ЗА ПЪТУВАНИЯТА НА БЪЛГАРИТЕ, ЕДИН ГЕНЕРАЛ ОТ МВР И ПРОМЕНИТЕ

• Скритата истина

• За да пътуваш до Атина, минаваш през ... Италия...!!!

Не беше лесно човек да посети западна държава в годините на така наречения „развит социализъм“, който в последствие се оказа всъщност съвсем недоразвит. Проблемът беше, че се изисква, както изходна виза от България, така и входна виза за страната, където човек иска да отиде. С една дума – трудно пускат да излезеш, трудно пускат и да влезеш.

Да не говорим за абсурдите, при които, когато се отиде на екскурзия до близка Турция, например, когато се завърнат хората, те биваха имунизирани срещу зарази, нещо, което се правеше и преди да заминат. Сякаш отиват в някаква силно опасна епидемиологична зона. Всъщност си беше точно така – това беше една „отявлена капиталистическа държава“, която беше сериозна заплаха за социалистическо-комунистическа България в онези години!

Явно родните управници са считали, че капитализмът е заразен, та поради тази „сериозна причина“ се налагаха подобни меко казано комични и напълно излишни имунизации. Да, такива са необходими, когато човек ще посещава наистина опасни райони с различни болести, някои от които твърде опасни, както например сега е с вируса ебола и някои африкански държави.

Днес вече хиляди хора свободно са били, при това по няколко пъти, на екскурзия до Истанбул и не сме станали свидетели на някакви масови епидемии от болни след като са се завърнали!

Проблем имаше дори, когато човек иска да посети граничен район, за където му беше необходим така нареченият „открит лист“ - документ, който разрешава да пребиваваш за определено време в граничен район. Например, на автогарата на граничния град Малко Търново, милиционери проверяваха въпросните „открити листи“ още когато пътниците слизаха от автобуса от Бургас. Те разпитваха всички, защо идват в този граничен район, какво ще правят, при кого ще отседнат, а понякога задържаха някой от пътниците, за да се уверят, дали е „класово изряден“ и едва тогава го пускаха да навлезе в града, когато са убедени, че той не е съмнителен под някаква форма.

Проблеми имаше дори когато официално можеш да посетиш капиталистическа държава, а оказва се - дори когато си генерал от вездесъщото Министерство на вътрешните работи /МВР/...!!!

Докато е на служебно пътуване в Унгария, генерал Грозьо Грозев получава радостна изненада. Заминават за австро-унгарската граница. Тръгват от град Токач, където са посрещнати от областния началник на МВР. Пътуват през гъста борова гора. „Насреща се появи огромна сграда на луксозния хотел-ресторант „Льовер“. Домакинът беше подготвил богато меню, което беше доставено току що от Виена, с реномираните етикети на съответните австрийски фирми. Унгарските колеги ме сюрпризираха и с вълнуваща среща и размяна на сувенири с личния състав на граничната застава. Тържеството завърши с ново изненадващо предложение“, пише генерал Грозев в книгата си „Недосегаемият комбинатор“. Въпросното предложене е да пътуват до Виена. Генералът отказва, защото се страхува от мнението на друг генерал – генерал-полковник Минков – заместник-министър на вътрешните работи по това време.

Колегите му от Унгария обаче обясняват, че ще „гарантират всяко недоразумение по отношение на безспокойството му“, но генерал Грозев отказва. Унгарските милиционери тогава обясняват, че на тях им е разрешено да пътуват често до Виена на пазар. „Това в много отношения ни помага да осъществяваме оперативни контакти с наши задгранични сътрудници и да изпълняваме специалните си задачи“, твърдят колегите на генерал Грозев.

Оказва се, че дори един български генерал не може да отиде на разходка до Виена, а какво остава за един обикновен българин в онези години, който и хал-хабер си няма нито за свободите, нито въобще за живота в една западна държава, каквато е Австрия.

Така консервацията на режима в София води до пълно изолиране на хората не само от външния свят, но и изолация вътре – между малките градове и селата, между големите градове и малките, между София и провинцията. Така хората се настройват едни срещу други, така се постига социално напрежение, което се самоконтролира чрез изкуствено създадени и подoържани идеологически табу-та, които имат за цел да държат в железен юмрук обществото и да не му позволяват да получава, каквато и да е информация отвън.

Опасността е реална, защото ако хората видят какво е навън, ще се запитат, защо и у нас не е така и ще разберат, че не е така, защото властта не позволява. Така стигаме до абсурди, при които един генерал от МВР не отива във Виена с колегите си от друга комунистическа държава, защото се страхува, защото сработва силен „автоспот“. Тогава той си казва: „Ами какво ще каже началникът ми в София...!?“.

Този абсурд доведе и до това един българин да пътува за Атина през.....Италия...!!! От Русе до София с влак, от София с автобус до Италия, а от там с кораб до Атина, защото визовият режим е по-либерален!!! Такова пътуване беше осъществено в годините, когато България вече не беше комунистическа държава, но ограниченията за пътуване останаха. Ако преди ни ограничаваха и от вътре, и от вън, сега останаха само външните ограничения, които разбира се постепенно отпадат, но все още не са напълно отпаднали.

Българинът обича да пътува, обича свободата си, защото рядко се е ползвал от нея. Когато го ограничават, българинът намира начин да пътува, намира път и тръгва по него. Проблемът е в това, че ограниченията никога не са могли да спрат онзи, който наистина иска да пътува.

Крайно манипулативната и тоталитарно-комунистическа държава, с всичките си репресивни структури не можа да спре стотици и хиляди, които напуснаха родината си, защото искаха да живеят свободно, а не можеха. Те рискуваха, за да продължат пътя си, макар и далеч от бащиното си огнище, но все пак – свободни. Ограничителните режими и днес не спират онези, които имат сили, смелост и дръзновение да търсят оригиналния почерк на собствения си живот, не да следват някого, а да проправят партина за самите себе си. Само така живееш своя си живот, само така човек е достатъчно свободен, дори и да сгреши, но това ще са неговите грешки, не на някой друг, а именно неговите, лични грешки, на които само той има право и който в крайна сметка сам ще поправя, но когато той реши и както той реши!

Венцислав Жеков

кореспондент на в-к „България“ в София

ЕДИН „АМЕРИКАНСКИ ШПИОНИН”, ПРЕХОДЪТ И „ВЪЗМЕЗДИЕТО”

·        Как капитан Алексиев от обикновен разузнавач стана президентски съветник!?

Някъде  през 80-те години на миналия век, завръщайки се от учение с Врачанското окръжно управление  на МВР, ръководителят му полковник Здравко Атанасов докладва на началника си генерал Грозьо Грозев, че посредникът към началника на районното управление в град Мездра, капитан Виктор Алексиев се е отлъчил от изпълнение на служебните си задължения. Той определя деянието като „извънредно произшествие” и предлага Алексиев за наказание от Военния съвет.

Капитан Алексиев е бил две години в чужбина, като военен разузнавач в Брюксел, който по това време е наричан „цитадела на НАТО”. Официално той е помощник-началник на военния  ни аташе. Поради възникнал конфликт с генерал-полковник Васил Зикулов, Алексиев по-късно е изведен от Разузнавателно управление в армията и е предложен за началник на разузнаването на пазарджишкия полк. Така от Брюксел, капитанът, който владее свободно два западни езика, което в онези години е твърде рядко срещано, се оказва… в Пазарджик!

По това време генерал-лейтенант Васил Коцев – началник на Първо главно управление на комунистическата „Държавна сигурност”  (тайната милиция/полиция), определя Алексиев като човек с „надменно отношение към началниците” и „авантюрист”, което в онези години е равно на нещо като некачествен кадър, човек, на който не може да се има вяра, защото праволинейността е считана за основна благодетел в дейността на всеки служител в държавата.

По-интересен обаче е престоят на капитан Алексиев в Брюксел, като помощник на военния аташе, при това в продължение на цели две години! Първо, да работиш в Западна Европа в онези години е изключително трудно, освен ако не си твърде близък на тайните служби, с една дума да си ченге от най-ниска морална проба.

Една вечер Алексиев изчезва със служебната кола от Брюксел и се озовава в…Париж…! По-късно той обяснява, че е изпълнил свой служебен дълг, като „разкрива” и залавя бившия си колега – разузнавач – майор Димитър Димитров, известен по-късно като „Митко шпиончето”. Според тогавашната власт в България, въпросният майор „доброволно се предложил за агент на ЦРУ”. Той е обвинен, че направил списък с разузнавачи, работещи под прикритие в министерствата на външните работи, външната търговия и други ведомства. Родното разузнаване често ползва тази формулировка, за да набеди за виновен набелязания. Твърди се, че майорът дори получил дебела пачка долари за това си деяние.

За „разкриването” на „шпионина”, Алексиев получава орден. Въпреки това, през 1987 г., заради опърничавосттта си, той е уволнен от министъра на вътрешните работи. Алексиев се жалва пред Централния комитет на комунистическата партия, но няма ефект.

Оказва се, че въпреки „доброто” което прави Алексиев на партията, като набеждава свой колега за шпионин на ЦРУ, все пак самият Алексиев също е наказан, като е изхвърлен от системата. Никой не обича доносниците…!

По-късно Алексиев успява да се изкара репресиран от комунизма и става съветник по въпросите на националната сигурност на първия демократично избран президент на България, д-р Желю Желев.

Това е историята на един обикновен капитан от армията и от милицията/полицията, стигнал до върховете на държавата и съветвал президента. Това е историята на един човек, взел активно участие в прехода ни към демокрация и олицетворяващ една голяма част от лицата, които заемаха постове, без да имат  моралното право да са част от прехода, защото принадлежаха на старото време, което беше отречено и заклеймено.

Тези личности не бива да се забравят, защото те са емблематични. И ако днес се чудим, защо преходът ни към демокрация е толкова дълъг и болезнен, а и сякаш все още не е свършил, то това е така и заради хора като въпросният капитан Алексиев, играл си с хора като с пионки в шах и поставял съдби „в мат”, за да се „представи” пред началниците си. Хора са умирали заради клевети, че са сътрудничели на западни разузнавания. А техните палачи по-късно се опитаха да станат част от демократичния преход! За съжаление някои от тях успяха и именно заради това днес най-романтичното време - когато се разделяхме с комунизма и приемахме демокрацията, изглежда някак странно невярно, неприлично прелъстително, а чувството е като след изневяра…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България” в София

СИМВОЛИТЕ НА ЗАПАДА РАЗРУШАВАХА „ЖЕЛЯЗНАТА ЗАВЕСА”

Снимка: auction.bg

                                 Снимка: korekombg.com

·        Опаковките от „Кореком” се превръщаха във възможности за промяна на света.

Символите на Запада някога бяха не просто забранени в България, те бяха подсъдни. Да притежаваш американски долари беше престъпление, което се считаше за криминално. За това човек можеше да влезе в затвора.  Тази валута, както и другите, които идваха от Запада, се търгуваха нелегално. Хората сами определяха тарифите и продаваха валута с риск за свободата си. Тези, които купуваха, също рискуваха, защото също попадаха под ударите на закона.

Сдобил се със заветните няколко долара, човек можеше да си купи афтършейф „Маскулин”, или дънки, или пък някаква безалкохолна напитка от лелеяния магазин „Кореком”. Да, понякога се налагаше да се чака на опашка, понякога трябваше да се преодолее неизменното присъствие на човек от тайната полиция пред магазина, който дебнеше кой, какво приказва, докато чака, но пък си струваше.

В „Кореком” бяха всичките западни символи, нещата, които един човек от социализма можеше само да съзерцава, а много рядко и да притежава.

И така, символите на Запада бяха много, но най-отявлените разбира се бяха дънките и дънковите облекла. Особено ценни обаче бяха безалкохолните напитки. Те се продаваха в найлонови шишета, които бяха много здрави и напълно прозрачни. В ранните години на демокрацията, тези бутилки бяха многократно подлагани на всевъзможни тестове, един от които беше, съответното шише да се напълни с вода, след като съдържанието разбира се се изконсумира. След това то се поставяше така, че през него да премине автомобил, а когато шишето се оказваше напълно здраво след теста, това създаваше истинска еуфория.

Ефектът беше особено голям, защото по времето на социализма, а и в ранната демокрация, опаковките бяха доста по-рехави, слаби, обикновени и направо грозни, а тези шишета бяха нещо като бутилки за многократна употреба. Когато човек извадеше такова шише, пълно с вода, това показваше на околните, че този човек е пазарувал в „Кореком”, придаваше му някакво мистично обаяние и го превръщаше в специален, по някакъв особен начин.

Кенчетата от всевъзможните безалкохолни напитки също бяха сред големите ценности. Когато съдържанието им се изконсумираше, кутийката внимателно се изрязваше и се ползваше за моливник, защото кенчетата бяха истинска рядкост и можеха да се намерят единствено и само в заветния „Кореком”.

Този тип магазини създаваше възможност за многократна употреба на цял един куп опаковки, които можеха да създават истински статут, да демонстрират, да показват нещо, което може и да не съществува, но създава усещания и възможности за положение в едно обикновено и стандартизирано общество, каквото беше нашето по време на комунизма, а  и в началото на ранната ни демокрация, след 1989 г.

Всички тези символи, както и още много, създаваха така наречените западни символи. Те изграждаха в съзнанието на човека усещането, че българинът е част от света, част от нормалния, съвременен свят. Именно по този начин се пробиваше „желязната завеса”, чрез символи, индиректно и ефектно. Така Западът навлизаше в света на комунистическия лагер, където много трудно пробиваше информация отвън, информация от останалия свят.

Николинка израства в центъра на София. В една стара къща, близо до дома й живее „баба Фрау”. Тя е жена от германски произход. Има връзка със света извън комунистическа България и често получава парфюми. Празните шишенца дава на децата от квартала, които се радват, защото ароматите им са непознати и екзотични, а също и много трайни.

Децата вкусват от аромата на външния свят, на онзи свят, който мнозина от тях не просто не са виждали, но някои няма и да видят. Това също са символи, те показват на хората пътища, начини на мислене, видове светоусещания.

Символите на Запада проникваха постепенно в хората и създаваха стереотипи. Тези стереотипи създаваха от своя страна паралелни реалности, които постепенно отваряха очите на хората и те проглеждаха, виждаха светът наоколо и пораждаха изводи, а след изводите следваха сравнения, от които следваха равносметки, които правеха светът да изглежда глобален и единен.

Именно по този странен, но и твърде реалистичен начин, опаковките от Запада се превръщаха в символи, а символите променяха света и разрушаваха „тухла по тухла” така наречената „желязна завеса”, която разделяше планетата, държавите, поколенията, хората, семействата дори.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България” в София

ЕДИН БЪЛГАРИН - ДО АВСТРАЛИЯ И…НАЗАД, НО НЕ СЪВСЕМ!

Снимка: - www.eurochicago.com

                          
                                          Снимка:  - www.eurochicago.com

Снимка: -архив на автора. 

·        Пътуване до края на света

·        Христо Шишков заминава за държавата-континент, иска да се завърне в родината си, но…нещо се случва…?

Въвеждащо каре

Христо Иванов Шишков е роден в село Тънки ръд през 1870 г. След Освобождението, бързо се развила търговията, чрез която той решил да бъде полезен на обществото и на себе си. Христо създал семейство с Атанаска Тодорова. Заминава за Русе, където започва да се занимава с манифактурна търговия. Тук се ражда първият му син – Иван.

В Стражица е родното място на пет от децата им – Тодор, Димитър, Пеньо, Марийка и Райчо, от които Пеньо почива като дете, а Марийка като съпруга на Илия Желев от Провадия, умира като родилка на близнаци, от родилна треска.

Окуражен от доверието на търговците в Русе, Христо успява да засили и разшири търговската си дейност, с която скоро става известен в Стражица и околността.

Непреминал още всички изпитания на живота, допуска сериозни грешки в търговската си дейност, като раздава на клиентите стока на кредит, с което вреди много на състоянието си. При такова разорено материално положение и сложно душевно състояние, през 1912 г., по време на Балканската война, Христо заминава за Австралия.

Той е уверен, че именно по този начин ще ликвидира поетото пред търговците задължение и ще осигури издръжката на семейството си.

Преминал годините на изпитания в най-големите градове на държавата-континент. В началото Христо отглежда банани, тютюн, захарна тръстика, после се залавя с птицевъдство и други стопански дейности.

Христо успява да уреди търговските си задължения и изпраща средства в България, а съпругата му ги разпределяла според нуждите. По-късно, изведнъж той спира да пише писма и да изпраща пари, но дали това се дължи на материално затруднение, или защото децата му вече били големи и задомени, не е известно. Той прекъсва връзката си с България от 1935 г. до 1946 г.

Децата се устроили в живота и това облекчава постепенно самотната майка. Тя не излиза сама дори на полето, за да работи, за да не говорят хората. Гледа копринени буби, идва рано при внука си Христо и отиват да берат черничеви листа, преди още да е паднала роса. Докато реже клоните в дървото, по което се изкачвала, тя шепне нещо, сякаш изплаква мъката си, но малкият Христо никога не разбира, какво точно си шепне баба му.

Христо Иванов Шишков е един от малцината българи, възможно е и да е първият, който заминава за Австралия през далечната 1912 г. Повечето българи тогава пътуват в Европа, за да учат, да търгуват, да живеят. Повечето избират Америка – „Новият свят”, „страната на неограничените възможности”, за да припечелят и да се завърнат в „Стария край”.

Един българин обаче, решава да замине не къде да е, а в самия край на света, в една от географски най-отдалечените точки от България – Австралия – държавата-континент.

Вероятно това е била новата емигрантска дестинация, след като Америка вече е била пренаселена и е предлагала друг тип работа за бедните източноевропейци.

Внукът на Христо, който също се казва Христо, открива списание „Интернация Културо” от 1946 г., от където намира адреса на австралийката Агнис Куртис – юрист в щата Куинсланд, където е град Макай. Именно тук е живял дядо му Христо Шишков. Така внукът намира адреса на своя дядо и му пише. Разменят си 3-4 писма, в които той изразява желание да се върне в родината си. Дори се интересува от валутните курсове, за да разбере, дали може да живее тук с парите, които е спечелил в Австралия, без да притеснява някого. Той си прави медицински прегледи, преди пътуването за България. Така се надява да се види със своите деца и близки до края на 1946 г. За съжаление, Христо умира на 21 ноември 1946 г., малко преди да тръгне за родината си. Семейството му получава телеграма с лошата вест.

В Австралия, Христо има малка къща и земя, където сеел захарна тръстика, бил и акционер в районната захарна фабрика. Бил материално обезпечен и живеел самостоятелно. Тази информация внукът на Христо получава от друг българин, завърнал се от Австралия – Георги Димитров от  село Дебър, Първомайска околия, през 1958 г.

Георги разказал, че смъртта на Христо в Австралия била причинена от циклон, който навял от пустинята пясък и отнел живота на много възрастни хора, които страдали от астма.

По спомените на Христо Шишков-внук в неговия „Исторически очерк за един самозабравил се род от фамилията Шишкови, за периода от 1767 г. до 1987 г…” – 1987 г.- гр. Асеновград.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България” в София

КАК СЕ ПЪТУВА ДО АМЕРИКА ПРЕЗ ДАЛЕЧНАТА 1904 Г.

·        Човек спокойно може да се пресели в Америка в онези години, дори с цялото си семейство.

Как се заминава за Америка през 1904 г.? Това е колкото романтично, толкова и опасно, но и толкова трудно, а в същото време и необходимо, мечтано и …постигано за някои българи. „До Америка потребни са 300 лв., само да се докопаш от американския бряг, а ако искаш да отиваш във вътрешността, не стигат и 400 лв.”, споделя в пътеписа си „Отиванието в Америка и връщането ми”, Христо Н. Соколов. Творбата му е препечатана в сборника „Българинът по света в началото на ХХ в.”, със съставител Румяна Пенчева, издадена от издателство „Кибеа” в София.

Христо разказва изключително интересни моменти от пътуването си до Новия свят като не пропуска и хубавите неща, така и лошите. Според него, човек спокойно може да се пресели в Америка в онези години, дори с цялото си семейство. 15 денонощия са необходими през океана, за да стигне човек с кораб до брега на Америка.

По това време главната агенция за изпращане на работници в Америка се намира в германския град Бремен. Според Христо,  немците, които пътуват за новия континент се ползват с привилегии, на кораба имало дори помещение за евреи, където те сами си подготвяли храната и имало табела, на която пише: „За израилтяните”.

„…В морето вълни от вода, на парахода – от хора. Матросите и дежурните, вместо да въдворяват ред и тишина, попадат от смях и още повече усилват вълнението със своето „коман” (скоро)! Пътниците от 1-вий клас са на горните етажи, които са в средата на парахода и там са повече немци-чиновници, задоволни от добра храна, чиста квартира, липсва им само смях за удоволствие. Ето и той се явява на сметка на славянството и никой не се смущава от тази анархия, а всякой се смее и се възхищава…”, разказва Христо в пътеписа си.

Според него, докторите не се грижели добре за пътниците от ІІІ-та класа. Изключително интересни са обаче спомените му за комисията, която преглежда току що пристигналите европейци. Първият въпрос е за имената.  И от къде е човекът, както и на колко е години. След това питали за причината да се пътува до Америка, има ли близки и познати в новата земя, от къде е събрал пари за разноски, както и има ли средства за гаранция. Ако човек е над 50 години и отива като работник, а не със смейството си, бива връщан. Ако  някой не успее да даде ясно обяснение, защо идва в Америка, също бива връщан към Европа, защото е съмнителен. Ако някой има брат, или баща в Америка, или ако парите за пътуването му са осигурени от тях, кандидат-емигрантът бива връщан, защото комисията не иска да събира роднини, защото те започват да се организират и да се съюзяват, а основната цел е да се работи!

Христо разказва, как до фабриките имало бараки, където били настанени работниците. Това са дървени постройки, в които били поставени по четири легла – две двойни. Наемът за всяка барака бил по два долара на месец. „Нощно време там е зрелище жално, печално, сърцераздирателно от охканията, пъшканията и стенанията на измъчените работници, щото на човека космите настръхват. … Връщането (от Америка) е много по-мъчно от отиването. При отиванието, поне отчасти има веселие, щото се отива с надежда. При връщането представлява се твърде печална картина. Пътниците са повече от славянското племе, но няма нито 10% щастливци, защото връщат се, кой без ръка, кой без нога, кой без око, кой полудял, защото изгубил, кой е болен и прочие…”, спомня си Христо Соколов в творбата си.

Към края на разказа си, Христо ни оставя едни от най-точните съвети, как човек да посети Америка и какво му е необходимо да знае. На първо място, трябва да има най-малко 20 „наполеона” пари и да носи,колкото се може по-малко багаж. Трябва да се плаща такса само за път до Американския бряг, не и за вътрешността по железниците, защото това струва повече пари от Европа. Трябва да се пътува до Ню Йорк, защото пътят до Америка с тези кораби е само 6-7 дни, а и храната е по-добра. Параходите, които отиват до Балтимор пътуват 15-16 денонощия. Христо съветва да се купува билет само за 1-вий клас и да се търси настаняване в средните отделение на парахода, защото там клатенето било по-слабо.

Един „наполеон” струвал четири долара. Особено ценен е съветът за пътуването с парахода, където според Христо, човек трябва да си носи кромид лук, оцет и пипер – продукти, които закрепват стомаха.

Според разказа на Христо, по-лесно било човек да се пресели със семейството си в Америка, но това щяло да му коства вярата и езика. „След години, неговите синове и внуци ще бъдат англичани по език и вяра. Славяните…се преселват в Америка, но цели села и градове и там образуват колонии и по такъв начин запазват своя език и религия”, твърди Христо в своя пътепис за пътуването си до Америка през 1904 г.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България” в София

Снимки: Архив на автора.

Текстове на снимките:

Снимка 1 – Пощенска картичка с реклама за пътуване до Америка от края на 20-те години на миналия век.

Снимка 2 – Пощенска картичка за работа в металургичен завод в Охайо – 1919 г.

Снимка 3 – Пощенска картичка за ежедневния живот в Охайо – 1920 г. 

УНИКАЛЕН РЪКОПИСЕН ПЪТЕПИС ЗА ЕДНО „ЗАБРАНЕНО” ПЪТЕШЕСТВИЕ ДО АМЕРИКА

·        Един писмен документ от едни мрачни времена, когато „правилното” беше „лошо”, а неправилното – „добро”!

Истинска находка е, когато човек попадне съвършено случайно на автентично описание, от първа ръка, на заминаване за Америка през далечната 1971 г. Още по-интересното е, че става дума за заминаване за САЩ …., но от България..! Няма как да разкажем едно такова приключение, поради което повече ще цитираме, като между отделните цитати, ще оставяме малко въздух, за да имаме възможност за възклицания..!

Става дума за българите от София Георги и Елена, които имат намерение да пътуват до Америка, където живее сестрата на Георги, също българка. За да отидат при нея обаче, двамата съпрузи преминават серия от изпитания. Ето как започва разказа си Георги: „Подадохме молба на 15 октомври 1970 г. в Дирекция на милицията в София, за разрешение за заминаване в Америка. След 15 дни получихме съобщение, че не ни се разрешава. Елена ходи да ни запише да се явим пред комисия. Беше определено за 8 ноември. Явих се само аз, защото тя беше ангажирана. Отидох в 13 ч. на обяд, но се наложи да чакам до 17 ч. следобед. Приеха ме. Разпитаха ме. След пет дена получих съобщение, че се разрешава пътуване само на мен. Последва ново явяване на Елена пред комисията и едва тогава разрешиха и на нея. Определихме заминаването за 30 януари 1971 г…”.

Това е началото на разказа на Георги за едно наистина уникално за онова историческо време пътуване, което те въпреки „желязната завеса” успяват да осъществят. Той описва в подробности всичко по пътя, какво вижда от самолета, как напускат България и как единственото, което остава да му напомня за родината е едно букетче розови зюмбюли, което пръска аромат наоколо.

По-късно семейството каца в Париж. Пътуват с автобус от летище „Бурже”, до летище „Орли”. Там се настаняват в хотел. На другия ден се качват в четиримоторен самолет с 300 места, с който трябва да пътуват до Америка. Георги описва, как все гонят слънцето и как все не могат да го стигнат. Самолетът каца в Лос Анжелис. Георги и Елена вече са в Америка, колкото и това да е невероятно за онези години и онова време, когато Америка беше най-големият враг на социалистическия блок.

Двамата обикалят цяла Америка, виждат неща, които много от нашите сънародници никога не са виждали, въпреки, че живеят в Америка от много години. Те пътуват по легендарния Route 66. Днес едно такова пътуване може да ни се стори стандартна туристическа дестинация, но в онези години, да пътуваш по Route 66 е не просто шанс, а истинско чудо на чудесата, когато става дума за хора, които идват от другата страна на „желязната завеса” , от комунистическа България!

Георги описва Америка в подробности. Той пише на ръка цял пътепис, като отбелязва дори най-малки детайли. Впечатляват го всички гледки и той се отдава на страстта си да предаде максимално точно всичко, което вижда около се бе си.

7 ноември 1971 г. е последният ден на Георги и Елена в САЩ. Ето как го описва той: „…В 12,30 ч. тръгнахме за летището. Милка Типова ни беше свързала с приемчика на багажа – чернокожа. Тя не ни го мери и така влязохме с повече багаж от позволеното. …В 14,32 ч. самолетът на „Атлантис” се отлепи от пистата и излетя. …В 17,35 ч. се приземихме в Чикаго. …След час и 22 мин. Отново излетяхме. …В 12,30 ч. Слънцето изгря, което за нас не беше нормално. …В самолета бяхме 80 човека. …По едно време ни съобщиха, че летим над Амстердам. …Приземихме се във Франкфурт. От тук пътувахме с влак до Мюнхен. Нощувахме в хотел. …В този град през следващата 1972 г. ще се проведе лятна олимпиада. …Следобед към 17,20 ч. тръгнахме с влак към България. …На разсъмване минахме австрийската граница. …През Югославия, вечерта бяхме на централната гара в София. … В 21 ч. си бяхме в къщи…!”. Така телеграфно предаваме разказа на Георги.

Завършва едно удивително по мащабите си пътуване, което двама обикновени българи осъществяват през 1971 г. Те посещават места, които някои хора никога няма да имат шанса да видят. При това пътуването им се осъществява в годините, когато почти беше невъзможно да излезеш от България в посока – капиталистическа държава, особено пък…САЩ!

Три са ключовите думи, които Георги използва докато пише на ръка, къде с писалка, къде с молив, своя уникален по рода си пътепис – „българин”, „дом” и …”баница”. Неотдавна в Америка почина Фредерик Мирчов, племенник на Георги от неговата сестра. След смъртта му, неговият син Браян писа, че в памет на баща си ще приготви именно българска баница. Баницата е едно от нещата, които българите в Америка считат като нещо почти свещено. Баницата за българите в САЩ е не просто национално ястие, тя е ритуал, тя е преживяване, тя е религия!

Именно заради това, Георги съвършено несъзнателно допуска употребата на тези три думи – „дом”, „българин” и „баница”! Това са трите думи, които се набиват на очи, когато четем ръкописния пътепис на Георги за пътуването му в Америка в далечната 1971 г., когато да видиш Ниагарския водопад беше много по-трудно, отколкото по времето на Алеко Константинов…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент в София на в. „България”

Снимки архив на автора.

ТЕКСТОВЕ НА СНИМКИТЕ:

Снимка 1 – Георги и Елена, заедно със сестрата на Георги, на Големия каньон.

Снимка 2 – Георги и Елена на Ниагарския водопад.

Снимка 3 – На летището в Лос Анжелис, преди отпътуването. 

НОВИ ФАКТИ ЗА СТОЙО КРУШКИН, ХРИСТО СЕРАФИМОВ И ПОТЪВАНЕТО НА ЛЕГЕНДАРНИЯ "ТИТАНИК"

Снимка: bulevard.bg

Доказано е, че на борда на "Титаник" е имало българи. Стотици хиляди български мъже са на фронта, докато други търсят шанса си на запад. Афиши по селата примамвали селяните да търсят по-охолен живот, взимайки билет за Америка. Разбира се, това удоволствие струвало скъпо и някои от бъдещите пасажери били принудени да продават добитъка си, даже и имотите си. Две агенции имат "вина" за това – "Уайт Старлайн" и "Лойд Стайн Лайд". Те били предимно от села, като най-многобройни били от Ветрен, Сенник и Терзийско, Гумощник. Българите се качили на парахода последователно на трите пристанища – в Саутхемптън, Шербур и Ирландия. Така общият им брой станал 91 човека. Това е едната теория, пише bulgarianhistory.org.

Разбира се, това са неофициални данни. Според данните на "Лойд" броят им бил 38 човека. Отдавна обаче тази информация не се счита за достоверна, а доказателството е, че в село Гумощник е издигнат паметник на 8 загинали в катастрофата българи. Те обаче не фигурират в списъците на застрахователната компания. Това кара изследователите да считат, че 38 далеч не е реалната цифра на българите, които са имали злата участ да си набавят билет за кораба на смъртта. Трудно е да предположим коя от двете теории е истинна, защото разследванията по "Титаник" продължават и до ден днешен. Така или иначе няма спорове около загиналите българи. Техният брой е 15.

Интерес пораждат няколко имена на българи, които се оказват големи късметлии, като поради един или друг фактор не успяват да се качат на кораба. Типичен пример за такива наши сънародници са Стефан Клийновски и Христо Ковачев, за които се твърди, че закъснели за отплаването, защото "запивали" в една кръчма в близост до пристанището в Саутхемптън. Христо Ангелов пък заменил билета си за "Карпатия", корабът, който тръгнал малко преди "Титаник". За Нанко Нанков от село Садовец се твърди, че проиграл билета си на карти. Доколко тези истории са факт, никога няма да разберем, но ние не виждаме нищо невъзможно в тях.

И последният мит или факт, който ще споменем е спасяването на Стою Крушкин, за когото се твърди че бил в оркестъра на "Титаник". Той успял да достигне спасителна лодка и не намерил смъртта си. За това обаче липсват сериозни доказателства.

Сайтът http://www.sibir.bg/ твърди, че Във списъка на пътниците качили се от пристанище Шербур фигурира името на Стою Крушкин. - http://www.sibir.bg/blog/mladenovich/?blogPage=blogPreviewArticle&artID=587606

Особено интересна е информацията в сайта - http://www.sibir.bg/blog/mladenovich/?blogPage=blogPreviewArticle&artID=573794, където се посочва, че Христо Серафимов- съдружникът на Стойо Крушкин, се е качил на кораба от пристанище Шербур и е сред спасените! Той е в списъка под № 72. 

ПОЧИНА ФРЕД МИРЧОВ

На 13 април-Цветница, почина Фредерик Мирчов. Той е син на Флоранс /Цветанка/ Мирчова, дъщеря на Стойо Крушкин. Фреди е роден на 12 декември 1929 г. Бог да го прости! 

С ПРЕЗОКЕАНСКИЯ ПАРАХОД „ВАШИНГТОН”, ПРЕЗ 1947 г.

·        Пътешествие

·        Българинът Гьончо Белев от Ихтиман описва едно епично пътуване

Не са чак толкова много корабите, които пътуват от Америка до Европа, корабите, които са били ползвани и от нашите емигранти , които живеят и работят в САЩ, както и техните близки. Един от най-известните от тези презокеански лайнери е параходът „Вашингтон”. Има един българин, Гьончо Белев . Той е български писател и общественик, роден в Ихтиман на 12 юни 1889 г. През 1946 година той планира пътуване до Америка, но поради обстоятелствата, на път за там заминава със самолет, но се връща с параход и това е именно „Вашингтон”.

През 1946 г. са определени да се състоят два конгреса на славянските емигранти – на 8 и 9 септември в Торонто и на 18, 19 и 20 септември в Ню Йорк. Българската делегация се състои от тогавашния главен секретар на славянския комитет в България – емблематичната Цола Драгойчева, председателят на комитета Георги Петров и писателят Гьончо Белев.

Спомените на писателя за пътуването му от Америка към Европа с кораба „Вашингтон” е изключително интересно и представлява по същество уникален исторически документ на пътуванията между двата континента в следвоенните години.

Параходът „Вашингтон” е пуснат на вода на 20 януари 1931 г. Той принадлежи на компанията „United States Lines”. Негов кораб-сестра е параходът „Манхатън”, който също като „Вашингтон” е създаден от „New York Shipbuilding”. Това са два от няколкото презокеански лайнера на САЩ.

Параходът разполага с 580 места в „Cabin class”, 400 места в туристическата класа и 150 места в трета класа. Двата кораба имат славата на едни от най-високостандартните и луксозни параходи.

САЩ подписва договор за създаването на параходите „Манхатън” и „Вашинготн” през 1931 г. Изграждането им струва 21 млн. долара, всеки.

Параходът „Вашингтон” е ангажиран по време на Втората световна война в полза на Американската армия, което става на 6 юни 1941 г.

Военният „запас” на парахода приключва през януари 1946 г. и той отново става пътнически лайнер през февруари  1947 г. Корабът пътува до 1953 г., когато е изваден от вода в река Хъдсън и е даден за скрап едва през 1965 г., в Ню Джърси.

Белев разказва, че преди качването си на „Вашингтон”, се подписва декларация, с която пасажерът се съгласява с това, че капитанът има права на съдия. За лошо поведение и при инфекциозна болест, пътникът може да бъде свален. Всеки е длъжен да декларира, че не изнася повече от два револвера и 500 патрона.

Белев описва, как тръгва параходът, минават покрай Уол стрийт, от дясната палуба се намира Джърси сити. След това се минава покрай  Елис айлънд, следва Статуята на свободата. Параходът излиза от устието на река Хъдсън и засилва ход.

Белев подробно описва парахода, каютите, екипажа, както и удобствата, с които предлагат. Става ясно, че в цената на билета влиза и храната. За двата кораба „Вашингтон” и „Манхатън”, цената за „cabin class” на човек е 186 долара, а в туристическа класа – 127 долара.

Каютата на Белев в мирно време е била нещо като малък апартамент, но през войната, когато корабът е изпълнявал курсове в полза на армията, същата каюта е била офицерска спалня. През 1946 г. леглата представлявали тесни пружини, закачени една върху друга на метални стълби – така наречените „вишки”. Към всяко легло имало прикрепена спасителна риза от корк, които често били използвани за допълнителна възглавница…!

Всяка нощ пътниците преместват стрелките на часовниците си с един час напред, докато пътуват през океана към Европа. Белев описва, как първо видели брега на Ирландия. Нощта прекарват в застой в Англия. По-късно прекосяват Бристолския канал и виждат Плимут. Следва Саутхемптън, където, както пише Белев, до самия параход пристигат и заминават влакове. По-нататък корабът навлиза в Ламанша и виждат брега на Хавър, а в дясно се вижда линията на Шербург.

Хавърското пристанище е осеяно с потънали параходи, чийто корпуси се показват над водата. Малко параходче с криволичене отвежда „Вашингтон” успешно до пристанището. Градът силно е пострадал от войната. Къщите са разрушени, а на практика от пристанището не е останало нищо. Презокеанският лайнер акустира в набързо построен кей. 

Така българинът Гьончо Белев от Ихтиман вижда едно пътуване от Америка до Европа през 1946-7 г., което е описал с големи подробности в книга, преиздадена през 1949 г. Разказът е напълно достоверен, защото е представен от първо лице, единствено число и по този начин описанието придобива много по-голям авторитет. Благодарение на този разказ, можем да имаме авторска информация за това, как са пътували някои нашенци преди и след Втората световна война от и за Америка.

Към края на книгата си, авторът пише: „Все пак Ню Йорк е град, когото можеш да мразиш, но и да обичаш”…! Тази реплика, изказана през 1949 г. в България е истинска емоционална революция и представя живата емоция на един българин, пътувал до „Нови свят” веднага след голямата война.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в. „България” в София

Текстове на снимките:

Снимка 1 – Изглед от близо от парахода „Вашингтон”. – Снимка: cruiselinehistory.com

Снимка 2 – Параходът „Вашингтон” напуска Америка и се отправя през океана към Европа. – Снимка: en.wikipedia.org