ЕДИН ЕМИГРАНТСКИ МАЛШАНС-ПРЕЗ ПРИЗМАТА НА ВРЕМЕТО

ДО АМЕРИКА И НАЗАД…!

Как една снимка може да разкаже една история…!?Напълно възможно е и при това историята може да бъде интересна, погледната от днес и през призмата на историческото време. Това е историята на един най-обикновен българин, заминал с хиляди трудности за Америка и попадна изведнъж пред възможността да остане там, колкото и това да е било абсурдно и невъзможно в далечната 1971 г. След поредица от „задействани” връзки в България, Георги заминава за Америка, заедно със съпругата си Елена, в началото на 1971 г. Там те отсядат при сестрата на Георги Флоранс /Цветанка/ и остават до ноември. През август обаче се случва нещо, което е можело да промени живота и на двамата до неузнаваемост. На 23 август 1971 г. те отиват на гости на Джек и Аника на Garden Grove 8561 Blanche St. Посрещнати са топло от домакините и постепенно разговорите преливат към положението в България, комунистическия режим и възможностите, човек да живее достойно извън родината. Джек е извънредно висок, а Георги е нисък. Именно заради това веднага ги наричат «Крачун и Малчо» и се шегуват добронамерено с това, докато разговарят все още неангажиращо и чисто приятелски. И именно като Крачун и Малчо изглеждат двамата на паметната снимка, която им прави в онзи ден сестрата на Георги, Флоранс. Георги винаги е бил положително настроен към живота в Америка в онези години и откликва на темата с разбиране. Джек забелязва това и се чувства по-уверен. Той работи като градинар в града си и има нужда от помощник. Тогава възниква идеята да покани Георги да работят заедно. Първоначално се колебае, защото не знае, какво да очаква в отговор. Все пак Георги и Елена идват от комунистическа България, там те са убеждавани в лоялност към партията и Джек се притеснява, да не обиди своя нов приятел. Все пак се решава и директно споделя с него. Георги е леко шокиран от внезапно изникналата възможност и той, както сестра си, да остане да живее в Америка. Съгласява се и започва да прави планове, как да убеди съпругата си да останат. Едино от основните проблеми е дещерята на Георги-Николинка, от първия му браг с Атанаска. Момичето остава в България като «заложник» за това, че баща му и втората му майка ще се завърнат и няма да «избягат» от «червения рай» в България, в онези години. До тук всичко изглежда като една реална възможност за реализация на персонална «американска мечта». Георги планира с помощта на международната организация на «Червения кръст» да изтегли дъщеря си и така да се устроят в Америка. Възниква обаче един съществен проблем. Елена, която е сестра на така наречен «заслужил борец против фашизма и империализма» не възприема намерението на Георги и започва да го убеждава да се върнат в България. Аргумент тя намира първо в това, че дъщеря му е в страната и може да пострада, ако те «избягат». Постепенно Елена успява да убеди съпруга си, че не бива да си причиняват проблеми, ако не се завърнат в България и той се вижда принуден да откаже предложението на Джек, да стане негов помощник в градинарството. Джек е учуден от решението на Георги, но го приема. Той му разяснява, как би могъл да живее много по-добре в Америка, а дъщеря му един ден също би могла да дойде при тях. Разказва му за работата и за това, че е интересна, вълнуваща и уважавана от хората. Георги е убеден в това, но...се налага да отклони окончателно предложението. Това на пръв поглед е една частна история за един исторически абсурден малшанс, който слага отпечатък върху родовата история на едно средностатистическо софийско семейство в годините на «развития» (...но всъщност «развинтения»...!) социализъм в България. В същото време тази история придобива една малко по-широка значимост с факта, че много хора и семейства са попадали в подобна ситуация. Елена от своя страна също е права да убеждава съпруга си да се завърнат в България, защото се страхува от репресии спрямо роднините си. Така се генерира една от безбройните абсурдни ситуации от онези времена, когато хора са принудени да вземат решения, за които впоследствие съжаляват, но тези решения са били взети под заплахата от дългата ръка на партията, която достига до всеки, дръзнал да се опълчи срещу правилата, които самата тя е създала. Така и Георги взема решение, за което повече не говори никога, чак до смъртта си. Дали е било правилно, за да спаси дъщеря си от насилие от страна на властта, или е било грешно, решението си остава такова, каквото е и дори и членове на семейството му не си позволяват да коментират тази възможност. Днес една такава дилема ни изглежда странна, необичайна най-малкото, дори абсурдна в същността си, но тогава, през 1971 г., Георги вероятно решава съдбата си и тази на своето семейство по единствения възможен начин. Той приема да се върне, въпреки, че бъдещето му в Америка, за разлика от това в България, наистина е «светло». Наякъде в края на ноември Георги и Елена кацат на летището в София и първият проблем, с който се сблъскват, е от къде да си купят още нафта за отопление в студените зимни месеци. Дори жалките и мелодраматични опити на комунистическите власти да разберат нещо повече за престоя им в Америка, не са толкова впечатляващи за семейството, колкото бруталната соц.-действителност, която буквално ги връхлита още в първите часове на родна земя. В крайна сметка семейството никога повече не вижда Америка и се стопява вторият шанс за живот и работа там. Историческото време сякаш оправдава събствената си същност и днес тази история, с цялата си невероятност, може би трябва да служи за пример и за поука, че е имало и такива дни, когато човек не е можел да взема решенията си само със собствената си съвест, защото тогава, въпреки «зимата» в душите на милиони, съвестта по тези географски ширини беше насилствено «пролетаризирана»...! ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ Кореспондент на вестник «България» в София