“ЦАРСКИТЕ” ОФИЦЕРИ-ПЪРВА ВЪЛНА НА ПОЛИТИЧЕСКАТА ЕМИГРАЦИЯ

Унищожаването на българското офицерство в годините след Втротата световна война е тема, която е била обект на изследване на редица историци и специалисти по различни културологични и социологически теми, засягащи по един, или друг начин конкретното историческо време. Има обаче и още един “емигрантски поглед” към процеса, начина и предприемането на унищожаването на така нареченото “царско” офицерство в България.
Става дума за това, че след идването на власт на правителството на “Отечествения фронт”, новите управляващи преследват няколко цели, най-важната от които обаче е да държат старото “монархическо” офицерство в страни от България, за да може през това време комунистите да наложат властта си с присъщия им за целта “червен терор”. Една част от клелите се във вярност на царя офицери предпочитат да дезертират от Българската армия и да преминат на страната на отстъпващите германски войски. Друга част от офицерите ни остават на служба, но вече “имат едно на ум” и очакват, или да бъдат репресирани, след края на войната, или да бъдат уволнени-най-малкото. Част от тези офицери и една цяла друга група предпочитат да емигрират и по този начин се превръщат в една от най-мощните вълни от емигранти в новата история на страната ни и на практика – в първите официални политически емигранти, след налагането на “диктатурата на пролетариата” в страната ни.
Новите властници в София са наясно, че армията, която се е клела пред монарха, е може би най-голямата заплаха за новоналагащия се режим, защото отвън никой не би дръзнал да нападне държава, която вече е в сферата на съветското всеобхватно влияние. От една страна старите “царски офицери” са неудобни, но от друга, няма нови такива, на които новата власт да има пълно идеологическо доверие. Поради този факт се създава една не по-малко скудоумна титулатура-“ДКВ”- “До Края на Войната”. С нея се “окичват” всички “царски” и не идеологически шлифовани офицери и военнослужещи във войската ни. Така те получават временен статут на български офицери, не само до края на войната, но и докато се изградят новите-верни на партията офицерски кадри, които “естествено” да заменят старите такива, наричани с особено плиткоумен ентусиазъм-“фашистки”/!/.
Споменахме, че първата регистрирана вълна от политически емигранти е още по време на обявяването на така наречената “отечествена война” в България. Време е да сложим точка на едно историко-идеологическо недоразумение. България никога не е водила отечествена война, защото по времето, в което тя започва участие във втората фаза на Втората световна война-срещу Германия, на практика страната ни вече е окупирана от СССР още от 5 септември 1944 г., а не от Германия, за да наричаме войната срещу нея “отечествена”. Всъщност, войната след 1941 г. чак 9 май 1945 г., от гледна точка на съветската историография, може да се окачестви като отечествена, защото те защитават отечеството си от агресора Хитлер, но за нас времето след 9 септември 1944 г. е просто втора фаза на световната война, в която ние променяме официалната си позиция от прогерманска към антигерманска, при това без да сме дори застрашени от немско нападение над страната ни. Тоест, ако говорим за “отечествена война” на България в онези години, то тя би било логично да се води срещу агресора за нас-СССР.
Разбира се едва ли само тези чисто политико-идеологически причини са в основата на емиграцията на част от българските офицери. За да бъдат апробирани, към тях са назначавани помощник-командири-политкомисари с една единствена цел-да ги шпионират денонощно и повсеместно. Заповедите на командирите се съгласуват с политическите кадри и това сериозно уврежда принципа на единоначалието във войската.
Така нареченият “народен съд” в България, който представлява истински криминален прецедент в политическата и юридическата история на Европа, осъжда 292-ма офицери. За спасилите се обаче също няма надежда. По официални данни, до края на 1945 г. са уволнени 956 офицери. Най-масовите уволнения обаче са извършени през 1946 г. с мотивите „за груби фашистки прояви“ и „в интерес на службата“. Те обхващат 1887 офицери.
Унижението обаче не стига само до тук. Уволнените научават за съдбата си от публикуваните дълги списъци в официоза на комунистическата партия вестник “Работническо дело”, който покойният майор от резерва Георги Иванов с ирония наричаше “Разбойническо дело”!
Общият брой на офицерите в годините 1940-1943 е нараснал до 5608 души. Това се дължи на включването на постъпилите от ШЗО фелдфебел-школници, като Георги, останали на служба като офицери до края на войната (така наречените ДКВ).
Още при завръщането си от Македония на 12 септември 1944 г, военните части, където е и поручик Георги Иванов, биват пресрещнати край Кюстендил от “червения” военен министър-генерал-полковник Дамян Велчев. Той уверява, че никой няма да бъде преследван заради службата си. Малко по-късно, Георги е пратен в София почти като пленник. На една голяма част от колегите му е отнето личното оръжие още от сръбските партизани, а от България “за награда” те са изпратени на смърт, на фронта в Унгария.
Този достоен български офицер-Георги Иванов е уволнен от войската на 22 декември 1950 г. Прибирайки се в квартирата си в граничното с Турция градче Малко Търново, той бърза да сподели новината с младата си съпруга Атанаска. Тя го прекъсва и му разказва, че е сънувала, че трябва да напуснат града. В този момент той се просълзява, но няма време за драматични моменти, защото офицерът има срок да напусне граничната застава, на която е заместник-командир по снабдяването, до залез слънце. Натоварват най-необходимото и под сведените клони на легендарните странджански букови гори, и разбира се под конвой, семейството потегля към Бургас с военна камионетка, за да се прибере от там в София, където преди това са оставили своята невръстна дъщеря Николинка, за да не пострада при евентуално принудително отстраняване на капитан Иванов от работа. По пътя камионът е спиран и проверяван на няколко поста, което показва, че властта вече напълно контролира граничните райни, а от там и възможностите за единична и организирана емиграция.
Майор от резерва Георги Иванов е уволнен като ДКВ-офицер, защото не приема да стане комунист и член на партията, както повеляват шизофренните призиви на съветските военни инструктори, бродещи като “червени пилигрими” в онези мътни години из заставите на южната ни граница.
Последните остатъци от разгромения „царски“ и “фашистки” офицерски корпус са уволнени през 1958 г. И с това не свършва всичко. Тези възпитани в дух на родолюбие и православие българи изпадат в немилост. Те и техните деца се възпрепятстват да учат в университетите и постепенно са принудени, въпреки доброто си възпитание и интелектуалните си заложби, да работят като хамали, земеделски и строителни работници.
Онази част от успелите да се спасят извън страната офицери, се превръща в най-жизнения сегмент на родолюбивата ни емиграция. Те са в основата на съхраняването на държавните, религиозните и нравствените традиции на българина в годините, когато България целенасочено е превръщана в безгръбначен придатък на съветската “империя на злото”. По този начин достойните български офицери продължават да работят в полза на отечеството си, както са се клели още пред първойерарха на Царство България.