вторник, 23 ноември 2010 г.
неделя, 21 ноември 2010 г.
вторник, 9 ноември 2010 г.
“КОРЕКОМ” БЕШЕ “МАЛКИЯТ ЗАПАД” В “ГОЛЕМИЯ СОЦИАЛИЗЪМ”
Изразът “леля в Америка” придоби почти нарицателно значение по време на така наречения “милиционеро-социализъм “ в България. Възможността обаче да получаваш регулярно финансова помощ от Америка беше нещо повече от немислимо, защото това беше страна, наричана “гнездото на осите”-тоест, най-опасната държава не просто за вездесъщия Съветски съюз, но и за целя клакьорски политически лагер, подчинен на руския ботуш.
Съдбата обаче решава, че след смъртта на Стойо Крушкин, неговата овдовяла съпруга в София-Николица, следва да получи пенсията на починалия, както е редно по международноправните норми. До тук всичко е на ред, освен фактът, че се оказва, че една обикновена българка ще получава пари от чужбина, при това не от къде да е, а от самата Америка и още повече без изричната възможност за одобрителна санкция от страна на “благоволяващата” партия и държава у нас. Това според властите автоматично ще я направи неблагонадеждна в политически смисъл, защото тя ще стане независима, ще има повече възможности, от които са умишлено лишени голяма част от българите и по този начин по-голямата свобода, може да окаже върху нея “пагубно идеологическо влияние”. Ето защо официалните власти в у нас признават правото на Николица да получава пенсия от починалия си съпруг в САЩ, но я вкарват в безкрайните лабиринти на административното чудовище в социалистическа България.
Започва едно непрекъснато подаване на безумни молби, умопомрачителни удостоверения, изискването на никому ненужни справки, документалното потвърждаване на очевидни факти и всичко това продължава с години. Синът на Николица-Георги, не се отказва и смело и упорито извървява лабиринта на комунистическата администрация. Усилията му се оказват ненапразни, защото в едни прекрасен ден, някъде в началото на 1962 или 1963 г., Николица получава първата пенсия от починалия си чак през 1957 г. съпруг. Може би не малка заслуга за това има и дъщеря й Вилоета, която по това време работи в Националната банка на България. Николица ще се радва на пенсията едва около седем години, защото тя умира през 1969 г.
С получаването на първия транш от полагащите се пари завършва и първата битка с българската административна безкрайност, но предстои втора битка с идеологическата действителност у нас. Николица получава правото да пазарува официално в магазините “Кореком”, в които се пазарува само с валута. На същия принцип работят вериги безмитни магазини в други социалистически страни - „Интершоп“ в ГДР, „Тузекс“ в Чехословакия, „Певекс“ в Полша, руската „Берьозка“ и украинската „Каштан“ в СССР. Началото е положено от външнотърговското предприятие „Булет“, което създава веригата безмитни магазини за задоволяване на потребителското търсене на луксозни вносни стоки, като печели търсената свободно конвертируема валута. Те са наречени Corecom - съкращение от френското словосъчетание COmptoir de REpresentation COMmerciale (кантора за търговско представителство). След преобразуването на „Булет“ във външнотърговското предприятие „Интеркомерс“ така се нарича и дирекцията, която се обособява като отделно външнотърговско предприятие през 1964 г. В края на 1980-те и особено в началото на 1990-те год. се нарояват редица безмитни магазини, чиято дейност се налага да се регламентира в средата на 1990 г., като те остават да съществуват само по граничните контролно-пропускателни пунктове - тоест на границите и по международните летища на страната. Под външен натиск България приема те да бъдат закрити в началото на 21 век.
За да не позволяват спекула на идеологическо ниво, официалните власти в България въвеждат системата на боновете. На Николица не се дават доларите, които тя има право да получава, а й се предоставят едни хартийки, които имат стойността на пари и равностойността на сумата, която следва да получава като пенсия от починалия й съпруг. Така тя не може да изнася от страната тези “книжни пари”, защото извън България те нямат никаква стойност. Това лишава от възможност Николица да спестява и на практика я принуждава да харчи всичките пари от Америка.
По това време “Кореком” съвместява почти всички видове магазини, в които се продават стоки от Западна Европа и Америка. Достъп до тези магазини имат само хора, работили в чужбина и чужденци, както и една шепа избрани, които по една, или друга причина имат валута, между които попада и Николица.
Като цяло официалната нагласа на властите е да не се допуска масово хората да пазаруват в тези магазини, за да не виждат високото качество на стоките и по този начин да променят виждането си за “светлия комунизъм” и неговите виртуално неограничени икономически възможности. По-късно комунистическата партия и държава ще ограничи стоките в “Кореком” и ако в началото в него са се продавали всякакви стоки, включително храни и техника, то в късния етап, почти преди падането на световната комунистическа система, в “Кореком” се продават само дрехи, парфюми и ограничено количество техника, предимно – адио и видео. По този начин властта държи хората в страни от европейското и световното качество и заблуждава, макар и малцината останали верни комунисти, че в съветската система качеството на стоките и услугите е най-високо в света.
По това време, в началото на 60-те години на миналия ХХ в., Николица купува от “Кореком” нафтова печка, хладилник “Зануси”, които не могат да се намерят никъде по останалите магазини. Тук тя купува още слънчеви очила, палта и ботуши. Куриозен е случаят с ботушите на внучката й Николинка, кръстена на нея. Това са нов модел боти, които имат каракул отвътре. Николинка не иска да ги носи, защото в училище й се подиграват, поради факта, че такива обувки в България няма и те се различават по всичко от масовите обувки, които носят децата в социалистическото училище.
Николица купува от “Кореком” още кайзер, сирене, символа на свободния свят-шоколада “Тоблерон” и…банани! По това време обаче внучката Николинка не е опитвала вкуса на бананите и отказва да ги яде, защото не познава този плод.
Именно пред “Кореком” е и мястото, където тайната полиция, наречена милиция, държи постоянни цивилни постове, които да “слухтят” за зловредни намерения и изказвания против властта на опашките пред вратите. Не малко хора, придобили известно самочувствие от възможността да пазаруват в тези магазини и докоснали се макар и съвсем условно до западната свобода чрез тях, попадат в лапите на тайните агенти. Многобройни са случаите, които разказват за хора издърпани от опашка пред “Кореком” и вкарани насилствено в колите на тайната полиция. Какви са причините за това, можем да се досетим, а какво е станало с тези хора, никой не знае, но можем да предполагаме.
Всичко това предстявлява един букет от малки абсурдчета, които сглобяват големия политически, а в не малка степен и икономически абсурд на така наречената “световна социалистическа система”. Съветът за икономическа взаимопомощ – СИВ, който беше създаден в соцлагера като контрапункт на европейските и световни икономически структури, на практика не осъществи функцията си, защото се превърна в жалък инструмент на една шизофренна политика. От тук и икономическото раздалечаване на формалния комунистически Изток и свободния демократичен Запад, се задълбочава все повече, което довежда и до такива търговски сурогати като системата от магазини “Кореком”. Какво означава тази дума може би почти никой не знае. Направихме си труда да проверим в два речника-Синонимен речник на българския език и Речник на българския жаргон. Във втория открихме само думата “корекомче”. Тя беше обяснена с: “момиче, което е облечено с дрехи, закупени от “Кореком”. Дали това е абревиатура, дали е съкращение на срички по съветски модел, дали е нещо друго едва ли има толкова голямо значение, защото днес “Кореком”-и няма, такъв е вече всеки магазин у нас, но беше време, когато за едни маркови чорапи и шешенце с ароматна тоалетна вода се чакаше с часове пред лъснатите витрини на това социалистическо икономическо недоносче с примамливо лъчезарното и измамно име “Кореком”.
Венцислав Жеков
кореспондент на вестник “България” в София.
ИСТОРИЧЕСКИТЕ АБСУРДИ РАЖДАТ ЕМИГРАНТСКИ ДРАМИ
Зорка е бедно момиче от столичния квартал “Хаджи Димитър”. Живее в малка, почти схлупена къщичка, където в едната стая e брат й, а в другата е тя, с майка си Фанка и дъщеря си Занка, която след като завършва училище ще се преименува на Жана. Това е съдбата на една българка, която заедно със съпруга си ще стане жертва на историческите абсурди на ХХ в.
Някъде в края на 1947 г. Зорка се омъжва за Цветан от Брезник. Той също е бедно момче, дошло в София да търси препитание. Скоро Зорка забременява със Занка /Жана/, но бащата се налага да отиде войник. Той служи в гранична застава на българо-гърцката граница, където е фурнаджия на поделението. Дали тежката служба, или по някакви други причини, но един ден Цветан хвърля оръжието си, минава нелегално границата и се озовава в Гърция. От тук пътят му продължава към бежански лагер, след това, друг бежански лагер в Триест-Италия и накрая успява да замине за Англия. Не е известно, къде точно се установява Цветан, но така, или иначе, неговият път продължава и той заминава за Сидни-Австралия. До колкото е известно, там е работил на тръстика в първоначалния етап от емигрантския си живот. Успява да закупи своя къща и решава да установи кореспонденция със семейството си в България. Междувременно Зорка ражда първото си и единствено дете-Занка/Жана/, през октомври 1948 г.
Зорка обаче, преживяла първоначалния шок от емиграцията на съпруга си, се страхува да общува с него, защото наскоро завзелата властта комунистическа партия преследва хората, които имат контакти с външния свят и особено с капиталистически страни, каквато на практика се явава и Австралия. Зорка отказва кореспонденция и прехвърля инициативата на друг адрес, където живее нейн втори братовчед-Георги. Неговият баща е емигрант в Америка и Зорка решава, че така ще е по-безопасно за нея, да комуникира със съпруга си чрез втория си братовчед. Основанието за това е, че Георги така и така вече е в обектива за наблюдение от тайните служби, поради връзките с баща му в САЩ.
Георги започва редовна кореспонденция с Цветан в Австралия, а Зорка посещава братовчед си, където научава новините за съпруга си. Това тя прави рядко, когато има малко свободно време, защото работи в софийската фабрика “Начо Иванов”, на три смени като тъкачка.
През 1971 г. Георги пътува до Америка при сестра си и от там продължава да пише писма на Цветан в Австралия, като в тези свои писма вече свободно описва безумията на властта в България. Цветан запазва всички писма от България и от Америка, които му изпраща Георги. Години по-късно те попадат в ръцете на съпруга на Жана-Веско, който сътрудничи на тайната политическа милиция в България, но той не издава Георги за неговите антикомунистически възгледи.
Георги споделя на Зорка мъката на нейния съпруг Цветан по изгубеното семейство. Той пише, че обикаля сам стаите в къщата и плаче във всяка от тях, защото не може да се събере със жена си и детето си. Зорка обаче остава непреклонна, съмнявайки се във верността на съпруга си и страхувайки се от преследване от милицията в България.
Жана също не общува с баща си под давлението на своята майка, защото се страхува от преследване. Тя дори не споделя пред съучениците си, че баща й живеев Австралия. Тази информация става публично достояние на един нейн рожден ден, когато един братовчед неволно споделя пред съучениците й за нейния баща. Тя се разплаква и от този момент престава да общува с този свой роднина.
Някъде към средата на 70-те години на ХХ век Цветан умира, като не доживява среща със своето семейство. Негови съседи изпращат на съпругата му всички запазени писма. Продават къщата му в Сидни и неговата дъщеря Жана получава около 15 хиляди долара в наследство. Тази сума помага на семейството й да си стъпи на крака финансово. Зорка надживява съпруга си с много години и умира в началото на ХХІ в., около 2005 г., в София.
Дали това семейството щеше да бъде толкова нещастно, ако не бяха историческите абсурди на ХХ век, дали Жана щеше да живее в Австралия, дали Зорка щеше да продължи да обича съпруга си, дали той щеше да живее повече, без да я има мъката по родината и изгубеното семейство…? Това са въпроси, които нямат отговор. На тях служебно може да отговори само историята с една гола и зловеща статистика.
Това е поредната тъжна, но показателна съдба на едно разделено семейство, което носи кармата на една епоха. Може би ако ги нямаше абсурдите на ХХ век, една такава вестникарска история никога нямаше да намери публика, жалкото е, че дори и след толкова години, тази лична история все още звучи актуално с абсурдността си.
Венцислав Жеков
кореспондент на вестник “България” в София
Абонамент за:
Публикации (Atom)