ИНФОРМАЦИЯ ЗА Д-Р ПАПРИКОВ

В писмото от Стефка Христозова от Чикаго е публикуван линк, който дава допълнителна информация за д-р Георги Паприков. Публикуваме цялата информация за този наистина известен българин: източник: http://www.bgemigration.org/store/archives/georgi-paprikov/georgi-paprikov.html

Д-р Георги Паприков Основател и ръководител на Български национален фронт (БНФ), редактор на сп. „Борба“, автор на най-подробната библиография за положението на българската емиграция, притежател на богата колекция от книги и други материали за българската история. Роден е на 25 февруари 1912 г. в гр. Ямбол, България. Като студент става лидер на обединените млади легионери в столицата. Оглавявайки Студентската корпорация, той е член на управата на Националния студентски съюз, а по-късно влиза и в Централното ръководство на националните легиони като председател на Съюза за противовъздушна и химическа отбрана. Още по време на следването си Георги се изявява като смел младежки водач. Когато звенарите поемат на 19 май 1934 г. държавното кормило и се опитват да принудят Цар Борис III да абдикира, той хитро използва честването на студентския празник, за да демонстрира решителната подкрепа на младите хора за Негово Величество. Когато след официалното тържество в Народния театър, на което присъства и правителството начело с Кимон Георгиев, царят уж мимоходом, но по предварителна уговорка поздравява строените отвън студенти – запасни офицери. По даден от водача им знак те вдигат на ръце височайшата особа и с гръмовно „Ура!“ я носят до входа на двореца. Този смел акт ознаменува съвземането на опозицията и само два месеца по-късно звенарите предават властта. Георги Паприков завършва медицина в Софийския университет, специализира хирургия и от 1938 г. до началото на войната е асистент на световноизвестния проф. Александър Станишев. След това е мобилизиран във военен лазарет. Награден е с орден „За храброст“. По време на деветосептемврийските събития успява да избяга в Германия, където през 1947 г. защитава докторат в реномирания Хайделбергски университет. Там среща своя колежка Станка, българка от Оряхово, която става негова вярна съпруга през 1949 г. През 1948 г. в Мюнхен участва в основаването на БНФ. Пътят му към родината е отрязан завинаги. Там го заплашват две задочни смъртни присъди. Затова със съпругата му избират Америка за своя втора родина и през 1951 г. се установяват в гр. Чикаго, щата Илинойс. Полага необходимите приравнителни изпити и отново започва работа като лекар. Специализира рентгенология и от 1956 г. се отдава изцяло на тази специалност. Заема поста зам.-председател на БНФ дълги години, като през 1981 г. оглавява организацията. В продължение на 20 години е бил главен редактор на печатния орган на БНФ – сп. „Борба“, превръщайки го в пламенна трибуна на свободното патриотично слово, даващо обществена гласност на нечовешките своеволия, с които българските комунисти потискат сънародниците си. Д-р Паприков бе личност с разностранни интереси. Притежаваше богати колекции от редки книги, някои от които сигурно липсват в нашата Народна библиотека, географски карти отпреди 5-6 века, на които България фигурира като част от Отоманската империя, ордени, монети, пощенски марки – изобщо всичко, което можеше да има допирни точки с родината. Той бе превърнал дома си в истинска крепост на българския дух. Още във входното антре правеха впечатление оригинални портрети на стария полковник Паприков, на неговия брат – генерал, на членове на царското семейство с автографи – дело на прочутия дворцов фотограф Карастоянов, и картини от най-известните български художници. Кабинетът му бе изпълнен със стотици томове, папки с първите български вестници, алманаси, енциклопедии, дипляни, грамоти. И бюрото му никога не бе свободно. От едната му страна стояха разтворени книги и списания, а от другата – куп писма, които чакаха отговор. В средата бе любимата пишеща машина на доктора с неизменните „ерове“. Бившият легионер бе върл противник на коригирания правопис. Смяташе, че така „ние се приравняваме към руската азбука, с която комунистите искат да затрият нашата родна реч“. Тази болна за него тема той винаги свързваше с позорното угодническо издигане в България на паметници на чужди величия – от Ленин до Мичурин и на съветските космонавти, докато истински национални герои съзнателно се обричаха на забрава. Заедно с инж. Симеон Овчаров – Харизан, д-р Паприков има особена заслуга за организиране на прочутото българско изложение в Чикаго на З март 1961 г., почетено от президента Хари Труман и от кмета Ричард Дейли. За първи път България е представена в Америка така пълно и запомнящо се, с ярка представа за богатата й история, култура, музика и етнография. Колекциите на д-р Паприков от български медали, пощенски марки, народни носии и други са важна част от общото внушение, още повече, че са отличавани със златни медали на известни международни изложби. Успоредно с обществено-политическите си изяви като лидер на БНФ и дългогодишен редактор на печатния му орган, докторът отдели много време и усилия за създаване на Емигрантска библиография. Внезапната му смърт попречи лично да довърши нейния първи том. В чест на светлата памет на този патриот и родолюбец неговата съпруга, анестезиоложката д-р Станка Паприкова, положи голям труд, за да оформи и издаде ценната книга. Едва ли друг наш емигрант е бил изпращан с подобен почетен, незабравим ритуал. Приятели и съратници на покойника идват от всички краища на САЩ и Канада. Ковчегът му е носен от д-р Иван Дочев, д-р Ангел Тодоров, Николай Янакиев, Цоню Градинаров, Миро Гергов и Крум Радев. Стотина автомобила следват катафалката. Молебенът е отслужен от отец Тома Кобаков. Получени са десетки съболезнователни телеграми, включително и от цар Симеон II и княгиня Мария Луиза. Д-р Георги Паприков умира на 29 март 1984 г. в Чикаго. През целия си живот той има водеща роля в социалния и политическия живот на емиграцията ни. Участва активно и в дейността на Антиболшевишкия блок на народите (АБН). За неговата гражданска активност и доблест е награждаван с високи отличия.

ПИСМО ОТ ЧИКАГО

По повод статията за историята на една снимка като монархически капан, получихме писмо от Чикаго, от редактора във вестник "България"-Стефка Христозова. Ето какво гласи то: "Здравейте, Венци, Искам да споделя с Вас какво открих във връзка с материала, който ни изпратихте и публикувахме миналата седмица. Тъй като в материала си пишете, че за съжаление не се знаят имената на семейството от Чикаго, на което са гостували Флоранс, Георги и Елена през 1971 г., аз показах тези снимки на един стар емигрант, който живее тук от 1963 г. Той разпозна домакина като д-р Георги Паприков, а съпругата му като д-р Станка Паприкова. Ако направите търсене в интернет ще видите, че той е бил доста известен сред тогавашната българска общност в Чикаго, основател и ръководител на Българския национален фронт в Чикаго, редактор на сп. „Борба“ - което се оказа, че все още излиза, макар и само онлайн. Вие ще откриете доста интересна информация за него, той произлиза от много известен род от София. Може би познанството на Георги и Елена с него датира още от София. За съжаление, е починал. По непотвърдени данни, съпругата му все още е жива. И наистина, има известна прилика между лицето от Вашите снимки и тези на д-р Паприков, които можах да намеря в интернет. Този български емигрант, който ги разпозна, си спомни също, че познава и Флоранс, която, според него, е живяла в Чикаго, и то към края на живота си. Не знам доколко тази информация е достоверна, просто Ви пиша това, което той се сети. Имала е дъщеря, която била женена за известен американски писател, но не се сеща за името му. Надявам се да съм Ви била полезна с тази информация. Изпращам Ви и един линк с биографията на д-р Паприков, макар че съм убедена, че Вие също ще откриете доста информация за него. И да не забравя - статията Ви за комунизма като форма на забавление ще бъде публикувана тази седмица. Желая Ви лека седмица! Стефка Христозова http://www.bgemigration.org/store/archives/georgi-paprikov/georgi-paprikov.html" Изказваме специална благодарност на Стефка, защото с това писмо тя ни дава много полезна информация за познанствата, които дядо ми Георги е осъществил в Америка през 1971 г.

НОВИЯТ БРОЙ НА СПИСАНИЕ L'EUROPEO В БЪЛГАРИЯ ПУБЛИКУВА СНИМКА НА СТОЙО КРУШКИН КАТО МУЗИКАНТ В НЕИЗВЕСТЕН ОРКЕСТЪР

Учредяват наградата на името на Валя Крушкина

Годишните награди на името на покойната вече журналистка Валя Крушкина ще бъдат учредени днес, съобщиха от БНТ. Датата, която учредителите от БНТ и Общественият съвет на фонд "Валя Крушкина" са избрали, не е случайна - 11 септември е рождената дата на Валя Крушкина. "В нейна памет нека заедно да подпомогнем каузи, в които Валя вярваше и защитаваше", заявяват организаторите. Наградите ще насърчават и подкрепят смелата българска журналистика с човешко лице. Валя Крушкина почина на 19 юни тази година в болница в Турция, след като се бори с коварна болест. Валя Крушкина страдаше от тежко онкологично заболяване и спешно се нуждаеше от средства за лечение в чужбина. Приятелите й, колегите й, непознати хора направиха всичко възможно, за да й помогнат. Източник: http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=1538078

ЦАР ОСВОБОДИТЕЛ, ИЛИ КАНАСЮБИГИ АСПАРУХ-БИТКАТА НА ТИТАНИТЕ

Снимка: БТА Демонтираха паметника на Царя Освободител в София. Имал нужда от ремонт. Точно в този момент се появи и мнението на депутата от Синята коалиция Лъчезар Тошев, за неговото преместване. В същото време, парламентарният шеф Цецка Цачева се обяви против “каквато и да е подмяна на какъвто и да е паметник с оглед на историческия момент, на отдалечеността от конкретни исторически факти”. Според нея, “обективно паметникът на Цар Освободител има място на централен софийски площад”. Лъчезар Тошев предложи той да се премести с необходимото уважение, разбира се, на друго централно място в столицата, а точно срещу Народното събрание да се постави паметник на хан Аспарух. До тук са сухите факти, зад които се съдържа много наслоена историческа тиня, която никой до сега не си е направил труда да селектира от ценните наноси, ако има такива, и да отстрани излишното, ако това се налага. Хайде да се разходим из центъра на столицата ни София! Първо ще посетим величествената и до колкото ми е известно най-висока действаща патриаршеска катедрала на Балканите-“Св. Александър Невски”, след това отиваме до Руската църква-едно истинско духовно средище, което днес се посещава наистина от стотици на ден, не само заради гроба на Архиепископ Серафим. После ще минем покрай ремонтиращият се паметник на Царя-Освободител, на път към следващия паметник на Съветската армия. Малко по-нагоре може да видим Братската могила, макар, че не е ясно, чий са братята и сестрите! Това са все монументални сгради и паметници, величествено издигнали се в самия център на българската столица…, казвам БЪЛГАРСКАТА…, обаче…нещо не е на ред, май…! Та това са все руски и съветски паметници, къде са българските? Ами…църквата “Св. София”,…една доста безформена глава на наистина великия Стефан Стамболов-в градинката пред военния клуб и…не се сещам за други големи паметници…! Защо в центъра на София няма монументален български паметник, защо будната /но май в кома/ историческа памет, не е създала веществен спомен за самата себе си, защо центърът на столицата ни е изпълнен с чужди паметници, като неотдавна открихме такъв и на Гарибалди? Няма лошо, нека има паметници на такива велики хора, но…къде са българските…? Неотдавна възникна идея да се построи огромен монумент на Левски, близо до южната ни граница. Пушилката от коментарите още не е изтляла, но в съществото си тя обсъждаше евентуална обида от страна на Турция, защото Левски в тяхната история не е герой, а просто един хайрсъзин. Е добре де, а ние няма ли да се обидим, че пак в самия център на София има действаща джамия, а в градовете ни на юг, джамии никнат наистина като гъби след дъжд, при това джамии, не джамиики…! Да, трябва да сме етнически и религиозно толерантни, трябва да уважаваме правото на избор и на принадлежност, защото така било в старата Европа, ама не трябва ли и нас да ни уважават, все пак…!? Какво ще пречи Левски при Свиленград, например…? Това си е български град, български паметник, български герой, българска инициатива…, е, тогава къде е проблемът? Не искаме да строим паметник на Апостола в Измир,…сакън…! Има и по-малко известни, но заслужили българи, като например Стойо Крушкин-създател на българския оркестър “Bulgarian Balkan Band” в Стилтън Пенсилвания-САЩ, през 1915 г. Паметна снимка показва този бенд, а в долния й десен ъгъл е поставено българското и американското знаме. Оркестърът е свирил и на нашите национални празници, и на националните празници на Америка в онези години. Този човек е прославял родината си на хиляди мили разстояние. Е, няма как да му издигнем паметник като на Цар Освободител, но той дори няма паметна плоча, или поне барелеф в родната си София, въпреки няколкото писма до Столична община за съдействие! Създателят на българската държава канасюбиги Аспарух явно не е достоен да има свой паметник в столицата си днес. Къде е паметникът на цар Симеон Велики, къде е паметникът на канасюбиги Омуртаг, къде е паметникът на канасюбиги Крум, къде са паметниците на Княз Батенберг, на полковник Дрангов, на Богдан Филов…и още, и още, и още…? Ами няма ги…, или поне ги няма в центъра на българската столица. Е, за Богдан Филов имаше идея да се кръсти площадът на името му, пред Президентството, но и тогава някои хора скочиха, че видите ли, не бил заслужил. Добре, според тях не е, а каква е заслугата на Червената армия в родната ни история, освен, че ни е окупирала на 8 септември 1944 г., пък и забрави да си иде половин век след това? Тя обаче има не просто паметник, а цял мемориален комплекс, при това в идеалния център на столицата ни, при това на място, където и да не искаш да го видиш, то само ти влиза в очите и боде! Не съм привърженик на това да разрушаваме паметници, защото така рушим история, а историята се гради с хилядолетия. Но трябва да мислим за нашата си, родна история, да я уважаваме, защото някой беше казал, че който не храни своята армия, храни-чужда. Е, ние нахранихме Червената армия, при това я хранихме почти 50 години, изпълнени с петилетки и “пет за четири” и…се докарахме до днес. Питам се, колко армии трябва още да нахраним, за да се освестим и да престанем да “се срамим” като “неразумен юрод” от това, че сме българи? Казват, че докато не прочетем една страница от историята ни, не бива да я прелистваме, защото непрочетена, тя се превръща в барутен погреб и може да се взриви след време. Ние вече имаме навик да замитаме историческите следи под килима на времето. Така направихме с българските генерали от Балканските и Първата световна война, така направихме и с цар Фердинанд, а преди това и с княз Батенберг, така правим и сега с времето, което наричаме “тоталитаризъм”. Тогава нямаше личности, историята беше процес. Само че забравихме, че процесите се правят именно от личностите. Но актуалните личности бяха политически рафинирани-Димитров, Коларов, Живков…! Ние не познаваме историята си и заради това не я уважаваме, като не издигнахме и не издигаме паметници на наистина заслужилите ни герои. Ние се срамуваме от историята си, за нас тя е като народна музика, абе, знаем я, ама ни звучи малко изтъркано и демоде. Е, то няма история дето да е само модерна, може би тази на САЩ е такава, но какво да се прави, като само институционалната ни история е 1300-годишна, а какво да говорим за преди това…!? Може би не точно Аспарух има място пред Парламента, може би…, не зная, нито съм урбанист, нито съм архитект, само един българин съм, но и Царят Освободител едва ли трябва да гледа гордо българското Народно събрание от своя кон и то от такава непосредствена близост, не за друго, но за да не се изкуши…ОТНОВО…! Венцислав Жеков За actualno.com

МОНАРХИЧЕСКИ КАПАН, ИЛИ ЗАГАДЪЧНАТА ИСТОРИЯ НА ЕДНА СНИМКА

Капан "в дясно"..., така определят историята на една снимка от едно обикновено българско семейство, посетило Америка в далечната 1971 г. Така те определят случката, но тогава, сега историята изглежда леко смешна, леко странна, но и интересна в своята лична абсурдност и озадъчена в погледа на кривото огледало на историческото време. На 7 септември 1971 г., Георги и Елена, които са на гости на сестрата на Георги-Цветанка, посещават приятелско семейство в Чикаго. За съжаление семейната история не е съхранила името на домакините, но вероятно някой от нашите читатели може и да ги познават, все пак не е минало чак толкова много време от тогава. Георги и Елена обикалят за единадесет месеца почти цялата държава и се запознават с много българи, които живеят там. Те имат уникалния шанс да видят Америка-"гнездото на осите" в годините, когато България и българите бяха на наистина светлинни години разстояние от този "нов свят". Те идват от една относително изостанала почти във всяко отношение, окупирана от СССР държавица, захвърлена в самия ъгъл на стария континет Европа и придобиват впечатления, които са достойни за книга-пътепис в онези времена. Това Георги не осъществява, но неговите истории в Америка днес имат уникалния шанс да намерят своята публика сред читателите на вестник "България" в Чикаго и по света. Именно тук, в Чикаго, Георги и Елена стават свидетели на една толкова странна, колкото и комична случка. В семейството, в което гостуват-българи, емигрирали преди години в "страната на неограничените възможности", мъжът е роялист, той уважава последния български монарх Н.В. цар Симеон ІІ и вярва, че един ден той ще се завърне в родината при поданиците си...! Прозорливост, която в онези години е граничила с психопатология, но днес ни изглежда като невероятен поглед в бъдещето. Мъжът-домакин в Чикаго държи на стената в дома си портрет на Н.В. цар Борис ІІІ. Както повечето нашенци в Америка, а и не само там, човекът си е организирал битов кът с писани глинени съдове, български везани покривки и...портретът на цар Борис ІІІ! Той се гордее с това, защото то го свързва с родината му и изразява принадлежността му към България и българските му корени. Георги и Елена идват на гости в неговия дом. Те са посрещнати като близки, само защото са българи. След обяда, Георги и неговият домакин се оттеглят в края на салона, на два меки стола, за да си поговорят за България и бъдещето й, на чаша коняк с пура. Домакинът е любопитен за всичко, той поглъща всяка дума на Герги и я подрежда в своя битов кът, посветен на България. Разговорът е приятелски. Димът от пурите се стеле тържествено около разговарящите, а конякът извиква в съзнанието нови и нови спомени от миналото, развързва езика за планове за бъдещето и...провокира една идея. Домакините решават да си направят снимки за спомен. Домакинът вади фотоапарат и моли съпругата му да го снима с Георги. Те застават пред портрета на цар Борис ІІІ и тогава..Елена се намесва. Тя моли любезните домакини да направят снимки, но ако е възможно, да не е пред портрета на царя, защото все пак, тези снимки ще стигнат до България един ден. Тя се опасява, да не би да имат проблеми с властите в родината, ако снимките с портрета на Цар Борис ІІІ попаднат в ръцете на комунистическата милиция. Домакините са озадъчени от този внезапно избликнал страх, те не могат да си обяснят, как е възможно човек да да се страхува от репресия за нещо толова незначително. Все пак цар Борис ІІІ е български държавник, уважаван и достоен монарх и какво толкова би станало, ако едни българи са се снимали пред портрета му...?! Въпреки това те уважават искането на Елена и се снимат без потрета. Това не се отразява на отношенията между приятелите. Те са осведомени за страховете и за това, че в България Елена и Георги могат да имат наистина проблеми с властта, ако тези снимки станат публични, или ако някой по някакъв начин някога попадне на тях случайно. Да, историята е странна и дори малко параноична. НО....нека не забравяме, че говорим за 1971 г. По това време България е "развита социалистическа страна", която упорито и "умело" /до умопомрачение...!/ гради светлото си бъдеще в комунизма. В Чикаго светът е различен, историческото време е различно, мисленето е различно, докато в България, времето е спряло на 9 септември 1944 г. Тази кратка чикагска история остава в златния фонд на семейните вечери, когато Георги разказва, как е щял да се снима "с царя". Тогава той винаги се усмихва, може би защото сам разбира, колко е абсурдна ситуацията, после маха с ръка и елегантно сменя темата. Днес тази история идва да ни разкаже, как българите в Америка и навсякъде другаде по света са истински благодетели за своя български род, защото именно те пазят важни части от историята ни години на ред, когато в комунистическа България, сякаш царе и царства никога не беше имало. Макар и странна, тази история ни напомня, че българите по света носят в сърцата си родната история и до голяма степен благодарение именно на тях истината за част от близкото ни минало се съхранява непокътната през тъмните години на "червената мъгла" у нас. ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ кореспондент на в-к- "България" в София Снимки-архив на автора: Текстове на снимките: Снимка 1 - Георги и Елена в ляво, заедно с домакините си в дясно и седналата - сестрата на Георги-Цветанка /Флоранс/ - 7 септември 1971 г. Снимка 2 - Георги със своя домакин в сладки приказки за миналото и бъдещето на България-Чикаго, 7 септември 1971 г. Потретът на Н.В. цар Борис ІІІ се намира в дясно, извън снимката.

ЕДИН ЕМИГРАНТСКИ МАЛШАНС-ПРЕЗ ПРИЗМАТА НА ВРЕМЕТО

ДО АМЕРИКА И НАЗАД…!

Как една снимка може да разкаже една история…!?Напълно възможно е и при това историята може да бъде интересна, погледната от днес и през призмата на историческото време. Това е историята на един най-обикновен българин, заминал с хиляди трудности за Америка и попадна изведнъж пред възможността да остане там, колкото и това да е било абсурдно и невъзможно в далечната 1971 г. След поредица от „задействани” връзки в България, Георги заминава за Америка, заедно със съпругата си Елена, в началото на 1971 г. Там те отсядат при сестрата на Георги Флоранс /Цветанка/ и остават до ноември. През август обаче се случва нещо, което е можело да промени живота и на двамата до неузнаваемост. На 23 август 1971 г. те отиват на гости на Джек и Аника на Garden Grove 8561 Blanche St. Посрещнати са топло от домакините и постепенно разговорите преливат към положението в България, комунистическия режим и възможностите, човек да живее достойно извън родината. Джек е извънредно висок, а Георги е нисък. Именно заради това веднага ги наричат «Крачун и Малчо» и се шегуват добронамерено с това, докато разговарят все още неангажиращо и чисто приятелски. И именно като Крачун и Малчо изглеждат двамата на паметната снимка, която им прави в онзи ден сестрата на Георги, Флоранс. Георги винаги е бил положително настроен към живота в Америка в онези години и откликва на темата с разбиране. Джек забелязва това и се чувства по-уверен. Той работи като градинар в града си и има нужда от помощник. Тогава възниква идеята да покани Георги да работят заедно. Първоначално се колебае, защото не знае, какво да очаква в отговор. Все пак Георги и Елена идват от комунистическа България, там те са убеждавани в лоялност към партията и Джек се притеснява, да не обиди своя нов приятел. Все пак се решава и директно споделя с него. Георги е леко шокиран от внезапно изникналата възможност и той, както сестра си, да остане да живее в Америка. Съгласява се и започва да прави планове, как да убеди съпругата си да останат. Едино от основните проблеми е дещерята на Георги-Николинка, от първия му браг с Атанаска. Момичето остава в България като «заложник» за това, че баща му и втората му майка ще се завърнат и няма да «избягат» от «червения рай» в България, в онези години. До тук всичко изглежда като една реална възможност за реализация на персонална «американска мечта». Георги планира с помощта на международната организация на «Червения кръст» да изтегли дъщеря си и така да се устроят в Америка. Възниква обаче един съществен проблем. Елена, която е сестра на така наречен «заслужил борец против фашизма и империализма» не възприема намерението на Георги и започва да го убеждава да се върнат в България. Аргумент тя намира първо в това, че дъщеря му е в страната и може да пострада, ако те «избягат». Постепенно Елена успява да убеди съпруга си, че не бива да си причиняват проблеми, ако не се завърнат в България и той се вижда принуден да откаже предложението на Джек, да стане негов помощник в градинарството. Джек е учуден от решението на Георги, но го приема. Той му разяснява, как би могъл да живее много по-добре в Америка, а дъщеря му един ден също би могла да дойде при тях. Разказва му за работата и за това, че е интересна, вълнуваща и уважавана от хората. Георги е убеден в това, но...се налага да отклони окончателно предложението. Това на пръв поглед е една частна история за един исторически абсурден малшанс, който слага отпечатък върху родовата история на едно средностатистическо софийско семейство в годините на «развития» (...но всъщност «развинтения»...!) социализъм в България. В същото време тази история придобива една малко по-широка значимост с факта, че много хора и семейства са попадали в подобна ситуация. Елена от своя страна също е права да убеждава съпруга си да се завърнат в България, защото се страхува от репресии спрямо роднините си. Така се генерира една от безбройните абсурдни ситуации от онези времена, когато хора са принудени да вземат решения, за които впоследствие съжаляват, но тези решения са били взети под заплахата от дългата ръка на партията, която достига до всеки, дръзнал да се опълчи срещу правилата, които самата тя е създала. Така и Георги взема решение, за което повече не говори никога, чак до смъртта си. Дали е било правилно, за да спаси дъщеря си от насилие от страна на властта, или е било грешно, решението си остава такова, каквото е и дори и членове на семейството му не си позволяват да коментират тази възможност. Днес една такава дилема ни изглежда странна, необичайна най-малкото, дори абсурдна в същността си, но тогава, през 1971 г., Георги вероятно решава съдбата си и тази на своето семейство по единствения възможен начин. Той приема да се върне, въпреки, че бъдещето му в Америка, за разлика от това в България, наистина е «светло». Наякъде в края на ноември Георги и Елена кацат на летището в София и първият проблем, с който се сблъскват, е от къде да си купят още нафта за отопление в студените зимни месеци. Дори жалките и мелодраматични опити на комунистическите власти да разберат нещо повече за престоя им в Америка, не са толкова впечатляващи за семейството, колкото бруталната соц.-действителност, която буквално ги връхлита още в първите часове на родна земя. В крайна сметка семейството никога повече не вижда Америка и се стопява вторият шанс за живот и работа там. Историческото време сякаш оправдава събствената си същност и днес тази история, с цялата си невероятност, може би трябва да служи за пример и за поука, че е имало и такива дни, когато човек не е можел да взема решенията си само със собствената си съвест, защото тогава, въпреки «зимата» в душите на милиони, съвестта по тези географски ширини беше насилствено «пролетаризирана»...! ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ Кореспондент на вестник «България» в София