Снимка:
ИСТОРИЧЕСКИ РЕПОРТАЖ
„Кремиковци”
– един от най-зловещите силуети на еколозите в София, страшилището на
икономиката ни, челичената дамга на комунистическото ни минало. Комбинатът днес
е обект на нов вид туризъм – така наречения „dark”-туризъм.
Когато
човек застане пред някое от многото КПП-та на „Кремиковци”, чувството е сякаш
се връщаш във времето, сякаш усещаш аромата на миналото. Тук е толкова
замърсено във всички смисли на думата, че казват че ще са необходими
хилядолетия, за да си възвърне природата онова състояние, което е било преди
построяването на едно от социалистическите „чудовища” на България.
Стоейки
пред една от портите на „Кремиковци”, сякаш стоим пред портал на времето, който
ни отнася назад, назад и стигаме до една вледенена декемврийска утрин, когато
служебният автобус спира пред КПП-то, изчаква да се вдигне бариерата, а след
това изръмжава уморено, но и някак уверено, като за последно, за да изсипе
малко след това „съдържанието” си от полу-заспали хора на около средната
възраст. Това са работниците. Някой е дошъл да работи тук, за да вземе така желаното
тогава и трудно постижимо „софийско жителство”, други са тук, защото спестяват „ужасяващата”
казарма, трети работят в комбината, защото са попаднали по „злощастно”
разпределение, а има и такива, които са дошли в „Кремиковци” само заради
голямата заплата.
Някои
работят в комбината, за да вземат по-лесно и бързо апартамент в София, вярно, в
някой от крайните, така наречени, „работнически” квартали, но, все пак в София
и все пак – жилище, при това-поне двустайно! Най-накрая, тук има последни два
типа работници – идеалистите, за които и днес идеята за възраждане на комбината
„Кремиковци” звучи поне като „6-ца от ТОТО-то”, а другите са…затворниците от
затвора край квартал „Кремиковци”.
Влизаме
в едно от халетата на някога „социалистическата” ни гордост. Вратите скърцат,
уморени от времето, уплашени от неизвестното и изнервени от натрапниците, от нас.
Вътре цари тишина, някаква странна тишина, миризма на старост. Шумовете са
абсорбирани от невидими филтри, които са приспали време-прострнствените
аргументи на историческото време.
Изведнъж,
„машината на времето” ни „отвежда” 35 години назад, в същото това хале, в което
се намираме сега. Тук е пълно с хора с работни комбинезони – това са
инженерите, работниците са със сини престилки, вехти и въз замърсени. На главите
си някои носят очила за предпазване от горещото желязо, което в комбината се
подчинява на човешката воля, защото просто няма друг избор! Хората работят,
пренасят втечнено желязо в колички, които са снабдени със специални „кофи”, то
се плиска като вулканична лава, иска да излезе, да се разлее и да завладее
пространството, но не успява и само пръски горещ метал подсказват, че в „кофата”
има нещо живо, нещо което има собствена воля, подчинена на желанието на човека,…поне
за сега...!
В
края на халето друга група работници товарят готова продукция. Влаковата
композиция е готова да тръгне за Узбекистан, където ще се строи мост над най-дългата
река в Средна Азия, вливаща се в Аралско море – река Амударя. Тези работници не
са обикновени, те са затворници от местния затвор. На тях им е забранено да
говорят с останалите работници, както и на останалите им е забранен контакт със
затворниците. Те са тук, за да работят, а работата им намалява присъдите – един
ден в комбината се брои за два от присъдените!
В
халето е и мъж около 30-те години. Той е дошъл на работа днес, но е болен. Има
температура 39 градуса. Въпреки това той е тук, защото трябва да изкара пари,
защото се е хванал на тази работа и защото просто не може да се откаже.
„Машината
на времето” отново ни връща в настоящето. Халето отново е тихо и празно, само
нашето натрапчиво присъствие смущава историята, но създава впечатления, нови
впечатления. Тишината е необичайна, но осезаема. През счупените стъкла на
огромните прозорци прозира къс небе, къс светло син цвят, който е нарушен от тежка
миризма на нещо гниещо.
В „Кремиковци” се съхраняват бали със смет от столицата.
Дори когато автобусът от Бухово буквално профучава през района на самия комбинат,
отвратителната миризма нахлува в нагло в ноздрите на деня и дразни обонянието,
сякаш иска да допълни отчаяната гледка на застиналата история на тежката ни
промишленост.
Въпреки
това, като истинска бяла лястовица в дъното най-накрая се добираме до „белия
дом”. Сградата се отличава от всичко наоколо. Тя наистина е бяла, а тук някога
се е помещавало ръководството на металургичния ни мастодонт. Работниците
иронично нарекли сградата на началниците – „белия дом”, по аналогия с дома на
един от най-големите врагове на комунизма – президентът на САЩ.
След
„Генералния щаб” на родната ни металургия се насочваме към изхода, където кльоновете
на оградата са наклонени навътре, сякаш за да ни задържат още малко, или да
съхранят поне историята, след като „икономиката” отдавна е напуснала това
място.
Пред
погледа ни се ширва широкото поле, което някога, според старите софиянци, е било
достатъчно, за да „изхрани” столицата. Днес това поле е едно от най-замърсените
в страната, въпреки, че тук все пак могат да се видят градини и дори по-мащабни
земеделски инициативи.
Зад
гърба ни остава едно от „чудесата” на социалистическата ни планова икономика,
която изгражда металургичен комбинат на място, където няма почти никакви
природни изкопаеми, комбинат, който почти изцяло работи за нуждите на братския
по това време СССР.
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
Няма коментари:
Публикуване на коментар