначе няма спорове около загиналите българи. Техният брой е 15. Паметникът на 8-те загинали Паметникът на 8-те загинали Интерес пораждат няколко имена на българи, които се оказват големи късметлии, като поради един или друг фактор не успяват да се качат на кораба. Типичен пример за такива наши сънародници са Стефан Клийновски и Христо Ковачев, за които се твърди, че закъснели за отплаването, защото "запивали" в една кръчма в близост до пристанището в Саутхемптън. Христо Ангелов пък заменил билета си за "Карпатия", корабът, който тръгнал малко преди "Титаник". За Нанко Нанков от село Садовец се твърди, че проиграл билета си на карти. Доколко тези истории са факт, никога няма да разберем, но ние не виждаме нищо невъзможно в тях. И последният мит или факт, който ще споменем е спасяването на Стою Крушкин, за когото се твърди че бил в оркестъра на "Титаник". Той успял да достигне спасителна лодка и не намерил смъртта си. За това обаче липсват сериозни доказателства.

ЛИНК КЪМ ПУБЛИКАЦИЯ ЗА СТОЙО КРУШКИН В NOVINITE.BG

http://novinite.bg/articles/47911/Nash-voenen-muzikant-v-orkestara-na-Titanik

НЯКОГА БЪЛГАРИТЕ СА “БЯГАЛИ” И КЪМ БЪЛГАРИЯ!

 Емигрантски спорт  Чрез състезанията, бежанците са отстоявали националните си идеали Някога българите са “бягали” и към България! Да, имало е и такова време. Още в края на Първата световна воина, при първите слухове за санкции срещу победена България, населението от застрашените от окупация райони, се отправя в паническо бягство към вътрешността на родината. Договорът-диктат, подписан в парижкото предградие Ньой, през 1919 г., който разделя с граница българи от българи, е истински позор за европейската дипломация на ХХ век. За живеещите в "Царибродския" и "Добруджанския" квартали, София започва от "Лагера" - между Руски паметник и “Павлово”. Сега на мястото на "Лагера", между дървета и цветя се издига жилищен комплекс, а преди е било гола, сива площ, на която маршируват войници. Вдигат се облаци от прах, изпод износените коли на квартируващия наблизо камионен полк. Когато не се чуват командите на фелдфебели и подофицери, младежи в цветни фланелки поставят "врати", набиват флагчета, очертават с бели ивици от вар "игрища". Така далеч от гъмжилото на големия град спортуват клубовете на софийската беднота, тук са и много будни младежи - предимно деца на бежанци от Добруджа, Македония, Западните покрайнини..., но и не само. Тук е и Георги Ст. Иванов. Той е син на емигрант в САЩ. От малък обича футбола и напълно предвидимо търси бежанците в София, събира се с тях, играе с тях, защото те са по-близо до неговата душевност. Те са бежанци, а бащата на Георги също е един вид “бежанец”, само че далеч отвъд океана, в “Новия свят”, където заминава, за да работи. През 1923 г. е основан и спортен клуб "Бежанец". В решението за учредяването му се казва, че "този клуб обединява спортистите от Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини. Той е въплъщение на спортния девиз "чрез спорта - за Родината" и служи за стимул на българския родолюбив спортист към постигането на заветните идеали, оставени от апостола на свободата Васил Левски". В спомените на Георги, спортните състезания от онези години са много по-различни от днешните. Няма наградни фондове, няма “собственици”, няма билети, няма стадиони, няма “ТОТО”. Всичко е само и единствено футбол – чист, неподправен, рафиниран! Георги играе последователно, към 1931 г. в Спортен клуб “Аспарух”, към края на 1933 г. е в “АС-23”, за който се говори, че е предшественик на днешния ЦСКА. Към началоато на 1934 г. Георги вече е футболист на Спортен клуб “Диана-Сафия”, а към април вече е играч на “Бежанец”. Какви точно са интервалите му от време в отделните клубове, където е играл Георги, не ни е известно, но и не това е толкова важното в случая. В края на 1934 г. започва да се говори за прегрупирване и окрупняване на спортните клубове в София. Бежанците веднага протестират чрез своя в. "Западни покрайнини (бр. 348). Според тях, "сливането на спортен клуб "Бежанец, с които и да било клуб, ще бъде една грешка от чисто национална гледна точка”. В протеста си бежанците заявяват, че “бежанецът” трябва да бъде оставен спокойно да живее със своята тъга по родината, без да се слива с големия брой спортисти в България, които биха го отклонили от неговата пряка цел". В прахоляка на “Лагера”, върху сгурията на очертаното с вар игрище на "Бежанец" тренира и играе Васил Спасов (Валяка). Той ярко беляза с присъствието си преходното време на годините непосредствено преди и след Втората световна война. Син на бежанци от Западните покрайнини, естествено бе Валяка да започне футболния си път в малкия клуб "Бежанец". Също така естестввно бе неговият нестандартен талант бързо да бъде открит и Валяка да даде най-хубавите си години в знаменития тогава тим на "Левски". В София има общо тринадесет спортни клуба, в които играят предимно бежанци от Западните покрайнини, Добруджа, Македония, Беломорието. Оборудване те си купуват от битпазара /тогава/ до Сточна гара, като преди това пресяват пясък от близката река и го продават, за да си набавят средства. Под “оборудване” се разбира - стари футболни обувки. По това време Спортен клуб "Бежанец" е позициониран в трета софийска футболна дивизия. На 2-3 трамвайни спирки от "Лагера", по посока за Княжево, е спирка "Овча купел". Там в онези години се намира игрището на спортен клуб "Борислав". "Борислав" и "Бежанец" са в постоянно съревнование по привличане на младежи от тази част на София. Така бежанците намират своето поприще, да се борят, да се състезават, да постигат успехи, с които да утвръждват националните си идеали. Георги Иванов-футболист и на Спортен клуб “Бежанец”, води своето лично състезание в София. Той се събира със “свои по душа” - бежанците. Неговият баща - емигрант в САЩ води личното си състезание отвъд океана, където със своя труд събира малко състояние, за да построи дом за децата си в София. Докато е в Америка, в Стилтън - Пенсилвания, той създава българския оркестър “Bulgarian Balkan Band” и става един от най-известнитe емигрантски капелмайстори /нещо като диригент/ в “Новия свят”. ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ кореспондент на в-к “България” в София Снимки личен архив. Текстове на снимките: Снимка 1 – Георги Ст. Иванов като футболист на Спортен клуб “Беажанец – 30 май 1934 г., София. Снимка 2 – Спортен клуб “АС – 23” – предшественикът на днешното ЦСКА - ноември 1933 г., София. Георги Ст. Иванов е третият от ляво на дясно. Снимка 3 – Спортен клуб “Бежанец” – 4 ноември 1934 г., София. Георги Ст. Иванов е първият от дясно на ляво.

НОВА ПЪРВА СНТРАНИЦА С МОЯ СТАТИЯ ВЪВ ВЕСТНИК "БЪЛГАРИЯ" В ЧИКАГО

СТОЙНОСТТА НА ВАЛУТИТЕ В АМЕРИКАНСКИ ПАРИ Е БИЛА В ЗЛАТО, СРЕБРО И МЕД

 Историческа икономика  Финансовите принципи за оценка на парите не са се променили до днес В “Календар - Алманах за 1920 г.”, издание на вестник “Народен глас” - Чикаго - Илиноис, е поместена сравнителна таблица за стойността на чуждестранните валути в американски пари /АП/. Онова, което прави впечатление на пръв поглед е, че повечето държави имат различни, понякога дори по пет вида, валути, които се оценяват, разбира се, по различен начин и в различна стойност в американски пари. Такъв е случаят с Великобритания, която в таблицата е изписана като “Велико - Британия”. Обявените британски валути са точно пет и са: “корона”, “флорина”, “гвинея”, “паунд” и “шилинг”. Съответно и стойността е различна, както следва: една “корона” /сребро/ струва 1,220 американски пари /АП/, една “флорина” /сребро/ струва 0,490 АП, една “гвинея” /злато/ струва 5,040 АП, един “паунд” /злато/ струва 4,865 АП и един “шилинг” /сребро/ струва 0,240 АП. Разбира се златото се цени повече, като по-скъп метал. Защо обаче са били нужни пет вида валути на една държава? Това се обяснява с развитието на търговията. Развитите в търговско отношение държави, каквато е и Великобритания, подържат толкова валути, защото с различните държави търгуват с различни валути, в зависимост от региона, икономическата география и социално-политическата стратиграфия. Например, в търговията с Америка, Великобритания би ползвала валутите си, които имат златно покритие, защото имат по-висока стойност и с по-малко такива пари, може да се купи повече стока. В същото време, с някоя по-млако развита в икономическо отношение държава от азиатския, или южноамериканския регион, търговията би могла да се осъществява с пари, които имат сребърно покритие, защото стоките там са по-евтини и с валута с по-ниска “благородна себестойност”, могат да се купят толкова стоки, че сделката да е поне толкова изгодна, колкото същата, със Северна Америка, където ползваните валути са с по-висока стойност. Един изключително интересен факт може да концентрира вниманието ни и това е, че българският сребърен “лев”, както и парите на Венецуела /в сребро/, Сърбия /в злато/, Франция /в сребро/, Белгия /в злато/, Швейцария /в злато/, Румъния /в сребро/, Италия /в сребро/, Финландия /в злато/и Испания /в сребро/, са оценени по абсолютно един и същи начи, всяка една парична единица от тези, струва точно 0,193 американски пари, по данни на “Календар – Алманах за 1920 г.”. Очевидно българският сребърен “лев” в онези години е оценен достатъчно силно, за да може спокойно да “съжителства” финансово с валутите на едни от най-големите и стабилни европейски държави в онези години. Ако трябва да направим някаква сравнителна статистика в популярен стил, трябва да отбележим, че през 1920 г. най-евтината чуждестранна валута, спрямо американските пари тогава е била турската сребърна “пара”, която е оценена на 0,001 американски пари, следвана от медния френски “сантим” - 0,002 АП, медното мексиканско “центаво” - 0,005 АП и медният китайски “каяш” - 0,006 АП. Безапелационен лидер, като най-скъпо оценена чужда валута е колумбийският златен “кондор”, оценен на 10,000 американски пари. Елегантно, но на почетно разстояние “кондорът” е следван от златната британска “гвинея”, оценена на 5,040 АП, златната перуанска “либра”-4,865 АП и аржентинската златна “аржентина” - 4,820 АП. Освен търговията, разбира се, голямо значение за оценяването на вида чуждестранна валута има и покритието й със злато, сребро, или мед. Всичко това взето заедно, като финансови параметри-тип търговия и покритие със съсответния благороден метал, оформя общата представа за стойността на даден вид валута, спрямо стойността на американските пари през 1920 г. Статистиките показват, че българските емигранти са пътували до Америка с относително малко средства, в сравнение например с емигранти от някои западноевропейски държави. Нашенците са свикнали на лишения и оскъдица, поради което те са вземали със себе си толкова пари, колкото да си платят пътуването до Америка и да си осигурят елементарни условия в началото на престоя си, колкото да преживяват. Все пак, те са имали предварително уговорена работа в новата държава и са разчитали на средствата, които ще получават. Живели са скромно, дори понякога в мизерия, спали са по няколко в една стая, но това е била цената, за да съберат малко състояние, което да вложат след това в нещо значимо в “стария край” - България, или земите на днешна “Бивша югославска република” Македония. Преди около 30 години, в България се знаеше, че най-добре обезпечените български пари /като копюри/ бяха сивите банкноти от 10 лв. Почти като легенда се носеха слухове, че в зависимост от номера на банкнотата, тя има повече, или по-малко златно покритие /обезпечение/. Именно тези банкноти се приемаха на запад и в повечето бивши социалистически страни от “съветския блок” и именно те се оценяваха по-високо от останалите банкноти и копюри. Всичко това са банкови гаранции, финансови “деликатности” и търговски и други параметри, които са оказвали влияние върху стойността на различните видове валути през годините. Както можем да видим, принципите не са се променили до днес, защото те са универсални и имат ярко изразен характер на оптимални показатели за оценка и контрол на парите. ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ кореспондент на вестник “България” в София Текстове на снимките: Снимка 1 – Трима млади мъже, български емигранти в Америка - Денвър, Колорадо, 1910 г. – Снимка от http://www.lostbulgaria.com. Снимка 2 – Строеж на железопътен мост, сред работниците са и група български емигранти от Лудогорието, Чикаго 1911 г. - Снимка от http://www.lostbulgaria.com. Снимка 3 – Старите, сиви, “социалистически” 10 лева, с образа на “вожда и учителя” Георги Димитров, които се ценяха много на запад и в бившите социалистически страни от “съветския блок”, защото имаха високо “благородно” покритие. – Снимка от www.segabg.com.

СТОЯН КРУШКИН ПО ВРЕМЕ НА ПАНИХИДА ЗА 9 МЕСЕЦА ОТ КОНЧИНАТА НА ПАТРИАРХ МАКСИМ-6 АВГУСТ 2013 Г.

СТОЯН КРУШКИН С НОВИЯ БЪЛГАРСКИ ПАТРИАРХ НЕОФИТ І АНГЕЛОГЛАСНИЯТ

ПОВЕДЕНИЕТО СЕ ПРОМЕНЯ В РАЗЛИЧНИТЕ ИСТОРИЧЕСКИ ЕПОХИ

 Психология на емиграцията  Драстичността на промените се компенсира със засилване на емоционалните инфилтрации. Преди години, дори вече преди цяло столетие, когато нашите сънародници са пътували за Америка, за да работят там, за да градят новия си живот в “стария край”, те са имали за основна цел да се съхранят като българи. Именно това е причината, поради която те са се организирали в различни по тип и вид кръжоци, групи по интереси, вечеринки и други. Всъщност, целите на нащенците в САЩ в онези години са били две-да заработят средства, с които да живеят по-добре в “стария край” и да се съхранят като българи с ярко изразена национална идентичност. Българката Ц.М., която живее в Калифорния от 30-те години на миналия век, споделя пред близки, че “българинът, където и да е по-света, все си остава българин”. Макар, че тя използва репликата в негативен план, ако се абстрахираме от това, можем ясно да видим начинът на мислене, който демонстрира тенденция. Някои от имигрантите ни живеят и работят в Америка, в продължение на цели десетилетия. Те се превръщат в част от общността там, но въпреки това запазват своята национална идентичност. Те създават битови кътове, поставят предмети от България-своеобразни фетиши и ги превръщат в нещо като свещени, своеобразен “национален олтар”. Така те съхраняват българското в себе си. Когато нашенците се завърнат в родината си, на практика те нямат нужда от реадаптация, защото никога не са се откъсвали от рода си, от културата си и от нравите и привичките на своята родна общност в България. Това е така, защото те са запазили родовите нишки, националния характер на ежедневието си и българското си мислене през целия си престой в САЩ, дори когато говорим да десетилетия наред. Това е вярно и е валидно за времената на ранната емиграция, когато патриархално-битовите връзки са били много по-здрави-края и началото на ХХ в. Постепенно историческото време налага промени. Хората-имигранти се стремят все повече да се адаптират към новата среда, в която живеят. Целта е човек да стане все по-неразличим, за да се слее с околната общност и по този начин постепено да се натурализира изцяло. Това е другата крайност, заради която хора дори сменят имената си, но процесът е ярко забележим от края на 30-те години, до към края на 40-те години, или най-късно до средата на 50-те, когато настъпва промяна. Тогава невъзможността да се завърнеш в България, защото тук вече е установена съветска власт, прави така, че имигрантът отново започва да търси националното, което да го съхрани в една относително чужда среда, която трябва да обитава по принуда, лишен от родината си по силата на историческите обстоятелства. Разбира се, с падането на комунизма в световен мащаб, поведението на имигрантите ни и в САЩ отново, за пореден път се променя. Те отново започват да се стремят към пълноценна интеграция, натурализация, или асимилация. Те сякаш придобиват рефлекс на провинцията, идвайки от една малка, “провинциална” европейска държава, в голямата, всесилна и приласкаваща Америка. Какво се оказва? Когато националното в душата на имигранта е застрашено и се намира под стрес, той се стяга, мобилизира националното вътре в себе си, за да се съхрани. Когато, обратното, националността не е застрашена, нашенците-имигранти придобиват по-силно усещането за част от местната общност и се стремят да се адаптират максимално към условията, за да се почувстват по-свободни и по-пълноцени. И двете начала си имат логино обяснение и двете са плод на психо-социална диверсификация, която не се поддава на исторически манипулации. Процесите просто съществуват, провокирани от времената, но напълно логични и не непремено отрицателни, или пък положителни. Днес наблюдаваме поредната, последна проява на тези социални мутации. Българи, които са живели дълго в САЩ, когато се приберат в родината си, те са някак различни, мълчаливи. Вероятно това е психологически продукт на цивилизационен стрес. Тези хора често мълчат, трудно комуникират, говорят тихо, “обрани” са в поведенческите си изяви, сдържани са, премерени, умерени и някак твърде “възпитани”, може би дори “култивирани”. На какво се дължи това? Животът в САЩ днес е така уреден и така подреден, според същите тези нови, днешни имигранти, че когато те се завърнат тук им се налага да живеят “самостоятелно”. В Америка, държавата се грижи за теб, дори и ти да не искаш това, в България, държавата не се грижи за теб, дори и да искаш това, твърдят хора, които дълго са живели в Америка и на Запад, а след това са се завърнали в родината си. Тогава тук те изживяват истински шок, защото се сблъскват “челно” с административния хаос, с бюрократичната безжизненост и институционалната безчувственост. Всичко това оформя един емоционален срив, който понякога води дори до депресия. Какво се оказва? Сякаш преди, когато хората са съхранявали националното в себе си, сякаш в някакъв свещен олтар, тогава те са били по-силни, по-стабилни. Сякаш тогава икономическото и социално разслоение между една малка България и Америка не е било толкова голямо, колкото е сега…! Днес, връщайки се от САЩ, или която и да е развита западна държава, в България, човек може да изпадне в емоционален дефицит, само защото променя, при това за няма и денонощие, социалната си среда, която се оказва възлов фактор за компенсиране на поведението и емоционалността въобще. Защо е така? Едно от обясненията е в културната глобализация на света, което води до много бърз преход от една култура към друга и от една социална среда в друга. Драстичността на промените се компенсира с относително засилване на емоционалните инфилтрации. Така се компенсира цивилизационния стрес в днешния свят. Все още е рано да правим глобални изводи, но може би имено така се и оцелява в днешния свят. Може би поне след 50 години ще можем да направим извод и за днешните поведенчески стереотипи на имигрантите ни, днес обаче, все още можем само да се опитваме да даваме съвети, за да преодоляваме и преживяваме и този нов тип психологически феномен на емиграционно пребиваване. ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ кореспондент на в. “България” в София