ЕДИН ЗАБЕЛЕЖИТЕЛЕН СЛУЧАЕН ЕПИЗОД ОТ РОДОВАТА ИСТОРИЯ НА СТОЙО КРУШКИН

Има една интересна история, която като че ли не е описвана до момента в блога, посветен на Стойо Крушкин и тя е свързана с раждането на неговия син Георги. Някъде в началото на октомври 1912 г., Стойо е доброволец в Балканската война и заминава като военен музикант с Гвардейския на Негово Величество оркестър за Лозенград, за да участва в обсадата и след това в празненствата, след като града е превзет.
Именно по това време до Стойо достига новината, че му се е родил син на 11 октомври същата 1912 г. Приятели на Стойо му предлагат да кръсти сина си Лозан, в чест на превземането на Лозенград. Стойо все пак решава да даде името Георги, както се казва неговият тъст. Вероятно това е предварително съгласувано със съпругата му Николица. Може би щеше да е някак романтично и очарователно, бебето да бъде кръстено Лозан, но...понякога случайността, а може би и не само, се оказва по-устойчива на историческите събития.
А иначе Лозенград е един чисто български град. По време на Османското владичество той е основан от българи, като важна транспортна точка между Европа и центъра на империята – Истанбул. До 19 век Лозенград е населен предимно с българи, има класно училище, църкви, лозенградски хайдушки отряди.
Сан Стефанския мирен договор оставя града в България, но Берлинския конгрес го връща в пределите на Османската империя. Поради несправедливостите местното будно население много активно участва в подготовката и военните действия на Преображенското въстание през 1903 година. През 1912 година, по време на Балканската война, българската армия влиза в града.
В началото на Балканската война в Лозенград е разположено командването на османските войски в Източна Тракия, голяма част от които са концентрирани около града. В Лозенградската операция от 22-24 октомври* 1912 година те са отблъснати на юг и в града влизат български войски, начело с генерал-лейтенант Радко Димитриев. След превземането му, за два месеца военен губернатор в града е генерал-майор Георги Вазов.
На следващата, 1913 година, разкъсвания град се връща в Турция. За няколко години цялото християнско население (българско и гръцко) напуска тези земи. Вече без проблеми, турският парламент, през 1924 година, променя името на града. От 1925 година българският език в града и околните села е забранен. Забранени са последните български училища в Одрин и Лозенград. Родната история на града завършва до тук.

Втората и третата снимки са собственост на http://www.lostbulgaria.com

ПРОПАГАНДАТА СРЕЩУ АМЕРИКА НАМИРА ХРАНА В „ГНЕЗДОТО НА ОСИТЕ”

Една от най-известните и към момента не особено подробно изследвани сфери на комунистическата пропаганда у нас е тази, която пряко касае отношението към западния свят и западните демокрации. Социалистическата система, която имаше ярки претенции за „световност”, се нуждаеше от предпоставки за постигане на тази цел и тази предпоставка тя намираше в пропагандната машина. Макар и да отричаха Фашизма и неговите политически проявления, комунистическите лидери използваха цялата гама от пропагандни трикове на Гьобелс, чието име придобива и този тип пропаганда. Така от откровена гротеска, постепенно се стига до още по-откровена шизофренност в лозунгите и „лозунгативността” на ежедневието. Набиването на плакатни констатации в съзнанието на обикновения човек се превръща в първостепенна задача на партията-държава, защото само по този начин човекът се превръща в зомбирана машина, която може да бъде използвана по предназначение-да бъде ежесекундно манипулирана с цел-комунистическата система да оцелява и да търпи развитие.
Разбира се, пропагандната машина има нужда от външна заплаха и такава се съзира в лицето на западните демокрации и най-вече Америка, която дълго време е наричана „гнездо на осите” за да може обикновеният човек да я запомни именно като такава. Тук се цели да се постигне резултат от известната максима, че ако една лъжа се повтори сто пъти, тя се превръща в истина. Точно така се постига онова, което партията-държава иска, а именно-тотален контрол.
Пропагандната машина на комунистическата държава в България не се различава почти по нищо от същите в останалите страни от така наречената „световна социалистическа система”. Най-общо можем да разделим четири типа пропагандни материали и сфери на развитие на „лозунговата терапия” на обществото в онези години. На първо място можем да поставим най-актуалната тема в пропагандата-борбата със световния империализъм. Лозунги от сорта на: „Хигиенизацията е враг на бактериологическата диверсия!”, „Всеки палет готова продукция - гвоздей в леглото на империалистите!”, „Всяко яйце - бомба, всяка кокошка - летяща крепост срещу агресорите!” и „Всеки буркан компот - юмрук в лицето на империализма!” са само част от опита на властта да натика в съзнанието на човека, че Америка и нейните съюзници са врагът, който застрашава реално устоите на прогресивния комунизъм. Стига се до гротескни твърдения, които дори не са и лозунги, защото са жалки в опита си да предявят претенция за максималистичност. Такъв е примерът с: „Всяко кебапче - куршум в сражението срещу световния империализъм!”, и „Бдителността - най-сигурното оръжие срещу подривната дейност на империализма”. Връх в опита да се организират всички сегменти на обществото в борбата с така наречения империализъм е лозунг от агиттабло в болнично заведение за психично болни – „Всички луди - на борба за мир!”.
На пръв поглед се набиват на очи няколко думи-оръжие, бомба, юмрук, куршум, сражение. Тези понятия веднага ни отпращат в сферата на военните действия и именно това е истината. Тук става дума за война, война, която трябва да се води постоянно, за да се подържа жива системата, а тя от своя страна да подържа жива държавата и нейните обезличени и унифицирани във всяко отношение индивиди.
Втората степен на пропаганда е абсурдността, до която се стига относително бързо, защото инерцията на историческото време неминуемо води до придобиване на рутинност и изобретателност в истеричното желание да се постигнат бързи и максимални резултати. Така се стига до лозунги като: „Да живее българо-съветската дружба между народите!”, нищо не казващото: „Да живее международното положение!”, истеричното: „Да живее СССР - вечният строител на социализма!”, мелодраматичното: „Съветските болни - най-здравите болни в света!”, както и бисерът на българския комунистически диктатор Тодор Живков: „Милицията принадлежи на народа и народът принадлежи на милицията!”, а също и: "СССР - родина на всички безотечественици!" и не на последно място гротескно-шизофреничното: „ЖП-бюфети предлагат питателна храна, която осигурява здраве и сила за построяването на социализма!”.
Тук отново можем да откроим основни понятия, които имат за цел да бъдат запомнени и те са: дружба, здраве, храна, строител, вечна. Тук конотацията е повече от очевидна-подчертава се градивността, съзидателността на СССР и комунизма и по този начин, чрез тотална мистификация се постига основната цел-„правилно” идеологическо възпитаване на индивида.
Постепенно властите и техните пропагандни машини придобиват смелост и установяват, че опитите им да заблуждават цели народи са успешни, разбира се благодарение на тоталните мащаби на репресиите. Така се стига до третата степен на пропаганда-безапелационната констативност, която се оказва успешен модел за масова психоза. Тук лозунгите придобиват една комична експресивност, която граничи с откровена налудничавост. Това може да бъде видяно в пропагандни лозунги като: „Комунизмът е неизбежен!” и „Рейгън - враг номер едно на Тутраканска селищна система!”. Дори само тези два примера са достатъчни, за да ни убедят в смелостта, която пропагандаторите са придобили, за да си позволят да предизвикат на „дуел” американския президент Роналд Рейгън срещу ....(!!!)....Тутраканската селищна система! Тук няма замисляне, няма дори грам мисъл за това, че господин Рейгън е повече от невероятно да е чувал за тази българска селищна система, че да й бъде чак враг, при това враг № 1...!!! Този лозунг идва да покаже страшната инерция на Сизифовия камък, който се търкаля с невъобразима сила по нанадолнището на идеологическия абсурд, за да достигне до собственото си академизиране на гобелсов модел пропаганда, облечена в научни дрехи. Това е четвъртият, последен етап на пропагандата, когато тя се осъзнава до известна степен като свръх-идеологичност и се опитва да вкара правила, като въвежда научни методи в производството на лозунги от сорта на: „При капитализма човек експлоатира човека, а при социализма е точно обратното!”, „Съветският съюз откри нова ера в развитието на човечеството!” и по-пасторалното: „Планината е извор на прогресивни идеи!”.
Опитът лозунгативността да се превърне в нещо като наука се оказва наполовина успешен, но все пак, постига целта си и продължава да въвежда повсеместна психоза и масовост на тоталното идеологическо умопомрачение. Тук може би е мястото да се цитира заглавието на един учебник по история, който в превод от руски гласи: „История на СССР от древността до наши дни”! Коментарът, струва ми се, е повече от излишен! Пропагандата намира дързост да стигне дори още по-далеч-до търсене на вътрешна заплаха-така нареченият „враг с партиен билет”.
Америка и западните демокрации са необходимия контрапукнт на комунистическата система и именно те са в основата на този нов тип гьобелсова пропаганда, който въвежда тоталната заблуда в съзнанието на огромни маси от хора и по този начин ги манипулира в продължение на десетилетия. Америка и „световния империализъм” са основните елементи в двигателя на комунистическата пропаганда срещу Запада и неговите достижения във всички сфери на обществения живот. Това е само един от абсурдите на ХХ век-векът на идеологиите и неуспешните опити за тяхното практическо прилагане, векът на умопомрачаващите експерименти с човечеството.

Снимки: http://www.lostbulgaria.com

ТЪЖНА ВЕСТ!

НА 85 ГОДИНИ, СЛЕД КРАТКО БОЛЕДУВАНЕ НИ НАПУСНА АТАНАСКА ИВАНОВА ШИШКОВА-ПЪРВАТА СНАХА НА СТОЙО ИВАНОВ КРУШКИН ОТ ПЪРВИЯ МУ И ЕДИНСТВЕН СИН-ГЕОРГИ СТОЙКОВ ИВАНОВ. АТАНАСКА ПОЧИНА В ДОМА СИ, ПРИ СЕМЕЙСТВОТО СИ, В КЪЩАТА, ПОСТРОЕНА ОТ СТ. КРУШКИН. В СЪНЯ СИ ТЯ СЕ ПРЕСЕЛИ, НАДЯВАМЕ СЕ, В ПО-ДОБРИЯ СВЯТ. ПОКЛОН ПРЕД ПАМЕТТА Й! ТЯ БЕШЕ ПОСЛЕДНИЯТ ЧОВЕК, КОЙТО Е ИМАЛ ЖИВ, МАКАР И ЕПИСТОЛАРЕН, КОНТАКТ СЪС СТОЙО КРУШКИН!
АТАНАСКА Е РОДЕНА НА 19 АПРИЛ 1926 Г. И ПОЧИНА НА 10 НОЕМВРИ 2011 Г. ДО ПОСЛЕДНО И С ВЪЛНЕНИЕ ТЯ СПОДЕЛЯШЕ ОБРЪЩЕНИЕТО НА СТОЙО КРУШКИН КЪМ НЕЯ: "...МИЛА СНАХО...!". ТАКА ЗАПОЧВА НЕГОВО ПИСМО ДО АТАНАСКА! ИМАШЕ НЯКАКВА НЕОБЯСНИМО СИЛНА ПРИВЪРЗАНОСТ НА АТАНАСКА КЪМ СТОЙО, МАКАР, ЧЕ НИКОГА НЕ СЕ БЯХА ВИЖДАЛИ, ТЯ СПОДЕЛЯШЕ ЗА НЕГО, ЧЕ Е "ФИН ЧОВЕК", ЯВНО ГО Е УСЕЩАЛА ПО ТОЗИ НАЧИН. УВИ, МОЖЕ БИ СЕГА ТЕ СА ЗАЕДНО НЯКЪДЕ, В НЯКАКВО ДРУГО ИЗМЕРЕНИЕ НА СЪЩЕСТУВАНЕ!

ЗА „ЗАПАДНОТО ВЛИЯНИЕ” И УСТОИТЕ НА СОЦИАЛИЗМА

Имаше един много популярен термин, по-скоро словосъчетание, по времето на така наречения „развит социализъм”, който упорито ни водеше към „светлия” комунизъм. Това словосъчетание беше измислено от пропагандната власт, с цел да дорегулира икономическите взаимоотношения в социалистическата система. Става дума за израза „западно влияние”. Той има различни вариации и метастазни нюанси, част от които са: „американска пропаганда”, „упадъчно влияние”, „капиталистически уклон”, а малко по-късно изразът придобива институционалност като в официалните документи на политическата полиция вече го срещаме като: „изменнически намерения”. За какво собствено става въпрос...?!
Ако един човек има роднини в Америка, или друга капиталистическа държава, ако „не дай Боже” общува с тях, или пък носи маркови дрехи от Западна Европа, или пък колата му е от западна марка и още, и още...всичко това се считаше за упадъчно влияние, което дестабилизира „перфектната социалистическа система” и уврежда „класово” индивида, в следствие на което той се превръща в „ненадежден елемент”.
В годините преди Втората световна война в България, оказва се, са били популярни брандове в различни сфери на търговията и производството, които след това за почти пет десетилетия изчезват мистериозно от съзнанието на българина и поколението, което посреща демократичните промени у нас, преоткрива наново тези марки, сякаш те не са били познати преди това.
Това представлява феномен на амнезия от рафинират политически тип. Българинът „трябваше” да забрави западното, за да „запомни” само съветското производство. Целта беше всичко западно да бъде демонизирано, а всичко съветско да бъде въздигнато в икономически култ.
С помощта на един прекрасен интернет сайт-http://www.lostbulgaria.com, успяхме да открием уникални фотографии, които да илюстрират настоящия наратив. Става дума за известни марки като: „DUNLOP”, „ANSALDO”, „ERCOLE”, „SINGER”, „NAUMAN”, „BAYER”, „SPITZER” и много други.
Особено популярен у нас беше и си остана аспиринът „BAYER”, който българинът наистина издирваше, както се казва „под дърво и камък”, защото се считаше, че той на практика лекува всичко от обикновена хрема та дори до нелечими болести. Разбира се този аспирин си беше и си остана един от най-качествените, но по времето на развиващия се социализъм, този фармацевтичен бранд неизбежно също носеше със себе си негативите на западното влияние. Властите в България се дразнеха от това, че хората предпочитаха аспирин „BAYER”, а не родното, или съветското производство на аспирин.
Автомобилите „ANSALDO” и гумите „DUNLOP” се рееха в социалистическото слухово пространство като тайнствени заклинания, идващи от западния свят. Хората тук нямаха легален достъп до качеството на тези марки и инкриминирането на тяхното дори споменаване, водеше до непознаване на марките, които бяха преоткрити едва след 45-годишното политическо затъмнение в родината ни.
Почти напълно непознати у нас бяха и велосипедите „FRERA” и „ANCORA”, както и тракторите „ERCOLE”. Шевните машини „SINGER” и „NAUMAN” днес са истинска атракция, защото освен, че представляват произведения на изящното изкуство, те все още работят, а някои от тях вече са на пределната за една такава машина възраст-100 години. Все още има домакини, които ползват тези машини, като например столичното семейство Жекови, където шевната машина „NAUMAN” е не просто семейна реликва, но и елегантна мебел, а също и полезен уред в ежедневния дребен бит.
Всички тези брандове са били популярни в България преди Втората световна война и за това красноречиви свидетелства са старите снимки. Въобще „Америка” като рекламно понятие е била популярна и за това говори една снимка от началото на ХХ век, където на пазарния централен площад е разположено фотографско ателие, носещо името „Америка”. С особена популярност са се ползвали и така наречените „нови амазонки” от столичния локал „Нова Америка”, от началото на миналия век.
Америка съществува в съзнанието на българина и като търговско понятие, и като рекламна констатация, и като опортюнистичен атракцион, но и като стойностно изкуство и култура. Америка се превръща от възможност за нов живот, в осъществена мечта за такъв тук - в България. Нещо подобно се наблюдаваше в българската битова среда и в началото на демократичните промени у нас, когато американското знаме беше поставяно на най-невероятни места за реклама, като чипсове, пържени фъстъци и други, а междуградските автобуси също развяваха американския флаг, първоначално плахо, по-късно и по-смело те надничаха зад снимки и огледала за обратно виждане в превозните средства, за да се стигне до портокалов сок в малка опаковка, който откровено носеше името „California”.
Забраняваното винаги се превръща в обожавано, едва тогава обаче, когато то срещне дълго чаканото позволение, така стана и в нашата родина с американските символи. Дълго време те бяха заклеймявани, дълго време гледахме не особено сполучливи карикатури на „чичо Сам” с огромен цилиндър, на който беше изобразено американското знаме и това трябваше да ни плаши, да ни ужасява дори, уви, ефектът не винаги беше очаквания.
Разбира се в едно такова кратко повествувание не можем да обхванем всички популярни брандове, които са били известни в България и които впоследствие са „изгубили” имената си за нас, но не и за света. По-важното е да отбележим, че известните световни марки на машини, гуми и най-различни видове техники са били познати у нас, но с течение на годините, в които се очакваше да постигнем „зашеметяващи” икономически и всякакви резултати в развития комунизъм, те загубиха идентичността си. Години след това, ние отново „откривахме топлата вода”, и отново започвахме от началото, както много пъти преди това.

Снимки: http://www.lostbulgaria.com

МЕЖДУ СИРИЯ И КАНАДА-ЕДНА „СБЪДНАТА” СЪДБА

Пол Анка в България...! Това е нещо толкова невероятно, че само до преди двадесетина години щяха да ни помислят за луди, особено ако такъв музикант и изпълнител идва малко преди друга звезда от такъв ранг, като Том Джоунс...! Невероятно, но факт, обстоятелствата в България отдавна вече са различни от тези през далечната 1989 г. и звезди фигури като Пол Анка вече могат да бъдат видени и в родината ни.
До неотдавна тези имена на световноизвестни изпълнители представляваха нещо като теми „ТАБУ”. Това беше така, защото те не бяха познати в страната ни, а не бяха познати, защото изкуството им беше възприемано като проводник на западно влияние в социалистическа България и това не се харесваше на тоталитарните ни управници. Тук, отвъд „желязната завеса” бяха популярни руските частушки и родната естрада, в което няма нищо лошо, освен, когато този тип изкуство се толерираше от официалната власт и се представяше като единственото „прогресивно” творчество, за разлика от всичко останало. Такива бяха времената, колкото и сега да не ни се вярва.
Софийските, а и не само софийските „ашлаци”, както ги наричаха в онези години, бяха всъщност истинските фенове на Пол Анка и цялата плеяда талантливи и известни по целия свят изпълнители, които си пробиваха малки дупки в „желязната завеса” и през тях нахлуваха в ограничени, „тайни” общества, предимно в градовете. Тук младежите попиваха изпълненията на „Бийтълс” и Елвис Пресли, а след това и на водопада от качествена музика от САЩ, Канада и останалия цивилизован и демократичен свят. По този начин тези млади хора се култивираха не само музикално, но и чисто духовно, защото имаха достъп до така наречения „нормален свят”. В същото време обаче те бяха заклеймявани, защото не бяха „класово” управляеми и сами по себе си представляваха заплаха за установената политическа система. Тези момчета бяха репресирани, като бяха изпращани да служат в задължителната по онова време казарма, в по-отдалечени райони на страната, където се очакваше да бъдат окончателно „превъзпитани”. За щастие това не се случваше с всички и след като отбиваха задължителната си военна служба, много от тях продължаваха да слушат и да търсят новата западна музика.
Присъствието на име като Пол Анка в културния афиш на София и България днес до голяма степен е и благодарение на тези млади хора в онези бездиханни години, когато те рискуваха щастието на младостта си и сигурността на бъдещето си, за да подържат жив духа на Запада в България. Голяма роля за това имат и българските емигранти по света. Българите, които живеят в САЩ в онези години изпращат по свои близки, които макар и рядко идват в родината си, плочи и аудио-касети с най-новите записи. В този смисъл диаспората ни изиграва ролята на културен медиатор в годините на „развития социализъм”, когато си мислехме, че живеем, но всъщност живуркахме. По този повод Георги Иванов, чийто баща и сестра живеят в Америка, споделя, че „...американците работят, за да живеят, а ние живеем, за да работим...!”. С това той изразява убеждението си, че хората отвъд „желязната завеса” знаят, как да живеят, докато ние тук знаем само, как да работим.
През не толкова далечната 1992 г. в София пристига Вера. Тя е българка, която заминава за Америка през 20-те години на ХХ в. И остава да живее там. Вера носи аудио-касета със записи на Пери Комо, по поръчка на свой близък в България. Тази касета предизвиква истинска еуфория, защото в онези години тук все още човек не може да се добере лесно до подобна музика, още по-малко пък-оригинален запис, правен в Америка. Една обикновена аудио-касета става повод за празник в едно софийско семейство, защото то може да се зарадва на нещо истинско, ценителско и стойностно, нещо, до което не е имало легален достъп само до преди две-три години.
Всъщност самият Пол Анка също, оказва се, е имигрант в Канада. Неговият прадядо напуска Сирия и започва бизнес в Отава-Канада. Бащата на Пол пък продавал сандвичи срещу сградата на парламента. За момчето от рано става ясно, че бъдещето му се очертава в границите на ресторантьорството, но съдбата е предопределила друго за него. Нa 10-годишна възраст той умело имитира Джони Рей, като първата му публична изява е пред група копачи на канавки недалеч от дома му. На 13 години той сформира трио с двама свои съученици наречено Bobbysoxers, като с изпълненията си те печелят до 15 долара на вечер. Когато е на 15 години, Анка има постоянен ангажимент към нощен клуб.
В училище от рано разбират, че момчето има друго бъдеще и на практика отказват да го обучават, а Пол поема по пътя на славата. На един Великден, който се оказва наистина велик ден за него, той заминава за Ню Йорк, където една канадска група с името Rover Boys му е уредила прослушване за наскоро основания лейбъл ABC Paramount Records. В компанията са впечатлени от ентусиазма на Пол и неговата дарба да композира звучни мелодии примесени с обикновен език, който е разбираем за децата. И така той подписва договор с тях. Това е само началото на пътя на един от най-известните изпълнители от онова златно поколение, които оставят трайни следи в историята на музиката. Именно поради това, посещението и концертът на Пол Анка в София сами по себе си представляват истинско културно събитие за страната ни.
Шоуто, което представи Пол в София беше феноменално, защото той показа класа от световен мащаб. Публиката също беше по-различна от останалите концерти. Хората бяха облечени официално, все едно отиваха на светско събитие. Дрес-кодът сякаш беше естествено задължителен. Макар че повечето се шегуваха, че публиката е предимно от “набори” на Пол Анка, имаше и много млади хора, което показа, че изпълнителят има почитатели и не е оставил името си само в миналото, но е популярен и днес. Закачките с публиката, реминисценциите за семейството и известните приятели на Пол подчертаха по един елегантен начин класата на таланта. Два часа и половина Пол Анка накара публиката си да изпита истинско удоволствие от досега с една мечта, мечта, която отлежава повече от 40 години в съзнанието на една отбрана, елитна част от столичната и българската културна общественост.
Този концерт и следващия на Том Джоунс, като че ли поставят едно ново начало, с което се надяваме и други изпълнители от подобен ръст да зарадват българските ценители на тази музика. След като легендарни рок-банди „откриха” България, време беше и „динозаврите” на западната музика също да я „открият”, защото българите заслужават, след толкова години на музикално „затъмнение”, да получат поне малко радост от изворите, а какво по-подходящо от концерт на имена като Пол Анка и Том Джоунс!

ЕДИН ПЪТЕН ДНЕВНИК НА ЕДИН „ИЗТОЧЕН ЧОВЕК”

Пътуването до Америка-„страната на неограничените възможности”, както я наричаме, и днес дори е приключение за българите. Макар че границите отдавна са отворени, възможностите са далеч по-постижими и условията са коренно различни, едно такова пътуване все още е блян за мнозина от нашенците. Въпреки това новият отворен свят дава неограничени възможности и много хора успяха и успяват да се възползват, така те заминават за Америка, за да работят и да живеят там. Да, родината винаги липсва, но когато в родината си не може да намериш нормално препитание и достоен живот, човек започва да го търси навън.
Да видиш Америка е приключение, защото космополитността на тази държава е огромна, както е огромен и мащабът, размахът на живота там. Именно заради това българинът, като един класически балкански космополит, винаги е имал желание да отиде до Америка, да я види, а когато се върне, да разказва за онова, което е видял и всички да се удивляват от разказите му. Това е историческа традиция в поведенческите стереотипи на българския човек още от времето на Възраждането, когато нашенци са пътували до Истанбул, Божи гроб и разбира се до заветната тогава Царска Русия. Разказите им са били повод за вечеринки, на които те неуморно са разказвали вечер след вечер своите преживявания и по този начин са внасяли големия свят в съзнанието на „малкия човек” по нашите земи.
Тази историческа традиция разбира се се пренася във времето и достига до втората половина на ХХ век. Георги, чийто баща и сестра живеят и работят в САЩ заминава за Америка в началото на 1971 г. и остава там заедно със своята съпруга Елена до ноември същата година. Това изречение би звучало абсурдно, когато се отнася за тази година, но то звучи още по-абсурдно, когато помислим и за препятствията, които се налага да преодолее семейството, за да замине за Америка.
След серия от ходатайства по различни инстанции, Георги и Елена успяват все пак да заминат за САЩ. Тук те отсядат при сестрата на Георги-Цветанка. В същото време обаче те успяват да обиколят почти целите Съединени американски щати. Посещават места, които малцина, дори от емигрантите ни, са посетили, макар, че вече десетилетия живеят и работят в Америка. Георги и Елена виждат забележителности, които и някои американци, родени в САЩ, не са могли да видят. Това освен, че се превръща в повод за гордост, оставя толкова трайни следи в съзнанието на двамата, че до и до смъртта си те не забравят видяното и то се превръща в нещо като модел на живот, на подражание и заветна мечта, да постигнат същия стандарт, на какъвто са били свидетели в Америка.
Георги си води нещо като пътен дневник, докато обикаля Америка. Тази вехта тетрадка днес е истинска атракция, защото показва Америка през погледа на един човек отвъд „желязната завеса”. Това е гледната точка на един очарован от всичко човек, който се удивлява на всяка стъпка от своето пътешествие. С такова усърдие той описва всичко видяно, че в един момент читателят има чувството, че наистина наблюдава в момента приказните гледки и величествените сгради.
Записките на Георги са детайлно разделени на два основни компонента. Първият включва подробни описания и исторически справки за местата, които посещава. Втората част е определена за биографични справки за американските президенти, като се започне от първия президент Джордж Вашингтон и се стигне до Калвин Кулидж.
Първата забележителност, с която започват пътните бележки на Георги е Ню Йорк. Заглавието му гласи: „Какво да се види...?”. Следва подробно описание на града и неговите забележителности. Георги нарича Ню Йорк – „град на страхопочитанието”. Тук разбира се е обърнато специално, подобаващо внимание на статуята на свободата, като към текста е добавена дори графика, на ръка. Следва подробно до педантичност описание на почти всички забележителности на града като се започне от китайския квартал, сградата на ООН, селището Гринуич, Централния зоопарк и се стигне до Уолстрийт, гробницата на Грант, Бруклин, Рокфелер-център, та чак до Метрополитен опера.
Макар и да няма плавен преход между отделните части на пътните бележки, все пак не предизвиква естетическо раздразнение фактът, че веднага след величествения Ню Йорк, следват бележки за Южна Калифорния. Тук специално внимание е отделено и на Пасадина, Санта Барбара, разбира се-Дизниленд, Сан Бернардино. Следват бележки за „величествения Холивуд” и кратки описания на Бевърли хилс, самия Лос Анжелис, Санта Моника, Лагуна бийч и Лонг бийч.
Тъй като Георги отсяда при сестра си в Южна Калифорния, бележките му за тази част на САЩ са разбираемо най-пълни и доминират в текста. По-нататък той описва остров Каталина, където е запленен от залеза над залива Авалон, срещу казино „Уей”. Всеки град и забележителност, която посещава, запазват в съзнанието на Георги незабравими спомени, които той описва понякога с на пръв поглед досадни подробности, но след като читателят ги прочете, той остава с осезаемото, почти нереално усещане, че лично е посетил тези места.
Следващите страници от пътните бележки из САЩ описват Инглевуд, Палм Спрингс, Ню Орлиънс, Чикаго, метеорния кратер в Аризона и стигат чак до едно от природните чудеса на света-Ниагарския водопад. Тук Георги прави едно отклонение, с което допълва представата на читателя за цялостната картина. Стигайки до водопада, той, заедно със съпругата си Елена и сестра му Цветанка, решават да се разходят и в един момент установяват, че може би без да забележат са минали границата между САЩ и Канада. Цветанка е американски гражданин и за нея няма да има проблем да се завърне в САЩ, но Георги и Елена имат визи само за едно влизане и излизане от САЩ. Успокоението им е голямо, когато питат служител по подръжката и разбират, че не са преминали границата!
Пътните бележки на Георги в САЩ представляват една жива картина на Америка от 1971 г., такава, каквато я вижда един „източен човек”, човек-от другата страна на „желязната завеса”. Георги има уникалния шанс да види градове, природни феномени и паметници на съвременното изкуство, които малцина от българите в САЩ и само избрани нашенци от родината, са имали щастието да опознаят.
Този пътен дневник не претендира за литературност, но представлява илюстрация на реалността, снимка на времето и именно с това той придобива известна историческа стойност. Така вижда Америка един обикновен българин и този поглед го променя завинаги, защото формира нов модел на мислене, нов мащаб на действие и ново качество на живот.
Овехтелите и вече пожълтели страници от тези записки днес представляват семейна реликва в архива на столичното семейство Жекови. Този пътепис за тях е една от най-четените книги, защото е писана първо от техен близък роднина и защото впечатленията от преживяванията му в Америка оживяват винаги, когато се разлистят вехтите страници на тази малка по обем, но голяма по съдържание тетрадка. Затваряме дневника с един цитат от последната му страница. Тук Георги цитира президента Калвин Кулидж, наричан още „мълчаливият Кал”, който споделя, че „когато бизнесът се развива добре, държавата трябва да му осигури самостоятелен периметър за действие!”. Това прави силно впечатление на Георги и той го отразява изрично в своите бележки. Тетрадката завършва с отворени кавички за цитат, които за най-голямо съжаление остават отворени завинаги...!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

ЕДНА "АМЕРИКАНСКА БЪЛГАРКА" НА ГРОБА НА СВ. ИВАН РИЛСКИ

Има един възлов въпрос, който пряко касае превръщането на един човек в емигрант. Става дума за това, какво е принуден един бъдещ емигрант да изостави в родината си и каква е цената на онова, което получава като имигрант в новата си родина. Въпросът е, има ли реципрочност, каква е степента й и как стои този въпрос спрямо българите, които в различните епохи имигрират в САЩ.
Етапите на българската имиграция в Северна Америка са няколко. Първият е в края на ХІХ в., вторият е свързан с икономическия бум в Америка до Великата депресия от 30-те години, третият е по времето на комунистическото управление у нас и последният четвърти етап е едва след демократичните промени в България от 1989 г. Днес може би сме свидетели на един пети етап, когато българският интелект търси по-големи възможности за реализация в САЩ и това може да се окаже самостоятелен имигрантски период.
Във всеки от тези етапи, когато наши сънародници са вземали важното решения да напуснат България и да заживеят в друга държава, в конкретния случай-в САЩ, всеки един от тях е бил принуден да изостави нещо в родината си, в замяна на друго нещо, което очаква да получи в Новия свят на неограничените възможности. Тези относителни смислови равновесия са били различни, в различните периоди на емиграцията от България към САЩ.
В началото българите тръгват да пътуват, защото са притиснати от неяснотата на икономическото положение след Освобождението от 1878 г. В онези години България е наречена "икономическо чудо", но мащабите, които предлага Америка по това време са доста по-големи и това подтиква някои да тръгнат на едно толкова рисковано пътуване в името на един нов и което е по-важното-по-добър живот. Те оставят неяснотата на бъдещето в полза на сравнително сигурния живот в Америка в онези години.
Обстоятелствата се променят някъде след 1903 г., когато се очертава един икономически спад в развитието на страната ни след Илинденско-преображенското възстание. Именно тогава стартира и вторият имигрантски етап в САЩ. Тогавашните българи търсят спасение и отново по-добър живот в Америка. Те са принудени да изоставят семейства и роднини, да изоставят родния си край, наричан "стария край". Пътуванията отново са рисковани, продължителни и успехът не е зад гърпба на всеки.
Промяна в онова, което емигрантите изоставят в родината си настъпва едва в третия етап на емиграцията-по време на комунистическото управление в България. Политическият и очевидният икономически дисбаланс тогава подтиква българи буквално да "бягат" в Америка, за да се спасят от репресии, за да търсят утеха и да градят нови надежди. Те изоставят една родина, която ги облича в изключително грозното прозвище "невъзвръщенци", родина, която на практика не ги обича и ги счита за национални предатели. Въпреки мелодраматичните опити на тогавашните власти да привлекат тези хора обратно в България с различни типове манипулации, една от които е създаването на така наречените "славянски комитети", една голяма част от тях все пак намира именно в САЩ своята истинска втора родина.
С отпадането на политическите репресии след 1989 г. българите отново търсят пътя към Америка и този път водещ мотив е икономиката. Страната ни изпада в тежка криза, решението на която за много българи е именно в Америка. Сънародниците ни изоставят всичко тук и градят успешен живот навън. Там те намират най-сетне утеха в труда си и в реалните плодове от него. Днес българите отново виждат в Америка възможност да се реализират професионално по-добре и да постигнат повече заради мащаба и заради правилата, които съществуват там. Във века на комуникациите и бързите възможности за превоз от едно на друго място в света, изоставянето в родината е много по-малко като обем във физически и емоционален аспект.
През 1978 г. в София пристига Христина Мирчова-дъщеря на емигрантско семейство, което се е установило първоначално в Сиракюз, а по-късно в Калифорния. Тя е трето поколение имигрант в САЩ, но е родена там и вече е повече американка, но и не по-малко българка. Братът на Христина-Фреди и неговата майка Цветанка са били за последно в България през 1937 г. Цветанка посещава страната още няколко пъти, като последният от тях е през 1973 г. Христина идва в България-родината на своя дядо, за да види, къде са корените й. Тя посещава родното село на баща си край Ловеч, посещава Рилския манастир и именно там разбира силата на своя род, силата на българското в нея. Леко подразнена от липсата на обективни правила, липсата на социална елегантност и политическа търпимост, Христина все пак се връща към своята родова история. Тя заминава отново за родната си Америка, но сега вече е малко повече българка.
Онова, което прави впечатление през всичките периоди на имиграцията на българите в САЩ и върви като златна нишка през времето е връзката с родината. Никога, дори и за миг сънародниците ни не забравят своите близки, своите роднини и приятели в България. Тя остава в сърцата им и те всячески се стремят да подпомагат роднините си в "стария край" и емоционално, и финансово, и чисто физически, като ги канят на гости в Америка и им показват другата страна на медала, която е в противовес на онова, което в различните периоди им липсва в родината.
Трогателно е, когато можем да видим една американка от български произход край гроба на Св. Иван Рилски в онова далечно лято на 1978 г. Това е една историческа и времева трансмисия, която свързва пръснатите по света с корените им. Трогателни са сълзите на една родена в Америка жена, сълзи, които бликват в очите й при заминаването й от софийското летище. Това са български сълзи, сълзи за България. Тя е дошла в страната, за да търси себе си, но е намерила много повече, намерила е рода си-хората, които са познавали дядо й, баща й и майка й тук, на толкова хиляди километра от нейната първа родина Америка.

Венцислав Жеков
кореспондент на вестник "България" в София

Снимки архив на автора.