Още една моя публикация за Стойо Крушкин във вестник "България"-Чикаго

Имигрантските професии като въпрос на оцеляване

Имиграционните власти в Америка в началото на миналия век гледат подозрително на емигрантите от Балканите и въобще от Източна Европа, нека да ги конкретизираме - емигрантите от славянски произход. Патриархалността на обществото ни е основната причина за това. Американските власти са наясно, че жените, които идват с бели забрадки, понесли със себе си традиционни национални дрехи, кухненски съдове и дървена посуда, идват от едно твърде капсулирано общество. Това на практика е един друг свят, в който обществените закони се обуславят предимно от традициите. Тези хора са готови на всичко, за да успеят да съберат малко пари, с които да се върнат в родината си и да постигнат нещо в националната си среда. Такъв е и капелмайсторът на един от най-популярните ни имигрантски оркестри в САЩ - “Bulgarian Balkan Band” - Стойо Крушкин, за който вестник “България” вече неколкократно писа.
Това отношение на имиграционните власти към нашите сънародници се проектира и в прегледите, които се провеждат на Елис Айлънд при пристигането на корабите в Ню Йорк. Там се провеждат и интервютата, за да се провери до каква степен Америка може да разчита на пристигащите и до каква степен те ще бъдат полезни на държавата. Едва тогава пътниците могат да влязат на територията на САЩ.
Успехите, които постига Стойо Крушкин в Америка, са реализирани и в България. Той построява къща в София, която разбира се, веднага получава прозвището “американската къща”, нещо, което създава доста “неудобства” на обитателите й по времето на така наречения “милиционеро-социализъм” в страната. Тази къща и днес стои в центъра на столицата на България, все още напомняйки за един подвиг, едно себеотрицание, за един цял живот, далеч от родината, живот, завършил внезапно, така, както е дошъл, живот на един емигрант! Тази къща е паметник сама по себе си!
Цената за това обаче е твърде висока. В Америка Стойо се храни със сандвичи с кисело зеле, докато работи, а вечер свири по клубовете, за да изкара допълнителни средства за къщата в София. Впоследствие си залага личния музикален инструмент - фагот, на който свири от десетилетия, с който е печелил “кървавите” си пари в България, “губи го”, за да осигури семейството си в “стария край”. Нека за малко спрем, за да се замислим какво коства на един музикант да изгуби инструмента си, това е все едно да отнемеш пещта на хлебаря, ножиците на шивача, шилото на обущаря или писалката на писателя!
Много от сънародниците ни, не само в Америка, споделят тази съдба, защото моралът им е такъв и именно той повелява да оцелеят, да успеят и да се върнат в родината си въпреки всичко и не толкова по-богати, но по-спокойни за бъдещето им и това на техните семейства. Това е формулата на гурбетчийството, поне така е за българите.
Нашите емигранти в САЩ работят като миньори, пътни строители, градинари, но те са и лекари, адвокати, собственици на агенции, банки, хлебопекарни, гостилници. Българското зеленчукопроизводство в Америка е пословично с вкусовите си качества. Ароматните хлябове също са сред предпочитаните. Въобще, навсякъде, където българинът работи, той се справя успешно и съвестно, и защото е свикнал да работи, и защото така повелява възпитанието му.
Не може да се изгради еднозначен социален профил на българския емигрант в САЩ, защото просто няма такъв профил. Нашенците полагат огромни усилия и ако първите заселници са черноработници, то техните поколения са вече интелектуалци, образовани и високо мотивирани хора.
Емигрантите ни в САЩ са предимно, но не само, млади хора от цялата страна, но преди всичко от планинските райони, където липсва достатъчно земя за прехрана. Въпреки скромния си произход и образование, мнозина от тях все пак постигат “американската мечта”, благодарение на селската си упоритост, здравомислие и изобретателност. Регистрирани са и не малко случаи, когато емигранти в САЩ се завръщат в България, за да се сражават за нея във войните от 1912-1918 г.
Какви са изводите от това? Те са най-малко два. Съществуването на специални агенции за осъществяване на пътуване до Америка показва мащаба на тази тенденция. На второ място прави впечатление така наречената “селска упоритост” на българите. Това не е обидно определение, защото именно с тази си упоритост, с тази си ценностна система, с този си морал дори, нашите сънародници наистина успяват. Има обаче и още един факт. Наши емигранти се завръщат в родината си, за да участват в Балканските и Първата световна война. Този факт сам по себе си няма нужда от коментар, той самият е коментар, защото показва типът мислене на нашите сънародници, където и да са по света, които не просто не забравят България, но и никога не я изваждат от сърцата си, където тя има традиционно запазено място до смъртта им.