ХРИСТО СЕРАФИМОВ

Алманах на в-к "Народен глас" - 1907-1918 г.

в-к "Народен глас"-1947 г.

МАЛКО ИНФОРМАЦИЯ ЗА ХРИСТО СЕРАФИМОВ И ОРКЕСТЪРА В ДЕТРОЙТ

Данни за Христо Серафимов от www.myheritage.com

Hristo Serafimoff

Раждане:	Фев 22 1882
Смърт:	Юни 1967
Last residence:	Detroit, Michigan 48202, USA
SSN issuing state:	Michigan

НЕОСЪЩЕСТВЕНО ПЪТУВАНЕ С „ТИТАНИК”-ПОВОД ЗА СТРАХ ОТ РЕПРЕСИИ

Да пътуваш с „Титаник” е нещо изключително авантюристично, за съжаление – зловещо авантюристично. Един българин има невероятният шанс да си купи билет за „злополучния „Титаник”, но заради забавяне на влака, да не успее да се качи на кораба-ковчег. Това е Стойо Крушкин, за когото вестник „България” писа нееднократно. Настоящата история обаче касае един друг нюанс, става дума за правнука на Стойо, който се прочува в София още като дете като правнук именно на „пришълец” от „Титаник”.

Нека да припомним, че Стойо се завръща в София след седмици, много, след като новината за потъването на кораба вече е обиколила света и е дошла и в България. Неговата съпруга Николица е направила помен за упокоение на душата му, защото е убедена, че като пътник в трета класа, нейният Стойо няма как да е оцелял. Когато Стойо се появява в дома си, Николица е напълно шокирана от това.

Години по-късно историята за „Титаник” все още е актуална, интересна и вълнува хората. Правнукът на Стойо постъпва в предучилищна паралелка на столичното 55-то Основно училище „Петко Каравелов” в кв. „Дървеница”. Първоначално детето е мълчаливо и свито, но по-късно осъзнава, че има една тема, която може би ще развълнува неговите съученици, това е именно темата за „Титаник”.

Правнукът започва да разказва по малко на децата, а те, което е характерно за тях, не обръщат особено внимание, защото всяко от тях има един набор от теми, някои от които напълно измислени. Правнукът е чувал историята за прадядо си от неговия дядо, който е син на Стойо Крушкин. Постепенно децата в предучилищната паралелка започват да понадават ухо на разказите на внука и се стига до един момент, който е процес от няколко дни, в които правнукът разказва с часове за „Титаник” и за своя прадядо, който се е спасил, като е закъснял да се качи на кораба.

Децата постепенно се увличат и се тълпят около правнука. Те го слушат в захлас, не правят нищо друго и това напълно удовлетворява учителките в предучилищната паралелка. Те имат време за себе си, не се чувстват задължени да се занимават с децата, защото те са около правнука на Стойо и не мърдат от там!

Постепенно обаче историята за потъването с „Титаник” става твърде популярна и започва да притеснява родителите на правнука на Стойо. Те се опасяват да нямат проблеми с властите в България, която по това време се управлява еднопартийно и тоталитарно от една единствена комунистическа партия – Българската комунистическа партия.

Както е известно, „Титаник” потъва, докато пътува към Америка, с много емигранти на борда, включително и българи, голяма част от които са от село Гумощник, в Троянския балкан. В онези години, на комунизъм, емиграцията е сред нещата, които властите приемат за форма на „държавна измяна”. Ето заради това родителите на правнука на Стойо забраняват на детето да разказва повече за своя прадядо и за неговия опит да пътува с един от най-популярните кораби в световната история на корабоплаването.

Правнукът спира да говори за това пред своите съученици, но те го питат и продължават да настояват да получават все повече и повече информация за това пътуване, за историята на кораба, дори и истината, която им се представя да не е напълно ясна, или пък на места да е леко поукрасена.

Ето така една история, която е частен случай, но е популярна и интересна, история, в която по никакъв начин няма замесена политика, където човешките съдби се развиват самостоятелно, в зависимост от мечтите и въжделенията на самите хора, се превръща в една относително политизирана история, която е традиционна, типична за времената, в които дори и мисленето беше строго регламентирано.

Автоцензурата на това семейство се задейства сама, като защитен механизъм, за да опази едно невинно дете, което разказва истории, които евентуално могат да се окажат опасни.

Един исторически кораб се превръща в залог за политическа коректност, на което виси сигурността на едно средностатистическо семейство в България, от края на 70-те години на миналия ХХ век.

Едно дете, правнук на „пришълец” от злополучния „Титаник” не подозира, колко опасно може да бъде това, че семейството му се свързва с човек, който е опитал да замине именно за Америка. Това, че той е щял да пътува с „Титаник” не е интересно за властите, интересното е, че той е искал да напусне страната, а впоследствие е успял и е живял в Америка. Това е интересно за властите и именно поради тази причина, семейството се притеснява да не пострада, да не бъде репресирано заради една невинна история.

Въпреки това темата за „Титаник” не умира, правнукът на Стойо продължава да разказва за своя славен роднина, понякога украсява историята, като привнася елементи и случки, които не са се случили, но така или иначе, тази история остава в съзнанието на съучениците му и те го уважават за това, че той има такъв близък.

Минават години и правнукът на Стойо Крушкин продължава да пише и да разказва тази история, с все повече подробности, които намира в родовата история, открива и много снимки, които допълват битието и житието на Стойо в Америка. Разказите на живите роднини също са част от целия пъзел, който постепенно се сглобява и придобива мащабите на истинска сага.

Така тази история не умира, а остава жива дори и през годините на комунизма, когато да имаш роднини в Америка беше почти равно на това да си изменник на родината. „Титаник” се превръща в нещо като родов талисман, който е предпазил от самия себе си и участта си един достоен българин, който все пак успява да замине за Америка да има своя шанс за прословутата „американска мечта”.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София

ЗАЩО И УЧИТЕЛИТЕ РЕПРЕСИРАХА ЗАРАДИ АМЕРИКА?

Годината е някъде около края на 50-те години на ХХ в. Николинка е ученичка в софийското училище „Димитър Полянов”, което днес някои  наричат „Бастилията”. Другарката Иванова (в онези години към учителите се обръщахме с комунистическото обръщение – другарко и другарю, а не както е сега – госпожице, госпожо и господине, което се считаше за капиталистическо влияние) изпитва Николинка по география и я кара да покаже на картата, къде се намира град Варна.

Николинка е подготвена, научила си е урока. Баща й редовно й помага с ученето и я изпитва, за да придобие тя повече смелост и да може да се представи по-добре в училище. Николинка се обръща към картата, но на мястото на Варна не пише „Варна”, а пише друго – пише „Сталин”. Николинка изпада в стрес, блокира и не може да реагира. Тя знае, че именно там се намира Варна, един от големите български градове по Черноморието, но на картата в училището надписът на същото място е друг. Тя се притеснява и мълчи. Учителката няколко пъти я подканя да посочи, къде се намира град Варна на картата, но Николинка така и не може да извърши това и се стига до очакваната развръзка. Учителката иска бележника на Николинка и й поставя оценка „Слаб 2”.

Николинка се прибира в дома си разплакана. Баща й я пита, какво се е случило и остава много учуден, когато разбира, че дъщеря му не е посочила местоположението на Варна, при положение, че предния ден лично той е проверил знанията й, а тогава тя е знаела, къде именно е Варна.

Оказва се, че на картата в училище на мястото на Варна е написано старото име на града – Сталин. Николинка обаче има по-нова карта и на нея градът си е с името, което носи и днес – Варна, тя не знае, че този град преди време за малко се е казвал Сталин. Така учителката, която би трябвало да е запозната с това, че картата в училище е по-стара и има особености, които очевидно заблуждават децата, които са едва 4-ти клас, реагира първосигнално и наказателно, което тогава е модерно по Макаренковата метода – наказание като форма на обучение!

Това обаче за преподавателката Иванова не е проблем и тя спокойно „оценява” със слаба оценка Николинка, защото не знае, къде се намира Варна…!

Проблемът обаче е малко по-дълбок и не се корени само в безхаберието, или професионалното безсилие на учителката. Става дума за това, че Николинка идва от „съмнително” семейство. Нейната леля – сестра на баща й, както и дядо й по бащина линия живеят в Америка. Това е огромен проблем в онези години, защото хора от такива семейства са считани за „ненадеждни елементи”, които е възможно да са били повлияни от така нареченото „упадъчно западно влияние” и да не са съвсем лоялни на единствената управляваща комунистическа партия в България в онези години – Българската комунистическа партия - БКП.

Бащата на Николинка е следен от службите, защото поддържа епистоларна кореспонденция с роднините си в Америка. Това превръща автоматично Николинка в обект на превъзпитание от страна на комунистическите репресивни органи. Тя вече е гледана с друго око, уведомени са учителите й, класната й ръководителка и разбира се ръководството на училището, в която тя учи, че семейството й подържа връзки с Америка, а в онези години това се счита почти за „държавна измяна”.

Поддържането на каквито и да е връзки, дори с роднини отвъд океана, тогава се счита за опасен рецидив, което може да разколебае „здравите комунистически основи на обществото” и това се препятства по всички възможни законни и напълно незаконни, дори криминални начини.

Николинка е малка, тя не може да бъде репресирана открито, но това не пречи да й се покаже по един по-различен начин, че нещо в семейството й не е на ред от гледна точка на властта и това е, като й се пишат слаби оценки нарочно, дори в подобна комична ситуация, когато очевидно става дума за объркване. Да не говорим, че грешката е в училището и картата, която то е подсигурило като учебно поматало, а не е в ученичката от 4-ти клас!

Така неглижирайки детето, поставяйки го в ситуация на неизбежна изолация, се „удря” по семейството, като се показва, че това семейство е маргинално, защото поддържа връзки с Америка, а тогава Америка е най-опасният враг на СССР и световната социалистическа система.

Жертвата се явява едно малко момиче, което няма никаква вина, че леля й и дядо й живеят в САЩ, но това се оказва проблем за властите в България и те индиректно репресират именно това момиче, като му вменяват вина за нещо, което напълно не зависи от него.

Именно по този начин действа партията в годините на комунистическата окупация на страната ни. Всичко и всички се държат в силно стегната хватка, за да може да се контролират лесно, било то с открити репресии, било с фалшиви съдебни процеси по още по-фалшиви и абсурдни обвинения, било и индиректно, като се оказва натиск върху най-милото на човека – децата му, по един отвратителен начин!

Това, че едно дете в 4-ти клас не знае, къде се намира Варна не е проблем, Варна лесно ще бъде намерена на картата, проблемът е в това, че една учителка не си задава въпроса, защо тази ученичка, която е преди всичко дете, не посочва, къде именно се намира на картата град Варна, но учителката не се замисля и за друго, дали пък това дете не е подложено на стрес, заради нещо, за което дори и родителите му нямат вина, защото просто няма нарушение!

Големият проблем обаче е, че в онези години да си виновен без вина беше нещо, което се приемаше за нормално, защото така казваше партията…!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София

Снимки: Архив на автора

РОДНИНИТЕ В АМЕРИКА КАТО ПОВОД ЗА ФОРМИРАНЕ НА ОБЩНОСТ

Където и когато и да пътуват българите, те винаги се намират в общност. Тя може да бъде родова, национална, роднинска, но винаги има общност. Както всички хора, ние също се нуждаем от общност, за да се чувстваме силни, за да споделяме общи идеи и интереси, за да бъдем общество.

Когато българи заминават за Америка в годините на коммунизма, това винаги е повод за сбирки на сънародници. Така те се осведомяват за онова, което се случва в «Стария край». Това са едни малки празници, които са непринудени и толкова истински, колкото са и самите връзки между хората.

При посещението на Георги и Елена Златкови в САЩ, при сестрата на Георги – Цветанка, много от съседите им са учудени. Някои от тях не са посещавали никога местата, които Георги вижда, благодарение на сестра си. Той се запознава с много българи, създава изключително стабилни контакти, които след това продължават в писма от България.

Семействата, които Георги, Елена и Цветанка посещават в САЩ са предимно на български емигранти.

Те са жадни за  новини от България и разпитват за положението в страната. Новините, които достигат до тях в ерата, когато интернет все още няма, са твърде оскъдни. Те знаят за България това, което им пишат техните роднини, но те не могат да си позволят да напишат всичко така, както е в действителност, защото в страната по това време управлява тоталитарна власт, която осъществява цензура и над кореспонденцията. Ако излезе истината, това може да предзвика проблеми за хората, които са си позволили да пишат откровени писма.

Именно поради тази причина, срещата с българи от «Стария край» е истински празник, защото те без ограничения и без страх от репрессии могат да разкажат, каква е наистина ситуацията в България.

Така Георги, Елена и Цветнка се срещат през далечната 1971 г. с хора като Вера Костова – бъдеща тъща на известнрия американски писател Сидни Шелдън, с бай Руси, с инженер Васил Ярловски, чийто брат в България е адвокат, лишен от правото да упражнява професията си, като една от причините е, че Васил е в Америка. Те се срещат също и със семейството на Михо и Мери Колумбия, Петър Пелин и много други.

Такива срещи обаче се организират и в България. Причините са донякъде същите, но и не съвсем.

Роднитите на сънародници, които живеят в САЩ се събират в България, когато пристигне човек отвъд «желязната завеса». Такъв е случаят с Христина Мирчов, която е племенница на Георги.

Тя пристига в София през 1979 г., за първи и последен път в живота си. Иска да види родината на своята майка. Посещението на такъв човек е нещо като посещение на извънземни в условията, в които живее тогавашното ни общество.

В София се събират всички роднини, близки приятели. Те са в дома на Георги и Елена. Това са едни полулегални срещи, на които са канени обикновено наистина много близки хора. Христина е нещо като квартална знаменитост. Всички я наблюдават, как се облича, как пуши, какво кафе пие, кога си ляга, какво яде. Всичко прави впечатление, защото Христина на практика е «пришълец» от някакъв друг, непознат свят.

Капсулираният комунизъм е непробиваем за новини от този свят. А Христина е жив негов представител. Заради това тя е интересна, тя е аткрация.

Това разбира се не убягва на властите и те се опитват по всички възможни начини да се доберат до информация за това, какво се говори на тези срещи, какво е казала Христина на хората. Това е проблем, защото властта не е в състояние да контролира инфрмцията.

Стаята, в която е настанена Христина в София има два прозореца. Единият е срещу съседната кооперация, а в този апартамент живее сътрудник на тогавашната полиция, наричана по съветски образец – милиция. Домакините на Христина «обличат» прозореца с бял памучен плат – нещо като ръчно направена щора. Въпросната остава на този прозорец чак до 1990 г.!

Но не само домът на Георги и Елена е сборният пункт. Такива срещи се оргтанизират и в дома на брата на Елена, Сава Златков. Там отново се събират всички близки и приятели. Хората посрещат Христина Мирчов като знаменитост, защото тя е единственият начин да разберат истината за живота извън България, за живота в Америка, истината – такава, каквато тя е в действителност, без изопачаването, което се прави през филтъра на комунистическия режим в България.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

За в-к «България» 

СЪДБАТА НА ЕДНА БЪЛГАРКА, ПРЕПЛЕТЕНА С АМЕРИКАНСКАТА МЕЧТА

Работа в металургичен завод в САЩ - 1919 г.
Много българи работят именно в такива заводи,
когато заминават за САЩ на гурбет.
Пощенска картичка. 

Между Първата и Втората световна войни група от около 15 човека от село Туден заминават за Америка. Селото е близо до днешния град Годеч, в Западна България и все още носи това име. В онези години Годеч все още също е село. Сред въпросните 15 човека е и съпругът на Тимка, и двамата от село Туден. Групата отива да работи в Новия свят, за да изкара пари, с които да подобри положението на семействата си в стария край.

Случва се обаче така, че Тимка никога повече не чува нищо за своя съпруг. В България те имат пет деца. Жената се грижи сама за тях и постепенно губи надежда, че мъжът й е жив, и че някога отново ще го види. Тя не получава никакви вести от него, нито средства и постепенно разбира, че вероятността съпругът й да е починал е голяма. Много от групата, заминала от Туден не се завръщат. Не е ясно, дали някой от тях е знаел за съдбата на съпруга на Тимка.

Изгубила всякакви надежди за съпруга си, Тимка е принудена да сключи втори брак с Васил от близкото село Шума. Той не е участвал във Втората световна война, защото има дюстабан-стъпало. Като единствен мъж в зряла възраст в селото, той става кмет. Запознават се с Тимка на чаршията /пазара/ в Годеч, който се провежда традиционно всяка сряда от седмицата, или на някой от съборите.

Васил е изгубил своята съпруга Наста /Анастасия/ при раждането на последните им две деца – близнаци, едното от които умира заедно с майката още при раждането. Наста е от софийското село Завидовци. Баща й, дядо Стоичко имал сто кози и живял сто години.

Наста и Васил имат общо. Тимка има пет деца от първия си брак и те се прибавят към седемте деца на Васил, като се получава едно голямо семейство от 14 души – нещо, особено характерно за онези години, когато хората, въпреки немотията, са имали по много деца.

След войната, към 50-те години, Васил заминава за София. Той започва работа като огняр и пазач в столичното 21-22-ро училище. Там има една стая, където Васил живее. Малко по-късно при него идва и жена му Тимка, която също живее при него в стаята на пазача. По-късно Васил наема квартира – сутерен на столичната улица „Мальовица”, където доживяват старините си. При тях в определени периоди живеят и някои от децата на Тимка.

Междувременно Тимка също си намира работа в столичната банка „Орел”, като чистачка. Тимка умира около 1960 г., на около 80 години. Погребана е в Централните софийски гробища.

След смъртта на Тимка, децата на Васил намерили снимки на втората съпруга на баща им и изболи очите на жената върху снимката. Минало време и една от внучките на Васил получила свиване на едната ръка, което наподобявало болестта рахит, но не било точно рахит.

Родителите се притеснили и решили да попитат петричката пророчица Ванга. Ванга им казала да отидат на гроба на Тимка в София и да запалят свещ, като по този начин измолят нещо като прошка. Те търсят една от дъщерите на Васил, която също живее в София и която знае, къде е погребана Тимка. Тя ги отвежда на гроба и ръката на детето малко след това се оправя напълно.

Това е историята на една обикновена селянка от едно затънтено село в Западна България, която неволно и напълно случайно става една от хилядите жертви на военните години. Тогава много мъже губят живота си на фронтовете, а много и напускат страната. Целта е да припечелят пари в Новия свят, в Америка и да се завърнат по родните си места, за да осигурят малко по-спокоен живот за многолюдните си семейства. Много от тях никога не се завръщат. Едни запазват връзката със семействата си в България по един или друг начин, други, започват напълно нов живот в Америка, а трети се изгубват из мините и по ж.п.-проектите, където разклатеното им здраве си казва думата и те не издържат физически на работата.

Тимка е една от многото българки в онези години, които се налага да търсят начин да оцеляват. Тя е принудена, като много други, да се омъжи повторно, което в онези силно патриархални години не е било считано за особено редно. Така тя търси оцеляване не толкова за себе си, колкото за петте си деца.

Това е съдбата на българите в онези години – търсят оцеляване, създават големи семейства, за да помагат на нивата и в къщата. Това е начинът да се запази патриархалността на българското семейство. Америка и съдбата в Америка е тясно преплетена със съдбата на тези хора в България. Макар и на такова голяма разстояние Америка се превръща в част от българската история и личностна съдба.