През последните месеци вестник “България” постави началото на една традиция в рубриката си “Личности”. Става дума за серия от публикации, посветени на живота и дейността на българския музикант Стойо Иванов Крушкин-основател на оркестър “Bulgarian Balkan Band”. В редакцията се обадиха близки на други негови роднини, срещата с които откри нови любопитни илюстрации от биографията на музиканта. Неговата личност вече е достатъчно популярна за читателите на българския вестник в Чикаго, а оказва се и не само в САЩ. Има обаче още един щрих към биографията на Стойо, който касае неговата съпруга-Николица Крушкина. За нея все още нищо не е известно, освен фактът, че е съпруга на музиканта. Време е като че ли, да погледнем отвъд, какво става в България, докато Стойо е в Америка. Този поглед, както се оказва, е не по-малко любопитен от случващото се в САЩ с нейния съпруг, дори в някои отношения историята на Николица е далеч по-интересна, защото се превръща в заложник на политическите безумия на миналия век.
Когато Стойо Крушкин заминава за Америка, Николица остава в родината си. Тук тя е с останалите си три деца-две дъщери-Виолета и Райна, и един син-Георги. Третата дъщеря-Цветанка заминава заедно с баща си в Америка, където приема името Флоранс. Въпреки помощите, които получава от съпруга си в САЩ, Николица трудно успява да се бори сама с тежкия живот в страната. Тя води няколко дела за изгубени земи, част от които се оказват в пределите на построени дворци на членове на царското семейство в София. По това време действа закон, който не разрешава членовете на царстващата фамилия да подлежат на съдебна отговорност, което и не дава възможност на Николица да се пребори за възвръщане на нейни наследствени имоти в столицата.
Животът на семейството става още по-тежък, особено когато единственият син-Георги заминава за участие във Втората световна война. На практика по това време той издържа семейството в София. След вододелната /или може би водевилната!/ дата 9 септември 1944 г., животът на семейството на Стойо Крушкин в София се променя за пореден път. На власт в страната идва правителството на Отечествения фронт /ОФ/. Офицерът Георги Иванов-син на Стойо и Николица Крушкини, автоматично се превръща във “враг на народната власт”. Той е уволнен от армията като ДКВ /до края на войната/ офицер, съгласно разпореждане на съветските военни “инструктори”, които по това време глашатайстват в България.
Николица е против новата комунистическа власт в страната, но не предприема никакви действия, подсказващи опасност за властите. Въпреки това обаче, тя по същество е “враг на народа”, защото съпругът й живее и работи в САЩ /!/ и защото получава бонбони и лекарства от там/!/.
Нещо повече, в досието от политическата “Държавна сигурност” на нейния син-Георги, където двамата агенти -Бончо и Динко свидетелстват срещу семейството за “изменнически намерения”, за Николица се споменава, че е “злобна жена”, която не проявява желание за активно участие в мероприятията на така наречената “народна власт”. Явно това, че съпругът й е имигрант в САЩ е достатъчен повод за възникването на негативна морална категория за неговата съпруга в България…! Какво да се прави-и това е част от политическия абсурд в най-новата ни история! Абсурдът обаче не свършва тук. Николица продължава да получава помощи от своя съпруг в Америка, който изпраща продукти и пари, за да подпомага своите близки. Той подържа и активна кореспонденция със семейството си тук.
Николица има болни бъбреци. Тя започва да получава лекарства от съпруга си, защото в България по това време не се произвеждат такива, които да подтиснат болестта, освен в болницата, където се лекуват партийните величия. Фактът, че Николица получава лекарства от Америка, която вече е означавана с нарицателното-“гнездото на осите”, дразни комунистическите власти в България. Една голяма част от тях нямат възможност да получават такива помощи от Америка и поради това, те започват да считат лекарствата за Николица като политическа диверсия/!/. Един ден, някъде през 1954-55 г., тя за пореден път отива в митницата, зад днешната нова софийска автогара, за да си получи жизненоважните лекарства. Там е проведен разговор с нея и й е обяснено, че не е необходимо да получава лекарства от Америка за своето заболяване, защото в България има лекари, които могат да й помогнат. Възниква въпросът, ако е вярно, че са могли да й помогнат, тогава защо не е било направено до тогава!? За да й демонстрират, че тя повече няма да получава лекарства от съпруга си в Америка, служителителите в митницата разопаковат опаковките с хапчета и демонстративно ги изсипват в тоалетната. С това те считат, че тя ще бъде убедена в “демократическия централизъм” на новата власт и ще прегърне идеите на своите “благодетели” от партията /!/.
Така приключва единствената възможност Николица да получи адекватно лечение на бъбреците си, само защото лекарствата се считат от новите властници в страната, за идеологическа диверсия.
Това е само един щрих към личната история на една жена в България, в края на 40-те години на миналия век, чийто съпруг е емигрант в САЩ. Тази частна история обаче, убеден съм, далеч не е толкова частна, защото такива съдби са споделили още стотици българи, които са имали “нещастието” да имат свои близки и роднини на запад и особено в Северна Америка.
Венцислав Жеков
Специално за вестник “България”-Чикаго-САЩ
