ЕДИН „АМЕРИКАНСКИ ШПИОНИН”, ПРЕХОДЪТ И „ВЪЗМЕЗДИЕТО”

·        Как капитан Алексиев от обикновен разузнавач стана президентски съветник!?

Някъде  през 80-те години на миналия век, завръщайки се от учение с Врачанското окръжно управление  на МВР, ръководителят му полковник Здравко Атанасов докладва на началника си генерал Грозьо Грозев, че посредникът към началника на районното управление в град Мездра, капитан Виктор Алексиев се е отлъчил от изпълнение на служебните си задължения. Той определя деянието като „извънредно произшествие” и предлага Алексиев за наказание от Военния съвет.

Капитан Алексиев е бил две години в чужбина, като военен разузнавач в Брюксел, който по това време е наричан „цитадела на НАТО”. Официално той е помощник-началник на военния  ни аташе. Поради възникнал конфликт с генерал-полковник Васил Зикулов, Алексиев по-късно е изведен от Разузнавателно управление в армията и е предложен за началник на разузнаването на пазарджишкия полк. Така от Брюксел, капитанът, който владее свободно два западни езика, което в онези години е твърде рядко срещано, се оказва… в Пазарджик!

По това време генерал-лейтенант Васил Коцев – началник на Първо главно управление на комунистическата „Държавна сигурност”  (тайната милиция/полиция), определя Алексиев като човек с „надменно отношение към началниците” и „авантюрист”, което в онези години е равно на нещо като некачествен кадър, човек, на който не може да се има вяра, защото праволинейността е считана за основна благодетел в дейността на всеки служител в държавата.

По-интересен обаче е престоят на капитан Алексиев в Брюксел, като помощник на военния аташе, при това в продължение на цели две години! Първо, да работиш в Западна Европа в онези години е изключително трудно, освен ако не си твърде близък на тайните служби, с една дума да си ченге от най-ниска морална проба.

Една вечер Алексиев изчезва със служебната кола от Брюксел и се озовава в…Париж…! По-късно той обяснява, че е изпълнил свой служебен дълг, като „разкрива” и залавя бившия си колега – разузнавач – майор Димитър Димитров, известен по-късно като „Митко шпиончето”. Според тогавашната власт в България, въпросният майор „доброволно се предложил за агент на ЦРУ”. Той е обвинен, че направил списък с разузнавачи, работещи под прикритие в министерствата на външните работи, външната търговия и други ведомства. Родното разузнаване често ползва тази формулировка, за да набеди за виновен набелязания. Твърди се, че майорът дори получил дебела пачка долари за това си деяние.

За „разкриването” на „шпионина”, Алексиев получава орден. Въпреки това, през 1987 г., заради опърничавосттта си, той е уволнен от министъра на вътрешните работи. Алексиев се жалва пред Централния комитет на комунистическата партия, но няма ефект.

Оказва се, че въпреки „доброто” което прави Алексиев на партията, като набеждава свой колега за шпионин на ЦРУ, все пак самият Алексиев също е наказан, като е изхвърлен от системата. Никой не обича доносниците…!

По-късно Алексиев успява да се изкара репресиран от комунизма и става съветник по въпросите на националната сигурност на първия демократично избран президент на България, д-р Желю Желев.

Това е историята на един обикновен капитан от армията и от милицията/полицията, стигнал до върховете на държавата и съветвал президента. Това е историята на един човек, взел активно участие в прехода ни към демокрация и олицетворяващ една голяма част от лицата, които заемаха постове, без да имат  моралното право да са част от прехода, защото принадлежаха на старото време, което беше отречено и заклеймено.

Тези личности не бива да се забравят, защото те са емблематични. И ако днес се чудим, защо преходът ни към демокрация е толкова дълъг и болезнен, а и сякаш все още не е свършил, то това е така и заради хора като въпросният капитан Алексиев, играл си с хора като с пионки в шах и поставял съдби „в мат”, за да се „представи” пред началниците си. Хора са умирали заради клевети, че са сътрудничели на западни разузнавания. А техните палачи по-късно се опитаха да станат част от демократичния преход! За съжаление някои от тях успяха и именно заради това днес най-романтичното време - когато се разделяхме с комунизма и приемахме демокрацията, изглежда някак странно невярно, неприлично прелъстително, а чувството е като след изневяра…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България” в София