Годината е 1965 г., или може би 1966 г. Една българка, която живее в САЩ още от 30-те години на ХХ век пристига при близките си в България, за да се види с майка си, брат си и сестра си в София. До тук, всичко е съвършено нормално и прозаично. Има обаче един нюанс и той е, че въпросната българка – Цветанка Мирчова носи със себе си писмо до друг българин, от братовчедите му в САЩ. По това време нашенците зад океана, пък и тук в България предпочитат да предават личната си кореспонденция директно на хора, които пътуват от и за Америка. Така те са сигурни, че няма да има цензура от тогавашната комунистическа власт в родината им. До такава степен хората не вярват на пощенските служители и службата, че превръщат личната си кореспонденция в частна – разнасяна от други хора. Именно заради това Цветанка носи и това писмо. Когато пристига в София, няколко дни след това, заедно с племенницата си Николинка – дъщеря на брат й Георги, емигрантката посещава въпросния българин, чието име историята за съжаление не помни. Той живее някъде около днешния столичен квартал „Лагера”. Цветанка носи със себе си писмото. Тя е посрещната в дома на този човек като много скъп гост. Той я идентифцира със своите близки, разпитва я и жадно попива всяка нейна дума, която тя му споделя за роднините му, които той не е виждал много години. Цветанка е жив мост не просто между две държави, нито само между две системи, в съзнанието на този човек тя се явява мост между два свята! Освен че получава писмо, написано собственоръчно от своите близки, този българин сякаш може да ги види, сякаш именно те му разказват, как са в Америка, какво работят, живи ли са, здрави ли са…! Това е особен феномен на предаването на съобщения в онези години, когато хората нямат голяма вяра на пощите. Тогава се реализира нов вид пренос на съобщения, нещо като протохолограма – жив човек пренася писмото и се превръща в жива част от този, който именно изпраща съобщението. Той разказва така, сякаш той самият е този, които търси контакта. Така нашенците запазват връзка със своите близки, но и сакрализират този тип кореспонденция. В онези години телефонът все още е лукс, няма интернет, няма други толкова достъпни форми за директен контакт. Хората сами достигат до нова възможност, която в съзнанието натоварват с много по-дълбоко и лично съдържание, за да увеличат емоцията от реализирания контакт. Днес това може и да ни изглежда налудничаво, но в онези години, това е бил основен начин на комуникация между хора от две коренно различни ценностни и политически системи! Когато Цветанка приключва „холограмният” си разказ за близките на въпросният българин, той иска да й подари нещо, в знак на благодарност, че го е направила толкова живо-съпричастен на живота на неговите близки в САЩ. Той е художник и й подарява една своя картина, рисувана през 1965 г. Това знаем от подписа в долния десен ъгъл на картината, която за щастие днес отново има свой собствен живот, след като престоява години наред на един столичен таван. За съжаление подписът не е ясен, но картината е почти напълно запазена и отново украсява стената на столичен дом, така, както преди близо 50 години! Картината остава в София, защото Цветанка няма как да я вземе със себе си в Америка. Тя има твърде много багаж и оставя картината в дома на своя брат, където живее и майка й. Каква е художествената стойност на това произведение на изкуството не знаем, нито пък наследникът на картината може да ни каже. Едно обаче е сигурно, тази картина има отделен свой живот, който е част от една история – продукт на едно друго историческо време, което със своята абсурдност сближаваше по принуда напълно непознати хора.
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ кореспондент на в-к „България” в София Снимки на автора Текстове на снимките: Снимка 1 – Картината, която е рисувана през 1965 г.,но не знаем името на автора й! Снимка 2 – Подписът на един „неизвестен” столичен художник.
Няма коментари:
Публикуване на коментар