Българската армия, мобилизирана през втората половина на септември 1912 г., наброява около 600 000 военнослужещи с 1 116 оръдия. В Действащата армия, която провежда бойните операции, служат 366 000 войници и офицери. Останалите са разпределени в доброволческите, опълченските, допълващите и граничните части. Български бежанци от Османската империя, които не са приети в редовните войски, сформират Македоно-одринското опълчение с численост 14 670 души.
Окончателният план за българското настъпление в Тракия предвижда нанасяне на основния удар с 1-ва и 3-та армия в пространството между Одрин и Лозенград в общо направление Цариград. Командването разчита да постигне успех чрез изненада. Затова армията на Кутинчев е изнесена напред, на един преход от българо-турската граница, а войските на Димитриев са оставени на два прехода от границата, прикрити зад самостоятелната Конна дивизия (генерал Атанас Назлъмов). Задачата на 2-ра армия е да изолира Одрин и да нанесе (с Хасковския отряд) спомагателен удар към Кърджали. Общият фронт, който трите армии покриват, е с ширина от 120 км.
За настъпление в Западните Родопи и Пиринския край българското командване отделя една пълна дивизия и други части. Родопският отряд (генерал Стилиян Ковачев), в който влизат 23 000 войници от 2-а пехотна дивизия, е съсредоточен срещу турските войски в Тъмръшкия клин и долината на Места. 7-а пехотна дивизия – 37 000 войници под командването на генерал Георги Тодоров – изчаква край Дупница и Кюстендил заповед за настъпление по долината на Струма към Солун. Командирът на Първо аеропланно отделение поручик Симеон Петров на борда на Блерио XI
За разузнаване и диверсионни действия в тила на противника от 22 септември започва прехвърляне през границата на чети, организирани от Генералния щаб със съдействието на македоно-одринската общност в България. Броят на четите, изпратени от България, достига 59. Повечето от тях са пратени в Македония, където вече действат няколко десетки чети на ВМОРО. Общият брой на четниците достига около 3 000 души.
През октомври 1912 г. българският боен флот разполага с един крайцер и шест леки миноносеца. Главните пристанища Варна и Бургас са защитени от брегови батареи.
При обявяването на мобилизацията на 17 септември 1912 година българската армия разполага едва с два сферични балона („София 1“ и запасният „Годар“) и един самолет („Блерио XXI“). В хода на войната броят на самолетите в българската армия достига 29.
Върховен главнокомандващ на българската армия е цар Фердинанд, но фактическото ръководство на войските е в ръцете на помощник-главнокомандващия генерал Михаил Савов и на началника на Генералния щаб генерал Иван Фичев, които се разполагат в Стара Загора.
Основното огнестрелно оръжие на пехотата в Първата балканска война са австрийската пушка „Манлихер“ в няколко разновидности (в българската армия — образци от 1888 и 1895 г.], в гръцката – „Манлихер-Шьонауер“) и германската „Маузер“ (в османската и сръбската армия). Масово се използват също „Хенри-Мартини“ (от османците), „Бердана“ (от българите и сърбите) и други модели с калибър между 6,5 и 7,62 мм. Конницата е въоръжена с карабини „Манлихер“ и „Маузер“.Балканските и османските армии са въоръжени и с тежки картечници „Максим“ (232 броя в българската армия), „Хочкис“ (420 османски), „Норденфелд“ и други системи.
Артилерията на воюващите страни е произведена от френската фирма „Шнайдер“ и германската „Круп“. В годините до войната „Шнайдер“ осигурява превъоръжаването на България, Сърбия и Гърция с модерни за времето си скорострелни полски и планински оръдия, основно в калибър 75-мм. (В периода 1897-1907 г. разходите на България за Шнайдерово оръжие са три пъти по-големи, отколкото за германско и австрийско. Оръжейните сделки са обвързани със заемите, които страната получава от френски банки.) Въпреки това голяма част от артилерията на балканските съюзници се състои от остарели, нескорострелни оръдия. Същото важи и за османската армия, но след 1908 г. тя успява да си набави над 800 модерни оръдия от „Круп“ (между 75 и 105-мм.).[
В ИЗТОЧНА ТРАКИЯ ОТ НАЧАЛОТО НА ОКТОМВРИ ДО ЗАТИШИЕТО В БОЙНИТЕ ДЕЙСТВИЯ ПРЕЗ НОЕМВРИ СЕ СЪСТОЯТ ТРИ ГОЛЕМИ СРАЖЕНИЯ МЕЖДУ БЪЛГАРСКИТЕ И ТУРСКИТЕ ВОЙСКИ. В ХОДА НА ЛОЗЕНГРАДСКАТА ОПЕРАЦИЯ НА 9-10 ОКТОМВРИ ТУРСКАТА ИЗТОЧНА АРМИЯ НАЧЕЛО С АБДУЛАХ ПАША НАСТЪПВА ОТ ОДРИН И ЛОЗЕНГРАД НА СЕВЕР, НО ПРЕДИ ДА СТИГНЕ ГРАНИЦАТА СЕ СБЛЪСКВА С НАСТЪПВАЩАТА НАСРЕЩА Ѝ 1-ВА БЪЛГАРСКА АРМИЯ, КОЯТО ОТБИВА И ОПИТА ЗА ИЗЛАЗ НА ОДРИНСКИЯ ГАРНИЗОН. ДЕСНИЯТ ТУРСКИ ФЛАНГ ПОПАДА ПОД УДАРИТЕ НА 3-ТА БЪЛГАРСКА АРМИЯ, ИЗВЪРШИЛА ПРЕХОД ПРЕЗ СТРАНДЖА ИЗЗАД 1-ВА АРМИЯ. ОСНОВНИТЕ БОЕВЕ СЕ ВОДЯТ КРАЙ СЕЛАТА МУРАТЧАЛЪ И КАЙПА, ГЕЧКИНЛИ, СЕЛИОЛУ, ЕСКИПОЛОС, ПЕТРА И ЕРИКЛЕР. ТУРСКИТЕ ВОЙСКИ СА ОБЪРНАТИ В БЯГСТВО И НА 11 ОКТОМВРИ БЪЛГАРИТЕ ЗАВЛАДЯВАТ БЕЗ БОЙ ЛОЗЕНГРАД И УКРЕПЛЕНИЯТА МУ.
СЛЕД ПОБЕДАТА ПРИ ЛОЗЕНГРАД БЪЛГАРИТЕ НЕ ПРЕСЛЕДВАТ ОТБЛИЗО РАЗБИТИЯ ПРОТИВНИК. ТОВА ДАВА ВЪЗМОЖНОСТ НА ТУРСКИТЕ ВОЙСКИ ДА СЕ РЕОРГАНИЗИРАТ И ДА ПРИВЛЕКАТ ПОДКРЕПЛЕНИЯ НА ЛИНИЯТА НА РЕКА КАРААГАЧ, КОЯТО ПРЕГРАЖДА ПЪТЯ КЪМ ЦАРИГРАД. Новосъздадената 1-ва Източна армия заема района около Люлебургас, а 2-ра Източна армия се разполага в околностите на Бунархисар. На 15 октомври те се сблъскват с напредващата 3-та, подкрепена по-късно и от 1-ва българска армия. Сражението продължава шест дни при числен превес на турците и променлив успех. Противниците от двете страни на фронтовата линия дават общо над 40 000 убити и ранени. Опитът на турския командващ Махмуд Мухтар паша да пробие левия фланг на българите, за да си върне Лозенград, е пресечен. Под общото командване на генерал Димитриев двете български армии постигат решителен успех с пробив в центъра на турската отбрана.
Българска нескорострелна батарея на фронта срещу турците
След Люлебургаско-Бунархисарската операция българските войски отново не преследват противника. Причини за това са: умората на войниците; тежкото състояние на пътищата, разкаляни от дъждовете; нерешителността на Главното командване; слабото разузнаване; влошаването на снабдяването поради разтягането на комуникационните линии в хода на настъплението; разпространението на холерата, която отнася хиляди жертви. Настъплението на 1-ва и 3-та армия към Цариград е подновено на 24 октомври. Два дни по-рано (на 22 октомври) новото турско правителство начело с Кямил паша се обръща към Франция и Русия с молба да посредничат за примирие, но цар Фердинанд пренебрегва както турското предложение, така и руското предупреждение да се въздържа от щурм на османската столица. На 4 и 5 ноември българските войски атакуват Чаталджанската укрепена позиция, която се простира между Черно и Мраморно море на 40 км западно от Цариград. Въпреки отделни успехи, те не успяват да постигнат пробив и са отблъснати, губейки 12 000 души.
Междувременно, на 9 и 18 октомври, българските сили край Одрин отбиват два излаза на османския гарнизон. До средата на ноември 2-ра българска армия блокира напълно крепостта. Обсадата на Одрин трае още четири месеца.
Успешното настъпление на българските войски в Тракия кара турското командване да задържи подкрепленията, които са предвидени първоначално за борба срещу Сърбия и Гърция, и да ги пренасочи за отбрана на Тракия и столицата на империята от българите.
Човешките загуби на съюзническите войски за всяка страна по отделно са:
• България – близо 87 000 души], в т. ч. 14 000 убити в сражения, 19 000 починали от болести, 50 000 ранени и над 3 000 безследно изчезнали;
• Сърбия – 39 000 убити, умрели и ранени];
• Гърция – близо 29 000 души (около 5 000 убити и над 23 000 ранени);
• Черна гора – близо 9 500 души (в т. ч. 2 800 убити).
За загубите на османската армия не достига достоверна статистика. Условно те се изчисляват на около 100 000 или 340 000 души (в т. ч. 225 000 убити, умрели от болести и ранени и 115 000 пленени).
Няма коментари:
Публикуване на коментар