Двадесет Българии, три Варни, по една Македония, София, Шипка, Плевен, Симеон (кръстен на българския цар от Х век), Преслав, Крум и още много други родни названия носят градове, села и улици в далечни и непознати земи из Европа и Северна Америка. Техни създатели и кръстници са наши сънародници, емигрирали в различни страни по света. Главният им подтик е била носталгията, а може би и онова познатото: "И ний сме дали нещо на света."
Картата на Северна Америка е изпъстрена с градове като Одеса и Петербург; Атина, Арго, Илирия и Спарта; Париж, Ватерло и Маренго; Мадрид и Толедо, чиито имена подсказват от каква народност са техните основатели. Намерили са се и немски емигранти, които са увековечили железния си канцлер с град Бисмарк.
Първите компактни групи български заселници, предимно мъже, се установяват в САЩ и Канада през 1902-1903 г. Само за десетина години броят им толкова се увеличава, че през 1912 година във връзка с участието в Балканската война българската държава се загрижва за бойната си сила и прави първата по-точна статистика. Данните от нея показват, че само в САЩ броят на нашите сънародници по това време е около 50 000 души, разселени в над 700 села и градове във всички американски щати, та дори и в Аляска. Мнозинството от тях произхождат от селата. В "стария край", както емигрантите наричат родината си, са се занимавали със земеделие и естествено в Щатите нито имат влечение, нито навици за фабричен труд. Тези наши емигранти създават и няколко земеделски колонии в Америка.
Първата, а и до днес най-известната е София в щата Ню Мексико. Тя е основана през 1911 година. Тогава щатът имал прекалено малко жители и... прекалено много земя, та в желанието си да привлекат повече емигранти местните сенатори гласували закон, който гласял, че всеки заселник можел да получи земя, която да достигне максимален размер до 5000 акра. Законът си е закон, но той земя не обработва и добиви не изкарва. Перспективата за такава необятност обаче се оказала примамлива за десетина български семейства и те се заселили в щата. Получили обещаната земя и се опитали да станат американски фермери - върху нея започнали да отглеждат пшеница, ечемик и просо, царевица, зеленчуци, че дори боб и картофи. Както подобава на упорити, а и можещи българи, работата потръгнала, оказало се, че и в Щатите може да се печели със земеделие, и за две години колонията се разраснала с нови пришълци, къщи и ниви. Всичко вървяло добре - труд, пари, нови имоти, къщи и коли, но започнало да се обособява цяло градче, което нямало име.
През 1912 година, съвсем по принципите на демокрацията, жителите му се събрали на общо събрание, което имало една цел - да избере име на новооснованото селище. Първото предложение било за Джорджтаун, по американския вариант на малките имена на първите двама заселници Георги Белчев и Георги Коларов. Самите те обаче не се съгласили градът да носи техните имена, тъй като смятали (според стародавната българска традиция) за лоша поличба, ако градът е кръстен на живи хора.
Последвало предложението Търново, по името на старата престолнина, защото някои от емигрантите били от този край. И то не било прието. Накрая след дълги дебати новооснованото градче било кръстено София, на името на столицата ни. През 1914 година там била построена и железопътна линия, която минавала край градчето София и го свързвала с окръжния център Гринвил. Отворено било и училище, в което освен на английски се учело и на български. През 30-те години на миналия век първият ни епископ в Северна Америка - Андрей Велички, отслужил в града тържествен молебен.
Възходът на американската София продължил около три десетилетия. След края на Втората световна война градът западнал. Една от последните му известни атракции е престарялата баба Неделя, една от основателките, която през 80-те години на миналия век правела кисело мляко и с удоволствие давала да похапнат на американците, които от любопитство посещавали градчето.
И втората българска колония в САЩ е създадена през 1911, само че в щата Луизиана, близо до границата с Арканзас. Нейни основатели са бивши работници на железопътната компания "Гълф коуст", на които копаенето през скалите на новото трасе им се сторило убийствен труд. Скоро те напуснали строителната компания и решили да се захванат със земеделие. И тази работа не им потръгнала, едва издържали две лета, в които не изкарали добиви, които да им позволят да живеят от земеделски труд (да не говорим за печалба), колонията се разтурила, а чифликчиите мераклии пак станали общи работници по строителството на железопътната линия.
Третата българска земеделска колония се е намирала близо до Хюстън, щата Тексас. Нейните основатели са били изцяло македонски българи, които съвсем логично й дават името Македония. И тази българска колония в Щатите просъществува само две години - оказва се, че въпреки традициите у нас земеделието, практикувано в САЩ, не идело отръки на българите. Като изключим земеделската колония, основала градчето София, то на останалите места нашенци не могли да отглеждат зърно и зеленчуци в специфичните условия на американския климат и се разорявали въпреки старанието и вложения труд. Така и основателите на колония Македония станали отново фабрични работници.
Въпреки това с прословутата българска упоритост, понякога граничеща с инат, докъм 1920 г. нашите емигранти се опитвали да се занимават със земеделие и да създават колонии в САЩ. Съдбата на всички обаче била еднаква - скоро пропилявали спестените пари и като логично последствие от това колониите се разтуряли. Днес от тези опити е останал само споменът за българското присъствие в градчета и селца, носещи имена на наши градове и царе. Плевен има в щата Монтана, Варна - в щатите Ню Йорк и Илиноис, Крум - в Тексас, Симеон - в Небраска. Мнозина от нявгашните им жители са описвали перипетиите си около земеделските си начинания на страниците на вестник "Народен глас", създаден през 1902 г. в Гранит Сити, който от 1913 до 1926 година е единственият български ежедневник, издаван в чужбина.
По-друга е съдбата на селцето Шипка в провинция Онтарио в Канада, в което и днес има живот. То се намира на няколко километра от известния в провинцията курорт Гранд Бенд, съвсем близо до град Уиндзор, край границата със САЩ. Сега са запазени петнадесетина къщи, почти всички превърнати във вили за сезонно ползване. Любопитното е, че нищо - както в основаването, така и в родовете на жителите му - не говори за присъствие на наши сънародници емигранти в него.
Първите заселници на градчето са англичани и германци, харесали си тази земя още в далечната 1833 година. Дълго време техен поминък е дърводобивът и през 1875 г. те си построяват дъскорезница. Изглежда, че в ония времена име на новооснованото селище не им е трябвало, но в 1878 година там се открива пощенска служба, която работила до 1913 г. Неин пръв началник става някой си Фридрих Хайнцман - както показва името му, емигрант от Германия. Секачите рядко се мяркали из селцето, пощенският началник нямал кой знае каква работа, а и съвсем рядко пристигало по някое писмо. Хайнцман обаче подобно на съвременен български чиновник не толкова от любознателност, а от нямане какво да прави,убивал работното си време в четене на вестници. Особен възторг у него предизвиквали съобщенията за сражения и войни. Любимите му вестници станали "Дейли нюз" и "Ню Йорк хералд", в които полагаемото им се място заемали и кореспонденциите на Макгахан за хода на освободителната Руско-турска война през 1878 година. Хайнцман подробно четял за боевете на Шипка, вдъхновил се от героизма на българи и руси и решил, че споменът за тези епични боеве трябва да остане в историята и на Канада. Та именно германецът кръстил градчето Шипка. Още по-любопитна е историята за градчетата Варна в Канада и Дания.
В провинция Онтарио, съвсем близо до Шипка, има още едно градче с българско име - Варна. В малка книжчица за името и произхода на селището неговият жител мистър Макаш е записал: "Мистър Секорд е дошъл на това място от Чингакузи, близо до Брентън, в 1853 година. Заселил се и го нарекъл Варна, по името на българската крепост, от която хиляди съюзнически войски се отправяли към бойните полета на Крим."
Просветеният читател разбира, че става дума за Руско-турската война през 1853-1856, наречена още и Кримска.
Днес Варна е селце с около 20 къщи само на няколко километра от главния път към провинциалната столица Торонто, свързващ Гранд Бенд и Годеридж.
В началото на миналия век датски кораб претърпял корабокрушение в Черно море край варненския бряг. Рибари се притичат на помощ, спасяват моряците и откарват кораба на ремонт във Варна. По време на този принудителен престой обаче един от датските моряци се влюбва във варненско момиче. За тази любов се разчуло, стигнало до ушите и на патриархалния баща. Нямало сила, която да го накара да даде чедото си на чуждоземец. Съкрушеният моряк отплавал към друго пристанище, където противно на морското поверие със сигурност не е срещнал друга жена. След няколко години обаче родното село на датчанина, забито някъде из северните фиорди, било прекръстено на Варна. Бившият моряк станал заможен и уважаван човек, но споменът за българската любов не му давал мира.
Улица Варна има и в Торонто. Тя се намира в Еврейския квартал на града и е успоредна на една от централните улици, наречена "Батърс". Някога около нея са се намирали нивите на българските емигранти, после градът се разраснал, имотите им влезли в регулационния план и те дали името на новата улица.
Улица Плевен пък има в Лондон. Тя е приела това име по време на Руско-турската освободителна война през 1878 година и имайки предвид как англичаните държат на традициите, едва ли улицата скоро ще бъде преименувана.
Съдейки по имената на местности и градове, става ясно, че и в Италия е бродил български крак. Част от прабългарите се заселват на Апенините още с лонгобардите, десетки хиляди идват с Аспаруховия брат Алцек, след няколко века богомилите се роят в албигойци и катари и се заселват в тази земя. Хаотичните връзки между двата народа са оставили много имена в италианската топонимия, сочат архиви на Народната библиотека. Най-значителното сред тях е на графство Булгария, съществувало от IХ до ХIIl век. Един известен средновековен болонски юрист бил от български произход и за това най-красноречиво говори името му - Булгаро де Булгарис. След неговата смърт на мястото на родната му къща се издига черквата "Санта Мария дей Булгарис". Днес тя е в района на най-стария университет в Европа - Болонския.
В областта Салерно има селище Киезо ди Булгария, а близо до Неапол е планината Булгария. Булгаро Торинезе се наричат община и селце близо до Торино. Град Булгарно пък има между Форца и Чезена.
Името на старата българска столица Преслав е увековечено и на брега на Азовско море. Неговите основатели са българи, дошли от Шуменско по време на Кримската война. Съвсем естествено те му дават име, което да подчертава връзката им със стария край.
Според последните данни бесарабските българи и техните потомци са около 700 000. Преселването им из необятните украински степи започва още по времето на Петър I, продължава при Екатерина Велика и при молдовските князе, жадуващи за самостоятелност. Когато свършва Кримската война, Русия и Турция записват като отделна клауза в мирния договор и уреждането на българския емигрантски въпрос. Такава спогодба между бившия Съветски съюз и България не е имало, да не говорим пък за днешно време. Съществуващите около Одеса села Главан и Горица имат своите съименници в Хасковско и Варненско. Градище в Молдова пък е името на село във Варненско. Инзово в Запорожието е името на село Генерал Инзово в Бургаско.
Григор Николов
Няма коментари:
Публикуване на коментар