“БЪЛГАРИНЪТ Е ЧОВЕК, КОГАТО Е НА ПЪТ”

Как пътува българинът, има ли култура на пътуване, придобил ли е достатъчно самочувствие, за да пътува, има ли традиции в това и как и кога се завръща? Това са само една малка част от въпросите, на които търсим отговор и на които в същото време се опитваме да правим анализ.
Има нации, които притежават дълбоки традиции в пътуванията и пътешествията по света. Няма как да не започнем с Испания и Португалия-държави, които не просто имат традиции, но те самите са се превърнали в еталони на модерната епоха, епохата на Великите географски открития. Японците с техните миниатюрни и супер модерни фотоапарати също са придобили един типизиран образ на пътешественика, туриста, който иска да заснеме всичко и никога не успява, но това в никакъв случай не обезкоръжава почти по детски наивното, неистовото му желание.
Всяка нация има своите си традиции в пътуванията, но и в завръщанията. Условно утвърдена западноевропейската практика е да пътуват много, но да отсядат предимно в Европа, дори да поживяват на определени места в стария континент, но винаги да се завръщат по родните си места. Западноевропеецът пътува и отвъд океана, но това в болшинството от случаите е свързано с бизнес, обмен на изкуство, просто пътешествия, приключения и много рядко е свързано с постоянно пребиваване, дори и кратко поживяване. Не така е обаче при българите.
Пътуванията на българите се активизират едва след 1878 г.-Освобождението ни от османско владичество. Разбира се българи са пътували и преди това. Това са били предимно търговци, студенти и много рядко-авантюристи и пътешественици. След Освобождението българинът започва да пътува свободно, но той преди всичко бяга. Бяга от мизерията, бяга от липсата на ясно бъдеще, бяга от липсата и на съществено минало. В същото време българинът е беден. Той не може да си позволи да попътува, да поживее някъде и да се завърне. Той пътува, за да промени изцяло живота си. Той отива да работи, за да спечели пари, да уреди битността си по нов начин и след това, но не на последно място, да помага на близките си в родния край.
Бедността е не просто причината за тези първоначални пътувания, тя е и обяснението на завръщанията, но и тяхното романтично противоречие. Макар и беден, българинът използва всеки момент, когато остане свободен, да пише до родния си край, а първата възможност за отпуска, малко свободно време, или просто временна почивка, винаги биват прекарвани в България. Това е едно от най-трогателните свойства на иначе наистина бедния български пътешественик. Той може и да няма пари в бруталния ежедневен смисъл на думата, но пари винаги се намират, за да се прибере в къщи, при семейството си, при роднитите, приятелите, в родното си село, или град.
Пътуванията, техният интензитет и причинно-следствени връзки се променят обратно пропорционално на подобряването на възможностите за придвижване през океана. Оказва се, че колкото повече комуникацията с Америка се подобрява, увеличават се търговските връзки, повишава се капацитетът и качеството на транспорта, толкова повече честотата на пътуванията от и до Америка спада. Това явление се наблюдава от средата на миналия ХХ в. Причините са повече от очевидни и те се коренят в налагането на комунистическата система в Източна Европа и в частност и в България.
Спускането на “желязната завеса” откъсва цели живи части от континента за умопомрачителните 50 години, в които светът забравя за тези свои територии и те съществуват единствено благодарение на щастливата случайност, в една безвремева среда на експерименталното нищо. Именно тогава българите почти прекратяват пътуванията си по света и особено до и от Америка. Такъв е случаят и с Цветанка от София. Тя пътува отвъд океана в края на 20-те години на ХХ в. При своя баща, който вече живее и работи там. За първи път Цветанка се завръща в родината си едва през 1962 г. в същото време нейният баща пътува почти през няколко години до България и обратно. Има българи, които се прибират в родния край дори и още по-често, въпреки трудностите на пътуванията, опасностите, които крие то и преумората от прекосяването на почти половината свят.
След 1962 г., Цветанка посещава България още само два пъти-през 1969-във връзка със смъртта на майка й и за последен път-през 1973 г. Тогава Цветанка сякаш се прощава с родината си, защото едва завърнала се в Америка, тя умира от коварна болест на 25 декември същата 1973 г.
Случаят с Цветанка може и да не е емблематичен, но дава добра възможност за сравнения с интензитета и причините за пътуванията на нейния баща, както и показва една друга страна на завръщанията в родината, както на емигрантите, така и на обикновените пътешественици. Цветанка пести средства, тя не може да си позволи много неща, за да събере пари и да може да посети родния си край. Дори и в сравнително напреднала възраст, тя сама /!/-собственоръчно, ремонтира покрива на къщата си в Лонг Бийч, за да спести малко пари, за да може да се завърне в България макар и за малко, за да може да подари нещо на роднините си, когато се срещнат.
Цветанка идва в родината си за последен път, като желанието й е да остане да живее и да умре тук. За съжаление, някои от най-близките й роднини не приемат идеята и не й предоставят възможност да си обзаведе една стая на тавана на фамилната къща в София. Така Цветанка предприема своето наистина последно пътешествие през океана, този път в посока към Америка.
Това е едно от многото последни пътувания на много българи в Америка и в други части по широкия свят. Българинът получи шанс отново да пътува едва след падането на комунистическия режим в страната. Това ново начало на пътешествията разбира се изисква средства, а бългтаринът отново беше беден и отново беше на изхода на една епоха, която току що го беше ограбила и материално, и духовно. Днес пътешестнениците, авантюристите са много повече, но едва сега можем да кажем, че пътуващият българин гради традиция и култура на пътуването. Една съществена част от тази култура се подържа и изгражда от старите и новите ни емигрантите по целия свят.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на вестник “България” в София

КАК ЛАС ВЕГАС “ПРОБИВА” “ЖЕЛЯЗНАТА ЗАВЕСА

Лас Вегас-“Меката” на развлекателната индустрия, столицата на казината, символът на максималното забавление. Това е Вегас за повечето хора по света. Излишно е да описваме, какво е значението на този “град на сладкия грях”, защото толкова много е писано за него и толкова много хора са мечтали за това място, че то на практика вече само по себе си се е превърнало в една “самомечта”, нещо, което представлява еталон, мерна единица за хубаво прекарване на времето. Лас Вегас обаче е и място, където можеш да спечелиш пари, малко, или много пари.
Неотдавна телевизианният канал “Viasat explorer” излъчи документален филм за влиянието на мафията в живота на този град на игрите-Лас Вегас, в годините от 1979 до 1982 г. и малко след това. Показани бяха почти всичките лица на Вегас, беше направена дисекция на живота там, на възможностите, на игрите, на престъпленията, на цялото ежедневие и битност.
Наистина много хора през годините са смятали, че във Вегас могат да направят бързи пари и с тях да стартират живота си, или просто да го рестартират. Някои са успявали, разбира се, но има и такива, които не само не са рестартирали живота си, а просто са го спирали, заради задължения към казината.
Хазартът е едно от нещата, които официалните власти в България, в онези години, за които разказваше документалния филм, бяха инкриминирани. Хората в социалистическата система бяха обучавани и приучавани към труд и хазартът се представяше като “порок на капитализма”. Разбира се комунистическата партия и държавата в България не можеха да знаят, че един ден хората ще започнат да излизат от увитата с бодлива тел държава и ще видят, че хазартът може и да е вид порок, но е и едно невероятно изживяване и забавление. Тези, които успяха да зърнат Америка в годините на “Студената война”, макар и за кратко, споделяха, че хората там работят, за да живеят, а ние тук живеем, за да работим! Ето само дори от тази кратка и колкото и забавна, толкова и тъжна игрословица, можем да извадим смисъла на Лас Вегас в системата на забавления и приятно прекарване на времето.
Разбира се, комунистическите власти в страната не допускаха някой да сподели положително мнение за каквото и да било, свързано с Америка, защото “на мода” тогава бяха съветските постижения. Те бяха възпявани понякога в толкова екзотичен фалцет, че звучаха абсурдно, като например: “Съветските болни са най-здравите болни в света!!!”, или “Съветските миньори са най-добрите комунисти под земята!!!. Именно поради тази и ред други причини, Лас Вегас беше просто едно “свърталище на нехранимайковци, опортюнисти и капиталисти, които харчат ограбените пари от световния пролетариат!”.
Тъкмо това е мястото, на което попада Елена Иванова, която неотдавна е станала втора съпруга на Георги, чийто баща е бил емигрант в Америка още от началото на ХХ век. Елена заминава със съпруга си при неговата сестра, която живее в Калифорния. Това става в началото на 1971 г. Излишно е да се посочва, че подготовката на заминаването е отнела месеци, за да бъдат събрани необходимите разрешения от политическата милиция в България и службите, които се занимават с контрол на познанието на българите за останалия свят.
Елена се озовава в един съвършено различен свят, който я променя завинаги и вътрешно, и външно, тя просто вече не е същият човек, когато получава шанса да види другостта, да прозре невероятните мащаби на политическата манипулация, която държи образа на Америка в България непременно да бъде черен. Елена обикаля Съединените американски щати почти година, заедно със съпруга си и неговата сестра. Така на 20 април 1971 г., като част от пътешествието им из страната, те попадат в Лас Вегас. Отсядат в хотел с казино “El Cortez”. Елена е възпитавана преди идването на комунизма в България и познава свободата, но Америка в онези години наистина е нещо безкрайно различно от онова, което Елена познава в родината си. В България тази жена не само, че няма къде да играе в казино в онези години, но дори и да си позволи да опита да наподобява този вид игри, тя ще срещне съпротива най-малко от обществото, разбира се от властите, в лицето на низовите партийни организации, както и от службите за сигурност на тоталитарната държава. Ето защо Елена с известен страх играе на игри като “Craps” и “Black Jack”. Тя залага, разбира се, минимални суми и си тръгва. Лягат да спят, защото на следващия ден продължава обиколката на Щатите. Елена постепенно забравя за този случай и той остава в спомените й само като едно дръзване да се докоснеш до греха, до сладостта на съгрешението, което тоталитарна България в онези години, наказва, дори и със затвор.
В края на 1971 г. Елена и Георги се прибират в България. Те, естествено /!!!/ веднага стават обект на изследване от страна на специализираните милиционерски-полицейски служби, които искат да разберат, какво са видели двамата в Америка и дали нещо не са пропуснали българските разветки в Америка. Като по чудо, семейството е оставено на мира, малко след като властите в България се убеждават, че те не са опасни и може би не са “заразени” с “нелечимото заболяване”, наречено “свобода”.
Малко по-късно Елена получава известие за писмо. Отива до пощата в квартала в София, където живее и вижда, че писмото е от Америка. Тя решава, че е от сестрата на Георги, но се оказва, че то е изпратено персонално до Елена, от оторизирани власти в Лас Вегас. Когато е играла на двете игри в казиното, Елена е спечелила малка сума пари-/12 долара/, тя обаче не е разбрала това и си е тръгнала преди да й бъде връчена печалбата. Нейният адрес е бил запазен в базата данни в хотела в Лас Вегас и властите от казиното са й изпратили парите, заедно с поздравителна картичка и макет на таблата за игра на “Craps” и “Black Jack”.
Семейството пази спомена за това писмо дълги години и го разказва като куриоз за коректност и честност. Те приемат този жест колкото куриозно, толкова и снизходително, пред факта, че подобно отношение в България не може да бъде наблюдавано дори и днес, когато страната ни отдавна вече е приета в демократичното семейство.
Както обикновено, това е просто един епизод от личната история на един човек и едно семейство. Тези епизоди обаче представляват спомени, а спомените пораждат размисли, когато размислите се задълбочат и се наложат като шаблон върху историческото време, се получава нещо като полит-исторически очерк с елементи на вестникарска статия. Може именно това представлява горната история, а може би тя е и част от националното ни бреме на един малък народ, който обаче е достигал до различни висоти, дори и до емблематичния Лас Вегас, при това в годините на най-дивния комунизъм в България.
Елена почива в зората на демократичните промени у нас. Тя не може да види свободата, но я чувства с около месец и половина. Въпреки това нейните спомени дори и днес са показателни за едно време, за едно място и за едно мислене, които отдавна вече не са същите. Нейните спомени са само акварелите на една безвъзвратна отминалост, която е качествен и количествен коректив за онова, което може би ни предстои в бъдещето.


ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ
кореспондент на вестник “България” в София

НОВА ПЪРВА СТРАНИЦА С МОЯ СТАТИЯ ВЪВ ВЕСТНИК "БЪЛГАРИЯ" В ЧИКАГО, КАСАЕЩА БИОГРАФИЯТА НА СТОЙО КРУШКИН

НОВИ СНИМКИ НА НАШИЯ РОДНИНА СТОЯН КРУШКИН-БОДИГАПД НА Н.СВ.БЪЛГАРСКИЯ ПАТРИАРХ И СОФИЙСКИ МИТРОПОЛИТ МАКСИМ +

НОВА ПЪРВА СТРАНИЦА С МОЯ СТАТИЯ ВЪВ ВЕСТНИК "БЪЛГАРИЯ" В ЧИКАГО, КАСАЕЩА БИОГРАФИЯТА НА СТОЙО КРУШКИН

“КОРЕКОМ” БЕШЕ “МАЛКИЯТ ЗАПАД” В “ГОЛЕМИЯ СОЦИАЛИЗЪМ”

Изразът “леля в Америка” придоби почти нарицателно значение по време на така наречения “милиционеро-социализъм “ в България. Възможността обаче да получаваш регулярно финансова помощ от Америка беше нещо повече от немислимо, защото това беше страна, наричана “гнездото на осите”-тоест, най-опасната държава не просто за вездесъщия Съветски съюз, но и за целя клакьорски политически лагер, подчинен на руския ботуш.
Съдбата обаче решава, че след смъртта на Стойо Крушкин, неговата овдовяла съпруга в София-Николица, следва да получи пенсията на починалия, както е редно по международноправните норми. До тук всичко е на ред, освен фактът, че се оказва, че една обикновена българка ще получава пари от чужбина, при това не от къде да е, а от самата Америка и още повече без изричната възможност за одобрителна санкция от страна на “благоволяващата” партия и държава у нас. Това според властите автоматично ще я направи неблагонадеждна в политически смисъл, защото тя ще стане независима, ще има повече възможности, от които са умишлено лишени голяма част от българите и по този начин по-голямата свобода, може да окаже върху нея “пагубно идеологическо влияние”. Ето защо официалните власти в у нас признават правото на Николица да получава пенсия от починалия си съпруг в САЩ, но я вкарват в безкрайните лабиринти на административното чудовище в социалистическа България.
Започва едно непрекъснато подаване на безумни молби, умопомрачителни удостоверения, изискването на никому ненужни справки, документалното потвърждаване на очевидни факти и всичко това продължава с години. Синът на Николица-Георги, не се отказва и смело и упорито извървява лабиринта на комунистическата администрация. Усилията му се оказват ненапразни, защото в едни прекрасен ден, някъде в началото на 1962 или 1963 г., Николица получава първата пенсия от починалия си чак през 1957 г. съпруг. Може би не малка заслуга за това има и дъщеря й Вилоета, която по това време работи в Националната банка на България. Николица ще се радва на пенсията едва около седем години, защото тя умира през 1969 г.
С получаването на първия транш от полагащите се пари завършва и първата битка с българската административна безкрайност, но предстои втора битка с идеологическата действителност у нас. Николица получава правото да пазарува официално в магазините “Кореком”, в които се пазарува само с валута. На същия принцип работят вериги безмитни магазини в други социалистически страни - „Интершоп“ в ГДР, „Тузекс“ в Чехословакия, „Певекс“ в Полша, руската „Берьозка“ и украинската „Каштан“ в СССР. Началото е положено от външнотърговското предприятие „Булет“, което създава веригата безмитни магазини за задоволяване на потребителското търсене на луксозни вносни стоки, като печели търсената свободно конвертируема валута. Те са наречени Corecom - съкращение от френското словосъчетание COmptoir de REpresentation COMmerciale (кантора за търговско представителство). След преобразуването на „Булет“ във външнотърговското предприятие „Интеркомерс“ така се нарича и дирекцията, която се обособява като отделно външнотърговско предприятие през 1964 г. В края на 1980-те и особено в началото на 1990-те год. се нарояват редица безмитни магазини, чиято дейност се налага да се регламентира в средата на 1990 г., като те остават да съществуват само по граничните контролно-пропускателни пунктове - тоест на границите и по международните летища на страната. Под външен натиск България приема те да бъдат закрити в началото на 21 век.
За да не позволяват спекула на идеологическо ниво, официалните власти в България въвеждат системата на боновете. На Николица не се дават доларите, които тя има право да получава, а й се предоставят едни хартийки, които имат стойността на пари и равностойността на сумата, която следва да получава като пенсия от починалия й съпруг. Така тя не може да изнася от страната тези “книжни пари”, защото извън България те нямат никаква стойност. Това лишава от възможност Николица да спестява и на практика я принуждава да харчи всичките пари от Америка.
По това време “Кореком” съвместява почти всички видове магазини, в които се продават стоки от Западна Европа и Америка. Достъп до тези магазини имат само хора, работили в чужбина и чужденци, както и една шепа избрани, които по една, или друга причина имат валута, между които попада и Николица.
Като цяло официалната нагласа на властите е да не се допуска масово хората да пазаруват в тези магазини, за да не виждат високото качество на стоките и по този начин да променят виждането си за “светлия комунизъм” и неговите виртуално неограничени икономически възможности. По-късно комунистическата партия и държава ще ограничи стоките в “Кореком” и ако в началото в него са се продавали всякакви стоки, включително храни и техника, то в късния етап, почти преди падането на световната комунистическа система, в “Кореком” се продават само дрехи, парфюми и ограничено количество техника, предимно – адио и видео. По този начин властта държи хората в страни от европейското и световното качество и заблуждава, макар и малцината останали верни комунисти, че в съветската система качеството на стоките и услугите е най-високо в света.
По това време, в началото на 60-те години на миналия ХХ в., Николица купува от “Кореком” нафтова печка, хладилник “Зануси”, които не могат да се намерят никъде по останалите магазини. Тук тя купува още слънчеви очила, палта и ботуши. Куриозен е случаят с ботушите на внучката й Николинка, кръстена на нея. Това са нов модел боти, които имат каракул отвътре. Николинка не иска да ги носи, защото в училище й се подиграват, поради факта, че такива обувки в България няма и те се различават по всичко от масовите обувки, които носят децата в социалистическото училище.
Николица купува от “Кореком” още кайзер, сирене, символа на свободния свят-шоколада “Тоблерон” и…банани! По това време обаче внучката Николинка не е опитвала вкуса на бананите и отказва да ги яде, защото не познава този плод.
Именно пред “Кореком” е и мястото, където тайната полиция, наречена милиция, държи постоянни цивилни постове, които да “слухтят” за зловредни намерения и изказвания против властта на опашките пред вратите. Не малко хора, придобили известно самочувствие от възможността да пазаруват в тези магазини и докоснали се макар и съвсем условно до западната свобода чрез тях, попадат в лапите на тайните агенти. Многобройни са случаите, които разказват за хора издърпани от опашка пред “Кореком” и вкарани насилствено в колите на тайната полиция. Какви са причините за това, можем да се досетим, а какво е станало с тези хора, никой не знае, но можем да предполагаме.
Всичко това предстявлява един букет от малки абсурдчета, които сглобяват големия политически, а в не малка степен и икономически абсурд на така наречената “световна социалистическа система”. Съветът за икономическа взаимопомощ – СИВ, който беше създаден в соцлагера като контрапункт на европейските и световни икономически структури, на практика не осъществи функцията си, защото се превърна в жалък инструмент на една шизофренна политика. От тук и икономическото раздалечаване на формалния комунистически Изток и свободния демократичен Запад, се задълбочава все повече, което довежда и до такива търговски сурогати като системата от магазини “Кореком”. Какво означава тази дума може би почти никой не знае. Направихме си труда да проверим в два речника-Синонимен речник на българския език и Речник на българския жаргон. Във втория открихме само думата “корекомче”. Тя беше обяснена с: “момиче, което е облечено с дрехи, закупени от “Кореком”. Дали това е абревиатура, дали е съкращение на срички по съветски модел, дали е нещо друго едва ли има толкова голямо значение, защото днес “Кореком”-и няма, такъв е вече всеки магазин у нас, но беше време, когато за едни маркови чорапи и шешенце с ароматна тоалетна вода се чакаше с часове пред лъснатите витрини на това социалистическо икономическо недоносче с примамливо лъчезарното и измамно име “Кореком”.

Венцислав Жеков
кореспондент на вестник “България” в София.

ИСТОРИЧЕСКИТЕ АБСУРДИ РАЖДАТ ЕМИГРАНТСКИ ДРАМИ

Зорка е бедно момиче от столичния квартал “Хаджи Димитър”. Живее в малка, почти схлупена къщичка, където в едната стая e брат й, а в другата е тя, с майка си Фанка и дъщеря си Занка, която след като завършва училище ще се преименува на Жана. Това е съдбата на една българка, която заедно със съпруга си ще стане жертва на историческите абсурди на ХХ в.
Някъде в края на 1947 г. Зорка се омъжва за Цветан от Брезник. Той също е бедно момче, дошло в София да търси препитание. Скоро Зорка забременява със Занка /Жана/, но бащата се налага да отиде войник. Той служи в гранична застава на българо-гърцката граница, където е фурнаджия на поделението. Дали тежката служба, или по някакви други причини, но един ден Цветан хвърля оръжието си, минава нелегално границата и се озовава в Гърция. От тук пътят му продължава към бежански лагер, след това, друг бежански лагер в Триест-Италия и накрая успява да замине за Англия. Не е известно, къде точно се установява Цветан, но така, или иначе, неговият път продължава и той заминава за Сидни-Австралия. До колкото е известно, там е работил на тръстика в първоначалния етап от емигрантския си живот. Успява да закупи своя къща и решава да установи кореспонденция със семейството си в България. Междувременно Зорка ражда първото си и единствено дете-Занка/Жана/, през октомври 1948 г.
Зорка обаче, преживяла първоначалния шок от емиграцията на съпруга си, се страхува да общува с него, защото наскоро завзелата властта комунистическа партия преследва хората, които имат контакти с външния свят и особено с капиталистически страни, каквато на практика се явава и Австралия. Зорка отказва кореспонденция и прехвърля инициативата на друг адрес, където живее нейн втори братовчед-Георги. Неговият баща е емигрант в Америка и Зорка решава, че така ще е по-безопасно за нея, да комуникира със съпруга си чрез втория си братовчед. Основанието за това е, че Георги така и така вече е в обектива за наблюдение от тайните служби, поради връзките с баща му в САЩ.
Георги започва редовна кореспонденция с Цветан в Австралия, а Зорка посещава братовчед си, където научава новините за съпруга си. Това тя прави рядко, когато има малко свободно време, защото работи в софийската фабрика “Начо Иванов”, на три смени като тъкачка.
През 1971 г. Георги пътува до Америка при сестра си и от там продължава да пише писма на Цветан в Австралия, като в тези свои писма вече свободно описва безумията на властта в България. Цветан запазва всички писма от България и от Америка, които му изпраща Георги. Години по-късно те попадат в ръцете на съпруга на Жана-Веско, който сътрудничи на тайната политическа милиция в България, но той не издава Георги за неговите антикомунистически възгледи.
Георги споделя на Зорка мъката на нейния съпруг Цветан по изгубеното семейство. Той пише, че обикаля сам стаите в къщата и плаче във всяка от тях, защото не може да се събере със жена си и детето си. Зорка обаче остава непреклонна, съмнявайки се във верността на съпруга си и страхувайки се от преследване от милицията в България.
Жана също не общува с баща си под давлението на своята майка, защото се страхува от преследване. Тя дори не споделя пред съучениците си, че баща й живеев Австралия. Тази информация става публично достояние на един нейн рожден ден, когато един братовчед неволно споделя пред съучениците й за нейния баща. Тя се разплаква и от този момент престава да общува с този свой роднина.
Някъде към средата на 70-те години на ХХ век Цветан умира, като не доживява среща със своето семейство. Негови съседи изпращат на съпругата му всички запазени писма. Продават къщата му в Сидни и неговата дъщеря Жана получава около 15 хиляди долара в наследство. Тази сума помага на семейството й да си стъпи на крака финансово. Зорка надживява съпруга си с много години и умира в началото на ХХІ в., около 2005 г., в София.
Дали това семейството щеше да бъде толкова нещастно, ако не бяха историческите абсурди на ХХ век, дали Жана щеше да живее в Австралия, дали Зорка щеше да продължи да обича съпруга си, дали той щеше да живее повече, без да я има мъката по родината и изгубеното семейство…? Това са въпроси, които нямат отговор. На тях служебно може да отговори само историята с една гола и зловеща статистика.
Това е поредната тъжна, но показателна съдба на едно разделено семейство, което носи кармата на една епоха. Може би ако ги нямаше абсурдите на ХХ век, една такава вестникарска история никога нямаше да намери публика, жалкото е, че дори и след толкова години, тази лична история все още звучи актуално с абсурдността си.


Венцислав Жеков
кореспондент на вестник “България” в София