ТЪЖНА ВЕСТ

След продължително боледуване от рак вчера /8 юли 2010 г./ е починал и днес е опят и погребан роденият в Калофер архимандрит Дамян (в мире Димитър Маринов). От млади години обиква Иисус Христос и Църквата в трудните времена на безбожния комунистически режим у нас. Следва примера на редица учени младежи и богослови от 50-те години и след казармата става монах, но не за кариера, а в най-строгия тогава Преображенски манастир край Търново по времето на игумена архимандрит Силвестър. След петнайсетина години о. Дамян замести в игуменството дядо Силвестър, а след някоя и друга година Нюйоркският митрополит Андрей го поиска за свой килейник, да му прислужва, да му служи в храма. После о. Дамян беше пратен в българската църква в гр. Стилтън, Пенсилвания, известно време беше и в Чикаго, а накрая доста години обгрижваше църковната ни община в Лос Анджелис, Калифорния. Когато се пенсионира, той се прибра в Преображенския манастир, но той отдавна не беше същата образцова обител, бяха измрели или напуснали братята, дори и половината му сгради вече ги нямаше. Затова се прибра в родния Калофер. След някоя и друга година го приеха за ефимерий в Калоферския мъжки манастир (така наречен мъжки, а всъщност отдавна женски) край Бяла река.

“ЦАРСКИТЕ” ОФИЦЕРИ-ПЪРВА ВЪЛНА НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ЕМИГРАЦИЯ

Унищожаването на българското офицерство в годините след Втротата световна война е тема, която е била обект на изследване на редица историци и специалисти по различни културологични и социологически теми, засягащи по един, или друг начин конкретното историческо време. Има обаче и още един “емигрантски поглед” към процеса, начина и предприемането на унищожаването на така нареченото “царско” офицерство в България.
Става дума за това, че след идването на власт на правителството на “Отечествения фронт”, новите управляващи преследват няколко цели, най-важната от които обаче е да държат старото “монархическо” офицерство в страни от България, за да може през това време комунистите да наложат властта си с присъщия им за целта “червен терор”. Една част от клелите се във вярност на царя офицери предпочитат да дезертират от Българската армия и да преминат на страната на отстъпващите германски войски. Друга част от офицерите ни остават на служба, но вече “имат едно на ум” и очакват, или да бъдат репресирани, след края на войната, или да бъдат уволнени-най-малкото. Част от тези офицери и една цяла друга група предпочитат да емигрират и по този начин се превръщат в една от най-мощните вълни от емигранти в новата история на страната ни и на практика – в първите официални политически емигранти, след налагането на “диктатурата на пролетариата” в страната ни.
Новите властници в София са наясно, че армията, която се е клела пред монарха, е може би най-голямата заплаха за новоналагащия се режим, защото отвън никой не би дръзнал да нападне държава, която вече е в сферата на съветското всеобхватно влияние. От една страна старите “царски офицери” са неудобни, но от друга, няма нови такива, на които новата власт да има пълно идеологическо доверие. Поради този факт се създава една не по-малко скудоумна титулатура-“ДКВ”- “До Края на Войната”. С нея се “окичват” всички “царски” и не идеологически шлифовани офицери и военнослужещи във войската ни. Така те получават временен статут на български офицери, не само до края на войната, но и докато се изградят новите-верни на партията офицерски кадри, които “естествено” да заменят старите такива, наричани с особено плиткоумен ентусиазъм-“фашистки”/!/.
Споменахме, че първата регистрирана вълна от политически емигранти е още по време на обявяването на така наречената “отечествена война” в България. Време е да сложим точка на едно историко-идеологическо недоразумение. България никога не е водила отечествена война, защото по времето, в което тя започва участие във втората фаза на Втората световна война-срещу Германия, на практика страната ни вече е окупирана от СССР още от 5 септември 1944 г., а не от Германия, за да наричаме войната срещу нея “отечествена”. Всъщност, войната след 1941 г. чак 9 май 1945 г., от гледна точка на съветската историография, може да се окачестви като отечествена, защото те защитават отечеството си от агресора Хитлер, но за нас времето след 9 септември 1944 г. е просто втора фаза на световната война, в която ние променяме официалната си позиция от прогерманска към антигерманска, при това без да сме дори застрашени от немско нападение над страната ни. Тоест, ако говорим за “отечествена война” на България в онези години, то тя би било логично да се води срещу агресора за нас-СССР.
Разбира се едва ли само тези чисто политико-идеологически причини са в основата на емиграцията на част от българските офицери. За да бъдат апробирани, към тях са назначавани помощник-командири-политкомисари с една единствена цел-да ги шпионират денонощно и повсеместно. Заповедите на командирите се съгласуват с политическите кадри и това сериозно уврежда принципа на единоначалието във войската.
Така нареченият “народен съд” в България, който представлява истински криминален прецедент в политическата и юридическата история на Европа, осъжда 292-ма офицери. За спасилите се обаче също няма надежда. По официални данни, до края на 1945 г. са уволнени 956 офицери. Най-масовите уволнения обаче са извършени през 1946 г. с мотивите „за груби фашистки прояви“ и „в интерес на службата“. Те обхващат 1887 офицери.
Унижението обаче не стига само до тук. Уволнените научават за съдбата си от публикуваните дълги списъци в официоза на комунистическата партия вестник “Работническо дело”, който покойният майор от резерва Георги Иванов с ирония наричаше “Разбойническо дело”!
Общият брой на офицерите в годините 1940-1943 е нараснал до 5608 души. Това се дължи на включването на постъпилите от ШЗО фелдфебел-школници, като Георги, останали на служба като офицери до края на войната (така наречените ДКВ).
Още при завръщането си от Македония на 12 септември 1944 г, военните части, където е и поручик Георги Иванов, биват пресрещнати край Кюстендил от “червения” военен министър-генерал-полковник Дамян Велчев. Той уверява, че никой няма да бъде преследван заради службата си. Малко по-късно, Георги е пратен в София почти като пленник. На една голяма част от колегите му е отнето личното оръжие още от сръбските партизани, а от България “за награда” те са изпратени на смърт, на фронта в Унгария.
Този достоен български офицер-Георги Иванов е уволнен от войската на 22 декември 1950 г. Прибирайки се в квартирата си в граничното с Турция градче Малко Търново, той бърза да сподели новината с младата си съпруга Атанаска. Тя го прекъсва и му разказва, че е сънувала, че трябва да напуснат града. В този момент той се просълзява, но няма време за драматични моменти, защото офицерът има срок да напусне граничната застава, на която е заместник-командир по снабдяването, до залез слънце. Натоварват най-необходимото и под сведените клони на легендарните странджански букови гори, и разбира се под конвой, семейството потегля към Бургас с военна камионетка, за да се прибере от там в София, където преди това са оставили своята невръстна дъщеря Николинка, за да не пострада при евентуално принудително отстраняване на капитан Иванов от работа. По пътя камионът е спиран и проверяван на няколко поста, което показва, че властта вече напълно контролира граничните райни, а от там и възможностите за единична и организирана емиграция.
Майор от резерва Георги Иванов е уволнен като ДКВ-офицер, защото не приема да стане комунист и член на партията, както повеляват шизофренните призиви на съветските военни инструктори, бродещи като “червени пилигрими” в онези мътни години из заставите на южната ни граница.
Последните остатъци от разгромения „царски“ и “фашистки” офицерски корпус са уволнени през 1958 г. И с това не свършва всичко. Тези възпитани в дух на родолюбие и православие българи изпадат в немилост. Те и техните деца се възпрепятстват да учат в университетите и постепенно са принудени, въпреки доброто си възпитание и интелектуалните си заложби, да работят като хамали, земеделски и строителни работници.
Онази част от успелите да се спасят извън страната офицери, се превръща в най-жизнения сегмент на родолюбивата ни емиграция. Те са в основата на съхраняването на държавните, религиозните и нравствените традиции на българина в годините, когато България целенасочено е превръщана в безгръбначен придатък на съветската “империя на злото”. По този начин достойните български офицери продължават да работят в полза на отечеството си, както са се клели още пред първойерарха на Царство България.

ЗАЛОЖНИЧЕСТВОТО КАТО БАРИЕРА ЗА ЕМИГРАЦИЯ

Имаше едно време, когато чавек за да замине извън България трябваше да отговаря на определени изисквания и да изпълнява определени условия. Те бяха многократно по-сложни, когато ставаше дума за пътуване до така наречените “вражески капиталистически страни”. Когато обаче някой искаше да пътува до Америка, тези условия наистина достигаха “космически висоти”. Това време у нас се нарича управление на “демократическия централизъм”-с една дума-комунизма.
Това е един кратък епизод от историята на един достоен български офицер, участник във Втората световна война, който иска да пътува до Америка през 1971 г., за да се поклони на гроба на своя баща-емигрант, починал през 1957 г. и да се срещне с родната си сестра-Цветанка, натурализирана там като Флоранс, и нейното семейство. Това е една от хилядите частни истории на много българи, които са искали по някакви причини да пътуват и не са успявали, или са успявали с цената на почти всичко, в зависимост от целта, причината и необходимостта.
Как обаче се стига до това пътуване на Георги Иванов до Америка? Първоначално той получава изискваната в България покана от сестра си. С тази покана, играеща ролята на виза, той може да пътува, но едва след като получи разрешение да напусне страната. То се издава от вездесъщото Министерство на вътрешните работи /МВР/. Когато разбират, че Георги иска да замине за Америка с цялото си семейството-втората си съпруга Елена и дъщеря си Николинка, милиционерите едва сдържат смеха си, защото знаят, че той никога няма да получи такова разрешение. Въпреки това Георги тръгва по пътя на безкрайната бюрокрация на тоталитарната държава, за да стигне в крайна сметка до сигурния отказ. Властите в София се опасяват, че той ще напусне страната и повече няма да се върне, поради което и не издават въпросното разрешение. Георги е принуден да търси други пътища по емблематичния за епохата на социализма “втори начин”, а именно-с връзки.
Тук е необходимо да направим една кратка историческа справка, за да обясним търсенето на връзки за заминаване за Америка.
След края на Втората световна война, на 19 август 1945 г., с Указ на Президиума на Върховния съвет на СССР запасният поручик Георги Иванов е награден с медал “За победата над Германия във великата отечествена война 1941-1945 г.”, от името и на маршала на СССР- Фьодор Толбухин. На 1 септември 1947 г. със свидетелство, поручик Иванов е награден от министъра на народната отбрана с медал “За участие в отечествената война 1944-1945 г.”, от името на “Върховната държавна власт на България, в знак на благодарност”. Иванов е носител и на юбилеен медал за 50 години от края на Втората световна война и победата над Хитлеристка Германия. Въпреки тези отличия и признаването му за участник в така наречената “отечествена война” в България, на Георги все пак му се налага да търси връзки, за да замине за Америка и той ги намира при своите колеги от миналото.
През 1946 г. той е извикан от София в Пловдив и от там е изпратен в Пещера, където трябва да се срещне с военна свръзка от Доспат и заедно да заминат за Слащен. С волска кола, през планински падини и “каменни полета” Георги пътува за новата си работа през Сатовча и през планината. Тук той ще остане до ноември 1947 г. Първоначално командва 15-километрова зона от границата ни с Гърция, в която влизат пет поста. От март до октомври 1946 г. Георги има и новоназначен помощник-това е офицерът Карабойчев. В началото на 1947 г. на Георги Иванов е поверена цялата доспатска част от границата, която възлиза на около 53 километра. Именно въпросният офицер Карабойчев, който години по-късно става полковник и работи в Гранични войски към МВР, е единият от хората, които Георги търси за помощ при заминаването си за Америка.
През октомври 1947 г. Георги е преместен в заставата в Малко Търново-в самия югоизточен край на България, заедно със съпругата си Атанаска, с която сключват брак малко преди това в Свищов. Георги пристига в Малко Търново и с група млади граничари, които лично е обучавал. Тук той служи като офицер-ДКВ /до края на войната/ от есента на 1947 г. до 22 декември 1950 г. Необходимостта от “царски офицери”, които са се клели във вярност на царя, е очевидна, въпреки че новата власт не ги долюбва, защото по това време комунистическата държава все още няма собствени изградени офицерски кадри. За помощник на Георги Иванов в Малко Търново е назначен Гено Генов, който години по-късно става генерал, ръководи военната академия в София и командва І-ва армия. Именно това е вторият човек, който Георги търси за помощ при заминаването си за Америка.
Двамата бивши колеги на Георги Иванов-полковник Карабойчев и генерал Генов му осигуряват така необходимото разрешение за пътуване до Америка, но заложник в България остава неговата дъщеря Николинка. Така една семейна история бива завързана с идеологическата примка на едно недостойно заложничество в името на една безумна действителност. Георги успява да замине само с втората си съпруга Елена при сестра си в Калифорния през януари 1971 г. и се връща в България през демекври същата година. За заминаването си в Америка, Елена също ползва връзките на своя брат-носител на скудоумната в онези години титла-“активен борец против фашизма и капитализма”.
По време на престоя си Георги има предложение да остане на работа в Америка като градинар, но дъщеря му е заложник в София и оставането му в САЩ може да доведе до редица проблеми на момичето. Бащата е мислел да ползва помощ от Международния червен кръст, за да изтегли и детето си в Америка, но в крайна сметка надделява позицията на втората му съпруга Елена и семейството се завръща в България.
Така завършва една от многото драматични и многопосочни лични истории, свързани с разделени семейства от двете страни на “желязната завеса”. Тези политически заложничества, които носят чисто криминален оттенък, продължават в България чак до краха на световната комунистическа система в края на 1989 г., тоест за нас българите те продължават цели 45 години!