Има една интересна история, която като че ли не е описвана до момента в блога, посветен на Стойо Крушкин и тя е свързана с раждането на неговия син Георги. Някъде в началото на октомври 1912 г., Стойо е доброволец в Балканската война и заминава като военен музикант с Гвардейския на Негово Величество оркестър за Лозенград, за да участва в обсадата и след това в празненствата, след като града е превзет.
Именно по това време до Стойо достига новината, че му се е родил син на 11 октомври същата 1912 г. Приятели на Стойо му предлагат да кръсти сина си Лозан, в чест на превземането на Лозенград. Стойо все пак решава да даде името Георги, както се казва неговият тъст. Вероятно това е предварително съгласувано със съпругата му Николица. Може би щеше да е някак романтично и очарователно, бебето да бъде кръстено Лозан, но...понякога случайността, а може би и не само, се оказва по-устойчива на историческите събития.
А иначе Лозенград е един чисто български град. По време на Османското владичество той е основан от българи, като важна транспортна точка между Европа и центъра на империята – Истанбул. До 19 век Лозенград е населен предимно с българи, има класно училище, църкви, лозенградски хайдушки отряди.
Сан Стефанския мирен договор оставя града в България, но Берлинския конгрес го връща в пределите на Османската империя. Поради несправедливостите местното будно население много активно участва в подготовката и военните действия на Преображенското въстание през 1903 година. През 1912 година, по време на Балканската война, българската армия влиза в града.
В началото на Балканската война в Лозенград е разположено командването на османските войски в Източна Тракия, голяма част от които са концентрирани около града. В Лозенградската операция от 22-24 октомври* 1912 година те са отблъснати на юг и в града влизат български войски, начело с генерал-лейтенант Радко Димитриев. След превземането му, за два месеца военен губернатор в града е генерал-майор Георги Вазов.
На следващата, 1913 година, разкъсвания град се връща в Турция. За няколко години цялото християнско население (българско и гръцко) напуска тези земи. Вече без проблеми, турският парламент, през 1924 година, променя името на града. От 1925 година българският език в града и околните села е забранен. Забранени са последните български училища в Одрин и Лозенград. Родната история на града завършва до тук.
Втората и третата снимки са собственост на http://www.lostbulgaria.com
Няма коментари:
Публикуване на коментар