НОВА МОЯ ПЪРВА СТРАНИЦА ВЪВ ВЕСТНИК "БЪЛГАРИЯ" В ЧИКАГО

НОВА МОЯ ПЪРВА СТРАНИЦА ВЪВ ВЕСТНИК "БЪЛГАРИЯ" В ЧИКАГО

ЕДИН “ПОТЕНЦИАЛЕН” БЛАГОРОДНИК-ЕМИГРАНТ В САЩ

По данни на американския генерален консул в Лондон, само за периода 1871-1909 г. САЩ стават родина на малко повече от 19 милиона представители на различни раси и националности. В началото на миналия ХХ век един френски вестник коментира, че билзо 30 параходни компании превозват всеки месец до Ню Йорк над 1 млн. пътници от Европа. В конкретния случай за нас е важен периодът от 1906 г. до Балканските войни - 1912-1913 г. От пристигналите през 1906 г. българи, сърби и черногорци, 96% са неквалифицирани работници, предимно земеделци и дребни занаятчии. Много от нашите сънародници оставят съдбата си на случайността. А в онова време в Америка ускорено се строят ж.п.-линии и пътища, усвояват се новоразкрити подземни богатства. Пример за това е американският консул в Солун, който задава въпроси за образованието, но с нескрит интерес разглежда физиката на кандидат-емигрантите, които в разцвета на силите си са добри бъдещи работници.
Някъде по това време за Америка пътува и Захари Гачин от монтанското село Копиловци. Той е овчар, семейството му има много глави добитък. В България той е женен за Йордана и имат около 6 деца. Общо седем човека заминават за Новия свят към 1906 г., където щели да работят по новите ж.п.-линии. Грижата му за семейството и вроденото българско любопитство и откривателски дух го изпращат на дълъг път. Без да имаме конкретни сведения за тяхното пътуване през Европа и Атлантика, можем да предполагаме, че са минали през Англия, или Франция и оттам с кораб до Ню Йорк. Докато чакат влака на гарата там, един от групата им е принуден да играе на покер. Играта протича под насочено дуло на пистолет. Провървява му и печели значителна сума пари. Преди реванша, той иска почивка за няколко минути. Използва суматохата на гарата и се скрива в тълпата. Тайно от всички се качва обратно на параход за Европа и се прибира в България. Оказва се, че това е единственият българин от групата от Копиловци, който се връща в родината си с пари. В селото той отваря кръчма и днес неговите наследници все още се занимават именно с този бизнес.
Останалите шестима от групата заминават да строят ж.п.-линии през някакво блато, неизвестно къде. Там обаче работниците масово измирали от малария. Българите работели много, но маларийните комари не ги хапели. Дори местните вестници описват случая като необичаен. Оказало се, че нашенците консумирали повече чесън, а маларийният комар бягал от миризмата и така те се спасявали от смъртоносната болест. Те се изхранвали, като ловели риба с кош по стар нашенски обичай. Един журналист забелязал това и решил да им предложи да патентова този начин за риболов. От това българите от Копиловци спечелили много пари и следите им през следващите три години се губят. Вероятно са отишли да живеят в по-голям град, може би са инвестирали пари в някакви начинания, но за Захари Гачин роднините му предполагат, че инвестирал парите си в продължаване на образованието му. Именно той пръв внася своите средства в банка и останалите му се присмяли, че си е дал парите “на вятъра”. Още на следващия ден той отишъл притеснен да провери дали може да си изтегли парите и след като се убедил, че това няма да е проблем, останалите също си внесли своите авоари по сметки в банки.
Към 1913 г. Захари Гачин се завръща в България, като акостира на пристанището в Дедеагач /дн. Александруполис/ в Гърция и оттам се прибира до родното си село пеша…! Минавайки през Балкана, той носел само една чанта със златни пари. Там обаче ги нападнали разбойници и нашенците изгубили всичко спечелено в Америка. Така шестимата се завръщат в Копиловци без пари, както са тръгнали за “обетованата земя”.
Захари Гачин има шанса да премине през проверките на имиграционните служители и да реализира своята персонална “американска мечта”. Останал без парите си, в България той отново става овчар. В продължение на пет години не слиза в селото. До себе си допускал само снаха си Ана Гачина. Докато му носела храна, един ден тя забелязала златни съдове, които се подавали от един слог. Решила, че е намерила имане, но не посмяла да го вземе и решила да се допита до свекъра си. Той категорично се противопоставил на това и малко по-късно от “съкровището” вече нямало и следа. Именно тази случка принудила Захари да слезе в селото, за да въдвори ред в семейството си, но и отново да води социален живот със своите съселяни.
По време на Първата световна война Захари Гачин работи в тила на армията, като отговаря за продоволствените складове. Придобитото образование и уменията му били оценени от военните ни командири. Именно оттам той изпраща хранителни помощи, които Ана раздавала на хората от Копиловци и на практика ги спасявала от гладна смърт. Това е и причината родът Гачини да е един от най-големите и тачените в селото дори и днес. Други големи родове са Цолешини и Кацареви.
Легендата разказва, че по времето на династията на Шишмановци /1323-1396 г./ самият цар плащал на специалисти от земите на Австро-Унгария, които да помагат за добива на злато и олово. Постепенно оловото придобило по-голяма цена от златото, защото приложимостта му във военните действия била много по-голяма. Някъде по това време в Копиловци пристига някакъв млад мъж, облечен в монашески дрехи, за когото се говорело, че бил най-малкият син на австрийския престолонаследник. Според легендата, именно той основал рода Гачини, от който е и Захари. За това все още не са открити исторически доказателства. В същото време Йордан Йорданов, който значително ни помогна за настоящата статия, споделя, че в една книга преди години открил дворец с името “Гачини” в Санкт Петербург. Едва ли това отново е просто случайност. Предстои историците и специалистите от помощните исторически дисциплини-етнолози, археолози и архивисти да проучат легендите и да отсеят наслоенията на фолклора, за да остане само чистата истина, а не е невъзможно тя да се съдържа и в самата легенда…!
Именно съдбите на такива хора като Захари трябва да се популяризират, защото те могат да служат за пример за мъжество, смелост и разумен риск. Ако някой от читателите ни също реши да сподели своята лична емигрантска одисея, която не само да остане в историята, но и да послужи за съхранение на националната ни родова памет, може да го направи на e-mail: Ventsislavus@yahoo.com.
Захари Гачин умира около 1971 г. в родното си село Копиловци. Той обаче оставя трайни следи не само в родовата си история, но и в историята на селото и региона със своята смелост и ентусиазъм, със своята саможертва през войната и не на последно място с образованието си и уменията, заради които е търесен и от съселяните си, и от общинските власти. Така завършва одисеята на един обикновен българин, стигнал до Америка, спечелил…, изгубил…, но останал с достойнството си на честен и трудолюбив човек.

НОВИ ОТКРИТИЯ ЗА ПЪТУВАНИЯТА НА СТОЙО КРУШКИН ДО АМЕРИКА

Съвсем скоро намерихме обложка от плат за бордова карта за пътуване до Америка. Предполагаме, че е на Стойо Крушкин, защото изобразеният параход на обложката е твърде подобен на този, с който той пътува-"Аквитания". Едва ли това е случаен рекламен трик. Очевидно става дума за сръбска агенция, която е разположена в Базел-Швейцария и от там продава както билети за ж.п.-транспорт в самата Америка, така също и бордови карти-билети за параходи, които пътуват от Европа до Америка и обратно. Може би Стойо е ползвал именно такава агенция при едно от пътуванията си, иначе няма как да си обясним присъствието на тази обложка в архива на семейството му днес. Това ни дава нови насоки в изследването на начините,по които Стойо пътува от и до Америка.

РОДНИ ЕМИГРАНТИ СТРОЯТ НОВА АМЕРИКА С НЕПОСИЛЕН ТРУД

По данни на "Индианаполис морнинг стар" от 1905 г., българите-емигранти в Америка, живеели по девет човека в полусрутена стая и се хранели само с хляб и лук. Ако имало спалня, то в нея били разположени поне 5-6 легла с по едно одеяло. Другото помещение било и дневна, и кухня, и трапезария. Спането се осъществявало на смени , а тези, които работели в пътното строителство се приютявали по 30-50 човека в един вагон, или палатка...! Не е лек битът на нашенците и парите си те изкарват наистина с тежък и непосилен, но честен труд. Почти няма данни за престъпления. Живеейки на задруги, както са живяли и в "стария край", където една къща приютявала няколко поколения, нашенците се опитвали да пестят и да живеят почтено и скромно.
Това разбира се е и една от причините, поради които нашенците не са били особено добре приети като каднидат-американци. Нашата вродена патриархалност не ни е позволявала лесно да се приобщаваме към Новия свят и модерният начин на живот там. И все пак тези български задруги оставят трайни спомени в регионалната и дори и в националната история на САЩ.
Много българи, които заминават за новия континент имат намерението да спестят малка сума пари-приблизително 1000-2000 долара, да си купят нива и кон в "стария край" и за тях това е достатъчно. Някои от тях се връщат в Америка, след като мизерията отново ги налегне, а има и такива, които просто приемат новата си родина, защото пътят назад им се вижда безсмислен.
Нашенците се насочват предимно към индустриалните райони в източните и западните щати-Ню Йорк, Пенсилвания, Охайо, Индиана и Мичиган. Търсените професии са предимно в мините, строежите на ж.п.-линии и пътищата, стоманодобивните и химическите заводи. Заплащането е 15 цента на час, а новопристигналите са готови да работят дори по 12 и 14 часа на денонощие, защото нямат друга квалификация, а нямат и особен избор. Българинът е работлив, може би трябва да бъдем по-коректни и да си признаем, че българинът Е БИЛ работлив и това го превръща в търсен работник в онези години. Още повече, че българинът е свикнал да работи неистово и до изнемога.
Именно заради това може би е наложително да подчертаем, че престъпленията с наши сънародници по това време и вътре в групите, и извън тях-в обществото, почти не са регистрирани. Това е показателно, защото говори за качество на национален манталитет, говори още за честност, почтеност, "феър плей" и то в една външна среда, трогателно нетипична за родово-племенната емоционалност в югоизточния ъгъл на старата Европа. Може би заради това днес, когато се самокритикуваме, което ни е сякаш етнографски рефлекс още от времето на "Бай Ганьо", не трябва да бъдем толкова безпощадни, просто защото преди сме били по-добри, но отново можем да бъдем добри. Българинът може и да е поизостанал тогава от повечето европейски народи, може и да е по-затворен, дори закостенял, но е съхранил достойнството си на честен и трудолюбив народ. Това днес може и да звучи леко неловко като атавизъм на забързания и задъхан от непрекъснатото състезание свят, но си има своите вътрешни скъпоценности, които са характерни не само за барутния погреб наречен "Балкански полуостров", но представляват общочовешки добродетели, за съжаление-позабравени /!/.
Разбира се трябва да бъдем честни пред себе си и да си признаем, че всяко стадо си има и мърша. Не е необходимо да се идеализираме изкуствено, защото иначе националните ни достойнства са наистина забележителни. Работниците в Америка не рядко в онези години стават жертва и на наши сънародници-"предприемачи", които ги "зарибяват" за добре платена работа, например в Сейнт Пол, какъвто е случаят с Юрдан Сапунджиев, представител на фирмата "Франк Зоти". Оказало се че хората от Русе, които платили, за да заминат на работа в Америка, не само не заминали, но и не си получили парите обратно. Представителят на фирмата "Марч" избягал със заработените от българите пари за строителството на ж.п.-линията към Желязната планина в Мичиган. Както сами можем да се убедим, сценарият на филма с Тодор Колев "Господин за един ден", никак не е случайност и има дълга и още по-жалкото-родна предистория. Пурко и пурковци е имало и има дори и днес и те колкото са трагикомични, толкова по-силно е обвинението ни към онези, заради които се случва да има Пурко и пурковци. Това са арогантно глупави и елегантно наивни, комични неудачници, нашенци, които под предлог, че им обещават "заветната" Америка, губят собствената си България, всичко което имат, дори и дрехите на гърба си.
Има обаче и такива нашенци, които имат късмет почти веднага, след като стъпят на американска земя. Това са хора, които наистина са родени с късмет, защото тяхната "американска мечта" се "задейства" буквално за минути и часове. Случаят с един от сънародниците на Захари Гачин, за когото вестник "България" писа неотдавна е показателен в това отношение. Българинът е принуден да играе на покер, върви му, печели значителна сума, но при поискания реванш, използва суматохата и се качва на обратния параход за Европа. Така този човек, чието име не ни е известно, се оказва единственият от седемчленната група на Гачин от монтанското село Копиловци, който се прибира в родината си със спечелени и спестени пари.
Труден, но достоен е животът на емигрантите ни в САЩ и навсякъде по света. Тогавашните години са трудни, животът е почти оцеляване, парите се изкарват с пот и кръв и вечно недостигат и въпреки това българи пътуват, работят и оставят имената си в основите на много ж.п.-пътища, рудници, градини. Не много след първоначалните преселения, нашенците започват да се обучават в колежи и университети, стават лекари, адвокати и предприемачи. Такива са: Кърсте Колев от с. Баница, Леринско, Васил Калановски от с. Косинец, Костурско, Наум Белков и Васил Ставров от с. Брезница, Костурско, Жан Кляшев и Лазар Палчев и още: П. В. Гошев от с. Ракита, Петър Пиличов, Димитър Пайков, Петър Георгиев, Димитър Шекров, Милан Печулов, братя Мицеви, Димитър Лазаров, адвокат Васил Стефанов, собственици на търговски къщи и параходни агенции, банкери, сладкари, строители, зъболекари и още много, много достойни имена, които непоклатимо стоят в основата на изграждането на новата Америка.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на в. “България” в София.

ПУБЛИКАЦИЯ ЗА НИКОЛИЦА КРУШКИНА

Това е статия във вестник "Труд", в която хора от столичния квартал "Слатина" оспорват собственост на Николица Крушкина в района. За щастие справедливостта възтържествува и земята не беше ограничена за строителство и замяна.

"ОСТРОВЪТ НА СТРИДИТЕ" ПРЪВ ПОСРЕЩА НОВИТЕ ХОРА ОТ "СТАРИЯ КРАЙ"

Има едно място в САЩ, което е известно на всички българи, живеещи там и техните близки тук в родината-майка. Това е остров Елис айлънд. Почти без изключение в онези трудни и гладни години нашенците пътуват в трета класа. Обикновено корабите акустират в Нюйоркското пристанище. След митническата проверка, малко корабче под охрана извозва пътниците до близкия Елис айлънд.
До 1924 г., за 62 години, от тук преминават над 12 милиона кандидат-американци. Островът е кръстен на ирландския изселник Самюъл Елис, който продава наречения дотогава "Остров на стридите". Други имена, с които е известенв са: "Островът на сълзите" и "Островът на разбитите сърца".
От 1 януари 1892 г. до 12 ноември 1954 г. остров Елис е мястото, което посреща всеки "нов американец", за да го превърне в поредния, оставил името си в дългите списъци с хора, дошли да търсят късмета си по Новата земя. Стотици са имената на българите, които също преминават през този остров, преди да достигнат до дестинациите си за работа. Неотдавна имахме възможност да се докоснем, макар и за кратко, до една част от списъците на пристигащите. Онова, което можем да споделим е, че те са водени изключително прецизно и точно. Записвани са не само имената, годините и социалния статус на хорлата, но също така и тяхното родно място. Такъв е случаят с един българин, който преди пристигането си в САЩ е живеел в София, но в емигратските списъци е записаното и родното му село Бистрица /!/. Това не е случайно и показва, че властите наистина са искали да съберат максимално точна информация за пристигащите, не само за да бъдат уверени, че допускат почтени хора в страната си, но и за да се води ясна статистика и да се контролира сигурността. Така дори и никому неизвестното тогава софийско село става част от емигрантската история на Елис айлънд.
Това е периодът, в който на острова се помещава "Имигрантска гара Елис айлънд". Тъжните имена на острова идват от факта, че след дългото презокеанско пътуване в меко казано мизерни условия, около 2% от желаещите да станат американци са били връщани, поради една или друга причина. Това са разбити мечти, разбити сърца, разбити семейства, разбити животи, но шансът и късметът никога не са били пропорционално разпределени стойности. Понякога са връщани почти половината от пристигналите нашенци. По принцип източно-европейските славяни не са особено добре приети като кандидат-американци, защото се счита, че те трудно биха се приобщили и приспособили към многонационалното семейство в Новия свят. Нашенската ярко изразена патриархалност, самобитност и натуралност придават една наивна пасторалност на ежедневието ни. От тук българските общности в Америка са изразено затворени. Те общуват предимно вътре в себе си и живеят на племенни начала, за да се защитават взаимно-една естествена реакция на еднотипни "роднини" поставени във външна и потенциално опасна среда. Това води до откъснатост от външния свят и целеустременост към припечелването на малко пари, с които да се пдпомогне битието отново в "Стария край"-родината-майка. Това разбира се постепенно става достояние на емигранските власти и те предпочитат да допускат все по-малко нашенци на територията на САЩ.
Системата на подбор на Елис айлънд е сложна, но изключително продуктивна и прецизна. На втория етаж на двореца "Грейт хол" се прави първоначалния прглед на здравословния статус, следват изследвания, ако се налагат такива, или направо-среща с емиграционния инспектор с преводач. Следва разговор за лични данни-години, език, близки хора в Америка, причини за пътуване, намерения за оставане, подробности по престоя, финансова обезпеченост и други. При най-малката неувереност в някой от отговорите, "американската мечта" се срива веднага. Ако пасажерът няма шанс, компанията, която е осигурила пътуването е длъжна да поеме завръщането му.
През 1990 г. известният „Грейт Хол", където се е помещавало имигрантското бюро, е превърнат в музей на имиграцията. Първото впечатление днес еот голяма зала на долния етаж. До една стена са нахвърляни куфари, чанти, кошници, разни видове панери и денкове, с които са пристигали имигрантите с надеждата за по-добър живот в Новия свят. Част от тях са го намерили и сега внуците им са „истински американци". По широки стълби се отива до горния етаж, където в друга голяма зала са били подредени приемните гишета. На няколко катедри са оставени копия на тефтерите със списъци на пристигащи имигранти. Музеят представя и много фотоси, които създаваха възможност да се почувства жизнена атмосфера от онези времена. Показани са и справки за броя на преселниците през различните години, разделени по континенти. Естествено през първите години най-много са били европейците.
На Елис айлънд в онези години работят и българите госпожа Йовчева и доктор Вълчев. За съжаление много трудно можем да открием повече информация за тях, но едно можем да твърдим със сигурност. Те са помагали на пристигащите българи и са ги насочвали, съветвали са ги преди разговора с емиграционния инспектор, подпомагали са ги в първите им стъпки на новия континент и в новия им живот.
Днес на Елис айлънд са останали само спомените, чрез които американските власти напомнят на народа си откъде е произходът му и по този начин не позволят на някои да забравят откъде са тръгнали. Самият Музей на имигрантите на Елис айлънд е превърнат и в добре работеща бизнес-машина, като предлага възможност за исторически празнувания и събирания по всякакви поводи. Какво по-хубаво място за двама млади "американци", с корени от различни европейски и извъневропейски държави, от това да се оженят на едно символично за преселниците място.
Елис айлънд си остава един национално-романтичен проблясък в иначе не чак толкова богатата на събития американска история. За нас българите това е един спомен за възможността на нашите сродници преди години да намерят нов път към към един по-добър и по-достоен живот.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на вестник "България" в София.

ЕМЕГРАНТИТЕ НИ СА ПОСРЕЩАНИ В РОДИНАТА КАТО ГЕРОИ

Българите, които успяват да се “измъкнат” и буквално да се спасят от родината си, да заминат на запад и в Америка, в годините на комунистическата власт у нас, са наистина особен вид хора. Те са и отчаяни, и решени на почти всичко, за да успеят, те са целеустремени, те са хора, които няма какво да губят. Те изоставят всичко в родната си държава, за да започнат от нулата някъде далеч от дома си, да намерят нови приятели, нова среда, нов източник на доходи, нов живот и нов свят. Именно тази стъпка, или тези стъпки, ги правят по-особени, защото те рискуват, рискуват на практика всичко, което са обичали, което имат и което биха могли да имат по един по-лесен начин. Нека не се заблуждаваме, “камъкът си тежи на мястото”, когато обаче този камък бъде преместен, той тежи по-малко, това признават огромното болшинство от хора, напуснали родината си, за да живеят на друго място в друга държава, където и да е по света. Всичко това превръща тези наши сънародници в един особен вид българи-авантюристи, но и свръхразумни същества, които с пълното си право и енергия търсят по-добрия живот и работят наистина неуморно, за да го постигнат. Именно тази тяхна “особеност” ги прави някак по-силни, по-величави, като че ли и по-достоини за уважение. Не че останалите българи в България не са достойни хора, но емигрантите са придобили смелостта да експериментират в името на успеха си и този риск ги превръща в хора с по-категоричен характер.
Това е и причината, поради която нашенците от така наречения “стар край” в родината са склонни да изпитват особено уважение към роднините и приятелите си, които са емигрирали. Това е и причината, поради която тези хора се считат и за по-успели, но и за по-заслужили. Съществуват стотици примери за хора, които завръщайки се в родината си от “гурбет”, са посрещани като герои. Устройвали са се празненства, продължавали понякога с дни, за да бъде подобаващо отпразнувано тяхното завръщане.
Някъде към 1978 г. в България пристига Майкъл Колумбия със съпругата си Мери. Той е родом от ямболско село, а тя е софиянка. Живеят в Америка от много години. Той е бивш военен пилот-тя-домакиня. В София отсядат в дома на Георги и Елена. Те устройват серия от сбирки, за да отпразнуват посещението на тези българи от Америка. Водят ги на Рилския манастир, водят ги на гости на техни приятели. Партитата в дома на Георги и Елена са тържествени и на тях присъстват само отбрани хора, които са “достойни” в един по-особен смисъл, да поздравят такива успели българи като Майкъл /Михо/ и Мери /Мария/. Дори дребен инцидент като повредена готварска печка, не може да помрачи силното гостоприемство на Елена към нейната гостенка, защото в случаите, когато българи от Америка, и не само от там, се завръщат в родината си, макар и за малко, нашенецът е склонен наистина на много лишения, за да си позволи да посрещне такива гости с една разточителна за онези години празничност. Това разбира се може да се обясни с придобилото доста съмнителна слава напоследък благородство на българите да посрещат гости въобще. Прословутото ни гостоприемство сякаш в последните години, като че ли се поизпари и поради икономическата криза, и поради няькаква вътрешна наша генетично-родова промяна, но нека си позволим все пак да се надяваме, че това е наистина временно явление, което може да се обясни с кризата и в личните ни икономики.
Един известен българин-Петър Пелин, за когото пише и наш имигрантски автор-изследовател на тези процеси като д-р Иван Гаджев, също посещава България сравнително всяка година от 70-те години. Той не отсяда при Георги и Елена, но непременно им гостува, при това няколко пъти, там се организират партита, които отново са за “избрани”. На тези сбирки идват предимно проверени от практиката хора, за които няма никакви съмнения да са доносници на политическата полиция, която в онези години не възпрепятства открито такива сбирки и посещения, но и категорично не ги толерира. Както писахме преди време, нашите сънародници, живеещи в чужбина и най-вече в Америка, са наричани от официалната власт в България с отвратителното прозвище “невъзвръщенци”. Те не са били открито политически преследвани, но техните близки и роднини са системно маргинализирани, като по този начин комунистическата власт показва своето персонално отношение към подобни контакти.
През 1992 г. в София пристига Вера Костов-първата “Мис София” и тъща на небезизвестния американски писател Сидни Шелдън, чиято съпруга Александра /Сенди/ е дъщеря на Вера. Тя отсяда при племенника си Петко в София. За престоя си отделя няколко дни, в които гостува и в дома на Георги и Елена. Елена е починала само две години по-рано. Посрещат я Георги и семейството на дъщеря му. Отново приемът е трогателно вълнуващ и тържествен. Вера е не просто известна българка, която идва от Америка, тя е и най-добрата приятелка на сестрата на Георги-Цветанка /Флоранс/, която е живяла също в Америка и е починала през 1973 г. Вера донася със себе си аудио-касета със запис от парти в Лос Анжелис, състояло се през далечната 1971 г., когато Георги и Елена са били на гости на Цветанка. Семейството пък пази снимки от това събитие и възможността да се свърже образ със звук е повече от вълнуваща.
Посрещането на сестрата на Георги в София през годините, когато тя е идвала при роднините си, също е било особено тържествено. Имали са дори намерение да пригодят таванските помещения за дом на Цветанка, ако тя реши да се установи в София. Тя пристига от Америка с екзотични подаръци, каквито тук не могат да бъдат намерени, тя носи духа на Америка и на свободния свят. Прословутата и придобила нарицателност “леля в Америка” е събитие, което се очаква като Коледа, Великден и Нова година в родината ни, в годините на така наречения “развит социализъм”.
Разбира се семейството на Георги търпи ограничения в родината, защото “си позволява” да посреща така наречените “невъзвръщенци” в дома си. Георги е проучван от тайната полиция наречена “Държавна сигурност”, под кодовото име “Инкасатор”. След като обаче властите не стигат до извод, че той е опасен за устоите на комунизма в България, не е пряко репресиран, но дъщеря му Николинка е лишена от правото да учи в Софийския университет. Въпреки това семейството и до днес не съжалява, че са посрещали българи, живеещи основно в Америка, защото за тях това е било и си остава голяма чест.