Зорка е бедно момиче от столичния квартал “Хаджи Димитър”. Живее в малка, почти схлупена къщичка, където в едната стая e брат й, а в другата е тя, с майка си Фанка и дъщеря си Занка, която след като завършва училище ще се преименува на Жана. Това е съдбата на една българка, която заедно със съпруга си ще стане жертва на историческите абсурди на ХХ в.
Някъде в края на 1947 г. Зорка се омъжва за Цветан от Брезник. Той също е бедно момче, дошло в София да търси препитание. Скоро Зорка забременява със Занка /Жана/, но бащата се налага да отиде войник. Той служи в гранична застава на българо-гърцката граница, където е фурнаджия на поделението. Дали тежката служба, или по някакви други причини, но един ден Цветан хвърля оръжието си, минава нелегално границата и се озовава в Гърция. От тук пътят му продължава към бежански лагер, след това, друг бежански лагер в Триест-Италия и накрая успява да замине за Англия. Не е известно, къде точно се установява Цветан, но така, или иначе, неговият път продължава и той заминава за Сидни-Австралия. До колкото е известно, там е работил на тръстика в първоначалния етап от емигрантския си живот. Успява да закупи своя къща и решава да установи кореспонденция със семейството си в България. Междувременно Зорка ражда първото си и единствено дете-Занка/Жана/, през октомври 1948 г.
Зорка обаче, преживяла първоначалния шок от емиграцията на съпруга си, се страхува да общува с него, защото наскоро завзелата властта комунистическа партия преследва хората, които имат контакти с външния свят и особено с капиталистически страни, каквато на практика се явава и Австралия. Зорка отказва кореспонденция и прехвърля инициативата на друг адрес, където живее нейн втори братовчед-Георги. Неговият баща е емигрант в Америка и Зорка решава, че така ще е по-безопасно за нея, да комуникира със съпруга си чрез втория си братовчед. Основанието за това е, че Георги така и така вече е в обектива за наблюдение от тайните служби, поради връзките с баща му в САЩ.
Георги започва редовна кореспонденция с Цветан в Австралия, а Зорка посещава братовчед си, където научава новините за съпруга си. Това тя прави рядко, когато има малко свободно време, защото работи в софийската фабрика “Начо Иванов”, на три смени като тъкачка.
През 1971 г. Георги пътува до Америка при сестра си и от там продължава да пише писма на Цветан в Австралия, като в тези свои писма вече свободно описва безумията на властта в България. Цветан запазва всички писма от България и от Америка, които му изпраща Георги. Години по-късно те попадат в ръцете на съпруга на Жана-Веско, който сътрудничи на тайната политическа милиция в България, но той не издава Георги за неговите антикомунистически възгледи.
Георги споделя на Зорка мъката на нейния съпруг Цветан по изгубеното семейство. Той пише, че обикаля сам стаите в къщата и плаче във всяка от тях, защото не може да се събере със жена си и детето си. Зорка обаче остава непреклонна, съмнявайки се във верността на съпруга си и страхувайки се от преследване от милицията в България.
Жана също не общува с баща си под давлението на своята майка, защото се страхува от преследване. Тя дори не споделя пред съучениците си, че баща й живеев Австралия. Тази информация става публично достояние на един нейн рожден ден, когато един братовчед неволно споделя пред съучениците й за нейния баща. Тя се разплаква и от този момент престава да общува с този свой роднина.
Някъде към средата на 70-те години на ХХ век Цветан умира, като не доживява среща със своето семейство. Негови съседи изпращат на съпругата му всички запазени писма. Продават къщата му в Сидни и неговата дъщеря Жана получава около 15 хиляди долара в наследство. Тази сума помага на семейството й да си стъпи на крака финансово. Зорка надживява съпруга си с много години и умира в началото на ХХІ в., около 2005 г., в София.
Дали това семейството щеше да бъде толкова нещастно, ако не бяха историческите абсурди на ХХ век, дали Жана щеше да живее в Австралия, дали Зорка щеше да продължи да обича съпруга си, дали той щеше да живее повече, без да я има мъката по родината и изгубеното семейство…? Това са въпроси, които нямат отговор. На тях служебно може да отговори само историята с една гола и зловеща статистика.
Това е поредната тъжна, но показателна съдба на едно разделено семейство, което носи кармата на една епоха. Може би ако ги нямаше абсурдите на ХХ век, една такава вестникарска история никога нямаше да намери публика, жалкото е, че дори и след толкова години, тази лична история все още звучи актуално с абсурдността си.
Венцислав Жеков
кореспондент на вестник “България” в София
Няма коментари:
Публикуване на коментар