Изразът “леля в Америка” придоби почти нарицателно значение по време на така наречения “милиционеро-социализъм “ в България. Възможността обаче да получаваш регулярно финансова помощ от Америка беше нещо повече от немислимо, защото това беше страна, наричана “гнездото на осите”-тоест, най-опасната държава не просто за вездесъщия Съветски съюз, но и за целя клакьорски политически лагер, подчинен на руския ботуш.
Съдбата обаче решава, че след смъртта на Стойо Крушкин, неговата овдовяла съпруга в София-Николица, следва да получи пенсията на починалия, както е редно по международноправните норми. До тук всичко е на ред, освен фактът, че се оказва, че една обикновена българка ще получава пари от чужбина, при това не от къде да е, а от самата Америка и още повече без изричната възможност за одобрителна санкция от страна на “благоволяващата” партия и държава у нас. Това според властите автоматично ще я направи неблагонадеждна в политически смисъл, защото тя ще стане независима, ще има повече възможности, от които са умишлено лишени голяма част от българите и по този начин по-голямата свобода, може да окаже върху нея “пагубно идеологическо влияние”. Ето защо официалните власти в у нас признават правото на Николица да получава пенсия от починалия си съпруг в САЩ, но я вкарват в безкрайните лабиринти на административното чудовище в социалистическа България.
Започва едно непрекъснато подаване на безумни молби, умопомрачителни удостоверения, изискването на никому ненужни справки, документалното потвърждаване на очевидни факти и всичко това продължава с години. Синът на Николица-Георги, не се отказва и смело и упорито извървява лабиринта на комунистическата администрация. Усилията му се оказват ненапразни, защото в едни прекрасен ден, някъде в началото на 1962 или 1963 г., Николица получава първата пенсия от починалия си чак през 1957 г. съпруг. Може би не малка заслуга за това има и дъщеря й Вилоета, която по това време работи в Националната банка на България. Николица ще се радва на пенсията едва около седем години, защото тя умира през 1969 г.
С получаването на първия транш от полагащите се пари завършва и първата битка с българската административна безкрайност, но предстои втора битка с идеологическата действителност у нас. Николица получава правото да пазарува официално в магазините “Кореком”, в които се пазарува само с валута. На същия принцип работят вериги безмитни магазини в други социалистически страни - „Интершоп“ в ГДР, „Тузекс“ в Чехословакия, „Певекс“ в Полша, руската „Берьозка“ и украинската „Каштан“ в СССР. Началото е положено от външнотърговското предприятие „Булет“, което създава веригата безмитни магазини за задоволяване на потребителското търсене на луксозни вносни стоки, като печели търсената свободно конвертируема валута. Те са наречени Corecom - съкращение от френското словосъчетание COmptoir de REpresentation COMmerciale (кантора за търговско представителство). След преобразуването на „Булет“ във външнотърговското предприятие „Интеркомерс“ така се нарича и дирекцията, която се обособява като отделно външнотърговско предприятие през 1964 г. В края на 1980-те и особено в началото на 1990-те год. се нарояват редица безмитни магазини, чиято дейност се налага да се регламентира в средата на 1990 г., като те остават да съществуват само по граничните контролно-пропускателни пунктове - тоест на границите и по международните летища на страната. Под външен натиск България приема те да бъдат закрити в началото на 21 век.
За да не позволяват спекула на идеологическо ниво, официалните власти в България въвеждат системата на боновете. На Николица не се дават доларите, които тя има право да получава, а й се предоставят едни хартийки, които имат стойността на пари и равностойността на сумата, която следва да получава като пенсия от починалия й съпруг. Така тя не може да изнася от страната тези “книжни пари”, защото извън България те нямат никаква стойност. Това лишава от възможност Николица да спестява и на практика я принуждава да харчи всичките пари от Америка.
По това време “Кореком” съвместява почти всички видове магазини, в които се продават стоки от Западна Европа и Америка. Достъп до тези магазини имат само хора, работили в чужбина и чужденци, както и една шепа избрани, които по една, или друга причина имат валута, между които попада и Николица.
Като цяло официалната нагласа на властите е да не се допуска масово хората да пазаруват в тези магазини, за да не виждат високото качество на стоките и по този начин да променят виждането си за “светлия комунизъм” и неговите виртуално неограничени икономически възможности. По-късно комунистическата партия и държава ще ограничи стоките в “Кореком” и ако в началото в него са се продавали всякакви стоки, включително храни и техника, то в късния етап, почти преди падането на световната комунистическа система, в “Кореком” се продават само дрехи, парфюми и ограничено количество техника, предимно – адио и видео. По този начин властта държи хората в страни от европейското и световното качество и заблуждава, макар и малцината останали верни комунисти, че в съветската система качеството на стоките и услугите е най-високо в света.
По това време, в началото на 60-те години на миналия ХХ в., Николица купува от “Кореком” нафтова печка, хладилник “Зануси”, които не могат да се намерят никъде по останалите магазини. Тук тя купува още слънчеви очила, палта и ботуши. Куриозен е случаят с ботушите на внучката й Николинка, кръстена на нея. Това са нов модел боти, които имат каракул отвътре. Николинка не иска да ги носи, защото в училище й се подиграват, поради факта, че такива обувки в България няма и те се различават по всичко от масовите обувки, които носят децата в социалистическото училище.
Николица купува от “Кореком” още кайзер, сирене, символа на свободния свят-шоколада “Тоблерон” и…банани! По това време обаче внучката Николинка не е опитвала вкуса на бананите и отказва да ги яде, защото не познава този плод.
Именно пред “Кореком” е и мястото, където тайната полиция, наречена милиция, държи постоянни цивилни постове, които да “слухтят” за зловредни намерения и изказвания против властта на опашките пред вратите. Не малко хора, придобили известно самочувствие от възможността да пазаруват в тези магазини и докоснали се макар и съвсем условно до западната свобода чрез тях, попадат в лапите на тайните агенти. Многобройни са случаите, които разказват за хора издърпани от опашка пред “Кореком” и вкарани насилствено в колите на тайната полиция. Какви са причините за това, можем да се досетим, а какво е станало с тези хора, никой не знае, но можем да предполагаме.
Всичко това предстявлява един букет от малки абсурдчета, които сглобяват големия политически, а в не малка степен и икономически абсурд на така наречената “световна социалистическа система”. Съветът за икономическа взаимопомощ – СИВ, който беше създаден в соцлагера като контрапункт на европейските и световни икономически структури, на практика не осъществи функцията си, защото се превърна в жалък инструмент на една шизофренна политика. От тук и икономическото раздалечаване на формалния комунистически Изток и свободния демократичен Запад, се задълбочава все повече, което довежда и до такива търговски сурогати като системата от магазини “Кореком”. Какво означава тази дума може би почти никой не знае. Направихме си труда да проверим в два речника-Синонимен речник на българския език и Речник на българския жаргон. Във втория открихме само думата “корекомче”. Тя беше обяснена с: “момиче, което е облечено с дрехи, закупени от “Кореком”. Дали това е абревиатура, дали е съкращение на срички по съветски модел, дали е нещо друго едва ли има толкова голямо значение, защото днес “Кореком”-и няма, такъв е вече всеки магазин у нас, но беше време, когато за едни маркови чорапи и шешенце с ароматна тоалетна вода се чакаше с часове пред лъснатите витрини на това социалистическо икономическо недоносче с примамливо лъчезарното и измамно име “Кореком”.
Венцислав Жеков
кореспондент на вестник “България” в София.
Няма коментари:
Публикуване на коментар