СЪДБАТА НА ЕДНА БЪЛГАРКА, ПРЕПЛЕТЕНА С АМЕРИКАНСКАТА МЕЧТА

Работа в металургичен завод в САЩ - 1919 г.
Много българи работят именно в такива заводи,
когато заминават за САЩ на гурбет.
Пощенска картичка. 

Между Първата и Втората световна войни група от около 15 човека от село Туден заминават за Америка. Селото е близо до днешния град Годеч, в Западна България и все още носи това име. В онези години Годеч все още също е село. Сред въпросните 15 човека е и съпругът на Тимка, и двамата от село Туден. Групата отива да работи в Новия свят, за да изкара пари, с които да подобри положението на семействата си в стария край.

Случва се обаче така, че Тимка никога повече не чува нищо за своя съпруг. В България те имат пет деца. Жената се грижи сама за тях и постепенно губи надежда, че мъжът й е жив, и че някога отново ще го види. Тя не получава никакви вести от него, нито средства и постепенно разбира, че вероятността съпругът й да е починал е голяма. Много от групата, заминала от Туден не се завръщат. Не е ясно, дали някой от тях е знаел за съдбата на съпруга на Тимка.

Изгубила всякакви надежди за съпруга си, Тимка е принудена да сключи втори брак с Васил от близкото село Шума. Той не е участвал във Втората световна война, защото има дюстабан-стъпало. Като единствен мъж в зряла възраст в селото, той става кмет. Запознават се с Тимка на чаршията /пазара/ в Годеч, който се провежда традиционно всяка сряда от седмицата, или на някой от съборите.

Васил е изгубил своята съпруга Наста /Анастасия/ при раждането на последните им две деца – близнаци, едното от които умира заедно с майката още при раждането. Наста е от софийското село Завидовци. Баща й, дядо Стоичко имал сто кози и живял сто години.

Наста и Васил имат общо. Тимка има пет деца от първия си брак и те се прибавят към седемте деца на Васил, като се получава едно голямо семейство от 14 души – нещо, особено характерно за онези години, когато хората, въпреки немотията, са имали по много деца.

След войната, към 50-те години, Васил заминава за София. Той започва работа като огняр и пазач в столичното 21-22-ро училище. Там има една стая, където Васил живее. Малко по-късно при него идва и жена му Тимка, която също живее при него в стаята на пазача. По-късно Васил наема квартира – сутерен на столичната улица „Мальовица”, където доживяват старините си. При тях в определени периоди живеят и някои от децата на Тимка.

Междувременно Тимка също си намира работа в столичната банка „Орел”, като чистачка. Тимка умира около 1960 г., на около 80 години. Погребана е в Централните софийски гробища.

След смъртта на Тимка, децата на Васил намерили снимки на втората съпруга на баща им и изболи очите на жената върху снимката. Минало време и една от внучките на Васил получила свиване на едната ръка, което наподобявало болестта рахит, но не било точно рахит.

Родителите се притеснили и решили да попитат петричката пророчица Ванга. Ванга им казала да отидат на гроба на Тимка в София и да запалят свещ, като по този начин измолят нещо като прошка. Те търсят една от дъщерите на Васил, която също живее в София и която знае, къде е погребана Тимка. Тя ги отвежда на гроба и ръката на детето малко след това се оправя напълно.

Това е историята на една обикновена селянка от едно затънтено село в Западна България, която неволно и напълно случайно става една от хилядите жертви на военните години. Тогава много мъже губят живота си на фронтовете, а много и напускат страната. Целта е да припечелят пари в Новия свят, в Америка и да се завърнат по родните си места, за да осигурят малко по-спокоен живот за многолюдните си семейства. Много от тях никога не се завръщат. Едни запазват връзката със семействата си в България по един или друг начин, други, започват напълно нов живот в Америка, а трети се изгубват из мините и по ж.п.-проектите, където разклатеното им здраве си казва думата и те не издържат физически на работата.

Тимка е една от многото българки в онези години, които се налага да търсят начин да оцеляват. Тя е принудена, като много други, да се омъжи повторно, което в онези силно патриархални години не е било считано за особено редно. Така тя търси оцеляване не толкова за себе си, колкото за петте си деца.

Това е съдбата на българите в онези години – търсят оцеляване, създават големи семейства, за да помагат на нивата и в къщата. Това е начинът да се запази патриархалността на българското семейство. Америка и съдбата в Америка е тясно преплетена със съдбата на тези хора в България. Макар и на такова голяма разстояние Америка се превръща в част от българската история и личностна съдба.