КОГАТО ПРИТЕЖАВАНЕТО НА АМЕРИКАНСКИ ДОЛАРИ БЕШЕ ПРЕСТЪПЛЕНИЕ

·        В „Кореком” пазаруваха само „отбрани” хора, които властта беше проверила.

Имаше време в България, когато притежаването на американски долари, както и каквато и да е друга „капиталистическа” валута, пари от капиталистическа държава,  беше престъпление. Имаше дори специален състав в Наказателния кодекс в юриспруденцията на страната, който касаеше така наречените „валутни престъпления”. А притежаването на американски долари беше именно „валутно престъпление”.

Георги от София решава да си купи касетофон от известна марка. Годината е някъде в началото на 80-те години на миналия век. По това време обаче въпросната марка може да се намери само в така наречения „Кореком”, магазинът, който се посещава предимно от чужденци, българи, които все още имат наследствена пенсия от чужбина, както и такива, които са били на работа в чужбина, или ще пътуват в чужбина и са се сдобили по легален път с валута от Българската народна банка. Всички останали „простосмъртни” българи нямат достъп до този магазин, където се продават предимно западни стоки, за които масовият потребител може само да мечтае, защото няма съответната валута. Този магазин дори мирише по особен начин, защото стоките му придават такава магичност, сякаш това е западен оазис в комунистическия свят и той е имено това.

Точно тук се съдържа причината властите в България в онези години да ограничават достъпа до този магазин, колкото се може повече, защото хората не бива да виждат, какви са стоките, които идват от Запада. Така те ще се „развратят” и ще разберат, че на Запад се произвеждат много по-красиви, стойностни, качествени, вкусни и красиви неща, от тези, които са масовата „шир-потреба” в комунистическа България и в социалистическия лагер.

Именно заради това достъпът до „Кореком” е ограничен. Властите обясняват, че всичко в страната е най-доброто, защото е произведено от комунисти, но в „Кореком” човек може лесно да направи сравнение и да се появи съмнение, което комунистическата власт иска да избегне по всякакъв начин.

Точно това е и причината, поради която Георги от София, не може да влезе в „Кореком” и свободно да си купи въпросния касетофон. Той купува американски долари от приятелка на съпругата си Николинка, която пък ги има от баща си, който е емигрант в Австралия. Отива до въпросния „Кореком”, но не може да влезе. Той търси човек, небългарин, който има право на достъп до въпросния магазин, за да го ползва за „муле”. Фиксира се върху един арабин. Моли го да му купи касетофона и му дава доларите. Арабинът се съгласява. Така Георги се сдобива със стока, която иначе е напълно свободна, но в България тя представлява „западна диверсия” и никой не може да си я купи, освен ако не е чужденец, или по някаква причина случайно има необходимата валута.

Николинка, съпругата на Георги  има баба, която получава наследствена пенсия от съпруга си, който е емигрант в САЩ. Дори тя не може да получи американски долари. Бабата получава бонове, които съответстват на стойността на валутата. Въпросните бонове са поименни, на гърба им е изписано името на приносителя им. Това е направено, за да не се продават въпросните бонове.

С една дума, властта се е примирила,че има хора, които по силата на международни договори и споразумения имат право да притежават валута. Така те имат достъп до въпросните магазини „Кореком” и могат да станат проводници на „западни идеи”. За да не могат те продават валутите си, а по този начин и други да се доберат до сравнението „Запад-Изток”, властта ограничава достъпа до валута.

Бабата на Николинка си получава наследствената пенсия от Америка, така се изпълняват международните договорености, но тя не получава американски долари като валута, а получава тяхната равностойност на листчета хартия, които се наричат бонове. Ако има право на 100 долара пенсия, тя получава 100 бона, надписани с името й на гърба. Така, когото тя отиде в „Кореком”, за да пазарува, тя го прави легално, но ако продаде боновете, друг не може легално да пазарува в този магазин, защото името му не стои на гърба на съответния бон!

Ето така комунистическата власт в България ограничава достъпа на хората до всичко, което идва от Запада, за да не могат хората да сравняват и да видят, че всъщност стоките, които идват от Запад, са много по-качествени от тези, които могат да се намерят в комунистическа България!

Разбира се, примерите за валутни спекулации са много, много хора са пострадали от това, само защото са искали да пазаруват свободно, защото са имали смелостта да се почувстват свободни хора в един напълно несвободен свят.

„Кореком”-ите бяха не просто витрина, те бяха неизбежната „диверсия”, от която властта се страхуваше, защото това беше една от вратите на Западния свят, която когато и да се открехнеше, се виждаха неща, които социалистическият лагер отричаше до последно!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София

ТЕКСТОВЕ НА СНИМКИТЕ:

Снимка 1 – Американските долари са едно от нещата, заради които може да се влезе в затвора, по време на комунистическото управление в България. Снимка: petel.bg

Снимка 2 – Стоките в „Кореком” бяха като от друг свят! Снимка: www.24chasa.bg

КОГАТО ПОЛУЧАВАХМЕ КАРТИЧКИ ЗА ЗАБРАНЕНИ ПРАЗНИЦИ

Снимка: Снимка: e-vestnik.bg

Снимка: Снимка: www.holidayscelebration.com

·        Как дядо Коледа стана дядо Мраз, а Снежанка се оказа негова съпруга..!

Поздравителните картички днес вече може и да са историческа отживялост, но преди години те бяха не просто начин за комуникация, но и форма на политическа изява! Да, именно това имаме предвид, защото поздравителните картички се възприемаха у нас и като идеологическа диверсия.

Особено картичките, които идваха от САЩ, в годините на комунистическото управление у нас, се приемаха като опит за диверсия. Най-често, поздравителни картички се изпращаха у нас по повод празниците Коледа, Нова година и Великден. Останалите поводи бяха и са от по-частен характер и сякаш не привличаха чак такова внимание, но големите празници бяха под наблюдението на властите. За какво става дума?

В онези години комунистическата власт в България не толерираше религиозните празници. Коледа и Великден бяха нежелани празници. На тях официално се работеше, нямаше почивни дни и медиите не разработваха темите за съответния празник. Тези дни не бяха празници, защото комунистическата държава не приемаше религията. А тя не приемаше религията, защото самата тя трябваше да бъде религия.

Така например, дядо Коледа беше заменен от съветския му аналог дядо Мраз. Алюзията беше същата, но напълно механично беше пренесена цялата семантика от единия празник към другия, за да се поясни, че не съществува „Санта Клаус”, а има някакъв друг добър старец, който носи подаръци. Така се избягваше религиозният елемент. За да се придаде нова ситуация, изведнъж се появи някаква „Снежанка”, която беше заимствана от едноименната приказка. Снежанка се оказа „спътница” или направо „съпруга” на дядо Мраз, а децата им бяха така наречените „джуджета”. Така цялата идея за празник като Коледа беше променена, извратена и напълно подменена.

Колкото до другия голям християнски празник – Великден, комунистическата власт просто забрани боядисването на яйца и празникът изчезна, сякаш никога не го е имало. Хората боядисваха яйца, но тайно, а боята се намираше по-трудно и така заветните в онези години американски долари.

Така властта на практика изтри постепенно, но сигурно религиозните празници от съзнанието на повечето българи. Някои от тях обаче получаваха поздравителни картички от чужбина. Такова е и семейството на Николинка от София. Тя получава писма от своята леля в Америка, която я поздравява и за Коледа, и за Великден, а това не се харесва на властите, защото Николинка е младо момиче, което не бива да се „заразява” с „отровата” на Запада. А религията е една от „отровите”, които властите не желаят да допускат на територията на една напълно зависима от СССР комунистическа държава, лишена от собствена вътрешна и външна политика, каквато беше България в онези години.

На картичките, въпросната леля поздравява семейството на Николинка и за Коледа, и за Великден. В текстовете на тези картички, макар и на английски език, пише: „Бог да Ви пази”, „Бог да Ви благослови”, а тези текстове представляват абсолютно неприемливи намеци за съществуването на „свръх сила”, която не е под контрола на комунистическата партия.

Това е и една от причините за едно от основните престъпления в онези години, които касаеха пощите и пощенските услуги. Тогава хората, които масово ползваха услугите на „Български пощи” поставяха най-различни знаци на слепката на пощенските пликове, с надеждата те да не бъдат отлепвани, защото няма да може да се възстанови знакът.

Градската легенда твърдеше, че когато се попадне на такива пликове, те се отварят и се унищожават. Властите не искаха извън България да излиза информация, която не е била контролирана от тях, а когато се видят такива нишани на плика, те предполагат, че вътре има съдържание, което уронва престижа на комунистическа България пред света.

Но не само това не се преследваше от властта, не се преследваше и когато пощенски служители си позволяваха да отварят писма от чужбина и особено от Америка, защото вътре имаше пеещи картички. Такива в България все още нямаше. Първоначално много хора се оплакваха, че картичките им не достигат до тях, а техните близки се бяха постарали да им изпратят най-новите, пеещи картички, които бяха истинска атракция в България.

Неполучаването, при това масово, на тези пратки, така и не направи впечатление на властите, никой не взе  мерки да ограничи тези набези върху личната кореспонденция на хората. Така те не получаваха поздрави за празници, които тук не се празнуваха, които бяха забранени, които не бяха празници, а най-обикновени делници.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на в-к „България” в София

ЗАКОН ОБЯВИ ЗА НЕЗАКОННА ЗАБРАНАТА ЗА ПЪТУВАНИЯ В И ИЗВЪН БЪЛГАРИЯ

Пътуванията на българите винаги са били проблем при така наречения „развит социализъм”.  Не се приемаше да се пътува свободно, защото така хората можеха да видят, как живеят другите, отвъд така наречената „желязна завеса”. А там си живееха достатъчно добре и това притесняваше нашите управляващи. Те си мислеха, че така привнасят контрареволюция в страната, като се сравнява, как е там и как е при нас. А сравнението определено не беше в полза на нас.

Едва ли са много хората в България, пък и онези, които вече не са, които знаят, че има приет от Народното ни събрание Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. Той е бил приет от 38-то НС на 26 април 2000 г. Подпечатан е с официалния печат та Народното събрание на Република България.

Тук нямаме за задача, да припомняме законодателната дейност на парламентите ни, а само да осветлим един епизод, който инкриминираше, тоест, поставяше в престъпно състояние, възможността българинът да пътува свободно извън страната, а дори и вътре в нея.

В този закон се казва категорично, че ръководствата и ръководните дейци на БКП са отговорни и за „възпрепятстване на свободното движение в и извън страната”.

Комунистическата партия, която ни управляваше през онези години, е обвинена, но вина не е вменена, тоест, не се казва, кой носи отговорност за това, в което е обвинена самата партия. А партията се състои от хора и ръководители, много от които все още са живи.

Ако има вина, а такава очевидно има, защо тогава няма виновни?

В същия закон се заявява, че партията носи отговорност и за неправомерно „лишаване от гражданство” на български граждани.

Така, тези, които напускаха страната по един или друг начин и емигрираха, бяха наричани с изключително грозното прозвище „невъзвръщенци”. Те не бяха такива, защото не са искали да не се завръщат в родината си, но реално нямаха възможност да се завърнат, защото условията не го позволяват.

Политическите условия в страната са такива, че емигрантите, които са излезли от страната „нерегламентирано”, вече са се запознали с онези „благини” на Запада, които комунистическата партия не е искала да се виждат. Така излизането в чужбина не може да се контролира и когато тези хора сами организират напускането на страната, те са считани за „врагове на партията и народа”.

Ето от тук тръгва и онази капсулираност, която управляващата в онези години единствена партия налага постепенно. Именно заради това се налага създаването на така наречените „Гранични войски”. Те на практика трябва да реализират репресията срещу онези, които се дори опитват да напуснат страната. Именно заради това и се въвеждат така наречените „открити листове”. С тях и само с тях българите могат да пътуват свободно в страната, в така наречените „гранични зони”.

Без този документ никой не може да посети например един град като Малко Търново, който се пада в такава зона.

Партията ограничава по всевъзможни начини пътуванията на българите, защото се страхува. Страхът е съпътстващ цялото съществуване на държавата и обществото. И всичко това създава среда, в която съществуват „обстоятелства, които дават основание да се обяви комунистическият режим в България от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. за престъпен”.

Това, че този закон е не особено известен и познат, не го прави по-малко действащ закон. Ако приемем, че този закон наистина е реален и действащ, а той е, тогава, кой до сега е понесъл някаква персонална отговорност, съобразно съществуването на такива норми? Защото, когато има обвинение, то е персонално, не може да обвиним „историческото време”, или една цяла партия, като юридически субект. Зад тези понятия съществуват реални хора, които са изпълнявали реални действия, които са обект на инкриминиране – поставяне във вина.

Докато не се научим да назоваваме нещата с точните им имена, докато не намерим виновните за онова, което сме преживели, докато не бъдат наказани виновните за престъпленията, няма как да се променим.

Заради това не бива да се учудваме, че преходът ни от комунизъм към демокрация е безкраен. Не, той не е безкраен, той просто не е започвал, а ако е започнал, толкова по-зле за нас, защото явно нищо не сме научили и нищо не сме разбрали. 

Поуките са не просто исторически романтизъм на науката, поуките са преди всичко изживян катарзис и пределна яснота за истината, такава, каквато тя всъщност е била, колкото и да е грозна, жестока и безчовечна!

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София

ХРАНАТА КАТО ИДЕОЛОГИЧЕСКИ ЕЛЕМЕНТ НА ВРЕМЕТО

·        За алтернативната самоличност - снимка на онова, което сме

Храната винаги е била признак на благосъстояние. Добрата храна на трапезата е демонстрирала социално положение, възможности и сан, в годините на Средновековието. Дори и днес, храната също е белег за богатство. В зависимост от това, как се храним, се определя и социалният ни статус. Колкото и да не ни се вярва, това все пак е така. Храната ни разделя, тя и ни обединява, защото трапезата е място, където  се събираме не само за да се нахраним, но и за да общуваме. Не е случайно и това, че в православните манастири, храненето е неразделна част от Богослужението. Има литургия, след това всички се хранят и накрая отново всички отиват в църквата, за да продължат и да благодарят за храната.

Имало е обаче години, в които храната е имала и чисто идеологическо значение. Разбира се, това са и годините на комунизма. Някъде в края на 60-те години на миналия век, в столицата София пристига лелята на Николинка. Въпросната леля е българка но вече е натурализирана американка и живее в САЩ.

Еуфорията при посещението на роднина от Америка винаги е била голяма, защото тези хора рядко се прибират и пътуването отнема много дълги дни и нощи. Именно заради това, когато ще идват роднини от САЩ, семейството на Николинка винаги се стреми да се представи най-добре, по възможност. Купува се най-хубавото, готвят се специалитети. Това се прави, не за да бъдат заблудени емигрантите, че у нас всичко е на ред, а то далеч не е. Това е традиция, защото на семейно ниво комунизмът не прониква, или поне не успява да проникне навсякъде. Хората си остават близки, хората продължават да се уважават, въпреки, че ги разделят, или се опитват да ги разделят, с „железни завеси”.

Така е и при това посещението на Цветанка, лелята на Николинка. Семейството купува една от най-новите напитки по това време – швепс-тоник. Швепс-ът е изключително популярна газирана напитка в страната по това време. Оказва се обаче, че лелята не пие газирани напитки. В България по това време се счита, че този тип безалкохолни е последният писък на модата при производството на разхладителни и безалкохолни напитки.  Оказва се обаче, че по това време в Америка хората ограничават употребата на такива напитки.

Разбира се, това не е изолиран случай. Години по-късно в София пристига тъщата на известния американски писател Сидни Шелдън. Това е българката Вера Костова. Тя отсяда при роднини и при приятели. В семейството на своя приятел Георги Вера е посрещната като дългоочакван гост. Те се познават още от посещението на Георги в Америка, при неговата сестра, която живее там от години.

За да посрещне Вера, внукът на Георги купува банани. Те са поставени в официална фруктиера, на масата. Това се случва през 1992 г. По това време тази стока все още е скъпа за българските стандарти и се купува само за празници. Вера така и не се докосва до бананите, защото за нея това е само един плод. За българите по това време обаче, бананите все още са признак на заможност и благосъстояние. А това е така, защото дори вече и да е отворен пазарът, бананите се оказват доста скъп продукт за масовия българин.

Така храните се оказва, че ни представят пред общността, в която живеем, където се реализираме като социални същества и където са нашите близки и приятели.

Храните ни отграничават, за да ни направят също и автономни, за да се дистанцираме, или за да придадем на ежедневието си признак, който ние искаме.

Лелята на Николинка иска просто вода, чиста, българска, софийска вода. Тя не може да бъде впечатлена от нещо, което вече добре познава като вкус. Вера също не се впечатлява от бананите, защото, ако тук те са скъпи, в Америка цената им далеч не е признак за особено финансово състояние.

Така храните, или поне някои от тях, се превръщат в идеологически инструменти, които понякога ни вкарват в комични ситуации, защото разстоянията са големи, диспропорциите са много, да не споменаваме пък за културните различия.

Храненето като част от идентичността на човека. Храната е самоличност, тя е снимка на онова, което сме. Идеологическите абсурди на ХХ век ни натрапиха подобен род сравнения и измерения – да се съизмерваме с храната, която можем да си позволим и която поглъщаме по един, или друг повод.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София

„АМЕРИКАНСКАТА” КЪЩА – БЕЗ ПРАВО НА ОТОПЛЕНИЕ

·        ПОЛИТИЧЕСКИТЕ АБСУРДИ СЕ ТРАНСФОРМИРАХА В ИКОНОМИЧЕСКИ АБСУРДИ

Американската къща в София, която все още се намира на една от централните улици, някога е била сред атракциите на кварталчето, оформило се постепенно около едно от култовите места на столицата ни – Орлов мост.

Това е къща, построена от емигрант в САЩ, който е работил в заводите на „Форд” в САЩ, за да събере средства, с които да построи къща в София, за своята фамилия. Тук той издига три етажа за три от децата си, а четвъртото взема със себе си в Америка. Така тази къща, която е построена с пари, спечелени от гурбет в Америка, постепенно придобива естественото си прозвище – „американската” къща, или – къщата, построена с пари от Америка. Подобна къща, но малко по-нагоре по улицата пък се нарича „немската къща”, където навремето е живяла германка, женена за българин. Въпросната жена е наричана от децата в квартала – „баба Фрау”.

Американската къща се прочува в годините, след като е построена, защото няма толкова голяма къща тогава – през далечната 1933 г., а и защото кварталът е общо взето беден и изведнъж се появява триетажна сграда, с големи тераси, обширни стаи и високи тавани.

По това време височината на таваните наистина е била повече, отколкото са сега, защото стандартите са други, но дори и тогава, височина на таван над 3,60 м. се счита за признак на богатство. На първо място тези обеми трябва да се отопляват, а това са разходи, на второ място, въздухът в помещения, където таваните са толкова високи е друг, диша се по-лесно. Именно заради това, само заможни хора могат да си позволят да построят къща с подобни пропорции.

Покривът също е особен, това е така нареченият „осемскатен” покрив. Това е изключително трудно изградена конструкция. Той трудно се поддържа, трудно се ремонтира. Това също е признак на богатство, защото въпросният покрив осигурява безпроблемно изграждане на жилищно помещение под него, което да е достатъчно подходящо, за да може да се живее нормално там.

Всички тези екстри създават усещането за заможност, така „американската” къща постепенно се превръща в еталон, модел, мярка. Всичко това е добре, но само до зловещата дата 9 септември 1944 г. Тогава всичко американско изведнъж се превръща в проблем, защото България се ориентира към Съветския съюз, а по време на така наречената „Студена война”, Америка и Съветският съюз са във вражда.

„Американската” къща става неудобна, защото демонстрира комфорт, а това не се толерира от наложената съветско-комунистическа система, която пропагандира работническо-селския пролетарски елементаризъм.

Настъпва ерата, когато горивата стават скъпи. „Американската” къща се отоплява все по-трудно, защото въглищата и дървата поскъпват, а нафтата все още недостъпно скъпа. Малко по-късно отоплението преминава на нафта. Тогава се купува печка от заветния магазин „Кореком”. Когато обаче настъпват времената на централната топлофикация, обитателите на „американската” къща решават, че и те ще могат да се вредят. 

Оказва се обаче, че това съвсем не е така. Макар че топлофикация настъпва и постепенно сградите се отопляват с централно парно, за „американската” къща специално парно няма. Тя сякаш е прокажена, тя е особена, тя е различна, тя не се вписва в примера, който властта толерира – малки жилища – тип комуналки-душегубки. Такава голяма къща, още повече построена с пари от Америка, няма как да получи достъп до централното парно, защото властите не искат тази къща да стане още по-удобна, като получи модерно отопление.

Само за пример, дори и днес тази къща не е снабдена с централно отопление, нито с газ. Само до преди няколко години отоплението в нея ставаше на твърдо гориво и на ток, което излиза доста скъпо, поради обемите.

Централното парно в София се разпространява на принципа на „нашите хора”. Който е удобен, послушен и верен, той получава достъп до парно, който не отговаря на тези условия, а обитателите на „американската” къща определено не отговарят, съответно не получават преференцията.

Днес едно такова сегрегиране може да ни изглежда дребнаво, дори налудничаво, но преди години тези принципи ръководеха цялата ни държава. Така беше и това не бива да се забравя, защото времената на политическите абсурди се трансформираха в новите времена на икономическите абсурди. Това стана, след като политическата власт се трансформира в икономическа.

Днес едно такова неглижиране на хора, само защото живеят в къща, която по силата на градския фолклор е получила прозвището „американска”, ни  изглежда странно, но някога, тези хора са търпели редица ограничения, не са получавали право на топлина дори, защото властта по такъв начин е наказвала онези, които не са се вписвали в матрицата на тогавашното мислене.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

Кореспондент на в-к „България” в София

ПО СВЕТА ЖИВЯТ МАЛКО НАД 22 МИЛИОНА БЪЛГАРИ?

·Най-много са нашенците в Русия -  7 212 274

Проучвания на „Асоциацията на българите по света“ и на „Световния парламент на българите“ показват, че към 2014 г. в света живеят 22 075 844 българи. Те буквално са разпръснати по почти всички континенти по света.

Данните са публикувани в „Проект 2015“ на „Българска национална доктрина. България през двадесет и първи век“ на Българската академия на науките и изкуствата, Научен център за българска национална стратегия и Научен институт „Българска национална доктрина“.

Трябва да посочим, че според публикуваните данни, най-много българи живеят в Русия – 7 212 274. Според данните, най-много са така наречените „волжски българи“, или казански татари – 5 100 000. Веднага след тях с близо 1,5 млн. Са така наречените чуваши.

Интерес представлява фактът, че на второ място по наличие на българи се нарежда Украйна, като изрично е посочено, че данните се основават на официални и неофициални информации. Според авторите, в Украйна живеят 1 250 000 българи.

На трето място са българите в Сърбия, които са изчислени на 1 241 500 и на четвърто място са българите в Република Македония – 1 387 274.

Вероятно и по обясними причини, заради засиленият емигрантски поток в последните години, Южна и Северна Америка са сред водещите дестинации за втора родина на много наши сънародници. Според данните, 738 450 българи живеят там. Как са разпределени те на континента? Според авторите на доктрината, най-много българи живеят в САЩ – 350 000, на второ място е Канада с 150 000 и на трето място се нарежда Аржентина с 80 000 българи. В Бразилия се оказва, че живеят 62 000 българи, в Мексико – 700 и най-малко българи са намерили своята втора родина във Венецуела – едва 150 човека.

Бройката на българите в САЩ се конкурира от тези в Гърция, които наброяват 383 981.

Особен интерес представлява фактът, че българи живеят дори в Африка като те са изчислени на 27 800 човека, от които 25 000 са в Южноафриканската република. Там особено през последните години заминаха и много българи, които търсеха спасение от правосъдието у нас. Тези хора обаче едва ли живеят в държавата легално, защото иначе биха били открити от властите и вероятно биха били върнати в България, за да си понесат съдебната отговорност, за която са били търсени.

Въпреки проблемите, които имаха нашите медици в Либия, все още там, според последните данни, живеят 2000 българи.

В Румъния се оказва, че живеят близо милион българи – 898 500. Това са банатски българи, карашобени, секели, чангъи, добруджански българи, шекеи, българи във Влахия и македонски българи.

Най-разселени са така наречени македонски българи. Те веднъж са българи от македонски произход, втори път не са в естествения им арела на днешната Република Македония. Македонски българи има в Румъния – 10 000, в Сърбия – 35 000 и в Косово – 900. Македонски българи има дори и в Русия и те наброяват 325 човека.

Разбира се най-много македонски българи живеят в географската територия на днешната Република Македония. 1 237 980 българи са тези, които не са се декларирали като такива от страх от репресии, твърдят авторите на доктрината. Македонските българи, които са със статут на български граждани са едва 120 994.

Българите в Америка и Австралия са емигрирали през последните 120 години. Това е историята на този процес. Причините са предимно икономически, но и политически, като напоследък, през последните 20 години,  формалният повод е и образованието като външен определящ фактор.

През 1908 г. Е приет Закон за емиграцията, който е променен през 1927 г. Така се регламентира начинът за изселване от страната.

През 1923 г. Между България и САЩ е сключен договор, който третира емиграционни проблеми и урежда въпроса за натурализацията.

Първоначално преселниците са предимно от онези райони на българската етническа територия, които при Освобождението от Османско владичество през 1878 г., остават извън пределите и на автономното Княжество България, и на останалата в рамките на Османската империя, Източна Румелия.

Така емиграцията ни се дели на два основни и формални дяла – стара емиграция и нова емиграция. Старата е тази, която е до началото на Втората световна война, а новата е след това.

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

кореспондент на вестник „България” в София

ЗА ПЪТУВАНИЯТА НА БЪЛГАРИТЕ, ЕДИН ГЕНЕРАЛ ОТ МВР И ПРОМЕНИТЕ

• Скритата истина

• За да пътуваш до Атина, минаваш през ... Италия...!!!

Не беше лесно човек да посети западна държава в годините на така наречения „развит социализъм“, който в последствие се оказа всъщност съвсем недоразвит. Проблемът беше, че се изисква, както изходна виза от България, така и входна виза за страната, където човек иска да отиде. С една дума – трудно пускат да излезеш, трудно пускат и да влезеш.

Да не говорим за абсурдите, при които, когато се отиде на екскурзия до близка Турция, например, когато се завърнат хората, те биваха имунизирани срещу зарази, нещо, което се правеше и преди да заминат. Сякаш отиват в някаква силно опасна епидемиологична зона. Всъщност си беше точно така – това беше една „отявлена капиталистическа държава“, която беше сериозна заплаха за социалистическо-комунистическа България в онези години!

Явно родните управници са считали, че капитализмът е заразен, та поради тази „сериозна причина“ се налагаха подобни меко казано комични и напълно излишни имунизации. Да, такива са необходими, когато човек ще посещава наистина опасни райони с различни болести, някои от които твърде опасни, както например сега е с вируса ебола и някои африкански държави.

Днес вече хиляди хора свободно са били, при това по няколко пъти, на екскурзия до Истанбул и не сме станали свидетели на някакви масови епидемии от болни след като са се завърнали!

Проблем имаше дори, когато човек иска да посети граничен район, за където му беше необходим така нареченият „открит лист“ - документ, който разрешава да пребиваваш за определено време в граничен район. Например, на автогарата на граничния град Малко Търново, милиционери проверяваха въпросните „открити листи“ още когато пътниците слизаха от автобуса от Бургас. Те разпитваха всички, защо идват в този граничен район, какво ще правят, при кого ще отседнат, а понякога задържаха някой от пътниците, за да се уверят, дали е „класово изряден“ и едва тогава го пускаха да навлезе в града, когато са убедени, че той не е съмнителен под някаква форма.

Проблеми имаше дори когато официално можеш да посетиш капиталистическа държава, а оказва се - дори когато си генерал от вездесъщото Министерство на вътрешните работи /МВР/...!!!

Докато е на служебно пътуване в Унгария, генерал Грозьо Грозев получава радостна изненада. Заминават за австро-унгарската граница. Тръгват от град Токач, където са посрещнати от областния началник на МВР. Пътуват през гъста борова гора. „Насреща се появи огромна сграда на луксозния хотел-ресторант „Льовер“. Домакинът беше подготвил богато меню, което беше доставено току що от Виена, с реномираните етикети на съответните австрийски фирми. Унгарските колеги ме сюрпризираха и с вълнуваща среща и размяна на сувенири с личния състав на граничната застава. Тържеството завърши с ново изненадващо предложение“, пише генерал Грозев в книгата си „Недосегаемият комбинатор“. Въпросното предложене е да пътуват до Виена. Генералът отказва, защото се страхува от мнението на друг генерал – генерал-полковник Минков – заместник-министър на вътрешните работи по това време.

Колегите му от Унгария обаче обясняват, че ще „гарантират всяко недоразумение по отношение на безспокойството му“, но генерал Грозев отказва. Унгарските милиционери тогава обясняват, че на тях им е разрешено да пътуват често до Виена на пазар. „Това в много отношения ни помага да осъществяваме оперативни контакти с наши задгранични сътрудници и да изпълняваме специалните си задачи“, твърдят колегите на генерал Грозев.

Оказва се, че дори един български генерал не може да отиде на разходка до Виена, а какво остава за един обикновен българин в онези години, който и хал-хабер си няма нито за свободите, нито въобще за живота в една западна държава, каквато е Австрия.

Така консервацията на режима в София води до пълно изолиране на хората не само от външния свят, но и изолация вътре – между малките градове и селата, между големите градове и малките, между София и провинцията. Така хората се настройват едни срещу други, така се постига социално напрежение, което се самоконтролира чрез изкуствено създадени и подoържани идеологически табу-та, които имат за цел да държат в железен юмрук обществото и да не му позволяват да получава, каквато и да е информация отвън.

Опасността е реална, защото ако хората видят какво е навън, ще се запитат, защо и у нас не е така и ще разберат, че не е така, защото властта не позволява. Така стигаме до абсурди, при които един генерал от МВР не отива във Виена с колегите си от друга комунистическа държава, защото се страхува, защото сработва силен „автоспот“. Тогава той си казва: „Ами какво ще каже началникът ми в София...!?“.

Този абсурд доведе и до това един българин да пътува за Атина през.....Италия...!!! От Русе до София с влак, от София с автобус до Италия, а от там с кораб до Атина, защото визовият режим е по-либерален!!! Такова пътуване беше осъществено в годините, когато България вече не беше комунистическа държава, но ограниченията за пътуване останаха. Ако преди ни ограничаваха и от вътре, и от вън, сега останаха само външните ограничения, които разбира се постепенно отпадат, но все още не са напълно отпаднали.

Българинът обича да пътува, обича свободата си, защото рядко се е ползвал от нея. Когато го ограничават, българинът намира начин да пътува, намира път и тръгва по него. Проблемът е в това, че ограниченията никога не са могли да спрат онзи, който наистина иска да пътува.

Крайно манипулативната и тоталитарно-комунистическа държава, с всичките си репресивни структури не можа да спре стотици и хиляди, които напуснаха родината си, защото искаха да живеят свободно, а не можеха. Те рискуваха, за да продължат пътя си, макар и далеч от бащиното си огнище, но все пак – свободни. Ограничителните режими и днес не спират онези, които имат сили, смелост и дръзновение да търсят оригиналния почерк на собствения си живот, не да следват някого, а да проправят партина за самите себе си. Само така живееш своя си живот, само така човек е достатъчно свободен, дори и да сгреши, но това ще са неговите грешки, не на някой друг, а именно неговите, лични грешки, на които само той има право и който в крайна сметка сам ще поправя, но когато той реши и както той реши!

Венцислав Жеков

кореспондент на в-к „България“ в София